Камък за препъване

1.  Въвеждането на нов вид еклесиология¹³, чужда на Православието, според която християнинът може да изповядва вяра, различна от вярата на неговия епископ;

2. Борба срещу „старостилната“ Църква чрез законни и незаконни средства.

Някои имат способността да правят черното да изглежда бяло, а бялото — черно. И това е характерна черта на „мъдростта“ на тоя свят. Но безумните на тоя свят, които Бог е избрал (срв. 1 Кор. 1:27), са способни да разпознаят тая „мъдрост“ и да разберат, че тя не е мъдрост, слизаща отгоре, но земна, душевна, бесовска (срв. Иак. 3:15). Тя е мъдрост хладна, суха, прилепена към буквата на закона, дяволска, горделива, „интелектуална“. Тази мъдрост не може да нахрани ничия душа, не може да донесе на сърцето мир Христов, но донася единствено безпокойство и смущение. Между другото, това безпокойство и смущение са тяхната единствена съзнателна цел. Те пишат само за да сеят съмнения, тревога и смут в колебаещите се, неустойчиви души, на които не достига догматическа и духовна основа.

Горко вам, слепци, които давате камък на просещите хляб от вас, които виждате приближаващия се вълк и го водите овцете към самата му паст! Наглед вие имате благочестие и с това никой не спори; ала имате само вида на благочестието, докато с ум и сърце сте се предали на света (срв. 2 Тим. 3:5). Да, вие мислите [досущ] като човеците от тоя свят, поставящи над всичко запазването на ред и дисциплина. Послушанието пред властите е над всичко! А истината? „Що е истина“? Няколко протеста са удобен заместител на истината. А послушанието? Горко ни, ако изгубим послушанието! Наистина, с какво се отличава тоя начин на мислене от йезуитския? И с какво е тази еклесиология по-различна от тази на папистите?
9. „Наричайки себе си мъдри, обезумяха“
„Христовата вяра е тъй проста, — казваше блаженопочившият иконописец Фотий Кондоглу — тя е самата простота. И въпреки това човеците са я превърнали в сложна система, подобна на всички останали техни грешни системи“. Борбата на традиционните православни християни е чиста и прозрачна като вода от планински ручей. Те се борят за запазване на Православието ненакърнено, каквото са го приели от светите отци и от апостолите. Но погледнете в колко опаковки са обвили, в колко кълба са замотали, с колко закони и правила са объркали техните врагове Христовата Църква и то тъй ловко, че накрая, без сами да съзнават това, те са стигнали до пълен агностицизъм, т.е. до самото отричане на вярата, при това — в неговия най-чист вид.

„Навярно ще ме попитат — пише един от тях, — дали патриарх Атинагор е православен в Божиите очи? Очаква ли Бог съборно решение, за да признае Атинагор за отпаднал от православната вяра?“ И ето какъв отговор предлага той на своя въпрос: „Та нали ние не сме херувими и серафими, та да направим справка в небесните архиви и да узнаем кой от човеците е записан там, а кой — отписан… Кой от нас може с пълна увереност да каже какво е Божието определение за тоя или оня свещеник или епископ!“ Добре, но ако ние [наистина] нямаме възможност да отличим истината от заблудата, Православието от ереста, на какво тогава се основава нашата вяра? Защо вярваме в Христа и не вярваме в Буда? Защо вярваме на свети Атанасий, а не на Арий? Защо вярваме на Седмия вселенски събор, осъдил иконоборците, а не вярваме на другия „седми вселенски събор“, осъдил православните? Горко ни, ако по време на иконоборството православните бяха очаквали синодално решение, за да узнаят какво пише в небесните архиви. Кого осъди мнимият събор? Православните. Горко нам, ако нашите отци бяха разсъждавали тогава по същия начин, както сега разсъждават противниците на православните традиционалисти. Именно за тези противници пише св. ап. Павел: „те… се заблудиха в своите помисли и неразумното им сърце се помрачи; наричайки себе си мъдри, те обезумяха“ (Рим. 1:22-23).

Дори ако старостилците са твърде малобройни за „запазването на истината“, може ли това да бъде довод против тях? По-добре един, който върши волята Божия, нежели хиляда беззаконника (срв. Сирах. 16:3), един ще обърне в бягство хиляди, а двама — десет хиляди (срв. Втор. 32:30). Даже ако стоящите в православната вяра и благочестие останат съвсем малко, именно те съставят Църквата, имат авторитет, явяват се защитници на църковните устави и са готови, ако е необходимо, дори да пострадат за благочестието. Господ е казал: „Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде царството“ (Лука 12:32). Но за тях именно [новостилците] казват: бойте се от малкото стадо, бягайте от него.

Паписткият манталитет на тези люде е общоизвестен. Според този манталитет християните се делят на офицери и войници. Офицерите обаче са не светците, не съсъдите на Светия Дух, не! — офицери са епископите. Според такова мислене е просто немислимо един праведен мирянин или монах, или [даже] свещеник да се възпротиви срещу епископ, който потъпква светоотеческото Предание. Противниците на православните традиционалисти сега осъждат и всичко, което е станало в историята на Църквата. Църквата — а според тези люде Църквата е йерархията — може да каже на светеца, който би се осмелил да я критикува: „Кой си ти, господине? Нима ти си по-висок авторитет от мене? Тук съдя и решавам аз! Авторитетът тук съм аз, а не ти“. Ала подобни разговори може да се чуят при латинците, но в Православната Съборна Църква — никога, освен от устата на мъдруващите по латински. Авторитет в Църквата е не йерархията, а Светият Дух. Обладава авторитет този, който е придобил Светия Дух, ако ще да е той и презрян боклукчия; и такъв човек сам може да постави на мястото им хиляда епископа; него никой не може да го съди, а той съди всички¹⁴. Ако епископите го отлъчат от Църквата, това отлъчване пада върху техните собствени глави, понеже който [дръзва да] отлъчи от Църквата Светия Дух, такъв сам себе си лишава от живот. В Православната Църква най-важното е не това да бъдеш или не в съгласие с епископите [които са отстъпили от православното вероучение, канони и дух], но да бъдеш в съгласие с оръдията на Светия Дух, каквито са светите отци [независимо дали те са епископи или прости монаси, като напр. св. Максим Изповедник].¹⁵
11. В пропастта на папизма
„Ето, братя, — пишат още новостилците — това именно е православната еклесиология¹⁶; a пък когато отделни личности, били те клирици или миряни, въстават против епископите, признати от Вселенската Църква — то вече е чисто протестанство“.

Такива неща може да се пишат само, ако човек не познава нито протестанството, нито Православието. Протестанството не се състои в това да не признаваш авторитета на епископите, а в това да не признаваш авторитета на Църквата, в отричането на това, че Църквата е просвещавана от Дух Светий и е ръководена от Него. Когато от друга страна в Православието се говори за Православната Съборна Църква, се имат предвид не само епископите и съществуващата в съвременността Православна Църква [като църковна организация]; Съборната Църква не се състои единствено от войнстващата [т.е. земната] Църква, но включва и тържествуващата Църква [т.е. небесната Църква на спасените в Христа]. И когато някой член на съвременната „официална“ Православна Църква влиза в противоречие с тържествуващата Църква на светите отци, тогава „отделните личности“, които се опълчват против тях, за да пребъдат в единство с Църквата на апостолите и светите отци, в никакъв случай не са „протестанти“, напротив — тъкмо те са истинските членове на войнстващата Църква; те не само не правят разкол, щом се отказват да следват сега властвуващата йерархия, която върви по свои си пътища, но именно те са Църквата, защото всички те, начевайки от светите апостоли, съставят едно Тяло с Апостолската Съборна Христова Църква.

Струва ли си да изучаваме богословие, а после да забравим тия неща?

Когато преди векове на Константинополската катедра седеше друг един еретик, Несторий, нима не прекъснаха общението си с него именно обикновените свещеници и вярващите, т.е. „отделни личности“? Колко време беше нужно, за да узнае останалата част на Църквата, пръсната из целия свят, какво става в Константинопол и да отлъчи Несторий? А през този период свещениците и миряните, прекъснали общение с Несторий, бяха отлъчени от него — каноничния Константинополски епископ. Добре или зле постъпиха тези „отделни личности“, когато прекратиха богослужебното поменаване на своя епископ? И кой всъщност стана причина за разкол? Тези „отделни личности“, пребъдващи в единение със Съборната Църква или свещениците и миряните, които, „за да избегнат разкола“, последваха своя епископ-еретик? О, колко лесно ни мами външният вид на нещата! Тъкмо затова 15-то правило на Двукратния събор от 867 г., имайки предвид такива „отделни личности“, набляга: „... те не са разкъсали единството на Църквата с разкол, но са побързали да запазят Църквата от разколи и разцепления“.

Има такива хора, които в стремежа си да избегнат протестантизма, падат в пропастта на папизма. Папата приема в общение униатите, чийто Символ на вярата се отличава от латинския, като иска от тях едно единствено нещо: да поменават неговото име на богослуженията си. Те могат да вярват както желаят, стига само да му се подчиняват. Привържениците на „борбата отвътре“ твърдят съвсем същото!¹⁷ Ето начинът им на мислене: „Няма да прекъсваме общението си с нашите епископи, ще запазим каноничната си подчиненост спрямо тях. А в останалото ще изразяваме своето несъгласие, ще протестираме, ще се противим“. И тъй, послушанието е основното нещо, а вярата — тя е нещо второстепенно, нещо от по-заден ред. Но в този случай можем да зададем въпроса: с какво такава еклесиология е неудобна за папистите? Та нали това е Filioque в цялата му прелест! Светият Дух е второстепенен, по-низш по отношение на Сина и зависи от Него. Тайнственото домостроителство на Светия Дух отстъпва по значение на тайнственото домостроителство на Сина. А имайки по-малко значение, това домостроителство полека-лека губи всякакъв смисъл. Така в папизма мистическият живот е изчезнал дори като идея. За римокатолиците реално общение с Бога не съществува дори на теория. Всичко се определя от разума и от църковното послушание към йерархията. По такъв начин единството във вярата не се счита задължително за църковния живот — необходимо е едно единствено нещо: послушание към епископите.

По такъв начин стигаме до странната еклесиология на новостилците, според която е напълно естествено епископът да се явява привърженик на краен синкретизъм, а монахът, който принадлежи към неговата юрисдикция и има друга вяра, да е длъжен да върви след него и да го поменава като свой епископ.

Два различни Символа на вярата, две различни изповедания, но един епископ. Това, което може да се види в в политическия живот на държави с множество различни религии, но с едно правителство, сега е пренесено на духовно равнище. Много религии, но една власт. И тези люде, могат ли те да ни кажат с какво тяхната еклесиология се отличава от „достойния за осъждане синкретизъм“?
12. B какво се състои ереста?
Особено негодуване поради ревност по Бога извиква у читателя това, че макар новостилните писатели да знаят прекрасно, че днес една истинска ерес опустошава Църквата, и сами да признават, че „патриарх Атинагор и всички, които го следват, са станали космополити и привърженици на най-осъдителен синкретизъм“, те полагат всевъзможни усилия да представят това като незначително нарушение на каноните. Те полагат огромни усилия да наложат мнението, че всичко това е въпрос, засягащ не вярата, а само каноните, които, освен всичко друго, „непрекъснато са били нарушавани в продължение на цялата история на Църквата“. „Днес ти виждаш антиправославни изявления, действия, съвместни молитви с еретици и други подобни деяния на патриарх Атинагор, на Американския [архиепископ] Яков, и се възмущаваш. Тва е справедливо. Аз също съм възмутен и потресен, като виждам такова безсрамно потъпкване на светите канони; но подобни неща, брате, са ставали не само в наше време…“ А между другото те прекрасно знаят, че става дума не само за съвместни молитви с еретици, но и за всеразяждащ синкретизъм, който като смъртоносна отрова тече из жилите на човечеството и е опил дори „официалното“ Православие.

„Предполагам и вярвам — пише един от тях, — че патриарх Атинагор и всички ония, които го поменават: патриарси, архиепископи, митрополити, епископи и т. н., поемат тежка вина пред Църквата за въпиещите нарушения на свещените канони… и за високопарните си лавирания в областта на вярата“. С други думи: не бойте се, християни, всичко това са просто нарушения на каноните; а що се отнася до вярата, тук няма изпадане в ерес, това са просто лавирания! „Но ако патриархът стигне дори още по-далеч, до уния — пише по-нататък новостилният автор, — тогава ще видиш…“ Тоест, все още патриархът не е отишъл твърде надалеч, тъй като официално не е била сключена никаква уния.

Виждате ли как хвърлят прах в очите ви, за да скрият истината? Всички тези, до които все още не е достигнал смисълът на ставащото, приемат, че става дума за уния на папистите с православните, подобна на Фераро-Флорентинската. Но стремежите на унионистите не се ограничават с уния между две църкви. Унионистите [днес] са синкретисти. Тях не ги интересува обединението — интересува ги съвместното съществуване. Те не желаят уния, както си въобразяват наивните люде. Те са доволни да виждат как в умовете на хората се утвърждава мисълта, че „всички ние сме братя“, че „всички ние сме еднакви“, че „между нас не съществуват никакви различия“ и че „ние всички вървим към Бога, всеки по свой път“.

Този припев е квинтесенцията на синкретизма. И такова мислене днес се насажда сред тези, които наричат себе си християни. Утре то ще се проповядва сред изповядващите монотеистични религии (юдаизъм, ислям и пр.), вдругиден тя ще стане „символ на вярата“ на целия свят, при това — без особени външни изменения в отделните религии.

Обаче в мига, когато такава идея проникне в съзнанието на човека, тутакси вярата в Христа напуска душата му. За всички напоени с отровата на синкретизма Христос е „велик посветен“, велик философ, велик учител по нравственост, навярно дори бог, но не БОГ в абсолютния и основния смисъл на думата. Да, Той е път, но не е Пътят. Той е истина, но не е Истината. Той е светлина, ала не е Светлината. И Православието е път, но не Пътят. Има и други пътища, които не са по-малко добри. Не трябва да очакваме някаква хомогенизация на религиите — такава няма да има. Нека всеки се придържа към своя път; всичко, което се изисква от нас е да не бъдем фанатици и да не вярваме, че на света съществува само Православието и няма друга религия [като него]; да не вярваме, че единствено православните епископи са епископи, а еретическите са нищо. Да не вярваме, че единствено чрез Христа можем да познаем Бога и че толкова милиони евреи, мюсюлмани, будисти и пр. са далеч от Бога.

Ето това е ереста, срещу която се борим, а не против някаква все още несключена уния. Тази ерес се състои в отричането на Христа и Неговата света Църква. Тази ерес е пропила гръцката земя от край до край, тя е станала начин на мислене и живот на християнските учители. Макар и да знаят положението на нещата, тези наставници залъгват духовните си чеда с такава песен: „Ако патриархът отиде още по-надалеч, до уния, тогава ще видите…“ Но такава „Уния“ никога не ще има и техните наивни последователи никога не ще я видят. И умните апологети на новостилието прекрасно знаят това.

А нали в Църквата, която е тяло, никой не може да съществува отделно от останалите! Свещеникът се явява като продължение на своя епископ; свещеникът винаги съслужи със своя епископ, с този епископ, когото поменава, дори ако пространството, на което се намира от него, е огромно. Народът, свещениците и епископът съставляват едно тяло. Когато главата на това тяло умре, с нея умира и цялото тяло. Населниците на Атон, например, имат за свой глава Димитрий, когото те поменават. Но Димитрий, както им е добре известно, е привърженик на напълно открит синкретизъм, с други думи, глашатай и привърженик на най-коварната, най-опасната от всички ереси, нападали някога Църквата. Като еретик — разбирай отстъпник, понеже синкретизмът е сърцевина на отстъплението, — Димитрий е мъртъв за Христа. И тъй, поменаващите го атонци имат мъртва глава. А видял ли е някога някой живо тяло с мъртва глава?

„Искаш ябълка — вземи си; искаш круша — ето ти!“

Да предположим, тогава, че правилото действително казва следното: „Ако клирик се отдели от такъв епископ до съборно решение, той не върши нарушение и не може на такова основание да бъде наказан, но напротив, достоен е за похвала“. Добре, прекрасно. Ако това е допустимо, защо тогава на атонците им пречат да престанат поменаването на Вселенския патриарх и по такъв начин да станат достойни за похвала? В какво биха съгрешили тези атонци, ако престанат да поменават Димитрий и вместо него поменават „всякое епископство православных“? Ще бъдат ли тогава достойни за похвала или не? Предполага се, че да. Но защо тогава не им позволяват да прекратят поменаването? Защо ги заплашват, казвайки, че ако престанат да поменават Вселенския патриарх, с това те правят разкол?

Но да погледнем наистина ли това 15-то правило е потенциално незадължително. Ето текста му: „… ония, които се отделят от общение със своя предстоятел поради някои ереси, осъдени от светите събори или от отците, т.е. когато той открито проповядва ерес и явно учи това в църквата, такива не само не ще подлежат на каноническо наказание за това, че преди да има съборно решение са се отделили от такъв епископ, а, напротив, ще заслужат чест, която се пада на православни, понеже те са осъдили не епископи, а лъжеепископи и лъжеучители, и не са разсекли с разкол единството на Църквата, а напротив, побързали са да освободят Църквата от разколи и разцепвания“.

Как след прочитането на правилото може да се твърди, че този, който не се отдели от епископа-еретик, но запази общението си с него, ще стори добре? Кой ще се осмели някога да твърди, че съслужещият с лъжеепископ преподава на верните истинските Тяло и Кръв Христови? Кой ще вземе да уверява, че ръкоположеният от лъжеепископ действително е свещеник? Човек трябва да бъде синкретист, икуменист, отричащ православната вяра, за да твърди подобни неща. Знаеш, че твоят епископ не е епископ и продължаваш да го поменаваш; не се ли надсмиваш ти по такъв начин над Бога? Знаеш, че твоят епископ няма благодатта на свещенството и не може да извършва тайнствата, как тогава го поменаваш при извършването на тайнствата? И тъй, задължително ли е 15-то правило или не?
15. Кой прави разкол?
Привържениците на новия стил прекрасно разбраха важността и задължителността на 15-то правило; затова те замазват фразата: „понеже те са осъдили не епископи, а лъжеепископи“. Всичките им доводи, по същество, са противопоставяне на 15-то правило, което е диаметрално противоположно на техните възгледи. За тези хора епископът е лъжеепископ само тогава, когато е осъден от Събор. За тях от благодатта може да лишава единствено Съборът, а не Бог. Но според 15-то правило епископът-еретик се е лишил от благодатта в мига, когато е наченал публично да проповядва ереста си. Той е лъжеепископ още преди съборното решение.

Привържениците на новия календар и икуменизма заклеймяват като протестанстващи и като разколници онези вярващи, които биха дръзнали да престанат да поменават изпадналия в ерес епископ, прекъсвайки общението си с него. Но 15-то правило подчертава, че последните не само не са разкъсали единството на Църквата чрез разкол, но са побързали да я запазят от разколи и разцепления. Как е възможно да забраняваш на християнина да защищава Църквата от разколи, предизвиквани от епископи, които внасят в Църквата чуждо на нея учение? Чрез своите неправославни учения тези епископи, дори ако са хиляди, се отделят от Църквата Христова — от Църквата на апостолите и светите отци. Ония, които се отделят от такива епископи, обикновено не са много и привидно тъкмо те правят разкол. Имайки това предвид, 15-то правило силно подчертава, обръщайки се към всички поколения християни: не се оставяйте да ви заблудят чрез външни форми; разкол правят не малцината, които остават верни на апостолската Църква; разкол правят тези, които вървят след епископите-еретици и се отделят от Църквата на апостолите и светите отци. А малцината отделили се от такива епископи всъщност пазят Църквата от истински разколи. И тъй, задължително ли е 15-то правило или не?

Но същите новостилци казват: „Ако даден свещенослужител не стори това“ — тоест, не прекрати поменаването и литургическото общение с еретичестващия си епископ, но продължава да го поменава, без обаче да приема ученията му, като очаква съборно изяснение и присъда — „той по никакъв начин не попада под осъждането на това правило“. Нека проявим разум! Ако този, който прекратява поменаването на епископа-еретик и общението с него, запазва Църквата от разкол, то как тогава този, който остава на страната на внасящия разкол, няма да бъде осъден по 15-то правило?

Но ето още един от техните възхитителни софизми: „Никога — казват те, — никой клирик не е заслужил наказание или дори просто порицаване, задето не се е отделил незабавно от епископа-еретик, но е очаквал съборното му осъждане“. Но как би могла Църквата да накаже клирик, пребъдващ извън Църквата? Ако след съборното осъждане на неговия епископ той му остане верен, може ли Църквата да го накаже повече, отколкото вече го е наказала? Тя вече го е осъдила заедно с неговия епископ. Ако той принесе покаяние и се разкае след съборното осъждане, ако пожелае да се върне в Църквата дори много по-късно, то как може Църквата, след като го приеме, да го наказва? Църквата е научена от Господа да приема заблудилите се тъй, както е показано в притчата за блудния син. Църквата се стреми да спасява души, а не да ги прогонва от себе си.

Но, при едно разумно разглеждане положението на нещата, съвсем нереалистично е да се надяваме в Константинопол да се появи православен патриарх. Кой сред епископите на Фенер е православен? Кой от тях не е икуменист? Кой не е модернист и с напълно светски дух? И кой от свещениците на Вселенската патриаршия някога е изразил протест срещу икуменизма и синкретизма? Откъде би могъл да се появи някой ден православен патриарх, кой ще го избере и въздигне на катедрата? От кого бе избран Атинагор — от православните вярващи или от международното масонство на Труман? Кой, въпреки волята на всички Фенерски епископи, избра и възведе на катедрата му Американския [архиепископ] Яков? Кой ръководи действията на този куклен театър, разиграващ се между Босфора, Европа и Америка? То се знае — не православните християни. И знаейки всичко това, как можем да очакваме православен патриарх в Константинопол? Да очакваме такова чудо е все едно да изкушаваме Бога.

След като предаде Православието с официалното си заявление, че Църквата се е заблуждавала, и като сне от римокатолиците деветвековната анатема, подир срещата си с папата в Константинопол, а по-късно и в Рим, Атинагор се завърна в Константинопол и изпрати в Синода на Гръцката църква всички документи, засягащи това предателство.

Ето какъв бе отговорът на Гръцката църква:
„На заседанието на Свещения Синод бяха прочетени и предоставени за обсъждане изпратените ни от Вселенския патриарх хроника на посещението на Негово Божествено Всесветейшество Вселенския патриарх при Негово Светейшество Римския папа от 26 до 28 октомври и копия от приветствените слова и речи, които се размениха помежду им, а също и с други длъжностни лица на Римската църква.

След прочитането и обсъжданията Свещеният Синод с чувство на дълбоко удовлетворение констатира, че, по Божие благословение, това посещение и нова среща на главите на Католическата и Православната Църква е преминало в съответствие с горещото желание и очакванията на Св. Синод и благочестивото църковно изпълнение.

Според официалното съобщение, обнародвано след срещата, Св. Синод с удовлетворение отбеляза, че и двамата глави признават, че истинският диалог на любовта, върху който е необходимо да се основават всички взаимоотношения между тях и Църквите им, трябва да протича при наличието на пълна вяра в единия Господ Иисус Христос и при взаимно уважение и доверие на християните от всяка една страна, едни към други и към техните собствени Църкви.

Имайки предвид всичко това, Св. Синод изрази радостта си за благополучния завършек на посещението на Негово Божествено Всесветейшество Вселенския Патриарх Атинагор и за горещото желание на неговата душа да види диалога, започнат в атмосферата на любов и взаимно уважение, върху основата на равенството на двете Църкви, доведен до благополучен завършек, за слава на нашата Света Църква и нейния Божествен Основател.“

И тъй, клевета ли ще е да кажем, че Гръцката църква върви по стъпките на Атинагор? Намери ли се поне един сред епископите, наречени „стълпове“ [на Православието], който да възнегодува против това решение? Намери ли се поне един, който да свали от себе си отговорността за него? Не. Нито един. Държавната Гръцка църква чрез своя Св. Синод увери гръцкия народ, че тя е много доволна от предателствата, извършени от Атинагор и неговата синкретична проповед. Освен това тя официално подпечата своето изповедание — от една страна като приема от ръцете на ересиарха Атинагор осветено миро, доставяно в Атина и като приканва нещастния гръцки народ да го почита и да помазва децата си с него, а от друга, чрез нееднократните съслужения със своя Глава, чрез съслужение с невъобразимия Американски [архиепископ] Яков в атинския катедрален храм и чрез извършваните на разни места в Гърция на съвместни богослужения с новия Александрийски патриарх, който провъзгласи едно толкова синкретично и икуменическо изповядване на вярата, че би могъл да му завиди и самият Атинагор.

И тъй, Гръцката църква провъзгласи, че е нужно взаимно уважение към обичаите, присъщи на православните и римокатолиците. Ето го синкретизма в цялото му великолепие! Православните трябва да уважават лъжеученията на латинците. Голяма ли е разликата, за православните християни, между такова уважение и уважението към другите монотеистични религии — на първо място към юдаизма и исляма, а сетне и от останалите езически религии? Гръцката църква не само изрази своето пламенно съгласие с Атинагор, но даже с цял глас тя провъзглася същата ерес. Нейното съгласие с Атинагор не е просто едно плахо, пасивно съгласие, но съгласие активно — то е „паралелен курс“, обещан от нейния глава по време на срещата му с Атинагор в Константинопол.

Всекидневният печат прекрасно улови смисъла на различните заявления на Гръцката църква. Ето какво пише вестник „Елефтерос Космос“ от 10 септември 1969 г.:

„Неми да станат нечестивите уста, които не почитат Твоя свят образ…“ под куполите на новостилните църкви зазвуча така: „Да бъдат благословени благочестивите уста, които почитат…“ Тези господа намират химнографията на светите отци за груба и жестока. Тя не е пригодна за икуменическата църква: че какво биха си помислили братята протестанти, щом чуят такива лишени от икуменическа любов фрази?

Но не само в областта на химнографията те поправят Църквата — същото се върши и при ползуването на Новия Завет. В много храмове при извършването на тайнството Брак систематично се избягва четенето на откъса, гдето пише: „Жената да се бои от мъжа си“ (Еф. 5:33) — нали това е несъвместимо с феминистичните разбирания на нашето време; ето защо този библейски текст се чете „със съкращения“.

Един от официалните представители на гръцката богословска школа даже изказа мисълта за провеждане „преглед и поправяне на богослужебните текстове, особено тези от Страстната седмица, които накърняват честта и достойнството на еврейския народ“¹⁸. Той също така предложи да бъде съкратена литургията, да се въведат елегантни костюми за клириците и четиригласно пеене, да се използува орган, както и много други „детайли“. Не е ли това поправка на Свещеното Предание на светата Христова Църква? Изменението на богослужебния календар също бе такава „поправка“ в Църквата.

Сега повече от всякога изучават светите отци; но никой не трябва да се заблуждава от това. Нашите предци, живели под турското иго, може да са били неграмотни и да са нямали възможност да четат отците в оригинал, но те са имали пълна вяра в техния авторитет. И дори когато те вършели нещо неправилно, вършели го с вярата, че тъй са учили отците. А сега повечето от тия, които изучават светите отци, правят това с дух на непочтителност и надменна „критичност“. За тях отците не са нищо повече от колеги по богословие. Те не виждат защо трябва да оказват на отците по-голямо уважение от полагащото се на кой да е техен колега. За тях светостта няма никакво значение. За съвременните „християни“ смисъл има само моралната почтеност, която има не духовна, а единствено социална цел. В тая област Гръцката църква е преуспяла много. Фарисейството там е превърнато в наука. Най-грубите нарушения на свещените канони се извършват под предлог за очистване на нравите. И докато във въпросите на морала се наблюдава лицемерна чувствителност, то във въпросите на вярата ние виждаме неограничена търпимост. Това е така, защото въпросите на вярата засягат вечния живот — бъдещето, което е неосезаемо и фактически безразлично за тези загубили вярата си хора. За тях моралът се отнася не към„постоянния“ град, а към „тукашния“ [Евр. 13:14], — въпреки че не е „постоянен“, ала тези „които нямат надежда“ [1 Сол. 4:13], желаят да го направят колкото се може по-„постоянен“, за да намерят в него бездействен „цяр“ за суетността на своето съществуване. Моралът е опора на обществото. А светостта е напускане на тоя свят и неговите системи; затова обществото гледа враждебно на светостта. Светостта е отрицание на света, лежащ в злото [1 Иоан. 5:19]. Тя се отличава от моралната безупречност. Моралната безупречност е обърната към сегашния век; светостта е равнодушна към тоя суетен и покварен век, тя гледа към бъдещия, към нетленния век. Затова етиката и светостта са неща, дълбоко противоположни едно на друго, но тази противоположност е напълно непозната на морализаторския подход и учение на официалната Църква.

По същество, официалната Църква е само оръдие в ръцете на Кесаря¹⁹. Всички виждат в нея средство за поддържане на нужния ред, сила, придаваща на законите по-голям авторитет, който не може да бъде завоюван само с меча. И ето по такъв начин ние виждаме един парадокс: най-закоренелите атеисти, най-равнодушните към религията хора „поддържат Църквата“, защото благодарение на нея те могат да внушат на масите склонност към покорство.
21. Устремени към земни царства
Този, който внимателно изучава дейността на религиозните организации, възникнали през последните години в лоното на държавната Гръцка църква, непременно ще забележи, че цел на тяхната дейност е „християнска Гърция“, а не Царството небесно. Зад тези наглед християнски цели се таи земна цел, която повечето членове на тези общества не осъзнават добре. Техният ламтеж за повече привърженици, за сила и власт, това, че принадлежащите към тези организации монашествуващи те откъсваха от монашеството, за да ги тласнат в света — всичко това красноречиво свидетелствува за изменението на духовната ориентация в паството на „официалната Църква“. В тази църква вярващите започнаха, малко по малко, да се стремят към земно „хилядолетно царство“ на Христа, или по-точно казано, към царство от юдейски тип. Те взеха да тъгуват и да се борят за утопията, назовавана от тях „Божия държава“, „християнска демокрация“, „християнска цивилизация“. „Християнската цивилизация“ или, както по-често се изразяват — „гръко-християнската цивилизация“, е постоянно в устата им. Но истинските християни „тук нямат постоянен град, но бъдещия търсят“ (Евр. 13:14).

Това търсене на постоянен град тук от уважавани лица сред вярващите от новостилната църква и миряните — членове на религиозни организации, е плод от един продължителен процес на духовно отравяне на вярващите, на интоксикация, която, оставяйки наглед неизменни много от външните признаци на Православието, на дело е подкопала самите му основи. Извънредно трудно е да се намери в лоното на официалната църква някой, който не е изпитал върху себе си по един или друг начин последствията от това разяждане. Всички тези, които са „не от мира сего“ и не са се приспособили към него, станаха за другите мишена и бяха наречени „старостилци“. Това насмешливо прозвище всъщност показва дълбоката разлика в начина на мислене, в светогледа и вярата между това, което Православието беше в миналото и това, в което то днес се е превърнало в официалната църква.

Въпросът „Върви ли официалната Гръцка църква по стъпките на Атинагор?“ е напълно остарял. Атинагор и официалната Гръцка църква страдат от една и съща болест. Те са две успоредни клонки на едно и също растение; разликата е само в това, че Атинагор беше по-зрелият плод.
22. Изповядване на вярата „в Църквата“
Но защитниците на новия стил не хвърлят оръжието: „Попитай писмено епископите от официалната църква, споделят ли те мнението на патриарха, и ще разбереш… Не трябва да изпускаме от внимание, че ако думите, изречени поради деликатност и вежливост [от новостилни епископи към Атинагор и мислещите като него], винаги получават гласност и бързо стават известни поради неправилна вежливост, други действия на критика и порицание [на Атинагор и привържениците му] може би остават неизвестни“.

Но не, тук не става дума за неща, които „остават неизвестни“. Новостилците прекрасно знаят, че в Църквата са важни не мненията на човека, а изповядването на вярата му. В какво вярва епископът в дълбините на душата си за Църквата не е от такова значение, от каквото е това, което той публично проповядва „в Църквата“, „с открита глава“, по собствена инициатива. Именно тогава, съгласно каноните, следва да прекратим общението с епископа-еретик — когато той публично проповядва ереста си. Ако той вътрешно се придържа към някаква ерес, но не я проповядва и не общува открито с еретици, тогава Църквата го счита за православен, той запазва благодатта на свещения сан и извършваните от него Таинства са действителни. Но когато епископът публично проповядва ерес или открито общува с еретици²⁰, когато той публично се отрича от Христа и Неговата Църква, тогава независимо от това какво мисли той в сърцето си, независимо от това, което той може да каже на този или онзи в частна беседа, Църквата го счита за отстъпник, отрекъл се от Христа; такъв човек се намира вън от църковния двор на Христовите овце, неговият свещен сан е изгубен и неговите „тайнства“ са лишени от освещаваща благодат.

Църквата не е ничие частно или лично дело. Свещенството и епископството се даряват в Църквата и не съществуват вън от нея, не са нещо индивидуално. Отстъпникът, като личност, ще бъде съден от Бога, но той не може да бъде свещеник или епископ, ако отрича Църквата, дала му благодатта на свещенството и ако преминава официално и открито в лагера на нейните отрицатели. Църквата винаги е считала чужди на себе си тези, които публично отхвърлят Христа, за да избегнат наказание от страна на властите, макар на всички да е било известно, че вътре в себе си те не са се отрекли от Христа и от Църквата Му. Та как може Църквата да не признава за чужд на нея оня, който без всяка заплаха от мъченическа смърт от ръката на силните в тоя свят, публично се е отрекъл от вярата и е предал Христа?

Следователно няма нужда от никакви писма и свидетелства от епископите на официалната Гръцка църква, които следват стъпките на Константинополския патриарх — поменавайки го на всеослушание „в Църквата“, „с открита глава“, в най-свещения миг на Литургията, те обявяват себе си за привърженици на патриарха-синкретист. И какво значение могат да имат техните частни уверения? Какво значение могат да имат случайните порицания или упреците, оставащи скрити?

Официално, всенародно всички епископи от официалната Църква огласяват „в Църквата“ своето съгласие с Вселенската патриаршия и вървят по стъпките ѝ. А тези от тях, които в частни беседи изразяват несъгласието си с Димитрий, те само изкарват наяве свойствения за тях недостиг на добросъвестност и душевна прямота. Та как могат да бъдат използувани скритостта и дипломатичността на тези епископи в качеството им на аргумент в полза на тяхната православност, и как може един духовен отец, който носи такава голяма отговорност за ръководените от него млади хора, да нарича двоедушието и опортюнизма — „вежливост“, била тя и зле изтълкувана? Нима никога, по време на изследванията им, пред очите на тези ерудирани архимандрити не са попадали думите на св. Василий Велики за такъв род епископи: „Що се отнася до такива, които се преструват, че изповядват здравата православна вяра, но са в общение с хора, които вярват различно, ако те бъдат предупредени и въпреки това останат непреклонни [в своите действия], тогава вие не само не трбява да имате общение с тях, но дори не бива да ги наричате свои братя.“²¹
23. „Повярвал ли е в Него някой от началниците?“
„Всички учители на Църквата, всички Събори, цялото Свещено Писание ни увещават да отбягваме привържениците на чужди [на Църквата] учения и да страним от общение с тях“, ни казва светител Марк Ефески²². „Златоуст гръмогласно обявява за врагове на Бога не само еретиците, но и всички, които общуват с тях“, пише свети Теодор Студит на игумена Теофил²³. Цялото писмено и устно Предание на Църквата, всички светци и апостоли в Свещеното Писание осъждат епископите от официалната Гръцка църква, намиращи се в общение с патриарха-отстъпник и онези, които споделят неговото мислене.

Ала при все това, колцина от съвременните православни християни имат смелост да бягат от тези, чиято вяра е различна от вярата на Църквата през всички минали векове, и да се отделят от общение с тях? Твърде малко. Наистина, Христовото стадо винаги е било малко (срв. Лука 12:32)! Христовото стадо винаги е било такова. И колко слаби глинени и пръстени съсъди са тези, които са оставени в съвременния свят да свидетелствуват за Истината! Неуката тълпа с нейните страсти, разногласия, с умствената си ограниченост — народ, „който не знае Закона“. „Повярвал ли е в Него някой от началниците или от фарисеите?“ — питат новостилните книжници (Иоан. 7:48-49). „Но тоя народ, който не знае Закона, е проклет.

Кой богослов, кажете ми, е станал „старостилец“? Кой университетски професор е станал „старостилец“? Кой от съвременните „безупречни“ епископи е станал „старостилец“? Не, ни един мъдрец, ни един от силните в тоя свят не е последвал невежата тълпа „старостилци“, тези малобройни „галилейци“, които викат, — чуйте ги само! — че уж Гръцката църква е в съгласие с Атинагор и Димитрий, и удрят клепалото, както някога Ной, за да извика животните в Ковчега. Погледнете, как около нас хората мирно си стоят по местата, благоразумно се венчават и кръщават в големите храмове, с какво смирение помазват децата си с миро от Атинагор, „този заслужаващ осъждане синкретист“; вижте и колко са много, и то забележителни люде — свещеници, учени епископи, началници, книжници, фарисеи, законници. Е, какво, нима всички те са в неведение, а само необразованите „старостилци“ всичко знаят?“

Необразованите „старостилци“ може да не знаят нищо, освен едно — че те пребъдват в съгласие с новомъчениците, с изповедниците, с отците, с пустинниците, с древните мъченици, с апостолите. Какво им пречи това, дето са малко — та нали истинските християни винаги ще бъдат малцинство; какво им пречи това, че са немощни — та нали и апостолите бяха немощни; на тях не им пречи и това, дето са неуки — та нали Христос също не е бил от образованите? Тяхната борба се води с една-единствена цел — да запазят верността си към Православието; да останат в Църквата; да влязат в Ковчега [на спасението].

А що се отнася до новостилните учители, които успокояват учениците си, като им посочват огромното мнозинство „църкви, разпространили се по цял свят“ — на тях православните християни отговарят с думите на св. Теодор Студит: „Човек, угоден на Бога, е за предпочитане пред безброй люде, които са изпълнени със самодоволство“²⁴. И кой от здравомислещите не желае по-добре да бъде сред малцината, които достигат спасение по тесния път, нежели сред мнозината, които се носят по широкия път към погибел? Ти, ако ти е угодно, предпочитай потъващото мнозинство пред спасяващия се Ной, а мене остави с малцината да вляза в Ковчега“.
24. Борци за Православие
Грубото и съзнателно изкривяване на истината, с което си служат защитниците на новия стил, разкрива тяхната неискреност и демагогски цели. Ето какво говорят те за традиционните православни християни:

„Старостилците напуснаха Гръцката църква и основаха «църквата на истинно-православните християни», понеже по думите им промяната на календара противоречи на светите канони… Те основаха Църквата на истинно-православните християни единствено от желание да защитят светите канони… Църквата на истинно-православните християни бе основана като средство ... начин точно да бъдат съблюдавани светите канони“.

Невъзможно е да бъде измислена по-коварна клевета относно борбата на православните традиционалисти. Тя е коварна, тъй като на пръв поглед изглежда истинна и точна. Действително, промяната на празничния календар наруши светите канони и старостилците не пропуснаха да отбележат това — това бе нещо съвсем естествено. Коварството пък се състои в това, че старостилците биват представени като борци в духа на Дон Кихот, „на тяхното знаме пише акривия (т.е. строго изпълнение на църковните правила, недопускащо снизхождение)“. Наистина дяволска клевета, с помощта на която искат и могат да принизят, в очите на света, борбата на старостилците до равнището на една наивна и нереалистична борба, водена от фанатизирани елементи.

Но смисълът на борбата на старостилците изобщо не се състои в поддържането на църковната акривѝя в ущърб на църковната икономѝя [т.е. снизхождението към човешката немощ, заради която се допуска известно облекчаване в прилагането на църковните правила]. Тук изобщо не става дума за акривѝя или икономѝя. Борбата на старостилците е за Православие. Промяната на празничния календар бе не само нарушение на каноните, тя стана и начало на разграждане стените на Православието, разрушаване, подготвено още в епохата на Теоклит Фармакидис²⁵. Макар тези, които започнаха борбата, и да бяха наречени „старостилци“, това стана защото враговете на Православието почнаха своята разрушителна дейност с въвеждането на папския календар. Ако те бяха започнали нападението от някоя друга страна, тогава и формата на борбата днес щеше да бъде друга, друго щеше да бъде и името на борещите се за Православие, които днес ги наричат старостилци.

Враговете на Православието се преструват, че не разбират смисъла на борбата на традиционните православни християни; те възклицават: „Християнството е толкова необятно, а те го удавят в тези тринадесет капки вода! Каква ужасна разлика, въпрос за спасението, догмат на вярата са за тях тези тринадесет календарни дни!“ Ето ви класическо доказателство за безсилието пред Истината — нейното извращаване. Истинно-православните християни никога не са се борили нито за тринадесет дни, нито за календар. Астрономическата точност беше довод, издигнат именно от новостилците. В 1924 г. православните гърци видяха, че богослужебното съгласие в Христовата Църква — съгласие, царило в продължение на шестнадесет века, — е разбито за един миг в целия свят. Те видяха презрение към Преданията на Църквата; те видяха ухажването, от страна на икуменистите, на еретическите вероизповедания на Запада, те осъзнаха, че това бе истинската причина за въвеждането на западния календар; те осъзнаха още и най-лошото — скритото отричане на непогрешимостта на Църквата, което щеше да излезе наяве по-късно в цялата си „слава“ — в 1965 г., при „снемането на анатемата“ срещу папизма. С други думи, те разбраха, че корабът на Гръцката църква се е натъкнал на подводна скала и започва да потъва.

Промяната на календара бе първият удар на секирата по ствола на Църквата; раната, прорязана от него, бе обмисляна още по-отдавна. Човек трябва да е слепец, та да не види и да не разбира, че нанеслите тоя първи удар със секирата не ще спрат, а ще продължат. Целта им бе не да нанесат този първи удар и да спрат, а да отсекат дървото. Още тогава благочестивите вярващи прекрасно разбраха това; сега ние виждаме, че те са били прави.

Когато отците установили църковните празници и песнословия съгласно календара, разработен от астрономите на Юлий Цезар, те прекрасно знаели, че с времето техният календар ще почне да изостава. Но отците се интересували не от астрономическата точност; техният начин на мислене коренно се отличавал от светското и угодническо пред света мислене на съвременните гръцки епископи. Тази разлика в мисленето е най-главната и велика опасност за душите на вярващите — скритата отрова, която все повече и повече пропива атмосферата на държавната църква; силата на тая отрова е такава, че тя не само се разлива в кръвта на вярващите, но я прави и неспособна да приема духовния кислород при случай, когато пак ѝ се удаде да вдъхне чистия въздух на Православието.

Проповедническата и катехизаторската дейност, религиозните организации, богословските училища, периодичните издания, монашеските братства — всичко е белязано с печата на една светскост, напомняща религиозното състояние на Запада. Появяват се и някои изключения — подобни на правописни грешки, на вода в млякото, на чуждо тяло, което подлежи на премахване. И тъй, въпрос на спасение ли е или не е отделянето от такава Църква?

Защо светоотеческите книги станаха толкова трудни за намиране? Защо религиозните организации, при всичките си огромни средства, не издават трудовете на светите отци? Защо Църквата не изисква от държавата въвеждането на изучаването на светоотечески текстове в училищата? Отговорът е прост: защото вече не обичат светите отци. С уста ги почитат, но със сърцата си хранят към тях неприязън. В Гръцката църква не желаят повече да вярват и да живеят тъй, както са вярвали и са живели отците. Не, промяната на календара не беше просто обикновено и независещо от нищо друго явление; тя не е плод на неочаквано вдъхновение от страна на някой архиепископ; тя беше първото изригване на лава от един вулкан, който дълго време преди това бучеше — изригване, което предвещаваше други изригвания, които щяха да станат по-късно и на които днес ние сме свидетели. Именно така разбраха старостилците делото, засягащо празничния календар, и времето доказа правилността на тяхното разбиране.

Ако малко изменим този абзац, ние бихме могли да го съпоставим с една друга епоха и да напишем следното: „Когато Несторий проповядваше в Константинопол ерес, останалите църкви, макар и да пазеха православната вяра, в същото време продължаваха да бъдат в пълно каноническо общение с Константинополската църква и с Несторий. Защо тогава неколцина православни свещеници и миряни от Константинопол постъпиха другояче? Защо се отделиха от своя архиепископ и престанаха да го поменават на богослуженията, защо официално го отхвърлиха? Не се ли поставиха те по такъв начин извън вселенската Православна Църква? И под ударите на страшното отлъчване, наложено върху им от страна на техния архиепископ Несторий, с когото бяха в общение всички патриарси и епископи в света? Коя от поместните православни църкви, пазещи по онова време неповредена православната си вяра, беше в каноническо общение с истинно-православните християни в Константинопол? Йерусалимската? Антиохийската? Римската? Александрийската? Нито една! Всички тези църкви имаха общение единствено с официалната Константинополска църква и нейния патриарх Несторий. И ако Константинополската църква, поради ереста на нейния архиепископ автоматично — тоест, още преди да попадне под отлъчване от страна на другите църкви, което по-късно последва, — бе станала еретическа, то значи еретически бяха станали и всички православни поместни църкви, тъй като имаха общение с еретическа църква…“

Ето до къде може да ни доведе сухото, неправославно и законническо разсъждение! В действителност нито истинно-православните християни в Константинопол, отлъчени от Несторий, се намирали вън от Църквата, нито поместните църкви станали еретически, тъй като те никога не са били в съгласие с Несторий. Да, по буквата на закона църквите били в общение с Несторий. Но за неговата ерес все още те не знаели. Разпространявали се слухове, ала нищо още не било известно точно и ясно на никого, освен на жителите на Константинопол, които са слушали проповедта на Несторий. Да бъдат в общение с него за тях значело наистина да изпаднат в ерес. Що се отнася до останалите, тяхното общение с Несторий имало оправдание, доколкото те не знаели точно какво е станало. В подобни случаи съседните поместни църкви прекъсват общение с еретика постепенно, според степента на осъзнаване на неговата ерес. Във всеки случай прекъсването на общението започва в църквата, където се е появила ереста. Винаги е нужно известно време, за да осъзнаят другите църкви ереста, и още повече време за свикването на Събор, който да вземе решение за отлъчване.

Същото стана и с гръцките православни християни. Вътре в Гръцката църква се появи нововъведение и бе напълно естествено гърците първи да прекъснат общение с модернистите. И ако другите църкви закъсняха да реагират или не реагираха изобщо, то е защото повечето от тях споделяха синкретичните идеи на официалната Гръцка църква. А други, които всъщност са истинно-православни — например руските катакомбници и Руската Православна Задгранична Църква²⁶, — угнетени от беди от всички страни, не можеха нито да знаят достоверно какво става в Гърция, нито да реагират на това.

Първият симптом на икуменическата ерес се появи в Гърция през 1924 г., във вид на промяна на празничния календар. Онези, които имаха духовен опит, разбраха, че това е „холера“, и се отдръпнаха, без да очакват нищо повече. Сега ги клеветят, казвайки, че трябвало да почакат, докато съседите им разпознаят болестта, която опустошава дома им. Говорещите тъй и досега си остават там, удържайки със себе си и всички, които наивно ги следват. Те казват, че чакат лекарите. Но ще се намери ли макар един човек да им каже, че лекарите, които те очакват за поставяне на диагнозата, сами са заразени от същата болест?

И не считат ли всъщност тези люде, че Бог е служител на архиереите? Че Той е длъжен да лишава от благодатта Си праведните православни люде по заповед на епископите? А те твърдят именно това, тъй като тяхната еклесиология е не православна, а папистка. Според тях архиереите имат власт и над Божията благодат. И тъй като тези архиереи не са лишили от благодат Атинагор, то и Бог не може да му я отнеме. Но православните гледат на нещата не юридически, а онтологически. Ереста е мрак. Мракът не може да съществува заедно със светлината на Божията благодат. Еретикът е станал еретик, понеже се е отдалечил от Бога, по своя воля се е заключил в тъмната кула на неведението, където не може да проникне ни един лъч божествена светлина. Ереста повече от всички други грехове отделя човеците от Бога. Чрез ереста човекът отпада от Бога независимо от това отлъчен ли е той съборно, или не. Еретиците се отсичат от Църквата онтологически, а не юридически. Те са отпаднали от нея по силата на това, че са еретици, а не защото Църквата е взела решение да ги отхвърли.

Еретикът, тоест проповядващият ерес и всеки, който го следва, макар да знае добре, че той проповядва ерес, пребъдват по един или друг начин в противене срещу Църквата. А пребъдващият в раздор с Църквата не може да има Кръвта Христова, която очиства от всеки грях. Предусловие за получаването на това очищение е пребъдването в Истината. „Бог е светлина, и в Него няма никаква тъмнина“, пише възлюбления Господен ученик (1 Иоан. 1:5). „Ако кажем, че имаме общение с Него, а ходим в тъмнината, ние лъжем и не постъпваме по истината; ако ли ходим в светлината, както и Той е в светлината, имаме общение един с други, и кръвта на Иисуса Христа, Неговия Син, ни очистя от всеки грях“ (1 Иоан 1:6-8). „Всякой, който престъпва Христовото учение и не пребъдва в него, няма Бога; който пребъдва в Христовото учение, той има и Отца, и Сина“ (2 Иоан. 1:9). Ето го условието — за да имаш благодат, трябва да пребъдваш в Истината. „Истината не е нищо друго, освен благодатта Христова“, пише св. Симеон Нови Богослов²⁷.

Следователно, отделянето на еретика от Църквата никак не е свързано с решенията на архиерейския събор. Православният събор е хирургът, който ампутира гнилия член от Тялото на Църквата, ала не съборът е този, който е умъртвил отсечения член. Членът е бил мъртъв още преди съборът да реши да го ампутира.

Разбира се, епископите имат власт да отлъчват от Църквата, но само тези, които са вече духовно мъртви. Няма значение какво множество отлъчвания, анатеми и низвержения се изливат върху един православен християнин, живеещ праведно, дори ако му ги налагат православни архиереи — той остава жив и непоколебим вътре в Църквата, като сам укорява, ала от никого не бива укоряван. „Ако епископът отлъчи от Църквата противно на волята Божия, това не означава, че Божията присъда следва това [епископско] решение,“ казва свети Максим Изповедник, който е знаел за какво говори. А свети Дионисий Ареопагит пише: „По такъв начин, в качеството на вестител на Божиите решения, първосвещеникът има власт да отлъчва от Църквата; разбира се, не защото всепремъдрото Богоначалие робски се подчинява, ако дръзна тъй да се изразя, на всички негови прищявки, но защото той е движен пророчески от Върховния Дух, Който полага всяко начало, и отлъчва тези, които са вече осъдени от Бога тъкмо поради тяхното недостойно поведение“²⁸.

Във вестник „Христианики София“ (Християнска мъдрост), бр. 33 от юни 1961 г. на първата страница бе поместена красноречива карикатура. На нея е изобразен епископ, от чиято уста излитат черни врани. След излитането те кръжат и, ненамирайки къде да кацнат, се връщат и кацат върху главата на епископа. По това време Солунският митрополит Пантелеимон отлъчи от Църквата девет члена от организацията на тогавашния архимандрит Августин (Кандиоти). Под заглавието на вестника се четеше: „Както врабче ще хвръкне, както лястовица ще отлети, — тъй незаслужено проклятие няма да се сбъдне“ (Притч. 26:2). Под това изображение бе напечатано: „Несправедливите проклятия и анатеми нямат сила, както казва у нас народът, дори ако са изкусно съставени от библейски цитати. Те, според думите на Писанието, приличат на черни гладни птици със закривени нокти, които кръжат във въздуха и най-накрая се връщат, за да се спуснат върху главата на изреклия ги безумец“. Завършекът на статията в “Християнска мъдрост“ съдържаше препратка към историята на Църквата, където могат да се намерят много примери на несправедливи отлъчвания и низвержения на благочестиви православни християни, извършени от разни епископи поради страст или заблуда.

Добре образованият новостилен автор не е в неведение относно всичко това. Той прекрасно знае, че всяко несправедливо низвержение, дори извършено от православни епископи, е невалидно. Бог не е слуга на епископите, та да лишава от благодатта на свещенството православни по вяра и начин на живот свещеници и епископи, понеже тъй се иска на други епископи. А и възможно ли е да си представим, че Бог ще накаже Своите служители, затуй, че се покоряват на Неговата света воля, вместо на волята на епископите, вършещи неправда [в Църквата Му]? Ала все пак новостилните учители използуват този безсъдържателен (както те сами разбират) довод, за да направят впечатление на читателите.
29. Неправославните низвергват православните
„Преди тридесет години Гръцката църква низвергна… “ Ето едно твърдение, което трябва да проверим. Ако несправедливото отлъчване от Църквата и несправедливото низвержение са без значение, дори ако са извършени от православни епископи, то какво да кажем за епископи, които враждуват против Православието? — епископи модернисти, епископи, които сами попадат под анатемата на всеправославните Събори, епископи, които работят за осъществяване целите на икуменизма, епископи, които са застанали на страната на ереста на ересите — икуменическия синкретизъм? „Но почакайте, моля — казват ни те, — икуменизмът е нова ерес, която се появи едва преди десет години. Тя не съществуваше преди тридесет години, когато клириците и миряните, придържащи се към стария стил, бяха отлъчени и анатемосани от Гръцката църква“. Който мисли така, той се заблуждава и допуска сериозна грешка.

Каква бе целта при промяната на календара? Промяната на календара, както и предложената промяна на празнуването на Пасхата, възможностите за което сега се изучават, имаше като своя главна цел богослужебното единство със западните деноминации. Това бе първата крачка към знаменитото „единство на църквите“. Промяната на календара бе, по такъв начин, първата официална проява на синкретизма в нашата страна.

Новостилците се опитват да представят привързаността на старостилците към православния църковен календар като някаква чудатост, като разбираема своеобразност, която обаче не може да оправдае разрива на старостилците с обновленската държавна Църква. Обичайната тактика на новостилците се състои в това да представят делото, за което се борят старостилците, като колкото се може по-нелепо и по-нищожно. Поборниците на новия стил се опитват да внушат, че реформата на православния богослужебен календар няма абсолютно никакво отношение към икуменическата ерес. Но старостилците от самото начало бият тревога, че в опасност се намира именно вярата. Борбата на старостилците не бе борба на тесногръди фанатици против по-точния и по-съвършен календар, както искаха да внушат това новостилците. Тя бе борба на Православието против една нова ерес — против една коварна и добре прикрита ерес, която още не бе известна със своето истинско име. Промяната на празничния православен календар бе първата нападка от страна на икуменизма срещу Православието в Гърция.

Когато изучаваме историята и постановленията на неправославния конгрес, свикан в Константинопол под председателството на Константинополския патриарх, масона Мелетий Метаксакис, пред нас се открива икуменизмът в цялата му прелест — такъв, какъвто го знаем днес²⁹. На този конгрес през май 1923 г. не само бе прието решение за промяна на празничния календар и пасхалията [на Православната Църква], но дори решения за премахване на свещеническите одежди и замяната им с костюми като на протестантските пастори, за подстригване на косите и бръснене брадите на православните клирици, за да приличат по всичко на западните клирици, на протестантите, на англиканите и на католиците³⁰. Бе решено да се премахнат постите по западно подражание, да се премахне монашеството или да бъде то преобразувано в социално-активни религиозни ордени — всичко по западен образец. В тази епоха вече бяха започнали отделни икуменически контакти и диалози, бе започнала систематична пропаганда за признаване на англиканските ръкоположения и на всички неправославни кръщения; бе повдигнат въпросът за преразглеждане на цялото църковно законодателство и за едно „ново официално определение на изповеданието на православната вяра“.