Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

Какъв джувап1 ще даваме на нашите аги и бейове ...

- Гледай ти, мръсни кяфири! - тюхкаше се Арап ага. - Кой ги е карал да

влизат в чужда земя! Ама вие, агалар, не се тревожете: аз ще върна вашата земя.

Нека мине тая година, посели са я кяфирите и щом приберем през лятото - всичко

ще върна.

Той нищо не мислеше да връща и така заграби още земя. Където не можеше

направо да задигне от добитъка, пращаше свои люде да искат временно волове или

кон и никога не ги връщаше. Другите чифликсайбии знаеха за тия му заграбвания и

завличания, но махваха с ръка:

- Гладна въшка... Ще се награби, ще миряса.

---

Държи барем здраво раята - халал да му е каквото задигнал.

Щом се попривърши пролетната работа и времето улегна, Арап ага тръгна с

тайфата си да събира по селата данъци. Навлезе и по някои от железнишките села.

Той не отминаваше никого, а от някои несретници взе по два и по три пъти.

Селяните стояха пред него окъсани, та месата им се виждаха, с лица потъмнели от

немотия и уплаха, а той викаше:

- Давай, давай! Ще ти изпотроша кокалите!

- Немам, ага! Сиромаси люде сме ние ...

- Един лира ще дадеш! Три меджидии ще дадеш!

- Немам, ага! ...

- Немаш ... Ама ако немаш пари, дай един овца бре! Донеси в мойто чифлик...

В село Пещани - едно от най-големите преспански села - живееше поп Петко.

Той беше поп на двайсетина села наоколо и повече, за да кръщава новородените и

да опява умрелите. В тия села нямаше ни една църква. Попът ходеше, както всички

други селяни от полето, носеше черна ресачка и зиме, и лете, носеше и висока,

черна капа от шаяк, пуснал си бе брада и дълги коси, та само по капата и по

брадата се познаваше, че е поп. Като се съберяха в някое село по няколко

новородени - отиваше да ги кръсти, а идваха да го вземат с кон или магаре да

погребе някого в друго някое село. Имаше той и малко своя земя, та често

трябваше да остави ралото насред нивата или да захвърли сърпа, за да отиде да

погребе някого по християнски. Бейовете и агите по селата не го закачаха за

нищо, по някакво снизхождение към мръсната вяра на гяурите, но не обичаха да го

срещат по пътищата с тая негова черна капа, с нечистите косми, които стърчаха на

сплъстени фитили от всички страни на едрата му глава.

- Махай се.папаз! - викаха му те отдалеко. Поп Петко и сам се отбиваше от

пътя им. Хайредин Арап ага влезе за втори път в неговия двор. Бе му взел

най-напред две лири и една овца, а сега му искаше други пет лири.

- Немой, ага ... Немам аз толкова пари .,,

- Имаш ти, папаз, имаш. Богат си ти. Нашите ходжи са богати, и ти си богат.

Попейш, попейш - земеш грош, земеш два гроша. И земя имаш.

Той го срещаше често по пътищата - нали и свещеникът ходеше по селата. И

все това се повтаряше:

- Папаз, кога ще ми дадеш парите!

- Немам, ага ... Вервай ...

- Ти ги дай с добро, папаз. Иначе аз брадата ти косъм по косъм ...

Арап ага бе дочул, че жената на Атанас Кривио била болна, и вече не влизаше

в двора му. Младата жена често боледуваше от някое време и все от страх да не би

Арап ага пак да дойде да я търси. Но ще полежи тя в къщи ден или два, докато

събере душата си, и пак ще тръгне по работа. Така един ден Арап ага я срещна

пред вратника, дигнала бе ведро, пълно с вода; оставили я бяха тоя ден от работа

в полето да изпече хляб. Турчинът спря коня си тъкмо пред нея, спря се и тя -

нямаше как да мине. Бузите на младата невеста бяха пламнали от тежкото ведро, а

сега лицето й почна да бледнее от уплаха и като че ли стана още по-хубаво.

- Болно, а, болно! Не си веке болно, аха! - разнежи се агата и дори се

наведе, посегна да погали жената.

Дръпна се тя, водата се разплиска във ведрото, сетне младата жена перна

коня по муцуната и се втурна във вратника.

- Брей! - викна с възхищение Арап ага и едвам задържа подплашения си кон. -

Какъв серт жена!

Рано на другата сутрин, едва що бе изгряла зора, Арап ага влезе с коня си в

двора на Атанас Кривия, а след нето вървеше и тайфата му. Атанас и жена му тъкмо

се канеха да вървят на работа в полето, дочуваше се врява и по съседните

дворища. Две кучета лаеха яростно по неканените гости, нахвърляха се да захапят

нозете на конете им. Излезе Атанас и се спря пред вратата.

- Спри кучетата бре! - викна Арап ага. - веднага, ще гръмна по них!

Атанас нищо не отговори, само се помръдна едва на кривата си нога. Агата

срита коня си - ще сгази селянина, ще влезе чак в къщата с коня. Атанас

продължаваше да стои пред вратата. На две стъпки оттук, зад вратата, беше

подпряна една пушка; той бе сложил и патрон в нея.

- Е, какъв човек си ти бре! - викна пак агата от коня си, но с омекнал

глас. - Дошъл съм за твой добро. Ще ставаш субаша1 на мойто чифлик. Рахат ще

живейш. Хайде

Атанас отговори:

- Ние тука сме люде на Рашид бей.

- Ти мене гледай. Ще дойдеш в мойто чифлик. Субаша. И жена ти - субашица. С

твоя бей аз ще се разправям.

- Нема да дойда.

Арап ага го гледаше от коня си с присвити очи и рече през зъби:

- Един път те ударих - отърва. Ако те ударя още еднаж, няма вече да станеш.

Жена ти ще вържа за опашката на коня и така ще я откарам в мойто чифлик. Ти сам

си направи есап кое е по-харно за тебе,

Атанас Кривиот го гледаше, без да мигне - тъй, край главата на коня му, - и

се виждаше, че не е много уплашен. Пушката беше току зад гърба му, пълна.

- Ами ти - обърна изеднаж приказката си Арап ага - защо стоиш още? Ха да

вървиш на работа! Така ли слушаш бея си бре!

- Ти не си ми ага. Ти си гледай своята работа .., Погледа го една минутка

Арап ага и току изръмжа

нещо на турски, без да сваля поглед от селянина. Той обмисляше нещо. Сетне

току смушка коня си, обърна го и се отправи към вратника, следван от четиримата

си пазачи, а двете кучета лаеха току под опашките на конете им.

Атанас Кривиот излезе след турците и ги следеше отдалеко накъде ще вървят.

Те минаха през селския мегдан и влязоха през голямата порта в двора на бейската

кула. Кривиот се прибра в двора си. Не мина много време и през мегдана се зададе

един от кехаите

---

неговия вратник. Кучетата се хвърлиха нататък.

- Ей, топал!1 - викна кехаята през лая на кучетата. - Ти днеска нема да

ходиш на работа, чу ли! Ще дойдеш в кулата, там има работа за тебе. Чу ли бре?

Хайде, с мене ще дойдеш.

- Чух, чух. Ти върви ... ще дойда.

- Ама - ей! Да не ме караш да идвам втори път! И турчинът си отиде.

Виждаше се: Арап ага кроеше нещо, искаше да го подмами в бейската кула.

Атанас куцаше насам-натам из двора си, не знаеше къде да се спре. Край оградата

му минаваха селяни на групи - мъже, жени; отиваха и днес да копаят царевиците

отвъд големия дол. Скоро по къщите ще останат само стари люде и деца, а в кулата

беше Арап ага с пазачите си, там бяха и двамата кехаи на Рашид бей, господаря на

селото. В къщата на Атанас Кривио бяха скрити седем пушки, но що можеше да стори

той сам с тия пушки? Арап ата го канеше да стане субаша в чифлика му - да му

заведе там жена си... Е, дошло бе време, дошло бе време!. . .

Атанас влезе в къщи и рече на жена си:

- И за нас веке, жено, нема живот тука. Ще бегаме в града.

- И аз отдавна си мисля, Атанасе . . . - Арап ага и сега ми крои нещо,

викат ме в кулата. Аз нема да влеза сам в ръцете им, ама нема да седнем тука и

да ги чакаме. Селото остава без люде, може да ни дойдат тука мръсните. Ама не

бива да тръгваме сега за града, посред бел ден, ще ни видят, ще ни настигнат с

конете... Гледай ти как ме сгащиха! Така е, когато оставиш злото да се качи на

главата ти. - Атанас ходеше из къщи, а по широкото му лице течеше пот на

вадички. Сетне каза на жена си: - Прибери едно-друго, което ти е по за в работа

... не може да земем сега всичко, ще ни усетят. Ще идем да копаме и ние

царевките отвъд дола. Оттам ще тръгнем за града довечера, щом се стъмни.

Атанасица прибра някои вещи в две торби, пови и

детенцето си в груба вълнена пелена. Бяха им умрели две деца и това им беше

третото - детенце на пет месеца. Излязоха вън, Атанас заключи къщната врата с

голям, самоделски ключ, който си бе поръчал в града, откакто започна да ги

преследва Арап ага. Надяна торбите на две мотики, дигна ги на рамо:

- Хайде жено.

Атанасица тръгна след него с детето си на ръце.

Към пладне дойдоха от селото деца на царевичните ниви и казаха, че турци

пак са влизали в двора на Атанас Кривио. А пролетният ден сякаш нямаше край и

Атанас едвам дочака да се свечери.

- Хайде, жено - пошушна той на жена си. - Дано да имаме късмет да не ни

срещнат по пътя, докато се стъмни.

Той взе детето, а жена му - торбите. И тръгнаха направо от нивата.

Мълчаливо ги проследиха с очи съселяните им, а те повечето бяха тук ...

Атанас Кривиот и тоя път почука на вратника на Аце Кутрев по късна нощ.

Атанасица влезе с детето си при Ацевите деца, а сам Кривиот влезе при Вардарски.

И така започна той още от вратата:

- Срам ме е веке да те гледам, даскале. И тебе, и бачо Лазара. Сега веке

допре нож до кокал.

- Ние се така - изръмжа срещу него Вардарски.- Като допре нож до кокал!

- Доведох и жената, даскале. На вашите ръце я оставям с детето. Аз още тая

нощ се връщам в село.

- За жена ти не бой се, за детето... Да видим ти сега каква работа ще

свършиш.

после мълчаливо му

подаде кутията си с тютюн. Атанас сви с разтреперани пръсти дебела цигара,

но не я допуши. Излезе на чардака, повика жена си:

- Аз ще се върна в село, жено. Ти тука си при добри люде.

- Леле, Атанасеее - проплака младата селянка. - Ще те убият турците там ...

- Нема да ме убият.

Той се върна в Сърпец още преди да се раздени, но не отиде да спи в къщата

си. Завря се в една купа миналогодишна слама и там спа, докато изгря зора.

От тоя ден Кривиот заживя като вълк единак, който скита из планината и не

знае ни къде ще яде, ни къде ще спи. Селяните от Сърпец, от Койнево и от другите

села наоколо го виждаха през всяко време ту да се прокрадва край плетищата, ту

да куцука по полето - едър, ъгловат, цял разкривен. Той беше навсякъде, дето не

можеше да го срещне Арап ага с тайфата си или кой да е турчин от чифлиците

наоколо. Понякога влизаше и в къщата си, но никой не знаеше кога влиза и кога

излиза. На два пъти влезе в двора му и Арап ага с пазачите си, уби кучетата му с

пушка, разби вратата и тя хлопа на вятъра дни наред, докато се прибра Кривиот и

набързо я постегна.

Кривиот имаше четирима другари, които му бяха дали дума да ударят заедно

Арап ага и тайфата му. Преди те бяха по-нетърпеливи и той трябваше да ги

задържа:

- Чакайте да се съберем барем седмина, колкото пушки имаме, та да бъдем

повечко.

Сега Кривиот отиде при всекиго от тях по два, по три пъти и той беше, който

бързаше:

- Нема да чакаме повеке. Петима сме ние, петима са и те. Не се намериха

повеке мъже на место ни в Сърпец, ни в Койнево, ни в цело Преспанско.

Ала сега пък двама от другарите му почнаха да се тегавят. Дойде време да

действуват и те се уплашиха, диреха начин и повод да се отрекат от думата си:

- Ти нели сам каза да се съберем повеке люде.,, Нема да можем ние сами ...

Ние за пръв път вземаме пушки в ръцете си, а те, турците ...

А като почнаха да се дърпат и отказват те двамата, почнаха и другите двама

да подигат рамена, да позамълчават. Само за Атанаса Кривио нямаше връщане назад.

Той вече не подбираше с кого говори и що говори. Влизаше от къща в къща по

Сърпец и Койнево, по другите села наоколо, спираше людете по пътищата низ

полето. Слушаха го всички и клатеха глави одобрително, проблясваше надежда в

уплашените им очи, но не се намери ни един мъж да каже:

- Дай пушката, Атанасе, да вървим ...

Страх и трепет бе вселил в сърцата на поробените Арап ага.

През това лято Арап ага стоеше повече в своя чифлик, да го пази и наглежда,

и той пръв в цялото Преспанско поле навреме ожъна, навреме прибра зърното в

новите си хамбари. Едва що бяха привършили людете по другите села и чифлици с

жетвата и вършитбата и Хайредин Арап ага тръгна с тайфата си да събира

недосъбраните още данъци, които бе разхвърлил между раята. Ала още като влезе в

първото село, в първия двор, той се стъписа изненадан: раята не искаше да плаща

данъка си. Селяните отговаряха дръзко, поглеждаха го накриво. Така беше по

всички села. Рядко ще изтича някой старец, както преди, и ще целуне гологлав

широкото желязно стреме на седлото му, а той ще го бутне с прашната си обувка.

Като да се бяха заклели селяните, отговаряха с едни и същи думи:

- Немам ага.., Не се роди тая година, малко ни даде нашият бей ... Ще ни

почакаш, ага, още некое време.

Дочу Арап ага, че те дори насъскваха кучетата си по него.

Това идеше от Атанаса Кривио. Той не можеше да намери петима или шестима

мъже, с които да удари Арап ага, но като ходеше по селата - разбуни народа,

внуши му повече смелост и надежда.

Хайредин Арап ага ходи и в село Пещани, влезе два пъти и в двора на поп

Петко. Отказа му попът - и той със същите думи:

- Немам ага . .. Ще ме почакаш още малко време.

Още там, в двора на свещеника, Арап ага срита гневно коня си с железните

стремена и уплашеното животно едва що не прескочи оградата. Разлютеният ага

препускаше с другарите си по селските улици и по пътищата, налиташе на людете да

ги прегази, биеше ги с волска жила. Той уби с пушката си един селянин от

Койнево, а една неделя по-късно срещна поп Петка сред полето, на пътя между

Сърпец и Пещани.

- Стой, папаз! - викна му Арап ага и слезе от коня си.

Слязоха от конете и другарите на агата. Отведоха свещеника в един дол край

пътя. Накараха го с ножове на гърлото да се съблече гол. Набиха му отзад дървен

кол, напълниха попската му капа с изпражнения и я нахлупиха на главата му.

Надалеко се чуваха писъците на свещеника, та дори конете на турците цвилеха

тревожно, ала никой не му се притече на помош. Така го оставиха турците в дола -

премалял от срам и болка. Като се качваше отново на коня си, Арап ага му викна:

- Ето тъй, който не ми плаща! Кажи, папаз, на

сички гяурски свини!

Свещеникът се прибра по тъмно в селото си и плака, рида като дете пред

своите люде, криеше лицето си. А не спираше и кръвта от тялото му. Така поживя

той два дни и умря в големи мъки, изгоря от срам.

Атанас Кривиот по-лесно събра сега четиримата си другари. Събра ги направо

в своята къща. Повика и Богоя, шурея си, макар да нямаше голяма вяра в него. Не

беше време да се мисли и премисля. Най-напред страхът от Арап ага събра тия люде

пак заедно и сега ги подтикваше не юнашка смелост, а някаква мрачна решителност.

- Ще ни избие сичките тоя звер, както започна!

Я попа, сиромашкия ...

- Нема ли да се намери още един ... - рече Кривиот. - Седем са пушките, та

да бъдем барем седмина, да не стои напразно една пушка.

Излезе мълчаливо един от другарите му и се върна заедно с по-младия си

брат. Атанас Кривиот на него даде седмата пушка.

Събрали се бяха те по тъмно тук и останаха да почакат до първи петли. От

Сърпец до чифлика на Хайредин Арап ага имаше близу два часа път и така крояха те

- да стигнат до чифлика по глуха доба. Докато чакаха да дойде време за тръгване,

Атанас вече кой знае за кой път учеше другарите си как да си служат с оръжието.

Когато излязоха седмината мъже от къщата на Кривио, месечината се бе

дигнала право насреща пълна и ярка, та звездите едвам проблясваха през нейната

студена светлина далеко някъде по ведрото септемврийско небе. Поуплашиха се те и

седмината от светлата ясна нощ, сбутаха се един в друг, озъртаха се и някак

криеха пушките си, да не би да ги види някой отдалеко. Ала нощната тишина бързо

ги успокои, самотна и безучастна грееше месечината от високото небе, селските

къщи наоколо стърчаха смълчани, не се чуваше никакъв шум и глас ни близу, ни

по-далеч. Атанас Кривиот поведе другарите си, вратникът на двора му остана

широко разтворен след тях.

Те тръгнаха направо през полето - не се криеха от никого и нямаше от кого

да се крият в тая глуха нощ. Вървяха един след друг или по двама, цевите на

пушките им святкаха, едвам ще пошушне в босите им нозе засъхнала трева или кой

знай откъде долетял лист и само месечината, спряла се високо горе, следеше

стъпките им. Спряха се и се събраха накуп едва когато се изправи в далечината

насреща кулата на Арап ага с белите си стени. Тя се издигаше на малка височинка,

край която минаваше пресъхнала през лятото песъчлива рекичка с ниски брегове,

нагъсто обрасли с ракитак и всякакви бурени. Край реката криволичеше пътят за

кулата и седмината мъже спряха тъкмо там да пресрещнат агата, скрити в

гъсталака. На другата страна на височинката бяха разхвърляни четирите къщи на

новото село и бяха доста далеко от реката и пътя край нея. Седмината селяни

навлязоха още отдалеко в пресъхналата река, тихо, едвам чуто шумолеше пясъкът

под нозете им. После излязоха пак на брега и отеднаж изчезнаха и седмината в

ракитака край самия път. Оттук до кулата на Арап ага нямаше ни сто разтега,

пътят слизаше оттам полегато и се виждаше всяко камъче по него на ясната

месечина. Откога още Атанас Кривиот бе избрал за пусия това сгодно място.

Сгушиха се те, престанаха да шумолят и се чуваше по-ясно дишането им, както

бяха насядали един до друг. Кривиот тихо рече:

- Ще излезат те рано още. Знам аз. Както секи ден. Ако пък не излезат, ние

ще им влезем, щом отворят портата.

Той не знаеше как ще влязат те в кулата на Арап ага, но повече вярваше, че

агата ще излезе на пътя с пазачите си. Месечината незабелязано бе се изместила

накъм запад, все тъй тиха беше нощта, мълчаливо и пусто се ширеше далече наоколо

полето в сребристия лунен здрач. Нощният хлад пропълзяваше през широките яки на

ризите дълбоко под грубото селско облекло и Богоя - шуреят на Кривио - цял

потрепера, дори хлопна със зъби.

- Кажи сега, Атанасе - рече той, - кажи да видиме как ще бъде...

- Нели веке толкова пъти аз,,. - отвърна Кривиот. - Ето тука ... един до

друг.., Пръв аз ще гръмна, като дойде време. После ще нарипаме, ако остане жив

некой от них, да му смачкаме главата като на змия.

- Да имахме и по един ятаган... - рече някой в

тъмното.

- Имам си аз харен ятаган - изправи се на колена шуреят и над главата му

блесна на месечината остър нож. - Да ми падне Арап ага ... реже това нещо като

брич!

Умълчаха се и другите. Едва когато Зорницата затрептя на изток, сякаш искри

отскачаха от нея, Кривиот стана и рече:

- Наближава време. Ха сега един до друг. Аз тука. Моята пушка ще чакате и

никой да не смей по-рано. Като се зададат насреща, аз ще ви кажа кой в кого да

мери. Да не удариме сички в един!

Върбалакът дълго шумоля и пак всичко утихна.

Започна да се усеща приближаването на деня още в тъмното. Пропя петел и в

кулата на Арап ага. Гласът му се разнесе като ехо далеко из полето и дълго се

повтаряше от всички страни - пееха петли и по дворовете оттатък, и по близките

села. Начупената линия на планинските зъбери на изток изеднаж се открои върху

бледнеещото небе. Някъде в полето се чу тих, но ясен човешки глас, остро

изскърца колело и започна равномерно да се повтаря тоя звук, докато затихна

някъде в далечината.

- Ами ако ни усетят, преди да... - подхвана изтихо Богоя, но някой го ритна

сърдито и гласът му отеднаж пресекна.

Започна бързо да се развиделява и скритите тук люде, легнали ничком върху

пушките, въртяха очи на всички страни, сякаш за пръв път виждаха това поле и

живота по него, който пак започваше с новия ден. Откъм новото село се зададоха

две жени и се изкачиха по височинката към кулата; едната все току местеше ту в

едната, ту в другата си ръка доста голямо, черно котле, види се, пълно с току-що

издоено мляко. Спряха се те пред портата на кулата, чуха се гласове. Някой

отвори портата отвътре и двете жени влязоха. Портата остана отворена след тях.

Шуреят на Кривио току се приподигна на лакти:

- Ами що не влезем ние вътре бре! Какво ще ги чакаме тука?

Кривиот се подпря на пушката си, изправи се на колена. Огледа се наново той

през гъстия храсталак. Слънцето още не беше изгряло, много рано беше още, агите

няма да развалят толкова рано рахатлъка си. Те са в кулата, те още спят. Портата

отвори някой от ратаите и ето още зее насреща.., Кривиот пак се подпря на

пушката и стана:

- Хайде... Ще влезем.

Виждаше се как закуца напред, храстите се клатушкаха над него. Надигнаха се

и другите шестима селяни и тръгнаха през ракитака. На двайсетина разтега от

портата рекичката завиваше встрани ведно с ракитака по двата й бряга. Тук Атанас

Кривиот изеднаж излезе от гъсталака и като се кривеше на всички страни, изтича

към отворената порта; втурнаха се след него и другарите му. Те и седмината почти

едновременно влязоха в двора на кулата. На няколко стъпки пред входната врата на

кулата стоеше наметнат с някаква дреха един от тайфата на Арап ага, види се,

току-що станал от сън. Щом видя въоръжените селяни, той изпсува гласно и остана

с отворена уста срещу тях. Нататък, към дъното на двора, стояха двете жени и

двамата от ратаите на агата; бяха се извърнали насам и също гледаха като

втрещени. Атанас се насочи с пушката в ръце към турчина пред входната врата,

току зад него вървяха другарите му. Турчинът посегна с едната си ръка назад -

търсеше вратата зад себе си, - но Атанас го сграбчи с голямата си кокалеста ръка

за разголената гуша, избута го и го притисна до стената:

- Да не си посмеял да викаш! Ей сега ще те изтърбуша!

Турчинът бързо се окопити, но едвам успя да викне с продран глас:

- Хайредин ага! ...

Нахвърлиха се върху него и другите селяни - с ръце, с пушки и след къса

борба оставиха го мъртъв край стената. После те нахълтаха в отворената врата на

кулата и зашляпаха с босите си нозе по дървената стълба на горния кат. Долу бяха

само хамбари, а горе имаше четири стаи. Горе, в тесния ходник между вратите на

четирите стаи, се показаха други двама от пазачите на Арап ага, и те без оръжие,

по долни дрехи, току-що наскачали от леглата си.

- Удри - викна Атанас и гръмна. Изтрещяха още няколко изстрела.

Сгромолясаха се там и двамата турци. Селяните минаха през труповете им. На една

от вратите се мярна и друг турчин. - Дръжте го! - викна пак Кривиот; той напълни