ГЛАВА III
РЕЛИГИОЗНИЯТ ЖИВОТ
Двойната борба срещу злото. — Когато ни сполети някое зло, можем да го преодолеем или като отстраним причините му, или като променим въздействието, което то оказва върху чувствата ни: следователно чрез претълкуване на злото в добро, чиято полза може би ще почувстваме по-късно. Религията и изкуството (също и метафизичната философия) се стремят да въздействат върху промяната на чувствата отчасти чрез промяна на преценката ни за изживяното (например с помощта на иносказанието: „Когото Бог обича, го наказва“), отчасти чрез възбуждане на желанието за болка, за емоционален изблик изобщо (оттам води началото си трагическото изкуство). Колкото повече човек е склонен да претълкува и да преосмисля, толкова по-малко ще бъде в състояние да открие причините за злото и да ги отстрани; мигновеното упояване на болката и упойката, както се практикува например при зъбобола, ще му стигнат и при по-тежки страдания. Колкото повече властта на религията и на всяко изкуство намалява ефекта на наркозата, толкова по-упорито хората си поставят за цел истинското отстраняване на злото, нещо, което естествено е неблагоприятно за трагиците, защото след като царството на неумолимата, непобедима съдба все повече се стеснява, сюжетите за трагедии стават все по-малобройни; още по-зле обаче стои въпросът за свещениците: понеже досега те живееха главно от упояването на човешки нещастия.
Истината в религията. В периода на Просвещението значението на религията не бе дооценено, в това няма съмнение; ала също така безспорно е, че при последвалата реакция срещу Просвещението справедливостта отново бе значително онеправдана, а именно като към религиите се отнасяха с любов, дори с влюбеност, признавайки им например по-проникновено, та дори най-проникновено разбиране на света, от което науката би трябвало да смъкне одеждите на догмата, за да придобие „истината“ в нейната немитична форма. Според твърдението на всички противници на Просвещението религиите следователно би трябвало „sensus allegoricus“, с оглед разбирането на масите да станат изразители на онази древна мъдрост, която била мъдростта сама по себе си, доколкото цялата истинска наука на новото време била устремена винаги към нея, а не обратното извън нея: така че между най-старите мъдреци на човечеството и всички по-късни да се възцари хармония, единомислие във възгледите и напредък в познанието в случай, че желаем да говорим за такъв, то той да не засяга същността му, а да се свежда само до неговото споделяне.
Цялото това схващане за религия и наука е от край до край една заблуда и никой не би посмял да го изповядва и днес още, ако Шопенхауер не бе го взел под своята красноречива защита: едно оглушително високо красноречие, макар да стигна едва след цяло едно поколение до своите слушатели. Както е сигурно, че от Шопенхауеровото религиозно-морално тълкуване на човека и света може да се спечели много за разбирането на християнството и на другите религии, така е сигурно, че той се е заблудил в значението на религията за познанието. В тази област той самият бе твърде послушен ученик на представителите на науката от своето време, които, отрекли се от духа на Просвещението, вкупом се прекланяха пред Романтизма; ако бе живял в наше време, за него би било невъзможно да говори за sensus allegoricus на религията; както обичайно, той по-скоро би отдал заслужената чест на истината с думите: никога досега една религия, нито опосредствено, нито непосредствено, нито като догма, нито като притча, не е съдържала истина. Защото всяка религия е рожба на страха и на нуждата, тя се е прокраднала в нашето битие по лабиринтните пътеки на разума; може би някога пред заплаха от страна на науката тя е примамила в своята система някое философско учение, за да може по-късно то да бъде открито там; но това е само изкусен фокус на теологията по време, когато една религия започва да се съмнява в самата себе си. Тези фокуси на теологията, на които естествено християнството като религия на една просветена, пропита от философия епоха се учеше още много отрано, доведоха до онова суеверие на sensus allegoricus[5], ала още по-силно повлия навикът на философите (именно от смесения тип на поетизирани философи и философстващи поети) да се отнасят към всички чувства, открили вътре в себе си, като към основна същност на човека изобщо, а по този начин да позволят и на собствените си религиозни чувства да упражняват значително влияние върху светогледния строеж на системите им. Защото по силата на традиционни религиозни навици или най-малкото под натиска на отколе унаследената „метафизична потребност“ философите многократно философстваха и така стигнаха до философеми, които сочеха наистина голяма прилика с еврейските, християнските, или индийските догми, прилика, каквато обикновено децата имат с майките си, само че в този случай бащите не бяха наясно относно майчинството, както иначе става, а в невинното си учудване измислиха баснята за някаква семейна прилика между всички религии и науката. В действителност между религията и истинската наука не съществува нито роднинство, нито приятелство, нито дори вражда: те живеят на различни планети. Всяка философия, която озарява мрака на последния си шанс с блясъка на религиозна комета, предизвиква абсолютно съмнение към себе си относно своята научност и всичко това навярно отново е религия, макар и под труфилото на науката. Впрочем, ако всички народи бяха единодушни в определени религиозни възгледи, например относно съществуването на Бог (между другото, тук случаят не е такъв), то това пак би било един противоаргумент срещу защитаваните възгледи, например съществуването на Бог: възможно е consensus gentium или изобщо hominum, както е редно, да се отнася само до една глупост. Затова пък изобщо няма consensus omnium sapientium по отношение на нито едно нещо, с изключение на онова, за което говори Гьотевият стих:
„Премъдрите на всички времена“
„Глупост е да чакаш глупец да поумнее!
Деца на разума, дръжте се с глупците,
както подобава, именно като с глупци!“
Казано без стих и рима, приложено към нашия случай: consensus sapientium се състои в това, че consensus gentium се отнася до една глупост.
Християнството като древност. Когато някоя неделна утрин чуем старите камбани да ръмжат, неволно си задаваме въпроса; възможно ли е! Та това се отнася до един разпнат преди две хиляди години евреин, който казваше, че е син Божи. Доказателство за подобно твърдение липсва. Християнската религия е навярно една врязваща се в нашето съвремие праисторическа древност и да се вярва на подобно твърдение след като преценката ни за всяка претенция е толкова строга е може би най-допотопният остатък от това наследство. Един бог, който създава деца от смъртна жена, един мъдрец, който подканя към бездействие, който не иска човекът да е съдник, а насочва вниманието му към знаменията, вещаещи предстоящата гибел на света; справедливост, която приема невинния като заместителна жертва; някой, който кара последователите си да пият кръвта му; молитви за сбъдване на чудеса; грехове, извършени към бога, изкупени пак чрез бога; страх пред едно отвъд, входът към което е смъртта; формата на кръста като символ по време, когато предназначението и позорът на кръста са вече непознати какъв ужасяващ хлад лъха от всичко това, като от гроба на прастаро минало! Дали да вярваме, че в подобно нещо все още се вярва?
Неелинският характер на Християнството. — Гърците гледаха на Омировите богове, издигнати над тях, не като на самодръжци, нито пък на себе си, които стояха под тях, като на слуги, както правеха това евреите. В тях те виждаха само отражение на най-сполучливите екземпляри от своята каста, следователно един идеал, а не антипод на собственото същество. Те чувстват помежду си близко сродство, съществува взаимен интерес, един вид Symmachje[6]. Създавайки си подобни богове, човек се издига в собствените си очи и се поставя в положението на нисшата аристокрация към висшата; докато италийските народи имат една направо селска религия, проникната от перманентен страх пред зли и капризни властници и душевадци. Там, където олимпийските богове се оттеглиха, животът на елините се помрачи, стана по-боязлив. Затова пък Християнството смачка, сломи човека тотално и го потопи сякаш в дълбоко блато: а после внезапно озари чувството му за мъчителна греховност е блясъка на божието състрадание, така че изненаданият, замаян от милостта, нададе ликуващ вик и за един миг повярва, че носи в себе си цялото небе. Именно върху това болнаво изстъпление на чувството, върху необходимата за това дълбока поквара на ума и сърцето насочват вниманието си всички психологически фантасмагории на Християнството: то иска да унищожи, да сломи, да упои, да опияни, едно нещо само не иска: да спази мярката и затова в най-съкровените дълбини на разума то е варварско, азиатско, лишено от благородство, неелинско.
Религиозен с предимство. — Има трезви, трудолюбиви във всекидневното си занаятие хора, на който религията е пришита сякаш като подгъв, засилващ човечността им: те постъпват много добре, като си остават религиозни, защото това ги разхубавява. Всички хора, които не умеят да си служат с оръдието на някой занаят включително словото и перото, взети като оръдие, стават сервилни: за тях Християнската религия е твърде полезна, защото при нея сервилността приема облика на християнска добродетел и става удивително красива. Хора, които смятат всекидневния си живот твърде празен и монотонен, лесно стават религиозни: това е разбираемо и простимо, само че те нямат право да изискват религиозни чувства от ония, чийто всекидневен живот не протича празно и монотонно.
Християнинът на всекидневието. — Ако християнството със своите постулати за божие възмездие, всеобщо грехопадение, опрощение на избраните и опасността от вечно проклятие имаше право, би било белег на слабоумие и безхарактерност да не стане човек свещенослужител, апостол или отшелник и със страх и трепет да се подготвя единствено за собственото спасение: би било истинска лудост да се пренебрегне вечната изгода пред преходното благополучие. При предпоставката, че изобщо може да се вярва, то християнинът на всекидневието представлява една окаяна фигура, човек, който наистина не знае да брои дори и до три и който между впрочем именно поради душевната си невменяемост не заслужава това тежко наказание, което християнството му вещае.
Смяна на личностите. — Щом една религия се наложи, нейни противници стават всички, които щяха да бъдат първите й апостоли.
Съдбата на християнството. Християнството възникна, за да облекчи душата: но сега то би трябвало първо да потисне душата, за да може после да я облекчи. Следователно тя ще се погуби.
Слепите ученици. — Докато човек съзнава много добре силата и слабостта на своето учене, на своето изкуство, на своята религия, мощта му е още малка. Ученикът и апостолът, който няма око за слабостта на учението, на религията и така нататък, заслепен от авторитета на майстора и преклонението си към него, обикновено притежава по-голяма сила от майстора. Никога още влиянието на един човек и на делото му не са стигнали до разцвет без слепите ученици. Да помогнем на познанието да спечели победата често означава само така да се посестрим с глупостта, че авторитетът на последната да извоюва победата и на първата.
Срутване на църквите. Религията в света не е достатъчна дори само за да унищожи религиите.
Безгрешност на човека. — Разберем ли веднъж „как се е появил грехът на света“, а именно чрез погрешните ходове на разума, благодарение на което хората помежду си, пък и отделният човек се смятат за много по-черни и по-лоши, отколкото са в действителност, то цялото това изживяване изведнъж олеква и човекът и светът заблестяват в ореола на целомъдреност, така че ни става драго на душата. Сред природата човекът си остава винаги истинско дете. Понякога детето сънува кошмари, обаче когато отвори очи, то всеки път се вижда отново в рая.
Нерелигиозността на художника. Сред своите богове Омир се чувства тъй свойски и като поет изпитва такова удоволствие да общува с тях, че положително е бил дълбоко нерелигиозен; с това, което му предлага народното поверие едно оскъдно, сурово, отчасти зловещо суеверие, той борави така свободно, както скулпторът със своята глина, следователно с непринудеността, присъща и на Есхил, и на Аристофан, а с нея се отличават в по-ново време големите майстори на Ренесанса, както и Шекспир, и Гьоте.
Изкуството и силата на фалшивата интерпретация. — Всички видения, ужаси, пълно изтощение, екстази на светеца са познати болестни състояния, които поради вкоренени, религиозни и психологически заблуждения се тълкуват от него съвсем различно, а именно не като болести. Така може би Domomon[7] на Сократ е само едно ушно страдание, което, съобразно с доминиращите в него морални принципи на мислене, той излага не по начина, по който бихме го сторили днес. Не по-различно стои въпросът с безумието и изстъплението в речите на пророци и оракули; винаги степента на знание, фантазия, стремеж, моралност на ума и сърцето на интерпретаторите им е придавала голяма стойност. Към най-големите постижения на хора, наричани гении и светци, спада това, че успяват да наложат свои интерпретатори, който за добра чест на човечеството ги разбират погрешно.
Почит към безумието. — Тъй като хората забелязали, че възбудата често избистря ума и предизвиква щастливи хрумвания, сметнали, че усилвайки възбудата до крайност, ще станат още по-находчиви и ще имат най-щастливи хрумвания и внушения: и така започнали да почитат безумния като мъдрец и оракул. В основата на това лежи един погрешен извод.
Пророчества на науката. — Целта на модерната наука е: колкото е възможно по-малко страдания, колкото е възможно по-дълъг живот, следователно един вид вечно блаженство, естествено твърде скромно, сравнено с обещанията на религиите.
Забранена щедрост. Любовта и добрината в света не са в такова изобилие, че да ги отдаваме на самомнителни същества.
В известно отношение и аскетът се опитва да облекчи живота си, и то обикновено чрез пълното му подчинение на една чужда воля или на всеобхватен закон и ритуал, подобно на брахмана, който не предоставя нищо на собственото решение и всеки миг се ръководи от някое свещено правило. Това подчинение е мощно средство, за да добием власт над самите себе си; човек е зает, следователно не скучае, без при това да го измъчват поривите на своенравното и страстта; след като едно дело е извършено, липсва чувство за отговорност, а с това и мъката на разкаянието. Човек се е отказал веднъж завинаги от собствената воля, а това е по-лесно, отколкото да се отказваш от нея при конкретен случай; както е по-лесно да се лишиш изцяло от едно желание, отколкото да спазваш мярка при задоволяването му. Ако си припомним днешното отношение на човека към държавата, откриваме и там, че безусловното подчинение е по-удобно за обвързаното с условия, следователно светецът облекчава живота си чрез пълното отричане от личността и ние се заблуждаваме, когато в лицето на този феномен се прекланяме пред върховния, героичен подвиг на моралността. Във всеки случай по-трудно е да наложиш личността си без колебания и неяснота, отколкото да се освободиш от нея по описания начин; а освен това се изисква много повече дух и размисъл.
Не това, което светецът е, а това, което означава в очите на несветците, му придава световноисторическо значение. Именно поради обстоятелството, че се заблуждаваха в него, че тълкуваха погрешно душевните му състояния и се стараеха да го разграничават колкото е възможно по-релефно от самите себе си, смятайки го за неподдаващо се на сравнение, непознато свръхчовешко нещо, именно поради това светецът спечели изключителната сила, с която можа да овладее фантазията на цели народи, на цели епохи. Самият той оставаше за себе си един непознат; разбираше руните на своите настроения, наклонности, действия според изкуството на една интерпретация, пресилена и изкуствена също като пневматичната интерпретация на Библията. Ексцентричното и болнавото в неговата природа, преплетено тясно с духовна нищета, полуобразованост, разстроено здраве, свръхвъзбудени нерви, оставаха скрити както за неговия поглед, така и за взора на неговите съзерцатели. Той не бе особено добър, още по-малко особено мъдър човек; обаче означаваше нещо, което надхвърляше човешката мярка за доброта и мъдрост. Вярата в него подкрепяше вярата в божественото и чудодейното, в религиозния смисъл на цялото битие, в един предстоящ, последен ден на Страшния съд. Във вечерното сияние на световния слънчев заник, озарил с лъчите си християнските народи, призрачният ръст на светеца се разрасна до границите на невероятното: да, стигна до такива висини, че дори през нашето време, което не вярва вече в Бог, има все още достатъчно мислители, които вярват в светците.
Сподели с приятели: |
