Книга пеит, сълдзи ронит Защо ти се нажалило, книга пеиш, сълдзи рониш? Ел за твойот мили татко

Лазар мълчеше. Умълчаха се и те двамата, чакаха го да проговори.

- Не, не - рече той и гласът му бе закрепнал. - Не со камбани ... со шум.

Рано е още. Да почакаме. Ама излез на улицата сега, кажи само на двамина и за

половин час ще узнай целият град. Това стига засега.

- Ще излеза! - викна Андрея. - Ей сега ... и когото срещна .. .

На вратата той едва що не се сблъска с Камбер онбаши. И както беше

възбуден, припрян, той попита грубо заптието:

- Що има, турчине?

Онбашията едва го погледна, но сякаш не забеляза грубия му глас и пристъпи

към Лазара:

- Чорбаджи ... И ти също, попе ... тамам и тебе търся... вика ви сички

каймакам ефенди, ама сички, целиот опущина. Сега, веднага.

Погледна го Лазар и после рече:

- Кажи, Камбер онбаши, на каймакам ефенди, че нема да дойдем веднага. Имаме

малко работа. Ще дойдем след един саат. Така му кажи.

Потрепнаха едва-едва провисналите мустаки на онбашията, някакъв бърз блясък

премина в погледа му, но кротко отвърна:

- Харно, чорбаджи. Така ще река: след един саат. Той направи темане

мълчаливо и си излезе.

- Илия! - подвикна Лазар на калфата си и го изпрати да съобщи на всички

общинари да се съберат веднага в общината.

Когато след един час време общинарите тръгнаха от общината на път за

хюкюмата, минаването им през чаршията се превърна в тържествено шествие. Целият

град знаеше вече за щастливото събитие в Сан Стефано. Щом

се зададоха общинарите в чаршията, наскачаха от всички дюкяни, струпаха се

по тесните тротоари та и долу, на самата улица, стари и млади, майстори, калфи,

чираци, разнесе се, разля се от улица в улица радостен, несдържан викот:

- Хайде, братя! Да живей! Вървете да вземете хюкюмата, стига им на агите!

Тука е веке наше царство! ...

Блажено се усмихваше поп Димитрия Тошев, усмихваше се и Лазар Глаушев - не

бе лъгал той никога тоя народ, бодро пристъпваха край тях и след тях останалите

общинари.

Минаха те всички през двора на конака и тъкмо пред вратата на каймакамина

пред тях се изпречи пазачът му Камбер онбаши:

- Каймакам ефенди рече да почакате малко, чорбаджилар...

Излезе пред него Лазар Глаушев и каза с леден глас:

- Ако каймакам ефенди не ни приеме веднага, ние си отиваме. Влез, онбаши, и

кажи му това от наша страна.

Заптието влезе и скоро се върна:

- Буйрюнус, чорбаджилар ...

Каймакам ефенди си бе отмъстил за тяхното закъснение, сега те можеха да

влязат.

около петнайсет души бейове и агалари, седяха там и двама от преспанските власи

- Миту Чука и Кости Пучура. Каймаканинът едвам се приподигна от мястото си зад

една маса, покрита с червено сукно, и посочи с ръка миндерите насреща:

- Буйрюнус ...

Общинарите насядаха тясно един до друг на края на единия миндер, а двама от

по-младите дори останаха прави край стената - нямаше де да седнат. Агаларите

насреща бяха се разположили нашироко, ала никой не се и помръдна да направи

място. Каймакаминът се преструваше, че нищо не забелязва, и тъкмо се готвеше да

говори, но Лазар Глаушев го изпревари:

- Прощавайте, каймакам ефенди - рече той на преспански със зачервено лице,

- но тука, у вас, е доста тесно, ето прави стоят людете .

Разбърза се отеднаж каймакаминът, плесна с ръце? Камбер онбаши донесе

няколко стола. Виждаше се, каймакаминът едвам сдържаше гнева си и така започна,

с едвам сдържан гняв, и езикът му не беше много ясен, употребяваше непознати

турски или арабски думи:

- Събрах ви първенци от мюсюлманите в Преспа, от власите и гърците, от

българите, да чуете какво ще ви кажа и което чуете, да го разгласите между

своите в града. Има някои в нашия град, които забравят, че

тука е турска държава и турска власт. Военно време е, властта няма да се

шегува, всекиго ще тури на мястото му. Никому няма да се позволи да нарушава

реда и закона, да смущава и тревожи мирните граждани... Той не каза нищо повече,

а само повтори и потрети с по-други думи казаното и както беше още преди това

уговорено, веднага след него заговори най-старият от събраните там агалари -

Мехмед Али ага:

- Между нас, мюсюлманите в Преспа, няма кой да нарушава реда и закона, кой

да смущава и тревожи. Но това ще кажа аз, да се знае, че ако други някои се

опитат да смущават държавата, ние всички турци в Преспа ще излезем срещу тях.

Между мюсюлманите в Преспа има още мнозина, които могат да държат оръжие. Това

ще кажа да се знае и да се помни от всички.

Стана да говори и Кости Пучура. Той беше нисък човек, а иначе беше с широки

рамена и дебел, зачервен врат, с голяма, някак четвъртита глава, с много висок

ален фес, сякаш да увеличи с него ръста си.

- От наша страна, каймакам ефенди, и вие, почтени агалари - започна той и

все искаше да покаже колко правилно говори на турски, - от наша страна, искам да

кажа, никога не е имало никакви смущения, ние гърците и патриаршистите винаги

сме били мирни граждани и верни поданици на падишаха. Така е било досега, така

ще бъде и занапред ...

Поп Димитрия Тошев все току попоглеждаше към Лазара Глаушев и като че ли

следеше как се преливаше по лицето му ту бледност, ту гъста червенина. Като

млъкна Кости Пучура и седна на мястото си, Лазар погледна каймакамина:

- Изглежда, и ние ще требва да си кажем думата .., Каймаканинът разглеждаше

едната си ръка през спуснатите си клепки и едва-едва кимна с глава, но Лазар още

преди това бе станал прав и лицето му беше бледо.

- Аз ще говоря на български - каза той с напрегнат глас, а лицето му стана

още по-бледо. - Секи тука

знай български. - Той не сваляше очи от каймакамина и продължи, като

произнасяше ясно, отсечено всяка дума: - Ние получихме в нашата община известие,

че на 19-ий февруари во Сан Стефано е подписан договор между руския цар и

султана. Войната е свършена победоносно за Русия и от тоя ден се създава

свободно българско княжество, в което влиза и наша Преспа. Каймакам ефенди, ти

никакъв хабер ли немаш за това нещо? Надигна се от всички страни глуха врява -

говореха помежду си и турците, и българите, и двамата власи възбудено се караха,

макар и с потиснати гласове. Каймакаминът гледаше Лазара с широко разтворени

очи, но бързо се съвзе и рече:

- Не знам аз нищо за никакво българско княжество. А войната е свършена,

каза се тук още преди да дойдете вие.

Лазар повиши глас, да заглуши надигналата се врява.

- Който не знай, да чуе: тука не е веке Туркия. Нема да мине много време и

там - посочи той с ръка масата пред каймакамина, - там ще седне друг човек и

сичко ще се промени. Нема защо да ни заплашвате, каймакам ефенди: никой от нас

нема да смути реда и спокойствието в града или некъде по селата! Отсега нататък

в тая земя наистина ще има ред и закон. Като ни заплашвате, че сме размирници,

ето какво ще кажа аз: ние, българите, тука сега не сме сички. Нема го между нас

Милета Рибар и неговото место е още празно в нашата община. Като говорите за ред

и закон и ни заплашвате, аз ще попитам каймакам ефенди: що направихте вие с

убийците на Милета Рибар, защо не ги заловихте? Къде е Кючук Кадри, каймакам

ефенди, защо го оставихте да се скрие, а той уби на времето и Ицо Баболев ... Но

тия злодейства в Преспа и по целата тая земя веке нема да стават, тука е веке

друго царство.

- Слушай, слушай, Глаушев... - викна срещу него Кости Пучура. - Още нищо не

се знай! Русия едно вели, ама да видиме какво ще рече ингилизинът и сички други

държави. Сан Стефано ... а Мраморно море е пълно с ингилизки вапори. Рано е още

да се радвате вие.

- Тебе аз, Кости Пучура - обърна се към него Лазар, - искам да ти кажа нещо

отделно. Не знам аз какъв грък си ти, влах си, а за гърци говориш, но

щом се радваме ние, не требва ли и вие да се радвате като истински

християни? Новото царство ще бъде християнско царство и Русия тръгна за доброто

на всички християни в Туркия. А ти що, с твоите ингилизи? Искаш да ти стои на

главата Кючук Кадри...

- Е, харно, ама не сте само вие тука, в Македония ... Има и гърци, и други,

а вие българско царство ще правите!

- Има гърци, Кости Пучура, и власи има, и евреи, ето и турци има, и

арнаути, ама ние сме от сички повеке. Гърци, власи, турци - нека си бъдат, никой

нема да им пречи. В новата държава сички ще бъдат свободни. Като патихме толкова

време, цели векове, ние никого нема да потискаме. Така вели Русия: свобода за

сички. За правда тръгна тя кръв да пролива ...

Размърда се на миндера, изправи се разкрачен Мех, мед Али ага и върти на

всички страни тъмни, гневни очи:

- Вие що бре?! Седнали сте тука да делите нашия дьовлет! Гърци, българи,

ингилизи, руси... Ние сме тука бре, ние! Да не смей никой да дига глава, бога

ми, на парчета ще го сториме! Лазар Глауш, Туркия е тука и толкоз.

- Мехмед Али ага - отвърна Лазар. - Свали си ръката от оружието. Никого

нема да уплашиш.

Отново се надигна врява откъм турците, уговаряха се, изглежда, за нещо,

ръмжаха и шушукаха и каймакаминът бързо се обърна към тях разтревожен:

- Не, не... оставете! Не така, кардашлар! ... - Сетне се приподигна към

Лазара: - Дръж езика си, Лазар Глауш! Ти още не си станал каймакамин тука...

- Аз каймакамин нема да стана - отговори Лазар. - Друг ще седне там, на

това место, по-достоен.

- А вие защо мълчите?! - обърна се каймакаминът към другите общинари. -

Само той ли ще говори, Лазар Глауш?

- Ние сме сички с него - рече поп Димитри Тошев.

- Сички сме с него - рече и Борис Мутафчия.

- Станете сега да си вървите - махна с ръка каймакаминът и дигна пръст,

размаха го заканително: - И добре запомнете какво ви се каза.

- Ще си вървим - изправи срещу него глава Лазар. - Ама скоро и вие ще ся

вървите оттука и завинаги.

Общинарите се отправиха към вратата, а заедно с тях излезе и Миту Чука.

- Не ме е яд на турците - рече той. - Нихно царство беше досега, мъка им е,

че го загубват. Ама тоя погърчен влах, Пучура - той по турчин и от турците иска

да излезе, той ще крепи султана . . .

Всеки ден преспанци очакваха да влезе руска войска в града им. Всеки ден се

слагаше да ври на огнището тенджера с по-хубава гозба или поне каква да е

чорбица - да не е къщата без топло ядене, както ставаше иначе много пъти по

сиромашките къщи: човек сам в къщата си всякак може, но дойде ли ти гост -

трябва да му сипеш нещо в паничката. Всеки ден преспанки бяха като пред голям

празник - тревожни, припрени, със запретнати ръкави - да измият, да изтупат, да

преметат още еднаж новите чорги и килими, да по-нагледат подаръците, кой каквото

си е приготвил за милите гости - кошули, чорапи, кърпи, всичко да е в ред и

готово. Всяка минута гостите може да изпълнят улицата и тичай да разтваряш врати

и порти! Всеки ден и колко пъти на ден ту един, ту друг от къщи ще мине през

двора, ще отиде да надзърне на портата - нагоре и надолу - не идат ли вече, не

се ли задават най-сетне? Цели ята деца от разни махали се събираха на битолския

път и там пренесоха игрите си - чакаха първи да видят русите. В чаршията всеки

ден беше празник: изоставиха людете работата си, събираха се на весели разговори

по дюкяните - от дюкян на дюкян, пращаха по кръчмите чирачета за вино и ракия и

чуваха се песни - кога е било то песни да се пеят по дюкяните! От много радости

през деня някои вечер се връщаха весели и превесели и ту към едната стена ще се

гурне, ту към другата, портата си не може да познай, а кога ще видиш преди пияни

люде да се кандилкат по улиците! Чаршията се пълнеше със селяни всеки ден и

които имаха приятели по дюкяните - ще се отбият по два, по три пъти и все това

ще питат:

- Нема ли ги още? Их... изгорехме веке да чакаме...

През пазарните дни се стичаха в града по цели села, с жените и децата, и

само ходят нагоре-надолу, ходят и никого не питат, пък и в механата ще седнат.

Ходиха селяци от чифлигарските села и в общината:

- Кажете ни, братя, какво ще става со чифлиците? Да си вземем ли веке

земята, наша си е...

- Потрайте още малко. Земята на вас ще се даде. Така бяха решили в общината

- по всяко време

да има там от общинарите, че по цял ден влизаха люде да питат за какво ли

не. Човешките нужди никога не се свършват и общината по тия дни бе станала

градско управление за всяко нещо, към хюкюмата и конака никой не поглеждаше.

Русите още не идваха. Не се чуваше да са дошли и по другите места наоколо -

ни в Битоля, ни в Охрид, ни в Прилеп, ни във Велес, макар да се чу по едно

време, че казаци са стигнали до Вардара. Някои ходиха и нарочно до Битоля, отиде

и Лазар Глаушев да научи нещо в това шумно средище на вилаета. Още нищо не се

знаеше, нищо не се чуваше! Дните минаваха, дойде нова пролет, затопли се

времето. Трудно беше, от голям копнеж, да се задържи човек по дюкяни и по ниви,

та и полето взе да позакъснява. Излезе повеля от общината, пратиха люде и по

най-далечните села, най-вече където имаше турска земя и чифлици:

- Да не се изоставя полето! Тая година е нужен още повеке хлеб и секаква

храна било за люде, било за добитък. Може отведнаж да довтаса цела войска...

Турците се спотайваха. Събираха се тихо и мирно по селямлъците в своята

махала, по двете турски кафенета, по джамиите. Каймакаминът седеше сам в стаята

си, реизът също, заптиите се разтакаха по двора на конака. Рядко ще мине турчин

през чаршията, кротко, с наведени очи, а ни един от беговете и агите не отиваше

да види чифлика си в полето. Дошли бяха по турските махали мухаджири1 от горе,

имаше чак от Плевенско, върнали се бяха и някои от редифите и всиччи бяха

изплашени до смърт от московците:

- Аман ... московгяур! Ни с пушка ще го спреш, ни с топ...

Много изби в чаршията и по махалите бяха пълни

---

с бъчви и бурета тиквешко вино. Навреме бяха го докарали от Тиквеш Таки

Брашнаров и Георги Баболев, но русите не идваха и виното остана неизпито. Всеки

преспанец имаше си свое или които бяха купили от тиквешкото - купили бяха вече,

не им беше нужно - и по избите останаха до сто хиляди оки непродадено вино. Като

започна времето да се затопля, из чаршията, а тук-там и по махалите, взе да се

усеща издалеко-издалеко, после все по-силно миризма на кисело. Нямаше в Преспа

сгодни изби и съдове за такова вино, а и някои от механджиите бяха накупили

повечко тая година - и те, и Таки Брашнаров със съдружника си мислеха, че русите

ще го изпият за месец-два и ще напълнят кесиите им с рубли. Но русите не идваха

и виното се превръщаше в оцет по топлите изби, в топлите пролетни дни. Старият

Марко Брашнаров, който бе започнал да изглупява, ходеше по приятелите си из

чаршията и едва ли не плачеше с глас:

- Те, руснаците, и за търговия не ги бива ... За них купихме толкова вино.

Ама това копиле, Баболевчето, то ни подлъга. До хиляда лири ще загубим и повеке.

Да си беха стояли в Русията ...

Русите не идваха. Радостта на преспанци започна неусетно да стихва, да

гасне. То не беше поради продължителното очакване - преспанци не биха се уморили

да чакат и още толкова. Сега всеки знаеше за руската победа, за Сан Стефано, за

пълното турско поражение. Но защо не идваха още русите? С тоя въпрос започна

една обща и все по-голяма тревога. После се чу:

- Нема да дойдат!

Кой изрече пръв тия жестоки, лъжливи думи? Може би Кости Пучура... Някакъв

пътник дошъл от Битоля. Писмо някакво дошло, вестник някакъв писал ... Преспанци

забелязаха, че и турците започнаха да се посъживяват, някои от тях пак тръгнаха

с оръжие из чаршията. Както през първите дни, когато се каза, че русите вече

идат, започнаха все повече люде да се отбиват в общината или в дюкяна на Лазара

Глаушев.

- Нищо лошо нема.

- Дай, боже!

И все пак тревогата ставаше по-голяма, страхът ставаше по-голям с всеки нов

ден, радостта гаснеше, в сърцата отново оживяваше старата, вековна тъга...

През първите дни на месец май в преспанската община пак се получи писмо от

битолската община. Събраха се бързо преспанските общинари, като да почувствуваха

всички какво съдържаше това писмо, преди още да го отворят, наведе се ниско над

него секретарят Ордан Чингелов и колкото трепереше хартията в ръцете му, още

повече трепереше гласът му:

" общинари отъ Пръспа и сички Пръспански граждани, дойде връме да браниме

нашата слобода пръди уще да я имаме. Както що ви се извести пръди връме, врагове

напи и душмани сакатъ да посъгнат на Санъ-Стефанский миръ и на Болгарското

Княжество, сбиратъ подписи противъ насъ и проче. РЪши се и дойде извъсте одъ

многу мъста низъ Македошя да се собере цъ-лиотъ народъ по сички градища и одъ

селата и да подай прошеше до сички чужди консули во най-голъмиотъ градъ на

Македошя Солунъ, оти не сака да се дъли одъ другитъ братя свои Болгари одъ

общото ново Болгарско Княжество. Сберете го сичкиотъ народъ и да се избератъ

двоица достойни люге, да се потпишатъ на прошенето и да ударатъ общинартй вашъ

печатъ. За сичко ще ви се извъсти на връме, кога избраните отъ васъ да тръгнатъ

за Солунъ, каде ще се сбератъ сички избрани одъ цъла Македоня."

Рано на другата сутрин, след като се получи в Преспа това писмо, Лазар

Глаушев се качи на една хочия и замина за Битоля. Върна се на втория ден вечерта

по тъмно и преди да се прибере у дома си, отиде да намери общинския слуга и

клисарите на двете църкви, нареди им да съобщят на всички общинари и на всички

първомайстори на еснафите да се съберат на другата сутрин в общината. Клисарят

на новата църква пошавна с куцата си нога, разгледа я с нажалено лице и

промънка:

- Ама ние сега цела нощ требва да ходиме... много люде са това.

- Нема да пропуснете ни един - рече Лазар остро. - Ще кажете и на

учителите, на поповете от двете църкви и те да дойдат.

Сутринта общинската стая се напълни с люде и които дойдоха малко по-късно,

трябваше да стоят прави. Дойдоха и люде, които не бяха ни общинари, ни

първомайстори, а бяха подтиквани от голяма ревност към народните работи, или пък

от любопитство. Такова време беше сега - всеки чувствуваше, че се решава съдбата

на целия народ. Вратата на общинската стая остана отворена, пък и задушно беше

вътре в топлия майски ден, струпаха се люде вън чак до стълбата. Вътре в стаята

бе останало малко свободно място пред миндера, дето седеше председателят, и

малко по-нататък, дето беше масичката на секретаря Ордан Чингелов. Само

първомайсторите бяха тридесет и двама, колкото бяха и еснафите в Преспа. В

стаята и вън, пред вратата й, се чуваше само шепот или тих говор, никой не

повишаваше глас, а тая обща сдържаност идеше от Лазара Глаушев. Всички знаеха,

че той бе ходил в Битоля и бе ги събрал сега тук, всички поглеждаха към него, а

той седеше замислен до поп Димитрия Тошев с потъмняло, затворено лице. Последни

дойдоха поповете, направиха им път и те седнаха на миндера от другата страна на

председателя. Лазар като че ли това бе чакал, стана и без да дава никакъв знак -

в стаята и вън настана пълна тишина. И гласът на Лазара сякаш бе потъмнял като

лицето му, когато заговори:

- Пет века страдания и как, с какво си спечелил тоя наш народ толкова много

врагове? Кому сторил зло нашият народ, та сега, като дочака деня на своето

спасение, сички са се дигнали срещу него да му попречат да свали робските

синджири! - Той млъкна за минутка и отеднаж се чу гласът му плътен, силен, дори

остър: - Сега веке, братя, ние требва да покажем дали сме достойни за свобода и

за свое царство! Нашата спасителка и майка Русия победи и порази Туркия, а сега

християнска Европа се дига да спасява тая същата Туркия. Това е от страх, от

завист и за плячка. Ние сега требва да дигнем силен глас за своето право, да

покажем на целия свет, че искаме да живейме свободни. Туркия иска да задържи

Македония, не я дава, макар да се подписа в Сан Стефано. На такъв ум я учи

християнска Европа, а и фанариотите й помагат. Реши се

да се даде едно прошение от целия народ в Македония до консулите в Солун и

да каже тоя народ що иска. Нека дойдат консулите тук, и тука, в Преспа и

навсекъде по Македония да видят и чуят що иска тоя народ. Такова прошение ще се

подаде от името на целия македонски народ. Ще изберем ние двама достойни люде да

отидат в Солун и да се подпишат на това прошение от наше име и да ударят нашия

общински печат за здравина и потвърждение. Те ще отидат в Солун да подпишат и

ако дойдат тука консулите, ние сички требва да потвърдим, което те ще кажат там

и подпишат. Щом изберем ние тука сега тия люде, секи еснаф още днеска или

най-късно утре ще се събере и ще реши за них и ще потвърди с печата си дали е

съгласен и секи има право да се изкаже и тука сега, и където и да е, за да се

знай, че те ще отидат в Солун от името на целия народ. Да се разгласи също и по

селата, да знай за тая наша работа и селският народ, да дойдат консулите и него

да питат. На пратениците в Солун ще се даде пълномощно и ще им се даде

общинският печат, за да го ударят на общото прошение.

Лазар седна, свали феса, обърса с кърпа лицето си. Наоколо беше тихо, като

че ли всички чакаха Лазар да продължи словото си, гледаха го насреща, следяха

движенията му. И тъй, в тишината, се чу откъм вратата ясен глас:

- Що има да избираме: ти ще бъдеш, ти ще идеш в Солун! Ето и Андрея Бенков,

ако са нужни двама.

Това беше като даден знак, зачуха се гласове от всички страни, викаха и тия

пред вратата, макар да не бяха канени за това събрание, и все това се чуваше

най-вече:

- Ти ще бъдеш, ти ще идеш в Солун! Ти и Андрея Бенков ...

Така и записа в протоколната книга Ордан Чингелов: "... Сичкиотъ народъ

прЪспанский викна съ единъ гласъ: ти, Лазаре Глаушевъ, ще идешъ за Пръспа и

Андрея Бенковъ съ тебе."

Утихнаха виковете, посочи се и се избра Лазар Глаушев, но общата врява и

шум не спираше. Тогава стана първомайсторът на кантарджийския еснаф - човек на

около петдесет години, с мешинената си престилка, както бе дошъл от дюкяна си, с

разкопчана кошуля, зацапана с чернило, и с такива думи започна той, с такъв

тъжен глас, че всички замълчаха, за да го чуят:

- Лазаре... ти ще идеш в Солун и Андрея, рекохме веке. Ама ти, брате, криеш

нещо от нас, не ни казваш сичко. Кажи ни сичко и нищо не крий. Каквото и да е,

лошо или добро, щом е за народа, не го крий, нека го знай целият народ и така ще

бъде за сички по-харно. - И току додаде кантарджията: - Имай, брате, доверие в

народа, нема да те остави той никогаш.

Той се огледа срамежливо и седна там, скри се между другите люде. Пак се