Книга 1 Воинът властител

Воинът властител

Наташа изпъшка и долази до банята, притискайки корема си. Усети позната хлад да гали гърба ѝ. Цялата гореше и се потеше. Хвана се за ръба на мивката. Коленете ѝ се подвиваха, тялото не я слушаше. Тя направи още едно усилие и се надигна. Застана пред огледалото и свали поглед към тениската си. Бавно я вдигна. Ръбът се плъзна по настръхналата ѝ кожа. Хладта мина от там и тя потрепери. Когато обаче вдигна тениската, не откри и следа от ножа. Нямаше нито кръв, нито белег.

Въздъхна.

И друг път беше сънувала подобни кошмари. Напоследък се зачестиха. Събуждаше се с остра болка на едно и също място. Имаше и моменти, в които не можеше да движи цялото си тяло в продължение на часове.

Изморена, Наташа се върна до леглото, но го подмина и седна пред тоалетката. Слънцето още не беше изгряло и тя стоеше като восъчна фигура, обвита в сумрака. Топлината се разля по нея на вълни и слезе бавно от лицето ѝ. Очите ѝ гледаха обвиняващо онази отсреща. Колко проблеми, колко ядове ѝ беше причинила тази жена. Тя беше виновна, че двете още се намираха на това място. В тази килия. Привидно леглото и мебелите я караха да изглежда като обикновена стая в сграда, която само приличаше на дом в град, от който нямаше изход.

Дори сега, Наташа не можа да устои да посегне към ножа. Държеше го в първото чекмедже, залепен от горната страна. Никой не знаеше за него; за този инструмент, който ѝ се виждаше като ключ за бягство от нейната клетка, подобна на лабиринт. Само металното острие безмълвно ѝ даваше надежда, че тя може да сложи край още тук, още сега. „Бъди милостива, благословена стомана! Укроти демоните в себе си и заспивай, преди отново да те пробудя.“ – зашепна Наташа на ножа. Разгъна острието, насочи го към лебедовата си шия и вдигна гордо глава срещу жената отсреща. „Готова ли си?“ – рече онази. Наташа не посмя да пролее сълза този път. Решителност се изписа на пребледнялото ѝ лице. Сенките в дъното млъкнаха, но краищата им шумоляха като измачкана хартия. Тя стисна дръжката и върхът докосна кожата ѝ. Горещината се върна, сърцето ѝ се разтуптя и се разколеба, ала острието не помръдваше. Кръвта се събираше в главата ѝ и тя изпита силна болка. Дръпна ножа и се наведе рязко. Това не беше острието, което беше почувствала в съня си. Онова беше по-широко, от калена стомана, с дълга дръжка, а това тук беше обикновен ловджийски нож.

Досрамя я. Не можа повече да се погледне в огледалото, затова прибра ножа в скривалището му и се облегна изморено на стола. Минута по-късно часовникът зад нея оповести изгрева и щорите на прозорците от двете страни на леглото автоматично се вдигнаха. Светлината озари дясната ѝ половина и нежно милва главата ѝ за „добро утро“. Езикът на вратата хлътна и тя се отключи. Чу се съскане, а след това релетата се завъртяха. Камерите се включиха, обективите им фокусираха върху нея и кошмарът започна отново.

Дори леко да завъртеше главата си, чуваше ясно как камерите в стените следваха и най-малкото ѝ движение. Понякога ѝ се струваше, че тези механични звуци идваха от самата нея, дълбоко в костите и мозъка ѝ. До тук беше със свободното падане в безгласната лудост. Сега беше ред на Добричката Наташа Ишева да покаже, че всичко бе наред. Тя се среса прилежно, облече дълга синя пола и риза на цветчета. Закопча я догоре и сложи златния си кръст. Дегизировката беше налице, а сега беше време за театър.

Наташа участваше в пиесата, откакто се помнеше, но всички „актьори“ бяха вече толкова изморени от ролите си, че отегчението прозираше през тях. Наташа можеше да го види в черните кръгове около очите им, отпуснатата кожа и прошарената коса. Това не бяха обикновените старчески белези на мъдрост и опит, а съдба на цивилен надзорник. Поне така ги наричаше тя. Все още не знаеше кои са те, кои бяха хората, с които 18 години беше делила една маса на закуска и вечеря. Наташа седеше, гледаше ги и чакаше. Искаше да види как кухата им маска се пропуква върху собствените им лица и пада. Вече не се страхуваше да види какво криеха, ала предпазливо продължаваше да носи своята. Не ѝ беше приятно, но единствено с вида си на прилежна християнка можеше да се придвижва спокойно, а със златния кръст Мафалда ѝ позволяваше да седне на масата. Тази жена наричаше себе си нейна майка. На Наташа не ѝ стана ясно дали наистина беше педантична или до толкова се беше сраснала с ролята си, че не можеше да види пролуките в нея.

– Защо не ядеш? – започна да се заяжда Мафалда, след като Наташа слезе до кухнята. Баща ѝ и сестра ѝ мълчаха, умислени. На масата имаше овесена каша, сива, блудкава и без захар. – Така е – поклати важно глава Мафалда, все едно се съгласяваше със себе си. – Би трябвало да се чувстваш виновна, задето толкова хора по света нямат какво да ядат. Бог ни е дал всичко. Трябва да покажем скромност… Чудя се, как можеш да ядеш спокойно, след като всички тези нещастници страдат? Не ти ли се отяжда само при мисълта за разранените им от болести тела, за болката им, за смъртта, за родителите им… Ние сигурно сме благословени, но това може да ни бъде отнето всеки миг. Нали така, скъпа?

– Да – отговорът е „да“. За всичко – „да“ – да не я разкрият, да не задават повече въпроси, да не се усъмнят, че в главата ѝ имаше друга мисъл, освен свързана със смирението. И Бог. Но Наташа знаеше, че когато Мафалда кажеше Бог, тя имаше предвид Графика, в който участваше и самата тя.

– Да, какво? – скръцна със зъби „мама“.

– Да, мамо.

Може би наистина се мислеше за нейна майка? Може би смяташе, че прави всичко възможно да е щастлива? А може би беше бясна кучка с болни амбиции?

– Трябва по-често да си говорим, скъпа, нали? На Ралица почти не ѝ виждам очите – тя метна погледа си към другия край на масата, но като не получи подкрепа от никого там, продължи с протокола. – Взе ли си хапчетата? Искам да видя как ги пиеш.

Встрани, в малка чинийка, лежаха две червени капсули. Наташа се пресегна, постави ги на езика си и преглътна, а после продължи да отгребва от кашата с върха на лъжицата си. Мафалда съсредоточено я наблюдаваше, докато се увери, че всичко беше наред.

– Добро момиче. Добрите момичета слушат родителите си. Не закъснявай за училище и не забравяй да идеш на преглед, като свършат занятията. Ставите ти вероятно никога няма да се оправят. Цяло чудо е, че още можеш да ходиш. Докторът те предупреди, че при по-рязко движение можеш да си счупиш кост, така че избягвай да тичаш. И не носи тежко. Не върши каквато и да е работа. Трябва пак да прочетеш за Йов. Тази история ти е любимата. Представи си, ако пак трябва да се придвижваш с инвалидна количка. Помисли каква късметлийка си. Ами онези деца, които…

И тя наново заразказва за страшните болести и неведомите пътища Господни. А Наташа броеше. Когато свърши с кашата, извърна се с гръб към Мафалда само за миг – колкото ѝ беше нужно да изплюе хапчетата, които беше държала под езика си, и да ги прибере в джобчето на полата си. Мафалда ѝ казваше, че тези капсули били за костите и ставите ѝ, но всъщност бяха успокоителни. Това беше дневната доза, която трябваше да държи Наташа полубудна и неактивна; изморена и смачкана, та да няма сили да измисли още някой план за бягство. Ако искаха да я дрогират с нещо друго, слагаха го в храната ѝ. Наташа познаваше кога това се случваше. Изяждаше всичко до последната троха, а после се затваряше в стаята си, изчакваше да стане десет, за да се изключат камерите, и пъхаше линийка в гърлото си, за да повърне.

След закуска Наташа си взе раницата и излезе. Тръгна по алеята пред къщата и сви към училището. Крачеше бавно. Вече беше свикнала с постоянното наблюдение. По пътя си измисляше различни кодови имена, с които вероятно я наричаха. „Девата? Защо не? Девата мина покрай зелената сграда. Девата сви надясно, Девата е на три метра от целта, загубих Девата от поглед.“ Навярно на тях не им беше толкова забавно, колкото звучеше в мислите ѝ. За тяхно съжаление, те също бяха затворници и търсеха ключ към свободата.

Беше се случило преди два дни, но петното от кръв на кръстовището още плашеше Наташа до смърт. Изглеждаше като портал към друг свят, зейнал близо до тротоара. Само крачка и тя щеше да изчезне и този ад щеше да е забравен. Наташа вървеше, но не отиваше никъде. Подобно на това петно на улицата, тя стоеше на същото място, на което се беше събудила, и на което един ден щеше завинаги да заспи. Болката се върна и главата ѝ отново започна да се пълни с кръв заради безполезните изчисления. Спомените се върнаха последователно. За пръв път човек се беше самоубил пред очите ѝ, когато навърши шест. Беше жена на около 35 години. Тогава беше съседка. Един ден я причака зад ъгъла, застана пред нея и я посочи. „Ти си виновна за всичко!“ – едва изрече тя, задавяна от сълзи и разкаяние, а после си пръсна мозъка. Останалите хора я бяха вече видели и побягнаха вкупом към нея, но не можаха да скрият ужаса, който Наташа видя. Случи се за секунди, а това преобърна целия ѝ живот.

Нещо се скъса в онзи ден дълбоко в гръдния кош на малката Наташа. Тези няколко мига заличиха вярата ѝ в доброто завинаги. Сега знаеше, че тя се беше превърнала в жената, която я беше проклела. Дъхът, който едва си поемаше, сякаш се давеше; главата ѝ, която непрестанно се въртеше наляво-надясно, отричайки всичко; втренченият ѝ поглед, забит между „тук“ и „сега“; и накрая – треперещите от удоволствие крайници. Не страх, а удоволствие, че ще наруши Вездесъщия График. Сладката утеха, че ще нулира часовниците и ще затвори портите на Ада.

След този случай, имаше още трийсетина самоубийства по улиците. Наташа бързо се научи дори да не поглежда към тези хора. Щом си пръснеха мозъка, идваха други и прибираха тялото, а през нощта го изхвърляха на боклука. Ако Наташа зададеше въпрос, получаваше не две, а шест хапчета. А понякога просто я пращаха при Пападуров по-рано от предвиденото.

Г-н Пападуров играеше учител по математика и информационни технологии, но тъй като трябваше да спазва догмата на собственото си училище, обличаше се винаги в черно. Алената си вратовръзка ползваше като военно звание. В сградата на училището притежаваше повече власт и от директора. Той беше същият, който имаше задачата да следи психичното състояние на Наташа и развитието ѝ. Всяка идея за бягство той изтръгваше до корен. Иначе през останалото време беше свободен да прави каквото си ще. Като да седи пред вратите на зданието и, вместо да следи за изрядно облекло, да подхвърля дебелашки шеги на младите ученички.

– От утре – всички по монокини! – подвикваше той подир вълнените им поли и мислено ги пошляпваше по голите дупета. Вероятно да сложат педофил на подобна позиция, не беше най-удачното решение, но Пападуров беше и си остана най-добрият сред аналитиците.

Първият час беше в неговия кабинет.

Първият изпитан беше Наташа.

– Просто приложи формулата на Питагор. Какво? Не я ли помниш?

Червената вратовръзка светна грозно на луминесцентната светлина. Пападуров се беше отпуснал като стар, раздърпан килим върху счупения стол. Основата му едва придържаше грамадното му тяло, напомнящо на античен двукрилен гардероб, и пъшкаше и квичеше немощно отдолу при всеки негов опит да се намести. Ако зависеше от него, и дюкяна си щеше да отвори, та съвсем да се почувства като у дома си. В класната стая цареше тишина и той я дирижираше с върха на маркера си, чертаейки формули. Наташа следеше движенията му, но мислите ѝ бяха далеч от тук.

– Знаеш ли изобщо кой е Питагор? – запита той след малко и отправи изпитателен поглед. Наташа въздъхна изморено.

– Грък? – рече тихо, а някой отзад се изсмя. Пападуров отново прикри задоволството си, но за да изглежда по-убедителен, облегна лакти на широките си бедра и се приближи към нея, уж разговорът им да остане между тях.

– Защо поне не опиташ? Зубренето не помага… Колко пъти вече писа тази теорема? Знаеш я наизуст. Знаеш, че я знаеш, но да казваш, че нищо не разбираш, не е оправдание. Не се безпокой, дете. Бог е отредил място за всички ни. Дори за толкова безполезни като теб – Пападуров намести очилата си и погледна в дневника да намери ново място за поредната двойка, когато мляскане в дъното повдигна очите му над рамката и той зяпна учуден. – Прекъсвам ли ви нещо?

Класът се засмя задружно на любимата си двойка – Никол и Радостин. Тя беше главатар на женската банда, както и капитан на отбора по таекуондо. Той пък беше вълк-единак. В училище имаше много групи, но Радостин предпочиташе да скита сам. Никъде не се вписваше и външността му ясно го показваше. Единствен той не носеше бели ризи, като останалите момчета, бръснеше косата си и вадеше на показ татуировките по ръцете си. Брадата му вечно беше набола, а очите му бяха скрити под тежките вежди. Постоянно се усмихваше за нещо, дори когато беше ядосан. Също както Пападуров, Радостин носеше на лявото си ухо неименуван пагон под формата на диамантена обеца и никой за нищо не го закачаше. На двамата с Никол отдавна им беше писнало от този театър и нищо не ги спираше да връзват езиците си на възел, където свареха за удобно.

– Сядай, Ишева! А вие двамата, по-кротко! Училището не прави курсове за млади майки.

– На сметището има място за всички ни – рече Наташа, докато вървеше към мястото си и палавата усмивка на Никол се пресече.

– Какво каза, боклук? – скочи тя и посегна да я удари. Главите на всички се завъртяха към Наташа и аквариумът стана още по-тесен.

– Нали съм безполезна? Безполезните неща и боклуците отиват на сметището.

– Говореше за нас! Говореше за детето ни!

– Ако искаш дете, поръчай си го по пощата. Нали от там идват всички хора?

Оживлението веднага се разнесе. Наташа отново започна разговора за бременните жени. Те и бебетата не съществуваха в пределите на Вишен. Туй най-малките деца бяха на 12, но стояха в периферията и винаги бяха едни и същи. Пападуров скочи на крака, но Радостин го изпревари. Бутна чина си и притисна Наташа. Стисна гушата ѝ с ръка и започна да я души. Приближи лицето си до нейното и се озъби.

– Още само една дума срещу моята принцеса и ще ти смеля костите! Ясен ли съм?

Сърцето на Наташа се разбунтува и се качи в гърлото ѝ, пробва да пролази по-нагоре, но тя се задави и започна да преглъща, за да го върне обратно на мястото му. Пръстите на Радостин потъваха все по-навътре, въпреки че опънатите ѝ жили му пречеха да стисне направо трахеята ѝ. Никол наблюдаваше сцената с плам в очите. Цялата притръпна от удоволствие и възбуда, все едно сама държеше гърлото на Наташа. Онази обели очи и Радостин я пусна. Не я душеше за пръв път. Можеше да я пребие и пак никой нищо нямаше да направи. Оставаше ѝ само да сведе главата си и да изчака останалите да се успокоят.

Камерата над дъската се завъртя.

До обяд Наташа изтри случката от мислите си, както правеше с всички глупави стълкновения, но не и Никол. А Радостин доста се постара да изчука тази идея в тоалетните на втория етаж, където се срещаха. Никол се държеше за тръбите на парното, а устата ѝ клокочеше, пълна с помия. Радостин дори пусна водата на близкия кран, за да се съсредоточи, и стисна пепеляворусата ѝ плитка, ала тя само пъшкаше и продължаваше с бръщолевиците ѝ.

– По-силно, бебчо! – обърна се тя след малко, Радостин се сепна от мислите си и свърши, без да иска. Отдръпна се от нея и се облегна на мивките. Спря водата и продължи да диша учестено.

– Напоследък все свършваш твърде бързо – нацупи се след малко Никол. Приближи се и облегна цялото си тяло върху неговото. Надигна се на пръсти, за да потърси устните му. Той се отдръпна първоначално, но после я целуна. Тя се закикоти, защото знаеше колкото го дразнеше това. Тъкмо щеше да му каже нещо, когато сграбчи полата си и я дръпна нагоре. – По дяволите! Изцапал си я! Цял ден ще воня на теб! Кретен – тя го блъсна обратно към мивката и отиде на другата да изчисти каквото може.

Радостин изви врат изнервен, докато намести прешлените на врата си, преди пак да му се прище да стисне и нейното гърло.

– Къде е тя? – глухо рече той след малко.

– Има три часа религия. Би трябвало да знаеш програмата ѝ наизуст. Което ми напомня,… Не забравяй, че днес е на преглед – Никол пусна полата си и пак се допря в него. – Довечера съм в почивка. Искаш ли да се видим?

– Вече имам планове.

Д-р Калудин беше ревматолог в местната болница. Всички важни сгради се намираха около кметството. Училището беше откъм южната му страна, а болницата – откъм източната. Любопитното за това заведение беше, че целият персонал се състоеше от десетина души, сред които семеен лекар, чистач и сестри. А още по-любопитното беше как от всички възможни специалисти, във Вишен се беше намерил ревматолог тъкмо за болестта на Наташа. Още от малка ѝ бяха диагностицирали ЮИО – идиопатична ювенилна остеопороза. Наташа не чувстваше нищо, но Калудин я увещаваше, че нямало никакви симптоми. Могла да умре в агония всеки момент и други такива. Заради безумните апокалиптични сюжети, които рисуваше във фантазията си при всяко нейно посещение, на Наташа ѝ се налагаше да си прави пълна кръвна картина всеки месец, като резултатите винаги бяха по-лоши от предишните и нищо чудно, след като този некадърен доктор наричаше успокоителните „витамин D”, а себе си „чичко ти“.

„Какъв чичо си ми ти? Кречетало?“ – изгледа го Наташа, когато я прие в кабинета си. Седна на столчето, придържайки ръката, от която бяха взели кръв. Нищо не се беше променило. Все така миришеше на хлор, а витринката с лекарствата пак беше заключена. Сложиха ѝ катинар, когато преди година опита да се отрови. Жалко. Пак щеше да остави Калудин да си играе монолога сам. Той беше завидно словоохотлива натура и можеше да говори за всичко с една и съща престорена страст. Докторът беше от малкото, които нямаха маска, защото нямаше лице и можеше да се превърне във всеки. Понякога я дострашаваше тази му особеност. Какво му костваше да вземе който и да е предмет и да я атакува? Тя се изнервяше, когато той се доближеше до нея, ръкомахайки. Имаше усещането, че няма ръце, а две секири и като дървар разцепваше въздуха, преди да разцепи снагата ѝ.

– …А когато бедрената кост се счупи, а това, уверявам те, ще се случи скоро, болката може да се сравни на челен сблъсък с товарен камион. Ще ти се прииска да не си се раждала.

– Разбира се – кимна Наташа механично.

Калудин се сепна внезапно от речта си, поразен от това покорно мълчание и смутен от одобрението ѝ. Изведнъж загуби нишката на мисълта си, повъртя се около бюрото си, сякаш търсеше нещо, а поле плесна с ръце.

– Върни се пак в края на седмицата за резултатите. Тогава ще ти покажа и снимки на костен мозък, попаднал в мускулна тъкан.

Наташа си пое дъх да отвърне, но не намери сили. Сега можеше единствено да се върне в онази къща. Дом или каквото там го наричаха останалите. Дом имаше много значения. Не само като къща, но и като синоним за семейство, уют, спокойствие, сигурност. За Наташа беше синоним на място без прозорци и врати. Те бяха там, но само привидно. Също като нейното съществуване. Носталгията по нещо, което никога не беше преживяла и имала, я завладя и тя жадно погледна към витрината за последен път, преди да излезе от кабинета на д-р Калудин.

Обикновено никой не стоеше на пътя на Наташа. Може стотици очи да я следяха, но накъдето и да поемеше, беше все едно, защото Графика вече знаеше. Затова ѝ направи впечатление, когато една от сестрите се показа зад ъгъла и спря пред нея. Тя беше на средна възраст, доста едра в ханша, с виснали до пъпа гърди и къси крачета. Имаше тиквено червена коса на едри пръстени и колкото и да опитваше, все не успяваше да я улови под шапчицата си. Месестите ѝ бузи бяха изпръхнали и зачервени, луничките ѝ почти не си личаха. Очите ѝ, преди искрящо зелени, сега бяха станали на две воднисти, разкаляни локви, скрити под подпухналите от плач клепачи. Наташа усети, че нещо с нея не беше наред, ала не можа да разгадае мислите ѝ. Тя изглеждаше така, сякаш беше взела решение след дълга вътрешна борба. Наташа зина да я пита какво иска, когато тя светкавично извади револвер изпод престилката си, притисна го към дясното си слепоочие, стисна очи и в следващия миг главата ѝ експлодира в кръв, плът и кости.

Звукът от куршума отекна в гърлото на Наташа, разбърка стомашните ѝ сокове, погъделичка мъжеца ѝ и тя без малко не повърна. Чу оживление. Вдигна глава само за миг и видя безжизненото тяло и огромното петно в коридора. Всичко се размаза. Срещу нея се зададе другата сестра. Тя падна на колене и разтресе първата. Тази беше два пъти по-слабичка, с черни, изнемощели коси и жилести ръце. Лицето ѝ беше станало восъчно и изпито, а малките ѝ устни го правеха още по-страшно.

– Лиза?... – промълви тя. Очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя започна да си поема въздух на дълги глътки, сякаш получаваше задух. Погледна към пистолета, а после – към Наташа. – Ти си виновна!

Ледени кинжали се забиха в гърба на Наташа. Чу шум зад себе си. Някой беше дошъл и тичаше насам, но вече беше късно. Втората сестра взе пистолета несръчно и с две ръце пъхна дулото в устата и стреля. Втори облак от кръв и мозък се разнесе. Капчиците стигнаха чак до стената в дъното. От изстрела Наташа цялата трепна, като че тя беше поела куршума.

– Недей – рекоха устните ѝ сами. – Не го прави.

Почувства замайване. Някакви ръце я уловиха под мишниците и я затеглиха назад. Главата ѝ тежеше като оловна, аха-аха да се търкулне от тялото.

– Неадекватна е! – чу се отзад. Издърпаха я в страничния коридор и я облегнаха на стената. Други хора са спуснаха към телата да заличат следите възможно най-бързо. Полезрението на Наташа ги улавяше, тя ги познаваше, но вече не ѝ пукаше. След малко пред нея застана Никол. Махна ѝ с ръка, щракна ѝ с пръсти и я разтърси, а накрая ѝ удари две плесници, но Наташа не се съвзе. Пред очите ѝ беше все още кървавата баня, а в ушите ѝ кънтеше „Ти си виновна!“. Сцената се превърташе отново и отново, по-бавно, по-болезнено. Втората сестра не беше успяла да натисне спусъка веднага. Той беше заял. Докато Наташа беше концентрирана върху него, не подаде, но в момента, в който чу гласовете зад себе си, го изпусна и тя отне живота си.

Сън ли беше или фантазия? За пръв път Наташа опитваше сама да влезе в илюзията и да убеди себе си, че нищо от това не се беше случило. Това там не беше бягство, нито пистолетът беше ключ. Това беше ад. Достраша я. Достраша я от себе си, от ножа, който криеше, и от мислите, които не можеше да сподели. Вървеше, но пак стоеше на едно място. Когато дойде на себе си, намираше се пред кметството. Влачеше краката си като пияна и залиташе в различни посоки, неспособна да контролира тялото си.

– Неадекватна е – чу се пак отнякъде и Наташа се предаде. Отпусна се на коленете си, усещайки как земята се върти бясно, и започна да се смее. Дълбоко, гръмогласно и ехидно. Как така на този свят нямаше и едно красиво нещо? Дори смъртта… Тя стана след малко и продължи да се смее до вкъщи. Щом прекрачи прага, захвърли раницата си, закикоти се и затръшна вратата на стаята си. Застана в един ъгъл, скръстила крака по турски и взряна в една точка. Камерите и тя не помръднаха с часове.

Настъпи десет. Лещите се свиха, камерите се изключиха и стаята се запечата. Това беше знак да тръгне веднага, но тя още не можеше да помръдне. Докосна несъзнателно лицето си, ала нямаше следи от сълзи, а и сърцето ѝ беше предателски спокойно. Трябваше да опресни главата си. Стана и взе библията. Качи се на тоалетката и размести една част от висящия таван. От другата страна имаше капандура, водеща към покрива. Наташа подскочи с библията в чантата си и се захвана за ръба. Качи се на керемидите, заобиколи откъм задния двор и внимателно се плъзна надолу. Скочи и се приземи на тревата. Доближи се до липата в дъното и извади от чантата си механично самолетче. Нави пружината и го пусна към края на улицата. Детекторите за движение го прихванаха и камерите се обърнаха в онази посока, за да пробяга през улицата. Мина през разградения двор на две къщи и се прехвърли на отсрещния тротоар. Там имаше изоставена къща на двама старци, които изчезнаха безследно преди месеци.

За последно Наташа се огледа, после почука два пъти по касата и вратата се отвори. Тя влезе внимателно и тъмнината я глътна. Внезапно някой се появи и я притисна към ламперията с цяло тяло. Наташа се изненада, но само потрепери и се остави в ръцете на този мъж. Той я прегърна в началото, впи устни във врата ѝ някак благодарствено, а после започна да я целува. Ръцете му се движеха нагоре-надолу по гърба ѝ, стискаха задника ѝ, мачкаха гърдите ѝ, бузите ѝ, теглеха косата ѝ. Ерекцията му настоятелно разделяше краката ѝ, докато тя не се отпусна. Той я взе на ръце, направи няколко крачки и я сложи на импровизираното легло. Там нежно започна да я съблича на приглушената светлина от уличните лампи.

Ръцете му се плъзнаха под вълнената ѝ пола. Пръстите му се вмъкнаха под пликчетата, опъна ластика и ги дръпна надолу. Целуна едната буза на дупето ѝ, а дясната му ръка се вмъкна под блузката и продължи нагоре към гърдите ѝ. Отмести сутиена ѝ нагоре и се върна бавно надолу по корема ѝ. Наташа изстена, без да иска, и веднага прикри устните си, но той отмести ръката ѝ и я целуна. Вече цяла седмица Радостин чакаше този момент и колкото повече мислеше за него, толкова по-непохватен ставаше с Никол. Но за Наташа това беше нищо повече от обикновен секс. За да спечели съюзник, тя нямаше какво друго да предположи, освен себе си. В началото го мразеше. Мразеше да я докосва. Ненавиждаше гнусните ръце, с които я влачеше и удряше; тялото, което опираше в нейното; дъхът, който опитваше насила да смеси с нейния. После започна да го съжалява, защото той наистина изпитваше нещо към нея. Ала не отношенията им бяха онова, което подписа смъртната му присъда.

Беше техният план за бягство.

Като че камерите, микрофоните, заглушителите, приспивателните и парализиращият газ не бяха достатъчни, та и самият град беше конструиран като лабиринт. Не във вътрешността си, както се предполагаше, а в покрайнините си. Колкото и пъти Наташа да се беше опитвала да излезе или да проучи, все се озоваваше на различно място. Сякаш къщите там не бяха истински, а плоски проекции, и имаха две лицеви страни, така че, когато опитваше да ги заобиколи, все се озоваваше отпред. И тази измама, както всичко друго във Вишен, се подчиняваше на Графика, а той – на огромен компютър, скрит нейде из кметството. В този компютър, според Радостин, имаше три места, на които можеше да е скрит първичния код. Той постоянно се пренаписваше в зависимост от състоянието на Наташа. Тя се нуждаеше от кода, за да може да открие път навън. Нито тя, нито Радостин разбираха нещо от програмиране. Опитаха се да прокопаят път навън, ала се оказа, че почвата беше твърде плитка – отдолу имаше едър пясък и скала. Дърветата бяха само липи, на една възраст и височина. Къщите бяха строени по едно и също време, на еднаква дълбочина и със сходен дизайн.

– Как помниш детайлите толкова добре? – попита я той веднъж, а Наташа му отвърна, че можеше да запомни страниците на който и да е учебник, а после просто да го „отгърне“ в ума си и да му изрецитира дословно написаното. Дарбата ѝ му се стори полезна. За да научи компютърния език обаче, тя трябваше да го вижда, затова той сглоби четец в една от библиите, които бяха длъжни да носят със себе си. Отвътре книжното тяло беше обикновено, но на гърба, върху черната кожа, се появяваха изображения на компютърния код. Устройството в гръбчето улавяше различните команди, които се носеха наоколо, разкодираше ги и ги показваше на плазмения екран. Под подходящ ъгъл, единствено Наташа можеше да види какво пишеше на гърба. И така, ден след ден, час след час, тя учеше командния език, а после размишляваше над него и го пренаписваше в главата си. Тя вече знаеше какво трябваше да напише в първичния код. Само трябваше да го открие.

– Повреди се – въздъхна тежко Наташа в тъмнината. Лежаха голи на стар дюшек, а Радостин галеше гърба ѝ с върха на пръстите си. Тя протегна ръката си, дръпна чантата към себе си и му подаде библията. – Сигурно си чул за двойното самоубийство.

– Няма такова словосъчетание – меко я упрекна той. Отмести косата ѝ и докосна синината по врата ѝ. – Заболя ли те?

– Не повече от обичайно – тя се дръпна от него хладно и започна да се облича. Той остана облегнат на лакътя си да наблюдава жълтите сенки по тялото ѝ. – Ще го оправиш ли?

– Да – рече той разсеяно и остави библията настрана. – Обичаш ли ме? Поне малко?

– А ти как мислиш? – извърна се тя и го изгледа ядно. – Ти ми даваш това, което искам; аз ти давам онова, което искаш.

Наташа стана и заобиколи внимателно дюшека. Място не можеше да си намери и усещаше как съвестта се влачеше със сянката ѝ. Това я правеше нервна и раздразнителна. Радостин не забеляза нищо от това. Беше си внушил, че имаха връзка и тъй като внушението си беше само негово, търсеше сметка у нея.

– Може да сме убийци, но това не значи, че ни липсват чувства. Всеки, който е в този град, е пратен, за да умре. Нашият живот зависи от твоя. Ние също сме затворени тук да играем театър пред кой знае кого.

– Не ми вменявай вина! – почти заекна Наташа и изчезна в сенките. В къщата стана тихо, но той знаеше, че тя бе още там. По едно време отново заговори, но гласът ѝ трепереше и напомняше чуруликане на загубена в гората птичка. – Ти винаги можеш да лапнеш куршума. Защо не се отървеш от този живот?

– Знаеш защо – Радостин осъзна, че тези разговори я отблъскваха от него, така че извади кутията с храна, която беше донесъл. Крадеше почти всяка вечер по някое парче пушено месо или пържола. Носеше ѝ и други неща, за да я поддържа във форма. Той смени успокоителните ѝ с боядисани в червена глазура таблетки витамини. – Сигурно си гладна.

– Днес се нагледах на парчета месо – просъска горчиво тя от тъмнината. – Искам да ме научиш как да победя тези хора.

– Колкото по-малко знаеш за тях, толкова по-добре и за двама ни. Невъздържана си и ще се издадеш. Забрави ли какво стана днес с Никол? Аз ти казах за бунището. Да ги компрометираш ли се опитваш? Да ги злепоставиш? Ще издадеш мен и тогава сме свършени!

– Просто искам да знам!

– Тези хора са наясно с абсолютно всичко за теб – кога лъжеш, кога криеш нещо. Те знаят, че ги подозираш. Няма да скриеш нещо по-голямо.

Наташа млъкна отново, скрита удобно в мрачните шепи на нощта. Радостин си обу дънките и направи крачка в посоката, в която я вида да изчезва, с надеждата, че тя стоеше пред него.

– Намери ли онова, което търсеше? – рече ѝ, но тя се тишеше и го накара да направи още една крачка.

– Да. Беше прав. Градът наистина има слаба точка. На северозапад от парка лабиринтът има пресечна точка. От там може да избягаме. Направих изчисления в дневника си. Всичко е точно. Нужен ни е само подходящ момент.

Всъщност, колкото и да умуваха, всичките им планове до сега разчитаха на вероятно събитие, което да обърка Графика и да има отвори дупка във времето и системата, за да действа. Обикновено такива „моменти“ можеха да се появят с бъг, ала всяко проникване в системата се засичаше с GPS, така че в мига, в който Наташа допишеше първичния код, някой вече щеше да я наясно.

– Унищожи доказателствата, нали? – обади се предпазливостта на Радостин. Той приемаше всичко така, сякаш го беше извършил сам. За него съществуваше единствено Наташа, докато тя имаше още трима съюзници. Първият беше стара библия, която той ѝ направи. Вторият беше механичен часовник. Беше красив и скъп, самонавиваше се само с няколко движения на китката си. Държеше го на глезена си, скрит под чорапите. С него беше направила един от най-големите пробиви в Графика, защото аналоговите часовници в града мереха времето по различен начин. Това доведе до появата на нейния трети съюзник – дневникът.

Идеята ѝ подхвърли Пападуров. Той настояваше тя да преписва формули на хартия, за да усвои материала. Наташа обаче водеше записките си, ползвайки математиката и като шифър, и като претекст. Щом изпишеше последната страница, тя трябваше да се отърве от него, но не можеше да го гори или просто да го зарови. Вместо това, смесваше няколко от препаратите под мивката с малко разредител за боя, след което потапяше дневника и мастилото падаше. Закачаше дневника в банята и издухваше страниците със сешоар. Откачаше го и го слагаше под други книги, за да изглади пожълтелите и вече втвърдени страници. Всичко, което беше изписала, до последната запетайка, тя помнеше. Хората, като Радостин, виждаха просото сгрешени задачи и невъзможни формули, но тя виждаше спомени и бележки. Нейният секретен план за бягство.

– Как успя да идеш там, без да те забележат? – Радостин още гледаше картата, която тя му начерта в бързината.

– Имам си начини – Наташа стана отнесена и се върна при жълтите светлини. Облегна се до прозорците и погледна към улицата. – Кога ще го направиш?

– Когато кажеш.

– Не говорех за това – тросна се тя.

– Просто исках да поговорим нормално. Знаеш, че винаги правим всичко, което ти поискаш.

– Искаш да говорим? – зашепна тя и го блъсна с ръка. – Остана ли какво да говорим, след като знаеш всичко за мен?

– Дори повече, отколкото предполагаш – Радостин нарочно свали поглед към бюста ѝ, защото знаеше, че това я докарваше до лудост. Бузите и устните ѝ се свиха навътре, мускулите ѝ се опънаха, а челюстта ѝ се измести. Ръката ѝ, твърда и непоколебима, го шибна като камшик и почти не отвъртя главата му. Това го ядоса. Той искаше да се ядоса. Обърна се бавно към нея, сграбчи я през кръста и я хвърли на дюшека. Наташа зарита във въздуха и се стовари право върху мръсните чаршафи.

– Не! Недей! – извика тя едва, когато усети как ръцете му я притискат надолу отново. Както първия път заедно, така и много пъти след това, тя винаги се съпротивляваше. Нещо в нея не я оставяше намира, не ѝ даваше покой от прикосновението му. В очите на Радостин обаче това беше просто възмездие. Колкото по-груба и нагла беше Никол с Наташа, толкова по-жестоко я чукаше той. Колкото по-лоша беше Наташа с него, толкова по-голямо желание изпитваше да я покори и подчини, но нещо все заставаше на пътя му и като невидима преграда продължаваше да стои между тях, независимо дали ѝ се отдаваше напълно или просто си доставяше удоволствие.

Час преди да съмне, той най-сетне приключи с размишленията си и стана. Наташа спеше полугола, обърната с гръб, докато той отвори библията на слабата светлина. Дръпна завесите, за да разгледа по-подробно щетите по платката и екрана. Технологията на електронното мастило той беше копирал и усъвършенствал. Смяташе да замени мастилото, за да може да се вижда единствено с ултравиолетови лещи и така Наташа да престане да изглежда скована. На нея ѝ костваше двойно повече усилия да се прикрива, отколкото да учи компютърния език и да пренаписва алгоритми. И този път успя да избегне уроците по защита, които ѝ бе обещал преди месеци. Не искаше тя да се бие, но не искаше и да я бият. В безсилието си да я защити, Радостин ставаше все по-гневен и избухлив, по-опасен, отколкото предполагаше. Съжденията го разсеяха и той не можа да продължи работата си над платката. Извърна се към стената, където лежеше сянката на Наташа. Двамата бяха неподвижни, вкочанени, не можеха да се докоснат дори. Ако скоро нищо не се случеше, от тях нямаше да остане дори отпечатък на това забравено от Бога място. Дори сега, дори на тази светлина, той продължаваше да носи маска и да играе на тази малка сцена, хранейки Наташа с лъжливи надежди. Опитваше се да ѝ каже истината – изход от тук нямаше, ала да я манипулира вече не беше просто работа. Тази друга лъжа беше техният общ свят, тяхната непристъпна за друг Обетована земя, късче Рай, тяхната свобода.

Нещо погъделичка Радостин и той се сепна от размишленията си. Платката се измокри и той побърза да попие. Когато вдигна салфетката, видя по нея ярко петно кръв. Докосна инстинктивно носа си и почувства две вадички, които се стичаха от носа му по устните и брадичката. Изплашен, той скри устата си и попи останалата кръв. Боязливо се завъртя отново към Наташа, но тя не го беше видяла. Той смачка салфетката на топка и я скри в джоба си. Пресегна се към металната кутия за инструменти, която криеше под дъските, и я отвори. Бръкна под инструментите и извади от там един стар моливник. В него имаше спринцовка. Той дръпна панталона си надолу, стисна хълбока си и инжектира течността. Остра болка мина през костите му и той прехапа устни, за да не издаде звук. Извади спринцовката от себе си и се отпусна изтощен на пода.

Библията успя да поправи, но не и себе си.

Няколко дни по-късно, в един от горещите майски дни, слънцето се беше надвесило над градчето и лъчите му стигаха почти до земята. Вятър нямаше и листата на дърветата трепереха, жадни за глътка дъжд. Наташа вървеше по улицата и се взираше в библията. Светлината ѝ пречеше ясно да вижда кода и тя се мръщеше, докато топлината щипеше безжалостно страните ѝ.

Тънък гласец се понесе отнякъде. Наташа спря и се огледа. Горе на дървото имаше нещо. Тя сложи библията под мишница и присви изморените си очи. Песничката се повтори – беше чуруликане. Между клоните, едва дишащо от задух, се криеше неоново зелено папагалче с крива червена човка. То чуруликаше пресечено, като че се опитваше да завърже разговор или да си намери другарче. Омагьосана от леката му перушина и странния му вид, Наташа направи още крачка и застана под дървото.

Чудейки се как да го примами да слезе, Наташа прерови джобовете на чантата си и откри на дъното слънчогледови семки. Разтри ги между дланите си, за да падне солта от тях, и ги поднесе бавно към папагалчето. То първо извърна глава към близкото дърво, но като подуши слънчогледа, спусна се с един скок и кацна на ръката ѝ. Взе една семка в човката си, а после я нагласи с краче, за да я отвори. Наташа стоеше примряла от вълнение. Очите ѝ попиваха всяко негово движение. Можеше да почувства как малкото му сърчице биеше бясно в гърдите, разкъсвано от страха и глада. Тя понечи да го докосне със свободната си ръка, а то изви гръб и вирна опашка, но продължи да яде семките.

Без да му мисли много, Наташа покри папагала и го занесе в стаята си. От тогава престана да излиза често от страх някой от домашните да не научи за него и да го прогони. Стоеше с часове в необичайно веселата му компания и слушаше разказите му за далечни земи и изгубени съкровища. Храната и водата съживиха бързо папагалчето и то възвърна напълно силите си. Обикаляше стаята и приказваше по-скоро на себе си, а Наташа беше отпуснала главата си на бюрото, гледаше към небето навън и си представяше необятна джунгла – усещаше миризмата на дърветата в крилете му и шума на реката в гласа му. Тази птица беше дошла от друг свят, дивен и непознат. Донесе ѝ повече радост, отколкото беше изпитвала през живота си. От лицето ѝ не слизаше усмивката и благоговението. „Де да имах криле“ – мислеше си тя непрестанно. – „Или да стана мъничка и да се кача на гърба ти, за да ме отведеш тук.“

На дясното си краче папагалчето имаше сребърен пръстен с непознат номер. Тогава Наташа още не знаеше значението му, но разбра, че папагалчето се беше радвало на грижите на друг човек. От където и да беше дошло, който и да го беше пратил, то успя да преобърне живота ѝ. Дори намери начин да убеди Радостин най-сетне да я научи на техните техники за атака и защита.

– Това е наръчникът – даде ѝ го той на една тяхна среща. – Прочети го и ще поговорим.

– Тук пише ли за алармените сигнали? Обеща да ми разкажеш.

Радостин погледна встрани, кисел и сънен, но се съгласи. Наташа скри книжката в чантата си и се настани на стола, за да го изслуша. Напоследък срещите им ставаха все по-кратки и по-съдържателни, като че двамата предчувстваха нещо.

– Освен всичко останало, трябва да знаеш за същината на алармата. Нужно е да прехапеш езика си, когато замахнат, за да изглежда сякаш са те ударили силно, независимо коя степен е сигналът. Кръвта за нас означава, че трябва веднага да престанем. Видят ли кръв, няма да те доближат повече. В противен случай, се задейства вътрешен протокол и ще дойде големият проблем в черни маски и с палки в ръце.

– Имате хора, които следят хората, които следят мен?

– Наричат се Вътрешна сигурност. Те контролират града и следят камерите. Дори ние ги виждаме рядко. Колкото повече е кръвта, толкова по-жестоки са. Не съм сигурен за причината.

– Жълто и оранжево са ми ясни. Ами какво е червено?

– Нищо хубаво – помръкна Радостин внезапно и пак кривна погледа си встрани, като че търсеше нещо в тъмнината.

– Може да го използваме за сигнал – тя имаше предвид, че с алармата ще задействат плана за бягство, но Радостин не беше съгласен, затова не каза нищо повече. Наташа си тръгна по-рано и се прибра в стаята си. Не чу папагалчето и помисли, че е заспало дълбоко, затова просто се мушна под завивките, за да прочете не светлината на фенерчето наръчника. Още преди да стигне до края, състави мислено разни противоатаки на удари, които бе получавала в миналото, след което заспа щастлива, че най-накрая всичко си идваше на мястото.

На сутринта Наташа не видя къде се беше скрило папагалчето, но му остави семки на бюрото и две черешки. Бързаше за часа по „Религиозни дебати“, в който освен да ѝ вменяват чувство за малоценност, можеше да улови с библията си най-ясен сигнал. Някой непрестанно въвеждаше кодове и един от тях щеше да я заведе до мястото, където бе скрит първичният. Тя следеше съсредоточено цифрите и дори не забелязваше, че Никол и приятелите ѝ се бяха скупчили на последния чин и шумно обсъждаха нещо. Някой изчурулика. Наташа вдигна очи от библията и дочу Никол да свири позната мелодия. Обърна се бавно и видя между телата на момичетата зеленото папагалче. Държаха го в дланите си и натискаха крилата му надолу, а то се опитваше да се измъкне и надаваше жални писъци. Нещо остро и горещо жегна Наташа право в сърцето и тя без малко не скочи, но така само щеше да му навреди, затова остана на мястото си привидно спокойна.

– Виж каква играчка си намерих – подразни я Никол. Вдигна папагалчето и натисна главицата му с червосаните си устни. – За какво ти е това безполезно същество?

– За да си направя криле от перата му, да ги залепя с восък и да литна към слънцето. А сега го пусни!

– Смееш да ми заповядваш? – изхъска Никол, подразнена от дързостта на Наташа. Другата стисна зъби и плахо преглътна. Веждите ѝ надвиснаха над горящите ѝ очи, предчувствайки бедата. Никол се усмихна неочаквано и обърна папагалчето към лицето си. – О, птичке моя, дай ми криле и ме отведи далеч, където в реките тече мед и мляко и земята…

Тя не довърши. Палецът ѝ мина по шийката на папагалчето, стисна го и счупи врата му с едно движение. Птичето не можа дори да цвръкне. Телцето му се отпусна безжизнено в ръката ѝ, крилете ми се разтвориха като ръце на удавник и то заспа вечния си сън. В Наташа нещо се прекърши. Първоначално тя не разбра какво се случи, но очите ѝ внезапно се напълниха със сълзи. Никол отвори юмрука си и папагалчето падна на пода като есенен лист и крилете му за последен път въздъхнаха.

– Жалко. Играчката ми се счупи.

Никол се усмихна още веднъж, стана и излезе, следвана от момичетата. В празната стая останаха само Наташа и сладкодумният разказвач. Наташа не можа да помръдне, не можа нищо да направи, нито дори да вземе телцето му и да го погребе. Много очи я гледаха. Тя чуваше как лещите на камерите наоколо опитваха да фокусират върху лицето ѝ, за да разгадаят емоциите ѝ. Това ѝ бръкна в душата и електричество мина през нея.

Ни жива, ни мъртва, Наташа взе нещата си и се върна със спокойна крачка у дома. На вечеря едва преглътна три залъка, отиде си в стаята и седна да пише формули в тетрадката си. Мастилото се разтичаше по страниците свободно, като че не излизаше от писалката ѝ, а само изплуваше отдолу. Изминаха два часа в това безполезно начинание, когато удари десет и вратата се заключи заедно с камерите. Писецът изведнъж спря над листа и ръката ѝ се отпусна. В следващия миг тя извади ножа от скривалището му и скочи към леглото.

„Раз-два“ – корема, „три-четири“ – главата, „пет-шест“ – бъбреците, „седем-осем“ – гърлото, „девет-десет“ – пак корема. Острието святкаше в тъмнината, порейки вътрешността на мрака. Наташа нанасяше обезумяла ударите си, както беше учила от наръчника – все смъртоносни, все жестоки и прецизни. Изгуби бройката след десет. Хвана дръжката с две ръце и започна да удря само в сърцето. „Едно, две, три, четири“ – зататктува вътрешно, без да разбира защо. „Още ли не си мъртва? Още ли?“ – почти изкрещя тя, когато пружините изскочиха, цялата ѝ ненавист се събра на върха на острието и последният удар се озова в бетонната стена. Там Наташа си представяше челото на Никол. Когато дойде на себе си и пусна дръжката, дръпна се изплашена назад. Ножът беше пробил замазката и тухлите и беше потънал в основата си, пропуквайки стената в три посоки.

Всичките пет етапа на скръбта за Наташа минаха като миг.

И тогава се роди нуждата за отмъщение.

Стенанията в тоалетните започнаха и свършиха спонтанно. Настана неловко мълчание. Радостин излезе пръв. Крачеше тежко и почесваше нервно наболата си брада. След минута го последва Никол. По лицето ѝ личеше огромно неудовлетворение. Тя се огледа, като че търсеше Радостин или поне сянката на предишното му разюздано „аз“, когато видя Наташа, облегнала гръб до вратата. Никол се сепна. Дори не я беше забелязала. Наташа не гледаш към нея, затова и Никол не я заговори, но се ядоса и тръгна нататък.

– Искаш ли да знаеш защо той свършва толкова бързо напоследък? – настигна я гласът на Наташа. Никол наби пети като попарена и се върна почервеняла. Нерв трепна по лицето ѝ и обели зъби като вълчица.

– Какво каза?

– Чу ме.

Отведнъж коридорът се изпълни с хора. Кръвта ги беше събрала около това място. С тях дойдоха и мъже с черни маски. Единият се пресегна, сграбчи Никол и в следващия момент във въздуха заплющяха палки. Онези наоколо опитаха да направят кръг и да скрият тази брутална сцена от светналите очи на Наташа, но тя виждаше гърчовете на своята жертва през краката им. Някой я дръпна назад, но тя се освободи. Ралица пак я задърпа настоятелно, с което ядоса Наташа. Без да се замисли, тя изви ръцете ѝ, както пишеше в наръчника. Радостин стоеше отстрани. Не искаше да се меси, ала неволно забеляза какво щеше да направи Наташа. Нямаше начин Ралица да не разбере, затова се намеси инстинктивно.

Хвана Наташа за ризата, дръпна я силно назад и я блъсна с лице в стената. Ударът я замая и тя залитна, но той не спря до там. Събори я на земята и я удари с юмрук в главата, за да загуби съзнание, но това не се случи. Наташа спря да се съпротивлява, не защото нямаше сили, а защото онова, което се беше утаило в нея, напълно изчезна и тя изпита абсолютна празнота. И болка – дълбоко вкоренена в съзнанието ѝ. Тялото ѝ се отпусна, захвърлено в ъгъла, стопено от натиска. Само очите ѝ продължаваха да горят от омраза. На Радостин му се стори, че тя вътрешно агонизираше и тялото му понечи да я подкрепи, но разумът го спря и той замръзна, втренчен в нея.

Обявиха код оранжево.

Прибраха Наташа в стаята ѝ и я заключиха по-рано от обикновено, за да почистят бъркотията. Истината беше, че Мафалда не можеше да чака да стане десет, за да събере хората си в кметството. Бащата остана през нощта сам да пази Наташа, а и да слухти да не направи още някоя глупост. Колкото до града, реално нямаше кой да играе кмет, затова сградата винаги беше празна и тук понякога се събираха хора да разпуснат след края на работния ден.

Макар че дойдоха всички, повечето останаха отвън. В кабинета беше и член на Вътрешна сигурност. Той доведе пребитата Никол. Поне не ѝ бяха счупили краката. Човекът я предаде лично на Мафалда и я накара да подпише нещо, след което напусна. Обидена, посинена и почти разплакана, Никол се отпусна на една страна на диванчето, неспособна да седне на задника си. Доктор Калудин отиде да я прегледа, докато Радостин и Ралица я гледаха хладно и с отвращение. Мафалда изпрати господина и се върна. Всички чакаха Калудин.

– Едно счупено ребро и две пукнати – заключи накрая той и показа на екрана на апарата си какво беше видял. Показа го и на Никол, но тя блъсна портативния рентген от погледа си и завъртя очи.

– Тази кучка! – изригна внезапно. – Дай ми нещо за болката! Веднага!

– Дали са ти достатъчно! – намеси се Мафалда. Хвана ръката, с която стискаше престилката на Калудин, и я отмести. – Какво се случи там?

– Нищо – тихо и обидено отвърна Никол и се обърна, защото не искаше да говори повече. Мафалда обаче се надвеси над нея и гневният ѝ дъх я блъсна в лицето.

– За какво ти трябваше да я удряш?

– Кучката ме е натопила! – Никол посегна да блъсне Мафалда от себе си, но размисли в последния момент. Нарочно си е прехапала езика.

– Не знаем дали го е направила умишлено или докато си я ударила – намеси се Ралица. Тя беше гледала записите от камерите. – Какво ти каза? Как те провокира?

Никол погледна към Радостин, но нищо не каза. Ралица продължи, когато си спомни случката от предния ден.

– Не биваше да убиваш папагала! Като искаш да я манипулираш, трябвало е да му счупиш крилото или да отрежеш опашката, за да не може да лети. Тя трябва да се бои от нас, а не да си губи страха.

– От къде изобщо се взе тази птица? – Никол внезапно прехвърли вината върху папагала. – Няма как да е долетяла до тук!

– Казваш, че някой го е внесъл умишлено? – разпали е Мафалда. Цялата беше настръхнала от гняв заради намесата на Вътрешна сигурност. Отдавна не беше получавала заповеди, а сега самовластието ѝ беше разклатено. Тя също не разбираше как бе възможно да се появи папагал на такова отдалечено от света място. В града единствените животни бяха кучетата. Появяваха се мравки, скорпиони и змии, но те не бяха важни.

– А ти да не твърдиш, че един ден просто си е казал „защо да не прелетя стотици километри в тази посока“?

– Слушай, госпожичке! – Мафалда ритна по дивана, вместо по Никол, но тя пак се сви на мястото си и млъкна. – Това не ти е Академията, нито Агенцията! Ти си на мисия, дявол те взел! Понякога се случват инциденти, като този днес и онзи вчера. Непредвидими обстоятелства, които не са под контрола ни. Природни бедствия и катаклизми, все капризи на природата. Те не разбират нашите протоколи и вие нямате право да се уповавате на тях.

Всички мълчаха. Радостин също мислеше за Наташа, но пред очите му все беше онзи неин отнесен поглед, сякаш самото му тяло ѝ беше издало истината неволно. Не усети колко време беше изминало, но чу Ралица да споменава за спречкването и това го накара да дойде на себе си.

– Тя ме блокира – Ралица изглеждаше удивена и объркана, сякаш сама не вярваше на спомените си. Мафалда обаче нехаеше за разбърканите ѝ мисли и това успокои нервите на Радостин.

– Не ме интересува! Съзнавате ли изобщо какво се случи? Имате ли представа, поне визуална, колко близо е оранжевото до червеното? Не е като жълтото, което виждаме през месец. Не сме имали тревога втора степен от две години! Кълна се, че следващият, който ѝ пусне кръв, ще застрелям в главата, много преди Вътрешна сигурност да се появи! Шитните няма да се сипят само на моята глава, дами и господа. От утре задействам протокола за извънредни ситуации. Което ще рече – оставате без лични оръжия.

– С какво ще се защитаваме? – опули се Никол. Без оръжията си, те се чувстваха уязвими, като че ги оставаха без дрехи.

– От кого ще се защитаваш? От нея? Тя и с пръст не те е докосвала. Идеята, скъпа, е ти да влезеш под нейната кожа, а не да я оставиш да ти дърпа конците. Не само ние знаем всичко за нея. Очевидно тя също учи за нас и копира поведенчески модели. Където намери пукнатина, ще си направи отвор. Никол ще бъде отстранена. Колкото до пистолетите,… Не искам следващия път, когато някой от вас, кретени, реши да си пръсне мозъка, Наташа да се възползва от примера на кльощавата Беатрис и да се гръмне.

– Ако се страхуваш от копиране на модели, не би ли трябвало да сме в къщата? От къде знаеш, че не се самоубива в момента?

– Цяло чудо ще е, ако изобщо успее да направи каквото и да е.

Срещата свърши късно. Радостин, едва дочакал края, изчезна, още преди Никол да се сети да поиска помощ от него. Той бързаше да иде на уреченото място. Взе със себе си чанта за първа помощ, каквито имаше провесени навсякъде. Беше още рано, но той се вълнуваше, като пред любовна среща. Обхождаше нервно къщата, движейки се по стените, докато слухът му бе съсредоточен върху входната врата. Минаваше покрай прозорците и хвърляше погледи в двете посоки, очаквайки да види силуета ѝ, примесен с кехлибарената светлина.

Луната изгря високо и като пъдарка, поведе звездите из небесния саван. Вдигна се мъгла и плъзна по дворовете на отсрещните къщи, което скъси видимостта и Радостин го хвана параноя. Минаваше полунощ, а от Наташа все още нямаше следа. Градът се беше превърнал в обиталище на духове. Всички вече спяха. Предстоеше им тежък ден. Радостин обаче не мислеше за тях. Болната му фантазия я въртеше на хурката си догадки и плетеше лъжовни истории за това как Наташа беше толкова зле, че не можеше да помръдне или как лежеше на леглото си като в ковчег и умираше от вътрешен кръвоизлив. Той знаеше, че никой не я беше прегледал, никой дори не се беше сетил за нея.

Дразнещите догадки станаха нетърпими към два и невъзможни към четири сутринта. Радостин престана да тъпче наоколо, а застана с гръб към вратата и зачака припряно, докато краката му нервно се тресяха, жадувайки по-скоро да стигнат до Наташа. Накрая той се предаде. Изгревът беше в шест, а той трябваше да я види преди това.

Излезе навън. Мъглата го глътна и той се втурна към дома на Наташа. Засили се от оградата и се хвана за ниския покрив. Качи се по него възможно най-тихо и отиде при капандурата. Тя беше стара и счупена, така че успя да я открехне отвън. Наведе се от ръба, а керемидите се впиха в корема му, докато отместваше дъската на окачения таван. После се спусна.

Излегната на една страна върху издраното легло, Наташа стоеше неподвижна и със скръстени ръце. От този ъгъл на Радостин му се стори, че тя спеше, но всъщност мислеше. Не можеше да се спре вече осем часа. Колкото изчисления да правеше, отговорът все беше един и същ. Тя беше замръзнала, вгледана в нищото, в безизходицата си. Желанието ѝ за бягство липсваше и отново останаха тя и ножът в шкафа. Нервите възродиха острата болка в корема, но Наташа не реагира този път.

Радостин заобиколи бавно леглото. Носеше аптечката със себе си и внимателно изучаваше позата на Наташа. Като стигна лицето ѝ, той клекна до нея. Отметна косата ѝ нервно. По скулата и слепоочието имаше голяма, пулсираща синина. Радостин отвори аптечката, взе от медицинския гел и посегна втори път към лицето ѝ, когато тя го ритна в гърдите с крак и той удари главата си в стената. Падна си тежко на задника и погледна уплашено към Наташа. Тя стана на крака. Брадичката ѝ беше вирната, юмруците – стиснати здраво – цялото ѝ тяло излъчваше нечовешка омраза.

– Махай се! – помръднаха се бавно и властно устните ѝ. Радостин не се изплаши, но разбра, че тя не се шегуваше. – Казах да се махаш! Остави ме намира!

Наташа го хвана за тениската и го задърпа по посока на капандурата. Той стана и се спъна, а тя ритна подире му аптечката и разпиля всичко в нея.

– Исках само да… – започна той, но тя не го слушаше.

– Да бях умряла – проговори на себе си тя, втренчена в спомена за папагалчето и изгубените години.

Радостин замръзна. Искаше да ѝ каже нещо, но не намираше думи. Наташа го погледна право в очите просълзена и обидена. Той не посмя повече да я докосне. Върна се по обратния път и прикри следите си. В момента, в който той напусна стаята ѝ, Наташа рухна като житен клас, покосен от остър сърп. Отпусна се на пода на бюрото и сви коленете си до гърдите. Обхвана ги с ръце и остана в тази поза.

Немощ се вля във вените ѝ, мислите ѝ внезапно секнаха, зениците ѝ се смалиха и тя се сви под тази реалност. Стана мъничка и незначителна, слаба и едва видима. Лежеше върху останките от мечтите си и те се впиваха в нея като парчета стъкло, ранявайки я още по-силно.