Към анализа на институциите



Дата25.02.2018
Размер230.5 Kb.
Към анализа на институциите
хон.ас. д-р Йордан Дойков
В настоящата статия се предлага възможен методологически подход, равнища на анализ и обяснителни рамки, с помощта на които могат да се анализират процеси от развитието и дейността на институциите. Вниманието е насочено преди всичко към политическите институции на държавната инфраструктура. Защото държавата се състои в най-голяма степен чрез тяхното функциониране. Те са сърцевината на политическия процес. Очевидно, изследователският интерес не може и не следва да се самоограничава само с поглед към институциите. Необходимо е разглеждане на връзката: политика – институции – администрация. Но погледната стереометрично, а не линейно. Синтетичен подход. Една възможна конкретна гледната точка бихме могли да разположим от преди двадесет години до актуалното българско политическо настояще.
Двадесетте години на българския преход е историческо време. И ако се отнесем към Райнхарт Козелек, ще можем да твърдим, че това време се поражда от дистанцията, която се създава между полето на българския политически опит, от една страна, и хоризонта на очакването на съвременното българско общество за национален просперитет, от друга: то се поражда от напрежението между двете (Koselleck 1990: 314)1. Според него темпоралната структура на модерните времена се характеризира с асиметрия между опит и очакване. Тази авторова теза се резюмира в съждението „Колкото по-малък е опитът, толкова по-голямо е очакването”. Ние я приемаме и извеждаме като теорема на българския преход: „Колкото по-малък е демократичният политически опит на българското общество, толкова по-голямо е неговото очакване за реализация на демократични правила и процедури и демократична уредба в държавните институции и обществените отношения”. Вероятната валидност на тази теорема изисква условие за модерност, което я усилва съотнесено към контрапунктуалното постмодерно твърдение като: „Колкото по-голям е опитът, толкова по-предпазливо и отворено е очакването” (Koselleck 1990: 326-327)2. От тези изходни предпоставки можем да насочим нашето внимание към институциите.
Институциите – конструиране и същност
Процесът на институционализация* дава възможност съществено да се допълни отговорът на въпроса „Как е възможен социалният ред?”. Защото всекидневието на обществения живот се регулира всеобхватно в политическият процес. Тази регулация прави видима връзката решение-институция. Каква е тя? В политическия процес, различните актьори разрешават актуални ситуации чрез съответни решения. В процеса на вземане на решение, на всички негови етапи, те търсят обхват на ситуацията чрез преодоляването на информационния дефицит за нея, на актуалния недостиг на време за реализиране на желаните насоки по оценка на алтернативите, на ограничените възможности за описание на неструктурираните и слабоструктурираните проблеми. Търсенето на обхват на ситуацията е опит за нейното овладяване. Отправен момент в преодоляването на дефицитите в това търсене е типологизирането й, т.е. доколко наличната ситуация се припокрива с установени в опита знания за даден тип ситуация. Оттук следва, че в регулирането на политическия процес чрез перманентни процеси на вземане на решения по набори от ситуации, актьорите са изправени пред два съдържателни елемента: типизация и знание. Но навсякъде, „...където се осъществява взаимна типизация на обичайно повтарящи се действия на деятели от различен род” има място за институционализация (Бергер, Лукман 1995: с. 92)3. А „...институционализацията на типизации на социалните действия и реципрочността на типизациите при социалните взаимодействия и отношения” ни води до регулацията на цялостния жизнен процес (Фотев 2004: с. 431)4, в това число на политическия процес. Типизациите, възникващи по повод на политиката и във връзка със съвместния политически опит, валидизират смисловата ориентация на политическите действия до всеобщи правила, които в своята съвкупност изграждат политическите институции. Интерпретацията на политическия процес от актьорите чрез смислово ориентирани политически решения и действия, притежаващи своя собствена символна характеристика и значение знаково се обективират от тях. Или иначе казано, всеки политически актьор, политическо образувание, „...социална група или ...обществото като цяло може да се ръководи от институцията при оформянето на проекта си на действие (на политическото си решение – б.а.) и неговата реализация” (Фотев 2004: 431)5. Това е възможно, защото паралелно с „несъвършения начин, по който... (те – б.а.) интерпретират... (съответната ситуация – б.а.) и правят своя избор...”(Норт 2000: 21)6 на политическо решение се реализира и институционална съпричастност. Тя е насочена „...към зоната на нейната валидност”, като се приема, че политическата институция „...е нещо естествено, тоест безвъпросно необходима”(Фотев 2004: 432)7. Стремежът към подобна необходимост, както твърди Фотев, намира основания в „...правилата на играта в едно общество...” (Норт 2000: 12)8, които „...намаляват неопределеността, като осигуряват структура за всекидневния (в това число и на политическия – б.а.) живот” (Норт 2000: 13)9. Институциите са правила. Правилата са знание. Те са кумулативно знание: знание – узнаване, знание - (ре)продукция, знание – трансформация, знание - информация. Като такова представляват обществено агрегирани и обективирани типизации на политически символи. Но доколкото отделните политически актьори са също носители на собствено индивидуално знание, институциите ги подпомагат, както твърди Хайек, чрез намаляване на (ситуативната и общата – б.а.), неопределеност. Защото институциите – първо, не могат да установят политическото знаене на актьорите и второ, как самите актьори използват институционалното знание. Откъдето следва, че институциите „...не могат да премахнат напълно неопределеността” (Хайек 1998: 145)10. Все пак „актьорите конструират институциите според своите очаквания” (Неделчев 2002: 18)11, а не обратното. Затова по-скоро се говори за ролята на институциите и предпочитанията на актьорите (Jupille, Caporaso 1999: 433)12.

В политическият процес ситуациите могат да се определят едновременно като уникални и тривиални. Това е така, защото „във всяко еднократно действие и във всяка единствена по рода си констелация, които във всеки отделен случай биват предизвиквани или понасяни от също толкова неповторими и единствени по рода си... (политически актьори – б.а.), се съдържат повтарящи се пластове на времето” (Козелек 2002: 14)13. Пластове, съдържащи индивидуалните и колективните знания, типизациите, институциите. „Те правят възможни, обуславят, ограничават и същевременно отварят простори пред... шансовете за действие” (Козелек 2002: 14-15)14 на различните актьори в политиката. Ето защо в търсенето на „повторяемост се съдържа предпоставката на всички отделни случаи” (Козелек 2002: 15)15.


Методологически подход
Един възможен подход за анализ на институциите можем да адаптираме от методологическите предложения на Козелек. Институциите поставени в контекста на теоремата на българския преход извеждат рефлексията комбинираща закъснялото развитие, от една страна и ускорено наваксващото реформиране, от друга страна. Но именно от това разбиране ние усещаме времето като преходно. Авторовото понятие „преходно време” извежда констелацията „прекъсване на опита, който обществото притежава” – „възникването на нов опит”. „Ние преживяваме прекъсвания в опита, ставащи с такава скорост, каквато в по-ранните столетия изобщо не е могла да бъде регистрирана. Така историците се изправят пред модерната задача – да познаят пълната различност на миналото, за да го конфронтират с процесите на промяна в нашето собствено време. Най-сетне те са изправени и пред предизвикателството да включат в своите сметки и възможната посока на развитие, водеща към едно колкото открито, толкова и непознато бъдеще. И винаги, когато се появи нов опит, който досега не е бил преживян, се затвърждава този основен времеви опит за прехода” (Козелек 2002: 370)16. Оттук напълно логично е питането какво се случва с институциите при такава рязка промяна, подобно на протичаща вече двадесет години в нашата страна. Методологическото схващане на Козелек за полето на опита може да ни улесни в търсенето на отговор.

Възникването на нова обществена ситуация се преживява в обществото веднъж - като наблюдавана и възприемана действителност и втори път - като изследвана и проверявана действителност. Освен знание и типизация като „продуктивно изучаване и подлагане на проверка на същата тази... действителност” налице е и нейното рецептивно обхващане (Козелек 2002: 33)17, т. е. опитът. Защото именно чрез него хората могат да разширят своето познание и самият него (Кант 1992: 42)18. Възникващите ситуации в политическия процес изискват решение от страна на политическите актьори, основано на техния политически опит. Това предпоставя възможността да се споделя, както собствения опит на даден актьор, така и опита на останалите актьори. Същевременно в политическия процес непрекъснато се реализира ситуационно взаимодействие. Всяка нова политическа ситуация изисква нови политически решения, респективно нови преживявания, допълнения или промени в актуалния политически опит на актьорите. Следователно, политическият опит се придобива и развива в политическата практика във времеви обхват. Но това означава, че наред с „пластовете на времето” следва да отграничим и „пластовете на опита” на политическите актьори, водещи до институционален градеж. Схемата на Козелек откроява три модалности на опита като краткосрочни, средносрочни и дългосрочни интервали. Тя спомага за изясняване на процесът на институционализация при търсене на минимална събитийна неопределеност (Хайек 1998: 145)19.

На първо място, това е първичният, уникалният политически опит. Той се преживява от политическия актьор при възникване на несрещана от него в политическата му практика ситуация. Ситуация, която е изцяло непозната и в този смисъл е изненадваща „събитийна структура” (Козелек 2002: 333)20 и която води до придобиването на нов политически опит.

На второ място открояваме обогатеният политически опит. Това е опит, който политическият актьор вече е преживявал при една или друга политическа ситуация. При наличие на актуална „повтаряща се” събитийна структура” той я преживява отново като не среща изненади. Опитът е едновременно предишен и нов, защото политическият актьор типизира актуалната и миналите ситуации, внасяйки корекции чрез потвърждаване и/или отхвърляне на техните елементи. Обогатеният политически опит е акумулиран опит. Но опитът независимо дали е първичен или обогатен „не може да се предава непосредствено” (Козелек 2002: 40)21 от един политически актьор на друг, защото „между предзададените възможности на опита и собствен опит съществува напрежение” (Козелек 2002: 41)22. За политическите актьори е налице ограничен времеви биологически, политически и исторически хоризонт на събиране на политически опит. Същевременно този опит се придобива не изолирано, а в рамките на социални общности. В този смисъл акумулираният опит на политическите актьори има индивидуални и поколенски характеристики. Ето защо „във времево отношение може да се говори за политически и социални поколения, като общото за тях се състои в това, че в тях се преживява и събира еднократен или повтарящ се опит, регулира се общ опит или се преживяват съвместно резки промени в опита” (Козелек 2002: 42)23. Тук откриваме основание за изява на политическите актьори в ролята на институционални конструктори и дизайнери (Pierson 1996: 123-163)24. В рамките на такива конкретни „политически и социални поколения” те учредяват „формата на държавата, формата на управлението, структурата на учредените власти - органи, тяхната компетентност, техните системи на отношения...” (Баламезов 1993: 114)25, институциите и институционалният механизъм на вземане на решения.

На трето място, отбелязваме трансформираният исторически опит. Той се акумулира отвъд границите на непосредствения опит на политическия актьор и на опита на конкретни „политически и социални поколения”. Процесите на изменения в него могат да протичат рязко или постепенно като крайния резултат е цялостна промяна в опита. Този опит се разгръща фоново спрямо всяка актуално възникнала ситуация пред политическия актьор и се схваща от него исторически рефлексивно (Козелек 2002: 35-48)26. Следователно в „политическите и социалните поколения” като времеви структури се разтварят възможните модалности на политическия опит. В оптимална степен този опит на поколенията методологически се обработва институционално. Именно чрез институционалните механизми, нововъзникващите и съдържащите елементи на непредвидимост политически ситуации могат да се представят чрез акумулирания политически опит. Дали това ще се реализира посредством „каузални извеждания, дългосрочни условия или трайни смислови дадености”, политическите институции и механизмът на тяхното взаимодействие винаги ще са в състояние методологически да „реконструират отделния случай” и да проблематизират неговата възможност (Козелек 2002: 53)27. Доколкото Козелек твърди, че подобна рефлексия се явява „минималното методологическо условие, ...всички ...нови и изненадващи неща...” да „...могат да бъдат превърнати в познание” (Козелек 2002: 53)28, можем да изведем допускането, че политическите актьори търсят закрепването на това познание в институционален градеж.

Обобщено казано, в търсенето на ефективност на своите решения, политическите актьори се нуждаят от институционална верификация. Ако си припомним твърденията на Колингуд, че политическото решение „е по същество регулиране, контрол, установяване на ред и регулация на нещата” (Collingwood 1989: 113)29 и на Норт, че институциите са „правилата на играта,... ограниченията...” (Норт 2000: 12-16)30, ще се натъкнем на съдържателна тавтология. Този факт, обаче ни насочва към кумулативния обхват: институциите са и исторически обективирани символи на политически решения. Те са едновременно продукт на решенията на политически актьори и „рамката” (Норт 2000: 12-16)31 на тези решения. Но рамка, която е не само императивна и санкционираща, а рамка на „един нов хоризонт, в чиито граници нещо може да се превърне в опит” (Гадамер 1997: 488)32 при вземането на решения от тях. Отчитайки предзадените условия по преодоляването на информационния дефицит, на актуалния недостиг на време, на ограничените когнитивни възможности за описание на неструктурираните и слабоструктурираните проблеми, както и ограничения времеви биологически, политически и исторически хоризонт на събиране на политически опит на политическите актьори, можем да изведем и допълнителни условия, които ги подтикват към институционално конструиране. В стремежът към оптимизиране на своите решения, актьорите градят формални институции при наличието на силни инструментални ориентации, на относително дълги времеви хоризонти и на относителна невъзможност за неочаквани последствия, както и на съществуването на механизми за институционално разширение (Pierson 2000: 495)33. Последното условие е от съществено значение, защото то насочва към институционалните взаимодействия, които заедно с броя и типа на институциите определят институционалния дизайн на обществото.


Равнища на анализ
Едва ли съществува една-единствена универсална рамка на едно равнище, която да предлага задоволително обяснение на такъв сложен социален феномен, каквито са институциите. От друга страна, използването на отделен тип анализ ще ни предостави изследователски резултат съобразно само своите собствени евристични характеристики. Разбира се, понякога това е напълно достатъчно от гледна точка на конкретно поставените изследователски задачи. За цялостен анализ, обаче, подобен подход няма ни свърши работа. Защото, „отделните негови разновидности изискват владеенето на твърде голям обем от частнонаучни знания” (Митев 2008: 3).34 Следователно, за нуждите на един цялостен анализ е необходимо композирането, както на методологически подход, така и на равнища на анализа, и обяснителни рамки. Това предполага идеята за анализ на няколко равнища (multi-level), която да се схваща в контекста на разбирането за наличието на една и съща изследователска задача (анализ на институции), доколкото обяснението на едно равнище на анализ зависи от променливите на друго равнище на анализ. Затова предлагаме един възможен цялостен анализ на институциите да е възможно ориентиран исторически стереометрично спрямо връзката: политика-институции-администрация. Да бъде уплътнен синтетично.

Възможни са различни равнища на анализ. Например, идеята за три равнища на анализ е въведена в политологическата литература от Уолц (Waltz 1954: 11)35 и се споменава за първи път в изследването за причините на войната, където се откроява: „човешкото поведение, вътрешната структура на държавите и природата на международната система” (Waltz 1954: 11).36 Тази схема на Уолц би могла да бъде адаптирана към институциите. В този смисъл можем да изведем например, също три равнища на анализ.

1. Функционално равнище – анализът на това равнище предполага да се идентифицира и оцени действието на различните фактори, влияещи на функционирането на институциите. Тук, от функционални позиции следва да се оценява ефективността на институционалните процедури и особено тези по вземане на решения. Защото от това зависи степента на постигането на институционалните цели. На това равнище в най-голяма степен се съдържа информация за съдържанието на институционалните практики. Анализът може и трябва да е в състояние да даде отговор на въпроса „Дали „институциите създават сенчести места, на които нищо не може да се види и не могат да се задават никакви въпроси” (Дъглас 2004: 77-78)37. Стереометричната визия на връзката: политика – институции - администрация на функционално равнище изисква анализ на състоянието на баланса на политическите интереси на ангажираните актьори, т.е. за нивото на тяхната политическа ефективност, от една страна и от друга - на степента на рационалната целесъобразност на административните процедури на вземане на решения. Следователно е необходимо прецизно да се отграничи „нарушаването на автономните сфери на „железните триъгълници” във вземането на политическите решения от „проблемните мрежи” несъмнено нарушаващи формалната структура на администрацията” (Георгиев 2009: 43)38 и оттам стабилитетът на институциите. Защото, както ни изяснява Георгиев, „проблемните мрежи се намесват в качеството си на аморфна заинтересована страна, чийто интерес се различава много от класическия материален интерес на традиционния „железен триъгълник”, който включва 1) законодател, 2) висша изпълнителна администрация, 3) лобита” (Георгиев 2009: 43)39.

2. Структурно равнище – анализът на това равнище ще насочва към организационния дизайн на институциите, ще диагностицира степента на институционализация, факторите на вътрешноинституционалната динамика и статика, обяснителните рамки на институционализма.

Конструирането на дизайна на институциите включва (ре)организиране и (пре)написване на институционални форми, правила, роли и стандарти; (ре)интерпретиране на принципи и доктрини; (пре)разпределение на ресурси, както и промяна на принципи за разпределение на последните (Olsen 2000: 4)40. В заключенията на Марч и Олсен търсим обобщаващо потвърждение за измеренията на институционалните усилия на актьорите в търсенето на ефективност за техните решения. Те се групират в три насоки.

Първо, в структурни действия, утвърждаващи развитието на неперсонални правила, роли и репертоар от стандартни оперативни процедури и въвеждащи бюрократични рутинни практики за определен тип промени и/или за недопускането на друг тип промени.

Второ, стандартизиращи и хомогенизиращи действия, насочени към оценяването на типове практики и процедури извън собствените им технико-функционални характеристики.

И трето, действия по ценностно натоварване на ресурси, целящо способност за прилагане на императиви при отклонение от норми (виж March, Olsen 1995; Olsen 1997)41.

Следователно, оптимизирането на вземането на решения от политическите актьори се търси в една своеобразна „нормализираща санкция” (Фуко) на политическите институции (учредените власти и техните ведомства) и на механизмите на междуинституционалното им взаимодействие (конституционните норми и законови актове).
Обяснителни рамки
Анализът на структурно равнище ни дава отговор за степента на институционализация – например по скалата за висока и ниска такава (Nedelmann 1995: 20)42:


Висока институционализация

Ниска институционализация

Вземане на решение

(хабитуализирано възпроизводство на институционални норми)



Изпълнение на решение

(стратегическо действие)



Интернализиране

(институционалните норми и ценности се приемат)



Екстернализиране

(нормите и ценностите трябва да бъдат оправдани и защитавани)



Вътрешна ценност

(смята се, че институцията има вътрешна ценност)



Инструментална полезност

(институцията съществува поради своята инструментална полезност)



Ненатоварване

(институциите улесняват избора)



Натоварване

(актьорите понасят тежестта от избора)



Деперсонализиране

(институциите не се надяват на отделни актьори за поддържане на типични модели на поведение)



Микрозависимост

(възпроизводството на институционални модели зависи от отделни индивиди)


Това равнище на анализ предоставя възможността за извеждането на обяснителни рамки на институционализма, защото всяка школа придава различно влияние на институциите (Checkel 1998: 3)43. Чрез схемата (Jupille, Caporaso 1999: 433)44, представяща основните променливи на институционализма може да се интерпретират различните институционални школи – рационална, историческа, социологическа, конститутивна.










Инсти

туции







Външни

Вътрешни


П

Р

Е

Д

П О


в

ъ

Н

Ш

Н

И

1

Федерализъм


2

Рационален



институционализъм

Ч

И

Т

А

Н

И

Я


В

Ъ

Т

Р

Е

Ш

Н

И

3
Социологически институционализъм


4
Конститутивен

институционализъм

За рационалния институционализъм институциите задават средата на действие на актьорите, която влияе на поведението на последните. Тук интересите са зададени предварително и отвън. Следователно, актьорите се съобразяват с институциите и пресмятат как да реализират своите интереси – поле 2.

За историческия институционализъм институциите оказват ефект върху дейността на актьорите в дългосрочен и краткосрочен аспект. Докато при първият, влиянието е по-значително, тъй като стратегиите, възприети от егоистични цели, се институционализират в политики, то във вторият институциите структурират играта и предоставят стимули за инструментално мотивираните актьори да преосмислят своите стратегии (Checkel 1998: 3)45.

За социологическия институционализъм актьорите се ръководят от „правилата на играта” (Checkel 1998: 3)46. Техните интереси възникват от и са вътрешни от гледна точка на взаимодействията с институциите.

За конститутивния институционализъм налице е взаимно конституиране на институции и актьори. Подобно на школата на историческия институционализъм „събитийността” отново е разположена дългосрочно и краткосрочно, но при взаимодействието имаме реципрочно определяне интересите на другата страна (Checkel 1998: 3)47.

3. (Под)равнище „ефект на мащаба” – анализът на това равнище предполага два аспекта – обществен и собствено институционален.

При обществения аспект са налице два ефекта:

- политически ефекти, анализирани в променяща се пропорция между постигане целите на институциите и нарастване влиянието на различните външни за институцията фактори („железния триъгълник”, „проблемните мрежи”, фактори извън политическата система на държавата);

- ефекти на административните разходи, анализирани в контекста на развитие (прираст/съкращение) на дългосрочните бюджетни разходи и ефективността на институцията.

При собствено институционалния аспект анализът следва да търси изследователски резултат по релацията: „индивидуално действие – колективно действие”. Методологическото приложение на анализа на Манкър Олсън на колективното действие би било от полза, имайки гледната точка към институцията като организация със своя вътрешно институционална (групова) динамика на отношенията в администрацията и наличието на различни интереси. За собствено институционалния аспект на анализа на (под)равнище „ефект на мащаба” е важно, че:

1. „човек, държащ се според рационалния си личен интерес, няма да допринася за общественото добро в по-голяма степен от онази, която ще му осигури желаната облага”;

2. „проблемите на колективното действие така, както са формулирани в теорията за рационалния избор, могат да се решат единствено чрез принуда или чрез дейност, която е евтин продукт от предприемаческите действия, насочени към индивидуални, селективни облаги, или чрез комбинация от двете” (виж Olson 1965)48;

3. „има достатъчно добри основания да се смята, че теорията за рационалния избор е неадекватна за обясняване на политическото поведение” (Дъглас 2004: 39-40)49.

Анализът на това (под)равнище ще е в състояние да определи възвръщаемостта от мащаба в зависимост от полученото значение – неизменна възвръщаемост, икономии от мащаба и загуби от мащаба по аналогия от характерната икономическа зависимост.



Използването на на означението „(под)равнище” подсказва, че е възможно това трето равнище на анализ да бъде композиционно съотнесено като елемент на функционалното равнище на анализ. Въпрос на изследователски подход и критерии.

Предложеният в статията аналитичен подход към институциите може да бъде приложен и към конкретното търсене на отговори на теоремата на българския преход. Да се изследват проблемният вътрешноорганизационен дизайн и междуинституционалните взаимодействия, функционалните неясноти, порочните практики на рекрутиране на държавната администрация, лошите и ниско ефективните процедури по вземане и реализиране на решения, които са част от актуалната институционална практика през изминалите двадесет години в България. Защото те проблематизират постигането на целите на българската държавна политика. Руши се българската държавност. Българската политология може и трябва да обясни защо.
Ключови думи
политика, институции, администрация, поле на опита, хоризонт на очакване, политическо решение, политически актьор, институционализъм, ефективност, структура, функции, целесъобразност, рационалност
Литература

 Авторът е доктор по политология, хоноруван асистент в катедра „Политология” в УНСС.

* Виж Йордан Дойков, Политическото решение. Механизъм за вземане на решение по националната сигурност, София, ИК „КОТА”, 2007, с. 98-107 или Йордан Дойков, България във Варшавския договор и в НАТО, София, изд. „Парадигма”, 2010, с. 29-37.

 Изхождайки от определението на Норт за институциите можем да потърсим заимстване и от Фуко като им припишем възможности за сравнимост, диференциация, йерархизация, хомогенизация, разграничимост и изключване по отношение на взетите решения от политическите актьори. Виж М Фуко, Надзор и наказание (Раждането на затвора), УИ „Св. Климент Охридски”, София, 1998, с. 186 – 193. – б.а.

1 R. Koselleck, Le future passé, traduction française, Paris, Éditions de l’École des Hautes Études en Sciences sociales, 1990.

2 Koselleck, op. cit. p.

3 П. Бергер, Т. Лукман, Социальное конструирование реальности, Москва, изд. „Медиум”, 1995.

4 Г. Фотев, Диалогична социология, София, изд. „Изток-Запад”, 2004.

5 Фотев, пак там.

6 Д. Норт, Институции, институционна промяна и икономически резултати, София, изд. „ЛИК”, 2000.

7 Фотев, пак там.

8 Норт, пак там.

9 Норт, пак там.

10 Фр. А. Хайек, Илюзията за социалната справедливост, т. 2 Право, законодателство и свобода, София, УИ „Св. Климент Охридски”, 1998.

11 Др. Неделчев, Институционална промяна и европейска интеграция, София, АИ „Проф. Марин Дринов”, 2002.

12 J. Jupille, J. Caporaso, Institutionalism and the European Union: Beyond International Relations and Comparative Politics, Annual Review of Political Sciences, 1999, № 2.

13 Р. Козелек, Пластовете на времето, София, изд. Дом на науките за човека и обществото, 2002.

14 Козелек, пак там.

15 Козелек, пак там.

16 Козелек, пак там.

17 Козелек, пак там.

18 И. Кант, Антропология от прагматично гледище, София, УИ „Св. Климент Охридски”, 1992.

19 Хайек, пак там.

20 Козелек, пак там.

21 Козелек, пак там.

22 Козелек, пак там.

23 Козелек, пак там.

24 P. Pierson, The Path to European Integration: A Historical Institutionalist Analysis, Comparative Political Studies, 1996, 29, № 2.

25 Ст. Баламезов, Конституционно право, част първа, изд. СОФИ – Р, София, 1993.

26 Козелек, пак там.

27 Козелек, пак там.

28 Козелек, пак там.

29 R.G. Collingwood, Essays in Political Philosophy, Clarendon Press, Oxford, 1989.

30 Норт, пак там.

31 Норт, пак там.

32 Х.–Г. Гадамер, Истина и метод (Основни черти на една философска херменевтика), Плевен, изд. ЕА, 1997.

33 P. Pierson, The Limits of Design: Explaining Institutional Origins and Change, Governance, 13, 2000, № 4.

34 Тр. Митев, Технология на политическия анализ, 2008.

35 K. Waltz, Man, the State and War: A Theoretical Analysis, (NY, Colombia University Press), 1954.

36 K. Waltz, The Origins of War. In J. Reichart and S. Strum (eds.), American Defence Polity, 5-th edition, Baltimor, John Hopkins University Press, 1982.

37 М. Дъглас, Как мислят институциите, „41 Т” ЕООД, София, 2004.

38 Бл. Георгиев, Как се вземат политически решения в сп. „Социология”, год. I, бр. 2/2009, ИС при БАН, София.

39 Георгиев, пак там.

40 J. Olsen, Organizing European Institutions of Governance, University of Oslo, ARENA Working Papers, 2000, № 2.

41 J. March, J. Olsen, Democratic Governance, New York, 1995, Free Press; J. Olsen, The changing political organization of Europe: An institutional perspective on the role of comprehensive reform effors, In: J. Hesse, T. Thoonen (eds.), The Yearbook of Comparative Government and Public Administration, II, 1997, Baden – Baden, Nomos.

42 B. Nedelmann, Gegensätze und Dynamik polischer Institutionen – In: Nedelmann, B. (ed.). Politische Institutionen im Wandel. 1995, Opladen, Westdeutsche Verlag, 15-40.

43 J. Checkel, Social Construction and Integration, University of Oslo, ARENA Working Papers, № 14, 1998.

44 Jupille, Caporaso, Ibid.

45 Checkel, Ibid.

46 Checkel, Ibid.

47 Checkel, Ibid.

48 M. Olson, The Logic of Collective Action: Public Goods and the Theory of Groups, Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1965.

49 Дъглас, пак там.
Библиография
Й. Дойков, Политическото решение. Механизъм за вземане на решение по националната сигурност, София, ИК „КОТА”, 2007.

Й. Дойков, България във Варшавския договор и в НАТО, София, изд. „Парадигма”, 2010.

М Фуко, Надзор и наказание (Раждането на затвора), УИ „Св. Климент Охридски”, София, 1998.
Информация за контакти
хон.ас. д-р Йордан Дойков – каб. 1085 а, Нов корпус на УНСС

GSM: +359 888 799 626

E-mail: jdoykov@gmail.com

Blog: http://jordandoykov.blogspot.com/








База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница