Книга за живота и смъртта Согиал Ринпоче Tибетска книга за живота и смъртта

СУФИЙ-УЧИТЕЛЯТ РУМИ има следния красноречив пасаж:

Всички духовни учители на човечеството ни казват същото - че целта на земния живот е да се постигне съюз с фундаменталната просветлена природа. „Задачата", за която „владетелят" ни е изпратил в тази странна тъмна страна, е да осъзнаем и превъплътим нашето истинско същество. Има само един начин да постигнем това - да предприемем пътешестви­ето по духовната пътека с цялата жар и интелигентност, кураж и решимост да се променим, на които сме способни. В Катха Упанишада Смъртта казва на Ничикетас:

В други времена и при други цивилизации тази пътека на духовната промяна е била достояние само за сравнително малък брой избраници. Сега обаче, когато светът трябва да се предпази от външните и вътрешните опасности, които го застрашават, е нужно голяма част от човешкия род да търси тази пътека на мъдростта. В нашите времена на насилие и разпадане духовното начало не е лукс за избран елит, а жизненоважен фактор за нашето оцеляване.

Никога не е било по-належащо и по-трудно да се следва пътеката на мъдростта. Нашето общество е посветило себе си почти изцяло на възвеличаването на егото с всичките му фантазии за успеха и властта, т. е. онези сили на алчността и неведението, които разрушават планетата. Никога не е било по-трудно да се чуе не особено приятният за нас глас на истината, а още по-трудно е, след като сме го чули, да го последваме, защото в света около нас няма нищо, което да подкрепи избора ни, а цялото общество, в което живеем, изглежда отхвърля всякаква идея за святост и извечен смисъл. И така, във времето на най-голямата опасност, когато самото ни бъдеще е поставено под съмнение, ние като човешки същества се оказваме най-объркани, уловени в кошмарния капан на собственото си творение.

И въпреки всичко в това трагично положение има един значим източник на надежда и това са духовните учения на всички големи мистични школи, които все още са достъпни за нас. За съжаление няма много учители, които ги олицетворяват, а хората, които търсят истината, нямат способността да правят разлика. Западът се е превърнал в рай за всякакви духовни шарлатани. Ако ставаше въпрос за учени, подобен проблем не би възникнал, тъй като другите учени винаги могат да проверят получените резултати, но на Запад, където няма развита култура на мъдростта, е почти невъзможно да се установи автентичността на така наречените „учители". Изглежда всеки може да се обяви за такъв и да привлича последователи.

Това го нямаше в Тибет, където беше далеч по-безопасно да се следва определен път или учител. Хората, които за първи път се срещат с тибетския будизъм, често се питат защо се придава такова голямо значение на приемствената традиция - на предаването на мъдростта от учители на ученици. Приемствеността е предпазно средство с особена важност - чрез нея се поддържат автентичността и чистотата на ученията. Хората могат да преценят дали някой е истински учител по това кой е бил неговият учител. Не става дума за запазване на някакво вкаменено, ритуалистично познание, а за предаване на основната, живата мъдрост и умелите могъщи методи за нейното постигане - предаване от сърце на сърце и от ум на ум.

Разпознаването на истинския учител е много трудна и деликатна задача. В нашето време, пристрастено към забавленията, към лесните отговори и бързите решения, по-трезвите и не-театрални атрибути на духовното съвършенство много лесно могат да останат незабелязани. Схващанията ни, че светостта е набожна, смирена и кротка, могат да ни направят слепи за динамичните, а понякога бликащи от енергия про­явления на просветления ум.

Както пише Патрул Ринпоче: „Необикновените качества на великите същества, които прикриват своята природа, убягват на обикновените хора като нас въпреки големите усилия, които полагаме, за да ги открием. От друга страна, и най-обикновените шарлатани са способни да измамят околните, като се държат като светци." След като Патрул Ринпоче е написал това през миналия век в Тибет, колко по-вярно е то за хаоса на съвременния духовен супермаркет?

Как тогава в тази епоха на крайно безверие да открием вярата, която ни е така нужна, ако искаме да следваме духовната пътека? По какви критерии да преценим дали един учител е истински?

Спомням си, че веднъж присъствах, когато един учител, мой познат, попита учениците си какво ги е притеглило към него и защо му се доверяват. Една жена каза: „Дойдох, за да видя колко искрено и силно желаете да разберем и прилагаме ученията и колко умело ни насочвате, за да ни помогнете да постигнем това." Един мъж на около петдесет години каза: „Не ме вълнува това, което знаете, а това, че наистина имате алтруистично и добро сърце." Една жена на тридесет години изповяда: „Опитах се да ви превърна в моя майка, баща, терапевт, съпруг, любовник. Вие стояхте напълно спокойно по време на цялата драма и нито веднъж не се отвърнахте от мен."

Един инженер малко над двадесетте каза: „Открих, че сте неподправено смирен, че искрено желаете доброто на всички нас, че макар да сте учител, нито за миг не престанахте да бъдете и ученик на своите учители." Един млад адвокат каза: „За вас най-важното нещо са ученията. Понякога дори си мисля, че вашият идеал е просто да предадете познанието си колкото може по-неегоистично."

Друг ученик каза свенливо: „В началото изпитвах ужас, че мога да се разкрия пред вас. Толкова често са наранявали чувствата ми. Когато обаче се престраших, забелязах истински промени в себе си и постепенно започнах да изпитвам благодарност към вас, защото си дадох сметка колко много ми помагате. След това разбрах, че ви се доверявам напълно -повече, отколкото ми се струваше, че е възможно."

И най-накрая един компютърен специалист, прехвърлил четиридесетте, каза: „За мен вие сте едно прекрасно огледало. Показахте ми две неща: кой съм аз в относителен и в абсолютен аспект. Мога да ви погледна и да видя - не защото сте този, който сте, а защото много ясно виждам своето отражение във вас - цялата моя относителна обърканост. Освен това мога да ви погледна и да видя отражението на природата на ума, от която възниква всичко, във всеки момент."

Тези отговори ни показват, че истинските учители са добронамерени, състрадателни, неуморни в желанието си да споделят придобитата от техните учители мъдрост, че никога не манипулират и не се възползват от учениците си по какъвто и да било повод, при никакви обстоятелства не ги изоставят, служат не на собствените си цели, а на величието на ученията, че винаги са смирени. Истинско доверие трябва да имате само на човек, който притежава всичките тези качества, проверени с времето. Ще установите, че това доверие става основа на пътя ви, че е ваша подкрепа във всички трудности в живота и смъртта.

В будизма установяваме дали един учител е автентичен според това дали напътствията, които дава, съответстват на ученията на Буда. Никога не бива да се забравя, че именно истинността на ученията е най-важното, а не личността на учителя. Ето защо Буда ни напомня:

Така че важно е да помним, че истинският учител, както ще видим, е говорител на истината и състрадателен проводник на мъдростта й. Всички буди, пророци и учители са всъщност еманация на тази истина, проявяващи се в безбройно много изкусни, излъчващи състрадание форми, за да ни насочат с ученията си към истинската ни природа. В такъв случай в началото е по-важно да открием и следваме истината на ученията, а не да търсим учител, защото чрез връзката с истината ще открием и живия контакт с учителя.

В кармата на всеки от нас е заложено да срещне една или друга духовна пътека и аз бих ви насърчил с цялото си сърце да следвате напълно искрено пътеката, която ви вдъхновява най-много.

Четете великите духовни книги на всички традиции, опитайте се да разберете, доколкото можете, какво разбират големите учители под „освобождаване" и „просветление", открийте кой подход към абсолютната реалност ви привлича най-много и кой е най-подходящ за вас. В търсенето си проявете колкото се може повече прозорливост. Духовната пътека повече от всичко друго изисква интелигентност, трезво разбиране и способност за долавяне на фини разлики, защото става дума за най-висшата истина. Тръгнете по нея с колкото можете повече добро настроение, като си давате сметка какъв багаж ще носите със себе си - вашите недостатъци, фантазии, неуспехи и планове. При все по-пълната представа за това, какво би могла да представлява истинската ви природа, изпълнени със земно смирение, направете ясна преценка къде точно се намирате в духовното си пътешествие и какво още ви остава да разберете и постигнете.

Най-важно е да не попаднете в капана на това, което виждам нався­къде на Запад и което наричам „пазарски манталитет" - ходенето на „пазар" от учител на учител, от учение на учение, без последователност и без истинско, трайно посвещаване на една дисциплина. Почти всички духовни учители от всички школи са съгласни, че най-важното е да следваш един път към съвършенството и истината, да следваш една традиция с цялото си сърце и с целия си ум до края на духовното пътуване, като в същото време оставаш открит и уважаваш прозренията на другите.

В Тибет казваме: „Ако знаеш едно, постигаш всичко." Съвременното чудато схващане, че човек може да държи открити всичките си въз­можности, без да се отдаде напълно на никоя от тях, е една от най-големите и най-опасни заблуди на нашата цивилизация и един от най-ефективните начини на егото да ни отклони от духовните ни търсения.

Когато търсите постоянно, самото търсене се превръща в самоцел и ви завладява. Ставате духовен турист, който се лута наоколо, но никога не стига където и да било. Както казва Патрул Ринпоче: „Оставяте слона у дома си и тръгвате да търсите следите от стъпките му в гората." Следването на едно учение не означава да бъдете затворени в него или да сте монополизирани от него. Това е един умел и състрадателен начин да бъдете винаги на пътеката и да се движите напред независимо от препятстви­ята, които неизбежно си поставяте или вие, или светът около вас.

И така, когато проучите мистичните традиции, изберете учител и го следвайте. Едно е да предприемете духовното пътешествие, а съвсем друго - да имате търпението, куража, издръжливостта, мъдростта и смирението да го доведете докрай. Може и да имате карма да попаднете на учител, но трябва да имате и карма да го следвате. Защото много малко от нас знаят как да следват учителя, което само по себе си е изкуство. Така че колкото и голямо да е учението и колкото и добър да е учителят, важното е вие да намерите у себе си способността да обичате и следвате този учител и това учение.

Не е лесно. Нещата никога няма да са съвършени. А и как би могло? Ние все още сме в самсара. Дори когато откриете учителя си и следвате напътствията му с цялата възможна искреност, пак ще възникват трудности и разочарования, противоречия и несъвършенства. Не се предавайте пред трудностите и дребните препятствия. Това са само детинските емоции на егото. Не им позволявайте да ви заслепят, да не ви позволят да видите основната и извечна стойност на това, с което сте се заели. Не позволявайте нетърпението да ви отклони от пътя към истината. Много пъти съм се натъжавал, когато виждам колко много хора се заемат ентусиазирано с някое учение и единственото, което постигат, е да се обезсърчат и откажат още при първите малки и неизбежни препятствия, за да се върнат към самсара и старите си навици и да пропилеят години, а понякога и цял живот.

Както казва Буда в първата си проповед, коренът на цялото ни страдание в самсара е неведението. Неведението, докато не се освободим от него, може да ни се струва безкрайно. Дори след като стъпим на духовната пътека, то е в състояние да затрудни търсенията ни. Ако обаче не забравяме това и пазим ученията в сърцето си, постепенно ще развием умението да разпознаваме неизброимите обърквания, причинявани от неведението, никога няма да излагаме на изпитания решимостта си и няма да изгубим ориентация.

Животът, както ни казва Буда, е кратък като проблясък на мълния. Въпреки това според Уърдсуърд „Светът е прекалено много в нас - като получаваме и изразходваме, ние пропиляваме силите си." Именно това пропиляване на силите, това предателство към нашата същност, това похабяване на естествения шанс, който този живот, естественото бардо, ни дава, за да познаем и въплътим нашата просветлена природа, са може би най-тъжното нещо в човешкия живот. Това, което всъщност ни казват

учителите, е да престанем да се самозалъгваме: какво бихме могли да кажем, че сме научили, ако в момента на смъртта не знаем кои сме всъщност? Както пише в „Тибетска книга за мъртвите":

С ум далечен, несъзнаващ, че смъртта е близо,

унесени в безсмислени дейности,

да се върнем с празни ръце сега би било пълно объркване;

имаме нужда от признаване, от духовно учение,

тогава защо не тръгнем по пътеката на мъдростта

още в този миг?

От устата на светците идат тези думи:

Ако не пазите ученията ни в сърцето си,

нима не сте измамник на самия себе си?
УЧИТЕЛЯТ

В една от тантрите¹ Буда казва: „Сред всички буди, достигнали просветление, няма нито един, който го е постигнал без помощта на учител, и сред хилядите буди, които ще се появят в тази епоха, нито един няма да постигне просветление, без да разчита на учител."

През 1987 година, след като моят обичан учител Дуджом Ринпоче издъхна, аз пътувах за Париж в един влак от Южна Франция, където беше живял той. През ума ми минаваха спомените за хилядите му прояви на щедрост и състрадание. Плачех със сълзи и непрекъснато си повтарях: „Ако не беше ти, как щях да разбера?"

Почувствах с острота, каквато никога преди това не бях преживявал, защо в нашата традиция се поставя такова свято ударение върху отношенията между учител и ученик и колко важни са тези отношения за живото предаване на истината - от ум на ум, от сърце на сърце. Без моите учители нямаше да имам никаква възможност да схвана истината на ученията - не мога да си представя, че бих достигнал дори и до това скромно разбиране, което имам сега.

Много хора на Запад изпитват недоверие към учителите. За жалост често имат право. Не е нужно да изреждам тук всички ужасни и разочароващи случаи на алчност и шарлатанство, преминали през съвременния свят след отварянето му към източните мъдрости през 50-те и 60-те години. Всички големи традиции на мъдростта - християнството, суфизмът, будизмът, хиндуизмът - разчитат на отношенията между учител и последователи. Поради това светът повече от всичко се нуждае от колкото е възможно по-ясно разбиране какво е истински учител, какво е истински ученик или последовател и каква е същинската природа на трансформацията, която настъпва чрез посвещаването от учителя - това, което може да се нарече „алхимия на обучението".

Може би най-вълнуващото и точно описание на истинската природа на учителя съм чул от моя учител Джамянг Кхиентсе. Той казваше, че макар нашата истинска природа да е буда-природа, още от незапомнени времена тя е скрита зад тъмния облак на неведението и объркването. Но тази истинска природа никога не е била напълно подчинена на тиранията на неведението. Някъде тя винаги се бунтува срещу властта му. В такъв случай нашата буда-природа има един активен аспект, който е наш „вътрешен учител". Още от момента, в който сме били засенчени от черния облак, този вътрешен учител неуморно работи в наша полза, мъчи се да ни върне към светлината и пространството на истинското ни същество. „Този вътрешен учител - казваше Джамянг Кхиентсе - нито за миг не ни е изоставял и не се е отказвал от нас. С безкрайното си състрадание -безкрайното състрадание на всички буди, на всички просветлени същества - той безспирно работи за нашето развитие. И не само в този живот, но и в предишните ни превъплъщения, използвайки всевъзможни умения и средства, всевъзможни ситуации, за да ни накара да се събудим и да се върнем към истината. Когато сме се стремили и жадували истината дълго време - в продължение на много, много прераждания - и когато кармата ни е достатъчно пречистена, се случва нещо подобно на чудо. И това чудо, ако съумеем да го разберем и използваме, може да доведе до приключване завинаги с неведението - вътрешният учител, който винаги е бил с нас, се проявява под формата на „външен учител", когото сякаш по силата на някаква магия ние срещаме в действителност. Тази среща е най-важното събитие в живота на всеки.

Кой е този „външен учител"? Той не е нищо друго, освен олицетво­рение, глас и представител на нашия вътрешен учител. Учителят, чиято човешка форма, човешки глас и мъдрост започваме да обичаме по-дълбоко, отколкото каквото и да било друго през останалите си прераждания, не е нищо друго, освен външна проява на тайнството на нашата собствена вътрешна истина. Какво друго би могло да обясни тази силна привързаност към него (или нея)?

На най-дълбоко и най-висше ниво учителят и ученикът не са и не могат да бъдат разделени по никакъв начин, защото задачата на учителя е да ни научи да възприемаме без никакви смущения ясното послание на нашия собствен вътрешен учител, да ни накара да осъзнаем непрекъснатото присъствие на този най-висш учител в самите нас. Моля се всички вие да изпитате в този живот радостта от това най-съвършено приятелство.

Ала учителят не е само говорител на вътрешния ви учител. Освен това той е носител, канал, трансмисия на благодатта на просветлените същества. Ето това му дава необикновената способност да просветлява вашия ум и вашето сърце. Той (или тя) не е нищо друго, освен човешкото лице на абсолютното, телефонът, ако предпочитате, по който всички буди и всички просветлени същества могат да се свържат с вас. Той е синтез на мъдростта на всички буди и олицетворение на тяхното състрадание, винаги насочено към вас, лъчите на универсалната им слънчева светлина, насочени право към сърцето и ума ви, за да ви освободят.

В нашата традиция учителите биват смятани дори за по-благодатни от самите буди. Въпреки че състраданието и силата на будите винаги присъстват, нашите заблуди ни пречат да се срещнем лице в лице с тях. Но ние можем да се срещнем с учителя, той е тук - дишащ, жив, говорещ, действащ, застанал пред нас, за да ни покаже с всички възможни средства пътя на будите - пътя към освобождаването ни. За мен моите учители са били олицетворение на живата истина, неопровержими доказателства, че просветлението може да съществува в човешко тяло, в този живот, в този свят, дори тук, дори сега, във върховното вдъхновение на моята практика, на моята работа, на моя живот, в моя път към освобождаването. За мен моите учители са олицетворение на решимостта ми да запазя в ума си просветлението като най-висша цел и в края на краищата да го достигна. Знам достатъчно, за да съм сигурен, че едва когато достигна просветление, ще мога напълно да разбера кои са те всъщност, ще мога да разбера безкрайната им щедрост, любов и мъдрост.

Иска ми се да споделя с вас една красива молитва, думите на Жикме Лингпа, молитвата, с която призоваваме присъствието на учителя в нашето сърце:

Буда е казал, че всички, достигнали просветление, са постигнали това с помощта на учител, но също така е казал: „Само и единствено чрез всеотдайност можете да разберете абсолютната истина." Абсолютната истина не може да бъде осъзната във владенията на обикновения ум, а пътеката, водеща отвъд обикновения ум, както ни казва голямата мъдрост на всички традиции, минава през сърцето. Пътеката на сърцето е всеотдайността.

Дилго Кхиентсе Ринпоче пише:

Има само един начин за постигане на освобождението и всеведущото просветление - като следваме автентичен духовен учител. Той е водачът, който ще ни помогне да преплуваме океана на самсара. Слънцето и Луната се отразяват в бистра неподвижна вода веднага. По същия начин всички буди присъстват винаги за тези, които имат пълно доверие в тях. Слънчевите лъчи падат равномерно навсякъде, но там където са фокусирани с помощта на увеличително стъкло, могат да подпалят тревата. Когато всепроникващите лъчи на състраданието на Буда се фокусират през увеличителното стъкло на твоята вяра и всеотдайност, пламъкът на благодатта пламва и в твоето същество.

В такъв случай е много важно да знаем какво означава истинската всеотдайност. Това не е сляпо обожание, това не е бягство от отговорността, която носим към себе си, нито пък безразборно следване на чужди капризи и прищевки. Истинската всеотдайност е ненакърнената възприемчивост за истината. Истинската всеотдайност се корени в изпълнената с уважение и почит благодарност, но благодарност светла, основателна и интелигентна.

Когато един учител е способен да разкрие дълбините на сърцето ви и така получите възможност да зърнете природата на ума си, започвате да se изпълвате с радостна благодарност - към този, който ви е помогнал да прогледнете, към истината, която цялото същество, мъдростта и учението му олицетворяват. Това естествено, неподправено чувство винаги се корени з едно повтарящо се и неоспоримо вътрешно преживяване - яснотата на прякото осъзнаване - и това, само това, ние наричаме всеотдайност -,Мо гу". „Мо гу" на тибетски означава „копнеж и уважение" -уважение

към учителя, което става все по-дълбоко и по-дълбоко, колкото повече разбираме кой е той всъщност, и копнеж: за това, което той или тя може да предизвика у нас, защото си даваме сметка, че учителят е живата ни сър­дечна връзка с абсолютната истина и олицетворение на истинската природа на нашия ум.

Дилго Кхиентсе Ринпоче ни казва:

В началото тази всеотдайност може да не е естествена или спонтанна, така че трябва да прибегнем до някои техники, за да си помогнем да я постигнем. Преди всичко винаги трябва да помним отличните качества на учителя си, особено добротата му към нас. Като непрекъснато създаваме увереност, благодарност и всеотдайност към нашия гуру, ще дойде време, когато дори споменаването на неговото име или само мисълта за него ще са достатъчни, за да секнат нормалните ни възприятия и за да го видим като самия Буда.²

Да видим учителя си не като човешко същество, а като самия Буда е източник на най-висша благодат. Защото, както казва Падмасамбхава, „Пълната всеотдайност носи пълно блаженство, липсата на съмнения води до пълен успех". Тибетците знаят, че ако се отнасяш към своя учител като към буда, ще получиш благодатта на буда, а ако се отнасяш към него като към човешко същество, ще получиш само благодатта на човешко същество. Така че за да получите пълната трансформираща сила на благодатта на учението, за да се разкрие то пред вас в цялото си величие, трябва да се опитате да развиете у себе си възможно най-щедра всеотдайност. Само ако гледате на учителя си като на буда, от ума на мъдростта му до вас ще може да достигне буда-учението му. Ако не можете да разпознаете учителя си като буда, а го виждате като друго човешко същество, пълната благодат никога не може да бъде налице и най-великото учение ще ви остави донякъде невъзприемчиви.

Колкото повече размишлявам върху всеотдайността и мястото й в цялостната представа за ученията, толкова по-дълбоко си давам сметка, че тя е едно добро и могъщо средство да станем по-възприемчиви за истината. Самите учители нямат нужда от нашето възхищение, но ако гледаме на тях като на живи буди, ще можем да слушаме и да чуваме тяхното послание и да следваме съветите им възможно най-вярно. Всеотдайността в известен смисъл е най-практичният начин да постигнем най-голямо уважение и следователно откритост към ученията така, както са олицетворени от учителя и получени от нас. Колкото по-всеотдайни сме, толкова по-открити сме за ученията, а колкото по-открити сме за ученията, толкова по-голяма е възможността те да проникнат до сърцето и ума ни и да доведат до пълна духовна промяна.

И така, само ако гледате на учителя си като на жив буда, ще може наистина да започне и да бъде доведен до край процесът на вашето превръщане в жив буда. Когато умът и сърцето ви са напълно отворени -в радост, удивление, признание и благодарност към тайнството на живото присъствие на просветлението у учителя, - тогава много бавно, в течение на години може да се осъществи предаване от неговия ум на мъдростта и от неговото сърце към вас. Тогава може да ви се разкрие пълното великолепие на вашата буда-природа и по този начин съвършеното великолепие на самата Вселена.

Тази близка връзка между учител и ученик става огледало, жива аналогия на връзката на ученика с живота и с целия свят. Учителят става основна фигура в продължаващото практикуване на „ясните представи", чиято кулминация настъпва, когато ученикът започне да вижда нещата пряко и отвъд всяко съмнение: учителят - като жив буда, думите му -като думи на буда, умът му - като ум на мъдростта на всички буди, всяко негово действие - като действие на буда, мястото, където живее - като владение на буда и дори тези около него - като светла илюстрация на неговата мъдрост.

И докато тези възприятия стават по-стабилни и реални, чудото, за което учениците са копнели толкова дълго, може постепенно да се осъществи - започват съвсем естествено да виждат, че те, Вселената и всички същества без изключение са по природа чисти и съвършени. Най-накрая започват да гледат със собствените си очи. Учителят, тогава, е пътеката, вълшебната пръчица, която може изцяло да промени всички възприятия на ученика.

Всеотдайността се превръща в най-чистия, най-бърз и най-прост начин да осъзнаем природата на ума си и на всичко друго. И с по­нататъшното ни развитие пред нас се разкрива една чудесна взаимовръзка - ние се стремим непрекъснато да генерираме всеотдайност, всеотдайността създава нови възможности да се докосваме до природата на ума, а тези докосвания още повече увеличават и задълбочават нашата всеотдайност към учителя. И така в края на краищата всеотдайността извира от мъдростта - всеотдайността и преживяванията в природата на ума стават неразделни и се вдъхновяват взаимно.

Учителят на Патрул Ринпоче се наричал Жикме Гялуе Нюгу. В продължение на много години той живял в усамотение в планините. Един ден, когато излязъл от пещерата си - слънцето греело ярко, - той погледнал към небето и видял как облак се носи към мястото, където живеел неговият учител Жикме Лингпа. Веднага си помислил: „Ето там е моят учител." И с тази мисъл у него се събудил огромен копнеж и всеотдайност. Чувството било толкова силно и непреодолимо, че загубил съзнание. Когато се свестил, цялата благодат на ума на мъдростта на неговия учител му била предадена и той постигнал най-висшата фаза на реализацията - това, което наричаме „изразходване на реалността на явленията".