Тази глава е основана на Лука 2:41-51

Тази глава е основана на Лука 2:41-51.

Имаше три годишни празника - Пасха, Петдесетница и Шатроразпъване, при които всички хора в Израил трябваше да се явят пред Господа в Ерусалим. Пасхата бе най-оживеният от тези празници. Мнозина присъстващи идваха от всичките страни, където евреите бяха разпръснати. Поклонниците от всеки край на Палестина пристигаха на големи множества. Пътуваха от Галилея няколко дни и се обединяваха в големи групи за общуване и безопасност. Жените и възрастните пътуваха на волове или на магарета през стръмните и каменливи пътища. По-силните и здрави мъже и юноши ходеха пеша. Пасхата се случваше в края на март или в началото на април, когато цялата земя бе изпъстрена с цветя, песните на птиците радваха слуха. По целия път имаше забележителни места, които напомняха за израилевата история, а бащите и майките разказваха на децата си за чудесата, които Бог бе извършил за Своя народ в древността. По време на пътуването те се развличаха с песни и музика и когато най-накрая пред погледите им се откриваха кулите на Ерусалим, всички гласове се въздигаха в победен възглас:

“Ето, нозете ни стоят

отвътре портите ти, Ерусалиме!

Мир да бъде отвътре стените ти,

благоденствие в палатите ти!” ( 122:2,7 Пс. 122:2, 7).

Съблюдаването на Пасхата започна с раждането на еврейската нация. В по­след­ната нощ на робството в Египет, когато не се виждаше никакъв признак за осво­бождение, Бог нареди на израилтяните да се приготвят за незабавно тръгване. Той бе предупредил фараона за последното наказание над египтяните и бе заповядал на евреите да съберат семействата си по домовете. Като напръскат стълбовете и горния праг на къщите си с кръв от заклано агне, те трябваше да изядат агнето опечено, с безквасен хляб и горчиви треви. “И така да го ядете - каза Той, - препасани през кръста си, с обущата на нозете си и тоягите в ръцете си; и да го ядете набързо, понеже е време на Господнето минаване” ( Изх.;12:11,29,31 Изх. 12:11). “И посред нощ Господ порази всяко първо­родно в Египетската земя. Тогава властелинът изпрати до израилтяните вест: Станете-, излезте изсред людете Ми и идете, послужете на Йехова, както рекохте” ( Изх.;12:29,31 Изх. 12:29, 31). Евреите излязоха от Египет като независим народ. Господ бе наредил Пасхата да бъде пазена всяка година. “И когато чадата ви попитат: Какво искате да кажете с тая служба? Ще отговорите: Това е жертва в спомен на минаването на Господа, който отмина къщите на израилтяните в Египет, когато поразя­ваше египтяните, а избави нашите къщи.” Така историята за това чудно осво­бождение трябваше да бъде повтаряна от поколение на поколение.

Пасхата бе следвана от седемдневен празник на безквасните хлябове. На втория ден от празника пред Господа бяха представяни първите плодове на годишната жетва чрез сноп ечемик. Всички ритуали на празника бяха символ на Христовото дело. Освобождението на Израил от Египет беше нагледен урок за изкуплението, което Пасхата бе предназначена да напомня. Закланото агне, безквасният хляб, снопът на първите плодове символично представяха Спасителя.

За повечето от хората в дните на Христос съблюдаването на този празник се бе изродило до чиста формалност. Но какво бе значението му за Божия Син!

За първи път детето Исус видя храма. Видя облечените в бяло свещеници, които изпълняваха своята тържествена служба, видя кървящата още жертва върху жертвения олтар. С поклонниците и Той се наведе в молитва, докато облак от тамян се издигна пред Бога. Наблюдаваше впечатлителните ритуали на пасхалната служба. Ден след ден схващаше все по-ясно тяхното значение. Всеки акт изглеждаше свързан със собствения Му живот. Нови импулси се събудиха в Него. Тих и задълбочен, Той изглежда изследваше един голям проблем. Пред Спасителя се откриваше тайната на Неговата мисия.

Потънал в размисли върху тези сцени, Исус остана настрана от родителите си. Искаше да бъде сам. Когато пасхалните служби свършиха, Той още се бавеше из дворовете на храма и когато поклонниците напуснаха Ерусалим, остана назад.

При това посещение в Ерусалим родителите на Исус желаеха да Го запознаят с великите учители в Израил. Докато бе послушен във всички подробности на Божието слово, Той не се съобразяваше с равинските ритуали и обичаи. Йосиф и Мария се надяваха да бъде накаран да уважава учените равини и да стане по-внимателен към техните изисквания. Но в храма Исус бе поучен от Бога. И започна веднага да споделя това, което бе научил.

В ония дни с храма бе свързана постройка, предназначена за свещено учи­лище по подобие на пророческите училища. Тук се събираха учени равини със своите ученици, тук дойде и детето Исус. Седнал в нозете на тези уважавани учени мъже, той слушаше наставленията им. Като човек, който търси мъдрост, Исус разпитваше учителите за пророчествата и за събитията, които ставаха тогава и посочваха идването на Месия.

Исус се представи като жадуващ да получи знание за Бога. Въпросите Му разкриваха дълбоки истини, замъглявани, но жизнено важни за спасението на душите. Докато показваше колко тесногръда и пълна с предраз­съдъци бе мъдростта на учителите, с всеки поставен пред тях въпрос им разкриваше и Божествен урок и представяше някоя истината в нова светлина. Равините говореха за чудното издигане на еврейската нация при идването на Месия, но Исус им представи пророчеството на Исая и ги попита за значението на писанията, показващи страданията и смъртта на Божия Агнец.

Учените се обърнаха към Него с въпроси и бяха удивени от отговорите му. Със скромността на дете Той повтаряше думите на Писанията, давайки им такова дълбоко значение, което мъдреците не схващаха. Ако истината, посочвана от Исус, бе следвана, щеше да доведе до реформация на религията още в тези дни. Щеше да се събуди дълбок интерес към духовните неща и когато настъпеше времето Исус да започне Своята служба, мнозина щяха да Го прие­мат с готовност.

Равините знаеха, че Исус не бе учил в училищата им, но въпреки това Неговото разбиране на пророчествата далеч надминаваше техните разбирания. В това умно гали­лейско момче те съзряха нещо много обещаващо и поискаха да Го спечелят за ученик, за да стане учител в Израил. Пожелаха да се заемат с Неговото образование, чувст­вайки, че един толкова оригинален ум трябва да бъде офор­мен по техния калъп.

Думите на Исус развълнуваха сърцата им така, както никои човешки думи не ги бяха вълнували досега. Бог искаше да просвети тези израилеви водачи. Той употреби единственото средство, чрез което можеше да бъдат достигнати. В гордостта си те биха презряли поучение от когото и да било. Ако Исус се опитваше да ги поучи, щяха да откажат да Го слушат. Но сега се ласкаеха, че учат Него или най-малкото - че изпитват Неговите познания върху Писанията. Юношеската скромност и благост на Исус обезоръжиха предразсъдъците им. Несъзнателно умовете им се отвориха за Божието слово и Светият Дух заговори в сърцата им.

Равините не можеха да не видят, че техните очаквания по отношение на Месия не се основаваха на пророчеството, но не искаха и да отрекат теориите, ласкаещи амбицията им. Не искаха да признаят, че са разбирали фалшиво Писанията, които твърдяха, че преподават. Един на друг си зададоха въпроса: “Откъде знае този юноша, след като никога не е учил?” Светлината изгря в тъмнината, но “тъмнината не я схвана” ( 1:5 Йоан 1:5).

В същото време Йосиф и Мария бяха силно объркани и разтревожени. При излизането от Ерусалим бяха изгубили Исус от погледа си и не знаеха, че Той бе останал назад. Областта беше гъсто населена и керваните от Галилея бяха много дълги. Когато напускаха града, имаше голям безпорядък, а по пътя удоволствието да пътуват с приятели и познати погълна вниманието им и не забелязаха отсъствието Му, докато не падна нощта. Когато се спряха за по­чивка, поучаваха, че им липсва услужливата ръка на детето им. Като предпо­ложиха, че е с техни познати, те не се обезпокоиха. Макар че бе толкова млад, те Му имаха безусловно доверие и очакваха, че когато имат нужда, Той с готовност ще им помага отгатвайки нуждите им така, както бе правил винаги. Но сега ги обхвана страх. Търсиха Го навсякъде между пътуващите, но на­празно. Със страх си спомниха как Ирод се опита да Го погуби, когато бе дете. Черни предчувствия изпълниха сърцата им. Горчиво се самообвиняваха.

Връщайки се в Ерусалим, Йосиф и Мария продължиха да търсят Исус. На следващия ден, като се смесиха с поклонниците в храма, познат глас привлече вниманието им. Не можаха да Го сбъркат. Никой глас не беше като Неговия - така сериозен и искрен, така мелодичен.

Откриха Исус в училището на равините. Зарадваха се, но не можеха да забравят своята мъка и безпокойство. Когато Той бе отново с тях, майка Му каза с укор: “Синко, защо постъпи тъй с нас? Ето, баща Ти и аз наскърбени Те търсехме.”

“Защо да Ме търсите? - отговори Исус. - Не знаете ли, че трябва да се намеря около дома на Отца Ми?” И тъй като изглежда не разбраха думите Му, Той посочи нагоре. Лицето Му бе огряно от светлина, която ги учуди. Божестве­ността про­блясваше през човешкото естество. Намирайки Го в храма, разбраха какво се беше случило между Него и равините и се удивиха от въпросите и отговорите Му. Думите Му пораждаха такива мисли, които никога не можеха да бъдат забравени.

И въпросът Му към тях представляваше поучение: “Не знаете ли, - каза Той, - че трябва да се намеря около дома на Отца Ми?” Исус бе зает с делото, заради което бе дошъл на този свят, но Йосиф и Мария бяха пренебрегнали своя дълг. Бог им бе оказал високата чест да им повери Своя Син. Святи ангели бяха напътствали Йосиф, за да опази живота на Исус. Но за цял ден бяха загубили от погледа си Този, Когото не би трябвало да забравят нито за миг. И когато безпокойството отмина, не укориха себе си, а Него.

Естествено бе родителите на Исус да гледат на Него като на свое собствено дете. Той бе всеки ден с тях, животът Му в много отношения бе като живота на другите деца и им беше трудно да осъзнаят, че Той е Божият Син. Имаше опасност да не оценят благословението, което Изкупителят на света им носеше с присъствието Си. Скръбта от раздялата си с Него и нежният укор на думите Му им напомниха за светостта на това, което им бе поверено.

В отговора към майка Си Исус показа за първи път, че е разбрал Своето отношение към Бога. Преди рождението Му ангелът бе казал на Мария: “Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и Господ Бог ще Му даде престола на баща Му Давид. Ще царува над Якововия дом довека” ( 1:32,33 Лука 1:32,33). Мария бе размишлявала върху тези думи в сърцето си, но макар и да вярваше, че нейното дете трябваше да бъде израилевият Месия, не схвана Неговата мисия. И сега не разбра думите Му. Но разбра, че Той се отрича от родството Си с Йосиф и се обявява за Син на Бога.

Исус не отхвърли Своята връзка със земните Си родители. От Ерусалим се върна с тях у дома и им помагаше в трудния живот. Той скри в сърцето Си тайната на Своята мисия, очаквайки в подчинение определеното време, за да започне делото Си. Цели осемнайсет години, след като бе осъзнал, че бе Божият Син, Той признаваше връзката Си с дома в Назарет и изпълняваше задъл­женията на син, брат, приятел и гражданин.

Когато мисията на Исус Му бе открита в храма, Той започна да страни от множеството. Желаеше да се върне от Ерусалим тихо, с тези, които знаеха тайната на Неговия живот. Чрез пасхалната служба Бог искаше да призове народа Си да се освободи от светските грижи и да му напомни за чудното освобождение от Египет. Той желаеше в това дело да виждат обещаното спасение от греха. Както кръвта на закланото агне запази домовете на Израил, така и кръвта на Христос трябваше да спаси техните души, но те можеха да бъдат спасени чрез Христос само ако направеха чрез вяра Неговия живот свой собствен. В символичната служба можеше да има благодат само ако тя насоч­ваше поклонниците към Христос като техен личен Спасител. Бог желаеше те да бъдат водени към изучаване и размисъл върху мисията на Христос чрез молитва. Но когато множествата напускаха Ерусалим, вълнението от пъту­ването и общуването между хората твърде често грабваше вниманието им и службата, на която бяха присъствали, се забравяше. Спасителят не се чувстваше привлечен към такова общество.

Тъй като Йосиф и Мария трябваше да се върнат от Ерусалим сами с Исус, Той се надяваше да насочи мислите им към пророчествата за страдащия Спасител. На Голгота се опита да облекчи скръбта на Своята майка. Сега мислеше за нея. Мария трябваше да бъде свидетелка на последната Му агония и Исус желаеше тя да разбере мисията Му, за да може да издържи, когато мечът прониже душата -. Както Исус бе отделен от нея и тя Го търсеше в мъка три дни, така щеше да Го загуби отново за три дни, когато бъде принесен в жертва за греховете на света. А когато излезеше от гроба, скръбта - щеше отново да се превърне в радост. Но колко по-леко би понесла мъката от Неговата смърт, ако бе разбрала Писанията, към които Исус се опитваше да насочи мислите й сега.

Ако Йосиф и Мария бяха свързали мислите си към Бога чрез размишление и молитва, щяха да разберат светостта на своята задача и нямаше да изгубят Исус от погледа си. Заради един ден небрежност те загубиха Спасителя, което им костваше три дни тревожно търсене, докато Го намерят. Така е и с нас. Чрез празнословие, говорене на лоши неща или небрежност в молитвата може един ден да изгубим присъствието на Спасителя и това да доведе до много дни горчиво търсене, докато Го намерим и отново спечелим мира, който сме изгубили.

При общуването помежду си трябва да внимаваме да не забравим Исус и да прекарваме, без да забележим, че Той не е с нас. Когато бъдем погълнати в светски неща до такава степен, че не мислим за Него, в Когото е надеждата ни за вечен живот, ние се отделяме от Исус и от небесните ангели. Тези святи същества не могат да останат там, където присъствието на Спасителя е неже­лано и Неговото отсъствие - незабелязано. Ето защо изповядващите се за Христови последователи се обезкуражават толкова често.

Мнозина присъстват на религиозни служби и се освежават и утешават от Божието слово, но пренебрегвайки размишлението, будността и молитвата, губят благословението и се оказват много по-лишени от него, отколкото преди да го получат. Често им се струва, че Бог се е отнесъл много сурово с тях, но не осъзнават, че грешката е тяхна. Като се отделят от Исус, те затварят вратата за лъчите на Неговото присъствие.

Добре би било да прекарваме всеки ден по един час в размисъл върху живота на Христос. Трябва да го разглеждаме стъпка по стъпка и да оставяме въобра­же­нието си да вниква във всяка сцена, особено в сцените от последните дни на Неговия живот. Като разсъждаваме върху голямата Му жертва за нас, дове­рието ни в Него ще бъде по-постоянно, любовта ни ще бъде засилена и ще бъдем по-дълбоко повлияни от Неговия Дух. Ако искаме да бъдем спасени накрая, трябва да научим урока на покаяние и смирение в подножието на кръста.

Като общуваме помежду си, можем да бъдем благословение един за друг. Ако сме Христови, най-хубавите ни мисли ще бъдат за Него. Ще обичаме да говорим за Него и като разговаряме за любовта Му, сърцата ни ще се смекчават от Божествено влияние. Съзерцавайки красотата на характера Му, “ние се преобразяваме в същия образ, от слава в слава” ( 3:18 2 Кор. 3:18).

9.Дни на борба
От най-ранна възраст еврейското дете бе натоварвано с изискванията на равините. За всяко действие до най-дребните неща от живота имаше строги правила. Ръководени от учителите в синагогата, юношите бяха наставлявани с безброй изисквания, които се очакваше да изпълняват като правоверни израилтяни. Но Исус не се интересуваше от тези неща. Още от дете Той действаше независимо от равинските закони. Писанията на Стария завет бяха Неговия постоянен предмет на изучаване и думите “така казва Господ” бяха винаги на устата Му.

Когато състоянието на народа започна да се разкрива пред Неговия ум, Той видя, че изискванията на обществото и изискванията на Бога бяха в постоянно противоречие. Хората се бяха отклонили от Божието слово и бяха издигнали свои измислени теории. Спазваха традиционни ритуали, които нямаха никаква стойност. Богослужението им беше обикновен кръг от церемонии. Святите истини, които то трябваше да предава, бяха скрити от поклонниците. Той видя, че в службите, които се изпълняваха без вяра, хората не намираха мир. Не познаваха свободата на Духа, която биха получили, ако служеха на Бога на истината. Исус бе дошъл да придаде смисъл на богослужението и не можеше да одобри смесването на човешки изисквания с Божествените предписания. Не атакуваше предписанията и практиката на учените равини, но когато Го укоря­ваха за Неговите скромни навици, оправдаваше поведението Си с доказателства от Божието слово.

По нежен и благ начин Исус се опитваше да угоди на хората, с които общуваше. Като виждаха колко бе благороден и ненатрапващ се, книжниците и старейшините предположиха, че ще се поддаде лесно на ученията им. Караха Го да приеме традициите, установени от древните равини, но Той ги проверя­ваше чрез авторитета на Святото писание. Би послушал всяка дума, излязла от Божията уста, но не би се подчинил на човешки измислици. Исус изглежда познаваше Писанията от началото до края и ги представяше в истинското им значение. Равините бяха засрамени, че ги поучава едно дете. Твърдяха, че службата им е да обясняват писанията и че Той трябва да приема техните тълкувания. Бяха възмутени, че противоречи на думите им.

Равините не можеха да посочат авторитет в Писанията, на който се позо­вават техните предания. Осъзнаваха, че в духовното Си разбиране Исус далеч ги бе изпреварил. Но въпреки това се дразнеха, че не се покорява на тяхната диктовка. Като не успяха да Го убедят, потърсиха Йосиф и Мария и им изтък­наха Неговата неотстъпчивост. Така Той понасяше укори и порицания.

От най-ранна възраст Исус бе започнал сам да оформя Своя характер и дори любовта и уважението към Неговите родители не можаха да Го отклонят от послушанието към Божието слово. “Писано е”, това беше Неговият отговор за всяко дело, което се отличаваше от обичаите на семейството. Но влиянието на равините вгорчи живота Му. И още като юноша трябваше да научи трудния урок да премълчава и да понася търпеливо.

Братята Му, както наричаха синовете на Йосиф, бяха на страната на рави­ните. Те настояваха, че преданията трябва да се спазват като Божии изисквания. Дори смятаха човешките предписания за стоящи по-високо от Словото Божие и бяха много обезпокоени от проникновението, с което Исус различаваше истинското от фалшивото. Стриктното Му послушание към Божия закон осъж­даха като инат. Бяха изненадани от знанието и мъдростта на Исус, с които отговаряше на равините. Знаеха, че не бе получил наставления от мъдрите хора, но не можеха и да не видят, че Той е Този, Който ги поучава. Признаха, че образованието Му е по-високо от тяхното. Но не осъзнаха, че Той има достъп до дървото на живота, източник на познание, за което те бяха невежи.

Христос не бе изключителен, но бе оскърбил фарисеите, като се отклоня­ваше от суровите им правила. Той намери света на религията обграден от високите стени на изолацията, сякаш бе нещо прекалено свещено за всеки­дневния живот. Той разруши тези стени на разделение. Общувайки с хората, не питаше “в какво вярваш?”, “към коя църква принадлежиш?” Упражняваше Своята благотворна сила в полза на всички, които се нуждаеха от помощ. Вместо да се уедини в килия на отшелник, за да покаже Своя небесен характер, Исус работеше усърдно за човечеството. Внушаваше принципа, че библейската религия не се състои от умъртвяване на тялото. Поучаваше, че чистата и неосквернена религия не е предназначена само за определено време и за особени случаи. При всички случаи, на всяко място Той проявяваше мил интерес към хората и разпръскваше около тях светлина на ободряващо благо­честие. Всичко това бе укор към фарисеите. Исус показа, че религията изключва егоизма и че тяхната болезнена привързаност към личния интерес беше далече от истинската набожност. Това събуди тяхната враждебност към Исус, поради което се опитаха да Го насилят да се съобрази с правилата им.

Исус работеше, за да помага на всички страдащи, които виждаше. Имаше малко пари за даване, но често се отказваше от храната Си, за да подкрепи тези, които се нуждаеха повече от Него. Братята Му чувстваха, че влиянието Му сред народа неутрализираха тяхното влияние. Той притежаваше такт, какъвто никой от тях нито притежаваше, нито желаеше да придобие. Докато те се отнасяха грубо с бедните, деградирали същества, Исус търсеше същите тези хора и ги окура­жаваше. На нуждаещите се даваше чаша студена вода и тихо им предлагаше собствената Си храна. Като облекчаваше страданията им, свързваше истините, на които поучаваше, с дела на милост и те оставаха в паметта.

Всичко това не се харесваше на братята Му. Тъй като бяха по-големи от Него, чувстваха, че Той трябва да им се подчинява. Обвиняваха Го, че се смята за по-горен от тях и Го укоряваха, че се поставя над всички учители, свещеници и управители на народа. Често се опитваха да Го сплашат, но Той продъл­жаваше да има за Свой водач Писанията.

Исус обичаше братята Си и се отнасяше към тях винаги мило, но те Му завиждаха и проявяваха към Него недоверие и презрение. Не можеха да си обяснят поведението Му. Виждаха в Него големи противоречия. Беше Божи Син и все пак - едно безпомощно дете. Бе Създател на световете, притежаваше и земята, а въпреки това животът Му бе белязан с бедност на всяка стъпка. Той проявя­ваше достойнство и индивидуалност, напълно различни от земната гордост и лице­мерие. Не се бореше за светско величие и беше доволен дори от най-ниското положение. Това ядосваше братята Му. Те не можеха да си обяснят Неговото постоянно спокойствие при изпитания и хуления. Не знаеха, че “богат като бе, за нас стана сиромах, за да се обогатим ние чрез Неговата сиромашия” ( 8:9 по 2 Кор. 8:9). Не можеха да разберат тайната на мисията Му подобно на приятелите на Йов, които не можаха да разберат неговото унижение и страдание.

Исус беше погрешно разбиран от братята Си, защото не бе като тях. Него­вият идеал не беше като техния. Като гледаха на хората, те се бяха отклонили от Бога и нямаха Неговата сила в своя живот. Формалната религия, която спазваха, не можеше да преобрази характера. Плащаха “десятък от гьозума, анасона и кимиона”, но бяха пропуснали “по-важните неща на закона - право­съдието, милостта и верността” ( 23:23 Матей 23:23). Примерът на Исус ги дразнеше постоянно. Той мразеше само едно нещо на света - греха. При всяка лоша постъпка изпитваше мъка и това не можеше да се скрие. Явен бе контрастът между формалистите, чиято външна святост прикриваше любовта към греха, и характера, който винаги поставяше на първо място Божията слава. Тъй като животът на Исус осъждаше злото, против Него се появи несъгласие и у дома, и навън. Несебелюбието и благочестието Му бяха подигравани. Търпеливостта и любезността Му бяха наричани страхливост.

Христос вкуси всяка горчивина, която е възможно човешко същество да изпита. Някои се опитваха да Го презират за рождението Му. Още в детството Си Той трябваше да среща подигравателни погледи и зли шушукания. Ако бе отговорил с прибързана дума или поглед, ако се съгласеше с братята Си дори само в една лоша постъпка, не би бил съвършен пример. Така нямаше да изпълни плана за нашето изкупление. Ако само бе признал, че грехът може да има някакво извинение, Сатана щеше да тържествува и светът щеше да бъде загубен. Ето защо изкусителят се стараеше да изпълни живота Му с изпитания, за да Го доведе до съгрешаване.

Но за всяко изкушение Той имаше един отговор: “Писано е”. Рядко уко­ряваше братята си за някоя лоша постъпка, но имаше слово от Бога, което да им каже. Често бе обвиняван в страхливост, защото отказваше да се присъедини към тях в някои забранени дела. Но отговорът Му беше: “Писано е: “Ето, страх от Господа, това е мъдрост и отдалечаване от злото, това е разум” ( Йов;28:28 Йов 28:28).

Имаше хора, които искаха да общуват с Исус, чувствайки мир в при­съствието Му, но мнозина Го избягваха, защото безупречният Му живот ги изобличаваше. Млади приятели Го подтикваха да постъпва като тях. Исус бе умен и жизнерадостен - присъствието Му им бе приятно - приемаха с готовност Неговите предложения, но не приемаха почтеността Му и Го наричаха тесно­гръд и ограничен. Исус отговаряше: “Писано е: “Как ще очисти младежът пътя си? Като му дава внимание според Твоето слово”, “В сърцето Си опазих Твоето слово, за да не Ти съгрешавам” ( 119:1-3,9,11 Пс. 119:9, 11).

Често Го питаха: “Защо си така склонен към уединение, различен от всички други?” Той казваше: “Писано е: “Блажени ония, които са правдиви в пътя, които ходят в закона на Господа. Блажени, които пазят изявленията Му и Го търсят от все сърце. Които не вършат беззаконие, ходят в пътищата Му” ( 119:14-16 Пс. 119:1-3).

Когато Го попитаха защо не се присъединява към лудориите на младежите от Назарет, Той казваше: “Писано е: “В пътя на Твоите изявления се радваха толкова, колкото във всичкото богатство. За правилата Ти ще размишлявам и Твоите пътища ще зачитам. В повеленията Ти ще се наслаждавам; не ще забравя Твоето слово” ( 119:14-16 Пс. 119:14-16).

Исус не спореше за Своите права. Често работата Му биваше ненужно сурова, защото бе услужлив и не се оплакваше. Въпреки това успяваше да я свърши и не се обезкуражаваше. Живееше над тези трудности, сякаш в светлината на Божието лице. Не си отмъщаваше, когато се отнасяха грубо с Него, но понасяше удара търпеливо.

Отново и отново Го питаха: “Защо позволяваш братята Ти да се отнасят към Тебе така презрително?” “Писано е, каза Той: “Сине Мой, не забравяй поуката Ми и сърцето ти нека опази заповедите Ми, защото дългоденствие, години от живот и мир ще ти притурят те. Благост и вярност нека не те оставят, вържи ги около шията си, начертай ги на плочата на сърцето си. Така ще намериш благоволение и добро име пред Бога и човеците” ( 3:1-4 Пр. 3:1-4).

От времето, когато родителите Му Го откриха в храма, Неговото поведение стана тайна за тях. Не влизаше в спорове, но примерът Му бе един постоянен урок. Той сякаш се уедини в Себе Си. Щастлив се чувстваше сред природата и с Бога. Когато имаше възможност, прекъсваше труда Си, за да отиде сред полята, да разсъждава в зелените долини, да общува с Бога в планината или сред дърветата в гората. Ранните утрини често Го намираха в някое уединено място да изследва Писанията или да се моли. От тези тихи часове Той се връщаше у дома Си, за да поеме отново Своите задължения и да даде пример на търпелив труд.

Животът на Христос се отличаваше с уважение и любов към Неговата майка. Мария вярваше в сърцето си, че святото дете, което роди, бе обещаният открай време Месия, но не се осмеляваше да изказва вярата си. През целия Му живот на земята тя участваше в Неговите страдания. Свидетел бе на скръбта и изпитанията, които Той трябваше да понесе в детството и юношеството Си. Като защищаваше това, което знаеше, че е право в Неговото поведение, тя самата бе поставена на голямо изпитание. Грижеше се за домашните си и нежно бдеше над своите деца, което бе жизнено важно за формирането на характера им. Синовете и дъщерите на Йосиф знаеха това и като се позоваваха на нейната загриженост, се опитваха да поправят постъпките на Исус по свой образец.

Мария често укоряваше Исус и Го караше да се присъедини към традициите на равините, но никой не можеше да промени навиците Му да съзерцава Божиите дела и да облекчава страдащите хора и дори безсловесните животни. Когато свещениците и учителите искаха помощ от Мария, за да повлияят на Исус, тя се тревожеше много, но мир завладяваше нейното сърцето, когато Той - представяше доказателствата на Писанията, за да подкрепи поведението Си.

Понякога тя се колебаеше между Исус и братята Му, които не вярваха, че Той е Изпратеният от Бога. Но съществуваха изобилни доказателства за Боже­стве­ността на характера Му. Тя Го виждаше как се жертва за доброто на другите. Присъствието Му внасяше по-чиста атмосфера в дома. Неговият живот беше като мая, действаща сред членовете на обществото. Незлобив и неопет­нен, Той ходеше между без­разсъдните, грубите и нелюбезните; между не­справедливите бирници; между леко­мислените прахосници; неправедните сама­ряни, войниците-езичници, недодяланите селяни и смесеното множество. Каз­ваше по някоя дума на съ­чувствие, като виждаше хората отрудени, но въпреки това принудени да носят тежко бреме. Споделяше техния товар и им напомняше уроците, които бе научил от природата - уроци на любов, милост и Божия доброта.

Учеше всички да виждат в себе си хора, дарени със скъпоценни таланти, които ако се използват правилно, биха им осигурили вечни съкровища. Прозря цялата суета на живота и с примера Си учеше, че всеки миг от времето носи последици с вечна стойност, че трябва да бъде използван като скъпо съкровище за святи цели. Не подмина като недостойно нито едно човешко същество, но се стараеше на всяка душа да приложи някое целебно лекарство. В каквото и обкръжение да се намираше, предаваше урок, подходящ за времето и за обстоя­телствата. Стремеше се да вдъхне надежда и на най-грубите и необещаващите, представяйки уверението, че могат да получат прощение и да станат безукорни и чисти, да придобият характер, който да ги отличава като Божии чада. Често срещаше хора, попаднали под контрола на Сатана и нямащи сила да се освободят от неговата примка. На такива обезкуражени, болни, изкушавани и паднали хора Исус говореше с най-сърдечна милост думи, от които те се нуждаеха и които можеха да разберат. Други пък се бореха лице в лице с врага на душите. Такива Той окуражаваше да бъдат упорити, като ги уверяваше, че ще победят, защото ангелите Божии са на тяхна страна и ще им дадат победата. Всички, на които помагаше така, бяха убедени, че пред тях стои Този, на Когото можеха да се доверят напълно. Той не злоупотреби с тайните, които из­слуш­ваше със съчувствие.

Исус бе Лечител на тялото, но и на душата. Интересуваше се от всяко страдание, което срещаше. На всеки страдащ носеше облекчение. Милите Му думи бяха като освежителен балсам. Никой не можеше да каже, че е извършил чудо, но добродетелта - лекуващата сила на любовта - се изливаше от Него към болните и умъчнените. Така непринудено работеше Той за народа още от детството Си и затова толкова много хора Го слушаха с радост, когато започна Своята публична дейност.

И все пак, и в детството, и в юношеството, и в зрелостта Си Исус живя сам. В Своята чистота и вярност изтъпка сам жлеба и никой от народа не бе с Него. Понесе ужасната тежест на отговорността за спасението на хората. Знаеше, че ако принципите и намеренията на човешката раса не се променят решително, всичко ще бъде загубено. Това беше бремето на Неговата душа и никой не можеше да прецени тежестта, която лежеше на раменете Му. Изпълнен с решителност, Той осъществи целта на Своя живот - да бъде светлина на хората.
10.Гласът в пустинята