Книга за свободните духове, том 1) Оригинално заглавие: Menschliches, Allzumenschliches, 1878
Изтегляне 2.26 Mb.
|
|
Ницше опознава Волтер, на когото посвещава сборника, само от най-благоприятната страна на „най-велик освободител на човешкия дух“, без да познава, както изглежда, тежкото разочарование на Фридрих II Велики от човека Волтер, създал невъзможната атмосфера на клюки, интриги, анонимни доноси в неговия двор, поради което се вижда принуден да го изгони, или подлата роля, която изиграва по отношение на Лесинг, като попречва да бъде назначен за кралски библиотекар и така го обрича на бедствие и скитничество, още по-малко критическото разнищване в полемиката на Лесинг на френската псевдо-класическа трагедия, отхвърлянето на драмите на Волтер и изтъкването на голямата вреда, нанесена от него не само на френската, но и на немската драматургия. Засега Волтер е нужен на Ницше за вътрешното преустройство и скъсването със старите стойности, за аристократичното отделяне от интелектуалните партии в съзнанието на самостоятелната ценност на отделния индивид, преодолял себе си в стремежа за отдръпване от нивелиращото равенство с тълпата, макар все още да не е достигнал до идеала на свръхчовека, но във всичките фрагменти се долавя вече лъхът на ново евангелие, на нова религия на духа чрез лично усъвършенстване, чрез извисяване над опошлените вече догми, над лицемерните добродетели, над палячовците, които искат да подчинят свободния човек на казармена дисциплина. Преоценката започва с преодоляването на установените норми и връщането към „простите истини“ („За първите и наследени неща“), те именно са белег на висша култура, а не изпълващите ни с щастие заслепяващи заблуди, чийто произход се корени в метафизиката. Приземяването е принципът в този нов похват на преоценка. Винаги сме готови да се присмеем на тях, защото ни се струвало недопустимо да се съпоставят толкова неравностойни неща: тъй простички, скромни, безцветни, привидно тъй обезкуражителни изглеждали те, а тъй разкошни, опияняващи, може би дори ощастливяващи ни се стрували другите, но да се придържаме към първите било белег на по-висша култура, на мъжество и не само отделният индивид, а цялото човечество ще се извиси до това мъжество, когато привикне да цени устойчивите, трайни познания и се отърси от вярата и внушенията в чудодейни истини. Прилагайки личните си критерии за красота и възвишеност, ще даваме повод за злъчен присмех и подигравки, обаче причината или ще е липсата на поглед за прелестите на най-обикновените форми, или защото човеците, възпитани в новия дух, все още не са изцяло проникнати от него, така че, без да се замислят, автоматично продължават да поддържат старите форми, и то доста несполучливо като някой, комуто работата не е вече присърце. В отминалите времена духът не бил така всецяло отдаден на строг и вглъбен размисъл, сериозността му се изчерпвала в измисляне на символи и форми, но тази сериозност днес се превърнала в отличителен белег на нисша култура, така че сега изкуствата ставали все по-интелектуални, сетивата все по-одухотворени, а и благоприличието в еротическото изживяване се оценявало по-различно от преди сто години. формите на живота добивали все по-голяма одухотвореност, царството на вътрешната, духовната красота се задълбочавало и разширявало непрестанно, одухотворената гледка била по-ценна от най-прекрасното телосложение или най-величествената сграда. За йерархията в относителната преценка на понятията голяма роля играе възрастта и отделните стадии на интелектуално развитие. Бързолетността на човешкия живот създава погрешно впечатление за „непроменим характер“, тя му пречела да се вреждат в него достатъчно активно действащи мотиви за да могат да се разрушат дълбоко залегналите почерци на изминалите столетия. Но ако си представим мислено един човек на възраст 8000 години, бихме могли да установим един абсолютно променлив характер, така че той да се разслои в пъстро множество от различни индивиди с различен характер. Така бързолетността на човешкия живот подвеждала към някои погрешни твърдения върху качеството на характера („Към историята на моралните емоции“). По-късно от тази светогледна позиция са подложени на преоценка много от по-ранните постановки в собствените му творби. Цялата пъстра поредица в този раздел е загатната в самото заглавие, което говори за морални емоции, а те именно трябва да се тълкуват в духа на горния фрагмент според градацията на възрастта и степента на преживяванията и прозрението. Решават чувството като динамичен ефект, емоционалният шок, импровизацията на мълниеносната инвенция, напорът на внезапното прозрение, поради което самата преценка ще бъде относителна в своя извод в зависимост от емоционалния взрив, моралната настройка и активно задвижената логика. В тази двойна относителност на разглеждането е изграден фрагментът „Йерархията на благата и моралът“, една постановка, която определя моралното и неморалното в неговата относителна стойност за по-ниската или по-висшата степен на егоизъм в зависимост от това, което желае единият или другият. Ако някой предпочете отмъщението пред правдата, според мащаба на една по-ранна култура той е морален, а от днешното измерение — неморален. Изводът е, че йерархията на благата не се определя и преконструира според морални принципи, а всеки път трябва да се съобразява с конкретно действащата преценка, дали една постъпка е морална или неморална, т. е. пак от конкретния случай и субективните везни, от субективната логика или антилогика.
Почти винаги фрагментите са издържани в метафорна образност, за да се изтъкне още по-релефно мисловното ядро в относителността на отделни морални понятия или неразгадани възможности в двуполярността на тяхната положителна или отрицателна стойност. Относителността в преценката им от гледището на биологичното и интелектуалното развитие на човека, колебливата устойчивост на светогледните позиции, люшкането между плюс и минус, между метафизика и конкретност,. между възхищение и отчуждение е намерило израз във фрагмента „Годишните пръстени на културата“. В него той сякаш разкрива етапите в своя личен живот и нахвърля картината на духовното си развитие през различните възрастови „пръстени“ на узряване, променливата диаграма на увлечения и разочарования, на светогледни становища и постепенното откъсване от тях, преодоляването на модела, търсенето на нови пътища за разгадаването на „първите и последните неща“, на световните загадки или внезапното прозрение на истината и смисъла на нови морални императиви. До десетгодишната си възраст детето живее с представите на общоприетите религиозни догми за света, но постепенно започна да се приобщава към по-свободни схващания за бог и религия (пантеизъм) и да търси отговор в научната мисъл, а тя го отвежда до метафизическата философия, която въпреки магическата сила на привличане се оказа също недостоверна, но има заслугата, че го насочва към изкуството като необходима сфера на възвишени чувства и настроения, но научният дух отново го запленява и го връща към естествените науки и историята, т. е. към познанието. В този магически кръговрат изминава животът на човека, без да стигне до крайната цел на истината, и за да останем при метафората на Ницше — дървото продължава да расте, пръстените символно се трупат, а върховете остават устремени към синия небосвод, към ония висини, примамни със своя лазур и своята прелест на неразгадана мистерия. Това е мисълта, вградена в четвъртата част на „Тъй рече Заратустра“, издържана според самия Ницше в дитирамбичен дух за „вечния възврат“ — anulus aetemitatis, — за неугасимата жажда да се изживее всичко още веднъж, за перманентната метаморфоза в кратко време да преминеш през много индивиди, от поколение в поколение и в непрестанна борба за изясняване на живота в неговата относителност на познание и полярна преливност на моралните понятия да стигнеш до последния експеримент и последната истина. Според Ницше в метафизичен смисъл няма грехове и добродетели, а в цялата сфера на нравствените представи настъпват непрестанно колебания и съществуват по-възвишени и по-дълбоки понятия за добро и зло, нравствено и безнравствено и който успее да опознае нещата в тяхната относителност и алогичност и се отърве от мъчителните представи за мъките на ада като наказание за греха и съблазните на злото, ще преодолее чрез познанието раздвоеността на душата си. Неговите фрагменти притежават едно великолепно качество: винаги оставят открити възможности за творческо домисляне, допълване, дооценка, избиване в противоположно становище, в тях е заложен динамичен кълн за мисловно и морално преструктуриране от обратната страна на проблема, от позицията на антитезата, за да се осъществи някакво примирение на полярността, ако не в пълна, то поне в привидна хармония, без да се търсят надзвездните пространства на метафизиката. Субективността или относителността оставя открита възможността за контрареплика и диалог, за нови пространства и стъпала както в йерархията на възрастовото биологично развитие на човека, така и в подвижната диаграма на светогледни становища. Би било неестествено и алогично да се изисква от него да мисли еднакво като дете, юноша и зрял индивид, да поддържа през целия си живот закрепостеното мислене от младини, да не сменя кожата си и да се задушава в нея, подобно на змия, пропуснала поради някаква биологична прищявка да я отхвърли. Всеки етап от неговото развитие е именно етап, а не завършек, той пътува от образ в образ и преоценява или домисля недовършените мисли в най-различни перспективи и постановки и тъкмо това е преимуществото на фрагментната техника на изложение. Понятията се разглеждат във вариативността на пълна свобода на преосмислянето и тяхната относителна стойност, в амбивалентността на плюс и минус, на утвърждаване и нихилистично отрицание. Девизът за социално равенство „равни права на всички“ според Ницше е утопия, „това е най-крещящата неправда“, защото „онеправдавала най-даровитите хора“, но преди всичко защото самото биологично неравенство създавало различна интелектуална и социална йерархия, една мисъл, формулирана още по-релефно от Гюстав Флобер: „Какво друго е равенството освен отрицание на всички свободи, на всичко възвишено и на самата природа? Равенството е робство!“ (в писмо до Луиз К., 16 май 1852 г.). В бележките от посмъртния архив на Ницше проблемът за равенството е подробно разработен: „Заратустра е изпълнен от щастие, че борбата между съсловията е отминала вече и е настъпило най-сетне време за друг съсловен строй на индивидите.“ В духа на Хераклит за „единното, различно в себе си“, и динамичната енергия, заложена в битието като редуване на хармония и разпадането и в дисонанси, тъй като поначало хармонията носи в себе си кълна на разпадането, и самите морални и естетически понятия не остават заковани в догми и постулати, а непрекъснато са подложени на преструктуриране поради индивидуалното или общото преживяване или в резултат на поредния експеримент, тази относителност разбива изградените вече твърди норми и догми за тях, създава необходимостта от нови скрижали за преоценка, като се изхожда от конкретния жизнен случай. от личното преживяване, от дедуктивно или индуктивно извлечената истина, която в един следващ момент може да се окаже относителна в светлината на нова жизнена ситуация, в един емоционален шок на субективно умозаключение. Всеки един афоризъм или афористичен фрагмент е най-кратката и ефектна форма, изкристализирала от внезапно прозрение, мисловна импровизация от претеглянето върху някаква математическа везна, между плюс и минус, без да се стигне до абсолютно уравновесяване на стойностите. В тази забавна игра на за и против, на реплика и контрареплика в търсенето на абсолютната истина се стига или до метафизика, до идеята на Платон, до абстрактната същност на понятията, или до субективното им тълкуване и осмисляне, изразено така сполучливо от Сьорсн Киркегор в кратката дефиниция: „Субектът държи везните, така че истината не е обективна или надлична, а истина на субекта!“ Добро и зло, радост и страдание, истина и лъжа, любов и омраза, красота и грозота, искреност и лицемерие, благородство и подлост, господарски морал и робско подчинение, светлина и мрак, щастие и нещастие, възхищение и отвращение, симпатия и антипатия добиват своето истинско превъплъщение като реалност само в субективното им изживяване като обективизация на морално действие. Ницше сам стига до това познание и без да съзнава това като предпоставена цел, разработва на широка плоскост тази амбивалентна относителност на моралните понятия в субективното съзнание при оценката на едно и също преживяване: когато победеният изживява трагично поражението си, победителят ликува, когато князът отнема любимата девойка на васала си, постъпката се оценява от негова страна като морално действие, докато засегнатият го изживява като най-възмутително издевателство над неговото изконно право, като нарушение на взаимоотношението между човек и човек. Самият Ницше не извежда от тези мигновени проблясъци на субективната относителност на моралните понятия една обща теоретична постановка, а просто ги отбелязва и предоставя на читателя да ги обобщи като жизнен опит, докато един Шекспир или Шилер, за да споменем само тях, ги разгръща на широка светогледна плоскост като трагични стълкновения, и то не само в диалектична борба на страсти или светогледни становища, но и във вътрешна борба между добро и зло (Ричард Ш, Макбет, Отело, Хамлет, крал Лир и т. н. или Карл Моор, Мария Стюарт, Жана Д’Арк, фиеско и др.). Ницше просто не притежава драматичен и белетристичен дар, просто няма драматургично мислене и въображение, той просто възпроизвежда мигновеното прозрение, което също така мигновено угасва, без да оплоди по-трайно въображението му или да раздвижи някакви писателски импулси. Същата мисъл може да бъде варирана, само че при друг повод, в по-различна метафорична парафраза, както, да речем, многократните проблясъци за преоценката на понятията във връзка с възрастта („Пръстените на културата“). Субективната мярка за относителността на моралните понятия се разраства още повече, когато човек живее със самосъзнание за своята извънмащабност, все едно в какво морално измерение е тя, в областта на злото или на доброто. За фиеско от трагедията „Заговорът на фиеско от Генуа“ моралът има две лица, защото преди самочувствието му на „най-великия мъж на Генуа“ разрешава конфликта между републиканец и узурпатор на властта със софистиката на изключителната личност, която според него има по-друг морал от обикновения човек: „Трябва ли бронята, която стяга хилавото тяло на пигмея, да приляга и на огромната снага на гиганта?“ В още по-висока степен той намира оправдание за своя морал на титан в относителната стойност на измамата и кражбата: „Макар хитростта на измамника да облагородява измамата, то цената облагородява измамника. Позорно е да изпразниш една кесия. Безсрамно е да злоупотребиш един милион, но неизказано велико е да откраднеш една корона. Позорът намалява, колкото повече грехът расте“. (3,2). А неговият антагонист Джанетино Дориа оправдава убийствата и безчинствата си, чрез които се домогва до княжеската корона, най-цинично с относителността на общовалидния морал на престъпниците: „Тронът заличава всички кървави престъпления“ (2,14).
Относителността на моралните понятия е заложена в самото битие, и то в анонимността за определянето на тяхното качествено съдържание: доброто става добро върху контрастната материя на злото или, обратно, но те винаги остават относителни в преценката си, защото зависят от везната на субекта, в алтернативата на моралното измерение за тяхната относителност в реализацията. „Всяко зло за добро“, казва една поговорка и така най-добре изразява колебанията в абсолютната морална стойност. В отделни произведения на литературата този относителен принцип е намерил своето най-дълбоко превъплъщение. Мефистофел във „Фауст“ на Гьоте („Пролог на небето“) символно изразява тази своя относителна същност като персонификация на злото: Аз част от тая сила съм, що само зло крои, но все добро твори. С тези думи той подчертава динамичната енергия в живота на човека, дейното начало в неговото развитие към постигането на един нравствен идеал, доколкото е осъществим тук, на земята, но за да се постигне, човек трябва да се себеопознае по пътя на съблазни и изпитания, чрез които да се изгради като морална личност. А Хамлет с няколко думи очертава субективната относителност в преценката: „Само по себе си нищо не е нито добро, нито зло, едва мисълта го превръща в добро или зло.“
Самият Ницше в осмислянето на двете начала стига до следния алогизъм: „Злината е най-добрата сила на човека, най-злото е потребно за доброто на свръхчовека“, и в него се крие ключът за разбирането на основната концепция, залегнала както в отделните фрагменти на „Човешко, твърде човешко“, така и в лебедовата му песен за свръхчовека „Тъй рече Заратустра“. Но и обратната профилировка в резултата на действието „добро“ е намерила израз в народни поговорки, когато положителните йони на моралното действие се превръщат в отрицателни йони на аморалното: „Направи добро да намериш зло“; „Храни куче да те лае“; „Дай на кьоравия тоягата да ти строши главата“; „Пази, боже, сляпо да прогледа“; „Изтъках си платното, ритам ти кросното“; „Прегърни змия да те ухапе“. От подобна позиция Заратустра атакува всички морални аксиоми на религията, на любовта към ближния, на състраданието, на саможертвата за благото на тълпата или държавата и издига идеала за пълната автономност на личността в реализацията и на духовен аристократ и свръхчовек. Тази относителност или субективност на понятията — и като вече изграден светоглед — оставя винаги отворена възможност за диалог с въображаем или конкретен партньор и тъкмо тази техника на изложение прави безкрайно интересна фрагментната афористична постановка, тъй като понятията могат да се извадят от тяхната застиналост в текста като внезапно прозрение или строго субективна преценка и да се раздвижат в амбивалентността им на плюс и минус, на положителната им реализация или нихилистично отрицание, както при религията и безверието, държавата и човешките отношения, нихилизма в лицето на Волтер, „на свободния дух“, разчупил оковите на всяко духовно и култово обожание, в двойното огледало на миналото и настоящето и обратната профилировка на ценностите. Установените норми са изиграли своята роля, сега се търсят нови стойности, но не в робската психика на тълпата или в битието на интелектуалните парии, а в създаването чрез селекция на духовна аристокрация, дори в самостойната ценност на отделния човек, преодолял себе си и вътрешната независимост от нивелираното равенство, от овехтелите императиви на любов към ближния, на състрадание, на подчинение, търси се ново евангелие, нова религия — религията на свръхчовека, която пак утвърждава морални стойности, но добити и извоювани чрез личното усъвършенстване, чрез извисяване на духа над опошлените догми, над лицемерните добродетели и укоренени чрез религията нравствени постулати, чрез едно собствено законодателство, в което решава „волята за мощ“, както в овладяването на собственото его, така и в овладяването на живота, не на небето, което остава само една примамлива абстракция за паплачта. Но тази воля във функцията си на воля за власт не се покрива с понятието за политическо господство, потисничество и насилие, както погрешно се втълпява от противниците на Ницше, а е воля за. творческо осмисляне и покоряване на живота чрез преоценка на всички ценности, чрез събарянето на старите скрижали и създаването на нови ценности, чрез творческото преизграждане на живота и самия човешки индивид… „Докато над мене тегнеше вашият морал, аз дишах тежко като човек, който се задушава. И тъй удуших змията. Аз исках да живея, затова тя трябваше да умре.“ „Най-висшият идеал не е за всекиго, не става дума за някакви права на по-силния, а силни и слаби в това отношение са равни, разделя ги само себепревъзмогването и преодоляването на морала. Моето изискване е да създадем същества, образец на съвършенство, издигнати над целия род «човек», а за това трябва да пожертваме себе си и «ближните». Досегашният морал има границите вътре в рамките на този род, в безусловното нивелиране на човечеството, в създаването на големи термични огради, докато неговото движение е обратно на първото движение: изостряне на противоречията и пропастите, премахване на равенството, създаване на свръхмощни хора, с дейна воля за мощ. Първото движение създава «последния човек», а второто (primum mobile) чрез селекция — нова аристокрация по образеца на свръхчовека, но и двата вида хора могат да съществуват едновременно един до друг, но по възможност отделно.“ В този смисъл трябва да се разглежда мисията на свръхчовека, а не като политическо господство, една мисъл, залегнала и в недовършения труд „Воля за мощ“ (1887–1889 г.), но намерила най-ярък израз в „Тъй рече Заратустра“. Неговият девиз е да се чества бъдещето, а не миналото с неговите надживени догми и закостенели традиции. Да се създаде миг на бъдещето, да се живее с надеждата за тържеството на творчески озарения човек, на духовния аристократ, превъзмогнал себе си в мисията да твори бъдещето!
„Тъй рече Заратустра“ е книгата, която и до днес буди възхищение и задоволство, преживява мигове на активно въздействие върху цели поколения, докато през определени периоди бива заклеймена като опасна политическа идеология и ерес, около нея се разгаря истинска борба на страсти, на признание и отрицание, на доктринерски изопачавания, а всъщност тя е само една лична изповед на Ницше в търсенето на уравновесителен баланс между укоренена норми и личното им преосмисляне все върху везните на тяхната относителна валидност, без да иска да натрапва изводите от това люшкане между миналото и бъдещето, защото, както изтъкнахме по-горе, противопоставянето е само интелектуално, а не политическо, свръхчовекът е духовен аристократ, творец, одарена личност, изградила себе си в борбата за откриване на истината и трайните морални стойности. Макар да е издържана в стила на библейските притчи, тя не е проповед, а изповед на един самотник, който стига до познание на себе си и своята мисия в усамотението на планината между своите зверове — змията и орела, символите на мъдростта и възвисеността. Изложението в стила на Библията е по-скоро литературен маниер, отколкото опит за политическо евангелие или по-скоро евангелие само за избраници, а и самото зареждане на концепцията има характер на прозрение, в което мисълта носи действието. Въпреки външната произшественост то се извършва в душата, в селекцията и преоценката на натрупаните морални ценности в тяхната относителна валидност, на отделяне ог многолюдието, от дребното битие, в изграждането на една религия на бъдещето, в което всички могат да съществуват един до друг, но отделно. Тъкмо в тази разлюляна диаграма на душевни възторзи и разочарования той превъзмогва себе си като егоистично Его и опознава истината и висшата цел в живота, но не като подготовка за отвъдния свят, както проповядва религията, а като повеля да го изживее в новото земно предназначение на духовен аристократизъм и себенадмогване, на осъществяване на представата за свръхчовека. Концепцията за „Тъй рече Заратустра“ се заражда в Италия край прелестния тих залив на Рапало, недалеч от Генуа, но едва в Рим, в една лоджия на пиала Барберини, Ницше съчинява „най-самотната песен, изпята някога от поет: песента за нощта“. Цялата книга за Заратустра е обвеяна от чувството за самота, което колкото и да е трагично, е необходимият творчески климат и стимул за изповед, с наложителността на внезапно озарение, на „екстаз“, така че и първата, и втората част са изпети на един дъх, ако характеризираме книгата като философско-поетическа поема. „Ти не си способна да си представиш стихията на подобни творчески навей — пише той на сестра си Елизабет, — има ли някой В края на XIX век ясна представа за това, което поетите на силни епохи са назовавали «вдъхновение»? Ако ли не, аз ще го опиша.“ И стига до заключението, че „човек е само инкарнация, само уста или медиум на свръхестествени сили“. Понятието „вдъхновение“ в смисъл, че внезапно, с неизразима сигурност и финес нещо става видимо и достъпно за слуха, нещо, което разтърсва до глъбините на душата и изумява — изразява същността на това състояние. Човек слуша — не дири, приема и не пита, кой дава. Като мълния проблясва една мисъл, налага се с формата си без колебание — никога не съм имал избор. Един възторг, чийто неудържим напор се излива в поток от сълзи, като стъпката му неволно ту забързва, ту се забавя: едно излизане вън от себе си при най-ясно съзнание за безчет леки тръпки и трепети чак до върха на пръстите на краката, една бездна от щастие, в която най-мъчителното и най-мрачното нямат ефект на контрасти, а са необходима предпоставка, предизвикателства, необходим цвят в богатия спектър от светлина, инстинкт на ритмични взаимоотношения, обхващащ широки пространства от форми. Продължителността, потребността от един широкообхващащ ритъм е едва ли не мярка за интензивността на вдъхновението, един вид уравновесител на неговия напор и напрежението му… Всичко става във висша степен недоброволно, но сякаш в бурен изблик на чувството за свобода, на независимост, за мощ, за божественост… Непроизволността на образа, на символа е най-голямото чудо — Човек няма представа що е образ и що е символ, всичко се предлага като най-вездесъщ, най-правилен, най-прост израз. „Сякаш нещата от само себе си — както казва Заратустра — се организират и склаждат в символа.“ Каталог: textove textove -> Еразъм Ротердамски Възхвала на Глупостта textove -> Платон „апология” textove -> Nikolai Maistorov textove -> Стоимен стоилов 1944 Роден във Варна, България textove -> Stoyan tsanev 1946 Born in Bourgas, Bulgaria textove -> Stoyan tsanev born in Bourgas, Bulgaria in 1946 textove -> Стоимен стоилов 1944 Роден във Варна, България textove -> Ralitsa Nikolova Born February 16, 1945 in Polski Senovets textove -> Изложение на книгата в Лайпциг, Германия Самостоятелни изложби textove -> Христо Кърджилов Изтегляне 2.26 Mb. Сподели с приятели:
|