Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

напускам вече Преспа и моля да ми се позволи да кажа няколко думи като за сбогом

и за благодарение.

Зашумя цялото преддверие, раздвижиха се събралите тук люде, въртяха глави

ту към единия, ту към другия си съсед, дочуваха се и отделни гласове; изненадаха

се преспанци, като им каза учителката, че си отива. Но шумът бързо стихна - те

искаха да чуят какво ще им каже тя.

- Тук аз прекарах ето четвърта година - продължи тя. - Но за мене е

най-важно, че децата, с които отворих девическото училище в Преспа, тая година

свършват това училище. Най-важно е това, което стана през тия четири години.

Когато дойдох, аз трябваше да събирам ученичките си от къща на къща. Сега вие

сами ги довеждате в училището. Сега сами виждате ползата. Някои мислят, че

жената не е човек. Това е унижение и за тях самите, и за човека. Иде време,

когато и жената ще заеме своето важно място в живота. Когато дойдох аз в Преспа,

жена не смееше да отиде в чаршията. Сега много жени, в пазарни дни или през

време на панаира, помагат на мъжете си. Нека всеки сам да разсъди каква е

ползата от това и кога е било по-хубаво, по-разумно. Съпругата е другар в живота

и ще имаш голяма помощ, когато тя е просветен човек, а не робиня. Ще кажа и

това, че вече и тук, в Преспа, жената се пробужда и скоро ще заеме своето място

...

Отново се понесе по цялото преддверие глуха врява, дочу се смях. Видя се

- Жените трябва да се борят за своето право! Те трябва да докажат, че

заслужават своя залък. И ще бъде за общо добро, когато мъжът и жената заживеят

не като господар и робиня, а като свободни хора. Има

Г по света страни, където жената работи наравно с мъжа и там тя е вече

свободен човек.

- Ашколсун1 - не се стърпя най-сетне реизът и повтори полугласно: -

Ашколсун!

Той не разбираше какво говори учителката, но и всички турци там, които я

видяха как застана и започна да говори, сякаш не вярваха на очите си и ушите си.

Гледай ти каква жена! Реизът и каймакаминът бяха виждали по Солун и Цариград

европейки, които ходеха без страх по улиците, влизаха по магазините и се държаха

навсякъде свободно, ала не можеха да се начудят откъде се намери такава свободна

жена и в Преспа. Говореше тя като кадия. Ашколсун! А Руменова бе хванала очите

на турските големци и със своята външност.

Публиката не можеше вече да се успокои - всеки имаше да каже по нещо на

съседа си, а жените се разбъбриха неудържимо. В същото време други от публиката

непрекъснато и сърдито подканяха към тишина - махаха с ръце, шишикаха,

подвикваха гласно. Учителката побърза да приключи словото си.

- Благодарна съм на всички в Преспа - каза тя с омекнал глас. - Добре

прекарах тук, между вас, четири години. Срещнах добри, разбрани хора. Такива са

хората тук, че моите усилия като учителка няма да останат напразно и това ще

бъде най-голямата награда за мене.,,

Тя се отдалечи от масата и побърза да се скрие между струпалите се там

ученички и ученици, които чакаха да получат свидетелствата си. Хорът изпя още

няколко песни, публиката се умълчаваше за късо време, но вече не можеше да се

успокои. Пристъпи се към раздаването на свидетелствата и то стана с особена

тържественост за учениците и ученичките, които свършваха училището тая година:

Вардарски прочиташе гласно името на ученика, успеха му и поведението му, сетне

подаваше свидетелството на каймакамина, който пък го предаваше на застаналия

чинно пред него ученик. Същото стана и с ученичките, но имената им прочете

Руменова, а свидетелствата им раздаде реизът.

Като станаха да си вървят четиримата управници на Преспа, общинарите ги

изпратиха чак на улицата. Четиримата ефенди поеха бавно, изтежко своя път към

---

Ашколсун - браво.

ходжи. Когато се бяха отдалечили доста от училището, реизът се обърна към

каймакамина и бинбашията вдясно, сетне към кадията вляво и рече:

- Далеко ще отиде тоя народ... Ето и жените, им. ..

Каймакаминът и бинбашията вървяха мълчаливо,

Мълчеше и кадията от другата му страна. Сега реизът се обърна към тримата

ходжи, изгледа ги с презрение и така, с презрение в гласа си, им рече:

- Виждате ли какво прави раята? А вие! ... Ходжите наведоха смирено очи, а

единият от тях,

в смущението си, шумно подсмъркна и обърса без нужда носа си с опакото на

ръката.

Иванка Руменова излезе от училищния двор, следвана от цяла тълпа жени и

свидетелства. В облеклото на жените преобладаваха тъмни цветове въпреки горещия

юнски ден. Само учителката между тях беше облечена в бяло, но и тя беше стегната

във висока яка и дълги ръкави, с мантела до над колената от сивосинкава коприна.

От дясната й страна се клатушкаше на разкривените си нозе, скрити под дългия

черен фъстан, около петдесетгодишна стрина с побелели коси, които блестяха под

черната кърпа на главата й; тя бе сложила смирено на корема си набръчкани

съсухрени ръце - да си починат най-сетне в тоя празничен ден. В едната ръка

държеше бяла кърпичка, с която избърсваше от време на време устата си с твърде

пестеливо движение от прекалена сдържаност, и пак слагаше ръката си там, върху

другата ръка:

- Ами харно велиш, учителке... Аз ... и зиме, и лете от темно сутрин и кой

знай до кое време вечер ... докато сложа сички да спят. Родила съм дванайсет

деца ... Четири ми са живи. Дали е лесно? Да ги облечеш, да ги нахраниш. От

огнището - тичай на коритото с прането; от коритото - тичай в разбоя да ткаеш.

Главите да им умиеш, нозете, сека събота да им дадеш прани дрехи. Ами като дойде

болест... по цяла нощ над главата му. Така, учителке. Колкото за децата, още

повеке за мъжа; в нищо нема да го оставиш по-назад. И пак ще ти рече: хлеба ми

ядеш. И ще те напсува ... Сега, като поизраснаха децата, по-друго е, ама когато

бехме по-млади, той и ръка дигаше по мене. Ще те прикотка, когато му е кеф, а

после - през очите...

От лявата й страна вървеше друга стринка, и тя на около петдесет години, но

висока и суха, кокалеста, също с черна кърпа и дълъг, черен фъстан, със

салтамарка от износена синя чоха. Тя също бе сключила ръце на корема си -

приличието е задължително за всички, - говореше някак троснато и едновременно с

другата стринка, която вървеше от дясната страна на учителката:

- Аз, учителке, водя трети мъж, такъв ми бил пустият късмет. Ама то, знайш;

от човек до човек има

разлика. С първия си поживех най-харно, ама само две

години. Роди ни се дете, а той сви се и умре за два

дни. Не мога да го прежаля, учителке, и досега. За

секо нещо ще ме пита: що велиш, Магделино, харно

ли съм сторил ... От сахана ще извади най-хубавата

дробенка и мене ще ми я даде. Ама не биде късмет,

умре човекът. Ходих вдовица три години и, пусти късмет, попаднах на

катилин. С дърво ме е бил, учителке.

" С него родих четири деца. И сега са ми живи, кротки

деца, а баща им... треперела съм като лист от него.

Турци го убиха. Ходих вдовица още две години. Къде

сама жена с дребни деца! Ама, пусти късмет, попаднах на пияница. Каквото

извади - изпива го. Търпех,

търпех ..., че като взех един ден аз пък дървото ...

Сега пък той лази пред мене на четири нозе, ама се се

напива, пуст да опустей!

Две млади невести поразбутаха стринките и те вече; тръгнаха редом с

учителката. И те със смирено сключени ръце, с фъстани до земята, главите им бяха

стегнати в цветни шкепета, с провиснали край ушите краища.

- Моят, учителке - започна бързо-бързо едната, - като земе много да вика,

да гърми в къщи, това му казвам: в търните ще спиш. Вика, псува, бутне паницата

с боба, ама най-сетне пак ще се примоли. И тогава аз знам как да го редя и

нареждам ...

Едновременно с нея говореше и другата невеста, от

другата страна на учителката, с еднозвучен плачлив глас:

- Не знам, учителке, ама така е благословено от бога: жената да е

по-покорна. Мъжът се ражда со звезда на челото, той во сичко е по-силен. Мъжът е

крило за жената и къде без него. Лош, харен - сама жена за нищо не я бива. Вика,

може и да те удари,

ама ти за него се дръж, че къде без него, без стопанин... Така ме е учила

мене още майка ми, бог да я

прости...

Сетне други две жени разбутаха младите невести и до портата на девическото

училище спътничките на Руменова постоянно се сменяваха. Пред портата на

училището жените се струпаха около нея, обградиха я от всички страни, посягаха

да я докоснат:

- Защо си отиваш, учителке ..,

- Ти ни беше като слънчице. Ние се в тебе гледахме.

Една невеста я погали по рамото и рече:

- Ох, милата... И тя изгоре тука, между нас. И тя си нема късмет ...

Тогава друга една невеста мълчаливо грабна ръката на учителката и я целуна.

Руменова я притисна до гърдите си.

В двора на девическото училище Руменова завари Ния и Лазар Глаушеви. Те

бяха застанали сред струпаните там греди, камъни и тухли. Лазар сочеше нещо на

жена си, обясняваше й нещо около строежа на новата им къща. Щом видя учителката,

Ния се запъти към нея.

- Чакаме те. Канени сме на обед у Бенкови. И ти, и ние, и Вардарски. Както

първия ден, когато дойде в Преспа ...

Чу се отдалеко гласът на Траяна Костадиница:

- Ама аз ... нели съм й сготвила обед...

- Ех... - извърна се към нея Глаушева. - Ще го дадеш на децата.

- Ела, ела, Костадинице - подвикна Лазар. Костадиница се приближи, като

бършеше смутено

ръце о престилката си, а откъм къщи се зададе и Костадин, по риза и бодро

дигнал глава. Лазар продължи:

- Е, така реши моята жена. Нели тя е стопанин тука? Тия две стаи долу ще ги

оставим, нема да ги събаряме. Ще им стегнем отгоре покрив и ще бъдат за вас. Вие

ще живейте там. - И току добави: - Да бъде весел и нашият двор с децата . ..

Ния притвори очи и по лицето й мина едвам доловима бледност. Никой не

забеляза мъчителното й вълнение, което бе предизвикал неволно Лазар с тия свои

думи за Костадиновите деца.

- Да си жив и здрав, бачо Лазаре! И невестата да ти е жива... - притисна

ръка в ръка насреща Траяна Костадиница.

- Да си жив... - повтори след нея отдалеко Костадин.

- А Костадин - каза Руменова - мира няма с таз ваша къща. От сутрин до

вечер е на крак, все реди и подрежда камъни, греди, тухли.

- Той - засмя се Лазар, - откакто захвърли кожуха, захвърли и сичките си

болести . . .

Старата Бенкозица посрещна гостите си на чардака; там, на хлад, беше

сложена трапезата. Двете млади жени се изкачиха бързо по няколкото стъпала.

Бенковица пристъпи и улови Руменова за ръката:

- Ех, щерко... ти си отиваш. Не стоя много при нас ...

- Такава е нашата даскалска участ, бабо Бенковице: скитници, от град на

град. ..

на трапезата.

Двете жени, старата и младата, се гледаха една минутка и една и съща тъга

тлееше в погледите им: Бенковица дълго бе мечтала да си вземе за снаха

учителката, да съживи с нея своя дом, а Руменова току се замисли в тоя кратък

миг за своя скитнишки, бездомен живот...

През време на обеда Руменова едва пророни няколко думи, макар разговорът да

се въртеше все около нейното заминаване. Когато към края Андрей Бенков напълни

още еднаж чашите с вино, тя сгъна кърпата си, сложи я на софрата и току попита:

- Спомняте ли си за двамата руснаци, които бяха дошли тука на панаира

миналата година?

Всички дигнаха очи към нея, погледна я и старата Бенковица. Учителката стоя

един миг загледана пред себе си, после рече:

- Тук сме все наши хора ... пък и те сигурно са вече отдавна вън от Турция

... аз трябва да ви кажа, преди да си замина... - Тя продължи: - Единият от тях,

Иля Андреевич, ми е познат още от Русия. Истинското му име е Павел Сергеевич.

Той ми каза, че след три-четири години ще има война. Русия ще воюва с Турция. Аз

му вярвам.

Андрея Бенков, най-сдържаният, най-свенливият от тримата мъже, изеднаж

скочи мълчаливо, бавно се прекръсти с такова изражение на лицето си, като че ли

се кръстеше пред лицето на самия господ. Прекръсти се след него и майка му и

промълви с набожна благодарност:

- Милостиви боже, милостиви боже!... - Сетне тя додаде: - Да беше жив сега

баща ти, сине...

Вардарски дигна с разтреперана ръка чашата си, пълна догоре с вино, и я

изпи жадно, притворил блажено очи. Сетне удари чашата на трапезата, без да я

пусне, и рече:

- Налей още една, Андрея. Колко са такивато минути в човешкия живот?!

Ния го наблюдаваше с развеселени очи, сетне изви поглед към мъжа си - да

види как той посрещна тая необикновена вест. Лицето на Лазара беше зачервено,

пламтяха и ушите му, но тя никога не бе виждала това лице така озарено от

някаква вътрешна светлина, дори и през най-щастливите минути на задружния им

живот. "Я гледай ти ..." - рече си тя ревниво, но мисълта й бързо изчезна

недовършена. Лазар седеше неподвижен, загледан пред себе си, но едва ли виждаше

нещо. Той рече унесен:

- Три-четири години ... или пет ... Що са те спрямо тия близу петстотин

години, които са минали! И ето нам ни се падна великото щастие... - Той изеднаж

се огледа и продължи със закрепнал глас: - Но ние требва да го заслужим!

- Не сме ли го заслужили?! - попита Руменова

учудена и добави: - Колко страдания... тоя наш народ. ..

- Да... - кимна разсеяно Лазар. И сега беше в ума му все тая мисъл,

обладала от някое време цялото му съзнание: борба! Борба срещу турските

потисници, борба за народно освобождение. - Да! - повтори той живо и додаде: -

Но нашият народ тъкмо сега не бива да чака наготово свободата си, като

милостиня. Да помогне поне с нещо, да покаже, че е достоен...

Той забеляза как в погледа на жена му премина тревожна сянка. Но сега

трябва всички да се радват и той сложи ръка на коляното й, засмян с цялото си

лице:

към Руменова: - А ти ... защо си мълчала досега!?

- Трябваше да мине време, докато те...

- Да беше ни казала вчера, да беше ни казала Преди една неделя! Една

неделя, един ден повеке радост ...

Руменова се прибра в жилището си рано следобед. Андрея Бенков обеща да й

наеме кочия за Битоля. Тя трябваше да прибере багажа си. Траяна Костадиница и

двете й по-големи щерки, които бяха получили свидетелствата си днес, вървяха

след нея и не й даваха нищо да пипне:

- Ти само кажи, учителке... Ние ще приберем. Ти не се уморявай, дълъг път

те чака утре ...

После дойде и Мия. Да помогне и тя, пък и да поседят заедно. Когато стените

на стаята се разголиха, сандъкът стоеше заключен и бутнат до вратата, в ъгъла

беше само тясното моминско легло, младата учителка почувствува как отеднаж

сграбчи сърцето й голяма, тежка скръб, която сякаш се бе спотайвала далече от

нея и бе я дебнела. Тя седна на сандъка, стисна коляно между преплетените си

длани. Бяха сами с Ния. Учителката промълви с глух глас:

- Тук, в Преспа, погребах най-хубавата си мечта: да срещна достоен другар.

Ние жените всички носим в сърцето си такава мечта.

- Но ти - що. .. Остарела ли си!? Руменова и не чу приятелката си:

- Знаеш ли... Все ми се чини ... съвсем не е случайно, че тъкмо с мене се

случи такава страшна грешка. Втурнах се изеднаж, повярвах изеднаж ...

- Било каквото било, Ванче. Ще срещнеш друг, по-достоен човек...

- Не. Никога вече няма да допусна мъж близо до

себе си.

- Ето, виждаш ли? Сега пак се втурваш . ..

- Сега детето ми ... За него ще живея. Това пък е най-голямата мечта на

всяка жена. Благодарна съм на бога. То е тук, в утробата ми.

Ния нищо не продума. Тя пристъпи и седна върху сандъка до приятелката си. И

те отеднъж се прегърнаха. Тласна ги едно смесено чувство - всяка го носеше в

сърцето си, - чувство на горчива скръб, на съжаление към себе си, на жажда за

радост и надежда. Ния въздъхна:

- Такъв е човешкият живот..

- Не, не - трепна Руменова и стисна още по-силно Ния в прегръдките си. -

Не! Човешкият живот може да бъде по-хубав, по-щастлив ...

Скоро след това Ния Глаушева си отиде. Вече се смрачаваше. Но за Руменова

тоя неин последен ден в Преспа още не беше се свършил.

Някой неочаквано почука на вратата й. Тя пристъпи да отвори. Пред вратата

стоеше малкият Васил Брашнаров.

- А ... Ти ли си? Заповядай, влез ... Ето тук, на сандъка ... седни.

Руменова затвори вратата. Момчето се озърна, сякаш да види дали бе

затворила добре, и се чуваше в тишината на стаята как диша бързо и дълбоко.

- Вземи ме с тебе... - рече то изеднаж.

- Как да те взема ... - загледа се в него Руменова учудена и уплашена. -

Къде да те взема, Василчо? ... Но седни, седни.

Момчето седна машинално на сандъка, приседна и тя до него. То дишаше с

полуотворена уста, после преглътна и облиза устните си.

- Аз ... Аз искам в Русия. .

- В Русия?

- Да. Ето имам пари. Сто лири.

То извади от пазвата си забързано, припряно една неголяма синкава кесия,

пълна, здраво завързана, тежка, показа я в малката си шепа колебливо, сетне

дръпна ръката си и я отпусна в скута, стиснало кесията. Руменова проследи

движенията му разсеяно, мисълта й работеше трескаво. Тя попита:

- Къде си намерил тия пари?

- Взех ги от дома - побърза да отговори момчето. - Ние имаме много.

Младата жена се премести по-близу, обхвана с ръка рамената му, но дълго

стоя мълчалива, умислена, сякаш се ослушваше в бързите удари на малкото му

сърце, както го усещаше сега близу до гърдите си. Тя си мислеше: "Умно, храбро

дете. То ще загине там, в оная къща, в бащината си къща, ще го погубят. Такива

хора са те... баща му, майка му... брат му. В Русия ... То ще се учи там, ще

стане... Но как да го взема със себе си? И после как ще го изпратя в Русия? Още

е малък... То ще бъде истинско спасение за него, да замине. Има и доста пари

..." Тя притисна рамената му и продължи гласно:

- Няма ли да тъгуваш за майка си, за Преспа..,

- Не, не.

- Далеко е там, няма да можеш да се върнеш скоро.

- Ако. Искам да ида там. Ти ще ме изпратиш, ти знайш.

- Ако тръгнеш утре с мене, вашите веднага ще се сетят, ще изпратят по нас и

ще те върнат.

Васил Брашнаров нищо не отговори. Мълча някое време и Руменова. Сетне пак

притисна момчето към себе си и каза:

- Добре, Василе. Ти ще заминеш за Русия. Ще бъде хубаво за тебе, много

хубаво. Но не утре. Ще пратят по нас и веднага ще те върнат. Ти ще останеш тук и

ще чакаш писмо от мене. Аз ще проуча как можеш да заминеш и ще ти пиша. Ще ти

пиша чрез твоя учител Вардарски. Иди при него след петнайсет дни и ако дотогава

няма писмо от мене, отивай през два-три дни, докато се получи. Аз ще пиша без

друго. И той, учителят ти, ще се погрижи да те изпрати до Битоля. Аз ще бъда

там, в Битоля. Или ще ти пиша къде ще бъда.

Момчето стана:

- Харно.

Стана и Руменова:

- А ти пак помисли, Василе, дали наистина искаш да заминеш толкова далече.

Можеш да почакаш още една-две години. Но аз ще ти пиша,

- Ще замина. Искам. Детето се обърна да си върви.

- Сбогом, Василе.

- Сбогом.

На другата сутрин, още в зори, пред портата на досегашното девическо

училище спря кочия с два коня, които подрънкваха с цели гердани малки пиринчени

звънчета. Като че ли тъкмо това бяха чакали, по улицата се зададоха в утринния

здрач Ния и Лазар Глаушеви, Андрея Бенков и, от другата страна на улицата, Райко

Вардарски. Костадин вече изнасяше багажа на учителката. Там беше и тя, готова за

път, с пребледняло лице. Край нея подсмърчаха Траяна Костадиница и двете й

по-големи щерки. В кочията имаше и други двама пътници - мъж и жена, няма да

бъде учителката сама по пътя.

Руменова подръпна настрана Вардарски и му повери тайната на Васил

Брашнаров.

- Е, много хубаво! - избуботи Вардарски. - Много хубаво ... Способно момче.

И виж ти, обръща гръб на тия фарисеи . . .

Сбогуваха се без много думи. Дълго се държаха в прегръдките си Ния и

Руменова. Сетне учителката прегърна Траяна, щерките й.

- Ай дий! - изплющя с камшика си кочияшът турчин. - Дзънгърдзънгърдзънгър

... - запяха пиринчените звънчета по шиите на конете в тишината на сънното лятно

утро ...

обърна да погледне още еднаж Преспа изпод чергилото на кочията. Зората грееше

иззад планинските хребети на изток, но слънцето още не беше се показало. В

светлия утринен здрач ясно се виждаше цяла Преспа. Но това ясно видение на града

оставаше все по-далеко.

- Дзънгьрдзънгърдзънгър ... - пееха неуморно пиринчените звънчета в

тишината и самотията на полето наоколо.

Руменова попи с малка, бяла кърпичка сълзата на едното си око, после на

другото си око. И току се обърна, загледа се в пътя, който се губеше в

далечината напред, по посока към Битоля.

Лазар Глаушев остави всичко около новата къща в ръцете на майстор Дуко. Той

се отбиваше да погледа само сутрин по няколко минути и вечер, когато се връщаше

от чаршията, ако беше по-ранко. Най-напред започнаха да събарят старата къща на

Аврам Немтур, за да се отвори цялото място. Майсторите свалиха покрива само за

един ден, започнаха бързо да сриват и стените. Тогава Лазар рече:

- Е, хайде, побързайте да стегнете най-напред двете стаи на Костадина, да

се приберат по-скоро децата му, да не скитат по чужди къщи.

Там беше и Костадин, мъкнеше някаква греда. Откакто беше все на открито,

селският му врат отново се зачерви, а сега стана още по-червен, но Костадин не

издаде ни с една дума радостта си. Той поглеждаше Лазар с предани очи и работеше

с неподозирана сила. Ния започна да идва, когато майсторите правеха вече

изкопите за основите на новата къща. Тя не можеше да познае бащиния си двор.

Изглеждаше й много по-широк и чужд; старата къща бе изчезнала, нататък, в ъгъла

се изправи къщурката на Костадина. Ния се не бавеше много тук, да пречи на

майсторите, но когато започнаха да градят основите, тя поиска майстор Дуко да

прегради зимника на три отделения - едно голямо и две по-малки. После каза:

- Ще ми направите, стрико Дуко, врата за избата и отвътре; да се влиза в

избата и от двора, и отвътре со стълба от готварницата.

Щом си отиде тя, един от майсторите каза:

- Чорбаджията не ми се вижда много мераклия, ама чорбаджийката... знай що

иска: да не излиза

зимно време чак в двора за избата, пък и по секо време ще й е по-сгодно да