Калин илиев балът на змиите

/дава знак/

Трите започват добре познатата детска игра, която се нарича "Познай какво държиш!". Веа завръзва очите на Аве с черна превръзка. После вади от кобура пистолета и го пъха в ръцете й.

ЕВА, ВЕА. Аве, познай какво държиш? До три пъти.

АВЕ.

/опипва пистолета/

Ева и Веа се смеят и репликират: “Не позна! Втори път.”

АВЕ.

/продължително опипва и мирише/

Ева и Веа се смеят: “Трети последен път”.

АВЕ. Пистолет.

ВЕА. На кого е?

АВЕ. Може да е на всекиго.

ЕВА. Играй по правилата!

/многозначително/

Не разваляй играта!

АВЕ.

/против себе си/

ВЕА. Позна! Страхотна си!

Аве маха кърпата от очите си и я завързва на Ева. Неочаквано, и без той да разбере, вкарва в играта и Адо, като издърпва от ръцете му неизменната книга, и без дори да я погледне, я слага в ръцете на Ева.

АВЕ, ВЕА. Ева, познай какво държиш?

EВА.

/опипва я/

АВЕ. На кого е?

ЕВА. На кого…На Адо.

ВЕА. Страхотна си! А коя е книгата?

ЕВА. “Недоразумението” на Камю.

/пауза/

АДО. Не позна.

ЕВА. “Бог” от Уди Алън.

АДО. Не позна. Трети последен опит.

ЕВА. “Мъртвешки танц” от Август Стринберг.

АДО.

Спечелих!…Ти държиш “Малкият принц” от Антоан дьо Сент Екзюпери.

ЕВА. Едно на нула за теб. Който печели, отговаря.

Ева маха кърпата от очите си и я връзва на Адо.

Аве бързо издърпва скрити до този момент два проводника, включени от единия край в източник за високо напрежение.

Доближава се до Адо, придържайки проводниците далеч един от друг за изолираните повърхности.

АВЕ. Подай ми и двете си ръци ,сине!

/Адо й подава разтворените си ръце, тя пъха в тях оголените краища на кабелите/

Стискай!

Адо стиска кабелите. От ръцете му изскача дим, замирисва на изгоряло месо. Така е разтърсен, че хвръква няколко метра в страни. При падането проводниците се опират един в друг и токът изгасва. Тъмнина.

Тишина.

След малко трите жени, една по една, тихо и предпазливо проговарят в тъмнината.

ВЕА. Как запуши и се разтресе – като ударено от гръмотевица дърво!

АВЕ. Високо напрежение, над триста волта, превръща всичко в пепел.

ЕВА. Сърцето му сигурно се е пръснало на най-дребни късчета.

АВЕ. Трябва бързо да го изнесем оттук!

ВЕА. Не е ли по добре на светло, първо да оправим предпазителя на електрозахранването и тогава…?

ЕВА. Не! Първо да изнесем трупа и да го скрием!

ВЕА. Но аз от малка страдам от кокоша слепота. Пък и тук сме само ние.

АВЕ. Тук – да. Но днес на светло могат да те проследят и заснемат даже и от космическа станция. Затова най-напред, докато е тъмно, да го изнесем от тук, пък и скоро Пощальона с поканите е тук. Хайде!

Трите жени започват да търсят трупа на Адо. В тъмнината често се блъскат, настъпват, охкат и ругаят.

ЕВА. Няма го, по дяволите! Ами ако…?

ВЕА. Не говори глупости! Трябва да проверим внимателно навсякъде.

Може след като е отхвръкнал, да се е търкулил в друга посока.

АВЕ. Търсете!

Продължават да търсят, лазейки в тъмнината.

ЕВА. Обземат ме шибани предчувствия…

ВЕА. Ще откача в тази кокоша тъмнина!

АВЕ. Намерих го!

ВЕА. Това съм аз, пусни крака ми…!

11.
Светва.

На входа Адо. Усмихнат, с неизменната книга в ръка.

Трите жени изпищяват и замръзват по местата си на пода.

АДО. Съвършено пълзите в тъмнината, като три усойници. Сцена, сякаш изваяна от перото на Келън Илиън.

Жените са така парализирани от изумление и страх, че дори не се опитват да помръднат

АДО. Просъскайте нещо.

ЕВА. Казах ви…Той е безсмъртен!

АДО. Тъпо нещо е женската психика, открива и преоткрива очевидното.

/триумфално се качва на масата/

Така, по-далеч от вас и по-близо до звездите. Откакто бе даден знакът за моята извънредност…

/олюлява се от вълнение, заедно с масата, успява да запази равновесие, смее се/

Току-виж съм паднал и хоп – сметките ви излезли. Нали? Ама не…Откакто афиширах своето божествено безсмъртие и забравих страха от вас, ми беше свръхлюбопитно да наблюдавам мишите ви опити. Вие, госпожи

неосъществени убийки, не вникнахте зад очевидното и досега продължавате да живеете с мисълта, че съм беззащитен, болнав, хилав, с две думи – интелектуален олигофрен. За вас аз съм диаспорията на мъжкия род, който пък е еманация на диаспорията на природата…Самопровъзгласихте се за хигиенисти на природата и поведохте срещу мен неравностойна, подла война…

/отново се разлюлява, запазва равновесие/

Ама не!…Въпреки очевидните знаци, както вече казах, не се съобразихте с божествената аксиома, че мъжът е междуклетъчен и междупланетен организъм и неговият бог дърпа на конци вашите сектантски богчета. Мъжът е предопределен да живее в космоса и не може да умре на земятя.

/разлюлява се, запазва равновесие/

Ама не!…На моята бъдеща планета женският род е непознат. Там всичко е в мъжки и тук-там в женски род. Защото това е формулата на бъдещето и мира. Защото всички катаклизми само привидно са поради власт и пари, дълбоко, подло се спотайва женската причина и интрига или мъжкият комплекс за доказване пред някоя кокона, което е все същото.

/пауза, замечтава се, с копнеж/

Аз, разбира се, не мога да живея съвсем сам, направих си майка от дунапрен, парцали и конци. Голямата Мама!…Там, надалеч тя ще е с мен. Сутрин ще ми приготвя кифли с мляко и сметана, вечер ще ме чака с тиха поетична усмивка. Да, разбира се, че ще й разказвам – как е минал деня, на кои планети съм бил, какви послания съм получил, дори ще се съветвам с нея. Ще я наричам голям Мам – в мъжки род. Няма да има жени, нито котки, нито кучки и подобни разгонени твари. Само голямата Мама, и то в мъжки род, при това, ако ме ядоса, винаги мога да я прекроя, защото съм я родил, а не тя мене, Защотo аз съм Създателя й, Бога…И ще бъде така спокойно, така красиво, така неземно!…

/от вълнение се разлюлява особено силно с масата, но успява да я балансира и укроти/

Само че този път, преди да отпътувам…Натам…, ще получите възмездието!

Адо скача от масата и си тръгва. Поради разсеяност се спъва на прага на вратата, пада. Издава лекс стон и повече не помръдва.

/Дълга пауза./

12.
Трите жени се размърдват, но не смеят да станат.

АВЕ. Адо!…Прави каквото ще правиш с нас и да свършва.

/пауза, никаква реакция/

ВЕА Аз ставам!

/не помръдва/

ЕВА. Преструва се той, зная ги тези номера. Както в къщи - вечер си лягаше след като аз заспя, а сутрин се правеше на заспал, както сега. За четири години сме се чукали девет пъти. Но в замяна на това се напикаваше през вечер…Знаем ти номерата, ставай!

/пауза, никаква реакция/

АВЕ. Напикаванията му са наследство от баща му.

ЕВА. Банкера или полковника?

АВЕ. Без значение. Всички постове днес се заемат от пикльовци. Носиш ли панталони и напикаваш ли се, постът ти е гарантиран. И колкото повече се напикаваш, толкова по-високо е постът.

ВЕА. Аз ставам.

/продължава да лежи/

ЕВА.

Абе ние заповед ли чакаме! Адо, кажи какво искаш от нас?

АВЕ. Докога ще лежим и пълзим, докога това унижение. Бива ли така, три сериозни жени – пълзят на пода? Върха на унижението!…Ами ако

това е целта ти? А?

/пауза, никаква реакция/

ВЕА. Писна ми! Ставам…

/продължава да лежи/

АВЕ. Ти си най-смела от нас, Веа. Защо не станеш?

ВЕА. Сега.

/все още продължава да лежи/

ЕВА. Така съм прилепнала и съм приела извивките на земната повърхност, че все едно така съм се родила.

АВЕ. Прародителите ни са били земноводни. Обаче преди хилядолетия са мутирали и са се изправили, с много, много напрежение…Обратната мутация – от човек във влечуго е далеч по-лесно.

ЕВА. Абе, хора? Вие разбирате ли, че всеки момент каубоят ще се появи с ключа и поканите?!

Изглежда Веа е не по-малко нервна. Вдига се на крака с боен вик и се мята върху Адо. Обръща го по гръб. Разтърсва го. Не вярва на очите си и глупаво се хили.

ВЕА. Мъртъв е! От главата му тече струйка кръв…Ударил се е в малкия мозък…И е взел да изстива.

Аве и Ева припряно и недоверчиво се доближават до Адо и допират глави до сърцето му.

ЕВА. Най–сетне!

АВЕ. Господи! Не мога да повярвам! Това е знак от съдбата …

Бързо да го махнем от тук!

Tрите вдигат тялото и го изнасят.

13.
Отвън вече се чуват тържествените фанфари.

Трите жени се връщат с черни воали на главите. Сядат

мълчаливо и скръбно по столовете си. Веа видимо не е

съгласна с ритуала, обръща се с гръб към двете.

АВЕ.

/ монотонно нарежда /

ЕВА. Живя като идиот и така умря.

Веа потръпва, но не се обръща и не издава звук.

АВЕ. Спазвай законите на семейството, Ева!

ЕВА. Моля?

АВЕ. Благоприличието изисква първо майката да отрони прощални скръбни слова, без никой да я прекъсва, след нея е сестрата, после ти.

ЕВА. Аз, жена му, последна …? И за какво семейство въобще става дума, за кое семейство?

АВЕ. Нека не се караме! Днес скръбта ни е събрала, да си посипем главите с пепел.

Веа гърбом се изсмива.

АВЕ. Амин! … Твой ред е , Веа.

ВЕА. Скапани лицемери!

Не се обръща и отново напрегнато мълчи.

АВЕ. Веа, не ти ли е минавало през ума, че на каквато и да се правиш, ти си всъщност едно добро момиче? Казах ти – редът ти дойде.

/ не получава отговор, никаква реакция от страна на Веа /

Добре … Твой ред е, Ева.

ЕВА. Ами …

/ вълнува се мъчително/

Адо … липсваш ми! … Наистина, колкото и да е абсурдно …Мразех те, мразя те и сега…и така ми е мъчно!

/напрежението й е огромно, не може да спре и казва премълчаното/

Когато отидох с чашата..с отровата…трябваше да го заблудя, да изиграя роля, но така се вживях в ролята…Знаете ли, когато кандидатствах за актриса и ме връщаха от всички студия, все едни и същи думи ми казваха, че не мога да се владея и се разпадам в ролята си повече дори, отколкото мога да правя това в живота…И като отидох, с чашата…така се вживях, така дълбоко поисках да се върне нашият меден месец - завинаги, прозрях безсмислието на това, което правим и ми стана невероятно мъчно за Адо, никога не бях обичала както в този миг…Първа вдигнах чашата с отровата, но той наивно и самоотвержено я изтръгна от ръцете ми…изпи я и това ме върна към действителността…Адо ме спаси!…Не е ли абсурдно – той ме спаси, а аз…?

/Дълга пауза.

АВЕ. Когато го търсихме…в тъмното…сърцето ми щеше да се пръсне…Не исках да го намеря, да докосна с тези две ръце неподвижното тяло на което съм дала живот…Защо го убихме?

ЕВА. Ние нищо не можахме да направим. Той умря сам.

АВЕ. Но преди това го убихме ние – три пъти. Едва ли световната история познава друг такъв случай.

ЕВА. Така сме закодирани, скъпа. Жестока битка с мъжа на живот и смърт. Докрай. Да – има любов, мирно съвместно съществуване и прочие условности, все тактически похвати, водещи към победата…Знаеш ли. Убедена съм, че всяка жена на света поне веднъж е поискала смъртта на най-близкия си мъж. Ако не го е направила в този живот, ще го направи в следващия.

АВЕ. Ще се надхитряваме един по един, един по един…докато човешкият род изчезне.

ЕВА. Разбира се, просто експериментът с Адам и Ева е крайно неуспешен. Двете съставки са закодирани да се стремят към унищожение…Няма нищо страшно! Ще се преродим в нещо друго – например в змия…или в камък.

АВЕ. Страх ме е! Усещам в гърдите си огромна, черна пустош.

/Аве сяда на стола до Ева и тревожно я прегръща, галят се.

Веа още по-напрегната ги следи през рамо.

Дълга пауза./

ЕВА. Трябва да го погребем, скоро ще започне да мирише.

АВЕ. Утре ще го погребем…Тази вечер е тържествено-печална…

/отвън фанфарите стават все по-тържествени, долита силна глъч/

След малко господин Стронбърг ще отключи, ще донесе поканите. Вие ще се влеете в човешката гмеж на Бала…с вашите кавалери…Аз ще остана, като тръстиката, която свири само при подухването на пронизващия вятър.

ЕВА. Нима искаш да кажеш, че няма да дойдеш на Бала!?

АВЕ. Точно така, скъпа. Страх ме е от тълпите и прожекторите…Пък и някой трябва да изпрати мъртвия.

ЕВА. Сигурно ме мразиш, че когато ти…тук…аз – там…?

АВЕ. Ни най-малко. Ти си го правила и когато той беше жив, та какво остава сега. Освен това, кой, ако не майката трябва да се погрижи…?

ЕВА. Аве, скъпа, имам чувството, че говориш така, за да не отида някъде. Да не ме ревнуваш? От някой мъж?

АВЕ. Как така ще те ревнувам от мъж! Пък и нали пак тук ще се върнеш…

/разсейвайки тягосното напрежение, пляска с ръце/

Мъртвите – мъртви, а живите – живи! Кажете, имате ли си вече кавалери?…

Ти, Ева?

/поглежда към Веа/

Навярно се досещате, че той е…той е…

/Веа настръхва/

Разбира се – каубоят Стринберг! Глупак като останалите, но за една нощ става.

АВЕ. За една нощ, но с чаша шампанско.

ЕВА. И твърд, горещ банан със сметана…

/смеят се/

ВЕА.

/скача от стола си, трепери от дълго сдържан гняв, не може да си намери място/

ЕВА. Гледай си шибаната девственост!

ВЕА.

/разтърсва Аве/

АВЕ. Веа…!

ВЕА. Мълчи! Ти ми отваряше очите за смърта на Адо, защото комплексът от неговото фаворизиране подтискал нагона ми и задържал моята дефлорация!

АВЕ. Успокой се!

ВЕА. Вие сте се наговорили – ненаситни и зловещи женски чудовища!

АВЕ. Успокой се, моето момиче! Аз дори, като твоя майка, се питах как ще отидеш на Бала, Защото…нали, там се ходи с високи обувки и бална рокля…

/менторският й загрижен тон допълнително нагнетява напрежението/

ВЕА. Ах, ти! В тебе трябваше да се целя и в нея!…Ужасни, подли

същества!…Моят кавалер ще ме хареса такава, каквато съм, но ти Ева…ти няма да отидеш на Бала!

ЕВА. И как ще ми попречиш?

ВЕА. Ще те застрелям!

/ридае и се озлобява още повече/

По вас трябваше да стрелям, а не по него. Защото него аз…Обичах го! Имах сто причини да го обичам и само една да го мразя…Защото той беше добър, смешен, мил и след всичко дори не ни отмъсти…А ние?…А ние?

ЕВА. Излишни угризения, малката! И спри да плашиш Ева с празния си пистолет!

ВЕА. Сега ще видиш ти!

/изважда писталета от кобура/

АВЕ. Спрете! Страх ме е! Прибери този пистолет!

ЕВА. Няма патрони, няма, няма…

ВЕА. Бум, бум!

/цели се в Ева/

ЕВА. Хайде, стреляй!

АВЕ. Не!

Tишина.

Веа бавно пуска пистолета на пода. Не помръдва.

14.
Отвън започва откриването на Бала. Звучи тържественият марш на мажуретките.

Двете змии незабележимо изпълзяват изпод камъните и се стрелват към гардероба на втория етаж. Изгубват се.

Чува се познатата ария. Пристигнал е Пощальона.

ПОЩАЛЬОНА.

/отвън, не се вижда/

Този път ключът няма грешка.

/отключва, влиза, изумен/

Виж ти…каква космическа баталия!…Здравейте, госпожице Веа!

/не получава отговор/

Аз съм Вашият господин Ег – бивш ловец на змии, по съвместителство Пощальон, но днес и тук – единствен Ваш кавалер!

/не получава отговор/

Госпожице Веа, очевидно е дълбокото Ви разтройство от случилото се, но аз съм свидетел на последствията от законна самоотбрана. Прав ли съм?

/не получава отговор/

Разбирам Ви. Сега искате да ви няма…да. Но смъртта не е хрумване, за да избяга, скъпа госпожице Веа! Всички сме мъртъвци, които издишват живота си по законите на различни измерения…Погледнете! Пред Вас е единственият Ви кавалер, госпожице Веа!

/Веа го поглежда, продължава да мълчи/

Обещавам Ви! Ще Ви заведа там, където така силно желаете…Но преди това, тази вечер е Вашият Бал и Вие сте неговото вълшебно и единствено цвете, от чиято чашка сладостно ще изтече болезненият сок на целомъдрието…

Забележете, аз вече Ви ухажвам. И това е нищо! Точно в полунощ ще Ви поднеса пъстроцветните космически фонтани, за да утоля жаждата Ви, а призори, призори…Но това е тайна…Кажете нещо на своя единствен кавалер, госпожице Веа!

/пауза/

/тихо/

/пауза/

/пауза/

“Срещнаха се като два камъка.

Знаещи слънцето, но не знаещи говора.

Искаха да се слеят, но не знаеха как.

Тогава единият камък се разрони

и приготви постеля за другия камък”

/пауза. Веа ръкопляска./

ВЕА. Благодаря!

ПОЩАЛЬОНА.

/с церемониален реверанс/

Ръката Ви, госпожице Веа!

Веа подава ръка на Пощальона.

Двамата излизат тържествено, в съзвучие с марша на мажоретките. Отвън. Чува се радостния глас на Веа: “Вижте! В небето – летящи змии! Прекрасни са, като гирлянди!”

15.
Отвън Бала е в разгара си.

Вътре, в къщата, нищо не се движи. Поне на пръв поглед.

Ако обаче се вгледаме в двата камъка внимателно, може да ни се стори, че те леко се накланят един към друг.