Животът на Исус Елън Уайт Предговор

Съботата

Съботата бе осветена при сътворението. Като предназначена за човека, тя имаше своя произход, “когато звездите на зората пееха заедно и всичките Божии синове възклицаваха от радост” (Йов;38:7 Йов 38:7). Мир владееше в света, защото земята бе в хармония с небето. “И Бог видя всичко, което създаде, и ето, беше твърде добро” (Бит.; 1:31 Бит. 1:31). И Той си почина в радостта на Своето завършено дело.

Защото си почина в съботата, “Бог благослови седмия ден и го освети” - отдели го за свята употреба. Той го даде на Адам като ден за почивка. Съботата бе паметник за делото на сътворението и по този начин знак за Божията сила и за Неговата любов. Писанието казва: “Достопаметни направи чудесните Си дела.” “Понеже от създанието се изявява това, което е невидимо у Него”, “вечната Му сила и божественост” (Бит.; 2:3 111:4 1:20 Бит. 2:3; Пс. 111:4; Римл. 1:20).

Всички неща бяха сътворени от Божия Син. “В начало бе Словото и Словото беше у Бога- Всичко това чрез Него стана и без Него не е станало нищо от това, което е станало” (1:1-3 Йоан 1:1-3). И тъй като съботата е възпоменание за делото на сътворението, тя е един знак за любовта и силата на Христос.

Съботата отправя нашите мисли към природата и ни довежда до общуване с Твореца. В песента на птиците, в шумоленето на дърветата, в музиката на морето ние все още можем да чуем Неговия глас, който говореше с Адам и Ева в хладината на деня. И като гледаше Неговата сила в природата, намираме утеха, защото словото, което сътвори всички неща, е същото, което дава живот на душата. Този, “Който е казал на светлината да изгрее из тъмнината, Той е, Който е огрял в сърцата ни, за да се просвети света с познаването на Божията слава в лицето на Исус Христос” (4:6 2Кор. 4:6).

Тази мисъл е подбудила поета да изпее песента:

“Защото Си ме развеселил, Господи,

с деянията Си.

Ще се радвам в делата на ръцете Ти, о, Господи.

Колко са велики Твоите дела, Господи!

Твърде дълбоки са мислите Ти” (92:4,5 Пс. 92:4,5).

И Светият Дух чрез пророк Исая заявява: “И тъй, на кого ще уподобите Бога? Или какво подобие ще сравните с Него? - Не знаете ли, не сте ли чули? Не ви ли се е известило отначало? От основаването на земята не сте ли разбирали? Онзи, Който седи на кръга на Земята, пред Когото жителите - са като скакалци, Който простира небето като завеса и го разпъва като шатър за живеене- И тъй, на кого ще уподобите Бога? Или какво подобие ще сравните с Него? - Дигнете очите си нагоре, та вижте: Кой е създал тези светила и извежда множеството им с брой. Той ги вика всичките по име чрез величието на силата Му, понеже е мощен във власт, ни едно от тях не липсва. Защо говориш, Якове, и казваш, Израилю: Пътят ми е скрит от Господа и правото ми се пренебрегва от моя Бог? Не знаеш ли, не си ли чул, че вечният Бог, Йехова, създателят на земните краища не отслабва и не се уморява? - Той дава сила на отслабналите и умножава мощта на немощните.” “Не бой се, защото Аз Съм с тебе. Не се ужасявай, защото Аз Съм твой Бог. Аз ще те укрепя, да! ще ти помогна. Да! ще те подпра с праведната Си десница.” “Към Мене погледнете и спасени бъдете, всички земни краища, защото Аз Съм Бог и няма друг.” Това е вестта, написана в природата, която трябва да бъде пазена в паметта чрез съботата. Когато Господ каза на Израил да освещават Неговите съботи, Той рече: “- нека бъдат знак между Мене и вас, за да познаете, че Аз, Господ ваш Бог Съм” (40:18-29 41:10 45:22 Езекиил;20:20 Исая 40:18-29, 41:10, 45:22; Езекиил 20:20).

Съботата бе вложена в закона, даден от Синай, но като ден за почивка не бе известена за първи път тогава. Народът на Израил имаше познание за нея, преди да дойде при Синай. По пътя към него тя бе спазвана. Когато някои я оскверняваха, Господ ги порицаваше, казвайки: “Докога ще отказвате да пазите заповедите Ми и законите Ми?” (Изх.;16:28 Изх. 16:28).

Съботата не бе само за Израил, но и за света. Беше известена в Едем и както другите предписания на Декалога има непреходна валидност. За този закон, от който съботата е част, Христос заяви: “Докле премине небето и земята, ни една йота, ни една точка от закона няма да премине.” Докато траят небето и земята, съботата ще продължи да бъде знак за властта на Създателя. И когато Едем отново разцъфти на земята, Божият свят почивен ден ще бъде почитан от всички под слънцето. “От събота до събота” обитателите на прославената нова земя ще отиват “да се покланят пред Мене - казва Господ” ( 5:18 66:23 Матей 5:18; Исая 66:23).

Никоя друга институция, която е била поверена на евреите, не ги отличава толкова цялостно от околните народи, както съботата. Бог предназначи спазването - да ги определи като Негови поклонници. Тя трябваше да бъде знак за отделянето им от идолопоклонството, за връзката им с истинския Бог. Но за да пазят съботата свято, самите хора трябва да бъдат святи. Чрез вяра трябва да станат участници в Христовата правда. Когато даде на Израил заповедта: “Помни съботния ден, за да го освещаваш”, Господ също им каза: “Бъдете Ми свети човеци” (Изх.;20:8 Изх.;22:31 Изх. 20:8, 22:31). Само така можеше съботата да разграничи Израил като поклонници на Бога.

Когато евреите отстъпиха от Бога и пропуснаха да направят чрез вяра Христовата правда своя собствена, съботата загуби значението си за тях. Сатана се стремеше да издигне себе си и да отдалечи хората от Христос и работеше, за да изврати съботата, защото бе знак за Христовата сила. Еврейските водачи изпълниха волята на Сатана, като обградиха Божия почивен ден с тягостни изисквания. В дните на Христос съботата бе така преобразена, че спазването - отразяваше по-скоро характера на егоистичните и осъдителни човеци, отколкото характера на обичащия небесен Баща. Равините в действителност представяха Бога като Такъв, Който е дал на хората неизпълними закони. Те подведоха народа да Го приема като тиранин и да мисли, че спазването на съботата, както Той го изисква, прави хората коравосърдечни и жестоки. Делото на Христос трябваше да очисти тези фалшиви разбирания. Макар че равините Го преследваха с безмилостна враждебност, Той не се присъедини към техните изисквания дори външно, но вървеше право напред, като пазеше съботата според Божия закон.

В един съботен ден, когато Спасителят и учениците Му се връщаха от мястото на поклонение, минаха през нива със зреещо зърно. Исус бе продължил да работи до късен час и като минаваха през нивите, учениците започнаха да събират класове и да ядат зърната, като ги стриваха с ръце. В който и да е друг ден това действие не би събудило никакъв коментар, защото минаващият през житна нива, през овощна градина или през лозе бе свободен да събере, каквото желаеше да хапне (23:24,25 виж Второзак. 23:24,25). Но да се прави това в събота, се смяташе за акт на осквернение. Не само събирането на зърното беше един вид жътва, но и стриването на класовете се смяташе вършитба. Така според мнението на равините имаше двойно нарушение.

Шпионите веднага се оплакаха на Исус, казвайки: “Защо правите това, което не е позволено да се прави в събота?”

Когато бе обвинен за нарушение на съботата във Витесда, Исус се защити, като потвърди Своята синовност към Бога и заяви, че работи в хармония с Отца. Сега, когато бяха атакувани учениците, Той посочи на обвинителите Си примери от Стария завет - действия, извършени в събота от Божии служители.

Еврейските учители се гордееха с познаването на Писанията, а в отговора на Спасителя се криеше упрекът, че не ги познават: “Не сте ли чели - каза Той - това, което стори Давид, когато огладня той и мъжете, които бяха с него, как влезе в Божия дом, взе присъствените хлябове и яде-, които хлябове не е позволено никой да яде, а само свещеници?” “И каза им: Съботата е направена за човека, а не човекът за съботата.” “Или не сте ли чели в закона, че в съботен ден свещениците в храма нарушават съботата и пак не са виновни? Но, казвам ви, че тук има повече от храма.” “Човешкият Син е господар и на съботата” (6:3,4 2:27,28 12:5-7 Лука 6:3,4; Марко 2:27,28; Матей 12:5,6).

Щом беше право Давид да задоволи глада си, като изяде хлябовете, които бяха отделени да се употребят свято, тогава бе право и учениците да задоволят нуждата си, като откъснат класове в святите часове на съботата. А също и свещениците в храма изпълняват по-голяма работа в събота, отколкото в други дни. Същата работа за светски неща би била грешна, но трудът на свещениците е Божия служба. Те изпълняваха тези обреди, които посочваха изкупителната сила на Христос, и трудът им бе в хармония с целта на съботата. Но сега самият Христос бе дошъл. Учениците, като извършваха делото Му, бяха ангажирани с Божия служба и това, което бе необходимо за изпълнението на тази служба, бе правилно да се върши в съботен ден.

Христос искаше да научи учениците и неприятелите Си, че службата за Бога е на първо място. Предметът на Христовото дело в този свят е изкуплението на човека. Затова онова, което е необходимо да се направи в събота, за да се изпълни това дело, е в съгласие със съботния закон. Тогава Исус завърши победоносно Своя аргумент с изявлението, че Той е “господар на съботата” - Един, Който стои над всички въпроси и над всеки закон. Всемогъщият съдия оправда учениците Си от обвинението, като се позова на самите постановления, в чието нарушение бяха обвинени.

Исус не остави нещата да отминат само с упрек към неприятелите Му. Заяви, че в слепотата си те са разбрали фалшиво същността на съботата. Каза им: “Но ако бяхте знаяли що значи тая дума: Милост искам, а не жертва!, не бихте осъдили невинните” (Матей 12:7). Многобройните им безсърдечни ритуали не можеха да заместят липсата на истинско благочестие и на нежна любов, които винаги ще отличават верния поклонник на Бога.

Христос отново напомни истината, че жертвите нямат никаква стойност. Те бяха средство, а не цел. Предназначението им бе да насочват хората към Спасителя и така да ги довеждат в хармония с Бога. Службата от любов е онова, което Бог цени. Когато тя липсва, простият кръг на церемониите е оскърбление за Него. Така е и със съботата. Предназначена бе да сближава хората с Бога. Но когато умът е погълнат с уморителни ритуали, значението на съботата се обезсмисля. Само външното - спазване бе подигравка.

Друга събота, когато Исус влезе в една синагога, видя там човек с изсъхнала ръка. Фарисеите Го наблюдаваха, нетърпеливи да видят какво би сторил. Спасителят добре знаеше, че поради лекуването в събота ще бъде оценен като престъпник, но не се поколеба да събори стената от традиционни изисквания, барикадираща съботата. Исус заповяда на нещастния човек да стане и тогава попита: “Позволено ли е да се прави добро в съботен ден или да се върши зло? Да се спаси ли живот или да се погуби?” Максима бе сред евреите, че пропускът да се извърши добро, когато има възможност за това, означава да се върши зло. Да се пренебрегне спасяването на живот, означаваше да се убива. Така Исус използва срещу равините собственото им оръжие. “А те мълчаха. А като ги изгледа с гняв, наскърбен поради закоравяването на сърцата им, каза на човека: Протегни си ръката. Той я простря и ръката му оздравя” ( 3:4,5 Марко 3:4,5).

Когато Го попитаха: “Позволено ли е човек да изцелява в събота?”, Исус отговори: “Кой човек от вас, ако има една овца и тя падне в съботен ден в яма, не ще я улови и извади? А колко по-скъп е човек от овца! Затова позволено е да се прави добро в съботен ден” (12:10-12 Матей 12:10-12).

Шпионите не се осмелиха да отговорят на Христос в присъствието на множеството, защото се страхуваха да не си навлекат неприятности. Знаеха, че бе казал истината, но за да не нарушат преданията си, биха оставили човека да страда, а биха се погрижили за безсловесното животно поради загубата, която можеше да претърпи собственикът. Така по-голяма грижа се полагаше за нямото животно, отколкото за човека, сътворен по Божия образ. Това илюстрира и действието на всички фалшиви религии. Те произхождат от желанието на човека да се издигне над Бога, но резултатът е деградацията му под равнището и на животното. Всяка религия, която воюва с Божието върховенство, ограбва човека от славата, която бе негова при сътворението и която трябва да бъде възстановена в него чрез Христос. Всяка фалшива религия учи своите последователи да не се грижат за човешките нужди, страдания и права. Евангелието дава висока цена на човека като изкупен с кръвта на Христос и учи да се отнасяме нежно към нуждите и нещастията му. Господ казва: “Ще направя човека да е по-скъп от чистото злато. Да! Хората да са по-скъпи от офирското злато” (13:12 Исая 13:12).

Когато се обърна към фарисеите с въпроса, дали е законно в съботен ден да се прави добро или зло, да се спаси живот или да се убие, Исус ги пресрещна със собствените им зли намерения. Те преследваха живота Му с жестока омраза, докато Той спасяваше живот и носеше щастие на множествата. По-добре ли беше да се убие в събота, както те планираха да сторят, отколкото да се излекува нещастният, както Той направи? Беше ли по-праведно в Божия свят ден да се извърши убийство в сърцето, отколкото всички хора да се обичат, което се изразява в дела на милост?

Чрез лекуването на изсъхналата ръка Исус осъди обичая на евреите и очерта четвъртата заповед такава, каквато Бог я бе дал. “Законно е да се върши добро в съботен ден” - заяви Той. Като премахна безсмислените ограничения на евреите, Христос почете съботата, докато обвинителите му обезславяха святия Божи ден.

Тези, които твърдят, че Христос е направил закона невалиден, учат, че Той е нарушавал съботата и е оправдал Своите ученици за същото. Така те всъщност застават на позициите на дребнавите евреи. С това се противопоставят на свидетелството на самия Христос, който заяви: “- Аз опазих заповедите на Отца Си и пребъдвам в Неговата любов” (15:10 Йоан 15:10). Никога нито Спасителят, нито Неговите последователи не са нарушавали закона на съботата. Христос бе жив представител на закона. Никакво нарушение на неговите святи заповеди не се намери в живота Му. Обръщайки се към цяла нация от свидетели, които търсеха случай да Го осъдят, Той можа само да каже: “Кой от вас Ме обвинява в грях?” (8:46 Йоан 8:46).

Спасителят не бе дошъл да отстрани това, което патриарсите и пророците бяха говорили, защото самият Той бе говорил чрез тези Свои представители. Всички истини на Божието слово идваха от Него, но тези безценни диаманти бяха поставени във фалшиви гнезда. Бе направено така, че тяхната скъпоценна светлина да служи на заблудата. Бог желаеше те да бъдат извадени от гнездата на заблудата и да бъдат преместени в рамките на истината. Това дело можеше да извърши само Божествена ръка. Чрез свързаността си със заблудата истината е служила на делото на неприятеля на Бога и на хората. Христос дойде да я сложи там, където би прославила Бога и където би действала за спасението на човечеството.

“Съботата бе направена за човека, а не човекът за съботата” - каза Исус. Институциите, които Бог е установил, са за благословение на човечеството. “Всичко това е заради вас.” “- било Павел или Аполос, или Кифа, или светът, или животът, или смъртта, или сегашното, или бъдещето, всичко е ваше, а вие сте Христови, а Христос е Божий” (4:15 3:22,23 2Кор. 4:15; 1Кор. 3:22,23). Законът на десетте заповеди, от които съботата е част, Бог даде на народа Си като благословение. “Господ ни заповяда - каза Мойсей - да вършим всички тия повеления и да се боим от Господа нашия Бог, за да ни бъде всякога добре и за да пази Той живота ни, както прави и днес” ( 6:24 Второзак. 6:24). А чрез псалмиста бе дадена вестта на Израил: “Служете Господу с веселие! Дойдете пред Него с радост. Познайте, че Господ е Бог. Той ни е направил и ние сме Негови; Негови люде сме и овце на пасбището Му. Влезте в портите Му със славословие. И в дворовете Му с хваление!” (100:2-4 Пс. 100:2-4). И за всеки, “който пази съботата да я не оскверни”, Господ заявява: “И тях ще доведа в святия Си хълм и ще ги зарадвам в Моя молитвен дом” (56:6,7 Исая 56:6,7).

“Защото Човешкият Син е господар също и на съботата.” Тези думи са пълни с поучение и утеха. Защото съботата бе създадена за човека, затова тя е Господният ден. Съботата принадлежи на Христос, защото “всичко това чрез Него стана и без Него не е станало нищо от това, което е станало” (1:3 Йоан 1:3). Тъй като Той сътворил всички неща, сътворил е и съботата. Той я отдели като паметник на сътворението. Тя Го посочва както като Творец, така и като Такъв, Който освещава. Тя заявява, че Този, Който сътвори всички неща в небесата и на Земята, и чрез Когото всичко се държи в едно, е главата на църквата и че чрез Неговата сила ние се примиряваме с Бога. Защото, говорейки на Израил, Той каза: “Дадох им и съботите Си да бъдат знак между Мене и тях, за да познаят, че Аз, Господ, ги освещавам” (Езекиил;20:12 Езекиил 20:12). Тогава съботата е знак на Христовата сила да ни направи святи и тя е дадена на всички, които Христос прави святи. Като знак на Неговата освещаваща сила съботата е дадена на всички, които чрез Христос стават част от Божия Израил.

И Господ казва: “Ако отдръпнеш ногата си в събота, за да не вършиш своята воля в святия Ми ден. И наречеш съботата наслада, свята на Господа, почитаема-, тогава ще се наслаждаваш в Господа” (58:13,14 Исая 58:13,14). За всички, които приемат съботата като знак на Христовата творческа и изкупителна сила, тя ще бъде наслада. Виждайки Христос в нея, те се радват в Него. Съботата посочва, че делото на сътворението доказва Неговата могъща изкупителна сила. Докато напомня за загубения Едемски мир, тя говори за мира, възстановен чрез Спасителя. И всяко нещо в природата повтаря Неговата покана: “Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя” (11:28 Матей 11:28).

Именно под покрова от дървета, разположени на планинския склон, недалеч от Галилейското езеро, дванадесетте бяха призовани за апостоли и Планинската проповед бе произнесена. Полята и хълмовете бяха любимите прибежища на Исус и много от Неговите поучения бяха изречени под открито небе, а не в храма или в синагогите. Нито една синагога не би могла да побере множествата, които Го следваха, но не това бе причината Той да предпочита да проповядва по равнини и гори. Исус обичаше природните красоти. За Него всяко спокойно кътче бе свят храм.

Първите земни жители бяха избрали за свое светилище мястото под Едемските дървета. Там Христос бе общувал с бащата на човечеството. След като бяха изгонени от рая, нашите първи родители продължиха да се покланят на Бога по полета и гори, където Христос ги посрещаше с евангелието на Своята благодат. Христос бе Този, Който разговаря с Авраам под мамвриевите дъбове; с Исаак, който излизаше привечер на полето, за да се моли; с Яков на Ветилския хълм; с Мойсей между планините на Мадиам; с момчето Давид, докато то се грижеше за стадата си. По указание на Христос в продължение на петнадесет столетия всяка година евреите напускаха домовете си за една седмица и живееха в колиби, направени от “хубави дървета, палмови клони, клони от широколистни дървета и речни върби” (Левит;23:40 Левит 23:40).

При обучението на Своите ученици Исус предпочиташе да се оттегля от шумотевицата на града към тишината на поля и хълмове, които бяха много повече в хармония с уроците за себеотричане. По време на Своята дейност Той обичаше да събира около Себе Си хора под синьото небе, на някой тревист хълм или на пясъка до езерото. Тук, заобиколен от собственото Си творение, Той можеше да насочи мислите на слушателите от изкуствените към естествените неща. В растежа и развитието на природата бяха разкрити принципите на Неговото царство. Когато хората вдигаха очи към хълмовете, създадени от Бога, и виждаха чудните дела на Неговите ръце, те можеха да научат ценни уроци на Божествена истина. За тях Христовите поучения щяха да бъдат повтаряни в нещата от природата. Така става с всички, които излязат сред нея с Христос в сърцата си. Те ще се почувстват заобиколени от свято присъствие. Нещата от природата подемат притчите на нашия Господ и повтарят Неговите съвети. Чрез общуване с Бога сред природата умът се възвисява и сърцето намира успокоение.

Първата стъпка сега бе да се организира църква, която след възнесението на Христос трябваше да остане Негов представител на земята. Не разполагаха със скъпо светилище, но Спасителят заведе учениците Си в кътче, което обичаше. И святото преживяване от този ден остана в умовете им, свързано завинаги с красотата на планината, долината и езерото.

Исус бе призовал учениците Си, за да ги изпрати като Свои свидетели, които да провъзгласят на света какво са видели и чули от Него. Тяхната задача бе най-важната, възлагана някога на човешки същества, и отстъпваше по значение само на задачата на самия Христос. Те трябваше да бъдат Божии съработници за спасението на света. Както в Стария завет дванадесетте патриарси представляваха Израил, така и дванадесетте апостоли трябваше да бъдат представители на евангелската църква.

Спасителят познаваше характера на хората, които бе избрал; всичките им слабости и грешки бяха открити пред Него. Той знаеше опасностите, през които трябваше да преминат и отговорността, която щяха да поемат. Сърцето Му бе изпълнено със състрадание към тези избрани мъже. Застанал сам на една планина близо до Галилейското езеро, Той прекара цяла нощ в молитва за тях, докато те спяха в подножието. С първите лъчи на зората ги извика, защото имаше да им предаде нещо важно.

От известно време тези ученици работеха активно заедно с Исус. Йоан и Яков, Андрей и Петър, заедно с Филип, Натанаил и Матей бяха по-близко свързани с Него, отколкото останалите, и бяха свидетели на повечето Му чудеса. Петър, Яков и Йоан имаха дори още по-тесни връзки с Исус. Те почти винаги Го придружаваха, като ставаха свидетели на Неговите чудеса и слушаха словата Му. Йоан бе постигнал още по-близко приятелство с Исус, така че стана известен като ученика, когото Учителят обича. Спасителят обичаше всички, но Йоан бе най-възприемчив. Бе по-млад от другите и с детска доверчивост откриваше сърцето си пред Него. Така между него и Христос се установи още по-голяма привързаност и чрез него бе разкрито на Божия народ най-дълбокото духовно учение на Спасителя.

Начело на една от групите, на които бяха разделени апостолите стои името на Филип. Той бе първият ученик, към когото Исус отправи категоричната заповед: “Следвай Ме”. Филип бе от Витсаида, града на Андрей и Петър. Той бе слушал проповедите на Йоан Кръстител и бе чул как Йоан обявява Христос за Божи Агнец. Филип искрено търсеше истината, но за вярване бе муден по сърце. Макар и свързан с Христос, това, което разказа на Натанаил за Него, показва, че все още не бе напълно убеден в Божествеността на Исус. Въпреки че глас от небето обяви Христос за Божи Син, Филип Го считаше само за “Исус, Йосифовия син, Който е от Назарет” (1:45 Йоан 1:45). При друг случай, когато пет хиляди души бяха нахранени, липсата на вяра у Филип се прояви отново. Именно за да го изпита, Исус зададе въпроса: “Отгде да купим хляб да ядат тия?” Отговорът на Филип бе изпълнен с неверие: “За двеста динария хляб не ще им стигне, за да вземе всеки по малко” (6:5,7 Йоан 6:5,7). Исус бе наскърбен. Макар че Филип бе видял Исусовите дела и почувствал Неговата сила, все още нямаше вяра. Когато гърците му зададоха въпрос относно Исус, той не се възползва от възможността да ги представи на Спасителя, а отиде да каже на Андрей. Дори в последните часове преди разпятието думите му водеха до обезсърчаване във вярата. Когато Тома каза на Исус: “Господи, не знаем къде отиваш; а как знаем пътя”, Спасителят отговори: “Аз Съм пътят, истината и животът- Ако бяхте познали Мене, бихте познали и Отца Ми”, Филип отвърна с неверие: “Господи, покажи ни Отца и достатъчно ни е” (14:5-8 Йоан 14:5-8). Толкова бавен на сърце, толкова слаб във вяра бе този ученик, който от три години общуваше с Исус.

Като някаква щастлива противоположност на Филиповото неверие беше детското упование на Натанаил. Той бе човек с изключително сериозен характер, чиято вяра се държеше на невидимите реалности. Въпреки всичко Филип бе ученик в Христовото училище и Божественият Учител търпеливо понасяше неверието и невъзприемчивостта му. Когато Светият Дух се изля върху учениците, Филип стана учител според Божието поръчение. Той знаеше за какво говори и поучаваше с увереност, която убеждаваше слушателите.

Докато Исус подготвяше учениците за тяхната мисия, един, който не беше повикан, натрапи присъствието си между тях. Това беше Юда Искариотски - човек, който изповядваше, че е Христов последовател. Сега той дойде, молейки за място във вътрешния кръг на учениците. С голяма сериозност и явна искреност заяви: “Учителю, ще вървя след Тебе където и да идеш.” Исус не го отпрати, нито го прие, а само тъжно промълви: “Лисиците си имат леговища и небесните птици гнезда; а Човешкият Син няма где глава да подслони” ( 8:19,20 Матей 8:19,20). Юда вярваше, че Исус е Месия, и се надяваше, като се присъедини към апостолите, да си осигури висок пост в новото царство. Исус реши да пресече тази надежда, като му разкри колко е беден.

Учениците силно желаеха Юда да стане един от тях. Те го препоръчаха на Исус като човек, който може да Му помага много в работата, защото Юда бе с властна осанка, с остър ум и способност да ръководи. Изненадани бяха, че Исус го посреща толкова студено.

Учениците бяха твърде разочаровани, че Исус не се бе опитал да си осигури сътрудничеството на израилевите водачи. Смятаха, че е грешка да не укрепи Своето дело, като Си осигури поддръжката на тези влиятелни хора. Ако Исус бе отпратил Юда, дълбоко в сърцата си учениците щяха да поставят под въпрос мъдростта на Учителя. Последвалите събития с Юда щяха да им покажат опасността да се позволява на каквито и да било светски съображения да надделеят в решаването кой е подходящ за Божието дело. Сътрудничеството на такива хора, каквито учениците искаха да привлекат, би предало делото в ръцете на неговите най-големи врагове.

Въпреки всичко след присъединяването си към учениците Юда не остана безразличен към красотата на Христовия характер. Той почувства влиянието на Божията сила, която привличаше души към Спасителя. Този, Който не дойде да пречупи смазана тръстика или да угаси замъждял фитил, не би отхвърлил душа, докато в нея има и най-слабия копнеж към светлината. Спасителят четеше мислите на Юда; Той познаваше дълбините на беззаконието, в което Юда би потънал, ако не бъде избавен чрез Божията благодат. Свързвайки този човек със Себе Си, Исус му даде възможност да бъде ден след ден в допир с лъчите на Неговата всеотдайна любов. Ако отвореше сърцето си пред Христос, Божествената благодат би прогонила демона на себелюбието и Юда би могъл да стане поданик на Божието царство.

Бог приема хората такива, каквито са, с човешките черти в техния характер и ги обучава да служат, стига да желаят да се подчиняват и да бъдат учени от Него. Те са избрани не защото са съвършени, а въпреки несъвършенствата си, така че посредством познаването и практикуването на истината, посредством благодатта на Христос да могат да се преобразят по Негов образ.

Юда имаше същите възможности като другите ученици. Той слушаше същите ценни уроци. Но практикуването на истината, изисквано от Христос, не съответстваше на желанията и намеренията на Юда, тъй като той не желаеше да се откаже от своите идеи и да приеме мъдрост от Небето.

Колко нежно се отнасяше Спасителят към този, който щеше да Го предаде! В своите проповеди Исус разглеждаше принципите на милосърдието, което удря в самия корен на алчността. Той представи пред Юда отвратителния характер на сребролюбието и неведнъж учениците разбираха, че нравът и грехът му се излагат на показ. Въпреки всичко Юда не пожела да изповяда и да изостави своето беззаконие. Бе самодоволен и вместо да устои на изкушението, продължи да мами. Христос бе пред Него - жив пример за това, какъв трябва да бъде, ако се възползва от Божественото посредничество и служба. Но този ученик слушаше уроците напразно.

Исус не го укори рязко за алчността му, а имаше свято търпение към този грешен човек дори когато му даваше доказателства, че чете сърцето му като отворена книга. Представи му най-висшите подбуди за вършене на правото; и ако отхвърлеше небесната светлина, Юда би останал без извинение.

Вместо да приеме светлината, той предпочете да запази своите недостатъци. В него се подхранваха зли пожелания, страст за отмъщение, мрачни и лоши мисли, докато накрая Сатана го завладя изцяло. Юда стана представител на Христовия враг.

Когато се свърза с Исус, той имаше някои положителни черти в характера, които биха могли да се превърнат в благословение за църквата. Ако беше пожелал да понесе игото на Христос, можеше да стане един от главните апостоли. Но Юда закоравяваше сърцето си, когато му бяха посочвани недостатъците, и в своята бунтовна гордост предпочете егоистичните си амбиции, като по този начин стана неспособен за делото, което Бог би му дал да извърши.

Всички ученици имаха сериозни недостатъци, когато Исус ги призова да Му служат. Дори Йоан, който общуваше най-тясно със смирения и скромен Исус, не бе по природа смирен и отстъпчив. Той и неговият брат бяха наречени “синове на гърма”. Докато бяха с Исус, всяка обида към Него възбуждаше тяхното възмущение и сприхавост. Зъл нрав, отмъстителност, дух на критикарство - любимият ученик притежаваше всички тези качества. В Йоан имаше гордост и амбиция да бъде пръв в Божието царство. Но ден след ден, в противовес на бунтарския си дух той виждаше Исусовата нежност и въздържаност и слушаше Неговите уроци на смирение и търпение. Йоан отвори сърцето си за Божието влияние и стана не само слушател, но и изпълнител на думите на Спасителя. Той се научи да търпи игото на Христос и да носи Неговото бреме.

Исус укоряваше и предупреждаваше Своите ученици, учеше ги на предпазливост, но Йоан и неговите братя не Го напуснаха; избраха Го въпреки укорите. Спасителят не ги остави поради слабостите и грешките им. Те продължиха да споделят Неговите изпитания докрай и да учат уроците от живота Му. Наблюдавайки Го, преобразяваха своя характер.

Апостолите бяха твърде различни по темперамент и характер. Това бяха бирникът Левий-Матей и ревностният зелот Симон, който безкомпромисно ненавиждаше римската власт; великодушният, импулсивен Петър и лукавият Юда; Тома - искрен, но все пак плах и страхлив; Филип - бавен по сърце и склонен към съмнения; амбициозните прями Заведееви синове с техните братя. Всички те бяха събрани заедно, с различните им недостатъци и с всичките им унаследени и придобити наклонности към злото. Но в Христос и чрез Христос те трябваше да живеят в Божието семейство, като се учат да бъдат единни във вяра, в учения и в дух. Щяха да имат своите изпитания, огорчения и различни мнения, но докато Той пребъдваше в сърцата, не можеше да съществуват разногласия. Неговата любов щеше да доведе до взаимна любов между тях; уроците на Учителя щяха да изгладят всички различия, водейки учениците към единство в мислите и в преценките. Христос е великият център и те биха се приближили един към друг дотолкова, доколкото се бяха приближили към центъра.

Когато Исус завърши наставленията към учениците Си, събра малката група и като коленичи между тях и положи ръце на главите им, произнесе молитва, с която ги посвети в святото Си дело. Така Господните ученици бяха ръкоположени за евангелска служба.

За Свои представители между хората Христос не избра ангели, които никога не бяха съгрешавали, а човешки същества - хора със същите чувства - като тези, които те трябваше да спасяват. Сам Той прие човешко естество, за да достигне човечеството. Бог се нуждаеше от човешко естество, тъй като за спасението на света бяха необходими и Божествената, и човешката същност. Божеството се нуждаеше от човешко естество, за да можеше да има човечеството едно средство да общува с Бога. Това се отнася и за Христовите служители и вестители. Човек се нуждае от сила вън от него, която да го възстанови до подобието на Бога и да го направи способен да върши Божието дело. Това обаче не изключва човешкото сътрудничество. Човек се сдобива с Божествена сила и Христос обитава в сърцето чрез вяра. А чрез сътрудничество с Бога човешката сила става способна да върши добро.

Този, Който призова галилейските рибари, все още призовава хората за служене. Той желае да изяви силата Си чрез нас, така както я изяви чрез първите ученици. Колкото и несъвършени и грешни да сме, Господ ни предлага да бъдем Негови сътрудници, Христови помощници. Той ни кани да приемем Божествените наставления, така че, съединени с Христос, да можем да вършим Божиите дела.

“А ние имаме това съкровище в пръстени съдове, за да се види, че превъзходната сила е от Бога, а не от нас” (4:7 2Кор. 4:7). Ето защо проповядването на евангелието бе поверено на грешни хора, а не на ангели. Така става явно, че силата, която действа в слабото човешко естество, е Божията сила. Така ние сме насърчени да вярваме, че силата, която помага на други хора, толкова слаби, колкото сме ние, може да помогне и на нас. Самите тези, които са “обиколени с немощ”, трябва “да състрадават с невежите и заблудилите се” (Евр.; 5:2 Евр. 5:2). След като самите са били в беда, те са запознати с опасностите и трудностите на пътя и затова са призовани да достигнат хората, които са в същата беда. Има души, объркани от съмнение, обременени с недостатъци, слаби по вяра и неспособни да разберат Невидимия. Но един приятел, когото могат да видят, идващ при тях вместо Христос, може да бъде съединителното звено, което да свърже плахата им вяра с Христос.

Ние трябва да бъдем съработници на небесните ангели в представянето на Исус пред света. С нетърпение и желание ангелите очакват нашето сътрудничество, тъй като човек трябва да бъде Божи проводник за свързването на Бога с човека. И когато се предадем на Христос с цяло сърце, ангелите се радват, че могат да говорят чрез нашите гласове, за да разкрият Божията любов.