Калин илиев балът на змиите

/вторачва се в тях/

Притеснявам ли ви?

/пауза/

Правете си каквото правехте преди да дойда. Хайде!

ВЕА.

Млък! Не говори без разрешение!

/насочва пистолета срещу тях, двете замръзват от страх/

Правете това, което правехте, докато аз немил – недраг се скитам по бойното поле! Започвайте! Броя до три и стрелям на месо! Едно…две…

АВЕ.

/в уплахата налучква сполучлива импровизация, вживява се/

/спира объркана/

ВЕА. Защо спря?

ЕВА. Връхлетя я апорията.

ВЕА. А-по-ри-я? Каква е тази мръсна дума?

ЕВА. Непреодолимо противоречие. Разликата между очевидното и например…видимото.

ВЕА. Дрън-дрън! Продължавай разказа! Едно…две…

АВЕ. Ох!…Колкото и да се опитвам да забравя полковника, той беше мъж на място…И най-важното – истински военен. С мустаци, сабя, пропит и неотразим грубиян, въобще – супермен…Той знаеше, че основната цел в живота на истинския мъж са властта и парите…Парите бяха под достойнството му, но владееше с всички средства властта и беше част от нея…От всичко обаче полковникът най - много обичаше своята единствена дъщеря Веа. Но криеше от нея любовта си, ах, как умееше да я крие…любовта си, защото беше…разузнавач…Това е, свърших.

ВЕА. Страхотно! Никога не си лъгала така хубаво.

/скача на крака и стреля над главите им, доближава пистолета

и в упор го сочи към тях/

Играчка-плачка, играчка-плачка, играчка-плачка!…

/двете треперят от страх/

Мислите ме за куку, но грешите!…Кажи ми ти, родна ми майко, галила ли си ме така някога, както галеше нея?

/пауза/

Кажи ми, кога си ме галила, както галеше тази нимфоманка преди малко?

/Веа подсмърча/

Защо мълчиш? Говори…!

АВЕ. Махни този пистолет!…Страх ме е!

ВЕА.

/преодолява слабостта си/

/пауза/

Неочаквано Ева бавно, но решително става.

ВЕА. Сядай на мястото си!

ЕВА.

Полковник Веа! Каква е тази шибана ревност, какви са тези детинщини!…Много добре знаеш, че тук никой никого не обича…Нито някой обича себе си.

ВЕА. Още една крачка и стрелям!

ЕВА. Няма да стреляш. Защото сме обречени да бъдем заедно до края.

/пристъпва още една крачка, Веа се колебае/

Ние сме трите царици в царството на омразата и пълната пустош. Но ако на наше място бяха трима мъже, какво щяха да са направили на една самотна жена, на теб например?

/Веа е объркана/

Какво?

ЕВА. И още?

ВЕА. Да са ме…убили.

ЕВА. Но преди това щяха да те изнасилят, да отнемат пикливата ти девственост, да те пръснат…

ВЕА. Стига!

ЕВА. Така се вживя в играта, че забрави за какво сме се събрали. Ти забрави кой е твоят единствен враг.

/пристъпва, бавно навежда ръката й с пистолета надолу/

Кажи…кого цял живот си искала да разкъсаш?

/пауза/

ВЕА. Адо…Брат ми.

Така го обичах в началото, и той ме обичаше, но постепенно…

/пауза, дълбоко си поема въздух/

Спомням си веднъж…бях на седем, а той на единадесет…Трябваше да извървим пеш трийсет километра, през лятото, в най-големия пек, през сипеи и скалисти зъбери, осеяни с бодливи храсти и влечуги. Двамата с Адо бяхме боси, тъй като тръгнахме ненадейно…Полковникът вървеше пеш. Смили се над наследника си и го качи на коня, смили се и над коня и не качи мен, за да не тежа…Катерихме се така през целия зноен ден. Разбира се, на Адо сигурно му е било мъчно за мен, може дори и да е страдал, но не го показа…Така сме извървели почти цялото разстояние – полковникът, коня с наследника и аз. Припаднала съм малко преди да стигнем, с отекли и окървавени крака…

/пауза/

Оттогава краката ми често отичат, крия ги в панталони и сандали. Най-ужасното е, че никога няма да обуя изискани дамски обувки с високи токчета. Разбирате ли? Разбираш ли, Ева? Разбираш ли, мамо, дето ти от страх пред полковника дори и тогава не ме погали?…Никога няма да бъда грациозна дама! И може ли някой да си представи кренолинена рокля със сандал на бос крак!? Всички ще ми се подиграват, всички!…

Не искам закъснели ласки! Никого не обичам…Най-много е виновен той – наследникът. При това Адо винаги е мразил полковника, страхуваше се и се срамуваше. А аз? Обожавах го….Миризмата на ботушите му…вкисналия дъх и пиянските брътвежи…Но такава е орисията ни, любовта получава омраза, а омразата – привързаност…Бях така привързана, че отвързана просто се стопявах, без мнение и посока. Оправдавах всички негови залитания, налагани с пистолет и юмрук. Той беше комунист, аз – също, той беше фашист – аз също… Но никога, никога не получих благоволението му. То изцяло беше собственост на друг.

/пауза/

Всъщност…дали всичко това се е случвало с мен…Или с някой друг?…Или по друго време?…Обърках се!…Раздвоена съм, някой напира да изскочи от мен…Стоп, спри!…

Това е! Ненавиждам наследниците! Те нямат място на нашия Бал и този Бал ще бъде първият ни свобаден женски Бал!

/с познатите командни маниери и жестове/

Мирно! Свърши лирическото отстъпление, Следва настъпление!

/заема бойна стойка, души, претърсва навсякъде/

Прерових цялата къща. Той е някъде тук…Няма къде другаде да е…Наследила съм обонянието на полковника, мирише ми на кръв…Тук е…Усещам го, усещам тупкащото му заешко сърце!

Сега ще го спипам!

Веа е проверила навсякъде, насочва се със зигзагообразни движения към камъните, започва да ги обхожда.

Адо внимателно я следи, продължавайки да се крие зад камъните.

Двамата в успоредни кръгове обхождат камъните.

Аве забелязва Адо и му помага с жестове.

ЕВА. Какво ръкомахаш?

АВЕ. Не ти ли прави впечатление?

/разкършва бюста си/

На тези години и така стегнат! Но се препоръчват постоянни движения.

/продължава незабележимо да насочва Адо, предпазвайки го едновреминно от Веа и Ева, изсвестно време си играят така на “котка и мишка”/

ЕВА.

/рязко, подозрително/

АВЕ. Разговарям с покойния си съпруг. Като гледам великолепните маневри на Веа, припомних си младостта, полковника. Той…

ЕВА. Кой – полковника или банкера

АВЕ. Не ме прекъсвай! Той провеждаше великолепни учения по разузнаване. Веднъж откри противников боец, който се беше престорил на горско кладенче и от носа му течеше изворна вода…Тогава научих как се управляват пазачи под прикритие нощем в гъста гора. Така…!

/жестикулира и продължава да насочва Адо, докато Ева с недоумение зяпа ръцете й, но изведнъж Ева се досеща, рязко се обръща и вижда Адо/

ЕВА. Ето го! Там е! Вляво…зад камъните.

Веа се спуска в указаната посока и бързо настига Адо.

Изстрел, втори, тя изпразва от упор целия пистолет в него.

Адо се строполява по очи на земята.

/пауза/

/задъхано/

Свърши се…унищожих го.

ЕВА. Браво!

АВЕ. Най-после!

Неочаквано Адо се надига от земята.

Трите жени изпищяват от ужас и уплашено се вкупчват една в друга.

АДО.

Пет…пет пробойни и – жив! Такъв абсурд няма и в Уди Алън…Няма съмнение! Вие не можете да ме убиете. Защото…защото сте проклети сектанкти, с вас живеем и умираме в различни измерения…Вече не ме е страх от вас!

/тръгва си, на вратата/

И не ви мразя. Ето даже се усмихвам, защото се сещам за един герой от пиесата “Приятели” на непознат автор, който обичаше да казва: “Идва ми да се обеся, ама ме е страх да не се удуша”. Защо не се смеете?

/излиза/

ВЕА.

Как ще се оправдавам сега пред полковника! Как…

/маха си фуражката и отчаяно пъха пистолета в устата си, натиска спусъка – изпращяване на празно, втори, трети път напразно, разплаква се още по-силно и излиза през страничната врата/

/пауза/

/пауза/

АВЕ.

Когато мине през огъня, и дяволът става на пепел. Аз съм го родила, аз ще го убия!…Давай гердана!

ЕВА. Защо му помагаше?

АВЕ. Справедливостта изискваше да сме по равно, като в игра…

/обзема я силен романтичен спомен/

Като някога, когато…двамата бяха малки, макар и рядко – така се забавлявахме…най-обикновени игри, през уикенда, в близкия парк…

ЕВА.

/извиква/

АВЕ.

Защото исках да спечеля облога. Хайде, гердана е мой.

ЕВА. Лъжеш! Защото не искаше той да умре. Нещо трепна в онова, дето му викат душа, признай си!…Раждала си го, поднасяла си му топлите си, сочни цици, късал е косите ти, ръфал е годинките ти…Нещо трепна в теб, нали?

АВЕ. Много ти се иска да е така, нали?…Но не е. Просто не мога да си позволя да загубя сребърната лъжичка от сервиза на баба ти.

ЕВА.

/нервно изкрещява/

АВЕ.

Хайде, давай ми гердана!

ЕВА.

/ отговаря й по същия начин /

АВЕ. Мога да си го взема със сила.

ЕВА. След това няма да ме помиришеш.

/пауза/

АВЕ. Дай ми възможност да се измъкна от ситуацията така, че

да изглежда подобаващо уважително и за двете ни.

ЕВА. Рожденият ми ден е след месец.

АВЕ. Ето, честит рожден ден! Подарявам ти отново този красив кехлибарен гердан.

/доближава се до нея, нежно я целува, прегръщат се/

ЕВА. Много си мила!

АВЕ. Радвам се, че го оценяваш, скъпа!

/отвън, по високоговорителите започва масирана реклама на бала/

ЕВА. Никакво време не остана!

АВЕ. Скоро ще разбереш какво съм му приготвила на това сукалче. Ако пристигнат поканите, извикай ме!

/Аве и Ева нежно се целуват и бързо излизат през различни врати/

7.
Отвън приготовленията за предстоящия бал стават все по-припряни.

Познатото съскане, усилва се.

А и О игриво изпълзяват

А. Скъпа О, чуваш ли звуците отвън, Балът скоро ще започне.

О. Как ли изглежда един истински бал?

А. За да разбереш това, уважаема О, трябва да побързаме с нашия последен урок по танци. Започваме!

/змиите си тананикат и танцуват/

ЗМИИТЕ. Рок-рок-рок енд рол!…Хоп – превъртане!…Хоп-обратно!…Ритъмът е в опашката, рок-рок…!

/неочаквано О спира да танцува/

А. Какво има , очарователна О, защо спаря да танцуваш?

/О не отговаря/

Не играем ли добре?

О. Напротив, скъпи А, ти си очарователен кавалер и танцьор!

А. Но тогава…ти изглеждаш натъжена, нежна О!

О. Прости ми!

А. Още малко търпение и ще ги клъвнем, обещавам ти!

О. Не е това, скъпи А.

А. Тогава какво има, очарователна О?

О. Ти обеща да ме научиш да летя.

А. Сега ли?

О. Да.

/твърдо/

А. Но защо точно сега?

О. Защото сега съм се престрашила. Моля те!…Твоята баба ни е говорила, че най-красивото нещо, което е виждала, е летяща змия в празното небе, приличало й е на фантастична пъстроцветна комета. Не искаш ли аз да приличам на едно такова вълшебство?

А. Искам, но сега няма време. Балът всеки момент ще започне, имаме урок…

О. Нищо друго не ме интересува сега освен летенето! Ти каза, че то е проста работа…Така ли е, или си ме излъгал, мили?

А. Как така ще те излъжа, очарователна О, Да не съм човек!…

Пък и на мен ми се иска ти да полетиш.

О. Започваме тогава!

/пауза/

А. За да полети една змия трябва първо много да го иска, след това да напрегне цялото си тяло, но не надолу както сме свикнали, а нагоре, нагоре…

/разгъва тялото си и започва да се гъне/

А. Има обаче и едно условие. Трябва да оставиш на земята всичко излишно.

О. Нямам нищо излишно, скъпи А.

А. Става дума за навиците, мислите, мечтите – тях трябва да оставиш. Да оставиш тук желанието си да хапеш.

О. Оставям го.

А. Да оставиш мечтата си за бала, за първата дама…

О. Никак не искам…Но и това оставям.

А. Накрая, трябва да оставиш на земята и мисълта си за мен, тя най-много тежи, скъпа О.

/тихо/

/пауза/

А. Опитах, но не успях да се освободя от мислите си.

О. А дали после, когато…когато летенето свърши, ще мога ли отново да си намеря мисълта за теб? Ако – не, тогава…

/пауза/

О застава неподвижна, концентрира се. Разгъва тялото си и започва да вибрира, издължавайки се нагоре, отлепва предницата си и постепенно се отделя от земята. Полита. Кръжи щастлива.

А. Тя лети, лети!…

/Неочаквано О Стремително се спуска като камък надолу и тупва до А/

А. Беше прекрасно, защо спря?

О.

/треперейки/

А. Ти си моята гордост! Обичам те!

О. И аз, и съм щастлива, че си намерих всички останали мисли на мястото.

А. Позволи ми да те целуна, недостъпна О!

О. Аз съм твоя, мой верни А!

/змиите се разменят нежности/

А. След Бала и аз ще полатя с теб, О!

О. Ура!

Тревога!

8.
Влизат Ева и Веа. Напрегнати са.

ЕВА. Още малко търпение, полковник Веа!

ВЕА. Ах, защо нямах само един куршум повече, да си пръсна малкото змийско мозъче!

ЕВА. Ще стане каквото е написано от Автора ни, скъпа! Ако знаеш само Аве какво е приготвила за малкия Адо…Този път е изключено да не успеем!

ВЕА. Ако той реши да се скрие от нас завинаги?

ЕВА. Не може да излезе от къщата, трябва да мине оттук, край нас, а ние затова сме тук – за да не мине…Освен това той се мисли за безсмъртен и не го е страх от нас. Не може да не се изкуши да дойде, уж просто така, а всъщност да демонстрира шибаната си самарянщина.

ВЕА. Два пъти, два пъти не успяхме!

ЕВА. Като в приказките, ще успеем на третия път.

/чува се познатата ария. Пощальона е пристигнал, все така шумен и невидим./

ЕВА. Светкавичен си, каубой Стринберг! Носиш ли го?

ПОЩАЛЬОНА. Най-големия. Този път всичко е точно. Ето, сложил съм го в специален куфар. Отварям, вадя ключа, отключвам…

/отваря куфара/

Между другото научих прелюбопитна градска интрига от битово-криминално естество.

ЕВА. Най-после нова клюка, бързо я казвай!

ВЕА. Но да е някоя нова за нас. Да не е например онази за професора…?

ПОЩАЛЬОНА. Коя?

ВЕА. Би трябвало да я знаете – на годишното си събрание съветът на екстрасенсите и магьосниците накълцали на парчета своя традиционен опонент, някакъв професор от академията на науките.

ПОЩАЛЬОНА. И го изяли сготвен с аспержи, зная.

ВЕА. Тогава, да не е онова съобщение на оня пророк, с трите очи, който…как беше…

ПОЩАЛЬОНА. Който в предсказанията си нарекъл края на света “БАЛЪТ”. Не е това. Ще ви разкажа нещо, което току-що се е случило и няма откъде да го знаете.

ВЕА. Мислете му, господин Ег, ако го знаем!

АВЕ.

/влязла незабелязяно/

Държиш се като малко момиче, остави господин Сронбърг да се изкаже.

/тихо, само на двете/

Видях го. Скучае. Скоро ще е тук. Шт!

ПОЩАЛЬОНА. В някаква къща , подобна на вашата…

АВЕ. Не зная друга такава къща в града.

ПОЩАЛЬОНА….В тази къща един мъж два пъти убил три жени. Това е – преди да се разтвори озоновата дупка или да ни блъсне кометата ние ще се изколим..

ЕВА. Не разбирам как така…два пъти?

ПОЩАЛЬОНА. Момент, сгреших …Ставаше дума за двама мъже, които веднъж убили три жени, да.

ВЕА. С пистолет ли?

ПОЩАЛЬОНА. Чакайте, пак сгреших. Трима мъже…така, трима мъже един път убили две жени…Или пък, дали не бяха трима, които…два пъти…една жена…Забравих, съжалявам, уважаеми дами!

ВЕА. Да не би три жени два пъти да са убили един мъж?

ЕВА, АВЕ..

/грубо/

ПОЩАЛЬОНА. Може и да сте права, скъпа госпожице Веа, но вие откъде пък да знаете?

АВЕ. Тя просто си прави хипотези, по принципа на вероятностите, според порядъка на цифрите и прочее. Това може да се случи навсякъде, къщи като нашата колкото искаш…Но разкажете по-нататък, господин Стронбърг!

ПОЩАЛЬОНА. Нататък…Градското мнение е разделено на две. Едната половина смята, че мъжът, ако приемем че става дума за убит мъж, първия път е бил убит на майтап, а втория път – сериозно.

Другата половина твърди, че мъжът още първия път е бил убит насериозно , а втория път – на майтап…

ЕВА. И как ще разберете кои са прави?

ПОЩАЛЬОНА. Международна фирма организира публично залагане, за броени часове отпечата милиони картончета с двата варианта, за убит от първи път или за убит от втори, разбирате…за света. Въобще очаква се феноменално световно залагане.

АВЕ. Вие, господин Стронбърг, на кого ще заложите?

ПОЩАЛЬОНА. Като информирано, служебно лице нямам право да залагам. Но имайки предвид тоталната корупция, глупаво е да пропусна. Ще заложа след обявяването на резултата. За печелившия.

ЕВА. Кога трябва да бъде обявен резултатът?

ПОЩАЛЬОНА. Тази вечер на Бала на благотворителността. Процент и половина от приходите щедро ще бъде раздаден на шестдесет процентното безработно население в страната.

АВЕ. Навярно се предвижда ултрафамозна церемония, нали?

ПОЩАЛЬОНА. На Бала, от официалната трибуна, под лъчите на стотици прожектори и телевизионни камери лично господин кметът ще разпитва убития…И тъй като входът за Бала е с безплатни покани, очаква се на градския стадион да се струпа целият град. Прогнозите на независими експерти са, че стадионът няма да издържи, ще се срути и тогава ще започне истинско шоу на импровизацията.

/отвън се чуват сирени и гъгниви високоговорители/

ЕВА. Но защо още си говорим през вратата? Господин Стринберг,

Отворихте ли куфара, извадихте ли най-после проклетия ключ?

ПОЩАЛЬОНА. Да и го пробвах. Не става.

ЕВА. Нали уж беше достатъчно голям, огромен…?

ПОЩАЛЬОНА. Така е. Но и той е малък…за вашата врата. Съжалявам, много съжалявам!

АВЕ. Но защо не тръгнахте веднага, скъпи господин Стронбърг?

ПОЩАЛЬОНА. Защото…защото много ми се искаше да си поговорим. Правя го за първи път от три месеца, все хвърча ли, хвърча…

ВЕА. Не се бавете нито секунда, мистър Ег, ще закъснеем, моля Ви! Върнете се и донесете ключа най-после!

ПОЩАЛЬОНА. Разбира се! Летя!

/запява, тропот, отдалечава се/

ЕВА. Тоя май ще се окаже по-голям идиот и от Адо.

АВЕ. Всеки следващ мъж е идиот и половина в сравнение с предишния.

/пауза/

Адо всеки момент ще дойде.

Дай ми сила, господи!

ЕВА.

/доближава се до Аве, притиска се към нея, нежно я гали/

До двете се доближава и Веа. Притиска се в тях. Стоят така, притиснати една в друга, както никога досега и навярно, както никога в бъдеще, за пръв и последен път.

АВЕ. Благодаря ви, скъпи мои! Бъдещето е наше! На силните и независими жени, но заедно…Вие ми давате сила, благодаря Ви!

Трите, усмихнати и съпричастни активно се галят, сякаш по този начин си вливат сила, сякаш се зареждат, сякаш се превръщат в една силна, непобедима жена.

АВЕ. Не бива да повтаряте моята грешка. Да забременявате, още повече пък да отглеждате син от баща алкохолик, пройдоха и психопат…Вечни глезения, ревове, всеки ден и всяка минута – болести – истинки, заушки, напикавания, фобии. Цял живжт без нормален сън…Красивото, еманципирано, усмихнато момиче се превърна в скърцащо приспособление за съхраняване на мъжкото безсмислие, на едно болновато, грозно и глупаво мъжко животно. В природата този ембрион би пукнал, но в живота на мъжете постепенно пукнах аз…Насилваме ги да живеят, унищожавайки себе си…Какво е нашето майчинство – робство, гнет, унижение…За какво ни е то?…Нужни ли са ни мъжете?…Глупости!…Аз ще отмъстя за нежеланото майчинство, за хилядите изпрани пелени, за подигравките и побоищата, за пропуснатите балове, усмивки, пътешествия и авантюри, за изсъхналата ми младост…Ще го убия и никой не може да ме упрекне! Сега или никога!

ТРИТИ. Сега или никога.

АВЕ. И не забравяйте какво се разбрахме. Театърът започва!

Трите жени сядат на три стола, кръстосват смирено ръцете на коленете си, на лицата им се изписват маските на покаянието, от очите им струи християнска добродетелност и дълбоко разкаяние. Замръзват така.

9.
А.

/изпод камъните, не се вижда/

Скъпа О, лети колкото си искаш, само не заприличвай на тези трите!

О.

/изпод камъните, не се вижда/

А. Напълно излишно. Хората имат една поговорка: каквото си направиш сам и господ не може да ти го направи.

О. Това, което гледаме, драма ли е или комедия, уважаеми А?

А. Мисля, че това е класическа човешка трагедия, мила О.

О. Нямам търпение да ги клъвнем и да облечем новите им бални дрехи. Балът всеки момент ще започне, скъпи А!

А. Нетърпелива О, може и да не се наложи ние да ги нападаме. Мирише ми на трупове. Скоро всичко ще стане ясно. Мълчи и гледай!

10.
Влиза Адо. След като вижда трите жени, спира до вратата.

По даден от Аве знак трите жени запяват популярна празнична песен, която обикновено хората пеят още като деца.

За Адо е очевидна постановката на ситуацията, но трите жени пеят така хубаво, а песента му напомня толкова скъпи неща и така му въздейства, че той присяда на един стол.

Песента свършва.

Адо замечтан не помръдва от стола.

АВЕ. Радвам се, че дойде все пак при нас, скъпи Адо!…И ако можеш…прости ни чудовищните постъпки!

ЕВА. Прости ни!

ВЕА. Прости ми, Адо!

/пауза/

Адо е замислен, не отговаря.

АВЕ. В края на краищата ще се научим и на това. След като трябва да живеем заедно, по-добре е да е в мир.

ВЕА.Ти си така добър, дори не мислиш за отмъщение…А ние сме просто отвратителни! Кажи – какво можем да направим за теб?

/Пауза. Адо не отговаря./

АВЕ. Стой си тогава, а ние ще си пеем и играем както някога.