Книга за Фердинанд Александров в а р н а 0 г
Изтегляне 0.87 Mb.
|
| 17/ Едни дървени полупци
18/ Един пръстен буркан 19/ Една джобна ножка 20/ Една резервуарна писалка /стило/ 21/ Една домашна носна кърпа 22/ Едно джобно кожено портмоне с 237 /двеста тридесет и седем/ лева 23/Едно чердже 24/ Един домашен юрган със закърпен чаршаф гр. Плевен, 17 декемврий 1943 година Деж. Гл. надзирател:/п/ 1. /п/ Надзиратели 2. /п/ Приел: Петър К. Тодоров Х р и с т о Т а н о в: Пачко Евстатиев, попа на Тръстеник, един полски пъдар, който при залавянето на Кольо Доровски е скачал върху гърдите му, и секретар-бирника на Тръстеник са ходили във Военното министерство да искат изпълнението на смъртната присъда на Фердинанд Александров. Там ги посъветвали да занесат писмо от Директора на Плевенския затвор, че действително Фердо е опасен комунист и на основание на това писмо те ще разпоредят привеждането в изпълнение на смъртната присъда. Срещу 50000 лева подкуп такова писмо било дадено. К и р и л Т о н к о в:* Обикновено след храна, на обед, този другар, на когото ще изпълняват присъдата, не го връщаха в килията. Закарваха го в караулното помещение и там чакаше до полунощ своя край. В новия затвор “Абисиния”, както го наричахме, бяхме над 100 човека, но при такава обстановка и муха да бръмне ще се чуе. Присъдите се изпълняваха точно под нашите прозорци на подвижна бесилка. На 16 срещу 17 декември отведоха в караулното помещение Фердинанд Александров. В полунощ дойде прокурорът, прочете заповедта за изпълнение на присъдата и даде последната дума на Фердо. В ушите ми и сега звучат последните му думи – “Смърт на фашизма! Свобода на народа!” След изпълнението на присъдата се чу хлопването на желязната врата и потракването на каручката, с която изнасяха телата на екзекутираните. В такива минути при нас в “Абисиния” идваше надзирател с фенер в ръка. Ние с разплакани очи се скупчвахме мълчешком и тихичко пеехме: “Вий жертва паднахте в неравна борба…” *Вестник “Септемврийска победа”, Плевен, 1966 г., бр. 42. Й о р д а н С и м е о н о в Ц е к о в З а к о в: За историята на писмото на Н. Доровски до тръстеничани казвам следното: Това е най-важния и най-секретния документ в историята на антифашистката барба в тръстенищкия район. Никола Доровски го е писал и кометирал С Андрей Джиански, но от гледна точка на секретността не му е казал на кого е дадено да се предаде. Жиански знае съдържанието му и кой трябва да го получи. В полицията Джиански издаде ятаците в Тръстеник – Георги Кацаров, Али Елезов, Никола Савчев – Горилата,, Гановски и ятаците от района. Той издаде и писмото. За този най-важен документ на конспирацията Горилата беше пребит от бой и лежеше окован с белезници отекъл и посинял. Агентите му викаха: “Горила, твоето име страхотно се носи в писмото на Доровски. Остава да ти счупим ръцете и да ти запалим една свещ…” Горилата, за когото е било предназначено писмото, не го е получил поради това, че отсъства от селото, а Джиански не знае на кого е дадено. То остана у мен поради станалите арести на 26 юни 1944 година. Заслугата ми е, че го бях укрил в скривалището си, а не бях го унищожил, както имаше заповед в края на писмото. След 9.ІХ. 1944 г. предадох писмото на най-заслужилия борец-антифашист Цанко Иванов. Преписи оставих в читалищната музейна сбирка и Окръжния исторически музей в Плевен, откъдето бе изпратено в Историческия музей в София Джиански е засегнат от това дето Доровски не му се е доверил и на кого е дадено писмото. При разпитите седеше върху трупа на Кольо. Ние възпроизведохме залавянето им, как са движили пълзешком в нивите и царевицата. Не било възможно да бъдат уцелени с пушки. Та някои казват, че Кольо е убит от Джиански. Кольо е имал главна задача да се добере до нелегалните в Плевен. Горилата беше главната връзка с нелегалните. Когато получих писмото аз го потърсих у тях в къщата му, но той беше в неизвестност след като станаха арестите. По време на съпротивата Горилата беше нашият Македонски. Обаче след 9.ІХ. 1944 г. той беше изоставен. Той твърдо се грижеше за чистотата на партията. Отправяше упреци за нередности и такива като Г. К. чиито баща и дядо бяха върли опозиционери, злословиха срещу него. Нещо повече, той вкара в затвора партийния секретар Тодор Караджов, опитваше се да съди Васил Гановски, Алил Османов, В. Доровски и Цанко Иванов. Всичко вършеше умело, прикрито, като умело се криеше зад гърба на хората.Унищожава и огорчава и чисти и заслужили хора. В окръжния комитет в Плевен работеше Никола Макавеев, който отговаряше за кадрите. Един от неговите големи подлизурки беше Г. К. С таксита, джипове и камиони му изпращаха ягоди, домати, грозде, зеленчуци, консерви месо и т. н. И му предлагат кадри за партийни секретари, счетоводители, агрономи, а по време на избори го подкрепят. За тия услуги той ги слушаше и им вярваше дори на измислените клевети и лъжите… Все се каня да напиша записки за предателствата, злобата и завистта след идването на демокрацията. Г. К. сам за себе си казваше: “Нарочно бях влязъл в партията за да ги мачкам и унищожавам…” П И С М О на партизанина Никола Доровски /Виктор/ до другарите му в Тръстеник Има една фраза, която ни успокоява поне привидно, когато сме загубили ценно време. “ПО-ДОБРЕ КЪСНО, ОТКОЛКОТО НИКОГА”. Затова малкото дни, които ни остават трябва да бъдат изпълнени с напрежение и вола да бъдем в последния момент на поста си, за да изпълним достойно своя дълг на честни хора и добри патриоти. Мнозина от нас все още не искат да разберат и проумеят историческото значение на дните, които преживяваме – ние и целия български народ. Все още ни се иска да гледаме на събитията, които започват да се развихрят в нашата страна, като зрители да ръкопляскаме на беззаветната преданост на народните борци като публика в някой театър. Това се обяснява донякъде с нашата откъснатост от общия пулс на борбата, която води партията ни. И още със страха, който ни обхваща, когато стоим на завой в личния си живот. Да оставим нашето обикновено ежедневие, грижите за насъщния хляб, за близките ни, и да се втурнем с всички сили в народната борба, чиито пламъци извиват огнените си езици из зелените хайдушки дъбрави на родните балкони. Онзи, който счита да остане настрана и ням зрител на днешната световна буря, след като години наред е изпълнявал своите убеждения на комунист – горчиво се лъже. Врагът, който не може да тури ръка на този, който е излязъл в открит въоръжен бой с него, в своя гняв ще посегне на другарите, които са край него, без да мисли, че от 20 години насам или от 10 са се заровили между четирите стени на своята работилница или са се заровили в черната оран на земята си. Последните дни изобилстват с такива примери. Е добре, ще трябва ли да се оставим да ни пипне утре врага и умъртви с въже или куршум, без да сме вдигнали пръст срещу него? НЕ! Нали НЕ! Тогава към БАЛКАНА! И победата – нашата победа ще дойде по-бързо отколкото бихме могли да предполагаме. Черногорски трябва да дойде с нас в неделя. Срещни Чертогореца и му кажи, че неговото бездействие е опасно за нас, пък и лично за него. Заемете се с всички сили за да изкарате нашите хора в Балкана. Кажи им да се стягат за път. Да си приготвят палтата, шубите, опанджаци, по два чифта долни дрехи, два чифта чорапи, обуща, цървули, кратуни, манерки за вода, храна за два-три дни. Срещни се с Пъто на Доровци, Пъто Гангов, Гето Биволарски, Алил Османов, Пачо Гулев, Цонко Петров, Симеон Янчев, Савчо Цинцара, Йордан Въжара, Милен Бешков, Митко Патовски и неговия зет, Митко Дичковски, Иван Г. Илиев, Косто Мицов, Динко Василев, Атанас Делийски и с войниците, ако някой е в отпуск, Гето Марочски, Тодор Караджов, Иван П. Доровски, Христо Кънински, Кръстю Христов Славков, на Коца Дончева с момчето, Цветан на Иванка Гетова и най-после с инетрнирания македонец. Черногорски да се срещне с Петър Евстатиев и да вземе от него 7,000 лева. Да го накара да вземе по толкова и от двамата доктори и да му каже, че в Балкана имаме нужда от него като офицер. Събери от другарите и разни приятели пари колкото се може повече. Поне 15 другари най-малко трябва да заминат за Балкана. На тия, които ще заминат действително ще им съобщим да се приготвят в неделя да те видят привечер в селото. И когато видиш, че е готов със сърце и душа, тогава му кажи, че в 9 часа и половина най-късно трябва да бъде при Ореховския път на 100 метра южно от Янковите салкъмчета в окопа. Парода – ТПЪРШУ – както се мамят коне. Тръгване най-късно 10 часа без десет минути. Ако бъдем точни, всичко ще се напери прекрасно… ПРИВЕТИ: Виктор ПРОЧЕТИ ПИСМОТО ТРИ ПЪТИ И ГО ИЗГОРИ! Р а д к а П е т р о в а А л е к с а н д р о в а – Х а р а л а н о в а: От баща си знам, че когато е заседавал Народния съд в гр. Плевен през 1945 година, където е съден и директора на Плевнския затвор Цветан Димитров, било изяснено, че Фердинанд Александров е обесен по настояване на фашистите от Тръстеник братя Савчеви, Пачко Евстатиев, Петър Пачев, Зарко Николов Цанчев, поп Иван и Евстати Иванчев. Нареждането да се изпълни смъртната присъда е било подписано от принц Кирил, който след смъртта на цар Борис ІІІ беше регент. След екзекуцията на чичо Фердинанд баба много често казваше: “Фердо, мама, да се беше оженил, поне едно детенце да беше оставил, може би по-леко щеше да ми бъде на сърцето…” Леля Роса беше разбрала, че всички затворници, чиято смъртна присъда е изпълнена, са погребани в Горноплевенското гробище. Щом се стопи снега през месец март 1944 г. двамата с нея отидохме в Плевен. Намерихме гробището. Пазачът ни показа в каква посока да търсим. Доста се лутахме, но най-сетне намерихме гроба на чичо. Близо до неговия гроб бяха гробовете на Цветан Спасов, Слави Алексиев и техния ятак Бочо Станчев. Изравнихме гроба с ръце. Леля беше донесла теменужки от село, които посадихме на гроба Ремсистите от Тръстеник знаехме кой е Цветан Спасов, защото още дакото беше жив ние преписвахме неговите стихове и тетрадката предавахме от човек на човек. * На 25 юни 1944 г. в началното училище “Кирил и Методий” в Тръстеник се настани военно поделение от Плевен. И селото осъмна блокирано.Партийната организация и РМС в Тръстеник били взели решение определени младежи да станат партизани. Но от предател полицията узнала това. Арестувани са много комунисти и членове на РМС – Д-р Христо Вълков, ветеринарен лекар в Тръстеник,Али Салиев Елезов /Кемала/, Йордан Заков, Никола Боровски, Георги Лецов, Али Османов Джанов, Бесчет Демиров, Милен Бешков, Цонко Доровски, Асан Арифов, Славен Бешков, Осман Джанков, Цонко Доровски, Пачо Гулев и още много ремсисти и комунисти. Над 60 човека. В същото време арестуват в казармата и войниците от Трътеник Тодор Караджов и Димитър К. Патовски. Спомням се, ч в нашия и съдените дворове воловете мучаха гладни, конете жално цвилеха, овцете блееха без прекъсване, неизкарвани този ден на паша. Никой нямаше право да излиза на улицата. Само войниците от артилерийското поделение и полицаите шетаха из селото и прекарваха арестуваните. След излизане от затвора на 7 септември 1944 г. Йордан Симеонов Заков разказа на нас ремсистите, че всички арестувани са били затворени в училището и са ги измъчвали жестоко. Давали им да пият солена вода. * Партийната организация в Тръстеник реши да пренесе тялото на Фердинанд Александров в родното му село през декември 1944 г. – точно една година след обесването му. На 19 декември сутринта леля Роса, вуйчо Коце, татко, Васил Гановски и други другари на чичо заминаха за Плевен. Късно след обед в центъра на селото беше оживено. Партийният клуб беше украсен с портретите на Фердинанд Александров и Никола Доровски, с много знамена. Камионът, в който беше поставен ковчега с тялото на чичо Фердо спря пред клуба на партията. Свалиха ковчега и го поставиха на голяма маса в клуба. Татко и леля стояха встрани. Дойдоха много роднини и близки и помолиха татко да отвори ковчега. Той отказа. Страхуваше се, че ще се изплаши от гледката. Най-после вдигна капака. Устата на чичо Фердо беше отворена, зъбите му се белееха, а кожата на лицето му беше кафява и залепнала до костта. Бяха го облекли с костюм. У нас татко разказа следното: когато открили гроба на чичо, се учудили, че бил погребан само на един метър дълбочина. Тялото му било поставено в дървен сандък с капак от летви, заковани нарядко. В такива сандъци по онова време /наричаха ги кари/ магазинерите прекарваха яйца от село до града. От студа тялото на чичо било сковано, замръзнало. Това позволило татко да го изправи, а след това да го облекат. НА 20 декември 1944 г. от съседните села пристигнаха много хора за погребението.От Плевен дойдоха представители на Областния комитет на партията, с които чичо е работил, войници от Плевенския гарнизон. В центъра на Тръстеник се състоя многолюден възторжен митинг. Чувстваше се, че народната мъка се е отприщила като придошла река. Един след друг представители от села и организации произнасяха рече. Спомням си, че един от ораторите, представител на Захарна фабрика в Долна Митрополия, каза, че Фердинанд Александров е увиснал на бесилото като Васил Левски, а поета-партизанин Никола Доровски е убит като Христо Ботев, чиито гроб не се знае… ПОСЛЕСЛОВ Книгите имат своя съдба. Тази крилатата фраза, произнесена от римският поет Публий Афер Теренций (194 – 159 пр. Хр.), се оказа общовалидна и ръкописът ми не направи изключение от това старо римско правило, родено вероятно по време на някоя от Пуническите войни до опустошаването на Картаген и сриването му до основи. А и в моята пуническа война, макар и твърде малка и незабележима за околните, имах участта на картагентски жител. И съдбата на ръкописа бе нерадостна. Защото преди 10 ноември 1989 г. не се вписваше в казионните рамки на властващият не само в литературата единствено възможен творчески метод – този на социалистическия реализъм. Моите задачи на документалист бях далеч по-скромни и непретенциозни – да издиря спомени, документи, снимки, писма и пр. свидетелства за живота на един човек, посветил се изцяло на саможертвена борба за справедлив социален живот, обрекъл младостта си, любовта си и всичко драгоценно за постигане на своя идеал. Бях млад и неопитен в документалистиката, а и в апартните партийни и държавни техники и технологии, съдържащи безброй непознати тънкости при обнародването на каквито и да било документи, свързани не само с антифашистката борба в България. Сега някои от така наречените homo novus (иначе казано – парвенюта) твърдят, че такава не е имало. Но те не са по-различни не само по манталитет от хората, които по същата онази ненавиждана от тях класова и умствена ограниченост, и партийна пристрастеност, бяха обявили Ботев за нищо повече от терорист, а Левски за криминален престъпник, а патриархът на литературата ни Иван Вазов за упадъчен писател и вреден шовинист. Със задна дата е много лесно да бъдеш съдник. И много по-изгодно, особено пък за онези, които се втурнаха в политиката като изтървано стадо бизони (сред тях са и многото телета!) към ранчото на един от най-известните в света американски говедари или към жълтия плащ на испанския матадор от аристократично потекло. Но пък как иначе сивото искърско говедо ще се наложи като световнопризнат наш балкански генотип? И бях, и не бях изненадан от съпротивата, с която навсякъде бе посрещнат ръкописа на тази книга, който не биваше да предлагам за печат, ако следвах, съблюдавах или се съобразявах с често променящите се ръководни политически тенденции у нас. Защото дори безвремието се оказа безсилно пред политическата и всякаква хамелеонщина в гънките на родния ни балкански ландшаф. Трябваше да погледна на тези страници като на поредния си сиромашки ръкопис. И нищо повече. Защо трябваше да си създавам излишни главболия от вякакво естество? Както всеки от моята черга – имах си ги и тогава прведостатъчно. Но това едва ли би могло да ме стъписа или уплаши. Защото повечето от хората с които разговорях по време на работата ми върху книгата вече не са между живите, някои от документите в Централния партиен архив надали вече могат се намерят, а пък архива на МВР по знайни и незнайни пътища отдвана е “прочистен” или преминал в сейфовете на частни лица и партийни централи. И от него са останали само протоколите от “унищожаването” на архивните единици. Но книгата е не само набор от документи за живота и гибелта на един човек. От тях се вижда огромното разминаване между човешките идеали за “свобода, братство и равенство”, извезани на знамето на Френскта буржозна революция през 1789 г., приети като неотделима част от платформата и програмата на наложената на власт на 9.ІХ. 1944 г. политическа партия и осъщесвявания у нас ту “реален”, ту “развит”, ту “с човешко лице” социализъм, през времето на който открито се говореше, че всичко е “ в името на човека и за благото на човека”, а не дотам открито се допълваше, че се знае и името на човека, и имената на доверените му добре хранени и още по-добре охранявани от народната любов хора. Документите в тази книга показваха, макар и в малка степен, че Партията (Българсктата комунистическа партия) и народа не са единно цяло, както това се внушаваше от мощните централи за агитация и пропаганда. Една от големите заблуди на тези десетилетия беше, че социализмът е необратим. И другата – че няма алтернатива. Апологетите и адептите на панегиричната сервилност пред партийната и държавна върхушка побързаха първи да се влеят в челните редици на избухналата демокрация. И от амвона на парламентарната трибуна заклеймяваха и громяха тоталитарния режим, чиито послушни слуги са му били само преди ден, и фанатично и френетично започнаха да проповядват верноподанически новата религия, която безпрепятствено им открива пътя към личното благополучие, повече власт и бързо забогатяване. Но и на 9.ІХ. 1944 г. не е било по-различно. Ненаситността и преяждането с власт не са от вчера. Всичко това ме караше и аз като писателят Калин Донков непрекъснато да си задавам въпроса: “На кого да вярвам – на очите си или на мирогледа си?” И в този смисъл някои от страниците на включените документи и спомени дразнеха и бивши и сегашни партийни функционери, партизани, държавни апаратчици и технократи на различни йерархични нива, активни и пасивни борци против фашизма, капитализма и…тоталитаризма. И поради тези, а и други литературни и извънлитературни причини успях да публикувам два откъслека от книгата единствено на страниците на сп. “Пламък”, благодарение на застъпничеството и приятелството ми с неговия главен редактор Георги Константинов и редактора Христо Ганов. Книгата е и част от историята на град Тръстеник. В краеведческото си изследване “Град Тръстеник в миналото” умишлено отделих на антифашистката съпротива по-малко място, защото в тези страници съм го сторил по-пространно и по-подробно. Дали и по-добре – не е моя работа да преценявам. По време на работа ми по ръкописа непрекъснато търсех контакти с хора, които могат да дадат нужните ми пояснения или справки за уточняване на някои обстоятелства и отстраняване на неяснотите в повествованието. Такава бе и целта ми с публикациите в сп. “Пламък” – да осъществя обратна връзка. И я осъществих, но не бях очаквал да е чак толкова обратна. Та ето какво се получи. “Красимире, не те познавам лично, но се налага да си те обадя по спешност. В сп. “Пламък”, бр. 8/86 г. си допуснал неверна редакция на стр. 108 – в изказването на Вана Тачева Георгиева. Тя казала: “Запалете камарата и го опечете жив, че ми изгори децата! – викаше дедо Пенко Доровски…” Това не е вярно. Тя си го е измислила. По некои нейни съображения. Има живи свидетели присъствали в онзи мемент при залавянето на Фердо в нас: чичо Велико Доровски, баща ми – Петър Доровски и др. Това изказване на Вана си го взел за истина без да си го проверил и съгласувал с Партията. Ти знаеш, че чичо Велико Доровски, чичо Пенко Доровски и татко – Петър Доровски са АБПФК (Активни борци против фашизма и капитализма – бел. а.) и членове на БКП с дългогодишно участие против фашизма. Да пишеш в печата такова нещо е погрешно и най-вече без да си се срещнал и с други живи свидетели комунисти. Това нещо създаде неприятности и ако не се опровергае ще има сериозни разправии. Ти не си ходил на место да видиш в нашия двор точно местото където е хванат Фердо. (Ходил съм не само на местото, но и в скривалището, където се е укривал Фердинанд Александров, но не съм намерил за необходимо да уведомявам когото и да било по причини от строго местен характер, т. е. да не давам ни най-малък повод за нездраво любопитство и да избегна възможните го последващи пречки и трудности – бел. а.). Той е хванат в нашия двар и ти трябваше да говориш с баща ми - Петър Доровски (който е стар комунист и участник в септемвр. възтание 1923 год.*.) Знаеш че дядо Пенко е баща на убития партизански командир Никола Доровски и т. н. Красимире, аз познавам твоя баща, с когото бяхме арестувани преди 9.ІХ. 1944 г. Аз останах в затвора до 9.ІХ. 1944 год. Аз дадох сведение за баща ти за АБПФК – който беше освободен от ареста още в Тръстеник. (Става въпрос за масовите арести в Тръстеник, извършени на 4 юни 1944 г. – бел. а.). Какво трябва да сториш: Изтегляне 0.87 Mb. Сподели с приятели:
|