Йордан Дойков* понятията за война, военно дело и армия



Дата05.06.2017
Размер236.21 Kb.
Йордан Дойков*
понятията за война, военно дело и армия
The present article discusses the concepts of war, warfare and army. War is a social phenomenon. Warfare is a specific human activity. The Army is a military institution. It is hard, however, to limit ourselves to such definition. Defining the word should have optimal coverage than is necessary for their understanding. Giving concepts for each of them an opportunity to clarify their nature, essence and manifestations. For an explanation of the phenomenon of "war" are offered four possible approaches to define it. In this regard, demand and other related concepts. To determine the understanding of warfare and army points of view are presented according to possible broad and narrow meanings of concepts for displaying them.
Key words: war, warfare, army, social relation, social role, politics, economy, institution.
В статията се разглеждат понятията за война, военно дело и армия. Войната е социален феномен. Военното дело е специфична човешка деятелност. Армията е военна институция. Едва ли можем, обаче, да се ограничим само с подобно дефиниране. Дефиниращото слово следва да има оптимален обхват спрямо необходимото за разбирането им. Даването на понятия за всяко едно от тях предоставя възможност за изясняването на тяхната природа, същност и проявления. За обяснението на феномена „война” са предложени четири възможни подхода към дефинирането му. В това отношение са търсени и други, свързани понятия. За определяне на разбирането за военното дело и за армията са представени гледни точки, съобразно възможни широки и тесни смисли при извеждане на понятията за тях.
Ключови думи: война, военно дело, армия, социално отношение, социална роля, политика, икономика, институция.

Формулирането на познавателен интерес към националната сигурност изисква насоченост към военната проблематика. Тя е в основата на разбирането и обясняването на сигурността. Но очертаването на обяснителна схема на военната проблематика предполага изясняването на основни понятия, които я ситуират. Такива са понятията за войната, военното дело и армията. Неизбежно, те изискват и обяснение на функционални зависимости и взаимовръзки помежду им, както и с други понятия. Това означава, че нашия подход към поставения проблем ще е структурно-функционален. Все пак, един първоначален познавателен поглед върху тази проблематика изисква от нас „да има(ме) пред себе си ограничен предмет, предмет с ясни контури” (Луман 2008: 13). Правим това, обаче, съвсем съзнателно.

Защо?

Защото сме ограничени в изложението.



Защото целта на настоящото изложение е да даде първоначална, основна, отправна познаваемост по проблема. Това означава, че „посредством структурнофункционалния подход се ограничава работата по изграждането на понятията” (Луман 2008: 14), които конструират разглеждания от нас проблем. Следователно, изложението ни по тях ще е фрагментарно. Все пак, ако погледнем към всяко едно от тях ще установим:

- че, за което и да е са изписани многобройни страници;

- че те всеобемат три фундаментални сфери на социална битийност, научно познание и ежедневна практика.

Но фрагментарността не трябва да ни притеснява. Тя е присъща характеристика на процеса на познанието. Дори и когато човек постига комплекност в едно или друго направление на този процес, а това означава специализация на знанието, ще установим, че в рамките на последната са институционализирани различните науки. Par excellence, те представляват комплексно знание. Но в този факт комплекността не стои безвъпросно. Напротив. На познаните ни науки, като комплексно знание продължава да е присъща фрагментарността като евристичен проблем. Тоест, няма завършено знание, няма завършек, край на познавателния процес.

Въпросът за комплесната характеристика на знанието е съотносим към системността. Научното знание е системно. Войната, военното дело и армията са социални феномени и като такива - обект на научно знание. Това предполага изложение за тях в системен порядък. Оттук, системността като евристичен метод за познание е „по-комплексен” от структурнофункционалния. Стоящите пред нас ограничения, обаче, налагат да се опрем на последния. Още повече, че въпросът за системността е доста сложен, а прилагането на съответния метод, в нашия конкретен случай, ще затрудни постигането на стоящата пред нас цел. Това, разбира се, не означава, че няма да се доближаваме до него.
* * *

От така представените в нашето заглавие три понятия, следва да започнем нашето изложение с онова, което е родово по отношение на другите, тоест, което поражда възникването на останалите. Така ние ще ги обясним като свързани понятия. А, освен това ще изведем и някои съпътстващи ги понятия. Защото:

- как да говорим за военното дело без да сме пояснили кой е неговия предмет, а именно войната;

- как да говорим за основния субект на тази човешка деятелност (военното дело) – армията без да сме дали отговор на предходния въпрос.



Ето защо на първо място ще изведем понятието за война. Едва ли ще се изненадаме, ако изкажем твърдението, че тя е един многопластов, многомерен социален феномен. Това означава, че структурното многобразие на явлението е възможно да се обясни с предметността на различни науки. Очевидно е, че за войната не може да се говори просто.

За целите на нашето изложение, ще се спрем на следните подходи при дефинирането й:



I. Социологически подход – защото все пак тя е социален феномен.

Жан-Жак Русо дава класическа социологическа дефиниция на войната – „така, че войната не е отношение на човек към човека, а отношение на държава към държава, при което частните лица стават врагове случайно, не като хора и дори не като граждани, а като войници; не като членове на отечеството, а като негови защитници. И въобще всяка държава може да има за неприятели само други държави, но не и хора, тъй като между различни по природа неща не може да се установи никакво действително отношение” (Русо 1988: 86).

Определението на Русо е пространно, но не е изчерпателно. Ако разгледаме неговите опорни понятия ще установим, както твърди и Георги Фотев, възможността да се разработи теоретичен конструкт, който да позволи разработването на цяла социологическа теория за войната и оттам да търсим съответната социологическа интерпретация на явлението (Фотев 2006: 133).

Какъв е социологическия прочит?

1. Войната е отношение. Това отношение е социално.

А „социалното отношение” следва да се нарича поведението на множество действащи, което по смисловото си съдържание е взаимно насочено помежду им и е ориентирано чрез това. Следователно социалното отношение се състои изцяло и изключително в наличието на шанс да се действа по някакъв установим (смислово определен) начин социално, независимо от това на какво за момента се основава този шанс” (Вебер 2001: 41). Това е социологическото определение на Макс Вебер.



Очевидно е, че отношенията между държавите са социални отношения. Те съдържат и сублимират „поведението на множеството действащи”. Макар, Русо да ограничава войната до отношение между държави, въпросът за очертаването на обхвата на явлението като, че ли не много ясен. Но за това по-нататък.

2. Характерът на отношението на война е антагонистичен. Това уточнение е от първостепенно значение. Дори бихме допълнили, че антагонизмът е краен. Защото понятийно социологическото определение (на Вебер) не отграничава някаква поне минимална степен на взаимно съотнасяне между субектите на отношението. Антагонистичният характер на социалното отношение му придава уникален, специфичен, особен вид. Крайният антагонизъм в отношението на война се проявява в насилствена борба с физически и психологически измерения, чиято крайна цел е смъртта на човешките индивиди и унищожението на материалността на света. Следователно в краен вариант би могло да се постигне ликвидиране на самото отношение, на явлението война и на света. Но, подчертаваме това – крайността тук е възможна в наши дни. В исторически аспект до нашето съвремие отношението на война целево се простирало до човешката смърт, материалната разруха, унищожението на държави и народи. В това се изразява уникалността, специфичността и особеността на този вид социално отношение. Всъщност, то има по своите крайни резултати антисоциален ефект.

3. Социалното отношение на война предполага и особени социални роли. Според Русо такава особена социална роля е ролята на войника. Тя е събирателно понятие в социологическия смисъл на думата и разбираемо поднадлежи на ролево декомпозиране. Тук няма да описваме елементите на тази декомпозиция. Ще се ограничим като споменем, че ролеви репертоар, произтичащ от социалното отношение на война, далеч надхвърля обобщената социална роля на войника. Безспорно, тя е главната роля. Но социологическото декодиране на такова крупно социално явление, каквото е войната, е мащабна работа. Нейната дисциплинарна структура е полипредметна и далеч не се простира само и единствено до предмета на военната наука. Затова, нейното по-пълно обяснение е възможно като интердисциплинарно. Оттук, както твърди Георги Фотев, „генерализиращото социологическо понятие за войната е необходимо, но не е достатъчно, неговата евристична стойност е ограничена” (Фотев 2006: 134). Не можем да не се съгласим с подобно твърдение, защото то води, както се изразява неговия автор до „необходимостта от типологични понятия” (Фотев 2006: 134), а те биха ни позволили да операционализираме типовете войни и така да продължим да прецизираме социологическите обяснения за феномена.

4. Социалното отношение на война формира специфични социални структури, променя социални структури като задава специфична функционалност. Войната институционализира. Тя формира относителен отделен социален сегмент от обществото, който влияе на останалите обществени подсистеми. В социологически смисъл това има две главни структурни последици:

- изгражда институционалната инфраструктура на чисто военния сектор на обществената подсистема на сигурността, като значително повлиява в това отношение на цялата система на обществената сигурност;

- възниква типичната социо-професионална група и типичната общност на военните.

Дотук да се ограничим в социологическия подход към войната.



II. Политологически подход – защото войната е политическо явление.

Този подход има две отправни методологически гледни точки – европейска и азиатска. Разбираемо ще започнем с европейската, но очевидна е историческата предходност на втората.



1. Генерал-майор граф Карл фон Клаузевиц формулира класическа политологическа дефиниция: „Става ясно, че войната е не само действие, но и същевременно средство на политиката и последната, която прибягва до нея, не върши друго, освен постигане на целите си с други средства. И понеже в тези условия войната запазва от своя особен характер само похватите, които са й присъщи, то военното изкуство и главнокомандващият са в правото си да изискват от политиката посоката, която тя държи, и резултатите, които има предвид, да не спъват средствата на инструмента, които тя употребява. Колкото и голямо да е това изискване и каквато и тирания да упражнява понякога върху политическата посока, то никога не може да вмъква в целите на войната други измерения освен заложените в главната политическа цел, довела до войната ” (Клаузевиц 2001: 56).

Определението на Клаузевиц синтезира връзката политика – война. То акцентира на двупосочното съотнасяне между тях в общ план. В този смисъл може да бъде оценено като политическа гледна точка към войната и като военна гледна точка към политиката. Дефиницията на пруския генерал еманира западното (европейското) разбиране на явлението война като аспект на политиката.



2. Около 25 века разделят европейското достижение на Клаузевиц от постиженията на азиатската аналитична традиция в лицето на древните китайски мислители. Това е времето, което поставя началото на формулирането на войната като явление и нейната връзка с управлението (политиката). На китайски език думата за война, „написана, тя се състои от два знака – „копие” и „спри” (Сун Дзъ 2009: 5). Оттук, произхожда китайското разбиране на този феномен. Класическата връзка на войната с политиката е изразена от Лао Дзъ в „Канон на Пътя и Силата”, където е дефинирано, че „мирното управление е главата на войната, а войната е оръдие на мирното управление. Тези два лоста на властта е нужно да се използват едновременно” (Сун Дзъ 2009: 80).

Дали не наблюдаваме, тук нещо, за което стана току-що дума малко по-горе? Определено, да - двустранната връзка политика-война. И още, изведеният имплицитно военен инструментариум на политиката от СунДзъ в „Изкуството на войната”: „Правилото за водене на война е такова: пълководецът, получавайки указания от владетеля, събира войска и съсредоточава силите” (Сун Дзъ 2009: 41).

В сравнителен аспект и обобщаващ план, имаме две философии на войната (Mirza):
Таблица 1


Сун Дзъ

Карл фон Клаузевиц

1. Философията на войната е колективно наименование, което се използва за идентифицирането на приноса на известни и неизвестни китайски автори за войната.

1. Обобщава европейските достижения във воденето на войни. Военен деец – преподавател, теоретик, участник като ръководител във военни кампании.

2. Основният фокус е насочен върху:

- оръжието и стратегията, вместо към философията;

- акцента на несигурността на битката;

- отнасянето на политиката към военната политика, отчитаща големите военни разходи;

- целта да се навреди на врага.


2. Философията на войната следва да обслужва три цели:

- да е рационална,

- да е инструментална,

- да е национална.

Следствието на това е от политиката към войната:

- да я оценява преди за я започне,

- да бъде целенасочена,

- да я обслужва.



И двете философии на войната имат

от обстоятелствата на времевата



значение и въздействие в зависимост

връзка.




Какъв е политологическия прочит?

1. Войната е политика.

2. Войната е инструмент на политиката, нейно средство за постигане на целите й.

3. Военните цели постигат политическите цели.

4. Политиката прибягва до войната, тогава, когато всички останали мирни нейни средства, инструментариуми не могат да постигнат нейните цели.

5. Самата политика е средището на сблъсъка на всички частни интереси, които се борят, представяйки се за всеобщи, за да овладеят властта и да се реализират. В този смисъл политиката е терен за борба, за противоборство на тези интереси. Тя е и „война” на интересите, като част от представите за нея.

6. Войната е приложение на сила. Силата е обект на властта.

7. Целта на войната изисква постигане на завоевание. При завоеванието се установява господство и/или влияние. Господството – това е субектът на властта. Влиянието – това е обектът на властта като субект.

8. Властта е цел и средство на политиката.

Следователно, войната е крайния вариант за осъществяването на обектно-субектните отношения на политиката. В определен смисъл – отрицание на политиката и не рядко край на определена текуща политика или политики.



III. Икономически подход – защото цел на войната е придобиването на ресурси.

Историята на войните показва релевантността на това твърдение. Това винаги е водещият мотив. Още от праисторическата ера воюването между отделните групи първобитни хора е била за територия за живот, която е преценявана с възможностите за ловуване и събирателска дейност на растителна храна. Това са протообщества и войната не е позната като социална явление. Затова говорим за воюването. Ето едно свързано понятие с това за войната. Но в традиционните – антични и феодални общества този факт не се променя. Генезисът на капитализма, бележещ началото на новото, модерното време, а след това и неговото развитие са основани в не малка степен на икономическото усвояване на благата по военен път, чрез война.

Връзката икономика – война като, че ли на пръв поглед е пряка. Но, не е така. Всъщност, връзката тук има следната конфигурация: икономика – политика – война. Но, вече помним, че войната е и продължение на политиката с други средства. Тук въпросът опира до изясняване на отношението между икономиката и политиката.

Карл Маркс дава класическо обяснение на тази връзка: „Олигархията никак не може да разбере този прост факт, че политическата власт е само породена от икономическата власт и че класата, на която олигархията е принудена да отстъпи икономическата власт, неизбежно завоюва също и политическата власт. Когато сам Людовик XIV е издавал закони при посредничеството на Колбер в интерес на собствениците на манифактури, той само е подготвял революцията от 1789 г. и в отговор на неговото „Държавата – това съм аз” са били думите на Сиейес: „Третото съсловие е всичко” (Маркс, Энгельс: 9: 72).



Фактът на това дефиниране често е забравян. По-трайно исторически е закрепен в общественото съзнание тезисът, чиято основа е това марксово определение, а именно: „Политиката е концентриран израз на икономиката” (Ленин 1977: 5: 260). Както свидетелства самият Ленин, той го повтаря в една своя реч, заимствайки го от авторът му – Николай Бухарин. Теоретичното следствие, от изяснавяне на връзката икономика – политика, е спорът между Ленин и Бухарин, в който Ленин надделява по силата на спечелилата негова политическа линия. Впрочем, Ленин атакува Бухарин от марксистки позиции с тезата: „Политиката не може да няма първенство над икономиката. …без правилен политически подход към работата дадена класа не ще задържи своето господство, а следователно не ще може да реши и своята производствена задача” (Ленин 1977: 5: 260-261). Научната пробация, обаче, доказва истинността на марксовата позиция, отстоявана от Бухарин.

Какви изводи се налагат от това?

1. Установена е правотата на марксовата теза. Интересите на хората по повод придобиването и умножаването на материалните блага е основен личен и обществен интерес. Те имат несъмнен примат пред всички останали видове интереси. Икономическите интереси в обществото пораждат възникването на политически интереси, които да ги обслужват.

2. Критиката на Ленин е коннюктурна, според актуалния политически момент, т.е. тя е пропагандно утилитарна. Същевременно в нея има несъмнен аксиологичен (ценностен) момент – политиката може и насочва развитието на икономиката.

3. Спорът показва двупосочност в отношението икономика – политика, но с определящото значение на първата спрямо втората.

Какъв е икономическия прочит?

1. Икономическата дейност е в основата на съществуването на хората и развитието на държавите.

2. В икономиката и чрез нея се създават и умножават материалните блага.

3. Икономическата власт и политическата власт са във висока степен на кохезия.

4. Изконното противопоставяне и противоборство между хората и държавите е по повод на владеенето на ресурси и блага. Там, където политиката не може със съгласувателен инструментариум да ги придобие и да осигури развитие на икономиката, се прибягва до използването на военния такъв или до война.

5. Основната, значимата, крайната, съдържателната цел на войната е икономическа.

6. Военният отрасъл в икономиката и отраслите в нея, свързани с частично военно производство и осигуряване влияят цялостно на нейното развитие при определени условия и начини. Войната влияе на развитието на икономиката, според своя ход и резултат.

7. Войната е крайно средство за защита на икономическите блага и ресурси. Това и във връзка с предходния тезис, е потвърдено и от Адам Смит, който счита, че „закрилата на обществото от насилие и нашествие от страна на други независими общества може да бъде изпълнено само с военна сила. Но разходите, както за подготовката на тази военна сила в мирно време, така и за използването й във време на война са твърде различни при различните състояния на обществото, в различните периоди на неговото развитие” (Смит 1983: 675).

Представихме войната като сложно, многоизмерно, многопластово явление. Представихме и трите основни подхода към обяснението на понятието за война. Очевидно, че можем да продължим в посока, според наличието на съответните структурни социални конструкти, които са в състояние всеки от своята предметна област да даде обяснение за този феномен. Разбираемо, това няма да го направим. Просто ще го имаме в предвид. Все пак, вече имаме фундаментът, който е напълно задоволителен за формулирането на понятието за войната. Това означава, че ще трябва да определим, да отграничим, да обобщим, отговаряйки на въпроса – каква е природата на войната? Отговорът на този въпрос можем да го причислим към един интегративен чисто военен подход към формиране на понятието „война”.



IV. (Собствено) военен подход – защото войната е война.

Тази умишлена тафталогия ще изясним чрез отговора на горното питане – каква е природата на войната? - (McIntyre):


Таблица 2

Традиционна дефиниция на войната

Дефиниция на войната на Националния университет по отбрана - Вашингтон (1996)

- продължителна борба

- многобройни (пределни) жертви

- „официални” военни действия

- сила или заплаха със сила

- взаимодействие на участниците

- юридически статут на участниците



- продължително (устойчиво) използване на въоръжена сила

- между нации или организирани групи в рамките на една нация

- редовни или нередовни сили

- поредица от свързани битки и кампании

- жизненоважни национални цели


Клаузевиц:

Войната е сложна.”

Теза: „Войната е нищо друго, освен един двубой в по-голям мащаб.”

Антитеза: „Войната е просто продължение на политиката с други средства.”

Синтез: „забележителната троица”

- първично насилие, омраза и враждебност, които трябва да се разглеждат като сляпа природна сила

- шанс или вероятност, в рамките на който творческия дух е свободен да се скита

- инструмент на политиката, която го прави само предмет на разума



- не е само насилие

- не е само логика

- не е само страст

Синтез: „Магнит спуснат над три магнита.”


Войната е сложна и жизненоважна

или

за националното съществуване

гибел

- изисква всички елементи на националната мощ, международните отношения, вътрешното управление и лидерство, за да я спечели

- връзката на националната сигурност и вътрешната сигурност

Установихме, че собствено военния подход за обяснение на понятието е интегративен. Той съдържа в една своеобразна кумулативна амалгама предходните подходи и всички останали възможни подходи за обяснение на понятието „война”.

Разбира се, това не е единствената обяснителна рамка на понятието. Съществуват многобройни определения на войната.

Наред с това съществуват и многобройни употреби на обозначения на понятието „война”. Става дума за наличието на типизация, която титула носи, както и наличие на съответния типологичен признак, който се съдържа от поясняващия титула термин (Фотев 2006: 137). Затова се говори и за типове войни. Можем да изброим немалко по съответен типообразуващ признак, критерий:

държавна субектност: Руско-турска освободителна война, Сръбско-българска война, Война за испанско наследство, Война за австрийско наследство и т.н.;

- географски обхват:


  • световни войни – Първа, Втора;

  • регионални войни: Балкански войни, Близкоизточни войни, Войните в Индокитай и т.н.;

  • локални войни – Испанска гражданска война, Гражданска война в Ливан и т.н.

- времеви фактор: Стогодишна война, Тридесетгодишна война, Седемгодишна война, Шестдневна война и т.н.;

- религиозни войни: Кръстоносните походи,

- съсловни войни: Селска война в Германия,

- династични войни: Война между Червената и Бялата роза,

- ценностни войни и войни, според преследваните от тях цели – справедливи, колониални, освободителни и т.н.

Разнообразнието на критериите или признаците е голямо. Трябва да вземем под внимание, историческите факти, които показват, че по-скоро рядко може да се наблюдава определен „изчистен” тип война. Обикновено имаме наслагване или допълване на типологични признаци. А също и използването на такива признаци, които придават метафорично значение на понятието „война” – напр. семейна война, търговска война, климатична война и т.н.

Следователно, освен наличието на едно генерализиращо понятие за война, което изведохме по-горе, е необходимо да отчетем, че описанието на феномена, което то дава не може да претендира за изчерпателност и пълнота като познавателна стойност. Затова, винаги следва да отчетем валидността и на едно или друго типологично понятие за войната, което безспорно ще допълни познанието ни за нея – вече като конкретно проявил се познавателен проблем (Фотев 2006: 134-135).

Изясняването на родовото понятие „война” предполага извеждането и на редица съпътващи понятия. Някои от тях вече маркирахме, като „воюване”, но налични са и други като „бой”, „битка”, „сражение”, „стълкновение”, „противопоставяне” и т.н., чието определяне дава по-голяма точност при определянето на войната. По причини на изложението, тях само отбелязваме без да ги характеризираме.



На второ място - всичко това ни дава основание да пристъпим към формулирането на понятието „военно дело”. И така – що е военно дело?

На пръв поглед бихме могли да изведем два подхода от гледна точка на обхвата на дефинирането му:

- в широк смисъл,

- в тесен смисъл.

Първият подход залага на функционалността като критерий за валидност.

Вторият подход предполага отграничаването му в някакъв относително по-тесен структурен сегмент.



1. Що е военно дело в широкия смисъл на понятието?

Военното дело са всички дейности по повод и във връзка с войната. Това са дейности по изграждането на възможности за воюването, подготовката за война, по воденето на самата война и по осигуряването на прехода от войната към мира.

Войната като социален феномен е деятелност. Тя се извършва от хората. Подготовката, воденето и приключването на войната изисква съответни умения, знания, подготовеност, възможности, тяхната практическа реализация. Това поставя всички тези дейности, произтичащи от войната като функционално проявление на системния характер на съответния социален феномен. Следователно, от системна гледна точка на обществото и от структурно-функционалният му характер, военното дело се разглежда като такова и обособено от другите видове деятелности чрез критериалността на общественото разделение на труда.

Отграничаването, обособяването на военното дело на тази основа е прастара. А в Античността е описано за пръв път от Платон в неговия знаменит трактат – „Държавата”:

„Но ето ние не пречим на кожаря, нито на земеделеца, нито на тъкача, нито на строителя да изпълняват своята работа; но трябва да се извършва добре работата и на кожаря, и на всички други занаятчии, на които сме поръчали едно нещо, за което всеки по природа е годен и което през живота си добре извършва, който изоставя всички други занимания, без да пропуска удобното време, за да извърши своята работа добре. Нима за военното дело не е твърде важно да бъде извършвано добре, или пък то е толкова лесно, та да може да стане войник всеки земеделец, кожар или който и да е било друг занаятчия? А дори и успешното играене на дама или със зарове не е възможно за никого, ако той не се е занимавал с него от детство, но само между другото. Нима е достатъчно човек да вземе щит или някое друго бойно оръжие и оръдие и тутакси да стане опитен воин с тежко въоръжение или годен за всяко друго сражение по време на война, а пък никой от другите инструменти, взет в ръце от човек, не може да направи никого нито занаятчия, нито атлет и няма да бъде полезен на този, който не е получил необходимите знания за всеки занаят, нито пък е положил достатъчни грижи за него” (Платон 1981: 3: 75).

Дейността на воините е сравнена, обособена, както всички останали видове труд в обществото. Впрочем, изведеното от нас по-горе определение на Адам Смит би могло също да бъде допълнено тук, в подкрепа на тази гледна точка. Именно, изхождайки от разделението на труда, Платон определя специфичната „трудова” роля на воините, но като труд, който е като всички останали обществени деятелности. В цялостната му концепция за „идеалната държава” тази специфика на воинския труд, на военното дело поставя в ключова позиция съсловието на воините (стражите) в йерархията на обществото. Военното дело прави възможни и дава възможност на останалите видове трудови дела в обществото и на самото общество да се реализират и съществуват нормално. В това се състои неговата обществена значимост, това е неговата обществена ценност.

Но само критерият „разделение на труда” ли ни дава понятието за военно дело в широкия смисъл на думата?

Определено, не.

Щом правим опит за пределно общо дефиниране на военното дело е необходимо да се вземат предвид и други видове конституентности в подхода. Очевидно е, че критерият „разделение на труда” е подчертано функционалистки. Акцентът му е върху социалната функция на деятелността, в случаят – военната. Но една деятелност – разглежданото от нас военно дело, не е само социална функционалност. Тук се „губят” индивидите, с тяхната мотивация, интереси, потребности, ценности, смисли. Дори структурните компоненти, институционализацията му не е достатъчно ясно артикулируема. А всичките те са иманентно съотносими към понятизирането на военното дело.

Следователно, изведенето по-горе от нас твърдение, че – „Военното дело са всички дейности по повод и във връзка с войната. Това са дейности по изграждането на възможности за воюването, подготовката за война, по воденето на самата война и по осигуряването на прехода от войната към мира”, се нуждае от прецизиране. А именно:

Военното дело представлява съвкупността от целенасочени дейности, извършвани от хора и формираните от тях институти по повод и във връзка с войната. Следователно, то е тотална социална фактичност.

2. Що е военно дело в тесния смисъл на понятието?

Популярната представа, но и някои научни подходи под военно дело в тесния смисъл на думата разбират армията, нейното въоръжение и начините и способите на воюване.

Един възможен пример, който илюстрира това схващане би могъл да е трудът на изследователя Джереми Блек „Военното дело 1660-1975” (Блек 2010), в който той пространно описва развитието на военното дело в съответния исторически период именно опирайки се на тези структурни компоненти, които ние представихме в тесния смисъл на понятието за военно дело. Разбира се, примери в тази посока могат да се посочат допълнително.

Съществуването на такова понятизиране на военното дело, обаче, е напълно релевантно. Става въпрос за напълно рационално стесняване на полето на възприемане и разбиране на военното дело. Но следва да имаме в предвид, че тесният смисъл на понятието отразява съдържателно само т.нар. негов технически аспект, неговата техническа страна. Научните подходи, които подкрепят и извеждат подобно схващане го дефинират като техническата система на военното дело. А едно възможно определение от тази гледна точка изглежда така:

„Техническата система на армията се състои на първо място от оръжия, уреди, средства за транспорт и комуникация, специализирани машини и т.н., техники които правят възможна употребата на оръжията за убиване на хора, за нанасяне на материални поражения на противника или неговото парализиране и разгромяване като военен противник. … военно-техническата система на армията включва арсенал от специфични технически знания и умения за боравене с оръжие” (Фотев 2006: 108-109).

Формулирането на тясното разбиране на понятието за военно дело е възможно поради аналитичната разграничимост на неговите съставящи го системи. Фактът, че войната е сложно, комплексно явление, фактът, че военното дело е определена тоталност позволява да се извърши подобно по-тясно определяне на последното чрез една от неговите съставни. Същевременно, наличието и на други негови съставни системи като символната (културната), собствено социалната (общностната, вторично груповата), институционалната дава основание да предложим за по-удачно използването на понятието „военно дело” в неговия широк смисъл.



3. Нашите, току-що, направени разсъждения относно понятието за военно дело пряко ни насочват към определянето на това - що е армия?

Понятието за армия е изводимо от институционалната система на военното дело. Независимо от своята сложност и комплекност войната като явление е предмет на военното дело. В този смисъл самото военно дело представлява търсене на обхват и е обхват на ситуативността на войната, на всички ситуация, свързани с нея. Това означава, че посредством военното дело войната не просто се подготвя, води и прекратява, тя се овладява. Овладяването, владеенето на войната означава тя да бъде контролирана. За да е възможно това, с оглед на сложността и комплексността на феномена война, военното дело се обляга и подчинява на два съдържателни процеса – типизация и знание. Но навсякъде, „...където се осъществява взаимна типизация на обичайно повтарящи се действия на деятели от различен род” има място за институционализация (Бергер, Лукман 1995: 92). А „...институционализацията на типизации на социалните действия и реципрочността на типизациите при социалните взаимодействия и отношения” ни води до регулацията на цялостния жизнен процес (Фотев 2004: 431), в това число на процеса на воюване или на войната, като продукт на социума. Типизациите, възникващи по повод на войната и във връзка със съвместния военен опит, валидизират смисловата ориентация на военните действия до всеобщи правила, които в своята съвкупност изграждат военните институции. Следователно, военното дело е институционализирано. То е възможно само чрез институционализация, защото, „всяко социално действие става ефективно, трайно, нормируемо, сякаш автоматично и предвидимо само посредством институции” (Гелен: Гинев: 3: 1998: 213).

Армията е една от военните институция.

Тя е военна институция.

Тя е водеща, най-значимата военна институция.

Какво представлява армията като институция?

- система от правила, норми, образци (матрици),

- предписания на задължително поведение и действия с оглед на нейното предназначение,

- ясна и точна организация на тяхното свързване и взаимодействие,

- строга йерархизация,

- социопрофесионалната група и общност на военните,

- оръжието и военната техника,

- технологията и производството им,

- системата на логистичното осигуряване,

- военни организации.

Чрез армията, военното дело се инструментализира в най-голяма степен.

Армията е главното, основното средство за воденето на войната.

Тя е продукт на войната.

Армията е преднамерено рационално изградена социална структура, а не спонтанен естествен резултат на развитието на обществото.
* * *
Военната проблематика исторически съпътства битийността на обществото. Тя се разполага в неговото пространство чрез феномена „война”, социалната деятелност „военно дело”, социалната и политическата институция „армия”, но и не само чрез тях. Историята прави различно това заето социално пространство от тях. Следователно, времето ги поставя в различни измерения, които определят постоянния евристичен интерес към тези концепти.

ЛИТЕРАТУРА
1. Блек Дж. Военното дело 1660-1975, изд. РИВА, София, 2010.

2. Вебер М. Генезис на западния рационализъм, ИК „Критика и хуманизъм”, София, 2001.

3. Гелен А. „Антропологичен дефицит” и институции, в Гинев Д., (съст.). Идеи в културологията, т.3, УИ „Св. Климент Охридски”, София, 1998.

4. Клаузевиц К. Теория на голямата война, СОФИ – Р, София, 2001.

5. Ленин В.И. Избрани произведения, т. 5, Партиздат, София, 1977.

6. Луман Н. Въведение в системната теория, ИК „Критика и хуманизъм”, София, 2008.

7. Платон. Държавата, т. 3, втора книга, XIV, c, d, изд. „Наука и изкуство”, София, 1981.

8. Русо Ж.-Ж. Избрани съчинения, т. 1, изд. „Наука и изкуство”, София, 1988.

9. Смит А. Богатството на народите, Партиздат, София, 1983.

10. Сун Дзъ. Изкуството на войната и други древни китайски трактати, ИК „Труд”, София, 2009.

11. Фотев Г. Диалогична социология, изд. „Изток-Запад”, София, 2004.

12. Фотев Г. Дисциплинарна структура на социологията, изд. „Изток-Запад”, София, 2006.

13. Бергер П., Т. Лукман. Социальное конструирование реальности, изд. „Медиум”, Москва, 1995.

14. Маркс К., Ф. Энгельс. Сочинения, т. 9, Издательство политической литературы, Москва.

15. McIntyre D., Dr. What is the Nature of War?, Integrative Center for Homeland Security, Texas A&M University, http://www.youtube.com/watch?v=FA_QgMhAsBQ&list=PLuANasbAfmaFm6wLdEtzYm6k_1lf7QSo

16. Mirza M. Sun Tzu and Clausewitz: A comparison of War philosophies, https://www.youtube.com/watch?v=AnFjbcQkE3Y&list=PLfnANasbAfmY9HZnQL5GHGRDpkbYGyjww



* Авторът е хоноруван асистент, доктор по политология, преподавател в катедра „Политология”, факултет „Международна икономика и политика” на УНСС.






Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница