Книгата се издава в две части. Съдържание Първа част

“всяка материална точка запазва състоянието си на покой или на праволинейно и равномерно движение във “вакуум”, докато някое външно тяло или множество от тела не го изведе от това му състояние е валиден за съизмерими по размер обекти.

Това твърдение е в сила само за тела със “съизмеримо-малки размери” сравнени с мащабите на експерименталната установка, където става регистрацията на събитието. Ситуацията отразена в този закон е горе–долу като представата ни, че “една щастлива рибка” на дъното на океана, която си плува нанякъде, а някой вече е сложил тигана с олиото на огъня .... Само, че тази рибка е гладна и има уста пълна със зъби и ... хапе!. Този закон отразява закона за инерцията. Той се състои в свойството на “материалните точки” да запазват регистрираното състояние, в случая на отсъствие на външни въздействия. Ако няма намеса върху тяхното състояние на покой или равномерно праволинейно  движение, осъзнаваме и свойството наречено с общо понятие – “инертност”.

На практика, всяко механично движение е относително. То зависи от избора на системата за отчитане. Именно с координатната система за отчитане въвеждаме инструмент за регистрация. Силата я приемаме като векторна величина с критерии за посока в пространството и интензитет. Тя се явява мярка за механичното въздействие на материалната точка или тялото от страна на другите тела или полета. Ето въвели сме и понятие “поле” или “полева форма на материята”. Например, в електростатиката, интензитетът на полето в една точка е равен на силата, с която то действа на единица положителен (пробен) заряд. Последният е еквивалентен на “електрическа материална точка”, поставен на нейното място в относителното пространство. Взаимодействието между телата, респективно множество от някакви “материални точки” или условни обекти, се явява причина за изменение на състоянието.

То определя и промяната, изразена като  движение, деформация, електрически показатели, топлина и т.н. В “Електродинамиката” се казва, че зарядът е характеристика на частиците, определена от възможността им да участват в електромагнитни взаимодействия  от силов характер. Независимо дали е положителни или отрицателни, всяка “електрически заредена” частица, има ненулева гравитационна маса в покой, а зарядът й не зависи от скоростта и ускорението на частицата. Зарядите са  кратни на някакъв регистриран от нас “елементарен електрически заряд”. Последният е равен на 1,6 х 10^-19 Кулона. Това е заряд, който е идентичен на “елементарно електромагнитно действие” – критерий за квантуване. Обаче.... Ще ни се да разберем какво е електричен заряд, но не ни се удава! Ние сме получили сведения за  “ответната реакция” при регистрация на нещо си, а на практика, не знаем как изглежда, от какво е направен този елементарен електричен заряд, товар или както искате го наречете. Дори не знаем дали е “айсберг”, “метеорит”, гигантски динозавър, мамут, жаба или космически кораб пълен със “зелени човечета”. Гледаме от много далече, че нещо се бие, блъска и накрая някой неистово пищи, че го чуваме чак от дълбините на ада на материята! Това означава, че чрез елементарното противодействие сме регистрирали някакво събитие. Какво е то не знаем, но поради това, че в света има много мънички обекти, си мислим, че всички фотони, електрони, атомни ядра, протони, неутрони, неутрино, мезони и т.н. са абсолютно еднакви. Сравнете това твърдение с българския народ и разбирате, че всяко атомче в качеството на разумно човече е индивидуално и реагира по своему. Значи не знаем, кой е бил набит! Но знаем, че някъде в “микро-света” е имало пердах!

Отгоре на всичко, по някакъв експериментален начин сме регистрирали и че всеки електрически заряд създава около себе си в тримерното пространство някакво силово въздействие върху други електрически тела, а именно електричното поле! Когато пък този заряд се движи заедно с полето си се поражда и магнитно поле, чиито силови линии обграждат електричното поле по сложен, но винаги еднакъв начин. 

Установяваме, че електрическият заряд е и “адитивна величина”, каквато е “гравитационната маса”. За да си изясним тази чудесия -електричното поле, въведохме понятието “виртуални фотони”. За тази работа много нобелови лауреати се навъдиха. За съжаление за интимната вътрешна структура, а и за състава на “силовите линии” на електричните полета нищо не знаем! По отношение минимизирането на размерите се достигна до пространство с размерност около 10^-29 см. И толкова! По-надолу в мирозданието няма как да бръкнем и да видим!  На практика, цялата ни физика, особено “експерименталната физика” се опира на регистрацията! Така че, когато някои в “микро-света” се сритат ние знаем, че някой го е заболяло много. За съжаление не знаем кой е сритания! Горе-долу, това е и принципа на Хайзенберг. От възникване на теорията на относителността в 1905 г. и досега не престават опитите тя да бъде използвана за “доказване” на “философския релатививизъм”.

Последният представлява една разновидност на “наивния идеализъм”, отричащ обективното съществуване на материята, проявяваща се в различните й форми и евентуалната й познаваемост в дълбочина! Не трябва, обаче, да се забравя, че понятието “относителност”, с което се работи във физиката, т.е. зависимостта на стойността на една физическа величина от отправната система и нейното механично движение няма нищо общо с понятието “относителност” използвано във философията! Теорията на относителността приема “относителността на редица физически величини” във “физически смисъл” на думата. Така Айнщайн се помъчил да докаже “не-относителността” или “инвариантността” на “установените” от нас, по експериментален път природни закони, например, основното уравнение на динамиката. За периода от време до средата на 20-ти век “Теорията на относителността” беше “снимка” на “гигантско – бързите” движения (релативистки, около светлинни скорости), докато класическата динамика е отражение на движенията с малки, обикновени за нашите възприятия скорости. Например, скоростта на бързите неутрони е около 16 - 30 км./сек., а на бавните неутрони е около 2 км./сек.  Обобщението на идеите на специалната теория на относителността, извършено от Минковски чрез “четиримерна интерпретация” се отнася до една относителна граница на класическата механика. До нея се достига при навлизане в микрокосмоса.

Това е света на най-малките (известни ни засега) “елементи-частици” на веществото, наричани “елементарни частици”. “Материалната точка”, както посочихме, във всеки момент се характеризира с точно определени координати и скорост. За микрочастиците изменението на координатите, умножени по изменението на скоростите се дава с връзка – правопропорционална на константата на Планк разделена на 2 х масата на частицата. За една прашинка с маса 10^-12 грама, на което положението е установено с точност в координатите равни на 10^-6 см неопределеността в скоростта е от порядъка на 10^-8 см/сек. Следователно, прашинката с голяма точност може да се разглежда като класическа частица! Друг пример: разглеждаме един електрон, преминаващ през отвор със ширина от порядъка на 10^-12 см. Тъй като масата му (гравитационната маса на електрона) е 9х10^-28 грама, то в изменението на скоростта е равно на 7х10^-2 см./сек. Нека електронът се движи със скорост около 10^-8 см./сек. Неопределеността на скоростта в този случай е равна на 10^-30 от процента – (от скоростта).

Следователно, електронът при такъв експеримент също може да се разглежда като “класическа частица”. В “микро-света” няма как да регистрираме положението на една частица в даден момент. Затова, както Ви казахме, има написана от Хайзенберг някаква математическа релация и формула на неопределеност. Когато един електрон в атома, се движи по “условна орбита” или “орбитала” с размери от порядъка на 10^-10 см (1 ангстрьом), точността на определяне на положението му с линейни координати е от порядъка на 10^-8 см. Изменението на скоростта му приблизително е равна на 7х10^-8 см./сек. В този случай електронът в атома не може да се счита като класическа частица. Той има поведение на обект от периметъра на квантовата механика. Едновременно с квантовите си свойства се подчинява на вълновите закони описани от Луи Дьо Бройл и чрез уравнението на Шрьодингер. Последното е уникално и включващо, по думите на Ричард Файнман, не само мирозданието, микрокосмоса, но “и жабите и композиторите”. Като “капак отгоре” знаем, че електромагнетизмът е също така универсален в природата!

Както гравитацията и “електрон-неутринното поле” електростатичните сили са потенциални или, казано другояче, са консервативни. Това означава, че работата на електрическите сили при преместване на заряд в електростатично поле, не зависи от формата на траекторията, а само от положението на началната и на крайната точка. Работата на електричните сили при преместване на заряд по затворена крива в електрично поле е нула! За нулева работа никой не ни и плаща. За съжаление, ние хората сме обществени същества и трябва да плащаме данъци! Тях ги плащаме с глупостта си, на противодействието да приписваме свойствата на действието, и практически да не знаем нищо за тях. Циркулацията на интензитета на електричното поле е понятие свързано със “силовите линии”. Те са нещо като “материална точка”, само че са векторни “стрелички” с връхче и някаква посока. Оттук се дефинира, че интензитета на електричното поле през някаква напречна повърхност е равен на броя на силовите линии, които я убождат и пробождат!

Потокът на интензитета на електричното поле през всяка (ориентирана навън) затворена повърхност е равен на заряда, заграден от повърхността й. Този израз е  разделен още и на една електрическа константа (равна на 1 разделено на 4  и още разделено на 9 х 10 повдигната на степен минус 9-та. Има размерност  “Фарад на метър”. Тук е написано и едно число “п равно на , като критерий за това, че имаме работа с “кръгли” или сферични пространства, в които се реализира дадено електрическо събитие. Пропускам нарочно, за да не Ви отегчавам много тежки електрически и магнитни понятия. Такива са:  “циркулация”, “ток на отместване”, законите на Ампер, на Био-Савар, на Лаплас, на Фарадей и на Максуел.

Накрая разбираме, че строго погледнато “електромагнитното поле” въобще не се движи – движат се промените, които протичат в него! Известно ни е, че светлината е електромагнитна вълна – изменение на електромагнитното поле. До тук не стана ясно, какво е  електромагнитно поле! Циркулацията описва нещо, което още Ампер дефинира като известния ни закон за “пълния ток”. Той гласи, че циркулацията на магнитното поле, като поле създадено от електрически токове, под формата на фундаментално взаимодействие, т.е. наличие на магнитни сили, с които взаимодействат минимум два електрически тока, течащи по затворени контури,  е равна на умножена с константата на магнитната проницаемост сила на тока, заградена от траекторията на токовите заряди (на кривата на тока).

Същевременно магнитният поток през всяка затворена повърхност – магнитните силови индукционни линии са затворени криви, които нямат начало и нямат край. Основните закони на електростатиката, включват теоремата на Гаус – Остроградски гласяща, че потокът на електростатичното поле (изразен чрез своя интензитет) през всяка затворена повърхност е равен на разделения с константата на диелектричната проницаемост на вакуума заряд, заграден от повърхността представляваща математическо описание на потока (чрез интензитета на електричното поле - на потока през една повърхност и е равен на броя на силовите линии, които я пробождат. Така Гаус е формулирал теоремата си. За съжаление, не можем да кажем какво представляват “силовите линии” от потока на електричното поле и на магнитното поле.

Също не знаем, дали те не се “усукват” около своята векторно описана посока. Може да се включи и усукването, измятането или “торзия - торсия” описани с формулите на “Френе-Сере”. Тогава може да обясним някои неизвестни за нас фундаментални “квадруполни” процеси свързани с “дисбаланса” във “вакуумната субстанция”. Дали “струните – силовите полеви линии” в “микро-света” са усукани, дали “торсията и измятането” са също така съществени процеси и важни физични характеристики? За съжаление не е ясно, дали действието е маймуна, леден айсберг, зелено извънземно човече, или ..... ГОСПОД! Само от науката за регистрацията, каквато е нашата физика и частично техниката, няма да разберем скоро същността на действията, техния истински вид и материален носител в “микро-света”! Затова не трябва да бързаме с постулати като “постоянство на скоростта на светлината”. Не трябва да издигаме в култ “псевдоулеснения”, като масовото въвеждане на “материалните точки” и на редица чисто математически понятия, като четиримерно “пространство-време” - еквивалентно на “пространствено – времеви континуум”) и да им приписваме вид, качества и свойства, които въобще не притежават!

В настоящия труд си позволих, лукса да Ви опиша тези понятия от днешната фундаментална наука – физиката, защото когато се говори за “езотеричност” и “феноменология” се спекулира дори и с названията. Например, астролозите използват “геоцентричната система на Клавдий Птоломей”, а астрономите използват системата на Коперник. Всъщност се касае за анализ на динамиката на “Слънчево-Земните връзки” и влиянието им върху поведението на биосферата и в частност върху съдбата на отделните човешки същества. Например, се спекулира с понятието материя, материалност и духовност. Трябва да се знае, че “веществената – гравитационно-реагираща” форма на материята е израз на по-интензивен “дисбаланс” – аналог на “торнадо - цунами” в структурата и взаимодействията на вакуумната субстанция, а “полевата форма” на материята е “видимата, косвено или пряко от нас, проява” на по-фините “дисбалансни” процеси, пак в същата вакуумна субстанция.

Тази полева форма всъщност формира и едно полево-информационно поле, което някои обичат да наричат “душа”, породена от жизнените процеси на човека и други висши живи същества от биосферата. Затова и строго погледнато, електромагнитното поле не се движи. Движат се само измененията и промените, които протичат в него. Оттук можем да говорим и на свръх-езика на електромагнитните вълни генерирани от нашите интимни “геномни”, молекулярни ДНК структури и други подобни биологични и биофизични компонентни в човешкия организъм на клетъчно ниво. Известно ни е, че основните източници на видимата от нас светлина – атомите със своите електрони и ел. заряди, никога не изпускат непрекъснати синусоидални електромагнитни вълни. Нагретите атоми, светят и излъчването им е усреднено – статистическо, квантово, нелинейно и има  дискретен характер. Отделните атоми генерират светлината във вид на отделни “кванти” на електромагнитното поле – фотоните. Всеки фотон – светлинен квант, обаче, отново е ужасно сложен и сгъстен комплекс от някакви вълни, във формирането на които участват огромно множество прости синусоидни колебания, така наречените “хармоници”.

По тази причина нагретите тела изпускат светлинни потоци във вид на “вълнови пакети” или групи електромагнитни вълни. При регистрация на светлината от различни прибори, светлината се разцепва на огромен брой потоци и на отделни групи вълни, които взаимодействат с веществото, например, огледало или лупа. Същевременно вторичните вълни си взаимодействат – интерферират, дифрактират, както между себе си, така и, например, с огледалната повърхност. По този начин се разбира, че “рефлексията и рефракцията” са много сложни процеси на поглъщане на светлинната енергия (без да конкретизиране на фината структура и дълбоките взаимодействия на електромагнитните снопове вълни и вълнови групи) и последващо преизлъчване! Затова един огледален образ получен, когато се оглеждате в огледалото, е изключително сложна “интерференчна” структура, в която е закодиран по сложен начин Вашият огледален образ, възприет също по ужасно сложен начин  от Вашите очи. Скоростите на тези процеси са невъобразими, можем да ги наречем условно мигновени и оттам, че са определени с някаква относителна точност.

Тази точност, обаче, се подчинява на “релациите на Хайзенберг” за неопределеността. За ужасно малки времена е станало нещо, което ние наричаме огледално изображение. За колко време се е реализирал процеса “отражение”, няма как да си отговорим, защото образът ни е усреднен, статистически и зависи от отражателната “време-константа на огледалата. Ако скоростта на светлината е ужасно голяма - много по-голяма от 300 000 км./сек., тя може да се е погълнала и отразила огромен брой пъти от огледалото и да е влязла в очния ни нерв или в друго специално приемно устройство, но тази експериментална установка – човешко око, човешки мозък, фото-елемент, фото-детектор, термо-детектор, криогенен детектор на електромагнитни вълни, дифракционни решетки, интерференчни, лазерни и радио-детектори, супер-компютри, приемни електромагнитни антени и т.н. регистратори има определена “време-константа” на задействане, времеконстанта за обработка на данните и съответна регистрация от нас – хората.  Ако тази “време-константа” е по-голяма от 10^-10 сек. и е равна на около 10^-29 сек., то ние не можем да регистрираме светлинната скорост. Колкото по-голяма е скоростта на светлината в пространството от бързодействието на нашите средства за регистрация на явленията в експерименталната физика, толкова по-малко знаем за нея.

Следователно, ако вземем под внимание константата на Планк (с размерност - 1ерг х 1 сек.) и адекватната и по пропорция, елементарна  измерителната единица за мощност еквивалентна на (1 ерг / 1 сек.х 10⁷ ) и ги разделим се получава важно съотношение. То е равно на корен квадратен от време. (1х... / 1 Ват и делено на 10⁷). Разделяме константата на Планк, (като критерии за единица елементарно действие или противодействие)  на единица елементарна – квантова мощност -  (измерена във единици Ват = 10^-7 умножено по ерг и разделено на 1 секунда), След коренуване (извличане на корен квадратен) се получава размерност на “единица елементарна мощност” при елементарно действие или формиране на противодействие за време равно на 2,5737 х 10^-10 секунди. Това е числен и физически “критерий за атомно веществено реагиране – противодействие” от страна на падащо отвън светлинно въздействие. И нека се върнем към известната ни скорост на разпространение на електромагнитните вълни, в частност, на светлината във вакуум – около 2,99985 х 10^-10 см/ сек. Оказа се, че 1 см. разстояние от светлината се изминава за около 2,998 х 10^-10 сек.

Следователно, и двете посочени величини -  най- краткото време за реализиране на единично и елементарно “действие-противодействие” в “микро-света” по Планк са единтични по порядък на степенния си показател. Този процес отговаря на нашите преки и експериментални възможности за регистрация на събитията в света. Във вълновите процеси, тъй като има още една интересна характеристика – фазовата скорост, тя се явява критерий за редица пико- и фемто-секундни процеси регистрирани, обаче, по косвен път с помощта на вълновата механика. Така успяхме да регистрираме времето на живот на възбудените състояния на някои нестабилни елементарни частици от порядъка на 10^-24 до 10^-29 сек. Основите на квантовата и вълнова оптика – нелинейната оптика  произлиза и от “интерферационния експеримент” на регистрация от статистически тип на светлинно излъчване от точков източник през оптична преграда с две отверстия.  Оказа се, че дори мястото на точковия светлинен източник променя “инерференчната картина” от двата отвора. Това показва статистическия и вълнов характер на светлината като сума от множество вълнови състояния. А ако си представим, че имаме и “квадруполно изменение”,  торсионно усукване и измятане на циркулацията на елементарните електрични и затворените в тях магнитни потоци, явно трябва да преработим и уравненията на Максуел. Дори и тогава не се знае, дали ще стигнем до позволените ни дълбини на “дисбаланса” в материята и чудото на електромагнетизма.

Във вълновата теория Хелмхолц написа една теорема, в която се казва, че всяко еднозначно и непрекъснато векторно силово поле , се превръща в нула в безкрайността и се представя под формата на сума от градиентнте на скаларна функция и ротора на векторна функция или от сумата на скаларния потенциал на полето и неговия векторен потенциал. С други думи векторният потенциал характеризира напречните вълни, разпространяващи се с някаква скорост.       

Вероятно някои наши предугаждания са верни, но други не. Остава да работим в това направление и да не се отчайваме от своето невежество и отрицателни резултати, които нашите експерименти ни показват. Все пак нещо е постигнато....  

Развиват се и теоретичните постановки за заобикалящия ни свят - вещество или поле, включително “кварк-глюонната плазма”. Наложиха се и основни корекции на “теорията на относителността” в частта й, касаеща постулатът за “постоянство на скоростта на светлината”. Този постулат твърди недоказано и третира постоянството в скоростта на изменението на състоянието на електричните полета. Той произтича от недоизяснените процеси - пречупване и отражение на светлината в унисон с идеите на геометричната оптика. Формулиран е и от некоректно проведени експерименти. Например, тази теория се основава на един оптичен  експеримент, базиран на идеите на “геометричната и линейна оптика”. Днес се разви теорията за статистическата, квантова и “нелинейна” оптика. Последната третира и вероятната същност и интимна вътрешна структура на процесите, които наричаме обобщено електромагнетизъм и светлина в частност! Експериментът, за който става дума, и постулатът за постоянство на скоростта на светлината във вакуум се базират на рефлексията от огледални повърхности в опитната установка на Майкелсон - Морли. (фиг. 25, фиг. 26, фиг 27. Схеми и формули обясняващи опита на “Майкелсон-Морли”, формули на Айнщайн, Лоренцови трансформации, “Галилееви трансформации”, Експериментални постановки по квантова и статистическа оптика).

Сега е известно, че актът на отражение не е просто, “механистично отскачане” на “топчето” - светлинния квант от електронните облаци, от “сфазирани метални решетки”, от кристалната йонна решетка на електро-проводими повърхнини, или от някаква произволна и полирана метална повърхност. Той е изключително сложен и много бърз процес на светлинно- полево въздействие, последвано от адекватно противодействие - поглъщане и трансформиране на падащата светлина енергия от страна на електромагнитната квантова структура на “реципиентния” обект, и едва след това, по косвен път регистриране с подходящи технически устройства и видени от нас хората. Отражението и пречупването на светлината в огледални и оптично активни пропускливи среди, се характеризира и с даден времеви интервал (време-константа), като акт на особено взаимодействие с непрекъснат, а не дискретен характер. Този процес се разглежда при относително малки плътности на светлинната (полева и въздействаща енергия) и с относително малка стойност на “вектора на Пойнтинг”.

Тогава процесът на взаимодействие на светлината с веществото не е ясно изразен като квантов, а като трансформация на енергия (действие и адекватно противодействие, необходимо за последваща регистрация от подходяща апаратура) с непрекъснат спектър. Когато този комплексен и доста сложен процес протича за време от порядъка на 10^-70 сек., този интимен механизъм на взаимодействие не може да бъде засечен по експериментален път! Изследователите засичат само “единичен акт” на регистрация от фото-приемника, но не и от “огледалните рефлексии” в устройството на апарата, например, този на “Майкелсон-Морли”. Разделянето на лъчите и измерването на оптичните пътища е условно и нереално при тази представа за “свръх-бърз”, но не квантов процес на рефракция в металните отражателни повърхнини.

Днес се регистрират честоти на електромагнитни лъчения до 10⁴⁵ Херца. В настоящия момент не е възможно, технически да се измерят свръх-бързи електромагнитни процеси формиращи и понятията “пречупване и отражение“ на светлината в някаква оптично-активна среда. Като включим и идеите за съществуване и вероятна структура на “вакуумната субстанция” (с номинален размер на единична елементарна порция от порядъка на 10^-190 см.) се осъзнава, че нашите физически теории са много ограничени. Те са и много далече от реалната структура на материята в глобален мащаб.

На практика експерименталната физика регистрира някакво събитие по енергийно адекватно противодействие. За съжаление, причината предизвикала това регистрирано от нас събитие може да бъде най-разнообразна в зависимост от  своята дълбока физическа същност. В настоящия момент, ние учените сме изучили експериментално и предполагаме теоретично, че познатият ни свят заема тримерното пространство, ограничавано от минимален размер равен на  10^-19 до 10^-24 см. За Ваше сведение, частиците израждащи ядрото на атомите – стандартните и известни на нас “нуклони”, имат размер достигащ около 10^-14 см. Минимални размери около 10^-27 см формират и “кварк-глюонната плазма”, която се явява и относителната “размерна” граница на реагиращото по гравитационен способ вещество!

Времето, което сме засекли по експериментален път, като най-краткото е около 10^-27 секунди! Това е времето на живот на някои възбудени състояния на редица нестабилни “кратко-живеещи” елементарни частици. Досега учените физици експериментатори са установили относителна продължителност на живота (на видимата от нас Вселена), възлизаща на около 10¹⁹ секунди. Астро-физическите изследвания показват, че най-големият размер на макрообекти, наблюдаван експериментално от нас, човеците е около 10²⁹ см или около 10¹⁰ светлинни години, при условие, че една светлинна година е равна на разстоянието, което светлините (електромагнитни) вълни изминават във “вакуум” за една земна година. Тук също трябва да се има предвид още едно условие – постулатът за “ постоянство на скоростта на светлината във вакуум”. Ами ако нашите знания се отнасят само за тясна област от космическото пространство? Засекли сме по експериментален път свръх-бързи вълнови процеси с честотен диапазон достигащ 10⁴³ Херца.

Както споменах, ядрата на атомите са изградени главно от доскоро наричаните елементарни ядрени частици - известните “псевдо-неделими” атомарни протони и неутрони, заменени с общото название - “нуклони”. Във Вселената, която сме успели да наблюдаваме по експериментален път, има около 10^-80 нуклона, а нашето Слънце съдържа около 10⁵⁸. Нашата Земя е изградена от около 4 х 10⁵¹. За нашата техника “нано-технологиите” (изграждане на технически обекти с микро-размери, намалени  до 10^-9 см), “пико- и фемто-секундните” бързи процеси (от порядъка на 10^-13  и до 10^-15 сек.) са една граница, която ни дава самочувствието на победители над природата! Тези постижения формират нашата техническа и технологична гордост!

Обаче, разрешеното ни “за живеене” пространство, където действат силите на веществото и материята се простира далеч над човешките експериментални и технически постижения. Гигантската размерност в нашето жизнено пространство, започва от най-малкото природно късче, евентуално някакво относително стабилно “минимизирано“ състояние от “вакуумната субстанция” с размер приравнен на 10^-190 см.  до най- голямото космическо формирование с размери надвишаващи 10¹⁹⁰ см. Какво ни чака в тази природа? В какви райски градини и в какви кръгове на Ада можем да се озовем, при следващото развитие на експерименталната физика?  Навлизането в тези тайни на света могат да дадат отговор на въпроси, които интересуват и Вас! Физичните обекти (от звездите до атомите и елементите на кварк-глюонната плазма), а вероятно и състоянията на “вакуумната субстанция” са в непрекъснато движение, поради което между тях възникват пространствено-времеви съотношения.

Пространството и времето имат важни качества и едно много важно свойство – симетрията.  Така, например, времето по всяка вероятност е хомогенно. Това означава, че различните епохи са равностойни. От хомогенността на времето в теоретичната физика се извежда и “закона за запазване на възможността за извършване на работа или този за запазване на енергията”. Нашето реални тримерно пространство е хомогенно и изотропно. Хомогенността му означава физическа еквивалентност на свойствата му в различни места от относителните координатни измерителни системи. Изотропността му се изразява в еднаквите свойства във всички направления.

Физическите обекти (елементарните частици, атомите, молекулите, звездите) създават мигновено (за време по-малко от 10^-270 сек) около себе си особени състояния на взаимодействие, наречени силови полета. Тяхната дълбока същност сега е обект на интензивно изучаване. Силовите полета взаимодействат не само с полетата на другите околни частици, но и със собствените си, породени от тях силови полета. Измененията в известните на нас четири силови взаимодействия с полеви характер – гравитационно, електрическо и магнитно, (обобщени в електромагнитно поле), ядрените (мезонни) сили, действащи на дистанции по-малки от 10^-15 см., и електрон-неутринните (слабите) взаимодействия се извършват с крайна скорост, най-много равна на скоростта на светлината във вакуум. Последната се приема, че е еднаква във всички отправни системи и е една универсална константа. Крайната стойност на тази константа ни дава възможност да различим близко от далечно, минало от бъдеще, източник от приемник, причина от следствие, действие от противодействие.

Развитието на физика бележи голям успех с установяване на някои универсални принципи. Един от тях е вариационния принцип на Хамилтон валиден в класическата и в квантовата физика! Съгласно него, физическата величина характеризираща някакво действие, респективно еквивалентно противодействие, имащо размерност равна на произведението от енергията и времето, която за действително и експериментално установени движения и физически процеси заема една минимална стойност, като граница на минимизация! Действието, респективно противодействието, например, има минимална стойност при напълно определена зависимост на радиус-вектора описващ позицията на един физически обект в пространството и импулса на физическия обект, регистриран като изменение с размерност на време. Изследванията на експерименталната микрофизика показаха, че когато физическия микро-обект е пространствено ограничен, например, ограниченото движение на електрон в атома, в молекула или в кристалната решетка на твърдо тяло, то стойностите на това минимално действие, или на действието и противодействието в микро-обекта като цяло, се квантуват.

Това означава, че се делят. Те се разделят на минимални порции, с определени дискретни стойности. Броят им варира от 1,2,3,... цели числа до плюс безкрайност. Елементарния квант на действието, изразен чрез елементарния и еквивалентен на него, квант на еквивалентното противодействие, известен като константа на Планк е винаги еднакъв! Това важи и за всички известни на нас форми на движение на материални обекти, определени по експериментален път в реалното тримерно пространство. Тя има стойност равна на 6,62 х 10^-34  с единица за измерване равна на произведението Джаул по секунда. Така отношенията между скоростите на движение на физическите обекти, близки или много по-малки от тези на светлината и отношението от “тоталното действие-противодействие” към “елементарното действие-противодействие” изразено с константата на Планк, формира процесите в известната ни природа на релативистки и нерелативистки, и на квантови и класически. Засега е намерена и връзката между възможността за извършване на работа - енергията и гравитационно реагиращата маса на даден физически обект умножена с квадрата на скоростта на светлината във физически вакуум.

Съотношенията необходими за регистрация на даден релативистки “микро-обект” в пространството, изразени като произведение от измененията в пространствените координати на микро-обекта и умножени с измененията в импулсите, характеризиращи движението и силовото въздействие върху микро-обекта в пространството, се оказват винаги равни и или по-големи от минималното действие, зададено от константата на Планк. Елементарната дължина на вълната на едно елементарно – квантово и “релативистко” състояние на “микро-обекти” с изразено вълново и трептеливо движение се оказа право пропорционална на константата на Планк и обратно пропорционално на импулса.

Тези релации се представиха от физици като Хайзенберг и Луи Дьо Бройл. Накрая известния физик Шрьодингер формулира и своето уравнение даващо връзката между оператора на енергията, като закон за определяне на начина за извършване на работа равен на функцията разкриваща вълновата природа на “микро-обекта”. По този начин се установи, че в известния ни “микро-свят” с размерност на  до “кварк-глюонна” плазма, експериментално не сме сполучили да регистрираме в даден момент мястото на даден обект. Уравненията на Максуел за електромагнитното силово взаимодействие се оказаха в скрит вид “неинвариантни” спрямо “Галилеевите трансформации”. Въпросът е,  дали уравненията на Максуел са тотално верни (във всички случаи) или трябва да се доработят, което е правено. Както се каза - най-универсалният принцип, а именно този на Хамилтон е валиден както за класическата, така и в квантовата механика. Засега експерименталната физика, измерва косвено елементарното противодействие при взаимодействие между полева и вещева форма на материята. Принципите на това измерване винаги са идентични.

Следователно, веществото винаги реагира по адекватен начин с полевата форма на материята, чрез минималния квант на противодействие. Това противодействие има времева характеристика, така наречената “елементарна време-константа” на “елементарната реакция”, характерна за известните ни материали, състоящи се от над 130 вида атоми и около 300 вида елементарни частици в посочените по-горе пространствени размерности. Като цяло може да се формулира и закон, който дава връзката и взаимоотношенията на действие и противодействие. В класическата физика на всяко действие има равно по големина и обратно по посока противодействие! Само, че тук е в сила и мащаба даващ отношението към размерите и масите на двата взаимодействащи си обекти. Така, например, ако подскочим върху Земята, нейната реакция няма да можем да измерим като някакво отклонение на самата Земя от орбиталните й параметри при въртене около Слънцето, а ще го усетим по нейната реакция само върху нас. Това усещане има и своя “време-константа” на реакцията.

Следователно, обектите на взаимодействие трябва да имат съизмерими размерности. Когато тези размерности са несъпоставими по експериментален път, то действа законът, при който спектърът на действието може да бъде непрекъснат, но спектърът на противодействието е винаги на порции! Това е модифицирания принцип на Хамилтон. Нашите експерименти за определяне скоростта на светлината и във вакуум, и в разни оптично-активни среди, а също така и чрез различни радиоелектронни устройства за регистрация на микровълнови лъчения радарни и дълговълнови, а също така и на ултра-късовълнови лъчения – рентгенови лъчи, спирачни лъчения, гама-кванти и т.н. се засичат по измененията, които произтичат в регистриращите датчици на апаратурата, с която нашето човечество разполага! Тук се ползват, различни индуктивни, капацитивни, електро- и магнито-резистивни и общоизвестните импедансни и други електрически измервателни устройства. Влизат в действие радарни инсталации, антенни електронни устройства, различни системи с външен и вътрешен фотоефекти. Прилагат се и лазерни системи (газови, течни или твърдотелни лазери), електронни и електромеханични устройства за генериране на електрически процеси, съоръжения с проводими вериги за протичане на електрически ток, възникване на разделени заряди в кристалните решетки на детекторните устройства, механични изменения (прибори със стрелкови системи за измерване), нагряване, температурни изменения, механични деформации в пиезолектрични-датчици и т.н. Всички те имат инерциалност, характеризираща се с време минимизирано по експериментален път до 10^-24 секунди.

Когато процесът на първично взаимодействие на полевата форма на материята с вещевата форма има статистически и нелинеен характер, се определя и време за реакция - определена от принципа за минимално действие и минимално противодействие. Този праг на ответна реакция има времева характеристика, която се определя по експериментален път. Принципите ни за измерване са идентични по своя характер – електромагнитни и механични. Тогава, не може да има дори и малка представа за интимната същност на свръх-бързи процеси, измерени с времена по-малки от 10^-70 секунди до 10^-270 секунди например. По тази причина постулатите, че законите на физиката, които познаваме експериментално, са еднакви във всички инерциални отправни системи не са валидни и коректни! Например, равномерно и праволинейно движение на дадена изолирана система от тела, като цяло, не влияе на законите за движение и на всички останали механични, топлинни, електромагнитни н т.н. явления протичащи в тази система. Казано по друг начин, с помощта на всякакви опити, известни на експерименталната физика, направени в една изолирана  и затворена система, не можем да открием дали тя е в покой или се движи равномерно и праволинейно.

Вторият постулат е, че скоростта на светлината във вакуум не зависи от скоростта на светлинния източник и е една и съща във всички инерциални системи за всички наблюдатели. Само че, наблюдателите имат явна и експериментална “инерциалност” в интимната си същност на техническите решения на наблюдателните си и регистрационни системи. Те се подчиняват на принципа на Хамилтон за минималното противодействие. Изразяват се числено с константата на Планк за минималната делимост на света, с който реагираме по експериментален начин.

Това означава, че много неща не са ни известни, има още дълго време да се учим от природата и да откриваме нейните тайни! Така че, не трябва да се заблуждаваме и да се ограничаваме с една отчайваща идея, че сме толкова самотни и отдалечени във Вселената, че безутешно трябва да отпуснем ръце и да се оставим да ни изяждат “неземните хищници”, вместо да осъзнаем, че човешкият род има мисия и не трябва да се отчайва от ужасяващите мащаби на вселенското пространство, което населяваме, въпреки своята нищожност..                  

В световен мащаб, по отношение на друг интересен и глобален проблем, касаещ и развитието на палео-климата и човешката еволюция се лансират различни и донякъде съмнителни мнения на автори, като Робърт Бовал, Греъм Хенкок, Чарлз Хапгуд, членовете на Асоциацията за изследвания и просвещение в г. Норфолк САЩ, фондация ”Едгар Кейси” и т.н. В тези през-океански, но псевдо-научни становища се изтъкват се всякакви екзотични причини за климатичните промени на Земята ^{4, 6, 7, 8, 9, 10, 11}

Земната история датира още от преди повече от 3 - 4 милиарда земни години. Тя се характеризира не с кротко еволюционно развитие, а с бурни планино-нагъвателни колизии. Земята е преживяла и мощни “орографски” процеси. Понесла е и множество външни удари - “импакти” от Космоса Планетата ни е била разтърсвана от ужасяващи и повсеместни вулканични изригвания. Литосферните нагъвания довели до трансформации на геометрията на земната кора. Тя е променяла вида и структурата на акваторията си  и на материците. Земята е преживяла мащабни ледникови периоди и тропични интерглациали. Измененията на климата в различни области от земното кълбо са съпроводени с тежки колизии за биосферата.

Като основни причини за биосферните колизии се изтъкват различни фактори. Основните се състоят в промяната на орбиталните параметри на планетата:

1.      изменение в ексцентрицитета на земната орбита;

2.      вариации в наклона на земната ос на въртене;

3.      сложно планетарно взаимодействие с Венера и Марс, Луната и

отдалечаване от повърхността на разширяващото се по обем

Слънце в процеса на своето развитие през 5-те си милиарда

земни години живот;

1.  важен фактор в геологията се явяват и вариациите в периодите на околоосните земни клатения - прецесии и нутации.

Много нашумели са хипотезите и теориите за падане на гигантски комети върху  Земята и трагичните последици върху биосферата. Не трябва, обаче, да се подценява и интензивната планино-нагъвателна, вулканично- еруптивна, сеизмична и геоморфоложка дейност.

Същевременно, дори не се допуска, че ако човешката разумна и техническа формация съществува от около 10 милиона земни години, то тя е в състояние в определени територии от Земята насочено да  променя климата! Може да се допусне, че древните “условно наречени кроманьонци” са могли да се греят през зимата, само с “просто” пренасочване на ъгъла на падане на слънчевата радиация в дадени човешки местообиталища ^{2,3,5,7,8,9,12,14,15} .

Човешкия интелект е в състояние да създаде тропически оазиси сред ледените пустини. Има сили да създаде тропически рай през ледниковите периоди на северния полюс и на южния материк.

С фото-соларни и наземни пирамидални съоръжения могат да се напояват пустините и да се превръщат в райски градини!

Тези идеи променят коренно представите за човека и неговото участие във формиране на околната среда и геологията на Земята от космически мащаб.     

Във връзка с посоченото, като обобщение в настоящата книга се представят на читателите идеи за дълбок размисъл и за целенасочено творчество и действие  в следните насоки:

ОСМИСЛЯНЕ НА ПРЕДСТАВЕНИЯ ПИСМЕН И ДОКАЗАТЕЛСТВЕН МАТЕРИАЛ СВЪРЗАН С РАЗРАБОТВАНАТА ТЕМАТИКА, КОЯТО Е ПРЯКО СВЪРЗАНА С ЕВОЛЮЦИЯТА НА АКТИВНОТО СЛЪНЦЕ, ИСТОРИЯТА НА НЕСПОКОЙНАТА ПЛАНЕТА ЗЕМЯ И СЪЩНОСТТА НА “СЛЪНЧЕВО - ЗЕМНИТЕ ВРЪЗКИ”.

 - СЛЪНЧЕВАТА ЕНЕРГЕТИКА, ЗАЕДНО С ИСТИНАТА ЗА ЧОВЕШКАТА ИСТОРИЯ Е “СВЕЩЕНИЯ ГРААЛ” ПРЕСЪЗДАДЕН КАТО САКРАЛЕН СИМВОЛ НА СЛЪНЧЕВАТА РАДИАЦИЯ - ТРАНСФОРМИРАНА, ЧРЕЗ РЕФРАКТОРНА ОПТИКА ОТ ФРЕСНЕЛОВ ТИП.

В  предлаганата на читателите ни книга се обсъждат относително и в големи подробности следните тематики:

 2. СОЛАРНАТА ЕНЕРГЕТИКА и НЕЙНОТО НАСТОЯЩЕ  в СВЕТЛИНАТА НА СЛЪНЧЕВО -ВЪГЛЕВОДОРОДНАТА ИКОНОМИКА НА ЧОВЕЧЕСТВОТО ПРЕЗ 21 ВЕК;

           -СОЛАРНО-ЕНЕРГИЕН ВЪЗДУШЕН ТРАНСПОРТ;

           -СОЛАРНО - ЕНЕРГИЙНО СТРОИТЕЛСТВО И СОЛАРНА АРХИТЕКТУРА;

           -СЛЪНЧЕВА ЕНЕРГЕТИКА И ОПАЗВАНЕ НА ОКОЛНАТА СРЕДА;

           -СЛЪНЧЕВА МЕТЕОРОЛОГИЯ И ХИДРОЛОГИЯ;

           -СЛЪНЧЕВА ЕНЕРГИЯ И ГЕНИПОНИКА - съвременни соларни оранжерийни и животновъдни комплекси;

Съвместно с доц. д-р инж. Олег Сулима от Ленинградския Физико-технологичен институт, който бе сътрудник на проф. Жорес Алферов - академик на РААН, сега нобелов лауреат се разработиха в нашите институти по цветни металургични технологии, Технически университет - София, Софийски университет, “Оптико-електрон АД, Института по приложна физика специални фотоволтаични системи на базата на Ga-As-Al. Това са полупроводникови елементи от галиево-алуминиев арсенид под формата на планарно-епитаксиални полупроводникови структури и диодни фото-елементи с “хетеропреходи легирани с телур и цинк”.

Тези фотоволтаични енергопреобразуватели достигнаха коефициент на полезно действие от 49% до 53% по добив на електрически ток. Свързват се в батерии и с “трансфертер-умформерни блокове”. От тях се получава мрежово напрежение 220-240 Волт с промишлени параметри. Оптичната система е с фреснелови планарни лупи. Тя осигурява висока работна плътност на светлинна енергия. Слънчевата радиация се уплътнява до 1700 Слънчеви константи (една “Слънчева константа” равна на около 1,3-1,4 кВат/кв.м.). Работната температура на отделен полупроводников “хетеропреход” варира от 40-70 до около 230 - 270 ^о С. Той се охлажда с маслен “термофлуид” за производство на водна промишлена пара с технологични параметри – подходяща температура и около 156 атм. налягане. Тази водна пара обикновено се прегрява до температура около 250 - 320 ^о С за различни технологични приложения ^(16,17).

Сега в информационните бюлетини на CORDIS се появи съобщение, че в САЩ учените от фирмите “ЕНТЕХ, Солар-маринър”, АМОНИКС и други” към НАСА са постигнали рекорден резултат от 32,7% к.п.д. на преобразуване на слънчевата радиация в уплътнен вид с помощта на фреснелова оптика и фотоволтаици от галиево-алуминиев-арсенид в електрическа. Ето тук личи почерка на нашия колега от Ленинград Олег Сулима и други подобни руски изобретатели и учени, с които бяхме в един  работен и научен творчески екип по времето преди “големия прелом през 1989 - 1991 година” в социалистическия лагер. Коментарите са излишни!

При слънчево време, на обяд демонстрираме как с нашите фреснелови лупи се топят гранитни камъни!