ІV "Веселите мисли имат творческа сила

спечелени с години труд,

богатствата, които трупам,

с маниакалността на луд,

не струват колкото онази,

целувка с теб за лека нощ.

И странното е, че не мога,

да си я купя за разкош.

до сетния ни час.

А ни изгаря като пламък

мечта за щастие и власт.

О, щастието! Само него

преследвай като дързък воин.

Откажеш ли се да обичаш,

кой теб ще те обикне, кой?

на гордия човешки род:

"любов" е търсената дума,

към щастието верен код.

Тя те покрива със богатства от чувства,

спомени

тя и следа след теб оставя,

в деца и внуци пак тупти...

ВСЯКА ПРОЛЕТ
Не искам да бъда разумна.

Безразсъдна? Да! Нека

затрепти в маранята от погледи

лятото наше.

Щом ръката ми в твоята стискаш,

аз ставам безстрашна

и вървим напосоки -

без път, без позната пътека.

Проблемите бързо

се стопяват безследно.

Небето е пълно със птици.

Те танцуват красиво

изпълват сърца и зеници.

С часове се променяме -

устремни, волни и дръзки.

любовта е вълшебната сила, която ни води.

Тя е мостчето,

свързващо хора от всички народи.

Който носи любов във сърцето,

той лети надалече.

и животът ни да мине като в сън?

Искаш ли любов докрай в очите ни да свети?

Моля те, повикай ме сега навън.

Няма да се колебая, ти ела.

С нежност и с красиви обещания дари ме -

по-богата никога не съм била.

но ще бъдеш ти единствен на света.

Нека бавно старостта да ни обгръща двама -

красотата съществува до смъртта.

и животът ни да мине като в сън?

Искаш ли любов докрай в очите ни да свети?

Моля те, повикай ме сега навън.

прароднината на Ева, чийто грях

направи гневен Бога и прогони ги от Рая,

осъди хората да страдат,

пося в душите страх

и ги научи за небитието да мечтаят.

майка и любима, и сестра,

жената-изкусителка, но и приятел верен.

Мъжете ме боготворят,

със образа ми те растат,

осмислям дните им богати

или пък мизерни.
Аз съм Жената -

и светиня, и реалност, и мечта.

Напразно искат да ме подчинят

и притежават.

А синоним на щастие

е името ми по света.

Умирам и се раждам - ореолът ми остава.

ВЕРНИЯТ ОТГОВОР
Часовникът ми, старият часовник

все тиктака тихо -

брои секундите като скъперник зъл

и сякаш ми напомня,

че животът с устрема на вятър

изчезва сред небитието, откъдето е дошъл.

И аз с тъга,

до болка осъзнала странната магия,

напразно търся отговора верен

на безброй неща.

Щом кратък е животът ни,

защо сами го тровим ние,

защо от пъклен пламък често

свети синкаво нощта?

Защо с години гоним

някакви измислени химери,

а пък за любовта

открадваме по някой дълъг час?

Какъв е този кръговрат,

сред който близък да намериш

граничи с подвиг? Изоставаш.

Времето върви пред нас...

Часовникът ми, старият часовник

все тиктака тихо

и монотонност се оцежда

в равния му глас звънлив.

Внезапно отговор намирам

и щастливо се усмихвам:

прекрасно е

да вдишваш въздуха на този свят красив.

озарени от червена светлина,

седим един до друг

и си мечтаем

за пътешествия,

изпълнени с романтика и риск.

Дали ятата прелетни,

изчезващи като съзвездия в небето,

не ни предадоха от своя луд копнеж

за среща с неизвестното и за промяна?

Дали не ни облъчиха със волност?

Дали и този залез в златното море на есента

не ни извайва по-красиви и добри?
А тези кратки мигове на свечеряване,

които гаснат като пепел от жарава,

ни носят топлина на лято

с надеждата, че можем всичко.

И бих вървяла

така до края на света.

Но са безкрайни

пространството и времето,

животът триумфален,

сред който ние сме два атома незнайни.
И трябва дом да създадем,

да лумне буен огън,

да се изпълни всичко с близки аромати.

Деца да ти родя и тайно да помоля Бога

на всички дълголетие да ни изпрати.
Разбира се, аз знам добре,

че кратък е живота,

че в него няма нищо от раздел "Случаен".

Стареем против волята си - бавно, с неохота,

но за смъртта, прикрита между нас, нехаем.
Ръката ми е в твоята ръка. Стисни я здраво

и ме води. Ще те последвам мълчаливо.

По звездна карта

пътят ни напред ще продължава.

Ще сме щастливи,

любовта ако опазим жива.

в легло от пух да се изтягам,

защото нося в свойта кръв

наследство от един бродяга.

сама избрала свободата

да бъда волен ураган

или гальовен нежен вятър.

да те обичат, да обичаш.

Животът е така красив,

когато във любов се вричаш.

звезди в косите буйни вплела,

вървя към вас - до сетен дъх

с любов в сърцата ви се целя.

а може би Пегас

намерих сред прахта,

застлала пътя с мекотата на коприна скъпа.

Тя беше стара,

но в ръцете си почувствах тръпка

и луд копнеж

да тръгна мигом без посока по света.

бе подкрепяла преди това,

но в мене се пробудиха най-силни,

страстни чувства.

Да гоня вятъра превръщаше се във изкуство,

зарязвах пътищата гладки, газех нежната трева.

наистина направи ме щастлива - станах смела -

и като дързък кон с крила аз вихрено поела

в галоп препусках,

хоризонтите ме мамеха напред.

ДОН КИХОТ НА ХХ ВЕК
Минутите пришпорвам

с неразумността на бедния Идалго -

все бързам подир някакъв мираж

с усещането, че летя,

все истината търся - да я вдигна като знаме,

все хората край мене искам

да обгърна с доброта.
Все будна срещам утрото

и красотата му остава

като картина жива в моите замислени очи.

Все съм богата със мечти, мечти.

Мечти раздавам,

но множеството гледа любопитно и мълчи.

кой всъщност е нормален, кой е луд?

Традицията е увереност,

зад безразличието тегне блато,

но справедливост се постига с много,

много труд.

живота си превръщам в увлекателен роман.

Но как да се преборя

с ужасяващата безчовечност

и как да променя света - това не знам!

V


"Всичко, от което имаме нужда,

можем да купим за малко пари,

само излишностите са скъпи.

Действително хубавите неща

изобщо не се продават:

можем свободно да гледаме изгрева и захода на слънцето,

на облаците, плуващи по небето,

на цветята по пътя.

Така също до сцената на нощта,

осветена с истински звезди,

не се плаща вход."
Аксел Мунте

ЗАВЕЩАНИЕ
Каква несправедливост -

вещите ни надживявят

даже и потънали сред паяжини, в прах...

Художници и скулптори,

занаятчии и ваятели

им подаряват част от себе си,

живот им вдъхват,

без да осъзнават,

че крадат от своя...
Какво от мен

ще продължи да съществува след смъртта?

На всички завещавам

милиони думи,

които аз целунах с обич.

Щастлива съм да знам дори в отвъдното,

че моята любов живее...

ЖИВОТЪТ
И колкото по-дълго си живял

върху Земята грешна,

на толкова по-много паметни места

си ронил сълзи -

гробовете на скъпи за сърцето хора се множат

Отвъд пределите на сънищата

пак лица момчешки

те викат в нощи луди,

ала тръгнеш ли, се скриват бързо

и сякаш си попаднал в карнавален маскарад.

слънцето те къпе в злато,

а ветровете носят аромат на рози и морета.

Усмихваш се.

Дори не подозираш колко си щастлив.

Високо в синьото небе отлита ято подир ято,

а подир теб в обезумял галоп

препускат пак конете

и миг след миг

светът ти се разкрива още по-красив.

даже в тъмни нощи я откривай.

Когато светлина излъчваш,

мракът и смъртта отстъпват.

О, стига да поискаш, можеш всекиго да победиш.

Плачи единствено, когато скъп приятел си отива,

когато те заобикалят не лица, а само стъпки,

и мъртви вещи и пари изграждат ти престиж...

светът започва да изглежда тъй различен -

пред мен врати-надежди сякаш се отварят.

Светът - до днес метежен -

на рядко и красиво цвете заприличва,

чрез теб ми подарява капки радост, вяра.

Страхувам ли се от такава изневяра?

целувката ти нежна върху мойта буза? -

Следи дълбоки, стигат досами сърцето.

С целувка ме направи

объркана, щастлива и сконфузена,

но заредена с оптимизъм до небето.

и скрива под възглавницата ни илюзии...

Зная вече

цената на отминалия миг,

цената на умората, на бръчките,

на недописания и загубен стих.
Животът е вълшебство.

Колко утрини

седя прехласната с възторжени очи.

Вълшебници са те: зората,

мракът,

изгревът

Аз през него

се втурнах с устрема на мълния и знам:

ще блесна, сетне ще изчезна вихрено -

на стрък трева и цвете

нов живот ще дам.

Гледахме ги дълго

и сякаш въглени искряха,

разпилени в мрака черноземен.

Събух се боса и повдигнала ръце

се втурнах като нестинарка /без да ме е страх/.

Ти гледаше как тази нова страст -

да бъда богоравна -

ме обзема,

как трансът ме владее,

как почти летя над тлеещите въглени

и как накрая

се връщам пак при теб

съвсем различна.

Звездите все така горяха топло,

но вече моите очи

искряха като звездни въглени.

И цялата треперех, но не от страх

и не от страст -

аз бях постигнала една мечта

и б я х щ а с т л и в а.

MEMENTO MORI
Какъвто и живот да имаш от съдбата,

помни на римляните древни мъдростта,

помни и не забравяй, че смъртта

върви до теб, готова за разплата.

И затова се наслаждавай на мига.

Не се заключвай сам със своята тъга -

смъртта накрая все ще те накаже.

любов, която нов живот създава

и топли с пламък както нощи, тъй и дни.
Помни смъртта, но с радост извърви живота

и все под родните звезди на небосвода -

дано да е до най-дълбоки старини.
__________________________________________

MEMENTO MORI /*Помни смъртта" - лат./

почти мистично си проправя път

през устните, вълнува всяка плът,

а после волно се понася към небето.

напрегнати от битки сетива.

Какво се случва знаеш след това -

проблемите внезапно някак се смаляват.

да преобърне из основи този свят.

Защото чувства с песента си волнокрила,
че млад е още, значи - дяволски богат.

Където има песни, вечно слънце грее.

Щастлив е, който с песента живее.

МИГ ОТ ВЕЧНОСТТА
Наслаждавай се на този миг. Той няма

никога да се повтори, но е твой.

Малка част е от вълнения безброй,

но е или стойностен, или измамен.

А над теб сияе купол от мечти.

Бързай, иначе мигът ще отлети,

без да те споходи чаканата тръпка.

той е бил за теб стъпало илюзорно -

та нали така придвижваш се напред.
Почва или свършва в кратък миг живота,

колко дълго трае, тайна е жестока,

но додето дишаш, всичко е наред.

ПОД ДЪРВЕТАТА
Под пеещите клони на дърветата танцувам,

щастлива, че съм част от този свят неповторим.

Лъчи от слънце, смесени със сенки, ме рисуват

как аз, разтворила душата си, т а н ц у в а м

във ритъм от листа и вятър, трудно доловим.
Забравям за проблемите, за грижите, за риска,

за болката в сърцето, за предателства и смърт.

Сега над всичко тържествува тази песен чиста

и сякаш щастието към гърди притискам

като приятел достолепен, верен и добър.
Сърцето пее вдъхновено. Цялата ликувам.

Усещането е, че като птица влюбена лети -

лети високо, волно, леко, с другите палува,

от висините на земята се любува...

Сърцето бие вдъхновено, въздухът трепти.
Под пеещите клони на дърветата танцувам,

щастлива, че съм част от този свят неповторим.

Лъчи от слънце, смесени със сенки, ме рисуват

как аз, разтворила душата си, т а н ц у в а м

във ритъм от листа и вятър, трудно доловим.

СЛЕД МЕН

"Късче дишаща вселена..."

Стефан Цвайг
И аз съм късче дишаща вселена

сред милионен град, а пък сама.

Когато се прибирам у дома,

се случва с думи да съм наранена.

Животът е загадка, затова

боли ме често моята глава,

надвисват облаците буреносни.

да разговарям с бога вътре в мен.

И празникът от този светъл ден

понасям като факел върху сцена.

Умира някой, но се ражда друг.

Когато няма да ме има тук,

търсете късче дишаща вселена...

дали цената на една усмивка детска,

усмивка толкова наивна и кокетна,

е равна на усмивката на старец беловлас?

Животът е игра и щом команди дава,

край него всички бързат да ги изпълняват.

На самолет се качва, щом реши да е крилат.

но тя е мимика, блед спомен е от младостта -

на преживяното товарът го притиска.
Ала сега с усмивки двамата един към друг

неразбираемо защо се чувстват близки

и заговорнически свиват шепите в юмрук.

ЩАСТЛИВО СЪРЦЕ
Сърце щастливо, ти си като птица -

безгрижно пееш, не признаваш врагове.

Просторът необятен вечно те зове

и любовта -великата ти жрица.

от теб в кръвта пулсира всяка страст,

над чувствата ти имаш пълна власт

и композираш, без да знаеш ноти.

хармонията на света. И пречиш

на злобата-бодил спокойно да цъфти.
Предизвикателства отправяш смело,

през болки огнени вървиш към зрелост

и като ято литват твоите мечти.

ПРАЗНИЧНО
По детски нежна, някак празнична зеленина

трепти върху красивите дървета.

Над тях развява вятър облачните знамена

и слънцето като усмивка топла свети.

капчуците под танца на водата.

Овошките разтварят пъпки - цвят до цвят

допълват списъка голям на чудесата.

Разнасят се отвред любовни трели.

И уж познат, а толкова различен е света

сред полюсите на тъга-веселие.

и птиците да поздравиш със песен.

Животът сложен ни поднася много суета

и малко празничност, родена в ден чудесен.

разнасяше се тънък аромат

и тъничко жужене на пчели.

Бе ранна пролет.

Розовият облак слезе на земята.

А изпод младите листа

започнаха, все още срамежливо,

да се подават ябълките -

малки,

после - по-големи,

О, Боже, колко изкусителен е този

първообраз на греха!

И колко много ябълки

в очакване

да дойдат тук Адам и Ева.

покривите се усмихват

мокри от дъжда и топли под голямото небе.

Отминават бавно облаците,

скрили водни вихри.

Грейва слънчево над всички

пак небесното кубе.
Като весели гирлянди залюляват се листата.

Сред зеленото изпъкват ярко всички цветове.

Празнично е.

И започват да се раждат чудесата.

Колко изненади крият идващите часове.
Като паяжина златна се издига над земята

парата, която после ще расте до облак бял.

След дъжда е всичко ново,

тъне цялото в позлата.

Слънчевият диск високо,

като котва се е спрял.

остана да трепти

върху листа, треви, цветя,

а слънцето суетно се оглеждаше

във всяка капка.

Отвред отново се надигаха

прекъснатите песни

и пеперуди се понесоха

в привичния си танц.
И аз поех по мекия коларски път,

между люлеещите се поля,

обрамчени от макове и маргарити,

между зелените поля,

в които класовете бавно зреят,

ведно събрали силата на слънцето,

земята

и водата.

пътя ми пресича охлюв.

Изчаках търпеливо.

Божи свят.

която каца

за поредна капчица нектар...
Крехкостта на чувствата...
Крехкостта на живия живот...
И затова ли всичко се повтаря до

б

е

з

к

р

а

й

н

о

с

т...

ПИЕСАТА НА ЖИВОТА
Кой беше казал, че светът е сцена?

Играем ден и нощ,

играем диалози, монолози.

Душата твърде често бива наранена

и се потапя в чувствени експлозии.
А кулминацията идва неусетно,

когато времето, страстта, мечтите -

всичко

се съчетае в любовта,

се произнася святото: обичам!

и сякаш времето променя своя ритъм.

В прегръдките любими пак обзема ни забрава,

сред лунни мрежи всяка мисъл се заплита.

А после - работата, къщата, децата.

Илюзиите се рушат.

Вървим по навик, без охота

и все по-гневно споменаваме съдбата.
Ала сценарият за нас остава тайна.

Кога за ролята ни отреден е краят?

Голямата пиеса на живота е безкрайна,

но за кого запазени са главни роли -

няма да узнаем...

ВЛЮБЕНА
Влюбена съм.

И се чувствам като ученичка -

същите вълнения, и трепети, и смут.

Уж години трупах опит, а не съм различна -

разигравам мислено етюд подир етюд.
Погледът му ме изгаря, пали нови страсти.

Сякаш обещава нежност топлият му глас.

Търся го и го отбягвам - вътрешни контрасти

ме разпъват и не знам какво да правя аз.

няма пол, ни раса. Не признава правила.

Спазва само правило едно - да бъдат постоянно

двама, поразени от любовната стрела.

а птиците мечтаят за небе, за нежни ветрове.

Навярно затова в нетрепващите им зеници

се отразяват други, чужди, нереални светове.

Гнездото приютява вече немощните им криле.

Там дълго женската от яйчения си зародиш

потомство ще отгледа, на небето пак ще го даде.

а пък жената - за семейство и за къща със деца.

Навярно затова проблеми времето избутва,

топи се обичта и леденеят хиляди сърца.

на любовта мечти са нужни,

бързо идва старостта.

Това откритие е формулата на живота,

започнал толкова отдавна,

устремен към вечността.

Как бързо почнаха да остаряват

хората край мен -

косите им сивеят

и бръчките върху лицата се вдълбават,

походките забавят ритъм,

а от очите, ах, от очите им

кристализирала тъга наднича.

Приличат на съсипани от битки пехотинци,

които се прибират у дома

след края на войната.

И този прах по дрехите одрипавели

не е обикновен -

ще видиш не една изсъхнала

под палещия зной илюзия,

пера от полета на всякакви мечти,

изгубили предишния си блясък

тръпнещи надежди...

Стоя подобно пълководец,

приемайки парада пораженски.

Не искам в мен да се огледат,

защото истината ще ги порази докрай.

И затова - до болка стискам зъби -

да не закрещя.

И затова - юмруците в джобовете си пъхам.

И затова - с пресилена усмивка ги посрещам.

Но Господи, какви са тези сълзи?

Как не успях да ги преглътна?

Бентът е отприщен. Стига маскарад!

И под небето болка и тъга, обида,

срам, разкаяние, закана

се сливат в хор, тресат небето.

Предчувствам: нещо ново от това ще се роди.


СЪВЕТ

Защо пълзиш пред показност лъстива,

която като вино те опива

и ти дори от поглед си щастлив?

победни битки, миналата слава,

когато сам бе воин страховит?
Дали напразно да виниш съдбата -

тя своето достойнство не пресмята

в обидата, наречени "пари".
Слуга и роб. Нима за свободата

не би могъл да си дадеш главата -

а бе готов и без пари дори.
Че по-добре е мъртъв, но безстрашен,

наместо жив, на колене, изплашен

и жалък в собствените си очи.
И ако още пазиш капка храброст,

недей пропуска шанса си нахалост -

стани и свойта участ посрещни.

ЦЕНАТА НА КРЪВТА
Да, няма вечни победители.

Днес победителят е бъдещ победен.

Успехът следва неуспех,

а всяко поражение

в успехи предварителни

се спотаява.

О, как примамливо блести

очакваната слава

и как позорно гасне

участта на победения...

като огромна въпросителна.

ще бъде победен,

тогава питам:

- Кажете, бъдещи Наполеоновци,

нима цената на кръвта пролята

е равностойна на цената

на една победа?

СЪБУДИ СЕ
В будна кома живееш, а светът се тресе

от финансови кризи, от терор, от протест.

те рушат и убиват, но в далечни страни.

и инфлация нова ще разтърси и теб.

Те са твоята орис и от тях те боли.

И бори се за хляба! И стани част от нас!

Трябва все да се брани от ботуши и щик...

омерва с удари шейсет една минута,

след нея друга - чак докрая, откъдето

изхвърлят го на гробищния парк

като в боклука.
Защото няма майстор да го ремонтира -

сърцето е неразгаданата загадка.

Тиктака, но нечакано внезапно спира.

Година или сто е време твърде кратко.

ту се задъхва от любов - тупти гръмовно,

ту сякаш плаче или пък като бунтовник

прескача тактове. Ту бие образцово.

докато в сладки сънища потъвам в мрака.

Сред тишината неговият глас е мощен -

като тръбач за предстоящата атака...

тази сребърна луна, която

сред звездите, като пойно ято

сътворява тайнствени неща.

хората, загледани към нея.

Тя със нежност всеки ще огрее

и с любов сърцата ще дари.

ще прошепне думата "обичам"

и във порива си романтичен

със целувка ще скрепи мигът.

някъде високо на небето.

И ако самотно е сърцето

ще му вдъхне страст, копнеж и плам.

Чак когато в облаци се скрие

става ясна нейната цена.


ГАЛОПИРАЩИЯТ
Аз съм тъй уморен, но не мога да спра.

Май забравих дори как се прави това.

Като кон, изтощен след безкрайна езда,

в транс препускам и знам, че не бива да спра.

Спра ли - значи провал.

Спра ли - никога пак

няма тъй да препускам във безпаметен бяг,

няма вятър да роши мойта грива, а аз

да се чувствам крилат като волен Пегас.
Всеки кон, щом препусне, придобива криле,

над земята се носи, над зелено поле.

Волността го пришпорва, той отмята глава.

По-красива картина няма, вярвай в това.

препуска пак в съня ми и ме вика

да тръгнем по света.

И сякаш чувам вятъра на свободата

със нас поел, щастлив си тананика

за детската мечта.

обгърнала разкошната му грива.

Съдба ли е това?

Над нас ще свети куполът на небосвода,

ще бъдем двама, вихрено красиви

сред нежна синева.

Мечта и сън в реалност неизбродна.

И крачка ни дели.

Сега ако успея мостче да открия,

ще стана част от порив благороден...

Обгръщат ни мъгли.

не е възможно с него да се слеем!

художник дорисува някак ритуално

ездачката върху мустанга - с нея

мечтата оживя...

какво ли искаше да ми разкаже?

но после пак ме грабна делничното колело:

задачи спешни, телефони, срещи и така

навлязох в ритъма на вечер морна.

Ала онази птица непокорна

завърна се

и сякаш ме поведе за ръка.

И аз разбрах,

че нейният живот е с две лица,

че страх и волност я съпътстват вечно,

че мамят хоризонтите далечни,

но я очакват във гнездата нейните деца.

И аз разбрах,

че тя приятелство ми подари,

че мъдростта е скритата й сила

и че гнездо под стряхата е свила,

защото иска да живеем в мир -

като сестри.

Тя - птицата

И аз - жената.

Извор на мечти -

без нас Земята би била пустиня.

Където птица и жена преминат,

светът различен става - виж -

трепти, тупти, лети...

МЕЧТА
Толкова дълго мечтая

да нарисувам градина.

Всеки без дъх да остава,

щом покрай нея премине.

със детелини покрита,

в края - с дървета различни -

вятър из тях да се скита.

с много цветя, с пеперуди,

с птици, които прелитат -

просто, човек да се чуди

или е част от Земята.

Само да купя боите

със цветове на дъгата...