Книга за Фердинанд Александров в а р н а 0 г
Изтегляне 0.87 Mb.
|
| На другия ден – 26. V. т. г. след обед към 17 часа бе прочетена присъдата, като бяха раздадени следните присъди:
1. ФЕРДИНАНД АЛЕКСАНДРОВ КАНДЖОВ от с. Тръстеник, Плевенско, ПЕТЪР ГЕОРГИЕВ ИЛИЕВ от същото село, първия по занятие шлосер, и втория – дърводелец и лицето ХРИСТО ТАНОВ ЙОРДАНОВ от Долеен Дъбник – Плевенско, позанятие търговец, с висше търговско образование, бяха осъдени на СМЪРТ ЧРЕЗ ОБЕСВАНЕ ПО ЧЛ. 30 НЗ завинаги. 2. НСЛАВИ АЛЕКСИЕВ ЦВЕТКОВ - от Плевен, КЪНЧО ИЛИЕВ ИВАНОВ от с. Махалата, Плевенско, НИКОЛА ПЕНКОВ ДОРОВСКИ , от с. Тръстеник – Плевенско, и ПЕЛО ИВАНОВ ПЕЛОВ от с. Махалата, Плевенско съдът осъди задочно на СМЪРТ ЧРЕЗ ОБЕСВАНЕ и по чл. 30 от НЗ завинаги. 3.ЦАНКО ИВАНОВ ЦАНКОВ от с. Тръстеник – Плевенско, съдът осъди на на ДОЖИВОТЕН СТРОГ ТЪМНИЧЕН ЗАТВОР. ВЪЛО ИВАНОВ НЕШКОВ /ДЕРМАНСКИ/ от с. Долен дъбник – Плевенско и НЕНО ИВАНОВ КРЕМЕНСКИ родом от с. Долна Кремена – Врачанско, съдът осъди на 15 години строг тъмничен затвор Лицата КОСТО НИКОЛОВ МИЦОВ от с. Тръстеник – Плевенско, ТОТКО ТОДОРОВ ТОТКОВ от с. Долен Дъбник – Плевенско, ИЛИЯ ПЕНКОВ ТОДОРОВ от с. Крушовица – Плевенско, ПЕТЪР ЕВСТАТИЕВ ПАЧКОВ от с. Тръстеник, Плевенско, АНГЕЛ ИЛИЕВ ЦЕНОВ от с. Крушовица – Плевенско, ЦОНА ПЕТРОВА ЯНЧОВА от с. Дисевица – Плевенско, АТГЕЛ ГРИГОРОВ от с. Крушовица – Плевенско, и КИРКО ХРИСТОВ СТОЙКОВ от с. Дисевица – Плевенско, съдът осъди на по една година тъмничен затвор УСЛОВНО След прочитане на присъдата г. председателя даде напътствени думи на освободените, като ги предупреди за в бъдеще ако дочуят да се готви нещо против ДЪРЖАВНИЯ СТРОЙ да уведомят властта, а не както сега… Допълнително донасям г. Началник, че в повечето /не всички конспипрации/ уличените в конспиративна дейност лица пишат за свидетели СВЕЩЕНИ ЛИЦА, КОИТО СТАВАТ ЧЕСТО ПЪТИ ЗА СМЯХ пред съда, а с това уронват престижа на църквата. Например през тези две конспирации ГОЛЯМА ЗАИНТЕРЕСОВАНОСТ показаха свещениците от с. Изгрев – никополско, които само за 4-5 ракии стават свидетели на уличените в конспиративна дейност лица и които на процеса стоят до прочитането на пресъдата. Същото го направи и СВЕЩЕНИКА от с. Тръстеник – Плевенско МАРИНОВ През време на двата процеса г. председателя на съда защити своя престиж на офицер и единия можа да респектира както подсъдимите, така и защитата, като не им позволи да ЗЛАСЛОВЯТ ПО АДРЕС НА ПОЛИЦЕЙСКИТЕ ОРГАНИ и недопусна външни лица при разглеждане на процеса, а само служебни лица и то лично питани от самия него. * ОДА -Плевен, ф. 62 к., оп. 1, а е. 92, л. 34. Горното Ви донасям за сведение Полицейски разузнавач № 7617 П е т ъ р Г е о р г и е в И л и е в: …Прочетоха ни присъдите. Смърт, смърт… Закараха ни обратно в затвора. Всички ни питат за присъдите и ние разказваме. Фердо беше все така весел и приветлив. Аз се оклюмах, а той като ме огледа, току ме побутва и ме успокоява: - Какво си оклюмал? Повече кураж… Затвориха ни в килиите в лявото крило на затвора. Там беше отделението на смъртните. Сутрин ни изкарваха за около два часа на разходка и отново ни връщаха в килиите. Трудно беше, особено нощем, защото не знаехме кога ще ни обесят. Изминаха един-два месеца и ние се поуспокоихме. От старите другари знаехме, че временно изпълненията на смъртните наказания са спрени. Дойде есента. Режимът се промени и надзирателите станаха по-зли. През октомври обесиха Марин Илиев от с. Българене. Разбрахме, че вече няма на какво да разчитаме…. Фердо до последния си ден остава все същия. Все весел, засмян, никога не униващ. Как веднъж поне не оклюма? Като че ли беше от желязо. Само когато си спомнеше за родителите си, навеждаше глава и се умълчаваше. Х р и с т о Ц е к о в Д а ш е в /П а п и р ски/:* Един следобед през ноември 1941 година Пело Пеловски дойде у дома на гости, тъй като негова първа братовчедка беше омъжена за брат ми. След обичайната гощавка, както става на село, Пеловски се приготви да си тръгва. Съпроводих го и в разговора, който водихме за събитията на Източния фронт, той ми постави неочакван за мен въпрос. Ще мога ли да ходя в с. Тръстеник, когато ми бъде поставена такава задача. Приех това предложениеи станах постоянна връзка между партийните организации в с. Махалата и Тръстеник. Връзката с Фердинанд Александров поддържах чрез Никола Савчев – Горилата. През юни 1942 година беше ми поставена задача от Пело Пеловски да организирам среща между него, Слави Алексиев и Фердинанд Александров, която да се проведе в местността “Рогачево”, където имахме колиба. Отидох при Никола Савчев – Горилата и му предадох мястото на срещата, където трябваше да се яви. На следващия ден занесох там храна и вода и прекарах вечерта с тях. В началото на 1943 година в Тръстеник беше извършено подло предателство. Заловен беше Фердинанд Александров. За да бъде предотвратена възможността за разкриване на други другари и подвеждането им под отговорност, Пеловски взе срочни мерки – изпрати за Староселци и Луковит Цвятко Георгиев за да предупреди за станалото, а аз заминах за плевен, където се срещнах с Никола Савчев – Горилата. В хотел “Независима България” му предадох нареждането на Пело пеловски кои другари от селата горна Митрополия, Тръстеник и Комарево трябва да бъдат предупредени, че ги грози опасност. В началото на месец юни 1943 година Отеца ми нареди да го придружа до района на с. Долни Дъбник. Той беше вече втора година в нелегалност и полицията го търсеше под дърво и камък. Тръгнахме вечерта. Полето беше безлюдно, но осветено от луната. На около 7-8 километра от с. Долни Дъбник Отеца се спря. Ослуша се и започна да чука с две камъчета. Изведнъж от близката нива изскочиха нелегалните Слави Алексиев и Любен Цветанов. Слави и Отеца се запрегръщаха и си зачеститиха. Останах учуден. Какво толкова имаше да си чектитят? Тогава Отеца ми каза, че си честитят смъртните пресъди получени на делото, на което са осъдили на смърт човека са царското име. На тази среща Отеца каза, че Фердо успешно е издържал изпита – не е издал никого и е показал достойно държание пред съда. Д и м и т ъ р В а с и л е в М а р к о ч е в:** * ОПА – Плевен, спомен № 52. ** ОПА – Плевен, спомен № 371. Верен на своята революционна природа, още с пристигането си Фердо започна борба с фашистката управа на затвора. Тя трябваше да се застави да свали веригите, които носехме на краката си. През деня веригите ни измъчваха, защото не можехме нито да ходим, нито да седим. А нощем при всяка мръдване дрънчаха и ни събуждаха. Това продължи близо половин година. Още с идването си при нас Фердо установи връзка с ръководството на политзатворниците в стария затвор. Всички директиви и нелегални материали получавахме чрез него. Редовно бяхме информирани за развитието на партизанското движение в страната и за борбата на българския народ за изгонване на немците и събарянето на монархо-фашистката власт у нас. Особено силно впечатление Фердо ни правеше с голямата си и всестранна подготовка. Въпреки че имаше прогимназиално образование, той знаеше много добре руски и немски език. Удивляваше ни солидната му подготовка по обществено-политическите науки. И когато в края на август 1943 година получихме смекчаване на режима, изразяващо се в една разходка на каре, ние започнахме да правим събеседване върху ученото в килията. Фердо ни беше най-добрият консултант, въпреки че сред нас имаше другари със средно и с висше образование. Той с еднаква лекота, кратко и разбираемо, ни разясняваше въпросите в областта на философията, политическата икономия, историята на ВКП /б/ и по текуща и международна политика. Спомням си такъв случай. Един от нашите другари осъдени на смърт – д-р Спиров, с голяма известност в Плевен и окръга, застана на нездрави позиции по някои основни въпроси на момента. Той ни убеждаваше, че съюзниците на СССР – Англия и САЩ, не могат да открият втори фронт, защото за това се искало много средства, а те нямали, че Хитлер имал опора в работническата класа и социална база на фашизма не била финансовата олигархия, а трудещите се в Германия. Как може по такива азбучни въпроси да има неразбиране? Освен това съществуваше голяма опасност с авторитета си д-р Спиров да повлияе на неукрепналите и недостатъчно добре теоретически подготвени другари. Реши се другарят Милко Балев и аз да изготвим едно кратко докладче за изясняване на тези въпроси. Беседата трябваше да се изнесе устно по време на каре. Но откъде да вземем материали? Библиотека няма. Литература по тези актуални въпроси на текущата полотика и войната тогава нямаше при нас, освен буржоазните вестници, които четяхме и веднага унищожавахме от конспиративни съображения. На помощ ни дойде живият справочник – Фердо. Той тезисно ни нахвърли главното, което задължително трябва да съдържа нашето устно докладче. В групата смъртни, пред които трябваше да докладвам, се случи и д-р Спиров. Помолих Фердо да дойде в тази група. След доклада пръв взе думата д-р Спиров и започна да излага своите доводи. Няма да забравя с каква страст, колко просто, разбрано и убедително Фердо разгроми твърденията на д-р Спиров. С тези изказвания Фердо се издигаше с една глава над всички ни. Той изпъкна като комунист с всестранна и солидна марксистко-ленинска подготовка. Въпреки добрата си подготовка, той четеше непрестанно. До последния си дъх учеше и усъвършенстваше чужди езици, за което често повтаряше Маркс – един език повече, едно око повече. Той даде идеята и изработи план за бягство на група политически затворници осъдени на смърт. В плана беше предвидено да се внесат шперцове за отключване на килиите и за отключване на вратата водеща в двора, където ни извеждаха на каре, доставяне на въже за по-лесно прехвърляне на другарите през високата оградна стена на затвора и доставяне на хлороформ за упойване на дежурния надзирател и войника, който през нощта не стоеше на кулата, а се движеше плътно до сградата на затвора. Флакончето хлороформ внесе криминалният затворник Иван Буковски от Тръстеник, който беше продавач в затворническата лавка. Въпреки голямата опасност, на която се излагаше, той не отказа тази услуга на Фердо. Та кой ли можеше да му откаже? Планът за бягство предвиждаше и доставяне на пистолет и патрони, в случай, че полицията ни открие, един от другарите да прикрие останалите бегълци. В продължение на около месец всичко необходимо за бягството беше доставено, с изключение на патроните, които надзирателят снабдил ни с пистолет не можа да внесе – затворническата управа го залови да играе комар с криминалните затворници и го уволни. Успоредно с трескавата подготовка и внасянето на необходимите неща за бягството, трябваше да извършим и някои наблюдения и проверки, крайно необходими за изпълнението на плана. Трябваше да направим схема на охраната на “нашия” двор и да установим през колко дни идват различни военни поделения да охраняват, до колко часа през нощта бодърствуват и къде точно се крият от началниците на караула войниците за да спят по време на пост. Това ни беше нужно за да можем по-лесно да ги издебнем и упоим с хлороформ. Наблюденията, които извършихме с Иван Вълов продължиха два месеца. Заедно с Христо Танов /Тангото/ трябваше да правим упражнения за прехвърляне през стената. Упражнението се състоеше в следното: като по-силен той ме хващаше за ръцете и подаваше едното си коляно напред, аз стъпвах с единия си крак на коляното му и в същия миг той ме дръпваше силно нагоре – скачах на раменете му и вдигах високо ръцете си. Отначало падах, но постепенно свикнах и оставах на раменете му с високо вдигнати ръце. Ако понякога пропуснехме да направим упражнението, Фердо ни напомняше: - Хайде, братлета, упражнявайте се, защото сега го правите в спокойна обстановка, но в дадения момент тогава сърцата ви ще бият учестено и може да се провалите. Тогава ще са нужни по-голяма бързина и точност. С това упражнение трябваше да достигна покрива на високия затворнически зид и заедно с единия край на въжето да се прехвърля вън от оградата. В плана на бягството се предвиждаше да се провери дали дежурния надзирател има оръжие през нощта. Една вечер, когато надзирателят ни заключи, ние се сборичкахме край него и вдигнахме шум, а в това време Христо Танов отключи безшумно килията на Фердо, която беше в началото на коридора и не случайно всички ключари я заключваха най-напред. Уговорено беше към 12 часа през нощта Фердо да отиде в дежурната и да помоли надзирателя да го заключи. Какъв беше резултатът от тази частична репетиция за бягство? На следващия ден Фердо ни каза, че ключарите нямат оръжие през нощта в дежурната. Той внимателно огледал всичките възможни места за поставяне на оръжие и каза, че ключарят до такава степен се изплашил от появяването му на вратата, че в продължение на няколко минути не могъл да продума и пребледнял като платно. Трябвало на няколко пъти Фердо да го подканя и едва тогава надзирателят се съвзел от уплахата и го заключил. Когато всичко беше готово за бягството, като изпитан организатор и конспиратор, Фердинад Александров направи последна проверка на всеки другар, тъй като останалите другари не знаеха всичко от плана за бягството. По плана участвувах само в упражнението с Христо Танов и укриване на хлороформа. За пистолета научих и то не от Фердо, а съвсем случайно. Флакончето с хлороформа укрихме двамата с Фердо. По време на каре той ме попита: - Имаш ли в себе си ножче? Носех една ръждива и доста нащърбена ножка. - Трябва да закопаем флакончето с хлороформ – каза Фердо. – Застани така, че нито войника, нито ключаря да те виждат и изкопай трапче в люцерната. Аз ще ти подам флакона, а ти го зарови и запомни мястото. Голяма беше изненадата и огорчението ни, когато няколко дни преди датата на подготвяното бягство, изровихме флакончето и то се оказа съвсем празно. Изглежда, че когато съм го заравял не съм обърнал внимание и канелката му е останала полуотворена. Р а д к а П е т р о в а А л е к с а н д р о в а - Х а р а л а н о в а:* Полската работа на село беше привършила.. Една ранна ноемврийска сутрин татко дойде в моята квартира в Плевен. От Тръстеник бяха дошли много хора на свиждане при чичо. Казах на татко, че няма да отида на училище, а ще ида на свиждане с чичо Фердинанд. - Едва ли ще ти дадат бележка за посещение за толкова много хора – каза татко. Във военния съд бяха възразили, но татко се примолил, като казал, че друг път не са идвали толкова много хора – били заети на работа в полето. Разрешиха свиждане на всички. Чичо Фердинанд беше много радостен, особено като видя чичо Георги и чичо Първан, негови първи братовчеди, които не беше виждал отдавна. Говореше с всички и разпитваше. Когато надзирателят, който се движеше между телените мрежи, отмина към другия край, чичо Георги Канджов му каза тихо: - Руснаците напредват, управниците разбират, че им идва края… Чичо Фердинанд отговори в същия дух: - Свободата е близо, дано доживеем. Броените минути изтекоха бързо. Надзирателят няколко пъти ни напомня, че свиждането свърши, но никой не си тръгваше. Надзирателят отвори вратата и поведе чичо навътре. Той се обърна два пъти, кимайки с глава за довиждане. Като че ли и сега чувам как отекват стъпките му с дървените налъми по циментовия под. Б о р и с К о п ч е в: При тази двадесетгодишна кървава и безкръвна битка, периодът 1941-1944 година се оказа най-грозното изпитание и за народ, и за неговия авангард, и за всеки един, който имаше пряко и косвено отношение към тази борба. Нашата Партия е една от тези, които колкото бързо се ориентираха, толкова бързо и предприеха мерки за активни действия след страшния и съдбоносен за човечеството 22 юни 1941 година. Това е изключителна заслуга и чест на нашата Партия. На 23 юни 1941 година бях в концентрационния лагер в Гонда вода. Политбюро възприе новия курс на подготовка на масова въоръжена борба. В защита колкото на делото на първата пролетарска държава в света, толкова и интересите на своя народ, тъй като победата на хитлеризма означаваше заробване и превръщане на нашия народ в тор за немската раса. Така стоеше въпросът тогава. Едно от решенията на Политбюро беше всички застрашени от арест да преминат в нелегалност и да пристъпят към организиране на въоръжена борба; подготовката на бойни групи и чети, а в перспектива – на партизански отряди. По отношение на единствения тогава концентрационен лагер Гонда вода имаше решение с помощта на въоръжена сила, създадена от пловдивската окръжна партийна организация, асеновградската и при активното участие на партийната организация в концлагера, да бъде ликвидирана комендатурата и охраната и от освободените концлагеристи да създадем първия партизански отряд в България. Гори отвсякъде. Светът е задъхан пред дилемата в тоя започнал гигантски двубой, от изхода на който зависи съдбата на народ и страна. Още в първия ден радиото и всички средства за информация затръбиха: “Тевтонските рицари бързо напредват към Москва!” , “Много скоро колосът на глинени крака ще рухне!”, “Край на болшевизма!” В България тази стръв и ненавист към болшевизма беше толкова по-голяма, защото не един път трепереха гащите на нашата кекава буржоазия. Септемврийското въстание 1923 година е урок и тя беше загубила ума и дума. От тук и нейното ликуване. Щом в Съветска Русия се свърши с болшевизма, естествено, че ще се види и сметката му в България. От тук и заканите по адрес на нашата Партия и нашето движение. Ето – стои въпросът да си оставиш другарка и дечица, мама и татко, работа, от която все някак преживяваш, и да тръгнеш съвършено явно срещу смъртта. Така стоеше въпросът. Леко ли е да се намерят сили? Даже някои с много голям стаж в партията и в движението предпочетоха, така или иначе, “ да не хванат гората”, както се казва, а мълком да се предоставят с надеждата, че все пак ще бъдат изпратени в лагер, но семействата им няма да изгорят в момента, защото като тръгнеш към гората рискуваш изгарянето на всичко, което имаш, включително и най-милото. А на село, където човек има имотец – той да остави кравичката си, нивичката си и редом с тях и семейството… Как мислите? Страшно. И започнаха да се пълнят лагерите. Първи, втори, трети… Дванайсет концлагера. Под формата на мобилизация. Пращаха ги в така наречените черни роти. При това положение бяха подложени на изпитание и нашите герои – Фердо и Кольо. Трябва да кажа, че със започването на войната, за чест на Плевенския край, и двамата продължиха да работят. Но тук се очертава вече и характер, и възпитание, и онова, което е останало от школата в затвора. Кольо минава в нелегалност при определени обстоятелства. Но той е в нелегалност като подгонен наш. Без активно да е включен в организация. Обратното – Фердо минава в нелегалност като активен функционер. И нещата се развиват така, че като се наложи да потърся някой от тези другари, защото се интересувах от тяхното държание – тогава така беше: търсехме ние на боб зърно, т. е. на кого да се опрем за да изпълним съдбоносни решения на партията, Кольо не можах да намеря, а Фердо се предоставяше. Стълбовете в Плевенския край като секретари бяха Коцика, след него дойде Топалски, а след това Пело Пеловски. Когато Коцика влезе в затвора и се наложи от интереса на полицията да разпердушинят “Кайлъшката република”, в групата за Старозагорския затвор, в която бях, беше и Коцика. Даже за известно време бяхме в една килия, защото изведнъж затвора се препълни. Иначе такива като мен по начало стояха в единочка. Но за месеци при мен беше Коцика. Беше чудесен другар. Но обстановката след 22 юни 1941 година не искаше само чудесни другари, а и някои качества, които да отговарят не само на нейния съдбоносен характер, но и за действия. Тук Коцика се препъна. Хвърли всички сили, но…загина. Дойде Васката /Васил Георгиев Топалски – Б. м. Кр. М./, който също беше в затвора. Разбира се, той нямаше подготовката на Коцика. Коцика беше много добре подготвен ръководен другар. Но както казват руските хора: “На безрибие и рак рыба”. А на оня момент Васката сe * ОПА – Плевен, спомен № 1078. Отзова – намери сили в себе си и пое ръководството след загубата на Коцика. Аз говоря вече като техен пряк ръководител. Не можа да устои за дълго време и Васката. Плевенската полиция беше една от тези, която имаше най-добра организация на агентурата. И може би тя беше на второ място след софийската полиция. Излезе на предна линия Пело Пеловски. С него историята е много дълга. Работили сме заедно. Даже, когото бях изпратен в Съветския съюз, отначало бях изпратен като организационен, а него го заварих политически секретар. Раниха го. Арестуваха го. Попадна в затвора и аз взех и политическите задачи. Та се знаем добре не само като другари по работа, но и като приятели. Имах и задача по отношение на него, след като бях изпратен в София, вече като пълномощник на ЦК, стоеше въпроса, както и с Васката, така и с Пело, за обхващане все повече на тези другари, които ги знаехме от затворите. Те бяха нашите ядра. Тях ние търсехме, защото бяха най-подготвените. Не случайно казах, че един политически затворник струва за трима, които не са попадали в затвора. Затова стана въпрос за Никола Пенков. Стана въпрос и за Фердо. Той беше определен за Тръстенишкия район. Пело Пеловски пръв постави въпроса за Фердо като най-надежден момък. Той имаше такъв израз, понеже беше достатъчно възрастен и всеки по-млад така наричаше – момък. Фердо напълно оправда надеждите на тази Пелова препоръка. Васката също знаеше Фердо. Подчертавам това за да се види линията на отношение, че още при първото попадане в затвора Фердо беше на предна линия и когато излиза от затвора той е един от партийните работници на които се разчиташе. Ето в тази категория той вече беше влязъл – на партийните работници. Разбира се, между тях има разлика. Едно е да си партиен работник в софийски мащаб, в национален мащаб, друго е да си в селски район, но тези, които работят в национален мащаб се опират именно на такива. Без тях те увисват във въздуха. Първата ми среща беше някъде в района на с. Махалата. Не помня датата, не съм от тези дето са си водили бележки, за мен стоеше въпроса час по-дълго да си продам кожата в името на делото. Не за хвалба го казвам, а от чувство за дълг, защото такива и когато си отидат от света и тогава продължават да са обект на оценка и възпитатели на подрастващото поколение. По тези съображения го казвам. Когато се видяхме с Фердо физически той не беше укрепнал. За мен той продължаваше да има белодробно затъмнение. Видях издълбани черти у него не само от живота, но и от остротата на борбата. Те изразяваха неговата определена решимост – да става каквото ще, но аз ще бъда в първите редици на Партията. От тази категория беше. Това видях аз в лицето на Фердо. И ако е въпрос за най-характерното, което е останало в моето съзнание, то е именно тази негова решимост. Ние имахме редица другари, които също така приемаха, също изпълняваха, но изпълняваха дотолкова, доколкото трябваше да изпълнят, защото е наредено. У Фердо се проявяваше другото, това което на съвременен език се казва инициатива на ръководителя, независимо от мащабността. Ето второ нещо, което се е очертало в моето съзнание. Стоеше въпроса за привличането на Фердо в най-близко време в състава на ръководството. Там вече думата имаше Пело Пеловски, доколкото той непосредствено ръководеше окръжния комитет. Пеко Таков ръководеше обособения отделно Червенобрежки окръжен комитет на партията. Стана дума за Фердо и с Пеко Таков. Той даде най-ласкави отзиви за Фердо. Това има значение за един човек, който вече си е отишъл, но делото на който остава. В зависимост каква дълбочина на браздата е оставил, е и доброто последствие от това, което е оставил. Мащабността на моята работа не беше в границите само на Плевенска околия. Първо. И второ – засадите вървяха една след друга, смъртта дебнеше зад всяка трънка. Да яхнеш кон беше крайно рисковано. А да се опиташ да седнеш във влака – непрекъснати полицейски блокади, претърсвания, обиски. В София трябваше час по-скоро да поемам работата си в Северна България. Предател успял да налучка и разбрал, че пътувам във влака. Между Червен бряг и Плевен блокираха влака и с фенерчета започнаха да ме търсят. По чудо се измъкнах. Само хладнокръвието ме спаси. Седнал бях в първия вагон зад тендера /имах съображение при влизане в бой – мятане на бомби и скачане от влака/. Въоръжен бях добре. Парабелът ми е под ръка. Имах и друг пистолет и две бомби на кръста. Полицаите се бяха надвесили над мен. Осветиха ме с фенерче, а аз хъркам като дърта баба. Не ме познаха и така се спасих. Щях да вляза в Плевен, но сметнах, че ще ме чакат там и затова продължих до Горна Оряховица и след това се върнах обратно в Плевен. Един единствен път ми се наложи да ползвам двуколка. Сведенията ми бяха категорични – предстоеше блокирането на село Махалата, а Пело Пеловски беше там. Бързах да си спася другаря. И успях, защото тъкмо излязохме от селото и навлязохме в царевичака и обръчът се сключи. Беше на минути. Район на действие ми беше от Врачанския край до Провадия на изток, Дунав на север, а на юг често прескачах и балкана. Това беше моят район на действие през тези три години. По тези причини аз не мога да говоря в детайли за отделни другари. Затова наблегнах на тези два най-характерни момента за Фердо.Друг е въпросът, че той нямаше подготовката на партиен работник за действие при непредвидена обстановка. Това трябва да си го преживял отнапред. И ако такива старци като мен останаха живи, то е защото преди това имаха голям опит. И не един път се срещаха със смъртта – те така бяха се опознали с нея, че се разминаваха, но се разминаваха посредством хладнокръвието, смелостта и съобразителността в момента. А някои другари станаха жертва. Една от жертвите, много скъпи, е Фердо. Явно гори наоколо, а той влиза в дупка. Това е фаталното. Тук изиграва роля, разбира се, и предателството. Без предателство не минава. Това върви от националното освобождение. Откривам една скоба – при разбиване четата на Ботев, доста четници успяват да се спасят и по билото на планината навлизат в тетевенския балкан. Когато минават през село Шипково там не башибозук, а наши българи ги ловят, изпреварвайки башибозука, и пред очите му започнали да им режат главите. Не говоря за дядо Въльо, защото първият концлагер беше на две крачки от страшното мостче, където ходех доста често. Нашият Фердо става жертва на такова предателство. Около държанието на Фердо – той влезе първия път в затвора като един от най-неопитните другари, като функционер, а излезе като партиен работник8 и пое пътя срещу смъртта. Обстановката беше такава, че не всеки, който отиваше срещу смъртта, можеше при всички обстоятелства да съобрази как да се изплъзне. И даже най-съобразителният, ще подчертая това, има моменти по причина безизходицата от положението, загива. Фердо изпадна в такова положение. Вече осъден, той осъзнава, моите сведения са такива, защото проявих интерес към него, той разбира фаталната си грешка. Не се отива леко срещу смъртта. Този, който не се е изправял пред нея, той никога няма да бъде в състояние да обрисува чутовния героизъм на тези, които отиват срещу нея. Когато си в ръцете на палачите и ти виждаш, и те не скриват това и ти изцеждат капка по капка кръвта, а смъртта е пред теб и да искаш да си затвориш очите – не можеш, тогава да устояваш… Нямам думи да изразя всичко това. Могат да го направят само писатели, които хабер си нямат от срещата със смъртта, но имат остро перо и фантазия. Тук е героизмът на Фердо. С този героизъм той се обезсмърти. С и м е о н А ч е в Й о ч е в:* През месец октомври обесиха Марин Пенков от с. Българене. Бесилката беше под нашите прозорци. При нас оставаше надзирател, който не разрешаваше да ставаме. Цяла нощ никой не заспа. Чувахме разговора долу, чукането и сглобяването на бесилката, даже в тихата нощ чухме как издърпаха масата, на която бяха качили Пенков. Сутринта видяхме само патерицата, с която ходеше, понеже в полицията му беше счупен** единия крак. След няколко дни научихме, че ще изпълнят присъдата на Фердинанд Александров. Видяхме го през деня няколко пъти. Беше облечен хубаво, избръснат и без всякакво отчаяние. Горд очакваше смъртта. Не заспахме и тая нощ. Присъдата не беше изпълнена. Това стана по-късно, но Фердо ни даде пример на героизъм, как трябва да се държи комуниста пред врага и как трябва да посреща смъртта. В а с и л М. Б о с е в: Независимо, че бяхме изолирани един от друг – той в отделението на смъртните, а аз при следствените, успяхме да се видим чрез един от надзирателите – казваше се Иван. Той ми отключи вратата на “Абисиния”, погледна ме навъсено и ми заповяда да изляза. В коридора ми посочи решетката, която ни разделяше от отделението на смъртните и каза: - Отиди там! Мрачният коридор не ми даваше възможност да видя кой ме търси, но когато наближих желязната решетка видяах Фердо, който ме посрещна с усмивка. Накратко ми разказа за своето тежко положение. Предлагали му да подпише декларация, в която да порицае политиката на * В. “Септемврийска победа”, Плевен, 1957 год., бр. 50. ** Прострелян при арестуването му, авторът на спомена е неточен – Б. а. Партията и партизанското движение за да му отменят смъртната присъда. Надзирателят ни подкани да привършваме. Поисках от фердо да ме снабди с някоя прочитна книга. Обеща ми. По същия начин ми беше уредена втора среща, на която той ми даде “История на дипломацията” на руски език. Заедно с нея ми даде и руско-български речник: - Нищо, че знаеш руски. Може да ти дотрябва – каза той. Още щом влязох в килията, отворих книгата. Между страниците й намерих писмото, на което най-отгоре пишеше “Мили родители…” Следващата ни среща беше много трогателна. На нея аз му върнах книгата, но когато посегнах да му дам руско-българския речник, той каза: - Оставям ти го за спомен. На мен скоро ще ми люшнат краката. Р а д к а П е т р о в а А л е к с а н д р о в а - Х а р а л а н о в а:* През есента на 1943 година бях ученичка в Плевен. През октомври отидах на свиждане с чичо, заедно с майка, татко, леля, баба и дядо. Баба плачешком говореше: - Сине, всяка нощ сънувам, че са те убили… - Никой няма да бъде вечен на земята. Ето, че и цар Борис си отиде от белия свят – отвърна той. По поръчение на чичо трябваше да поддържам връзка с Вера Спирова – съпруга на д-р Спиров, който също беше осъден на смърт. Много по-късно, едва след 9.ІХ. 1944 г. научих от майка ми, че в затвора е имало надзирател на име Банко, който е живял близо до затвора. Майка ми веднъж ходила у тях. Вера Спирова и казала неговия адрес. Предполагам, че този надзирател е изнесъл предсмъртното писмо на чичо Фердинанд и го е дал на Вера Спирова. Тя предаде писмото на баща ми. В е р а Б о р и с о в а С п и р о в а:** Когато съпругът ми Борис беше осъден на смърт, аз имах добра връзка с един криминален затворник. Чрез него съм внасяла в затвора книги, прала съм дрехи. Борис ми изпрати предсмъртното писмо на Фердо, което предадох на близките му. Мили родители,*** Черната вест,която ще получите за моята смърт, ще отекне дълбоко във вашите души и сърца. Съберете сили и понесете тази най-голяма загуба за вас. Аз знам, че неутешима ще бъде вашата скръб по мен, затова ви моля, мили родители, да ми простите за болките и страданията, които ви причинявам. Вие знаете моята безгранична обич, която имах към вас. Аз знам, че най-скъпото нещо, което имахте в живота – единствената ви утеха и надежда, бях аз. Но вам ви било съдено да ме изгубите завинаги, без да сте ми се нарадвали. Вие знаете защо постъпих така в живота и вярвам, че не ще ме съдите за моите дела. Да остана спокоен зрител и ням пред народните тегла и неволи – аз не можех; да гледам ужасите, на които е подложена моята родина от една престъпна фашистка банда, която продаде свободата и живота на народа ни – аз не искам. Воплите и риданията на милионите майки и бащи, братя и сестри от четирите краища на нашата хубава татковина ме зовяха за помощ. Тези сърцераздирателни плачове аз започнах да слушам още като дете. Най-напред в нашия беден дом, а когато поотраснах, аз чух, че не само ти, рождена майко, плачеш, чух да плаче цяла България, целият свят. Аз слушах тези неутешими плачове навсякъде и всякога. Страданията и неволите на българския народ станаха и мои. Да търся лично щастие в живота, когато милиони мои братя и сестри тънат в мизерия и нищета, аз не можех да имам такива човешки права. И моят взор се отправи напред, към светлото бъдеще на всички хора, където няма да има унижени и оскърбени, господари и роби. Аз се отдадох на вечна служба с всички сили, с цялата си душа и сърце, с целия си живот на това светло народно дело. Със смел устрем се хвърлих в бурното море на живота и без да се вслушвам в шепота на страха от смъртта, понесен от пенливите вълни на * ОПА – Плевен, спомен № 1078. ** ОПА – Плевен, спомен № 952. *** “Последната им дума”, Изд. “Народна младеж”, 1958 г., с. 183,184,185. Изтегляне 0.87 Mb. Сподели с приятели:
|