Книга „Heidegger’s Interpretation of Kant Categories, Imagination and Temporality
Изтегляне 111.95 Kb. Pdf просмотр
|
Свързани:
Jordanka Jordanova, Папазки и Winbet
| Хайдегеровият прочитна Кант Хайдегер изнася първите си лекции върху Критика на чистия разум през зимния семестър на 1927/8 в Марбург, а впоследствие в Рига и Давос. Семинарът в Давос, където той защитава собствения си прочит срещу ортодоксалното неокантианство в лицето на Ернст Касирер, си остава един от крайъгълните камъни на философията през 20 в. Основният си текст посветен на темата, Кант и проблемът за метафизиката (известна и като Кантовата книга, Хайдегер публикувана през 1929 г. а Марбургските лекции са издадени едва през 1977 г, година след смъртта на автора, подзаглавие „Феноменологична интерпретация на Кантовата Критика на чистия разум. В предговора към първо издание на Кантовата книга четем, че тази интерпретация на Критиката възниква във връзка с работата върху втората частна Битие и време” (така и нереализирана, предметна която е трябвало да бъде феноменологичната деконструкция на историята на онтологията. Първият от трите раздела на планираната втора част е трябвало да има за заглавие „Кантовото учение за схематизма и за времето като предварително стъпало към една проблематиката за темпоралността” (Хайдегер, 2005: §8). Хайдегеровата интерпретация на Кант винаги сее разглеждала като проблематична. Като интерпретация, тя е далеч от „мейнстрийма” и тази необичайност води до остра критика. Основна характеристика на възраженията е твърдението, че Хайдегер умишлено изопачава Кант, стремейки се да го покаже като предшественик на собствените си идеи. Тази теза е инициирана от Касирер, който в рецензията сина Кант и проблемът за метафизиката пише Тук Хайдегер вече не говори като коментатора като узурпатор, който сякаш нахлува с въоръжени сили в Кантовата система, за да я подчини ида я връчи в услуга на собствената си проблематика. Карл Льовит, ученик на Хайдегер, също го обвинява в изопъчаване: „Себеинтерпретацията в работата с чужд текст е изрично осъществена в Хайдегеровата интерпретация на Кантовото приземяване на метафизиката. Тази интерпретация трябваше да подкрепи Кантовата теза със своята ‘по-оригинална възможност, нов действителност помогна на Хайдегер запитането в Битие и време, като потвърди исторически онова, което Кант може бие искал да каже ида измести всички предишни Кантови интерпретации като неоригинални (Löwith, 1960: 78). Льовит обвинява Хайдегер, че в прочитът му остава прекалено малко от самия Кант. Въпреки уместността на критиката, Хайдегеровата интерпретация не бива да бъде отхвърляна с лека ръка. Вместо това е редно да се запитаме, дали Хайдегер наистина прави опит за исторически анализ на онова, което Кант в действителност мисли”. Всъщност, целта не е да се възпроизведе Кантовия начин на мислене, тъй като описанието на написаното в текста не гарантира философското му разбиране, взимайки поводи от бележката на самия Кант, че читателят може да разбере философа по-добре, отколкото той самия себе си. За да се постигне това по-задълбочено разбиране, Хайдегер цели да разкрие генезиса на Кантовата проблематика, като по този начин достигне собствените дълбинни намерения на автора. В този смисъл, фундаменталното намерение на интерпретацията на Критика на чистия разум е да даде ключ към съдържанието на текста, като по този начин се изведе онова което авторът е искал да каже. Хайдегер твърди, че човек не трябва просто да се опитва да възпроизведе онова, което твърди определен философа да се опитва да разкрие корените на философските му прозрения. Така интерпретаторът следване само да даде поясна картина затова, което авторът ни казано ида бъде готов да прeмине там където оригиналната мисъл е срещнала преграда, така чеда я доведе към едно по- вярно разбиране на философския въпрос. За да отстрани недоразуменията, натрупали се по време работата на автора, както ида разкрие и коригира неяснотите, които поставят границите на текста, интерпретаторът трябва да използва един вид тълкувателно насилие с цел да се изтиска от онова което думите казват, онова което искат да кажат, всеки интерпретатор неизбежно трябва да си послужи с насилие. Това насилие обаче не може да бъде произволно. Една идея, осветляваща пътя, трябва да ръководи и направлява процеса на тълкуване (Auslegung). Само в силата на тази идея, интерпретацията може да рискува във винаги дръзкия опит да се предостави на скритата вътрешна страстна текста, за да бъде възможно чрез това, да се положи помежду неизказаното ида го накара да говори (Heidegger, 1990: 141). В опита си да разбере произведението по-добре от своя автор, интерпретаторът не се опитва да го надмине, а по-скоро да възстанови онова, което е най-ценно в него. Той трябва да се бори с текста и самите феномени, за да прогледа отвъд буквата на текста. Хайдегер разглежда опитите си да тълкува КЧР, изследвайки феномените независимо, като полемизиране (Auseinandersetzung) с Кант. Една философия наистина “функционира”, когато собствената и мощ е освободена и и е дадена възможността да шокира ида произведе нещо различно. За да позволите на Кант да говори по този начин, трябва просто да се преборите с него. Разбирането по-добре” изразява необходимостта от философска борба, която продължава в рамките на всяка истинска интерпретация, 1990: 141). В полемиката помежду им, Кант помагана Хайдегер да види явленията по-внимателно, докато Хайдегер е в състояние да освободи Кант от грешките, които са се промъкнали около тълкуването на работата му, както и грешките, които самият Кант е направил. „Извличайки основния проблем, ние разбираме разкриването на неговите оригинални, дълго прикрити възможности, чрез чието преработване той се трансформира. По този начин за първи път идва да се запази в качеството сина проблем. Да се запази проблем обаче означава, да освободим ида бдим над онези вътрешни сили, които го правят възможен, въз основана неговата същност като проблем ( Heidegger, 1990: 143). Томас Ланган обяснява връзката на Хайдегеровия диалог с Кант към собствената му философия Кант и проблемът за метафизиката е следователно сблъсък на визията на Битие и време с визията на Критика на чистия разум, без която Битие и време” не би било възможна, но и която Битие и време трябваше да надхвърли, давайки на Критика-та по този начин нейният абсолютен смисъл (Langan: 1962, В „БиВ“ Хайдегер определя Кант като първият и единственият, който в един отрязък от изследователския си път се движеше по посока към измерението на темпоралността , съответно сам се оставяше да бъде тласкан нататък под натискана самите феномени (Хайдегер, 2005: 23) иго разглежда като истинския феноменолог преди Хусерл (а в някакъв смисъли по-голям от него, доколкото необходимостта да ограничи стремежите на догматичната метафизика да прекрачва границите на сетивния опит, подтиква Кант да се съсредоточи върху феномените и условията за тяхното разкриване. Следователно Кант не трябва да сечете като епистемолог (противно на Декарт, например, а като онтолог: Изследването на Кант се занимава с онова, което определя природата като такава наличните биващи като такива – и с това как тази онтологична предразположеност е възможна (Heidegger, 1997: 75). Хайдегер разглежда Кантовто проучване на „онтологичната определеност набиващите като априори форма на запитването затова, което вече е разкрито и очаквано отнапред те. хоризонтът на онтологична предразположеност […] е онова, което в известен смисъл е “по-рано”, отколкото едно биващо и се нарича априори“ (Heidegger: 1997, 37). Това априорно естество на онтологична предразположеност формира основната връзка между критическия проектна Кант и фундаменталнта онтология, самата определена като форма на трансцедентална философия: „Трансцеденталното познание е познание, което изследва възможността за разбиране на битието, предонтологичното разбиране на битието. И такова изследване е задачата на онтологията. Трансценденталното познание е онтологическо познание, т.е. априорно познание за онтологичната устроеност набиващите Така Хайдегер представя собственото си проучване на природата на битието като нов начин за решаване на въпрос поставен още от Кант Това, за което подлежащият на разработване въпрос питае битието, онова което определя едно биващо като биващо, онова накъм което едно биващо, както и то да бъде обсъждано, е всеки път вече разбрано. Битието набиващото само не е едно биващо Следователно Хайдегер е съгласен с Кант за обекта на изследването (определението набиващите) и с идеята, че структурата на онтологическата определеност няма онтически вид (вж. Han-Pile, Early Изтегляне 111.95 Kb. Сподели с приятели:
|