Книга за Фердинанд Александров в а р н а 0 г
Изтегляне 0.87 Mb.
|
| 3. ХІІ. 1941 г. Поверително*
До Директора на полицията Отдел “Държавна сигурност” София г. г.Областни полицейски началници в царството г. г.Околийски полицейски началници и областни Копие: Полицейски комендант – Тук Първите моля, а на последните предлагам да наредят издирването и залавянето и изпращането под стража /строг конвой/ в управлението следните лица: Слави Алексиев Цветков……………………………………………………………………………. Васил Георгиев Йотов………………………………………………………………………………. Фердинанд Александров Канджов, роден на 10 май 1912 година в Тръстеник, Плевенско, жител на с. Село, по занятие земеделец, ръст среден, лице обло, мургаво, очи кафяви, коса тъмнокестенява, вежди тъмнокестеняви, сключени. Иван Тодоров Узунов………………………………………………………………………………… Васил Петров Топалски…………………………………………………………………………….. Всички са дейни комунистически функционери, укрили се и намиращи се в нелегалност. По сведение, същите са въоръжени. Обл. полиц. н-к: /п/ Д. Писанов Нач-к служба: /п/ Г. Гюров Плевен ____________________________________________________________________________ * ОДА – Плевен, ф. 62 к, оп. 1, а. Е. 65, л. 11. П е т ъ р Г е о р г и е в И л и е в: Пролетта на 1942 година. Една вечер, в началото на месеце април, Фердо дойде заедно с Пело Пеловски. И двамата бяха зли и мълчаливи. От тях разбрах, че е заловен секретаря на окръжния комитет на партията Васил Топалски. Фердо стискаше автомата си и очите му изпускаха огън. По нареждане на Фердо отидох на предварително уговорена явка в района на с . Долна Митрополия, където се събрахме Хросто Танов от с. Долни Дъбник, Слави Алексиев и един непознат другар от с. Махалата. Слави Алексиев носеше тротил и капсул-детонатори. Четиримата отидохме в една местност между селата Телиш и Хумата и залегнахме близо до ж. п. Линията София – Варна. По нея трябваше да мине влакова композиция натоварена с оръжие и боеприпаси, които ние трябваше да хвърлим във въздеха. Чакахме почти цяла нощ, но влакова композиция не мина и ние се изтеглихме. Н е н о И в а н о в К р е м е н с к и: В началото на май дойде връзката от Тръстеник – Косто Мицов и ми предаде, че същата вечер трябва да чакам Фердо в полето до едно голямо дърво, което служеше за ориентир. Отидох на срещата и Фердо ми даде фитил и взрив, с които трябваше да подпаля държавния чифлик в местността “Боев геран”. Там имаше складирани много сено и зърнени храни. Сеното се балираше и изпращаше в Германия. Започнах да търся удобен случай, но все не ми се удаваше. Беше сезон на усилена полска работа и в чифлика имаше много хора, които нощуваха там. Фердо често ми напомняше. До есента не можах да извърша подпалването. Късно през ноември долетя една вечер Христо Танов. Беше вече минал в нелегалност. Дойде с шейна, взе от мен взривните материали и замина по посока на чифлика. След около два часа хоризонтът се озари от огнено сияние. Разбрах, че чифликът е подпален. Изгоря всичко… И в а н В ъ л о в:* Запознахме се с Фердо на заседанието, на което Окръжният комитет на партията се конструира след гибелта на Васил Георгиев Топалски. То се състоя в края на месец май или в началото на юни 1942 година в с. Махалата /дн. гр. Искър – б. м. Кр. М./ в дома на Герго Цолов. Тук Фердо бе определен за организационен секретар на комитета. Пело Пеловски, който оглави окръжния комитет, направи това предложение, като употреби точно тези думи – организационен секретар. Когато на същото заседание Фердо взе думата, стори ми се, че някъде бях чувал неговия глас. Дълго си блъсках главата, но не можах да се сетя къде и кога е било това. Едва след 9.ІХ. 1944 г. в един разговор с другаря Любен Цветанов, бивш секретар на Плевенския окръжен комитет на РМС, намерих отговор на моя въпрос. …Пролетта на 1935 година. Топла и приятна звездна нощ. Двамата с Любен Цветанов отиваме на нелегална ремсова конференция. Пристигаме на определеното място – “Момин геран”, който се намира на североизток от Плевен. Наоколо са само лозя. Тук заварваме няколко десетки младежи, ученици като нас в Плевенската мъжка гимназия и другите средни училища в града. Разговаряме тихо, съвсем тихо. Изведнъж някой дава знак и настъпва пълна тишина. Приближаваме се плътно един до друг и сядаме на поляната в кръг. Откъм средата на кръга до мене достигна плътен и топъл басов глас. Този глас ми направи силно впечатление. Но колкото и да е светла нощта, все пак не мога да видя добре лицето на другаря, който започна да говори. Той произнася гневни думи против неотдавна извършения деветнадесетомайски военно-фашистки преврат, нарича царя “Борис ІІІ Кървави”, прави анализ на международното и вътрешното положение и призовава за борба. После поставя и организационни въпроси. Тази е първата нелегална конференция, на която съм присъствувал. Ораторът на конференцията беше Фердо. Но по онова време аз не знаех нито името му, нито какъв е той. Трябваше да изминат седем години за да се запознаем двамата, вече като нелегални, поели пътя на въоръжената борба. През ноември 1942 година в дома на братята Цоло и Димитър Найденови, и по-вярно в стаята на техния баща дядо Найден, бяха се събрали Слави Алексиев, Фердо, Цветан Спасов, Ив * ОПА – Плевен, спомен № 881. ан Вълов и Христо Танов. Размножаваха на циклостил програмата на Отечествения фронт, статията на Ленин “Задачите на отрядите на революционната армия” и приветствието на партизанския отряд “Христо Ботев” до съветските и югославските партизани. Фердо правеше впечатление със спокойния и разсъдителен тон, когато говореше, с внимателното отношение към всеки един поотделно, с големия такт при общуване, достигащ до нежност, отношението му към яташките семейства. Може би го занимаваше мисълта подозират ли тези хора какво голямо дело вършат и какъв риск са поели? В а н а Т а ч е в а Г е о р г и е в а: Имахме плетачница и у нас постоянно идваха много хора да носят прежда. Не правеше впечатление, когато вкъщи влизаха или излизаха чужди хора. Кака Иванка, снахата на Фердо, донесе бохча с прежда, а отдолу под преждада беше сложила хляб. - Оставям на драгинко яденето – каже и си тръгне. Вземам бохчата и я нося на Фердо, а той ме пита: - Остави ли за децата? - Не съм. - Докато не оставиш за децата, аз няма да взема яденето. - Фердо, бе имаме ядене вкъщи… - Има, няма – ще оставиш за децата… Какво да правя? Нали са мънички дечица, вземам и им оставям от неговата храна, защото той не иска да яде. Като дойде у нас първо ще седнат децата да се нахранят, а след това той. Да има за тях. Идва кака Иванка един ден, тъкмо му бях изпрала дрехите: - Вано, - рече ми тя – на драгинко всеки познава дрехите. Защо си ги простряла вън?+ Да ги прибереш и метнеш на тавана… Прибирам му дрехите и ги простирам на тавана. Една вечер влизат Фердо и Кольо Доровски у дома. То и сега не е кой знае какво у дома, но тогава беше голямо нямане. Сиромашия. Една врата и два кревата. - И тук е сиромашко – казва Кольо и поглежда към фердо. - Ако не сме сиромаси, няма да ви срещаме – отговарям им. - Един ден няма да има бедни и богати – подхваща Фердо. – Каквото има на масата на едни, това ще има за всички. - Дано да е така – отговаряме му ние със съпруга ми Тачо. Т а ч о Г е о р г и е в И л и е в: През зимата на 1942 година се бяха събрали у нас Цветан Спасов, Христо Танов, Иван Вълов, Кольо Доровски, Фердо, брат ми Петър. Ронехме мамули. - Ей, ама сме удобни, както сме събрани сега на куп, да ни очукат до един – каза Иван Вълов. След малко дойдоха децата и ни казаха, че към дома са тръгнали полицаи. Ами сега? Какво да правим? Минахме бързо през тавана и влязохме всички в скривалището под печката. Стояхме в него около 10-15 минути и започнахме да дишаме тежко. - Знаете ли, че преработихме въздуха – каза Кольо доровски. Добре, че полицаите не бяха тръгнали към дома, а заминали по пътя си. Излязохме от скривалището. Иначе само щяхме да се задушим. Трябваше да се изкопае по-голямо скривалище. Фердо ни възложи тази задача, като ни остави да помислим за най-подходящото място. Умувахме с брат ми Петър и решихме да го изкопаем в двора на Косто Мицов. Дворът му беше голям, празен, обрасъл с филиз. Косто се съгласи. Постоянни копачи бяха членовете на бойната група, но работата беше уморителна и с разрешение на Фердо привлякохме помагачи. Копаехме само нощем и изнасяхме пръстта с четири кофи, които се подаваха верижно. Изкопаната пръст изхвърляхме на една стара улица, която през 1920 година беше задънена. Тази улица беше издълбана от поройната вода и беше на удобно място. Изхвърлената пръст маскирахме с пепел и боклук. Фердо нареди да се пече сухар и да се плетат ръкавици и дебели чорапи. Другата задача, поставено от него, беше да се започнат саботажи. Ф а т и м а Е л е з о в а: През зимата на 1942 година Фердо стоеше у нас само денем, а настъпи ли нощта той излизаше. Връщаше се на разсъмване целият заскрежен, краката му вдървени, едва се събуваше… Личеше, че идва от дълъг път. Не беше идвал у нас повече от седмица и ето го една заран, почти на разсъмнало той пристигна. Като влезе в стаята се изплаших. Едва дишаше от умора. Отпусна се на стола и каза: - Дайте ми дрехи да се преоблека… Преоблече се, отказа да закуси и легна. Погледнах дрехите му – вдигаха пара. Като че ли във вряла вода бяха топени. Целите мокри. Фердо спа до пладне непробудно. След това се смееше и разказваше: - Ама че пътуване беше нощес. Вчера бях в Плевен и снощи тръгнах от града за село. Не вървях по шосето за да не ме срещнат хора, а тръгнах през полето. Снегът не беше дълбок. Бях извървял два-три километра и като се изви една буря – за час натрупа грамадни преспи. Снегът ме шиба в лицето, заслепява ме, нищо не виждам. Пропадам в някоя пряспа до рамене, едва се измъквам от нея и пропадам в друга. Мислех, че няма да се добера до село. Цели единадесет часа вървях. Добре, че нямаше вълци. Иначе само петалата ми щяхте да намерите напролет – продължаваше да се смее той. Т о д о р М а р и н о в Г л о ж е н с к и – Т о н т о: През зимата ходих няколко пъти до Тръстеник да докарвам Фердинанд Александров до село. Радвах се, когато Отеца ме изпращаше за него. С нещо ме привличаше, беше ми мил и човек още от първи поглед му се доверяваше. Тогава бях близо четиридесетгодишен. На тази възраст човек трудно се лъже. Отеца ме извика и ми нареди да замина за Тръстеник и да докарам Фердо. През това лято Отеца беше станал секретар на Окръжния комитет на партията, а Фердо беше организационен секретар и отговаряше за бойната работа. Така ни беше казано от Отеца. Впрегнах конете и заминах за Тръстеник. Чрез връзката – тогава беше Никола Савчев – Горилата , предадох съобщението и казах, че късно вечерта ще чакам фердо до помпата, която беше край селото, а аз заминах за коневъдния завод “Клементина” ужким, че ще закупувам овни. Вечерта отидох на уговореното място и зачаках. След около половин час пристигна връзката и ми каза, че Фердо няма да може да дойде, защото го видели полски пъдари и можели да предупредят полицията, която ще започне да ни преследва. Подгоних конете и благополучно се прибрах в Махалата. Никой не ме стигна по пътя, въпреки че очаквах и постоянно се обръщах назад. Още с пристигането си докладвах на Отеца, че Фердо няма да дойде и му обясних положението. Той се ядоса и ми нареди на другия ден да отида до Тръстеник и отново да се опитам да се свържа с Фердо и ако всичко е наред, да го докарам в Махалата. Сутринта отново бях на път. Всичко беше наред и докарах Фердо. Конференцията се проведе в района на нашето село. Присъствуваха Отеца, Пеко Таков, Фердо, пълномощникът на ЦК за нашия район Борис Копчев, Кънчо Илиев и още няколко нелегални от Плевен. Конференцията разгледа въпроси свързани с разширяването на съпротивителната борба и влиянието на Партията сред народа. След завършването на конференцията, по нареждане на Отеца трябваше да закарам “човека с царското име” – така му казваше той, в района на с. Горна Митрополия. Не трябваше да ходя до самото село. По пътя се разприказвахме с Фердо и той ми се откри, че е от Тръстеник. Останах много изненадан. До този момент мислех, че е от някъде далеч, а само се укрива в Тръстеник. Поговорихме доста. Казах му, че нямам особено доверие на тръстеничани. Тогава той се обърна, изгледа ме и каза, че около сто и петдесет човека знаят за неговото укриване в селото и никой не го е предал. Р а д к а П е т р о в а А л е к с а н д р о в а – Х а р а л а н о в а: Зимата на 1942 година беше много студена. Снегът беше дебел и студ сковаваше всичко. В началото на месец януари, късно вечерта, някой викаше на портата: - Петре, Петре… Татко излезе и като се върна каза: - Нино от Ореховица иска да пренощува у нас. Какво да му кажа? - Много ми е притрябвал – обади се баба. В този момент се намеси чичо Фердо: - Та как може в такъв студ да не приемете човек? Роднина ни е. Няма да ме издаде. Бате, пусни го, нека влезе. След малко Нино се топлеше край печката. Беше премръзнал. На сутринта закуси заедно с нас и се канеше да си върви. Малко преди да излезе, майка донесе син плик за писмо и някакви листа и ги подаде на чичо Фердо. Той набързо ги сгъна и ги постави в плика. Подаде го на Нино с предупреждението да бъде внимателен. Дядо и баба на няколко пъти поръчаха на Нино никъде да не казва, че е виждал чичо, защото ще ни изгорят къщата, а него ще убият. Той обеща да мълчи. В края на месеца, към три часа през нощта, дядо ни събуди с думите: - На двора има полицаи. Не се плашете, чичо ви го няма вкъщи. Нищо няма да ви направят. И да ви бият – нито дума. От двете страни на вратата вече стояха полицаи с шмайзери. Пускаха ни един по един да излизаме, като ни оглеждаха. Щом излезе дядо – веднага му сложиха белезници на ръцете. Наредиха ни из двора на десетина метра един от друг близо до къщата. До всеки от нас имаше полицай. Не ни разрешаваха да говорим, нито да поглеждаме към някого. Разпитваха всички ни: баба, дядо, майка, татко, мене и брат ми. - Ние знаем, че Фердо е вкъщи. Идете му кажете да се предаде! Нищо няма да му направим. Иначе ще запалим къщата. Жив ще го изгорим – заплашваха полицаите. Един цивилен, висок, на главата с калпак, навярно беше детектив от Плевен, се доближи до брат ми, който беше на 12 години и го попита: - В кой клас си? - В първи прогимназиален клас – отговори брат ми. - Къде се крие чичо ти? - Не знам. - Кои хора идват у вас? - никакви хора не идват у дома. След тези думи полицаят започна да го бие с шамари където му попадне. Татко тръгна към него: - Какво искате от детето? Оставете го… Цивилният продължаваше да удря брат ми. Обадиха се майка, баба, дядо и той спря да го бие, но продължи да го разпитва. Брат ми не каза нито дума. Дори не заплака, макар че от носа му потече кръв по снега. Студът пронизваше телата ни, но никой не смееше да мръдне от мястото си. Бяха ни предупредили, че ще стрелят в този, който направи и една крачка. Така ни държаха до осем часа сутринта, докато се разсъмна. Тогава поведоха дядо, а след него и татко към къщата. Двама полицаи вървяха след тях и крещяха: - Предай се! Предай се! Претърсиха цялата къща, тавана, навсякъде по двора, но не откриха нищо. Тогава един полицай доведе Нино – нашия роднина от село Ореховица. От бой той беше обезобразен така, че едва го познахме. Веднага разбрахме каква е работата. Полицаите влязоха в стаите и започнаха да ровят. На масата имаше само учебници и тетрадки. Един от детективите разлисти тетрадката на брат ми Пъшо и го попита: - Кой ти помага да напишеш това домашно за войната? - Никой, аз сам го писах – отговори той. Тогава последва нов бой по главата затова, че беше написал: “Аз не искам война. Войната носи само нещастия на хората. Не искам моят баща да се бие за чужди интереси”. За това домашно чичо Фердо му беше помогнал да отговори на поставените въпроси. Ядосани от неуспеха си полицаите откараха всички в общината. Освободиха само мен и брат ми. И сега пред очите ми е тази страшна картина. Наредени на разстояние един след друг са дядо, баба, майка и татко. Премръзнали те едва се влачат. От двете им страни, най-отпред и след тях вървят полицаи въоръжени с шмайзери. От време на време баба Радка се спъва и пада. Снегът е затрупал пъртината и тя не може да върви. На улицата няма жива душа. Само на прозорците ще се мерне някой и веднага ще се скрие. В махалата е необичайно тихо като в гробища. А л и л О с м а н о в Д ж а н о в: Харалампи Георгиев от село Рибен ми изпраща писмо, в което ми пише, че трябва да организирам събирането на дрехи и продукти – боб, брашно, яйца, мас, за да се изпратят на концлагеристите и политзатворниците. Прочитам това писмо на Айша и тя веднага казва на Фердо. Той ми определи среща. Идва вечерта към 8 часа у Айшини и ме осветява с фенерчето си. Осветява ме така, че да виждам цевта на пистолета му, който е насочен към мен. Фердо ме наблюдава дали ще се уплаша. Посрещнах го спокоен. Здрависахме се. Той започна да ме разпитва за Харалампи – от къде е, от кога го познавам и прочие. Тогава аз му дадох писмото. На тази среща Фердо ми възложи задача веднага да отида в село Рибен, да намеря Харалампи и да го доведа в Тръстеник. На следващия ден заминах и уредих среща между Фердо и Харалампи. Двамата прекараха цял ден у Айшини. На 20 февруари 1942 година получих повиквателна заповед за казармата. Казах това на Харалампи Георгиев. - Там работят бащата и майката на Харалампи Кръстев – зарадва се той. – Ще можем да поддържаме връзка чрез тях. Заминах войник. Обадих се на Харалампи Кръстев и връзката беше установена. Фердо даваше указания на Айша и тя ми пишеше писма. Него го бяхме кръстили Мустафа, тъй като тя имаше познат със същото име. Щом тя ми пишеше, че “Мустафа иска да ме види” означаваше, че Фердо иска среща с мен, а щом ми пишеше “ако видиш твоя познат Харалампи – поздрави го” това означаваше, че Фердо иска с него среща. През пролетта на 1942 година започнах да си идвам по-често в Тръстеник. Връщахме се с Фуеим Демирев в казармата и по пътя към Клементина настигнахме Марин Цветанов и братовчед му, които работеха в конезавода. Тръгнахме заедно. Знаех, че Марин има връзка с Фердо, а и той знаеше, че аз поддържам връзка с него. Фердо ни беше поставил задача да опознаем хората там, да водим разузнаване. Марин ми каза, че Фердо му поставил задача да отровим конете в чифлика като сложим отрова в коритата за водопой. - Това е твоя инициатива – казах му аз. – Няма да предприемаш нищо преди да се срещна с Фердо. През следващата се срещнах с Фердо. - Не му е поставяна такава задача – каза Фердо. – Ние нямаме за цел да унищожаваме животните, а тъкмо обратното. Задачата ни е да унищожаваме сеното и фуража предназначени за германците на Източния фронт, за да принудим властта да остави фуража за изхранване на нашите животни. От тях имаме само полза. Получих писмо от Айша, че Фердо иска да се срещне с мен. Трябваше да изчакам да мине вечерната проверка. Уговорих се с един войник през нощта да спи на моето легло за да не се забележи отсъствието ми. През нощта отидох до Тръстеник, но Фердо беше заминал. Казал, че трябва да се срещна с Петър Георгиев Илиев. Върнах се обратно в казармата преди да са станали другите войници. При следващото отиване до Тръстеник потърсих начин да се свържа с Петър Илиев. Съобщено ми беше, че връзката ще бъде брат му Тачо. Вземам от майка си прежда и отивам у Тачо Илиев уж, че ще си поръчам фланела. - Имам поставена задача да се се срещна с Петър – пошепнах му -, а нямам време за губене. Срещнахме се с Петър. Той ми постави задача да направя план на завода – да отбележа къде са постовете, къде е бензина, къде са паркирани колите, къде е сеновала, хамбарите, къде се движат хора и къде е безлюдно, и да направя скица на казармата, на постовете, да отбележа мястото, където се съхранява оръжието /бях докладвал, че в казармата е докарано оръжие от гр. Плевен, което ще се раздаде на доверени лица в завода – няколко картечници, много пушки, патрони, бомби/. Уточнихме се, че нападението ще стане по моя скица, която трябва да бъде готова до една седмица, тъй като оръжието ще бъде изнесено от казармата в най-скоро време. Планът предвиждаше по време на нападението да бъда на пост за да дам сигнал или след нападението да изляза и стана водач, а след това да ме завържат и се инсценира нападение без мое съучастие. Това беше през ноември 1942 година. Върнах се в казармата. Там ме очакваше санитарният взводен подофицер. Още с пристигането ми той веднага ме вкара в канцеларията си: - Казвай! - Какво да казвам? - Къде ходи? – удари ме няколко пъти. – Я виж какво писмо има против теб. Срещал си се с нелегални… - Не е вярно. Мога да кажа къде съм бил и с кого съм се срещал – отричах аз. Преместиха ме в друго поделение при най-лошия подофицер. Вечерта на проверката заставам на фланга и при преброяването съвсем уставно долагам: - Последен, непълен… - Новият, знаеш ли защо си изпратен тук? – попита ме подофицерът. - Съвсем не. - Аз ще ти припомня. Ако се опиташ пак да избягаш – ще те гоним с кон. Ако не можем да те стигнем с кон – ще те стигнем с куршум. * Изтегляне 0.87 Mb. Сподели с приятели:
|