Книга е опит за проникване в земните и вселенски проявления на необикновено човешко същество



страница1/20
Дата24.07.2016
Размер3.36 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   20
Бъдете в този свят, но не от този свят

(Свръхфеноменът Слава Севрюкова)

Христо Нанев
Тази книга е опит за проникване в земните и вселенски проявления на необикновено човешко същество.
* * *

Епоха на бездушие.

Жадувахме свобода, бедствахме за нея, а се оказах­ме нечия плячка. В името на Свободата. Неопознали себе си, кланяме се на чужди идоли-еднодневки. Втори потоп, наводняващ от синия екран и пресата света.

Епоха на несигурност. Лов на души. Зрители и чита­тели - дивеч на масовата култура.

Епоха на глад за истина. В най-чист вид съхранена в езотериката. Достъпна за посветени. Все още труд­но опетнима. Ако другаде догонваме и преповтаряме, тук сме самобитни. Силна школа, има какво да научи светът.

Мнозина са скептични към феноменалността. Посредственото ежедневие дълбае корени в душите. Поощрява се от силните на деня и ширеща се псев-докултура.

Отеснели хоризонти на духа в дебеловрати времена. А народът страшно обедня. Компенсира ли се мизерия­та с духовна храна?

Покруса. Но кризата дава шанс за осъзнаване и пре­оценка. Не знаем родните колоси. Надрасли ограни­чения на натрапена консуматорска цивилизация, опит­ваща се да ни обсеби. И обезличи. Толкова различни, невписващи се в нея. Как да ги съзрем?



Слава Севрюкова - незабелязан приживе титан на духа. Коя бе тя? - Гениална, завършила четвърто отде­ление българка? Професор без образование? Свръхна-дарена с божествени способности, разкрила непознати светове чрез необхватни измерения?

Свръхфеномен.

Как се характеризира духовната вселена на носител на вродено психотронно зрение? Как се разчита почер­ка на Създателя? Как се съзира едновременно света отвън и отвътре?

Фантастични способности.Затова свръхсензитивите от край време се приемат с почуда. Презирани, боготворени.

Клишета и схеми отпадат.

Върхът във времето е пропаст. Надникнеш ли в ду­шата й - проникваш в Космоса.

Сложен е душевният профил на Слава. Долавя пул­са на Вселената. И на всяко атомче.

В България винаги е имало псифеномени на и над световно ниво, но тя е носителка на други послания. Мъдреците покоряват света с приведена глава. За­това ли е неизвестна?

Обитаваме три свята: божествен, духовен, човеш­ки. Слава е във Вечността. В "епохата на съкратени времена" не се състезава с времето, защото е част от него. Съобразява се с човешките закони, а живее по божествените. Оцелява извън канони и ограниче­ния. На ръба на пророчеството и бездната.



Извършва открития. Със скоростта на светлина­та. Не я забелязват. Не я оценяват.

До нови срещи с нея. В тъмните дипли на спомена. Нищо, че "вселенската зеница" не е сред нас. Съвре­менници с вакуум под лъжичката.



Проговори ли, ще стане чудо. Жрицата на Свет­лината.
ВМЕСТО РЕКВИЕМ

"Личности като Слава Севрюкова се раждат веднъж на хиляда години."

Венцислав Евтимов -доайен на българските йоги

За мъртвите или истината, или нищо. Изминал е едва месец от смъртта й. Горчи, горчи сладката пепел на миналото.



Слава - врязан в Космоса планински връх.

Винаги е била такава. А доскоро бе сред нас. Призе­мяваше Вселената.

Днес - по-недостъпна от всякога. В гъстата мъгла на прехвалената ни техническа цивилизация. Блести - нежна, деликатна. Пламъче от еделвайс.

* * *

Уговарям известен медиум да ме свърже с душата й:



  • ...Кълбо светлина в безкрайността... Ето... носи се насам... Тук е.

  • Как я виждаш? В мъгла?

  • Ясен образ с очертани контури на тяло.

  • В черно-бяло?

  • Не, цветно. "...Тъжна съм... - Казва. - Ненадейно напуснах белия свят. А имах още толкова работа..."

Леля Слава, както я наричахме, живя дълго и съдър­жателно. Издъхна внезапно, незабележимо за близките. За това узнах след време от нейния сътрудник доцент Лозенски. Не е успяла да завърши поредица пробиви в изследванията на микро и макрокосмоса - съкровената й слабост.

- ...Тя казва - продължава медиумът - "Говорете за мене в сегашно, не в минало време!"

Изкушаван от съмнения, изстрелвам ги:


  • Твърдиш - леля Слава е пред тебе. Добре. И виж­даш как си отваря устата?

  • Да, но приемам думите й телепатично.

  • Това уморява, тресе ли те? Някога с нея ставаше така при разговор с духове.

  • Напротив, приятен и лек контакт.

  • Образът не е плод на въображение? -Давам ход на поредното подозрение.

  • Пред мене е в жива картина.

  • Добре, питай за книгата, която пиша за нея. Как я намира?

  • "Още е рано. Необходим е много, много матери­ал..."

(Годината е 1991 - б. а.)

- Да се срещна ли с доцент Лозенски?



- Казва: "Няма да е зле, но ползвай най-важното." Звездни гроздове надвисват в мрака. Изписква нощ­на птица. Подобно дух самотен, внася тъга в разговора. Искрят черните кристали на небесния купол. Възкръсва духът на леля Слава.

Жената с чудни феноменални способности.



  • Питай я...

  • ...Изчезна. Стопи се...

* * *

Лятното нощно небе е бездънно, тъмновиолетово. Безразлични над земните страсти сияят далечни звез­ди. Ние ли гледаме тях, те ли - нас? Не проблясва ли там една по-ярка и чиста - "всевиждащата психотронна зеница" на Слава? Жената, превърнала болката в светлина.

Под звездните очи на нощта мраморната тишина се изпълва с образи. Раздвижват се, оживяват. Шептят.

Само слушай, слушай и записвай, надвесен над свет­лата бездна на белия лист.



* * *

Ако е вярна мисълта "Човек е толкова стар, колко­то е обсебен от страстта към материалното", 88-годишната Слава Севрюкова бе с душа на дете. Затова ли е поданица на Истината?



"Това съхранява" - ще подхвърлят скептиците.

Може и да са прави.

Със страданията през годините превърнала се бе в посветена Учителка и Духовна майка.

Любимка на Бога. Затова ли толкова изпитания?

Ще спазя желанието й да пиша за нея в сегашно вре­ме, като за жива. Тя твърди: "Време не съществува. Дали, защото го е надмогнала? Пренася се с лекота в минало и бъдеще. Известно й е какво ще стане със съв­ременни и неродени поколения.

Разкодирала опасни катаклизми, надвисващи над човешкия род, избягва да ги споделя. Няма да ни се разминат. По-добре - без тревоги.



Феноменът като че има отговор за всичко. "Само за себе си нищичко не съзирам - споделя. - Не ми е да­дено да разбера какво ме очаква. Тъй навярно и тряб­ва. Не се чудете - нито Ванга, нито друг пророк знае своето бъдеще. Ако някой ви каже, лъжа е. Настрани от такива!

Питала съм се: защо е тъй? И получих откровение: "Висша справедливост. Проникнат ли ясновидците в съдбата си, както разкриват тези на потърсилите помощта им, опасно е. Ще се самозабравят... "

Господ е мъдър и справедлив. Дарява много, но не всичко. Щедър е, но и взима. На мен отне най-скъпо­то... децата. На Ванга - също. Освен това тя е и сля­па..."

Задава се откровена до безпощадност среща.
КОНТАКТИ

ЗАПОЗНАНСТВО С ЕДНА СТРАННИЦА

- Хайде да ви водим при ясновидката Слава Севрюкова! - Възкликва моят приятел Наско, развъл­нуван от задаващото се приключение.

За способностите на тая необикновена жена, вижда­ща структурата на атома, неведнъж с въодушевление бе разказвал сензитивът доктор Димитър Сираков. Ентусиазирано се съгласи да ни съпроводи. С нас ще пътува и инженер Стамен Стаменов, президент на Асоциация "Феномени".

Дали сме съгласни? Иска ли питане! Какво ли ни очаква? С журналистически касетофон ще документи­рам срещата.

Далече е 10. 11. 1989 г, а времената се разкрепостяват. Във все по-освободената преса се промъкват за­шеметяващи статии и репортажи за доскоро пренебрег­ваното преследвано явление, каквото са сензитивите - ясновидци и лечители.

Израсъл в сталинистко семейство, Наско желае да узнае за духовете на Ленин и Сталин. Къде пребивават в отвъдното, ако то съществува?

На свой ред съм заинтригуван: какво ще ми каже за Карасура, старинно селище недалеко от Чирпан?

От дете с вуйчо, агроном по професия, провеждахме любителски проучвания из тия места. Събирахме след плугове и брани на трактори фрагменти керамика, ста­ринни монети и предмети на древните обитатели.

След години се опитахме да датираме живота в това селище. Зародил се преди седем-осем хилядолетия, кой знае защо, внезапно замрял. Обрасли в треви пу­щинаци. Превърнати в необезпокоявано царство на пе­пелянки, смоци и гущери.

Археолозите по онова време надменно ни обръщаха гръб - някакви лаици.

Засегнат от пренебрежението им, написах ентуси­азирано писмо до дъщерята на Държавния глава -Людмила Живкова. Обясних за търсенията и находките, доказващи живота из тоя край от хилядолетия. Споде­лих за нехайството на местните археолози.

Дъщерята на всесилния на времето Първи откликна. Като по тревога дебаркираха специалисти. Започнаха сондажи. Потвърдиха се следи от неолита, халколита, античността, та чак до Средновековието.

Ефектът надхвърли очаквания. Към пренебрегвания обект проявиха интерес специалисти от Берлинската академия на науките, авторитетни археолози в Европа. Пробудени от летаргията, трескаво засноваха натам и родните учени. Българо-германски екип започна раз­копки.

И ето - изненадващи резултати. Незаинтересувани-те до вчера изследователи, радостни от постигнатото, с гордост обявиха пребогатата на старини Карасура за "Балканска Троя".

Гузни от несвършената работа, местните археоло­зи с неприязън ме отбягваха. Радвах се - развалих им рахатлъка. С разкопките, мислех, нашият труд няма да остане пропилян и непризнат. Греех се на това слънце в наивността си.

За същата тази Карасура исках да питам. Ако ясно-видката бе силна, както ни я представяха, какво ли ще предскаже за бъдещето?...



* * *

...И една неделя с две леки коли поемаме за София. Там, в "Овча купел 2", живее необикновената жена.

Какво ли предстои?

Бяха ме предупредили: "Това е старица с буржоазно възпитание. Трябва да целувате ръка, да й говорите на "госпожо".

Няма как, ще се съобразим.

Лято. Чудесно време за път. Летим по магистралата. Ние - с една кола. Наско, инженер Стаменов и ексцен­тричният сензитив доктор Сираков - пред нас.

Неведнъж се откъсват напред. Настигнем ли ги, об­ръщат засмени лица. Закачливо махат. Сираков протяга нагоре ръка. Аз го отдавам на летните жеги.

Пристигнали в столицата, приятелите възкликват: "Защо се смеехме? Навигаторът Сираков през повечето време увлекателно разказваше за срещи с летящи чи­нии и извънземни. Ненадейно добиваше мистериозен вид. Загадъчно, с тайнствена усмивка подхвърляше: "Светът е по-сложен отколкото изглежда. Същест­вуват невидими канали. Човечеството още не е до-расло за тях. Следете внимателно! Ще предам теле­патично послание на колата зад нас. За минута ще ни настигне!"

Гледахме го с недоверие.

"Имате часовници, нали? Готови... Старт!"

Смъкнал стъклото, издигаше отново ръка-антена.

...За по-малко от предреченото време ни догонвахте! Сякаш бяхте се наговорили.

За да изключим случайността, молехме сензитива да повтаря и повтаря телепатичния контакт... Затуй се смеехме..."

Въздухът е наситен с вълнение.

* * *

Посрещат ни. Сред домакините - незабележима, нисичка, слаба, с посребрени коси старица, с очила и бастун. Скована в краката, пристъпва едва-едва като костенурчица. Това ли е гениалната прорицателка?

Разполагаме се в хола.

Специфична атмосфера.

Едва седнали, леля Слава, както държи да я нари­чаме, се впуска в дълъг разказ за своя живот. Сладко-думно, непринудено. Има проблем със зъбите. Скоро свикваме с нея и характерния й тих говор.

Докато споделя житейските си патила, непрестанно се усмихва. Не респектира.

Може ли да бъде ясновидка? - Гледаме я с подозре­ние.

Леля Слава увлекателно разказва за своето детст­во, за вродената си дарба, за ранния брак с изкушен от чашката украинец, когото нарича "моят Степан".

Изразите и не са превзети, както очаквахме, а живи, колоритни, народни. Одухотвореното й лице сияе. Очи­те блестят.

Толкова е естествена. С лекота общува. Затрогваща, няма нищо общо с предупреждението за дама с бур­жоазно възпитание. Пред нас е забележително искрен човек. Неподправен чар. Завладяваща естественост. Сияйна усмивка.

Какви ли тайни крие това лъчезарно лице?

Приятно изненадан, предусетил нещо провокативно, включвам скришом касетофона.



* * *

Тя се взира в мен. Остро. И отсича:

- Знаете ли, не е хубаво да се викат духове на мърт­ ви. Отдавна са отпътували от белия свят. Руши се ком­фортът на покоя им. Не е полезно ни за тях, ни за вас... Археолозите пък, кой знае защо, хм, (прави кисела гри­маса) не ги обичам.

Отново ме стрелка с очи.

В тоя миг се вглеждам в лицето й. Няма да забравя това изражение - гледа към мен, а се взира в необозри­мото. Излъчва странна красота.

Мисията - разконспирирана. Откъде ще знае за как­во сме при нея? Дума не сме отронили за целите на посещението, а от вратата ни отряза. Невероятната ста­рица изглежда владее изкуството да прониква в души­те. Чете мисли. Познава ни преди да ни е видяла.

(Години по-късно Слава споделя - от утрото й е известно кой за какво ще я посети.)

Сгушваме се. Как да говори за неща, които са й неп­риятни?

Всяко ново начало е изпитание.

Касетофонът работи. Тайнствената домакиня от­ново ни поглежда. Някак извинително. Сърдечно, мило. Тембърът й сега е още по-благ и топъл:

- Не, че не обичам археолозите. Не ме разбирайте погрешно. Но, разсъдете, не е хубаво - ровят праха на мъртвите. Без да съзнават, смущават покоя им.

За да контактува с духове на отишлите си от тоя свят, човек трябва да има жизнено важен мотив. Не, не ви връщам - подхвърля мимоходом, - но... помисле­те за това.

След секунда с деликатна усмивка, спотаена в ъгъл­чето на устните, се потапя в спомена на детството:

-...Дарбата ми е по рождение. Такова бе цялото ни семейство. Един от братята, обаче, бе лишен от нея.Ощетен от природата, не му бе лесно. Как да се прими­ри. Изживяваше "недостатъка" си. И лъжеше. Лъжеше за триста циганина, че уж и той "виждал" като нас.

Спонтанно се засмиваме.

Топи се ледът на неловкостта. Словоохотлива, ста­рицата се оказва с фино чувство за хумор. Непринудено скъсява разстояния.

Развеселена, споделя - до помощта й прибягват известни учени и писатели. И вметва шеговито как им подава информация. На капки, на капки, та пак да я на­вестяват...

(Холът отново се раздвижва.)

С лекота се шегува. Все по-ведра обстановка. Изви­сена, има нещо завладяващо у тая жена. Кой твърди, че сме непознати? - Прорицателката знае за какво сме дошли. Прочела намеренията ни, изключително е де­ликатна.

В тоя миг не издържам. Любопитството напира:


  • Лельо Славе, моя родственица кандидатства в Уни­верситета. Все не я приемат. Ще успее ли? Или не й е писано? Нуждаеш ли се от нейното име? Може би, фотография?

  • Не. Виждам я през твоите очи.

На мига я описва с абсолютна точност.

Невероятно.

Без усилие, с приветлива усмивка продължава:


  • Има ли силно желание да учи, вашето момиче ще успее.

  • Не е лишена, лельо Славе, но като че все й изневе­рява късметът.

  • Чуйте добре - взира се остро. - Виждам, кандидат­ствала е безуспешно в София и Пловдив. Вече три го­дини. Нали така?

  • Точно тъй, в София и в Пловдив!. Наистина, три го­дини! Въпросът е: да продължава ли? И докога?

(Реалност ли е изживяването или сън?)

- Доколкото виждам, упорита ли е, ще успее - наб­ляга на фразата. - Да не се отказва. Не тегне над нея прокоба. Но няма да учи ни в София, ни в Пловдив. В по-малък южен град ще е. И ще завърши. Тъй й предай­те. Това ще е само, ако постоянства и издържи докрай.

(Предсказаното се изпълни на 100%. Приеха я съща­та година, както бе предречено, в един от южните ни градове. И успешно завърши следване.)

Златни мигове. Навлизах в Зоната на здрача. Това не бяха изживявания на въображението, а реалност. Дали съдбата не подреждаше нещата така, както исках?

Контактите с жената с дарба бяха духовни прежи­вявания. Променяха ценностната система. Изстрел­ваха в непознати, магнетично привлекателни, изви­сени светове.

В Страната на чудесата ли се бях озовал?

ЗА СТАРИНИТЕ

Предусетил доброто разположение на ясновидката, решавам за сетен път да подхвана разговор за стари­ните:

- Лельо Славе, преди време открихме селището Карасура до Чирпан. Бурен живот е имало тук отпреди 7-8 хиляди години. За тая Карасура нещичко да кажеш? Знам, избягваш археологията. Ще те попитам за пос­ледно. Я се видим отново, я не...

Чувствам се гастрольор в нейната компания.

- О-о-о, имаме още мно-о-о-го срещи! - Широко се усмихва жената с невероятно изострени сетива. И за огромна радост отвръща. - Добре, ще ви кажа.

Взира се остро, напрегнато. Очите й променят цве­та си. От светлокафяви - в сиви, замечтани, с искрящи точици.

- ...Първом аз гледам: има ли там ей тъй? Обръща длани надолу. Свити в юмрук, изгърбва ги.

Докосва една до друга, в стремеж да изобрази хълмис­тия релеф на местността.

- Има.

- Отдясно е по-ниско, отляво - високо и скосено. Леко изсечени скали. Тъй ли е? Бърже отговори!



- Да.

- Климатичните условия на това място са сурови. Преобладава сив камък, среща се и червеникав.

Фиксира характерната скална структура на района.


  • Сив, варовиков. Права си - и ръждивочервеникав.

  • Виждам огромен град! Ей там (сочи вляво, сякаш са пред нея височините) е по-голямата част от него. Бурен живот е кипял из тия места!

(Тя ли е това? Светлокафявият цвят на очите й съ­вършено се е променил - помътнели, все по-сивкави. Погледът й е станал куршумен. Как е възможно? Уж гле­да в мен, а е зареяна в неведоми пространства. Бог ли й дава знаци?)

  • По наши данни селището е възникнало преди 7-8 хиляди години. Според тебе така ли е?

  • Години не ми се дават, но, както виждам - дълго време. Често пъти по тия места са се развихряли сра­жения... Кръв, кръв, много кръв... Опожаряване, а после пак животът продължава...

Оживяват епични картини на битки и руини.

  • Турците ли окончателно са го сринали?

  • Не е било наведнъж. И татари и турци. Страдания, страдания. Много страдания. Често пъти е завладява­но... Я! Наблизо има друго селище! Доколкото виждам, въпреки, че не обичам археологията... Защо я недолюб-вам ли? (Прочела мислите, отново стрелка с крайчеца на окото.) Защото археолозите ровят... Смущават духо­вете на мъртвите. Но, ако трябва да видя, виждам. Как? Не мога да кажа. Та ето, видях... Били са две племена.

Воювали са за надмощие. Жестоки вражди. Много кръв се е ляла.

  • Срещу турците дълго ли са се държали?

  • О-о-о, срещу тях е било най-страшно. Били са се, били са се, били са се... Благодарение на аязмото са ги отблъснали. Хората в тоя край го считали за святост. Колко кръв е пролята на туй аязмо!.. (Умълчава се. Из­глежда изживява страданията. След миг тръсва глава.) ...Виждам, тече река.

  • Да, речица. Открита е оброчна плоча на Трите ним­фи. Тук бликат богати извори. Може би, някога - лечеб­ни, с минерална вода. Тъй ли е?

  • По естествен път се извършва процесът. При силно земетресение топлата вода се отклонява. (Протяга ръка, сякаш топва пръсти в извора. Задържа я. Мигновено от­дръпва.) Температурата е била около 37 градуса. Не повече. (Прорицателката демонстрира за пръв път пред нас свръхсетивно усещане за допир.) Лековита е. Идвали са болни отдалеко заради лечебното аязмо. При силен земен трус минералният извор се отклонява. Бликва студена вода. Тъй е сега, нали?

  • Да, ледена, приятна на вкус. Каптирана е. С нея са захранени околните селища. На това място археоло­зите разкриха процепена по средата кръгла крепостна кула...

- Виждам я - светкавично се вмесва леля Слава. - Процепът почва отдолу нагоре. И е само от едната страна. Като влезеш в нея, отдясно, нали?

(Сочи, гледа ме изпитателно.)

- Не помня.

(Слушателите се усмихват. Прорицателката я съзи­ра, а аз съм забравил мястото на цепнатината. Ама че работа!

...След време ходих да разгледам кулата и проверя разположението на процепа. Брилянтно точно прозре­ние. Шокиран съм.

Владетелката на Силата все повече заема място в съзнанието ми на жива вълшебница. Дотогава допус­ках, че само чете мисли. От какъв ли източник черпи информация?)



  • Тия места често ли са разлюлявани от трусове? - Опитвам с въпрос да се измъкна от неловката ситу­ация.

  • Не, но, станат ли, страшни са. (Земетресенията в Чирпанско са пословично катастрофални.) Виждам през какъв период се повтарят. Няма да е скоро. (Годината е 1989 - б. а.) Забавят ли се, още по-разрушителни са. Трусът, разкъсал крепостната кула през средата, е бил ужасяващо силен и многократен. Жителите са се пани-кьосали до смърт. Спасилите се, побегнали. Но после, успокоени, че конвулсиите отшумяват, се завърнали. Животът продължил.

  • След нашествието на турците, оцелелите ли осно­вават Чирпан?

  • Градът възниква след пожари и огромно разруше­ние ей тук, в Карасура. Пожарища, с жестоко клане. От нейното население оцеляват само група пастири с многобройни стада далече из планинските тучни паси­ща. Завръщат се в родния край и... Не вярват на очите си - градището срутено - пепел и сажди... Погребали близките си в руините, изоставят го завинаги. Покрусе­ни. Страшно обречено място. И създават друго селище. Не мога да кажа дали е Чирпан. Старото е опожарено, но не изцяло. Мирните скотовъдци, стъписани се отда­лечават завинаги от града-призрак. Като от злокобно прокълнато място.

...И така, прехвърлиха се наблизо на известни кило­метри, където намериха подходящи условия. Огледаха плодородните земи, реката. И решиха: "Тук ще е."И там се установиха.

Не след дълго новото селище укрепна. Замогна се. Прерасна в цветущ град.



  • Основават Чирпан?

  • Ами сигур Чирпан е...

  • Крепостта на Карасура турците ли са я разрушили или други преди тях?

  • Виждам - голяма е. (Истина е - стените й са с половин метър по-широки от тези на античния Филипопол и на Верея - б, а.) Нашествениците, които я сриват, виждам и тях, не са турци, а са с дръпнати очи като татари. Ясно ли е?

(След време и това се потвърди - крепостта е разру­шена много преди отоманското нашествие - б. а.)

В този край витаят предания. Изкушаващо е да се разбере свързани ли са с реалността.

При извор на свръхсетивност съм. Може ли да не попитам:


  • Според популярна легенда, след тежка обсада част от оцелялото население се укрило от османските заво­еватели в тайни подземия. Някакво прасенце сред тях издайнически започнало да грухти. Освирепелите на­шественици се вмъкнали. Безмилостно ги изклали. Има ли зрънце истина в зловещата кървава история?

  • Съществувало е подобно помещение за хранител­ни запаси. По тези места зиме падал дълбок сняг и про­ходите бивали затрупвани. Това е голям зимник. Там укриват много дечица. Не забелязвам сред тях никакво прасенце. Истината е друга. Чуйте добре. Където има подозрение, след превземане на града, победителите надигат и гледат... Откриват ги. И безмилостно изтреб­ват. Затуй видях кръв - кръв върху кръв, кръв върху кръв... Тази Карасура е наситена с кръв, сълзи и стра­дания. Там навярно обитават много духове.

  • Възможно е. Надвечер, разхождайки се сам по тези места: притъмнее, водата дими... Надигне се мъгла над стихналата река, готвеща се за сън. Стели се, стели... Тогава изникват призрачни силуети... Полазват тръпки...

  • Прекалено сте чувствителен, затуй.

  • Лельо Славе, из тоя край е популярна легендата за "Кан дере". Разположено на 2-3 километра от Карасура. Наречено е така, защото в люто сражение, разказват, толкова кръв се била проляла, че в нея можело да се удави малко конче. Виж, състояла ли се е такава битка?

  • Това е символ. Пред мен е... (Притваря очи. Изжи­вява картината.) Страшно е. За едната и другата стра­на. Героична защита - бранителите не са се давали.

Но оная сила е била неудържима. Заляла ги и задуши­ла като мътен порой. Затуй са падали под ножа. Завое­вателите -също...

(Какво се оказва - всяка легенда крие зрънце исти­на. Някога великият Шлиман повярва на "фантастич­ния Омиров епос". И откри Троя.)



  • Спирал ли е животът на това място?

  • Внимателно слушай. Нали ме слушаш? Стана кла­не. След него животът продължи. Един да оцелее, не секва. С годините хората се закрепват. Издигат къщи. Замогват се. И... пак - клане... После - отново живот. На това място не виждам покой. Дали растителност, дали божи твари... Живот е, нали? Ама и Карасура е една. Огро-о-о-о-омна, огромна...
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   20


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница