- Отмъщението принадлежи Нему

2 - Отмъщението принадлежи Нему

Отдавна бях минал трети клас, когато научих, че е по-добре да позволя на Господ да се справи с несправедливостта, когато се отнасят към мен нечестно.

В началото на служението си бях младежки пастор в една голяма църква от около осем хиляди вярващи. Прекият ми началник бе пасторът по административните въпроси, който от своя страна бе подчинен на старши пастора.

Обичах работата си. Бог бе вложил в сърцето ми огненото желание да снабдявам тези младежи с истината от Неговото Слово по възможно най-ясния начин. По тази причина проповедите ми към тях всяка седмица въобще не бяха празни приказки. Учех ги на покорство спрямо Бога, на святост, на разпнат живот, как да влизат в молитвената си стаичка и дързостно да се приближават към Бога и други подобни теми. Всяка вечер в четвъртък подковавах здраво тези 250 хлапета и те наистина се хранеха добре.

Петнадесетгодишният син на шефа ми бе в младежката група. Бог докосваше този млад мъж и той действително се запали за живот и ходене с Христос. След няколко месеца младежът отишъл една вечер при Лиза, а по лицето му се стичали сълзи. С треперещ глас той казал: „Госпожо Лиза, как бих могъл да живея такъв богоугоден живот, какъвто проповядва пастор Джо като всяка седмица, когато в собствения ми дом майка ми и баща ми вършат неща, които просто не са правилни?" След това той споделил с жена ми някои подробности.

Лиза била потресена, понеже мъжът, когото това момче описвало, бил прекият ми началник. „Виж, тук не става въпрос за това, което вършат майка ти и баща ти - казала му тя. - Животът ти е нещо, което е между Исус и теб. Пастор Джон ти проповядва как да живееш пред Бога. Начинът, по който живеят майка ти и баща ти, просто не е твоя отговорност. Предай ги на Господа, моли се за тях и ги почитай." Лиза не могла да се сети да му каже нищо повече в тази ситуация, но и това бил мъдър съвет.

Не знам дали случката между Лиза и младежа и това, което последва, имаха някаква връзка, но точно по това време шефът ми, административният пастор, започна системно да ми създава проблеми. Научих, че говори на главния пастор някои неща за мен, които не бяха верни. Същевременно ми предаваше думите на главния пастор, които той уж бил казал по мой адрес. Между мен и главния пастор вече се оформяше доста голяма пропаст. Беше очевидно, че моят шеф бе планирал да се отърве от мен.

Изминаха няколко месеца и една вечер след службата с младежите четирима от тях дойдоха при мен, като в очите на двамата напираха сълзи. „Пастор Джон - изломоти един от тях, - просто не можем да повярваме, че ще те уволняват!"

„Моля? - казах аз. - Откъде чухте това?" Трябваха ми само няколко минути, за да разбера, че този слух водеше началото си от сина на административния пастор. Ето защо реших да си поговоря с него. „Откъде чу, че ще ме уволняват? - попитах аз тийнейджъра.

„От татко."

Това вече бе върхът! Записах си час и отидох на среща с шефа си. „Искам да те питам за нещо доста обезпокоително - казах му аз. - Няколко младежи дойдоха и ми казаха, че ще бъда уволнен, а като поразплетох историята, разбрах, че са го научили от сина ти. Той пък ми каза, че го е чул от теб. Какво става?"

Мъжът започна да се гърчи на стола си. „Виж, Джон, много съжалявам. Просто казвах на жена си онова, което каза за теб главният пастор, а синът ми трябва да е дочул разговора. Много съжалявам. Ще му кажа повече да не говори за тези неща." Той не ми даде никакво друго обяснение.

Благодарих му и излязох от кабинета. Е, сега вече наистина бях объркан. Нямах никаква представа дали оставам или си тръгвам.

Тази несигурност продължи да виси над мен като черен облак още два месеца. Накрая други двама мъже от екипа ми казаха, че решението да ме освободят вече било взето. Една неделя по време на богослужение главният пастор каза на хилядите хора на службата, че „в църквата предстоят драстични промени" и че той щял да се срещне с всички младежи и родителите им в четвъртък вечер". Седях отзад на платформата и си мислех: „Знам какви са тези драстични промени. Утре сутрин ще ме уволнят."

Онези почивни дни ми бяха невероятно мъчителни. С жена ми вече имахме един син и тя беше бременна с второто ни дете. Лиза непрекъснато ми повтаряше: „Какво ще правим сега, Джон? Така ли ще стоим и ще чакаме? Не трябва ли да планираш нещата?"

А аз постоянно й отговарях: „Скъпа, Бог ни е изпратил тук, не съм направил нищо нередно и ще оставя цялата каша в Неговите ръце."

На следващата сутрин бях помолен да се срещна с главния пастор в неговия кабинет. Това щеше да е първата ми среща с него от четири месеца! Административният пастор и още един от старшите служители трябваше също да дойдат на срещата. Но когато влязох в кабинета му, другите двама мъже ги нямаше.

„Джон, ти знаеш, че Бог те е изпратил в тази църква и че няма да си тръгнеш оттук, докато Той не извърши онова, което е намислил чрез теб", каза главният пастор. После ме погледна и продължи: „Защо административният пастор толкова много иска да се отърве от теб? Защо иска да бъдеш уволнен?"

„Не знам! - казах аз. - Нямам никаква представа какво съм направил."

„Виж, трябва да разбереш какво точно между вас двамата не е наред и да оправиш нещата. Би ли го направил, моля те? Не ми харесва това враждуване."

„Добре, пасторе, ще се опитам, но казвам ви, не знам защо е така." Поговорихме си още няколко минути и преди да си тръгна главният пастор каза, че всеки път, когато пожелая, мога да се видя с него.

След около месец у мен попаднаха някои писмени доказателства, които разкриваха, че административният пастор върши нередни неща. Научих също, че той се опитва да уволни отделни служители. Помислих си: „Е, добре, вече е време да покажа тези документи на главния пастор. Искам той да разбере какво е намислил този тип. Всъщност така дори ще направя услуга на църквата, тъй като ще защитя служението. Направих си извода, че административният пастор така бе манипулирал главния пастор, че той бе сляп за всичко, което ставаше. Отдаваше ми се възможност да оправя това на бърза ръка. Чувствах, че някак постъпвам доблестно, поради възможността да изоблича мъжа, който преследваше другите и, разбира се, мен самия. Уговорих си среща с главния пастор и на сутринта, когато трябваше да се видя с него, отделих време да се моля. Четиридесет минути се мъчих да произведа някаква резултатна молитва за предстоящата среща. Не спирах да питам Господа: „Как трябва да споделя тази информация с главния пастор? Документа ли трябва да му покажа или просто трябва да му споделя какво мисля?" Питах и не получавах абсолютно никаква насока. Затова продължавах да ора в молитва. Нищо не се получаваше. Най-накрая спрях, погледнах нагоре и извиках: „Господи, Ти не искаш да му показвам каквото и да било, нали?"

На мига се случи нещо невероятно! Божият мир се разля върху мен като огромна вълна. Вече ми стана очевадно ясно какво Бог иска от мен. Взех документа и го накъсах на малки парченца и ги изхвърлих в кофата за боклук. Помислих си: „Или аз съм най-смахнатият човек, който е живял някога на тази земя, или в момента действам с покорство към Бога." И наистина, след всичко преживяно заради този човек, който ме бе взел на мушка, това, което току-що бях направил, изглеждаше малко откачено!

Измина още един месец. Нищо не се случи. Все още имах работа, но атмосферата продължаваше да бъде напрегната. Една сутрин се молех отвън на паркинга пред църквата. Винаги съм обичал да се моля на открито и в повечето дни отивах на работа около час и половина преди началото на службата, за да мога да прекарам известно време насаме с Господа. Докато вървях онази сутрин, на паркинга пристигна административният пастор и спря колата си. Точно в този момент Господ ми каза съвсем ясно: Искам да отидеш при него, да му се извиниш и да го помолиш за прошка.

Ако трябва да съм честен, почувствах се доста объркан и разстроен. Казах на Господа: „Какво? Аз да му се извиня, на него? Не съм му направил нищо. Господи, той е този, който се опитваше да направи така, че да ме уволнят. Вече скъсах онези доказателства за това! Какво искаш да кажеш с това, че трябва да му се извиня?"

Запънах се. Може би пък не бях чул правилно какво ми казва Господ. Затова много бързо преминах към друга тема за молитва. Започнах да се моля за мисиите. И на мига молитвата ми стана по-суха даже и от пустинята Сахара. Струваше ми се сякаш Бог се бе изнесъл от цялата тази област. Естествено, знаех, че Той все още е там. Той е обещал никога да не ни остави, нито да ни забрави. Осезаемото Му присъствие обаче се беше изпарило. Но понякога аз съм си доста твърдоглав и така продължих да се моля за братята и сестрите, работещи на мисионерското поле.

С неимоверни усилия се молих така още двадесет минути и накрая попитах: „Е, добре, Господи, какво точно искаш да ми кажеш сега?" И веднага Божият Дух се завърна в моето молитвено уединение и ми заговори: „Искам да отидеш при него и да му се извиниш."

Знаех, че съм обречен. „Значи няма да мога нищо друго да направя с Теб днес преди това, така ли? Трябва първо да свърша това." Веднага се пренасочих в правилната писта и започнах да се моля за това, което трябваше да кажа на шефа си, понеже не смятах, че има нужда да му се извинявам за каквото и да било. Но тогава Господ ми показа някои неща и така аз отидох в кабинета му. Седнах срещу него и казах: „Бях навън тази сутрин и се молех, когато ти пристигна с колата. Тогава Божият Дух ми проговори и каза, че трябва да дойда при теб и да ти се извиня, понеже съм бил доста критичен спрямо теб и съм те съдил. Господ ми показа колко лошо е всичко това. Би ли ми простил, моля те?" Човекът изглеждаше доста изненадан, но каза: „Ами да, разбира се, че ти прощавам." Поговорихме си още няколко минути и това бе всичко.

Честно да си кажа, все още бях озадачен. Но пък това, че се бях покорил, ми изглеждаше правилно.

Изминаха още шест месеца и през това време атаките от страна на административния пастор намаляха. Трябваше да предприема едно пътуване и докато съм бил извън града през онзи уикенд, всичко излязло наяве. Престъпните му деяния били изобличени и те се оказаха много по-лоши от онова, което аз бях чул. Някои от действията му бяха дори незаконни и той можеше да бъде разследван и пратен в затвора. Но главният пастор реши да му покаже милост и да не го съди. Всички доказателства бяха картотекирани в архива на един адвокат и административният пастор бе незабавно уволнен.

Накрая той падна в същата онази яма, която копаеше за мен. И не само това, но аз бях оправдан пред пастора и персонала, тъй като те разбраха каква е била причината той да направи всичко това срещу мен. Няколко месеца по-късно, когато вече бях преминал от тази църква към ново служение, няколко пъти бях канен да се върна да говоря в нейните събрания.

Макар че знаех какво казва Писанието за това как да отвръщаме на лошото отношение, след това преживяване действително го осъзнах дълбоко в сърцето си. Проумях го! Оттогава животът ми се промени и сега горя от желание да споделя с вас това, което научих.

В посланието на апостол Павел към римляните виждаме някои от най-ясно формулираните наставления на Библията за това как да отвръщаме, когато ни онеправдават.

Павел определено е знаел всичко по този въпрос. Преди да преживее съдбоносната си среща с Исус по пътя за Дамаск, след която се обърна, Савел (името на Павел по онова време) бе преследвал всеки християнин, до който можеше да се добере. Какъв по-добър пример за някой, който онеправдава! Писанието казва, че изпълнен с гняв и омраза към християните Савел опустошаваше църквата, като влизаше във всяка къща и завличаше мъже и жени та ги предаваше в тъмница (Деяния 8:3). Савел насърчаваше тълпата, която убиваше Стефан с камъни. А и на самото пътуване, по време на което Бог го обгради със светлина и той падна на земята, в Библията се казва, че той още дишаше заплашване и убийство против Господните ученици (Деяния 9:1).

Но не мина много време след срещата си с Исус, и самият Савел позна какво означава да те онеправдават. След като изнесе първата си голяма проповед и така мощно свидетелства, че Исус всъщност е Месията, евреите направиха заговор да го убият. Единственият начин, по който можа да се измъкне от Дамаск жив, бе да го спуснат от градската стена в един кош. По-късно Савел (сега вече на име Павел) обобщи видовете онеправдаване, които бе претърпял като апостол на Евангелието:

Човече, та този мъж на Бога сам самичък можеше да напише тази книга относно онеправдаването! И в известен смисъл той го направи! Чуйте сега какво написа по въпроса този високо квалифициран експерт, вдъхновен от Святия Дух:

Схващате ли това? След всичкия тормоз, който бе понесъл, служейки на Господ Исус Христос и на Неговата Църква, Павел заявява: никому не връщайте зло за зло.

Ако ви четях тези стихове по време на някоя от моите проповеди, щях да ви накарам високо да казвате „амин" след всеки ред. Но тъй като точно сега не мога да ви гледам в очите и да се уверя, че четете внимателно, моля ви да забавите малко темпото и действително да проумеете това, което казва Божието Слово тук. Ако чувствате, че ви се приспива, оставете веднага книгата и вървете да си вземете чаша кафе! Ако искате успешно да се справите с несправедливото отношение, трябва непременно да схванете това!

Павел твърди, че когато някой ни нарани, първата ни реакция не трябва да бъде грижата да си получим всичко, което ни се полага по право, и да се опитваме непременно да вземем надмощие. Всъщност всеки път, когато имаме възможност, от нас се очаква да търсим мир в нашите взаимоотношения с останалите.

Спомняте ли си израза: „тури му пепел"? Идеята тук е, че отношението ни би трябвало да е-, че „приемаме нещата", вместо непрестанно да се безпокоим и да водим битки само и само да се уверим, че всяка неправда, извършена срещу нас, е поправена.

Имали ли сте възможност да сте с човек, който никога не оставя нещата на самотек? Ако някой го пререди на опашката пред касата в супермаркета, такъв човек непременно ще изкрещи: „Хей, приятел! Не виждаш ли, че тук си има опашка?" А после стрелва провинилия се с гневен поглед, толкова изпълнен с жлъч, че може да разяде боята на кола.

Не това е типът реакция, която трябва да имаме, ако искаме да се покорим на заповедта никому не връщайте зло за зло.

А след това Павел ни обяснява защо не би трябвало винаги да сме нащрек и да се грижим за себе си. Не си отмъщавайте, възлюбени... защото е писано: „На мене принадлежи отмъщението, Аз ще сторя въздаяние, казва Господ.

Господ не казва, за да се „намира на приказки". Той говори сериозно! И когато казва нещо, Той наистина го има предвид и го казва с власт.

И точно това е първият съществен ключ към това да се научим как да се издигнем над всяка несправедливост - от малкото пренебрежение до огромното предателство. Чрез вяра разбираме и възприемаме идеята, че нашият небесен Баща е обещал да въздаде справедливост за нас, ако ние му предадем всичко. Нито вие, нито пък аз, а Той е в крайна сметка авторитетът, който отговаря за това да бъде въздадена справедливост.

Тези думи от Писанието не са нито добро предложение, нито някаква препоръка; те представляват заповед! Когато Бог говори, Той не го прави като някои хора, които просто не могат да изтърпят тишината и затова трябва да кажат нещо. Господ не казва, за да се „намира на приказки". Той говори сериозно! И когато казва нещо, Той наистина го има предвид и го казва с власт.

На много места в Библията Бог по различни начини казва следното: „Не си мислете, че вие сте отговорни за това „да си разчистите сметките", когато ви наранят." По-надолу следват няколко примера за това, което Бог е казал по въпроса:

• Да не речеш: Ще въздам на злото; почакай Господа и Той ще те избави (Притчи 20:22)

• На Мене принадлежи възмездието и въздаянието; ногата им с време ще се подхлъзне; защото близо е денят на погиването им, и приготвеното за тях наближава (Второзаконие 32:35).

• Не казвай: Както ми направи той, така ще му направя и аз, Аз [Господ] ще въздам на човека според делата му (Притчи 24:29).

• Защото познаваме Този, Който е рекъл: На Мене принадлежи възмездието, Аз ще сторя въздаяние (Евреи 10:30).

Разбирате ли това? В плътта си ние вършим точно обратното - нямаме търпение да си го върнем. Но това не е редно. Бог ни заповядва да оставим на Него Той да въздаде справедливост. Нечестиво е Божиите люде да си отмъщават, но е правилно Бог да въздаде правда заради людете Си.
БОГ ЩЕ ОТМЪСТИ ЗА ЛЮДЕТЕ СИ

Истината, че не трябва да си отмъщаваме, е пример за това как ние християните можем да си навлечем доста неприятности, усъвършенствайки се в нещата, които Бог иска да оставим на заден план. Вместо това често загърбваме другото, което Той иска да развием в нас. Съществуват многобройни теми в Библията, които са интересни и полезни, но не представляват основополагащи истини. И прекалено често ние им отделяме твърде много време и така и не стигаме до момента, в който да се занимаем с някой от съществените въпроси, като например този как Господ иска от нас да реагираме на несправедливостите, които понасяме.

Като млад християнин научих нещо, за което и сега съм благодарен, че съществува в живота ми. То е, че когато постъпваме така, сякаш не вярваме, че Той ще извърши нещо обещано, това е като една плесница през лицето Му и обида за Неговия характер! Това ще е все едно да кажа на един от синовете си: „Ще ти подаря прекрасен подарък за Рождество", но синът ми всеки ден да повтаря: „Е, тате, знам, че си ми обещал страхотен подарък, но всъщност изобщо не вярвам, че ще го направиш!" Каква ужасна обида спрямо моята почтеност! Това не само ще ме нарани, но и ще ме ядоса.

А как според вас се чувства Бог, когато постъпим така спрямо Него? Той казва, че след като Му предадем неправдата, трябва „да се кротнем", понеже Той ще отмъсти за онеправдаването ни. Показваме ли чрез действията си, че вярваме в тази истина?

Това е причината, поради която Исус се натъжаваше всеки път, когато хората не вярваха, че ще извърши обещаното. Спомняте ли си случая, когато Той каза на учениците на брега на галилейското езеро, че те ще се качат в лодката и ще отидат от другата страна? Тогава Той не каза: „Ех, надявам се да успеем да стигнем до другия бряг."

Дойде време да потеглят и всички се качиха в лодката. Исус легна да си подремне. Нямаше нужда да стои буден цяла нощ и да се тревожи да не би лодката да се удари в скала и да потъне или пък да не би пирати да я превземат и те да станат заложници! Исус говореше с власт, понеже беше покорен на Своя небесен Отец. Исус просто изпълняваше заповеди. „Отведи лодката с учениците до другия бряг." Ето защо, когато бурята ги връхлетя и учениците обезумяха от страх, Исус най-напред каза на вятъра да утихне, а после се обърна към учениците и ги смъмри за оскъдната им вяра. Всъщност укорът му беше: „Не ви казах, че ще стигнем до средата на езерото и после ще потънем. Казах, че ще отидем до отсрещния бряг."

Бог държи на думата Си. Когато Той даде обещание, „сделката е сключена". В Неговия характер няма недостатъци. Той не може да лъже. На Него не Му се случва да има лош ден или пък внезапно да преживее емоционален срив. Думата Му е здрава канара. В Библията Господ казва: Аз Съм Господ, не се изменям (Малахия 3:6). Апостол Яков написа, че в Бога няма изменение, нито сянка от промяна (Яков 1:17). Ясно ни се казва, че Бог ще се погрижи да изправи неправдите, които са ни били причинени. Нашата работа се състои в това да се доверим на казаното от Него и да се покорим.

Бог държи на думата Си. Когато Той даде обещание, „сделката е сключена".

Има и още нещо, което искам да подчертая. Павел писа, че вместо да си отмъщаваме, ние трябва да „направим място" на Неговия гняв. С други думи, ние реално можем да объркаме Божието намерение да се погрижи и да изправи несправедливостта. Апостолът иска да каже, че поради неправилната ни реакция спрямо лошото отношение, ние всъщност можем да възпрепятстваме Божията работа, тоест Той да отмъсти наместо нас. По-нататък ще разгледам по-подробно този въпрос. Засега е достатъчно да знаем, че отмъщението не е наша работа; то принадлежи на Него.

А това, приятели, е една страхотна новина. Просто си помислете - всемогъщият Бог забелязва какво се случва с всеки от нас и обещава: „Аз ще се погрижа за това."

Алелуя!