Животът може да е чудо. Книга 1
Изтегляне 0.72 Mb.
|
| Не знам каква ще стана, когато поласна – чу тя в главата си гласа на момиченцето от светофара. „Онзи“ беше прав да ѝ се подиграва. Тя бе толкова убедена, че когато човек е „поласнал“, би трябвало да се е определил и да знае кой е, независимо дали това отговаря на истинската му същност! Излизаше обаче, че ако човек наистина искаше да намери себе си, първо трябваше да се изгуби. „Не знам“ не бе обърканост, а състояние, еквивалентно на нулевото, състояние на неопределеност, от което можеше да изгради каквото си поиска друго състояние, стига да махнеше от него принудата и необходимостта да се определя, с които социумът го беше натоварил.
„Не мога да повярвам на какво попаднах!“ – Ади беше във възторг от находката си. Откритието, че незнанието не я отдалечава, а я приближава до призванието ѝ, изведнъж я накара да почувства странно въодушевление. Ади стана от стола и както държеше книгата в ръка с показалец, пъхнат между страниците, за да не изгуби мястото с текста, който току-що бе прочела, отиде да плати. Мушна касовата бележка на мястото на пръста си, прибра покупката в чантата си и излезе от книжарницата. Пред входа спря за момент, вдигна усмихнатото си лице към небето и извика наум на „Онзи“: „Хей, да знаеш, че си страшен!“. След миг, осъзнала, че може да бъде разбрана погрешно, добави: „Искам да кажа, че си страхотен, и ти благодаря, че ми помагаш. Ако пак минаваш някой път, непременно се обади“. Ади бе почти сигурна, че чу смеха „му“. А може би беше нейният, защото звънтеше в душата ѝ в момента. Тя набра номера на Алексей. Той звучеше възбудено. Започна да разказва, че тъкмо излиза от една болница, където го повикала майката на негов клиент – младо момче, което тя изведнъж решила да заведе на психиатър, въпреки предупрежденията на Алексей да не го прави. Психиатърът му изписал антидепресанти, а сега момчето било изпаднало в ступор11. – И ти какво направи? – Ади бе заинтригувана как би могло да се помогне на човека да излезе от това състояние, без да се използват шокови методи. – Нищо, присъединих се. Петдесет минути стоях срещу него в неговата поза, с неговото дишане и когато леко мръдна ръка, направих същото и така – постепенно – го изкарах от вцепенението. – Уау! Не ти е било лесно – възкликна Ади. – И ти да видиш как собствената ти майка може да ти докара такава беля, просто защото се вманиачва и взема разни дребни неща твърде на сериозно, и ти щеше да изпаднеш в шок. – Алексей още се вълнуваше. – Ама какъв е бил проблемът, та чак да го води на психиатър? – Ади не можеше да разбере какво точно се е случило. – Никакъв. Аз разговарях с момчето – нормални тийнейджърски преживявания, но понеже не искал да споделя с нея, тя се притеснила... – обясни Алексей. – Ами като се е притеснила, защо тя не е отишла на психиатър, а е завела детето? – попита Ади. – Защото не иска да отговаря за собствените си преживявания, а както повечето хора, търси на кого да вмени я вина, я отговорност... Така ни е научил социумът – да бягаме колкото може по-далеч от себе си и да търсим оправдания за собствените си преживявания извън самите нас – отвърна Алексей и попита: – Ти нещо искаше да ми кажеш май? – Даа... – провлече Ади. Чудеше се откъде да започне и захвана от началото: – След онова упражнение с покривалата ми се случват разни странни неща – много интересно се получава, даже малко шантаво. – Например? – подкани я Алексей. Ади му разказа за „Приказка за стълбата“, днешната си случка с момиченцето на светофара и книгата в книжарницата, като завърши: – Нали си спомняш, че не видях нищо от онази стълба по време на упражнението? И усещането за „небитие“ беше много странно. А това не е било лошо, както аз реших само защото не е имало „нищо“. Може би по-скоро ми е помагало да осъзная, че моето незнание за това коя съм и какво искам да правя може да е онова състояние, от което трябва да тръгна, за да намеря призванието си. – И аз не знам, Ади, ще гледаме какво ще се случи – отвърна Алексей. – Тук няма как да обясним кое какво е, защото няма такава логика. Едно е сигурно обаче и то е, че си задействала потенциала и определени неща са започнали да се проявяват. – При това доста шокиращо... – вметна Ади. – Всъщност е много забавно, ако забравиш за социумните норми и се довериш на този поток. Той няма как да ти навреди, защото на нивото, на което действа, няма „зло“ – поясни Алексей. – Обаждай се да ме държиш в течение какво се случва – поръча той, преди да приключат разговора. Ади беше още пред книжарницата. На път за вкъщи се помота малко по магазините наоколо, после реши, че вече е твърде късно да готви за вечеря и мина през близкия кулинарен магазин да вземе нещо готово. Когато влезе във входа, видя, че под пощенските кутии, на земята, пак има изсипани множество писма със сметки и рекламни листовки. Ади въздъхна, клекна и започна да ги разделя на две купчинки, търсейки адресираните до тях. В момента, в който отмести и последните, видя, че най-отдолу, заринат под рекламни послания и сметки за плащане, лежеше плик, формат А4, опакован с прозрачен найлон. Под него, с големи букви, на два реда, по цялата ширина на плика, прозираше следният надпис: ОТКРИЙ СМИСЪЛА НА ЖИВОТА СИ Ади така си и остана – вцепенена, с очи, вторачени невярващо в надписа. По едно време усети болка в дясната си ръка и осъзна, че е стиснала много силно писмата със сметките за ток и вода и рекламната листовка на някакъв нов хипермаркет. Тъй като с лявата си ръка държеше покупките, пусна сметките и брошурата на земята и посегна към прозрачния плик. Виждаше, че има залепени етикети с адреси на подател и получател, но не можеше да ги разчете от това разстояние. Стомахът ѝ се бе свил, умът ѝ бе блокирал и единствената мисъл в главата ѝ бе дали на „получател“ пише нейното име. Ади взе плика, приближи го към очите си и видя, че получателят е една младежка организация, чийто офис бе на третия етаж във входа. Тя продължи да гледа адреса, без да е сигурна дали в този момент изпитва облекчение или разочарование. От една страна ѝ се искаше там да беше написано нейното име, защото щеше да бъде по-скоро доказателство, че всичко се движи от някаква външна сила, която ѝ праща лични знаци, и Ади трябваше само да я следва, като ги разгадава. Не че беше лесно, но винаги можеше да се оправдае, че знакът не е бил достатъчно ясен. На плика обаче не стоеше нейното име и сега трябваше сама да реши дали този надпис бе лично послание за нея или просто едно писмо. Нещата, които ѝ се случваха, бяха хем шокиращи, хем нормални и Ади не можеше да разбере дали винаги са си били такива – съдържащи в себе си едновременно естественото и свръхестественото, и дали зависи от човека какво ще избере да види в тях. В главата ѝ незнайно откъде изплува мисъл, която Алексей им бе цитирал още на първия семинар. Беше на Айнщайн: „Има два начина да изживееш живота си. Единият е като мислиш, че не съществуват чудеса. Другият е като мислиш, че всяко нещо е чудо“. Ади установи, че някак се е озовала на първата площадка и стои пред отворения прозорец на стълбището, който гледаше към тих вътрешен двор. „Нямах предвид да ми се обадиш пак чак толкова скоро – обърна се Ади към „онзи“, изкачвайки стъпалата към последния етаж. – Но трябва да призная, че с теб ми е интересно“ – добави тя. На третия етаж се спря пред вратата на младежката организация и закрепи плика на вратата. Когато влезе вкъщи, само смени дрехите си и отиде да затопли храната, която бе купила. Скоро седнаха да вечерят в обичайната петъчна спокойна атмосфера, с любимия сериал на Ади. Появи се нова героиня и главният герой, на когото му беше време да се задомява, започна да я ухажва. Сцената се развиваше в бар и той задаваше „проучващи“ въпроси. – С какво се занимаваш? – попита той жената. – С разни неща – още не съм се спряла на нещо определено – отвърна тя. Ади прехапа устна, за да не се изсмее. „Ей! Ще ти дърпам ушите!“ – смъмри тя шеговито „онзи“. Когато филмът свърши, тя си легна, направи опит да чете, но много ѝ се приспа, гушна се до любимия си, който гледаше някакъв спорт, и се унесе почти веднага. * * *На сутринта се събуди доста рано като за събота – явно подсъзнателно изпитваше нетърпение да тръгнат за планината. Излязоха към 10 часа, минаха да вземат приятелите си и потеглиха. Спираха по пътя и някъде по обяд пристигнаха в селцето, оставиха багажа си в хотела и тръгнаха към центъра, където имаше хубава кръчма с градина, за да обядват. Слънцето припичаше меко, но все пак припичаше, а това беше индикатор за дъжд. Всъщност прогнозата казваше, че може да се очакват валежи по високите места. След малко се заоблачи, слънцето се скри, но все още беше приятно топло. – Дано да остане така – каза приятелят. Възнамеряваха да се разходят, след като приключат с обяда. – Няма страшно – каза Ади. Допиваше една голяма бира и се чувстваше прекрасно, отпусната физически и психически, изпразнена от мисли и емоции. „Май се занулих здраво с тая бира“ – си помисли тя. Всички бяха готови, платиха и тръгнаха през площада към една алея, която вървеше край реката и след 200-300 метра стигаше до малък водопад. Реката беше типичната малка, бърза планинска река, с много и големи камъни, на които можеше спокойно да се стъпва. Ади не можеше да пропусне този шанс, пъргаво подскокна по няколко от тях и клекна върху един голям камък, който препречваше течението на водата и образуваше малък вир. Тя загреба пълни шепи, хвърли водата нагоре и още преди да беше паднала обратно върху нея, се разписка като малко дете. Приятелите ѝ и любимият ѝ и се смееха от брега. Като се насити на тази игра, поомокрена, Ади се върна при тях, повървя малко с тяхното темпо, после изведнъж хукна напред, където беше видяла водопада. Ади го съзерцава известно време, след малко дойдоха и другите, направиха си снимки и тъкмо тръгнаха обратно по алеята, започнаха да падат едри, редки капки дъжд. – Май ще завали наистина – констатира приятелят. – Ще завали, ако решим, че искаме да вали – каза Ади. – И да искаме, и да не искаме – направо си заваля – отбеляза любимият ѝ. Едрите капки започнаха да падат много по-често. Когато излязоха изпод дърветата на асфалта, водещ към центъра на селото, вече приличаше на сериозен дъжд. – Давайте да бягаме пак под навеса в кръчмата – каза някой. – Спокойно бе, хора, дъждът спира – каза спокойно Ади. Дъждът леко намаля. – Дъждът спря! – този път гласът ѝ прозвуча по-силно, с повелителен тон. На момента дъждът почти спря – само от време на време падаше по някоя капчица. – Нали ви казах, че няма да вали – обърна се тя към групата и попита: – Така добре ли е? – Идеално – отвърна приятелят. – Ако не е добре, мога малко да го усиля – каза Ади. – А, не го бутай повече – отговори приятелят през смях. Ади също беше ухилена. Всички, разбира се, помислиха това за случайно съвпадение и се смееха на диалога, който се водеше. Никой изобщо не си помисляше, че Ади има нещо общо със спирането на дъжда – просто си знаеха, че е „голям образ“, и приеха приказките ѝ за поредната ѝ шега. „Егати, как ме занули тая бира – помисли пак Ади. – Трябва да кажа на Алексей как действа – сети се тя. – Ама той сигурно знае – затова непрекъснато пие бири. – Ади се усмихна в себе си. – Ще му кажа, че съм го разкрила – идва на семинарите вече занулен и си прави шоуто с нас, като ни покрива с носни кърпички, вместо да донесе по една бира и на нас“. Усмивката ѝ беше вече цъфнала на лицето. Ади нямаше никакво съмнение, че беше спряла дъжда, още повече че това не ѝ се случваше за първи път. При другите ѝ опити обаче ѝ отнемаше време да влезе в подходящото състояние, докато сега си беше в него – от бирата – и го случи много бързо. Продължиха да се разхождат целия следобед – вървяха бавно, като си говореха и често спираха, следвайки тесен път, който ги отведе до малък параклис на ръба на една клисура. Слънцето отново се беше показало и меко се разливаше в багрите на есента. Беше много живописно – направо спиращо дъха красиво. Въпреки че сега не носеше плейъра си, Ади чуваше много ясно песента, която винаги звучеше в нея, когато се затрогнеше от красотата на света около нея: What a wonderful world12, съзерцава известно време пейзажа, който се беше разкрил от това високо място пред погледите им. После отиде и легна на тревата пред параклиса. Замисли се за тези, които преди толкова много години (мързеше я обаче да стане да прочете колко точно) бяха закрепили чрез този параклис надеждата и вярата си, а може би и любовта си – на ръба на една пропаст... „Там са те винаги – вярата, надеждата и любовта – на ръба... Толкова е лесно да полетят надолу или да бъдат блъснати в пропастта“ – мислеше си Ади, докато следеше почти неуловимото движение на облаците по небето. Ади беше размишлявала много за хората и различните им вероизповедания. Струваше ѝ се нелепо, че всяка религия твърдеше, че тя е „правата“, а последователите на другите са обречени на „вечна тъма“ и трябваше да изплащат „невежеството си“ в адски пламъци и други, божествено-нечовешки страдания... Откакто обаче започна да възприема съществуването като избор, който можеше да бъде направен и проявен във всеки един момент, Ади започна да допуска, че това важи и за религиозните вярвания за живота след смъртта. Тя си мислеше, че е твърде възможно, ако човек вярва в рая, след смъртта си да получи рая, ако вярва в ада – да получи ада, ако вярва във вечните ловни полета – да получи вечните ловни полета, ако не вярва в нищо – да получи нищо... „Може би точно на границата между живота и смъртта човек влиза в супер-позиция и избора, който направи в този момент, става реалност за него. Което обаче означава, че човек в този момент може да избере да остане и жив – затова има толкова случаи на хора, завърнали се от „оня свят“, които се смятат за чудо, защото няма как да бъдат обяснени научно“ – разсъждаваше Ади. Тази шокираща мисъл ѝ дойде, след като прочете за котката на Шрьодингер – един от най-популярните мисловни експерименти, опитващи се да докажат несъстоятелността на квантовата теория за супер-позицията, но според Ади нищо не доказваше. Експериментът се състоеше в следното: в затворена кутия е поставена котка. В кутията има механизъм, съдържащ радиоактивно ядро и съд с отровен газ. Параметрите на експеримента са така подбрани, че вероятността ядрото да се разпадне за 1 час е 50%. Ако ядрото се разпадне, механизмът се задейства, отваря съда с отровен газ и котката умира. Според квантовата механика, резултатът би зависил от наблюдаващия. Преди неговото наблюдение състоянието на ядрото е в супер-позиция, съдържаща едновременно възможностите на двете бъдещи състояния – разпаднало се ядро и неразпаднало се ядро, и съответно – мъртва котка или жива котка. Пренасяйки обаче своя избор и очакване от експеримента, наблюдателят определяше изхода от него, тоест „ядрото се е разпаднало, котката е мъртва“ или „ядрото не се е разпаднало, котката е жива“. Алексей им беше разказвал за други подобни експерименти, които показваха, че очакванията на човек определяха изхода от ситуацията. Ади се беше впечатлила много от един, при който трима учени, провеждащи един и същи експеримент при абсолютно еднакви други условия, получаваха три напълно различни резултата. Единственото различно в експеримента беше само нагласата на учения и неговото очакване за крайния резултат. Тоест излизаше, че Вселената потвърждава това, в което хората вярват, и човек винаги е прав. Вярваш в ада? Прав си – има ад и ти отиваш в него. Вярваш, че животът ти е пълен с проблеми? Прав си – ето ти проблеми... Беше започнало леко да се смрачава. Ади усети по-осезаемо диханието на земята под себе си – беше топло и влажно, ухаеше на билки. Вниманието ѝ привлече песента на щурците в тревите около нея. Обожаваше да ги слуша и това бе едно от нещата, което много ѝ липсваше от родния град – песента на щурците през лятото, която влизаше през отворения ѝ прозорец. Ади си беше измислила, че щурците се събират край дома ѝ, за да ѝ правят серенада, и нямаше търпение да си легне вечер заради тях. Понякога се будеше нощем, като че ли за да се убеди, че те са още там, под прозореца ѝ, и щом ги чуеше, веднага пак се унасяше в сън. „Никой не би могъл да възпее величието и красотата на творението по-виртуозно от тези малки музиканти, дори Луис Армстронг“ – захласната мислеше Ади, заслушана в „концерта“, който с настъпването на тъмнината ставаше все по-силен. „Това е за мен „живата вселена“, за която Алексей ни говори... Мога да усетя свързаността на всичко... Всяко нещо е едновременно самото себе си и всичко останало... И всичко има смисъл по безусловно ясен начин... И има естествено предназначение. – Мисълта на Ади започна да става някак си безтегловна и като че ли идваше не от нея, а някъде отвън. – И защо хората не могат да пребивават в тази жива вселена постоянно, да бъдат част от нея, а си създават някаква друга, външна реалност, една механична вселена, в която прекарват живота си като биомашини, а не като живи същества?“ – питаше се сама със странното чувство, че не тя задава въпросите, а някой друг, обитаващ пространството извън нея, ѝ търси сметка защо хората пропиляват съществуването си. Съзнанието ѝ се отпускаше все повече, тя имаше усещането, че потъва надолу в меката трева и като че ли се разтваря в звуците на щурците, в аромата на билки, в хладния въздух, докосващ лицето ѝ, в дъха на земята, който усещаше по тялото си през дрехите. Като че ли изчезваше, но без да се губи, а напротив – ставаше всичко, ставаше целия свят – не частица от него, а самия него, напълно и навсякъде. Смехът на приятелите ѝ достигна до съзнанието ѝ, но някак отдалеч. Тя чу името си и с огромно нежелание отвори очи. Любимият ѝ се беше надвесил над нея. – Недей да лежиш на земята, Ади, ще настинеш – каза той загрижено, протягайки ръка, за да ѝ помогне да се изправи. Тя нямаше представа колко време е минало. Даде си сметка, че не бе имала усещане за време в това състояние, което бе по-различно от зануляванията, които бе успявала да постигне досега. Приличаше донякъде на усещането по време на упражнението за обемно възприятие на реалността, което често правеха на семинарите с цел да се „разширят“, както казваше Алексей – да излязат от всички рамки и ограничения на линейната, подчинена на времето и пространството вселена. С неохота Ади подаде ръка на любимия си и се изправи. Все още леко унесена, го последва до пейката пред параклиса, където седяха приятелите им. Усети, че ѝ става студено, и се гушна в него да се стопли. След малко тръгнаха обратно към селото. Явно от свежия въздух и ходенето се бяха поизморили и решиха да вечерят в ресторанта на хотела, за да са по-близо до леглата си, когато им се доспи. Седяха отпуснати на столовете, отпивайки бавно от питиетата си. Наслаждаваха се на усещането, че не трябва да правят нещо или да бързат за някъде, без да разговарят, само разменяйки спокойни усмивки. Леката музика внезапно спря съвсем и изведнъж всички посетители спонтанно снишиха гласове. – Хайде да си разказваме смешни истории, които са се случили на всеки, ама наистина – изведнъж предложи Ади с широка усмивка, нарушавайки мълчанието на тяхната маса. Другите се засмяха. – Как пък все ти хрумват такива – отбеляза любимият ѝ. – Обаче ти ще си първа – направи уговорка приятелят. – Добре де, от мен да мине – прие Ади и замислено се почеса по главата. Всички бяха вперили погледи в нея, в очакване да чуят някоя от забавните ѝ истории, за които не бяха сигурни доколко ги измисля и доколко са истински, защото я познаваха като човек с въображение. – А, сетих се! – възкликна тя след малко, чак подскачайки на стола. – Ще ви разкажа една истинска история за „изгубени в превода“. Приятелите ѝ я подканиха нетърпеливо. – Когато бях в чужбина... – започна Ади, но прекъсна, за да поясни: – Нали помните, че преди няколко години ме бяха изпратили от фирмата с една голяма група като отговорник, защото само аз знаех малко английски по онова време? Другите кимнаха. Ади продължи: – Та пристигнахме ние там, хората ни посрещнаха, настаниха ни и ни информираха за разни неща, които е добре да знаем, включително и това, че трябва да ни направят медицински изследвания, защото такава била процедурата. Попитах какви ще бъдат тези изследвания и те ми поясниха, че ще са най-елементарни: ще ни теглят, ще ни мерят кръвното и ще ни направят „уотър тест“13. Аз не разбрах какъв е този „тест“, но ми прозвуча безобидно, пък и ми беше неудобно да попитам, за да не си помислят, че сме расли по дърветата и никога не сме чували за него. После обаче моите хора започнаха да ме разпитват какво представлява изследването, а аз не исках те да си мислят, че не знам добре английски, и трябваше да им дам някакво обяснение. – Ади замълча. Дотук тя разказваше със сериозно изражение, но сега по лицето ѝ започнаха да пробягват усмивки. – И какво им каза? – подкани я приятелят ѝ да продължи. – Амиии... аз много сериозно и компетентно им обясних... – Тя преправи гласа си да звучи сериозно и компетентно и изрецитира: – „Нали виждате, че тук постоянно вали и че е пълно с хора на инвалидни колички и с бастуни – изкривени, едвам ходят горките... Това е от дъжда и влагата. Затова тук имат специално изследване – този уотър тест, който го правят на всички, за да проверяват дали задържат влага...“ Смехът гръмна неудържимо. – И това не е всичко – каза Ади, като се опитваше да извиси глас над смеха. – Обясних им най-подробно, онагледявайки дори как ще ни почукват с едни малки чукчета, за да проверят дали някъде в тялото сме насъбрали вода. Последва нов изблик на смях. – Не е истина – едвам успя да изрече приятелят, докато бършеше потеклите му от смеха сълзи. – Истина е, приятелю, истина е – натърти Ади. – И на всичкото отгоре бях толкова убедителна, че всички ми повярваха. Даже и аз си повярвах. – А какъв всъщност се оказа този уотър тест – попита жената на приятеля, когато смехът малко се поукроти. – Чакай сега да чуеш историята до края и ще разбереш – отвърна Ади. – Ама то още ли има? – включи се и любимият. – Да, най-смешното – отвърна Ади, видимо доволна, че така ги е развеселила. – Та значи, отиваме ние в лекарския кабинет и всичко започва нормално – аз, естествено, като отговорник, минавам първа, качвам се на кантара, при което те ходиха да търсят някакви специални джаджи, които да му слагат допълнително, защото не теглел толкова леко, но това е друга история. Та претеглиха ме в крайна сметка, измериха ми кръвното и дойде ред на въпросния „уотър тест“. Аз очаквах да се появи някой доктор с чукче и да започне да ме почуква за вода, както си го представях, но вместо това сестрата ми даде една пластмасова чашка, каза ми нещо, от което аз долових само „уотър тест“, и ми посочи с глава към единия край на кабинета. Там имаше една врата – после разбрах, че е била на тоалетната, а до нея – мивка. На мен ми стана малко странно, но станах и отидох до мивката, пуснах чешмата и налях в чашката вода. Когато се обърнах и тръгнах към сестрата, видях, че ме зяпа втренчено, а в следващия момент се запревива от смях. Всички отново неудържимо прихнаха. – Чак когато жената ми каза „юрин“14, загрях, че въпросният уотър тест е най-обикновено изследване на урина. – Е, добре де, като ти даде чашката, не се ли осъзна? – попита през смях жената на приятеля. – Не, изобщо – отвърна Ади. – Това беше по времето, когато тук давахме урина в малки стъклени кафяви шишенца с тясно гърло, с които винаги си опикавахме ръцете. Помните ли ги? – попита тя. Групата отново се разсмя. – Вярно, така беше – потвърди жената. Когато се поуспокоиха, Ади със сериозно, дори леко тъжно изражение каза: – Всъщност тази история е колкото смешна, толкова и тъжна. След време си дадох сметка, че причината да има толкова хора с увреждания по улиците в онази държава не е дъждът, а фактът, че тези хора могат да излизат от домовете си, когато си поискат – държавата им е създала условия да живеят нормално и пълноценно. Тук, у нас, хората с увреждания не са по-малко, но ние не ги виждаме, защото държавата ги е обрекла на затвор по домовете им, като не им е създала най-елементарни условия да се придвижват навън. Лицата на всички се помрачиха. – Дано пък това скоро да се промени – нали ставаме европейци. Хайде, кой е наред сега? – подкани Ади приятелите си да поемат щафетата. Приятелят вдигна ръка и обяви с тържестващ глас: – Аз ще ви разкажа как веднъж нащипах по гъза една мутра. Компанията отново прихна. – Стига бе! И още си жив? – възкликна любимият на Ади. – Едва се отървах – каза, смеейки се, приятелят и започна: – Имам един колега, който е много едър, с обръсната глава – ако не го познаваш, ще кажеш, че е типична мутра, но само така изглежда, а иначе е голям добряк и много забавен. Веднъж разказваше виц за педераси, като имитираше разни характерни движения с китките на ръцете и ханша, и понеже е много едър, беше ужасно смешно как го прави. Оттогава остана като майтап да го пляскаме и щипем по гъза, когато го срещнем. Групата издаде одобрителни възгласи. Мъжът продължи: – Та значи, влизам аз в един магазин и изведнъж виждам колегата ми в гръб, пред мен. Аз заставам плътно зад него и почвам да го пощипвам по двете бузки на гъза. Всички се разсмяха неудържимо. – И какво стана...? – нетърпеливо подкани някой сред всеобщия кикот. – И оня като се обърна, гледам – напълно непознат... И с едно, ама зверско изражение ви казвам – имах чувството, че ще ме размаже на място. Аз буквално приклекнах. Само успях да кажа: „Извинете, аз май се припознах“, което прозвуча супер нелепо. Останалите пак избухнаха в смях. – Абсолютно откачено е да нащипеш някого по гъза на опашката в магазина... и после да му кажеш тъпо: „Извинете, аз май се припознах“... Звучи ми като сцена от анимационен филм – изкоментира Ади, когато успя да спре за малко да се смее и протегна ръка да вземе чиста салфетка, за да избърше течащите си очи и нос. – И как ти се размина да бъдеш убит? – попита любимият на Ади. – И досега не знам – сигурно съм изглеждал ужасно жалък, за да ме пощади. Размина ми се само с няколко интересни идеи относно какво би могло да стане с „педераския ми задник“, ако ме докопа – каза приятелят, което предизвика нов щур изблик на смях. – Ох, чакайте да си поемем малко въздух – помоли Ади, докато вдишваше дълбоко, за да се поуспокои. Допълниха чашите си от каничката с вино и вдигнаха наздравица. Очите им блестяха, влажни от смеха. – Кой ще продължи сега? – попита Ади, като погледна красноречиво към любимия си и после към съпругата на приятеля. – Аз – каза тя. Жената беше доста сдържана, а след преместването на семейството им в столицата си бе намерила работа в голяма компания, където заемаше отговорна мениджърска позиция и явно възприемаше това доста на сериозно. Ади понякога се чудеше какво я свързва с приятеля ѝ, с когото, според нея, бяха доста различни, но явно се допълваха по някакъв начин, защото изглеждаше, че им е добре заедно. Ади беше любопитна да чуе нейната версия за „смешна история“. Когато бяха в компания, жената винаги се смееше на глупостите на другите, но самата тя никога не говореше много, особено пък глупости. – Аз се записах на йога... – започна жената. – Много смешно! – прошепна мъжът ѝ към другите, шегувайки се с нейната сериозност. – Ама нали се отказа още след първия път? – изведнъж се сети той. – Да, но сега ще разбереш защо – отвърна тя с тайнствена усмивка и започна: – Отидох с голямо желание на йога, след като бях изчела обемиста информация за това колко е здравословно и полезно за тялото и душата и т.н. Явно наистина е станало много модерно напоследък, защото групата беше доста голяма – може би 40 души. – Много бе! – възкликна Ади. – Къде ви събраха толкова? – В една зала близо до нас, с много добра акустика – отвърна жената. – Че за какво ви е акустика, да не пеете мантри? – пошегува се съпругът ѝ. – Стига ме прекъсва, ще разбереш след малко – възропта шеговито жената. Отпи от виното си и добави: – Ако не се бях опила така, никога нямаше да ви разправям тази ужасна история. – Брей, то явно е нещо пикантно. Я казвай по-бързо! – сръчка я мъжът ѝ. – Малко срамно, бих казала. – Тя въздъхна, после махна с ръка, като че ли казваше „абе, майната му“, и доразказа случката. Отишла тя на йога, разпънала си постелката и започнала старателно да прави упражненията, които инструкторът им показвал. На едно от тях трябвало да си вдигнат краката нагоре, при което тя усетила, че в „онази ѝ работа“ влиза въздух и когато започнала да си сваля краката, въздухът излязъл под налягане, с мощен звук, като от пърдящ кон. – С тази акустика беше просто уникално – довърши разказа си жената. – Представяте ли си какво са си помислили хората за мен: „Леле, тая пърди като за световно“ – приключи тя, а слушателите ѝ буквално цвилеха от смях. Ади клекна на земята – правеше така понякога, когато имаше чувството, че ако не се сгъне, ще ѝ се пръсне далакът. След малко изпълзя обратно на стола и призна с искрен възторг: – Засега си номер едно – направо ме разби! – Добре де, ти нищо ли не направи, за да се оправдаеш, че всъщност не си пръднала? – попита мъжът ѝ. – Е, какво да направя? Да се обърна и бодро да информирам множеството: „Дами и господа, това не беше пръдня – вагината ми засмука въздух“. Смехът изригна с нова сила. Когато се успокоиха, всички се обърнаха към любимия на Ади – само той още не беше разказвал нищо. Той обаче режеше съсредоточено изстиналата си пържола и се правеше, че не забелязва подканващите им погледи. Явно обаче не издържа на тези зрителни атаки, в един момент ръката му трепна, ножът му някак се извъртя и едно голямо парче от месото литна високо, описа парабола и се приземи точно в празната чиния на един мъж от съседната маса. За кратък момент на двете маси настъпи стъписано мълчание. Ади и компанията ѝ гледаха невярващо към „съседите“, в очакване на някаква реакция. Тя не закъсня – след миг хората от другата маса завъртяха едновременно главите си, за секунда двете компании се вторачиха едни в други, а после всички едновременно избухнаха в смях, което накара останалите посетители на ресторанта да извъртят любопитно глави. Мъжът, който „получи“ пържолата „от горе“, стана, отиде до масата на Ади и попита кой е майсторът на изпълнението. Всички посочиха с пръст любимия ѝ, защото не можеха да говорят от смях, а мъжът стисна ръката му и го поздрави за майсторското попадение. – Това беше като сцена от филм на Чарли Чаплин – отбеляза приятелят, когато вече бе в състояние да каже нещо. – Наистина беше гениално – съгласи се жена му. Ади още се кискаше. Тя само се наклони към любимия си и го целуна по бузата. – Сложих ви в малкия си джоб, нали? – гордо изрече той, доволен че се е представил подобаващо. – Ох, разчекнаха ми се устата от смях – отбеляза жената на приятеля. – Мен ме заболя стомахът – успя да проговори и Ади, все още широко усмихната. Поседяха още малко, допиха виното си сред шеги и смях и понеже видяха, че полунощ отдавна е минало, решиха да си лягат. „Не помня от кога не съм се смяла толкова много, и то от сърце“ – мислеше Ади, докато миеше зъбите си в банята пред едно огромно огледало. Изведнъж спря да търка, извади четката от устата си и приближи лице до огледалото. Усмихна се леко и поглади с пръстите на свободната си лява ръка кожата около външното ъгълче на очите си – първо на лявото, а после и на дясното. Много искаше, когато остарее, около очите ѝ да има бръчки от смях и често проверяваше дали вече са започнали да се образуват. Ади вярваше, че чувството за хумор и способността на хората да се смеят е най-голямото доказателство за божествения им произход. „Всичко друго могат да се опитват да ми обясняват от научна гледна точка като естествени химични, биологични, физични и какви ли не други логични научни процеси. Дори и любовта. Но всичките им аргументи за маймунския произход на човека се сриват, когато той се разсмее“ – беше разсъждавала Ади. Тя вярваше, че смехът има огромна очистваща и възраждаща сила и това бе едно от нещата, което веднага я бе грабнало в семинара на Алексей. Докато се гледаше в огледалото, Ади дочу похъркване, идващо от стаята. Както си беше с четката за зъби в ръка и уста, пълна с паста, прецапа през банята и коридора и спря пред леглото. Любимият ѝ вече спеше и сладко похъркваше. „Браво, забравила съм да кажа на доктора, че ще пътуваме“ – укори се сама Ади, връщайки се в банята да си изплакне зъбите. Чудеше се какво да направи – не искаше този „музикален съпровод“ да провали цялото ѝ преживяване. Докато се настаняваше в леглото, се сети за едно от първите упражнения, които бяха правили на семинара – да благодарят на проблема, който ги тормозеше, но по един по-особен начин. Първо трябваше да му даде име и на Ади спонтанно ѝ хрумна да го кръсти „Унуфри“. След това мислено изказа признателността си: „Благодаря ти, Унуфри, за предупреждението, че като ми хъркаш цяла нощ, ще ми съсипеш съня и аз ще си остана будна и ококорена, и цяла нощ ще слушам щурци, и ще ми се прииска да начупя цигулките им в главата ти“. Сега трябваше да „подари“ нещо на проблема. „И като ти благодаря, ти пожелавам дълбок сън в пълна тишина и ти го подарявам... – Ади спря по средата на изречението и се замисли – подаръкът беше важно нещо, защото трябваше да се „хареса“ на проблема. – И ти го подарявам под формата на светулка в бална рокля, която свири Рахманинов на бял роял“ – завърши Ади и притаи дъх. Любимият ѝ изхърка веднъж по-силно, после изсумтя и утихна. „Уау, това наистина беше бързо“ – смаяна, но много доволна, помисли Ади. Нямаше обаче сили да разсъждава. В главата ѝ на бърз кадър преминаха историите, които си разказваха вечерта, тя се изсмя тихичко няколко пъти и без да усети как, с блажена усмивка на лицето, потъна в сън. * * *На следващия ден се разходиха още малко и по някое време отпътуваха за града. Въпреки че почива два дни, Ади се чувстваше изморена. Силите ѝ стигнаха колкото да пусне една пералня и да направи набързо нещо за хапване. Едва дочака машината да свърши, за да простре дрехите, и се пъхна в леглото. Звънна домашният телефон и любимият ѝ вдигна. По това, което каза, Ади разбра, че я търси художникът – неин приятел. Засега той бе най-интересният респондент от всички, с които Ади бе провела редовното си „интервю“ за смисъла. Напоследък често го правеше – разпитваше хората, които срещаше, независимо дали са стари приятели или скорошни познати, дали това, което правят, е призванието на живота им. Беше изненадана да установи, че повечето хора нямаха нейния проблем. Разбираше тези, които ѝ казваха, че това, с което се занимават, е онова, което винаги са искали, но не можеше да разбере другите, които се изненадваха от въпросите ѝ, защото никога не се бяха замисляли за смисъла на живота си. Не беше разговаряла обаче по този въпрос с човек като художника. Той ѝ каза, че никога не се е съмнявал за призванието си – рисуването беше неговият живот, то го вдъхновяваше, мотивираше и му даваше смисъл. Ади не беше чак толкова изненадана от отговора, но той я накара да мисли за нещо, което я объркваше допълнително. Изглеждаше, че неговото призвание като че ли му бе дадено по рождение, той не го беше търсил – само го бе следвал. Тя се чудеше дали е възможно това да важи за всички хора, а просто при някои – като нея – да беше изпуснат моментът, в който при появата му просто е трябвало да му обърне внимание и да го последва. „Може би трябва да се обърна назад и да открия онзи момент, в който съм подминала призванието си“ – мислеше си Ади. Тази вечер художникът ѝ се обаждаше, за да я покани на изложба, която беше нарекъл „Второто призвание“. На Ади нещо ѝ трепна, като чу „призвание“. „Второто“ обаче ѝ дойде в повече. „Не знам кой е тоя зевзек, дето си прави такива шеги с мен... Аз още първото не съм намерила, той ме кани на изложба за второто... Явно му е страшно забавно да се майтапи с мен“ – помисли си Ади. Художникът бе нарекъл изложбата „Второто призвание“, защото щеше да покаже на нея свои стихотворения, придружени, разбира се, с илюстрации, които беше подготвил към тях. „Направо му завиждам... – мислеше си Ади, затворила очи и опитвайки се да заспи. – Сигурно е много щастлив да прави неща, които са същността му...“ Изведнъж една мисъл я изненада. Тя беше: „А какво е всъщност същността?“. Ади вече се беше отпуснала и затоплила в леглото, но тази мисъл започна да я гложди и не ѝ даваше мира. Беше сигурна, че го е учила, но не можеше да си спомни определението, а сега имаше нужда именно от дефиниция. Реши, че ако има определение, то ще ѝ помогне да формулира смътното усещане за това коя е тя в същността си. Ади разбра, че няма да се успокои, докато не намери отговор, измъкна се от леглото, качи се на една табуретка и се пресегна за философския речник, който беше на най-горната лавица. – Какво ти дойде на ума сега? Нали спеше? – попита любимият ѝ, докато я гледаше как се катери на табуретката и сваля речника. – Трябва да проверя значението на една дума – отговори Ади. – А, добре – каза той, като че ли това беше съвсем нормално – да се рови във философски речници посреднощ. Беше ѝ свикнал. Ади се върна пак в леглото, светна нощната лампа и започна да прелиства речника, търсейки буквата „С“. Намери я и започна да прокарва пръст по думите, докато стигна до тази, която търсеше. Същност – характерно качество или качества (свойства, признаци), които правят даден обект това, което той е в основата си, които обектът притежава неизбежно и без които той губи идентичността си. „Това е! – каза си Ади. – Загубила съм идентичността си, която ме е определяла фундаментално, напълно и цялостно... Заменила съм я с други идентичности, които не съм аз... И затова ми се струва, че съм множествена... Защото не съм себе си...“ Тя пусна речника върху купчината книги до леглото от нейната страна, изгаси светлината и се пъхна отново под завивките. Почти веднага обаче пак протегна ръка, включи лампата, вдигна речника и взе отдолу новата книга, която купи в петък. Отвори на страницата, отбелязана с касовата бележка, и зачете абзаца, попаднал пред погледа ѝ: Когато не знаете кой сте, на практика няма значение какво правите – така или иначе вие не сте себе си. Това, което наистина има значение, е дали се идентифицирате с това, което правите, до степен, че то да се превърне в роля, която играете, и вие да объркате ролята със същността си. Когато онова, което правите, когато не сте себе си, се превърне в роля, вие бъркате някакъв модел на поведение с това, кой сте вие в действителност, и вземате себе си много на сериозно. „Точно!“ – възкликна Ади наум. Затвори книгата и я пусна, но не върху купчината на земята, а на леглото до възглавницата си. „Аз непрекъснато това правя – втурвам се в разни неща, идентифицирам себе си с някакви дейности, които върша и ги превръщам в роли... И през цялото време си мисля, че това съм аз, докато в действителност съм се отдалечила от себе си. И винаги, когато съм заблудена по този начин, всичко става едно такова страаашно сериозно, сууупер важно и ужааасно тегаво!“ – Ади говореше на себе си, докато пак се наместваше под завивките. Протегна ръка и за пореден път изгаси нощната лампа над главата си. Мисълта ѝ обаче бе твърде будна, за да я остави да заспи. „Добре де – продължи да разсъждава, – как мога да разпозная кога онова, което правя, не е роля, а е истинското нещо, същността ми?...“ Пак светна лампата, измъкна се леко нагоре, взе книгата и я отвори, този път напосоки. Любимият ѝ само ѝ хвърли един дълъг поглед, без да каже нещо. Ади изобщо не забеляза. Тя четеше: Когато не играете роли, вие сте напълно фокусирани и потънали в дейността си. Вие сте станали едно с нея. Когато човек е в такова състояние, той може и да не го осъзнава, но това, което прави, се превръща в духовно занимание, в свещенослужение. „Удивително! – Ади беше смаяна. – Ами да, толкова е близко до ума. Колко просто и ясно го е обяснил човекът! Брей, че вълшебна книга – съдържа отговорите на всичките ми въпроси! Я чакай да видя, както е започнала, ще ми каже ли каква ще стана, когато „поласна“. Ади се усмихна. Вече беше доволна от отговорите, които получи тази вечер и това беше по-скоро като закачка с „нещото“, което, смяташе тя, ѝ ги даваше. Затвори книгата и отново я отвори напосоки – на друго място. В очите ѝ се наби следният абзац: В Зен се казва: „Не търси истината. Просто престани да искаш мнения“. Ади силно се изсмя, което стресна любимия ѝ. – Уф, че ме стресна! – възкликна той, като същевременно бръкна под завивката и я щипна леко. – Извинявай, големи смешки пише тук. – Ади прецени, че е по-добре да му спести как си играе на оракул с книгата. Той се обърна към телевизора и продължи да гледа. Ади пък се върна към абзаца, който съдържаше още две изречения: Престани да се определяш с разума си. Тогава кой си ти, отвъд ума, ще се разкрие от само себе си. Ади бавно затвори книгата и я пусна върху другите. „Престани да се определяш с разума си...“ – повтори си тя, търсейки за пореден път удобно място под завивките. Протегна ръка и отново изгаси нощната си лампа. „То ще се разкрие от само себе си...“ Лека усмивка разтегли устните ѝ и миг след това, както беше усмихната, заспа. * * *Понеделникът дойде с алармата за събуждане. Ади се протегна няколко пъти и стана. Тази сутрин се чувстваше много по-свежа и отпочинала от обикновено. „Трябва по-често да излизам сред природата – страшно ме зарежда“ – помисли си тя. Когато стигна в офиса и включи компютъра, установи, че изобщо няма нагласа за работа – още носеше в себе си усещането за релакс от почивните дни. Тъкмо се чудеше с какво да се захване, което изисква по-малко усилия, когато скайпът ѝ взе да мига, че е получила съобщение. Ади отвори екранчето и видя, че е от непознат. Тя използваше скайпа най-често по работа и понякога – за да размени набързо няколко думи с приятели, но по принцип не обичаше да чати, винаги стоеше на статус „недостъпна“ и веднага игнорираше натрапниците, които не бяха в списъка ѝ с контакти. Видя, че това съобщение е по-дълго от обичайните реплики, които получаваше от случайни хора, и без да иска, се зачете. В него пишеше: „Ако днес беше последният ми ден, аз пак бих ти писал... Добро утро! Беше приятна изненада да прочета посланието в профила ти“. На Ади ѝ стана интересно – изобщо нямаше спомен какво е писала в профила си. Отне ѝ малко време да се ориентира, но накрая го намери. В представянето си беше написала: Ако живееш всеки ден, като че ли е последният ти, със сигурност един ден ще се окажеш прав. Ако днес беше последният ден от живота ти, би ли правил това, което се каниш да правиш днес? „Пак съм била на черешата, когато съм го писала“ – помисли Ади. Понеже и без това не ѝ се правеше нищо сериозно, реши, че може да си позволи да отдели малко време в приказки с непознатия. – Добро утро! Радвам се, че някой ми напомни да се запитам какво бих правила днес, ако това беше последният ми ден – написа Ади. И добави: – Въпреки че силно се надявам да не е! – Защо? – попита той. – Защото не съм готова да отреагирам на предизвикателството, а и имам да върша един куп неща, с които хич не ми се занимава. На теб не ти ли се е случвало? Винаги ли си правил само каквото ти се е искало? – написа Ади. – Невинаги, но днес – да, и затова сега говоря с теб – харесва ми, искам го и ми е приятно – отговори той. Ади вече набираше скорост. – Кажи ми тогава поне бил ли си винаги сигурен за това какво всъщност би искал да правиш? – зададе тя следващия си въпрос. – Не, понякога ми е отнемало време да разбера – бе отговорът. – За мен това е много сериозен проблем – разумът и сърцето ми често спорят и ме хвърлят в съмнения. Ади вече не можеше да спре – беше попаднала на някого, който искаше да си говори с нея, дори това да беше последният ден от живота му, и явно нямаше нищо против темата. – При мен не е толкова сериозно, но също ми се е случвало. Какво е най-голямото ти съмнение в момента? – запита непознатият. – Много е объркано – отговори неопределено Ади и зададе следващия си въпрос: – Смееш ли се често? – Да, доста често – и на работа, и в живота ми извън работата. Но не е като навик – просто имам късмета да живея живот, който ми позволява да се смея често – отговори той. – Аз бих искала да се смея по-често – понякога съм ТВЪРДЕ сериозна! – написа Ади, сложи едно тъжно личице и добави: – Смехът е много хубаво нещо – прочиства егото. А егото ни прави нещастни. – Същото важи и за мен – съвсем не съм някой клоун, но край мен има хора, които ми помагат да се смея по-често, отколкото бих го правил без тях – написа той. – Какво те кара да се чувстваш щастлив? – продължи да пита Ади. – Хората, винаги хората – не вещи или пари. Аз искрено се интересувам от хората и се чувствам щастлив, когато общувам с тях – отговори ѝ той. – Аз пък мисля, че никой и нищо не може да те направи щастлив, ако нямаш съответното отношение за щастие вътре в себе си – каза Ади. – Абсолютно вярно – съгласи се той. Ади продължи: – Външният свят може да добави към вътрешното ти щастие в някаква степен, но не може да те направи от нещастен – щастлив – заяви тя. – Но аз никога не съм срещал някого, който да е нещастен като човек – виждал съм хора, които не са се чувствали щастливи само в някакъв определен момент в живота си. – Съобщението му звучеше почти като оправдание. – Голям късметлия си. До днес. Току-що срещна един истински нещастен човек. – Ади си даде сметка, че прозвуча много драматично. – Добре – каза той примирително. – Срещнах те и наистина ми стана приятно. Какво да направя сега? Да се заразя от нещастието ти, да избягам, да остана неутрален? Избирам да се насладя на компанията ти и на разговора ни. – Той пусна едно усмихнато личице със съобщението си. Понеже отговорът на Ади се забави, той написа: – Може да поговорим за нещастието ти, ако не е твърде лично за теб. „Тоя пък от коя планета падна“ – помисли Ади, докато пишеше: – Сигурен ли си, че не бъркаш щастието със задоволството? Щастието е отношение и идва от това, че си открил СМИСЪЛА. – Може би се чувстваш така, защото си на границата да избереш между това да си абсолютно отговорна за всичко, което преживяваш и чувстваш, или да направиш някой друг отговорен – но май по принцип не се доверяваш на други, освен на себе си? – направи той въпроса си риторичен. – Наясно съм, че това, което чувствам и преживявам, си е моя отговорност, но понякога да избереш собственото си щастие може да нарани други хора – отбеляза Ади. – Да, наистина, понякога да избереш собственото си щастие може да засегне други хора, но за тях също е въпрос на избор дали ще са щастливи или не, без значение какво ти си направила или не си направила – каза той. Ади си беше мислила, че не намира призванието си и защото подсъзнателно се съпротивлява да го намери – може би се притесняваше, че ако го открие и го последва, може да нарани други хора около себе си или най-малкото – да ги разочарова. – Вярно е, но ние така сме впримчени в социални и лични норми на поведение, че понякога е много трудно да видиш избора, камо ли да го направиш – каза тя. – Да разбирам ли, че средата, в която живееш, те подлага на натиск да не направиш избора и промяната, които би искала да направиш? – попита той. – Да, може би донякъде, но нещата никога не са черно-бели и нюансите имат често по-голямо значение, отколкото основните цветове – отговори Ади. – Това е така, но само защото понякога става въпрос само за това какво ти възприемаш като натиск, което невинаги е натиск в действителност – каза той. После добави: – Така че може би трябва да поработиш върху възприятието си, а не върху това да променяш обстоятелствата или да се опитваш да удовлетворяваш претенциите на други хора към теб. „Брей, виж го ти умника!“ – си мислеше впечатлена Ади и докато се чудеше какво да отговори, дойде ново съобщение: – Но всъщност, ако не си сигурна, може да опиташ и точно обратното – просто за известно време да спреш да търсиш, а да започнеш просто да удовлетворяваш желанията на другите и да се оставиш на обстоятелствата, но искрено и напълно. Тогава ще разбереш по-добре какво искаш и защо го искаш. С други думи – може би е добре да разбереш напълно „черното“. От него вече е лесно да проявиш другите цветове – само трябва да избереш пътя, по който да поемеш, за да проявиш от черното някой друг цвят. Ади, която четеше внимателно и продължаваше да се впечатлява, написа: – Ти психолог ли си? – Не, дисижън-мейкър15 – представи се събеседникът ѝ. – Преподавам и консултирам. – Аз пък уча психотерапия – каза Ади. – Тогава може да си направим само двамата една сесия – да си пробваме уменията един върху друг: аз ще практикувам върху теб дисижън-мейкинг16, а ти върху мен – психотерапия – предложи той. – Извинявай, но ми прозвуча някак си... като че ли съм срещнала поредния интернет перверзник – каза Ади и пусна личице-усмивка. За нейна изненада той отговори: – Така е, аз съм перверзник. Психотерапевтът в теб е прав. Радвам се, че ме разкри. Аз съм перверзен в същността си. А между другото, въпросът за нашата обща сесия остава отворен – дали би искала или не? – Не, не си пасваме в частта с перверзията – отговори Ади, ядосвайки се, че приятният им разговор изведнъж се превърна в някакво пълно безумие, което тя не прекратяваше само защото не вярваше, че е истина. – Мил начин да отхвърлиш възможност, която ти се предлага веднъж в живота – каза „перверзникът“ и допълни в скоби: – Между другото, няма да мога да преподавам, ако съм перверзник. – Да, ако знаеха, че си перверзник, но обикновено само този, който е такъв, го знае – контрира Ади и каза: – И се чудя защо още не съм те блокирала! – „Перверзник“ е етикет, който ти слагат другите и е единствено въпрос на възприятие. Теоретично във всеки един момент може да ме дефинираш като „перверзник“ и да прекратиш разговора, като ме блокираш. Дали действително съм перверзник, ще бъде без значение – когато и да решиш да ме блокираш, ще си бъде твой избор, базиран на твоето възприятие – отвърна той. – Моето възприятие е базирано на моите ценности и убеждения – каза Ади. – Значи твоят избор ще е базиран на твоите ценности и убеждения – написа той и добави: – След двадесет минути трябва да тръгвам – казвам го, за да не ни се налага да прекъснем набързо този разговор. Би ли поела риска да ми зададеш поне десет въпроса, преди да приключим разговора, и после да решиш дали искаш да ме прибавиш в списъка си с контакти или не? – Да, бих, но нямам повече време сега – може би ще говорим отново по-късно? – отвърна Ади. – Това нашият последен ден ли е? – поинтересува се той. – Не, не вярвам, че това е последният ни ден – каза Ади. – А аз вярвам, че може и да е. И бих взел решение да го прекарам целия с теб, ако и двамата се съгласим, че е последният! – Защо? – попита Ади. – Защото с теб е страхотно да се разговаря – каза той. – Може ли воденето на разговори да е смисъл на живота? – провокира го Ади. – Не, това не е смисълът на живота, но е нещо много важно, а в последния ден би било най-важното – каза той и продължи: – Еднолично ти реши, че това не е последният ден. Така че аз няма да го прекарам с теб. Но вярвам, че ще му се насладя, независимо от това. Наистина ми беше много приятно да обменим мисли и оценявам твоя оптимизъм, че ще има и други възможности да говорим. – Реших, че ще се радвам да си сред контактите ми. Добавям те – съобщи му Ади. – И ти благодаря, че би прекарал последния си ден с мен – приемам го за комплимент! – Много ми харесва отношението ти към нещата – призна той. – Трябва да прекъсвам вече. До скоро, пази се, чао! – разбърза се Ади, решена да прекрати разговора вече наистина. Беше забелязала, че са минали 2 часа. – И ти се пази. Чао! – каза непознатият и разговорът прекъсна. „Това наистина бе едно свежо начало на новата седмица“, помисли Ади. 81 дни по-късно тя си даде сметка, че този човек никога повече не се появи „на линия“. Един ден разглеждаше контактите си, за да види дали сред тях случайно не е един неин приятел, с когото искаше да се свърже, но не бе чувала от много време. Видя името на онзи непознат, кликна върху него и се зачете в диалога, който бяха водили. В един момент осъзна, че целият им разговор би трябвало да ѝ подскаже, че онзи ден може би наистина е бил последен за него. Ади почувства особеното неприятно усещане, което я обземаше винаги, когато ставаше въпрос за смъртта. Не искаше да мисли за това и въпреки усилията ѝ да не го прави, в главата ѝ нахлуха въпроси дали този човек е умрял и какво ли е, когато обратното броене е неумолимо включено и колкото и да се съпротивляваш, осъзнаваш, че може би след месец, ден, час, 20 минути или 30 секунди вече няма да те има. В този момент мисълта за това как би прекарала деня си, ако той беше последният, вече не ѝ изглеждаше толкова хипотетична – може би защото, осъзнавайки, че този човек вероятно е мъртъв, внезапно тя самата се усети като да е била участник в един съвсем истински последен ден. „Била съм на прага на смъртта, а се държах, като че ли правя някакво си абстрактно упражнение от книга по популярна психология“ – помисли Ади. Изведнъж усети, че я обхваща паника. Мисълта за смъртта не само не ѝ помагаше да открие смисъла, но като че ли дори обезсмисляше призванието ѝ. Тя звънна на Алексей, за да му каже, че се чувства изиграна, а той, без дори да се замисля, ѝ каза да обърне перспективата – вместо от позицията на края, да се погледне в отношение към вечността. „Просто смени въпроса, Ади – предложи Алексей. – Вместо да се питаш какво би правила, ако днес е последният ден от живота ти, се запитай какво би правила, ако си безсмъртна“. На Ади ѝ идваше да го разцелува – в контекста на вечността призванието ѝ изведнъж доби още по-голямо значение и се превърна във вълнуващо предизвикателство. След като приключи разговора с непознатия, Ади имаше най-доброто намерение да захване служебната си работа. Сети се обаче, че не си е проверявала електронната поща от петък и реши, че първо ще направи това. И трите ѝ приятелки, на които беше поставила задачи, бяха писали. Тя отвори нетърпеливо писмото на тази, чийто съпруг беше болен от пневмония. В него пишеше, че още на следващия ден мъжът ѝ станал от леглото и дори поработил малко, че са били на контролен преглед тази същата сутрин и че лекарката останала смаяна – казала, че никога не била виждала толкова пълно и бързо оздравяване от пневмония и дори преценила, че няма никакъв смисъл да правят втори път рентгенова снимка. Приятелката на Ади също беше изумена – пишеше, че искала само да я информира за резултата, но не била в състояние да го коментира. Ади на свой ред не знаеше какво да мисли – когато изпрати онова писмо на приятелката си, нямаше никакви очаквания за резултата. Тя драсна само два реда да каже, че много се радва за бързото възстановяване на мъжа ѝ, без да споменава за задачата и връзката ѝ с чудодейното изцеление. След това Ади отвори писмото на чужденката. Тя пишеше, че спала по-добре, будила се няколко пъти, но успявала отново да заспи, което било ново за нея, и че много ѝ харесвало да си представя, че е в прегръдките на голямата си любов. Ади ѝ написа да започне да прави вечер преди сън някакъв ритуал, например да разресва косата си. Това щеше да замени символичния жест с помахването с ръка пред прозореца, защото новият любим най-вероятно вече трайно се беше нанесъл при нея и имаше нужда от друг символ, който да му показва, че тя е готова за него, прави нещо специално за него и го желае. Третата приятелка беше във възторг от задачата – чувствала се отлично и в страхотно настроение, даже по няколко пъти на ден вдигала завесата, за да се убеди, че навън е слънчево. Ади ѝ каза просто да вдига завесата сутринта и да я закрепва, така че слънцето да влиза през целия ден „вътре“, и да я пуска само вечер. Докато прочете писмата и отговори на приятелките си, вече беше станало обяд. Ади излезе да си купи нещо за хапване с твърдото намерение, че после ще седне да работи. Когато се върна обаче, видя, че е получила тест за оценка на кариерата от един сайт за тестове, в който беше регистрирана и те от време на време я зарибяваха с възможността да си направи някой безплатен тест. Ади имаше период в живота си, когато много обичаше да си прави тестове – смяташе, че така ще разбере по-добре самата себе си, ще може да се погледне отстрани критично и да се опита да промени нещата, които не харесваше в резултатите си. В един момент обаче се разочарова, въпросите започнаха да ѝ се струват някак прекалено обобщаващи, а тя искаше нещо, което, ако ще я оценява, да е съобразено с индивидуалните ѝ особености. Освен това беше установила, че ако направи един и същи тест в два отделни дни, когато се чувства по различен начин, резултатите доста се различаваха, въпреки че уж ставаше въпрос за една и съща Ади. Последният тест, който си бе правила, бе за измерване на IQ-то. Това бе доста смешна случка в живота ѝ и въпреки че се изкушаваше да повтори теста, за да провери точността на резултата, в крайна сметка реши, че може да си позволи да си запази илюзията за собствената си свръхинтелигентност. Бе получила резултат от 157 точки. Ади изобщо нямаше представа какво означават резултатите – незнайно защо си беше въобразила, че за да е средно интелигентна, трябва да събере поне 300 точки. Когато видя резултата от 157 точки, се почувства като попарена – беше я срам от самата себе си, имаше усещането, като че ли все едно някой разби на пух и прах градените с години митове за това колко е умна. Няколко дни ходи посърнала, което не остана незабелязано от приятелите ѝ. Веднъж един от тях, с когото бяха излезли на кафе, я попита да не би да има някакви проблеми напоследък, че е толкова умислена и тъжна. Ади се поколеба, но реши, че може да му има доверие и да му сподели срама си. – Оказа се, че не съм толкова умна, колкото си въобразявах! – започна тя. – И кое те накара да мислиш така? – попита той. – Направих си тест за интелигентност и резултатът ми е... – Ади наведе очи, после ги вдигна към него. Те плуваха в сълзи, готови всеки момент да потекат по бузите ѝ. – ...157 точки – едва успя да го изрече. И отново наведе поглед. Сега вече се беше и изчервила. Отсреща не последва никаква реакция. Ади плахо вдигна лице към приятеля си и в този миг той прихна в неудържим смях. – Очаквах съчувствие, не да ми се подиграваш – обидено промълви тя. Той положи усилие да спре смеха си. – Ама ти наистина си много глупава – каза той. Пак се изсмя и допълни: – Толкова глупава, че чак гениална! Ади го гледаше намръщено, без да каже нищо. Той продължи: – 157 точки на IQ тест е резултат като за гений. Даже от 130 точки нагоре изобщо не ги броят – просто го водят 130+. Така че, мила моя, ти си не просто много интелигентна – ти си толкова умна, че чак да му стане неудобно на човек да бъде в твоята компания. Ади го гледаше втренчено и невярващо. В един момент се усети, че не само очите, но и носът ѝ се кани да потече. Тя смутено забърка по джобовете си, измъкна някаква кърпичка, издуха носа си, избърса очите си, отпи от сока си, намести се на стола, после изведнъж лицето ѝ се озари, плесна с ръце и каза: – Така ли? Леле, колко съм тъпа! Тук вече и двамата избухнаха в смях. Оттогава бяха минали няколко години, през които Ади редовно, поне веднъж месечно, получаваше безплатен тест, но винаги ги триеше. Днес обаче получи тест, който обещаваше да ѝ разкрие кои професии отговарят на най-силните ѝ страни, и Ади просто не можеше да го подмине. „Добре де, ей сега набързо ще го направя, ще ми отнеме най-много 10 минути“ – реши тя. Отвори теста, който се състоеше от 71 въпроса и започна да го попълва. Маркира отговорите, натисна бутона, за да ги изпрати и в промеждутъка, докато някаква машина някъде по света „джуркаше“ съдбата ѝ, за да изкара на екрана нейното призвание може би. Ади усилено се чешеше по главата, въпреки че изобщо не я сърбеше – това беше нейният начин да признае, че нещата в момента не са под неин контрол. След секунди на екрана излезе една графика и следният кратичък текст: Вие сте изобретател, възможните професии включват: системен дизайнер, управление рискови капитали, актьор, журналист, инвестиционен посредник, агент по недвижими имоти, ландшафтен/екстериорен дизайнер, специалист стратегическо планиране, ръководител политически структури, политик, проектант, литературен агент, собственик ресторант/бар, технически консултант, арт директор, отговорник човешки ресурси, компютърен анализатор, консултант логистика, консултант преквалификация, творчески рекламен директор, радио и телевизионен водещ. „Бабината ви трънкина“ – измърмори Ади наум, като го прочете. Част от тези професии вече беше практикувала и знаеше, че не са нейното призвание, въпреки че ѝ харесваха. С други знаеше, че ще се справи перфектно, но пък те не ѝ харесваха. Останалите бяха такива, за които не искаше дори и да мисли и се надяваше, че никога няма да ѝ се налага да го прави. Моментално съжали, че е изгубила времето си (което видя, че не е 10, а 20 минути), и се зарече повече наистина никога да не прави никакви тестове. „Как може да продължавам да се държа, като че ли нищо не съм научила през последната година! – ядосваше се тя на себе си. – Аидо, няма да си намериш призванието, като се опитваш да го вкарваш в конфигурации! – караше си се тя сама. – Изобщо няма да го намериш, ако продължаваш така да стискаш потенциала за гърлото, да му насочваш пистолет в главата и да му опираш нож в ребрата. Много добре го каза, да! А сега оставяй тия глупости и се хващай да свършиш някаква работа!“ С този самокритичен монолог Ади затвори страницата с теста и започна да прехвърля папките по бюрото си, за да види какво може да свърши в оставащите часове до края на работния ден. Умът ѝ обаче изобщо не беше в работата. Тя още мислеше за теста и за това колко категорично я поставиха в някаква категория и ѝ изсипаха списък с професии, които трябваше да паснат на определения ѝ личностен тип, но изобщо нямаха нищо общо с нея – уникалното човешко същество, с уникални потребности, с фундаменталната ѝ същност. Ади се сети за размислите си, че може би не е една, а множествена личност, и за снощното си откритие, че усещането ѝ за множественост е предизвикано вероятно от загубата ѝ на идентичност. Тя си помисли, че е възможно именно затова психолозите и психиатрите да имаха толкова ниска успеваемост в работата си, въпреки над 500-те различни школи – защото тръгваха от грешна изходна позиция. Те определяха някакъв архетип на човека и тръгваха да лекуват някакъв „аз“ на повърхността, докато всъщност беше възможно да боледува същността на много по-дълбоко, фундаментално ниво, която обаче е била потисната, скрита под някаква маска, наложена от нормите на обществото или претенциите на околните. „Затова хората са толкова масово нещастни – защото голяма част от тях заучават определена идентичност, а не откриват истинската си същност“ – разсъждаваше Ади. Тя пусна папките и отвори отново интернет. Навън беше заваляло. „Явно днес ще го пиша дъждовен“ – си каза тя, без особено да се притесни, че зарязва работата си. Беше установила, че има много висок „коефициент на полезно действие“, както си го наричаше, а това означаваше, че когато седнеше да работи, беше толкова ефективна, че беше в състояние да отхвърли работа, с която други не биха се справили за седмица. Не знаеше как точно да дефинира това, което искаше да намери в интернет, затова написа calling, което трябваше да означава „призвание“. Прегледа първата страница с резултатите от търсенето, където предимно бяха материали, свързващи calling с God, т.е. „Бог“ . Това беше нормално предвид факта, че англоговорящите бяха предимно протестанти, т.е. вярващи в предопределението на живота и calling изразяваше и идеята за това, че човек е „призван“ от Бога за нещо си, а не че той сам си е избрал пътя си. Имаше обаче и една отпратка към някаква книга, публикувана свободно в интернет, и Ади реши да я прегледа. Авторката обещаваше, че ще предложи упражнения, с които всеки не само ще може да открие онова, което ще осмисли живота му, но че ще даде и техники, които ще му помогнат да го реализира. Ади се зачете в първата глава и ѝ стана интересно – още в началото авторката твърдеше, че не е задължително човек да има само едно призвание и че няма нищо лошо в това те да са няколко. „Ха!“ – възкликна Ади наум и любопитството ѝ нарасна. Зачете нетърпеливо в желанието си по-бързо да стигне до упражненията. Когато стигна до първото, Ади прочете описанието и инструкциите и ѝ се стори интересно – трябваше да опише себе си от позицията на любимия си цвят. Хареса ѝ, че авторката подчертаваше, че избраният цвят трябваше да е този, който читателят в момента усещаше като любим, и предупреждаваше, че в друг момент този любим цвят може да бъде различен. „Браво, имаме свободата да сме полицветни“ – помисли Ади. По принцип нейният любим цвят беше зелено, но сега се усещаше синя. Тя започна да пише: Аз съм синьо, аз съм едновременно дълбоко и спокойно, мъдро и ведро. В мен се заражда животът и затова съм страст, но мога да дарявам и нежна прохлада... Когато приключи, Ади прочете коментарите на авторката. Установи, че се е хванала на въдицата – всъщност тя беше описала себе си по начин, по който иначе никога не би го направила, защото не беше прието човек да се възприема по такъв откровено позитивен начин – напротив, нормалното бе да търси дефекти в себе си и да се критикува. Хареса ѝ и с нетърпение премина към следващото упражнение. То се състоеше в това да посочи верните за нея позитивни твърдения, изложени в книгата, свързани с детството ѝ за начина, по който родителите ѝ са се отнасяли с нея, докато се е формирала като личност. Ади стана леко подозрителна, но направи упражнението. Около половината от твърденията бяха верни за нея. Следваха обяснения за това как родителите могат да объркат живота на децата си, ако не насърчават достатъчно първите прояви на определени заложби и интереси в тях. „Уф, май започваме да си говорим глупости“ – помисли Ади. Родителите ѝ през повечето време бяха подкрепяли развитието на заложбите, които бяха открили в нея, както и интересите ѝ, и дори да смятаха някои от тях за „залитания“ и „хвърчане в облаците“, в крайна сметка я оставяха да прави каквото ѝ харесва. Ади много ценеше това, но не смяташе, че поведението на родителите спрямо децата има чак такова значение за развитието им и когато някой ѝ заговореше за „травми в детството“, просто го отсвирваше. Тя вярваше, че средата има значение, но влиянието ѝ можеше да се прояви в непредвидими посоки. При някои липсата на подкрепа ги мотивираше и те реализираха мечтите си именно поради тази липса на подкрепа, докато други, дори да получаваха цялата подкрепа на света, пак нищо не правеха, като че ли нямаха мечти. Следващото упражнение караше читателя да се опита да си спомни първото нещо, което е искал „да стане“, когато порасне, защото това много вероятно можело да се окаже призванието му. Това беше лесно – Ади го помнеше много ясно, като че ли се бе случило вчера. Бе на 5 годинки и четеше книги като луда, а любимата ѝ беше „Пипи Дългото чорапче“ – знаеше я почти наизуст. И искаше точно това, което и Пипи – никога да не порасне. Дори беше карала дядо си да отидат да търсят „Смалидон“ – хапчетата, които Пипи, Томи и Аника изпиваха в края на книгата, за да не пораснат. И Ади искаше да пие от тях и да си остане малка. Дядо ѝ много се смя, но Ади така и не разбра дали заради нея или заради Швейк, за когото четеше в момента и се хилеше непрестанно. В упражнението имаше и опция, в случай че читателят не може да се сети какъв е искал да стане, да се опита да си спомни какво е обичал да прави най-много като малък – какви дейности са го увличали. Ади не бе забравила и това. Най-много обичаше да извади от чекмеджето на бюфета голямата кутия от шоколадови бонбони, пълна с най-различни по вид и големина копчета, да ги изсипе на голямата кухненска маса и да си играе с тях – те се превъплъщаваха в принцеси и принцове, балерини, офицери и какви ли още не персонажи, а Ади си измисляше разни истории и се занимаваше кротичко самичка в продължение на часове. Не можеше обаче да направи никаква връзка между копчетата и призванието си. Тя реши, че ще продължи да мисли върху възможната връзка между двете, и премина към следващото упражнение. То искаше от нея да си представи идеалния си ден – този, в който е намерила призванието си. Имаше дадени няколко примера. Тук вече ѝ писна. „Как да опиша идеалния си ден, в който се занимавам с това, което наистина искам, като изобщо не знам какво искам?“ – раздразнено си помисли тя. Видя, че в дадените примери хората изобщо не можеха да напуснат модела на рутинното си ежедневие – излизаше, че това, което правят сега, е техният идеален живот. Най-голямата разлика, която Ади забеляза, беше, че в идеалния си ден някои спяха до по-късно, отколкото в не-идеалния си живот. Ади изобщо се отказа да прави упражнението. Прехвърли страниците до втората част, където бяха техниките как да реализираш призванието, което вече трябваше да си открил в първата част. Попадна на някакви графични схеми, обозначаващи някакъв процес стъпка по стъпка, и прочете, че това бил модел, който се използвал в автомобилната индустрия. „Да, може би в следващото упражнение ще трябва да се подкарам на автопилот! – отбеляза Ади саркастично наум и вече напълно разочарована, затвори страницата. – Добре започна, маце, но явно не ти стигна въображението!“ – изкритикува мислено Ади авторката на книгата. После потъна в собствените си разсъждения: „А може би призванието е единственият начин човек да интегрира различните личности в себе си. Затова е толкова трудно да се открие – защото трябва да харесва на цялата „тълпа“ вътре в теб! Но аз със сигурност няма да го открия днес“. Вече нямаше време да прави каквото и да било, така че започна да се приготвя за тръгване. Излезе навън да се раздвижи и да види какво е времето. Дъждът беше спрял, беше станало хладно, но много свежо и същевременно някак носталгично тъжно. Ади много искаше да се чуе с Алексей. Уж денят ѝ беше започнал хубаво, чувстваше се добре сутринта, а ето че в края на същия този ден отново беше зациклила. Сега се чувстваше много самотна – същият този свят, който предходните дни я прегръщаше в красотата си и я беше накарал да се почувства като част от магията на съществуванието, днес като че ли се беше отдръпнал и тя имаше усещането, че е натрапница, застанала пред нечия чужда врата, молеща за подслон. Ади пое бавничко по алеята. Вдишваше дълбоко свежия въздух, но той не успяваше да ободри душата ѝ. Тя си пусна Lost in paradise17 – едно от любимите ѝ парчета на Армик18. „Все едно че използва вместо китара душата ми“ – мислеше си Ади. Мелодията звучеше в нея, отразявайки всеки нюанс на емоциите, които изпитваше – емоциите на човек, който знаеше, че е в рая, но не можеше да открие своето мястото в него. Мелодията свърши и Ади я пусна отново. Тя имаше този навик – когато някоя песен или мелодия се слееше с нея, да я слуша отново и отново, без да си дава сметка, че така се закотвя в определеното състояние, което в дадения случай не беше особено позитивно. Сигурно щеше още дълго да продължи да пуска тази мелодия, ако телефонът не я беше извадил от унеса ѝ. Беше Алексей. – Ти как разбра, че искам да говоря с теб? – попита Ади, без дори да го поздрави. Излезе от алеята, нагази в тревата на една градинка и се спря под боровете. По това време мястото беше пусто. – А! Ади, ти ли си? – Алексей звучеше изненадано, че я чува. После каза с усмивка в гласа: – Ами изобщо не съм разбрал, но явно съм го усетил – отвърна той на въпроса ѝ. – Всъщност мислех, че набирам друг човек, но съм сбъркал. Но явно не е било случайно. Казвай, какво има? – Става въпрос за мен – започна Ади. – Не знам какво ми става, но не мога да се оправя. Тъкмо си помисля, че вече съм се измъкнала, и пак потъвам в тази дупка. Чувствам се като... като... изгубена в рая. – Ади се сети за името на мелодията, която слуша допреди малко. – Хем ми е страшно хубаво, хем се чувствам объркана, бродя насам-натам и всичко ме изпълва с възторг, но ми е и ужасно тъжно, защото като че ли не съм част от него... Ще се пръсна вече... Коя съм аз, по дяволите... – И пърхам с крилца – каза Алексей, прекъсвайки я. – Моля? – попита Ади недоумяващо. – Това е твоята фраза – каза Алексей и поясни: – Това е една много силна техника с вграждане на неадекватна фраза в проблем, за разбиване на модела, в който човек е зациклил. А ти май си зациклила, като те слушам. – И как я измисли тази фраза? – попита Ади. – Не знам – не съм я мислил, спонтанно ми дойде. Като каза за рая, и ми запърхаха ангелчета... Въпреки че ти май виждаш там дяволи – разсмя се Алексей. Ади също се засмя. – Много смешно! – каза тя, преструвайки се на засегната, и попита: – И какво да я правя тази фраза? – Сега повтори онова, което ми каза, но когато ти кажа „и“, ще вмъкваш фразата „и пърхам с крилца“ – обясни Алексей. – ОК – съгласи се Ади и започна: – Не знам какво ми става, но не мога да се оправя... – И... – каза Алексей – ...И пърхам с крилца и тъкмо си помисля, че вече съм се измъкнала... – И... – ...И пърхам с крилца и пак потъвам в тази дупка. Чувствам се като изгубена в рая... – И... – ...И пърхам с крилца и хем ми е страшно хубаво... – И... – ...И пърхам с крилца и хем се чувствам объркана... – И... – ...И пърхам с крилца и бродя насам-натам... – И... – ...И пърхам с крилца и всичко ме изпълва с възторг... – И... – продължаваше Алексей. Ади вече се заливаше от смях и едвам успяваше да говори: – И пърхам с крилца... и ще се пръсна вече... ама от смях – каза тя, почти цвилейки. Алексей също се смееше от другата страна. – Хайде стига толкова – каза той. И добави: – Ако зациклиш пак, повтаряй си тази фраза! – Благодаря ти – каза Ади. – Много ме развесели! – Пак заповядай – отвърна Алексей. Те поговориха още малко, уточнявайки кога ще се видят, за да финализират нещата по проекта си, и се разделиха. „И пърхам с крилца“ – си каза Ади и се усмихна. Видя, че идва автобусът и че зеленото на светофара беше светнало, и хукна, за да го хване. Прибра се вкъщи, вече много по-спокойна. Преди да заспи, пак си каза: „И пърхам с крилца“. * * *Сутринта се събуди много рано. Направи опит да заспи отново, но не успя. По едно време започна да киха – на третия път разбра, че е влязла в „кихащ цикъл“, което означаваше, че няма да спре поне докато не кихне още 7-8 пъти. Освен това, когато започнеше да киха така, кихавиците бяха много мощни и ѝ беше ужасно трудно да ги потиска, за да са по-тихи. Въпреки че имаше поне още 40 минути до алармата, Ади бързо се измъкна от леглото, грабна дрехите си и се изнесе в кухнята, за да не събуди любимия си. Беше я малко яд, че стана толкова рано, но пък, от друга страна, много обичаше спокойствието сутрин, когато никой друг не беше още станал и имаше възможността да остане насаме с мислите си, докато бавно отпива от кафето си. Когато се накиха, Ади пусна радиото и попадна на последните акорди на песен, звучаща някак наситено тъжно, дори сърцераздирателно, но с особена, изтънчено драматична красота. „Великолепно!“ – възхити се тя. След последния такт започна интервю с певицата – изпълнителка на фадо, както разбра Ади. Тя се заслуша в думите ѝ. Въпреки превода, се чуваше и езикът, на който говореше и преди това пееше – португалски. Говорът ѝ звучеше по същия начин както самата песен – едновременно нежно и силно, с драматичен копнеж и примирена тъга, и беше много красив за слушане. „Имам чувството, че ако някой започне да ми се обяснява в любов на този език, няма да му дам да спре“ – помисли Ади. Водещият попита певицата откога пее и какво означава за нея тази музика. Ади наостри уши да чуе отговора: – Не си спомням първата си играчка – дали е била кукла или камионче, но помня много добре първата фадо песен, която чух. Никога няма да я забравя, споменът продължава да е все така ярък, като че ли бе вчера. Фадото е моята съдба, животът ми... Музиката ми е всичко за мен – изповяда певицата. На Ади ѝ стана тъжно. „Явно светът е пълен с хора, които все пак са открили призванието си и животът им е пълен и осмислен, за разлика от моя! И аз не си спомням дали първата ми играчка е била кукла или камионче... – Ади се опита да върне в паметта си времето назад. – Помня първата книга, която прочетох, и че оттогава обожавам книгите, но не може четенето на книги да е призвание“ – помисли тя, провокирана от откровението на изпълнителката. Пуснаха още една нейна песен . Беше много прочувствена, а португалският език ѝ придаваше допълнително очарование. „Още днес ще си изтегля фадо и ще го кача на плейъра“ – реши Ади. Любимият ѝ си беше оставил „джаджата“ в кухнята – така Ади наричаше устройството, което все забравяше какво е. Беше като миниатюрно компютърче, на което можеше да ползва интернет. Ади го включи и още докато слушаше песента, написа в търсачката „фадо“. Видя, че има много връзки, от които можеше да си избере песни. В началото на страницата с резултатите за „фадо“ имаше и отправка към статия и Ади я отвори. След като се зачете, осъзна, че не си бе дала сметка: „фадо“ всъщност означава „съдба, орис“, въпреки че би трябвало да се сети – този език ѝ беше близък. Разбра още, че този музикален стил е много дълбоко свързан с любимата ѝ дума в португалския език – saudade. Тя нямаше еквивалент в нито един от познатите ѝ езици. Всъщност беше не толкова дума, а по-скоро словесно настроение, изразяващо по уникален начин носталгичния копнеж по нещо, което е изгубено или може би дори не съществува – едно смътно и постоянно чувство за непоправима загуба, усещане за липса, съпроводено с голяма, постоянна и разрушителна в емоционално отношение любов към това, което го няма. „Е, днес „горният“ направо надмина себе си! – възкликна Ади наум. – Избрал си уникален начин да ми съобщиш, че съм „фадосана“ да изпитвам „саудади“ по призванието си, което съм изгубила... Или няма да намеря никога?“ – обърна се въпросително към „онзи“. А сега Франк Синатра и My way19 – съобщи водещият. „Хм!“ – реагира Ади, този път на глас, и се заслуша в песента. Тя беше една от любимите ѝ – винаги настръхваше, когато я чуваше. Изтегляне 0.72 Mb. Сподели с приятели:
|