Животът може да е чудо. Книга 1
Изтегляне 0.72 Mb.
|
| В настроение лайняно
става моята Царкиня и започва във сопрано да крещи като за трима. После влиза в автобуса и във нейна царска чест някой пръдва, замирисва, – ах, живот смърдящ, злочест. Слиза тя от автобуса и във кучешки лайна скача царската унука – като в орисия зла. Ала Ади тук се сепна, прихна гръмко с пълен глас и Царкинята злочеста се превърна в царски фарс. И под погледите странни на минаващите хора Адито се киска бясно на лайното в царска роля. Тук поуката е ясна – няма никакви лайна. Само опаковка тясна на Царкиня – будала. Последваха бурни овации – няколко души даже поискаха Ади да им даде да препишат стихотворението ѝ. Бяха се забавили повече от обикновено, затова Ади се сбогува набързо и си тръгна. Когато стигна вкъщи, любимият ѝ вече приключваше със салатата си, затова тя направо седна на масата при него, без дори да се преоблече. Догледаха заедно някакъв филм, в който не беше проблем да се включи по средата на действието – беше някаква предвидима романтична история. После взе обичайния душ и си легна. Преди да заспи, си каза мантрата, която ѝ беше дошла наум, докато подхвърляше Царкинята на семинара. Телефонът ѝ звънна. Ади погледна дисплея и там с големи букви пишеше: ВАНГА. Ади така се изненада, че докато успее да отговори, телефонът спря да звъни. Тя се почуди малко, но реши да набере номера. От отсрещната страна, за нейна изненада, ѝ отговори мъжки глас: – Трябва да ти кажа това, просто ще се пръсна, ако не ти го кажа! – Кой си ти? – попита Ади. – Пишеше, че ме търси Ванга от този номер – уточни тя. Мъжът изобщо не обърна внимание на думите ѝ, а започна да ѝ разказва някаква случка, като често прекъсваше, хълцайки от смях: „Баба ми кихнала и ченето ѝ хвръкнало (смях и хълцане)... Паднало на земята и се хлъзнало по пода и отишло под леглото (смях)... Трябвало да го вади с точилката, защото не можела да го стигне с ръка (хълцане)... Представяш ли си я как се е надупила и си вади ченето?... (хълцане)... Тя всъщност като кихнала, се стиснала да не пикне, защото много ѝ се пишкало (смях), но си отворила устата и ченето ѝ изхвърчало (смях и хълцане)...“ Тук вече и Ади се разхили – до този момент само се подсмихваше, докато слушаше тази откачена история и се чудеше какъв е тоя, дето ѝ звъни от телефона на Ванга и ѝ говори такива неща. Тя очакваше, че ако я търси Ванга, то ще да е, за да ѝ каже нещо съдбовно важно. – Ти не гледай какво пише на телефона – то вече може да пише каквото си иска – каза мъжкият глас отсреща, като че ли бе прочел мислите ѝ. – Значи това не е телефонът на Ванга? – попита Ади. Само си я представи как се е надупила и бърка с точилката под леглото да си избута ченето – каза вместо отговор мъжът и избухна отново в силен хълцащ смях, който я зарази и тя също започна да се смее на глас. Ади се събуди и в първите няколко мига изобщо не можеше да се опомни къде е и какво става и продължи да се смее. После, все още на границата между съня и реалността, започна да усеща, че нещо не е съвсем както трябва, спря да се хили и се размърда. Вече беше повече будна, отколкото спяща, и осъзна, че е в леглото си, но сънят беше все още толкова реален, че владееше всичките ѝ усещания. Разбра, че се е събудила от собствения си смях, и в един момент загря, че е сънувала, но разговорът по телефона беше толкова истински, че за всеки случай бръкна под възглавницата си, извади телефона си и провери последните си разговори. Там нямаше никаква Ванга. „Ами как ще има Ванга, като не съм вкарвала такова име“. Ади вече успяваше да мисли рационално, въпреки че първата ѝ логична мисъл не беше най-умната като за ситуацията. Пъхна телефона отново под възглавницата и започна да прехвърля съня в главата си, което я накара пак да се усмихне. Помнеше всичко много ясно: звъна на телефона, светещия дисплей, името ВАНГА, изписано с големи букви върху него, както и целия разговор, дума по дума. „Ама че шантаво – помисли си Ади, вече съвсем разбудена. – Но далеч го предпочитам пред онзи кошмар с чудовището“ – си каза тя, спомняйки си за кошмара отпреди около седмица, в който някакво космато чудовище излезе от едно езеро и за няколкото секунди, които вероятно бяха минали, докато Ади се събуди, цялата разтреперана и ужасена, то изяде поне 20 души, като Ади видя ужасните кървави сцени в пълни детайли пред очите си. „Луда работа... Я да заспивам, пък утре ще го мисля“ – реши Ади, завъртя се по корем, както обикновено си спеше, и наистина заспа веднага. Ади не сънуваше много често, но когато ѝ се случеше, почти винаги беше нещо, което я събуждаше. Сънищата ѝ бяха много интензивни като преживявания, много детайлни и много различни. Най-много мразеше кошмарите, защото след тях трудно заспиваше отново – събуждаше се много изплашена, понякога със сълзи на очи, с учестено дишане и сърцебиене и трудно се успокояваше после. Освен това се ядосваше, че ги помни дълго време – дори с години. В един период от живота си Ади смяташе, че сънищата имат смисъл и крият някакво послание, което трябва да се разтълкува. Затова си беше накупила съновници и книги, които се занимаваха с изследване на сънищата. Постепенно установи, че само си губи времето. Никой не можеше да отговори на всички въпроси. Беше съгласна единствено – и донякъде – с разсъжденията на Фройд, че в част от сънищата се задоволяват неудовлетворени наяве нужди – но не само сексуални, а всякакви. Тя си спомняше много добре как веднъж много ѝ се ядеше шоколад, но нямаше вкъщи и през нощта сънува как изяде сама, тайно, за да не трябва да дава на другите, цял огромен шоколад с лешници и стафиди. Общо взето за това ставаше въпрос. Но това бяха относително малка част от сънищата и те бяха най-характерни за децата. За другите, „алегоричните“ сънища Ади не намери обяснение, което да я удовлетворява, и сложи темата в папката: „Не се опитвай да побереш небесата в главата си, защото ще се пръсне“. Към тази „папка“ Ади причисляваше различни въпроси и истории, за които нямаше обяснение от този свят. Тук поместваше и случката, когато веднъж каза: „Сега, ако намеря 5 лева на земята, ще повярвам, че има Бог“. Беше ученичка, далеч от дома си, нямаше пари и умираше от глад. Беше погледнала към земята в момента, в който изрече тези думи, и там, на земята пред нея, лежаха 5 лева. Ади залитна от изненада и удари главата си в едно дърво, но нищо ѝ нямаше – взе парите и с приятелката ѝ се наядоха като прасета в един ресторант. Тогава 5 лева бяха ужасно много пари. * * *Сутринта още щом отвори очи, Ади се сети за съня. Сега, вече будна, историята за бабичката и ченето ѝ се видя още по-смешна, връхлиташе я на талази и дори без малко да се задави с кафето си от смях. Любимият ѝ влезе в кухнята точно когато имаше поредния си смешен пристъп и на въпроса му какво се е разхилила толкова рано, тя му разказа, почти по същия начин, както мъжът от съня ѝ – хълцайки от смях, – какво е сънувала. – Ама ти и насън си луда – каза любимият ѝ, обаче също се разсмя. Докато вървеше по алеята към работата си, Ади се питаше защо пък трябваше да бъде намесена Ванга в този сън. Въпреки всички „анатеми“, които беше чула по адрес на пророчицата в богословския факултет, Ади я уважаваше и не смяташе, че е вещица, както твърдеше православната институция, но пък и не мислеше, че е светица, както я наричаха хората. За Ади тя наистина беше феномен, какъвто би трябвало да бъде всеки човек и какъвто вероятно все някога щеше да бъде и тя – феномен, защото по някакъв начин, без специални техники, можеше да пребивава едновременно и в онази позиция, където всичко е цялостно, и в познатата ни реалност. Ади не се съмняваше, че Ванга до известна степен е помагала на хората да направят по-добрия избор, но според нея „пророчествата“ ѝ минаваха през нейната собствена ценностна система и убеждения и на Ади това някак си не ѝ харесваше. Струваше ѝ се манипулативно, както всяко нещо, което заемаше мястото на свободния избор на човека. Разбира се, имаше ситуации в човешкия живот – и самата Ади беше преживявала такива, – когато човек се объркваше тотално, изпадаше в безизходица и много му се искаше някой друг да поеме отговорността, да го хване за ръката и да му каже какво точно да направи или какво ще последва. Но по-късно бе осъзнала, че това се случваше, когато човек търсеше отговори от позицията на личността си, а не от позицията на същността си. Защото, както ѝ беше казвал Алексей, от позицията на същността си – т.е. на потенциала – всеки можеше да разбере кое е важното за него и да направи точния избор – една истина, която беше предадена по много простичък и разбираем начин в станалата клише фраза от „Малкия принц“, а именно, че „най-същественото е невидимо за очите, истинските неща се виждат със сърцето“. Съвсем друг въпрос беше дали човек ще намери куража да послуша сърцето си, когато прави своя избор. Потънала в мисли, Ади стигна в офиса и включи компютъра. Реши, че повече няма да си блъска главата с въпроса защо Ванга ѝ беше звъняла насън. За успокоение на рационалната ѝ страна, която нямаше да я остави на мира, докато не ѝ дадеше някакво приемливо обяснение, Ади прие, че случилото се най-вероятно иска да ѝ каже да се поотпусне и да гледа по-леко на нещата – като например на забавна история, в която една бабичка кихва и изплюва ченето си. Ади остана доволна от обяснението и спонтанно изрече наум: „Макумба!“. Тази „макумба“ я изненада и в следващия момент, без изобщо да може да се въздържи, тя направи точно това, което Алексей изрично ги предупреди да не правят. Написа в „Гугъл“ „макумба“ и видя, че такава дума съществува и че тя означава „гадание“. Ади изненадано се опули, защото по-скоро очакваше, че няма да намери нищо и зачете заинтригувано информацията, която следваше по-надолу: Макумба е бразилска афро-християнска синкретична секта. По същността си е основна религия на населението на Бразилия, въпреки че голямата част от бразилците, в това число и последователите на макумба, са католици, а самият култ дълго време е бил забранен. Макумба е политеистична религия, а пантеонът на боговете ѝ се оглавява от богинята на водата – Йеманжа, чийто „рожден ден“ се празнува на 1 януари. Ади затисна устата си с ръка, за да не извика от изненада. „Е, това вече ми дойде в повече“ – си каза тя. Преди години Ади работеше с един бразилец. Той беше много ексцентричен, много парадоксален, от този тип, за който до последно не си сигурен дявол ли е или ангел – в човешки облик, без да е човек. По някакви причини той беше харесал Ади от самото начало на познанството им и ѝ отделяше много време, през което разговаряха за какво ли не – както за простичките неща от живота, така и на дълбоко философски теми. Беше ѝ говорил също много за Бразилия, беше ѝ обяснявал – с рисунки – как комбинацията между плоските европейки и пищните африканки създала най-красивите женски форми, беше ѝ разказвал за плажовете на Рио де Жанейро, за фавелите, за музиката и танците, за вуду. Дори веднъж я беше повикал да отиде с него през нощта на едно място до реката, за да ѝ покаже вуду, защото щял и бездруго да прави, но Ади само се изсмя – с него никога не се знаеше дали говори сериозно, или си измисля, и тя реши, че е второто. Той ѝ беше говорил за Йеманжа – богинята на водата, и беше нарекъл Ади така. Беше ѝ казал, че вече всяка година на 1 януари, когато се празнува раждането на богинята Йеманжа, той ще празнува и раждането на богинята Ади, защото според него тя щяла скоро да се роди – просто ѝ трябвало още малко време. Въпреки че пътищата им отдавна се бяха разделили, те останаха приятели и още се чуваха, а той намираше начини от време на време да ѝ изпрати някакъв подарък – най-често книги. Ади се отнесе в мисли и спомени. Започна да се чуди дали това, което току-що прочете, има някаква връзка с онзи бразилец и с призванието ѝ – все пак той я беше „кръстил“ Йеманжа. „Може би наистина трябваше да го послушам и да замина“ – мислеше Ади. Той много пъти ѝ беше казвал: „Ади, ти трябва да дойдеш да живееш в Бразилия. Ако дойдеш, никога няма да поискаш да се върнеш обратно. Аз ще ти помогна“. Но Ади така и не взе на сериозно този вариант: Бразилия ѝ се струваше някак твърде далечна – не само географски, но и емоционално. „Да, аз бях много спечена тогава – разсъждаваше Ади, все още с ръка върху устата си. – Той се опита човекът да ми разхлаби малко примката около врата, но аз държах да ми е стегнато“. Ади се върна към текста в интернет и продължи да чете: Особено значение макумба придава на изцелението на духа. Според вярванията на макумба, божественото може да се всели в посветения, който е преминал всички изпитания, за да постигне изцеление. В резултат този посветен оставя целия си предишен живот и се ражда наново. „Виж ти – каза си Ади, – аз на практика съм точно на този етап от живота си в момента – все едно изпълнявам своеобразен култ на макумба... Търся изцеление, искам да махна опаковката на социумния ми живот и да се „родя“ наново – в същността си. Върви обяснявай, че тези неща не били истина. Ако са случайни – егати случайностите – продължи да разсъждава тя. – И сега какво направи, Аидо? – обърна се към себе си обвинително и си отговори по същия начин: – Унищожи нещо, което можеше да те приближи до призванието ти... Сега ще има да се чудиш дали ако не го беше прецакала, това нямаше да те заведе в Бразилия, където може би те чака твоето призвание! Или смяташ за случайно, че слуша онова интервю на португалски, в което някаква певица каза, че фадо е нейната съдба и ти после разбра за връзката на фадо или „съдбата“ със „саудади“, което е постоянното състояние на душата ти напоследък, която търси своето фадо, потънала в „саудади“... В Бразилия, страната на макумба, има официален ден, посветен именно на „саудади“, който се чества 30 дни след раждането на Йеманжа..., която някой някога ти каза, че можеш да бъдеш и ти!“ Тук Ади прекрати укорителната си тирада. Изведнъж си даде сметка, че шокиращо мистичните връзки, които прави, са само и единствено нейно умотворение, взаимовръзки, създадени от нейната логика. Тя осъзна, че изобщо няма начин да разбере дали за вселената нейните сложно навързани разсъждения, облечени в определения и категории, словесни форми и мисловна последователност, имат такъв смисъл, какъвто тя се опитва да намери. Ади се облегна на стола – беше разстроена и ядосана на самата себе си. Загледа се в екрана на компютъра, без да вижда нищо. Някой хлопна вратата на офиса и тя се стресна. Стана и излезе навън да се поразтъпче и разсее малко. Реши да се обади на една своя приятелка, която смяташе за „здраво стъпил на земята човек“, и се върна да си вземе телефона. – Здрасти, имаш ли минутка? – каза Ади, когато приятелката ѝ вдигна. – Имам и повече – дойде отговорът. – Извинявай за странния въпрос, ама можеш ли да ми кажеш като каква си ме представяш? – попита Ади. – В смисъл? – не разбра добре въпроса ѝ приятелката. – Ами да кажем като професия – не мога да реша какво искам да правя, не мога да си намеря призванието – уточни Ади. – Ох, Ади, ти гледаш много философски на нещата – каза приятелката. – В смисъл? – попита този път Ади. – Ти се занимаваш с толкова много и различни неща. Повечето хора могат да ти завиждат за това, което вече си направила и което правиш сега, животът ти изглежда толкова интересен. Не мога да разбера какво още търсиш – отговори приятелката. – Може и така да изглежда отстрани – съгласи се Ади. – Всъщност и на мен ми е интересно, но ми липсва смисълът. Ти откри ли какво осмисля живота ти? – попита тя приятелката си. – Ох, много задълбаваш! – каза пак приятелката ѝ. – На мен ми е добре така. – И никога не си искала нещо друго, никога не си усещала, че нещо ти липсва? – настояваше Ади. – Е, имам от време на време такива периоди, но ми минава – призна приятелката. – А на мен не ми минава, напротив – става все по-зле! – изрече съкрушено Ади. После се върна на първия си въпрос: – Добре де, няма значение, кажи все пак като каква си ме представяш? – Ами не знам... Ти правиш всичко, което мога да си представя, че би правила или просто така те възприемам – с тези ти занимания, и не мога да си представя нещо друго. Може би, ако започнеш да правиш още нещо, ще те възприема и чрез него, но така не мога да измисля какво би могло да е. Много си непредвидима – завърши приятелката ѝ с усмивка в гласа. Ади мълчеше. – А може би смисълът е наистина в самото търсене на смисъла, както беше казал някой – каза приятелката, опитвайки се да помогне. – Да бе! – реагира Ади и добави: – Представям си като умра и ме питат горе: „Ти какво прави цял живот“, а аз им кажа: „Търсих смисъла“, как ще изпопадат от смях. Приятелката ѝ се разсмя. – Съжалявам, че не ти бях много полезна – извини се тя. – А, напротив, благодаря ти, че ме изслуша. Хайде, оставям те да си работиш, пък и аз да си върша работата, която имам, докато намеря смисъла... Приятелката ѝ пак се засмя. Двете се сбогуваха и затвориха телефоните. „Защо ли реших, че някой друг, освен мен самата, може да ми каже коя съм и какво да правя?“ – си помисли Ади, докато сядаше пред компютъра. Тя въздъхна, отвори нов файл и започна да пише статията, която трябваше да изпрати същия ден за едно списание. Въпреки че не беше във форма, писането я увлече. Писането винаги я увличаше – много ѝ харесваше да си играе с мисълта и езика. Когато пишеше, се чувстваше едновременно като режисьор, актьор и зрител – създаваше постановката, изиграваше я и я гледаше като страничен наблюдател. И много се забавляваше да изненадва читателя, включително и себе си. Беше наясно, че никой, който четеше, не знаеше какво да очаква от следващото изречение – и тя самата не знаеше, защото я водеше писането, а не тя него. Освен това Ади обожаваше думите – всяка дума, която използваше, беше за нея в процеса на писане уникално себеизразяване, но същевременно всички думи заедно образуваха един естествен поток, който увличаше читателя и го караше да остане до края. Много хора бяха изразявали възхищението си от писането на Ади, независимо дали ставаше въпрос за статии, писма, доклади – в написаното от нея имаше нещо, което завладяваше, нещо автентично, затрогващо и лично. Но въпреки че Ади харесваше писането, не харесваше да пише по зададена тема, ако тя не я вълнува, и много мразеше да се съобразява със срокове – затова и не стана журналистка и пак затова се отказа от пиарстването. Когато приключи, Ади изпрати статията и понеже видя, че има още двайсетина минути до края на работния ден, реши да се разсее, като почете от любимото си онлайн списание. Скоро не беше влизала в сайта му и видя, че има доста нови материали. Както винаги, първо влезе в рубриката „Душевност“ и сърцето ѝ подскочи, когато видя заглавието: „Как да откриете целта на живота си за 20 минути“. Ади само изразително завъртя очи на 360 градуса – вече наистина не знаеше какво да мисли. „20 минути“ обаче беше нещо конкретно, а не завоалиран „знак“, който да се чуди как да разгадава. Заглавието съдържаше обещание да ѝ разкрие как наистина да открие призванието си, при това само за 20 минути, и то в реалността, в която се намираше – във времето и пространството, в които пребиваваше тук и сега. Ади усети, че се разтреперва, както обикновено се случва с хората на прага на някакъв дългоочакван момент, съдържащ съдбоносна развръзка. Ади леко се приведе напред, толкова напрегната, че ако някой я докоснеше, сигурно щеше да подскочи, а лицето ѝ изразяваше силна тревога, като че ли всеки момент щяха да ѝ съобщят дали ще живее, или ще умре, и зачете статията: Как разбирате коя е истинската цел на живота ви? Не става въпрос за ежедневни занимания и отговорности, нито дори за дългосрочните ви цели. Това, за което става дума, е причината защо всъщност сте тук – истинската причина за вашето съществуване. Въведението беше точно такова, на каквото Ади се надяваше, и тя, още по-съсредоточена, продължи да чете: Ако искате да откриете вашето истинско предназначение, първо трябва да изпразните съзнанието си от всички фалшиви цели, с които сте го напълнили. Ако сте готови да приемете истината за себе си, може да пробвате този лесен начин, който ви предлагаме, и колкото сте по-отворени към процеса и уверени, че ще проработи за вас, толкова по-бързо това наистина ще се случи. Дори да имате съмнения и да смятате, че е загуба на време, то пак ще проработи, просто ще ви отнеме повече време. Ето какво трябва да направите... Ади затаи дъх, докато четеше последващата информация, изложена подредено в няколко точки: Изтегляне 0.72 Mb. Сподели с приятели:
|