Книга за Фердинанд Александров в а р н а 0 г
Изтегляне 0.87 Mb.
|
| ПОЖЕЛАНИЕ ДО БЪЛГАРСКИЯ НАРОД ОТ ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ ХР. КАЛФОВ:
И тази година ни заварва всред вихъра на една война, която се шири по всички материци. Светът е свидетел на един нечуван парадокс – западните демокрации подадоха ръце на едно движение, дошло от изток да срине тези демокрации в името на един идеал, разбиран и осъществяван с азиатски похват издигайки в лозунг диктатурата на една класа над всички други. Българският народ схваща този съюз като крайно неморален. Неговото място никога не ще бъде, то не е сега и никога няма да бъде на негова страна. В своята история българският народ се е борил още от епохата на Възраждането и ще се бори и занапред за обединението и възхода си. Този върховен български идеал пазен с трепет в душата на редица наши поколения е изкупен с безброй скъпи жертви, ние видяхме преди една година осъществен в слава и блясък, при скъпи бойни спомени от миналото и общото съратничество с великия и непобедим германски народ, воден от неговия велик водач – Адолф Хитлер, и при ценното съдействие на храбрия италиански народ, воден от великия Бенито Мусолини. Нашият съкровен идеал, идеалът на титаните възрожденци и на всички знайни и незнайни борци, днес е жива действителност. С труд и вяра в себе си ние трябва на всяка цена да запазим постигнатото и да сме готови, ако се наложи, наново да пролеем своята кръв, както и цялостно да вложим труда си в областта на стопанството, за да бъдем достойни другари на нашите съюзници. Нека с поглед издигнат към Всевишния, с топло чувство на обич и преданост към Царя-вожд и с твърда вяра в непоклатимата бойна мощ на нашата победоносна войска смело стъпим в новата година с възгласа за нашия народ. Честита Новата 1943 година! В е л и к о Д о р о в с к и:* На 12 февруари 1943 година в 3 часа след полунощ включих радиото за да чуя новините. Левитан съобщаваше за разгрома на немско-фашистките войски при Сталинград, за капитулацията на генерал Паулус, който се беше предал с 330 хилядната си армия. Радостен изключих радиото и мислех за сутринта, когато щях да съобщя радостната новина на другарите. Радост кратка. Изгърмяха няколко пушки. Погледнах през прозореца. Притичваха хора нагоре-надолу по улицата. Казах на жена си: - Това е блокада. Гърмежите и притичванията продължиха до разсъмване. Станах, облякох се и тръгнах към училището. Пред всеки вратник стоеше полицай и човек от караула с пушки. Пред нашата порта стоеше полицаят Иван Цоцов. - Каква е тази блокада? – попитах го. - Търсим един заек – присмехулно ми отвърна той. П е т ъ р Г е о р г и е в И л и е в: Късно вечерта на 2 февруари Фердо дойде при мен. В скривалището беше много студено и влажно и аз бях легнал в една от стаите. Фердо беше мрачен и мълчалив. Заговорих го, но той отговаряше едносрично. Разбрах, че не е в настроение. Легнахме си, сложихме пистолетите край нас и се унесохме в сън. * ОПА – Плевен, спомен № 684. Сутринта към 5 часа ни събуди силен кучешки лай. - Ставай! – стаеше надвесен над мен Фердо с пистолет в ръка. Виж защо лаят кучетата… В този момент в стаята влезе брат ми Иван пребледнял и уплашен. - Всичко е заградено от полиция – каза той. Качих се на тавана и погледнах от там. Блокада. Разбрахме, че сме обкръжени. Чуваха се бързи човешки стъпки. Качихме се отново на тавана и видяхме сенките на полицаите. Предложих на Фердо да се укрием в скривалището под пещта. - Там ще ни открият. Сигурно ще претърсват много щателно – каза той. Навън беше все още нощ. Само белината на снега хвърляше някакво сияние. Решихме да се отскубнем от обкръжението, като скочим от отвора на тавана, който беше от задната страна на къщата, още повече, че там не видяхме полицаи. Може би ще имаме късмет. Стиснахме пистолетите с влажни ръце и скочихме на двора. Никой не ни видя. Прибягахме през двора на нашия съсед, прескочихме някакъв зид и се озовахме в двора на Григор Николов. Тъкмо прекосихме и него и някакво куче злобно ни залая и се спускаше срещу нас да ни захапе. Ако го застреляме – ще ни чуят и всичко отива по дяволите. Фердо тръгна напред, а аз след него, като размахвах пистолетите и се мъчех да пропъдя кучето, което още по-настървено лаеше и налиташе. Докато пропъждах кучето поизостанах и когато стигнах до портата към улицата Фердо беше изчезнал. Започнах да се озъртам. Подадох глава през малката портичка към улицата и видях отсреща полицая Цанко Ердановски, който беше прилепнал плътно до кирпичения зид с насочена срещу мен пушка. Чух го как силно изрева: - Стой! Горе ръцете! За размишления нямах време. Стрелях срещу него, но веднага с изстрела “цъфна” барабана на револвера ми. Захвърлих го и измъкнах друго оръжие – пистолет. Стрелях отново и чух тропот на множество крака. Полицаят Ердановски, неулучен от мен, изчезна ревейки с пълен глас: - Тука е, тука е! Насам! Върнах се бързо назад и едва не се сблъсках със стопанина на къщата, който беше излязъл по бели гащи и като ме видя обърна глава по посока на портата и се развика: - Какво става, бе?!… Какво е това чудо?!… През това време аз прескачах зидове, дувари и всичко, което се изпречеше отпреде ми. Около мен започнаха да пищят куршуми. Добрах се до някаква нова къща, построена в средата на двора. Тъкмо влязох вътре и чух викове: - Тука влезе…Тука… Скочих през един от прозорците и отново прибягах. Прескочих няколко дувара и отново се намерих у дома. Прибягах до кошарата и се скрих в скривалището направено вътре в нея. Минаха може би два часа и изведнъж се чу честа стрелба. Помислих си: “Убиха Фердо”. Д-р Х р и с т о В ъ л к о в: През нощта на 2 февруари 1943 година, към 4 часа сутринта, се връщах от преглед. Край кръчмата на Христо Евтиния профуча черна камионетка пълна с полицаи. От двете й страни на стъпенките имаше няколко полицаи с автомати и бомби бухалки. Шосето беше разбито, но камионетката хвърчеше. Поизчаках малко за да разбера дали ще спре в селото или ще замине другаде. Прибрах се, макар да не ми се прибираше. Тъкмо изваждах инструментите от служебната чанта и чух, че се пука в припека – бам, бам, бам, бам, бам… тук стрелба, там стрелба. Целият квартал като да пламна. Рекох си: “Наша работа е, тук при нас е, но кой ли ще е?” Не заспах до сутринта. Започнаха да идват хора в лечебницата. Не смеех да ги попитам, но те започнаха сами да приказват. - Какво е станало? – попитах. - Фердо са хванали…Иван, Тачо на Илиевци са арестувани… В а н а Т а ч е в а Г е о р г и е в а: Полицаите ме натириха към къщата на Велико Доровски: - Качвай се на тавана! – бута ме към стълбата един полицай. Ще извинявате, ама се дръпнете… Качиха се след мен на тавана, осветиха го с джобно фенерче и слязохме долу. Отново ме подкараха. Пред мен вървеше полицаят Личко Попов. - Върви пред мен! – тикна ме пред себе си той. Минахме в двора на дядо Пенко Доровски. - Имате ли таван? – питаха го полицаите. - Нямаме – отговори той. Полицаите провериха стаите на къщата и ме поведоха към плета, който ограждаше двора. Минахме в двора на дядо Пето Доровски. Тогава единият полицай, изглежда по-старшият, каза на друг, който пазеше в двора: - Махни се от тук! Ти си некадърник! Взе му пушката и остави друг полицай на пост. - Върви напред! – тикна ме пред себе си отново Личко Попов. Вървя, но ме е страх. Гледам в камарата прясно изскубана слама. Изтръпнах. Личко Попов отиде до камарата и извика: - Дайте ми кърлиг! Донесоха му кърлиг и той започна да промушва камарата. Първом изкара една топка слама. На третия път се показа дрехата на Фердо. Краката ми се подкосиха. - Подай си ръцете! Хвърли оръжието! – закрещяха полицаите. - Запалете камарата и го опечете жив, че той ми изгори децата! – викаше дядо Пето Доровски. Фердо излезе и хвърли един пистолет. Полицаите веднага се нахвърлиха върху него. Един го хвана за ръцете и ги изви, друг го дърпаше за косата, а останалите започнаха да го удрят кой където свари. След това му вързаха ръцете и го подкараха. Т а ч о Г е о р г и е в И л и е в: След като заловиха Фердо, полицаят Личко попов накара брат ми Иван, мен и косто Мицов да подкопаем дувара и го съборим. След това той намери другия пистолет и патроните на Фердо. Изтегляне 0.87 Mb. Сподели с приятели:
|