Кой е виновен ?!

Не след много дедо Тасо излезе от другия карай на селото и със същите широки крачки, с тоягата в ръце и торбата на рамо, той вървеше пак. Навярно в това село той не беше намерил търсения дом. Така изходи няколко села, но все напразно. От всяко село излизаше винаги с отчаяно лице. Слънцето беше превалило пладне, а той не беше хапнал и троха. Когато се отдалечи от последното село, от което излизаше, той седна край пътя, разтвори торбата, в която имаше парче хляб и сирене, похапна малко и пак тръгна. Изходи още няколко села, но с все същия резултат. А слънцето пътуваше неусетно и се приближаваше към залеза. Той ще можеше да изходи още едно село, което беше близко вече пред него, и след това щеше да настъпи нощта. “А после къде ли ще троша глава?” – си прошепна дедо Тасо и вървеше с по-ясно изпъкнали бръчки на лицето. Така казваше той винаги, когато се намираше в подобно положение.

В близкото село камбаната удари за утрешния празник и разнесе далеч из полето звънливия си глас. Дедо Тасо взе тоягата си в лявата ръка, застана и се прекръсти с дясната, макар че той по нищо не чувстваше тия празници.

Когато влезе в селото, той забеляза сред него тълпа хора, които вдигаха доста шум и се смееха. Той се запъти към тях. Всички хора бяха се наобиколили около един млад човек на около двадесет и пет години, със среден, дори нисък ръст. По изражението на лицето му, което се виждаше, изглеждаше, че той беше весел и комичен човек. То беше почти кръгло, издадено малко напред. Носът му беше приличен на човката на малко птиче. Той беше къс, като в основата си беше широк, а на върха си – заострен. Очите му бяха твърде малки, широко отворени и гледаха плахо, сякаш се страхуваше от нещо. Въпреки млад тоя човек, косата му беше почнала да капе и имаше твърде голямо чело. Навярно за всички хора той беше обект на внимание. Дядо Тасо се приближи тихичко до тях и поздрави с един странен глас на чужденец:

- Христос възкресе.

- Христос възкресе – му отвърнаха някои от тълпата, които бяха по-близо до него. Другите не му отвърнаха, защото бяха се загледали в младия човек и следяха всички негови движения.

Дедо Тасо искаше да запита някой от хората, както разпитваше и в другите села, но понеже никой не го заглеждаше вече, а всички бяха втренчили погледите си в младото човече, той се намери в неудобно положение и реши да почака.

Тоя човек сигурно беше разправял някоя интересна историйка.

- За това, за това разкажи, Тимо, как сте избягали с Вангел от фронта и как са помислили началствата, че сте били убити – обади се някой от тълпата.

Младият човек се обърна натам, откъдето идеше гласът, почука един друг младеж, много приличащ на него, и каза с един глас, в който се криеше самосмех:

- Нека сега той ви разкаже, той измисли тая идея, да бегаме от фронта.

- Ти, ти! – обади се някой друг, - ти разкажи.

Навярно хората искаха да слушат само него.

- Какво да ви разкажа – обади се младият човек. – Когато човек не има мерак и не иска да воюва, какво да го правят, пак ще бега от фронта, защото куршумите хапят като кучета.

Той замълча и сякаш не искаше да разправя за това. Хората се смееха.

- Но разкажи, Тимо, разкажи как беше – обади се друг с шеговит глас.

- А бе, какво да ви разправям, то не е никак интересно, но щом като искате, ще ви разкажа – обади се младият шеговит човек, когото наричаха Тимо. – Една вечер ни готвеха за атака. Требваше да се превземе една височина, коя беше в ръцете на англо-френците. Аз и моят другар Вангел също трябваше да атакуваме. Но какво, братя, пет пъти бяха атакували тая височина, но така лесно ли бегат англо-френците. Те залегнали в окопите, по-хубави от нашите къщи, и само стрелят, нито патроните, нито храната им свършва. А бай Ганьо с празни пушки атакува. Немахме патрони, колко хора беха. На края на всека атака не се връщаха нито по пет души.

Ето че и на нас с моя другар най-после дойде ред да оставим сиромашките си кости по оня баир като кучешки зъб. Аз сигурно щях да умра докато тръгнем от

страх, ако на Вангел точно тогава не му дойдеше на ум да се жени. Когато ми каза намеренията си да избегаме от фронта и си отидем в къщи, за да се ожени, понеже беше сгоден, разцелувах го като малко дете. Той ми даде нов живот, иначе щех да умра от страх. Но това е живот, бе братя, на кой не му е мил живота.

Вечерта, когато започна атаката, всички тръгнаха напред да умират, ние тръгнахме назад за къщи да правим сватба. За една седмица пристигнахме тук. Вие знаете кога дойдехме с пушките. Направихме сватбата на Вангел, дадохме си отпуска по две седмици и като помислихме, че атаката е свършила, като честни хора заминахме пак за фронта. Началствата бяха помислили, че сме разкъсани от бомби и бяха съобщили до тук, че сме избити. Нали ние правихме точно сватбата, когато дойдоха съобщенията, че сме избити. Когато им с представихме после при завръщането, те дори не поверваха. Помислиха, че се завръщаме от плен. Но ние като честни хора си казахме истината.

- Значи ти си избегал да правите сватба? – запита капитанът моя другар.

- Тъй верно, господин капитан –отвърна той.

Всички се смееха. Другарят му, който беше до него, и за когато разправяше, се смееше също.

- Ами ти, Тимо, ти за какво избега? - запита мене капитанът.

- Аз му бех шафер, господин капитан, - му отговорих, - а той взе да се свива от смех. - Наказаха ни да изстреляме по десет патрони правостоящи на първа линия, като капитанът наблюдаваше. Вангел стреляше напред, но аз само опразвах пушката без да стрелям, та по-скоро да залегна. Всичко мина благополучно. С последния си патрон Вангел уби капитана и всичко се потъпка. Никой не ни поиска сметка. След един месец избегахме пак от фронта, но вече боси и по гащички, та по-скоро да пристигнем тука и не се завърнахме вече. Всичко беше тръгнало на бегане. Никой никого не спираше!?..

Сега хората не се смееха, както преди. Един човек от тълпата, доста висок и мургав, с твърд и умен поглед, отрязан показалец на дясната ръка, който не слушаше с особен интерес разказвача на историйката, като съгледа чужденеца дедо Тасо, го запита:

- Ти откъде си, чичо? Търсиш ли некого от нашето село?

Той нарече дедо Тасо “чичо”, защото сам беше на около тридесет години. Дедо Тасо се намери изненадан от неочакваното запитване и объркано заговори:

- От планинските села съм. Тръгнал съм по селата да търся некоя къщичка да купя или кът земя. Искам да бегам от нашето село.

- Но защо искаш да си бегаш от селото? – го запита някой от хората.

С тия си приказки дедо Тасо обърна вниманието на всички хора там. Сега той отговори малко смутено и засрамено:

- От какво!...От нещастия!... От хубаво бяга ли се!?...Цяла къща хора бехме, а останахме само трима и брат ми. По-рано почина един от синовете ми, друг го убиха на войната, преди половин година почина дъщеря ми, а сега скоро почина и жена ми. Така разправят хората – да променим къщата и селото, че злото не се насищало с малко. И аз – какво да права, тръгнах на стари години дом да меня.

Сега вече никой не се смееше. Всички състрадаваха на дедо Тасо, тръгнал да дири нов дом на стари години.

Младият човек Тимото, който разправяше преди малко за фронта, се обърна към дедо Тасо с плахия си поглед и с присъщата си наивност и комичен тънък глас каза:

- Че и ние тука умираме, бе чичо. Ти какво си мислиш, че тука хората са вечно живи, че в другите села нема гробища. Ето отсреща и нашето гробище. Вчера закопахме двама. И тука да дойдете, и тука ще мрете, ами по-добре си седете във вашето село.

Хората започнаха да се смеят отново. Това засрами и оскърби малко дедо Тасо и отговори на присмехливия човек с отчаян тих глас:

- То така е, но!!... Хорски поверия... Пък така пожела и жена ми...Така й обещахме преди смъртта й.

Дедо Тасо не искаше да разправя толкова подробно, но това стана, защото се обърка, което го натъжи още повече. Мургавият човек с отрязания показалец

беше взел сериозно и състрадателно изражение на лицето. Той се обърна с един строг поглед към присмехливия Тимо и с един укорителен глас го смъмри:

- Стига си бърборил, Тимо!... На човека му се плаче, а ти му се присмиваш.

- Но така си е бе, бате Перо, аз му казвам да знае, че и тука има гробища – отговори смешният Тимо с плахия си тънък глас.

Хората му се изсмяха весело, но той не се обиди от това, защото тоя присмех му се виждаше познат от по-рано. Мургавият човек се замисли малко и след това отговори на дедо Тасо с един несигурен глас:

- Струва ми се, чичко, че тука в нашето село има още парцели за къщи от тия, от които даваха на бежанците, но ти требва да попиташ кмета на селото, за да ти каже сигурно дали има и ако има - да ти даде за една къщичка.

Дедо Тасо не очакваше никак тоя отговор. Той остана дълбоко благодарен в душата си на тоя толкова добър, мургав човек, който му помогна.

По това време покрай тълпата хора минаваха трима младежи на около двадесетина години, които говореха високо. Единият от тях им обясняваше нещо от политиката. Споменаваше за някаква октомврийска руска революция, произнасяше думите “равенство и братство” и неусетно щяха да минат, ако един от тълпата не им се изсмееше с един закачлив и шеговит глас:

- Хайде бе, комунисти, кога ще направите да има и тук комунизъм. Уж млади момчета сте, но не ходите по моми, а само за комунизъм говорите... и за Русия.

Единият от тримата, който обясняваше на двамата си другари, се обърна към присмеха малко обиден, с уверителен глас:

- Ще дойде ден, когато и тук ще имаме комунизъм, макар че вие не вярвате.

Мургавият човек, който се беше умислил за миг, като съгледа тримата младежи, извика:

- Стойчо!...

Другият от тримата, който беше откъм неговата страна и слушаше другаря си, се обърна и запита:

- Какво, бате Перо?

- Брат ти в къщи ли си е?

- Струва ми се, че си е в къщи – отговори младият човек

- Заведи тоя човек при него и му кажи, че го изпращам аз. Нека му даде един парцел от селските. Човекът иска да си направи къщичка в нашето село и да заживее тука със семейството си. Сиромах човек е, нека му помогне, без да го мотае, че требва да си върви, от далече е, от планинските села чак. Има загинал син във войната.

- Но мене не ми е пътя към къщи – отвърна младежът, който имаше твърде продълговато лице, заострена дълга брадичка и хитри лисичени очи.

- Нищо, нищо...- пресече го мургавият човек. – После ще вървиш къде ти е пътя, а сега заведи тоя човек у дома си.

Младият човек нямаше как да откаже и се съгласи. Дедо Тасо тръгна след него.

- Стамене, почакайте ме малко, аз ей сега ще дойда – каза младежът с лисичените очи на двамата си другари и поведе дедо Тасо, като уголеми крачките си. Той започна да разпитва дедо Тасо от къде е, за какво иска да се пресели, има ли деца, но с такъв глас и чувство, че дедо Тасо го сметна за много добро момче.

След малко те стигнаха към края на селото. Там беше и черквата. Младежът поведе дедо Тасо към една малка къщичка близо до черквата, която единствена не беше направена върху стари обгорели плетища, както бяха другите къщи в селото. Навярно това беше стара къща, не опожарявана. Отвън тя беше избелена и имаше всичко три земни стаички. Когато отвориха малката вратичка и влезнаха в една от

стаичките, дедо Тасо видя вътре един тридесетгодишен човек, който беше седнал върху постланите с черга дъски и пиеше от едно шишенце ракия. В стаята имаше също една жена и две малки пременени деца, момиче и момче, които си играеха.

Като ги видя, той стана, седнал турски и придоби едно мило и гостоприемно изражение на лицето, което беше слабо, мургаво и грозно, понеже беше обсипано с белези, сякаш бе боледувал от шарка. Това лице придаваше на тоя човек твърде мързелив и безгрижен вид.

- Това ли е кмето? – запита дедо Тасо.

- Да, това е – отговори младежът, който го водеше. – Той е и мой брат.

Кметът, от своя страна, подкани госта да седне и пийне ракия, но дедо Тасо отказа да пие, като каза, че е обядвал скоро.

- За какво водиш тоя човек, Стойчо? – запита с любопитство кметът.

- Ние вървехме по пътя и Перо ме извика да го доведа при тебе. Търсил парцел за къща в нашето село. Искал да се преселва тук – отговори брат му.

- Аха... Ами ти пак ли ходеше с оня комунист? – запита го кметът

- Та какво, бе бате, че ходя с него? Нали нема нищо лошо от това?... Другари сме – отговори брат му, тръгна към вратата и излезе.

Дедо Тасо и кметът останаха сами в стаичката. Младата жена донесе още едно шишенце ракия за гостенина, но дедо Тасо отказа да пие, като ги уверяваше, че е обядвал скоро, пък и че бърза да си върви, че е от далече.

- Та ти в нашето село ли искаш да се преселиш? – запита кметът с един спокоен любезен глас, в който лъхаше високомерие.

Дедо Тасо започна да разправя теглилата си и защо иска да бяга от селото си, като навярно искаше да му помогнат, като разкаже патилата си.

- Ходих по всички села наоколо – разправяше той – но никъде не намерих парцел.

Рекох да дойда и до вашето село, та дано тука ми е късметът, пък един човек от ваште хора ми каза, че е имало тука парцели, от тия, които се давали на бежанците...Но не знам.

Кметът го изгледа с един бърз, хитър поглед и рече:

- Носиш ли нещо пари?

- Нося две жълтици – отговори добродушно и наивно дедо Тасо, - но и те не са мои, търсих ги от един нашенец.

- Дай ги, пък ще наредим работата – отговори понижено и кратко кметът.

Тия парцели се даваха на бежанците без заплащане, но кметът, като видя, че може да вземе две жълтици, без да се трогне от страданията на тоя човек, му ги потърси. И той не се излъга. Дедо Тасо извади от долната си дреха една кърпа, в която бяха завързани жълтиците, отвърза ги и му ги даде с една чисто детска наивност, сякаш имаше да му ги дава. Кметът ги взе, усмихна се доволно, сякаш му бяха изпратени от баща му и ги сложи в джоба си след като ги огледа хубаво, със засмяно лице.

- Аз исках да взема и някой декар земя с тех, та като дойдем да има какво да работим тука, но...

Дедо Тасо беше разбрал вече, че тия жълтици, които не са негови, му ги взимат

без право, защото парцела не го купуваше от кмета и прибави тия думи сякаш да му дадат и някоя нива за тях, но кметът не искаше повече да го слуша. Той беше доволен от тоя Великден, че му изпрати такъв подарък.

- Ти да имаш пари или жълтици, па ниви има много тука – отвърна кметът. За всяка жълтица аз ще ти продам по един декар под вода, от най-хубавите ниви в селото.

- Там е работата – отговори дедо Тасо – че аз немам вече жълтици...Ако имах, беше лесна работа, все пак можеше да се нареди.

Кметът се правеше, че не доразбира тоя човек и повдигаше шишето с ракия, като го подаваше и към него. Дедо Тасо отказваше. Той беше неспокоен, искаше да види

къде ще бъде неговият кът земя в това село, но не се решаваше да подкани кмета, за да му го каже и определи. Те поговориха още малко, но кметът не казваше да излязат навън. Той сякаш бе забравил за какво чака тоя човек. Най-после дедо Тасо реши да го подкани:

- Хайде, кмете, хайде да видим къде ще бъде моят парцел, та да си вървя, че трябва да си ходя, а съм отдалече.

Кметът не отказа. Разтърси главата си, като с това движение изгледа хитро гостенина си и го запита:

- Та ти немаш ли още такива жълтици?

- Немам!...Откъде ще имам – отговори дедо Тасо.- Тия две съм ги търсил от един наш чорбаджия, за които щех да му дам овцете си, но и с него стана нещастие, та не знам какво ще правим сега.

Те бяха станали вече и тръгнаха към вратата да излизат.

- Да не е тоя чорбаджия!....Когото го е убило едно младо момче и е станало разбойник? – запита кметът.

- Да, да, същият, чорбаджи Стоимен – отговори дедо Тасо.

По това се виждаше, че кметът на това село е един заинтересован човек, който се интересуваше от всичко.

- Та към вас много често се раждат такива разбойници – заговори кметът.

- Та нали ние сме в Балкана – рече дедо Тасо. – Там живеят и там се въдят. Налитат често и правят бели.

Те вървяха по пътя, но не минаха от към тълпата, а бяха извили по друга малка уличка. Кметът се беше смълчал, сякаш мислеше за нещо. Дедо Тасо също не говореше, когато не го запитваше кметът. Те повървяха доста време мълчаливо, докато най-после кметът наруши мълчанието, като заговори с тих глас:

- Ще ти дам хубав парцел, но на никому нема да казваш, че си ми дал жълтици!!!

- Щом като не требва, нема да казвам – отвърна дедо Тасо. – Пък защо да казвам. Аз съм ги търсил тех за къща да търся. Щом като намерих с тех това, което търсих, аз съм благодарен!.

Въпреки че каза такива думи дедо Тасо, той беше разбрал, че този кмет е един нечестен човек, но все пак това пазеше в душата си. Не даваше признак, че е останал с такова впечатление, защото се страхуваше да не остане и без парцел.

Ето че стигнаха края на селото. Щом като изминаха крайните малки къщички, кметът се спря и каза:

- Ето тука ще бъде твоят парцел. Тук можеш да си направиш една къщичка и за градина има место. Има повече от един декар. То не требва да ти дам толкова, но хайде, добър човек си, нека да мине от мене... Пък, ако искаш ниви, за обработване, търси отнекъде жълтици и ела, аз ще ти продам колко и какви искаш.

От хубави по-хубави. Баща ми беше чорбаджия човек и остави много и хубави ниви, но нема кой да ги работи, пък работата - това е тежко нещо, затова продавам!.. Ще ги продам всичките. Ще си оставя само неколко ниви и то тия, които са най-хубавите. Мене ниви не ми требват, пари ми требват, че с тех се живее.

Дедо Тасо започна да оглежда къта земя, където щеше да построи новия си дом.

- Ето – от тука до там ще бъде – рече кметът, сякаш да го улесни и започна да измерва с крачки.

Дедо Тасо също започна да измерва с крачки. Като завършиха меренето, кметът каза с доволство:

- Нали ти казах – повече от декар е.

След това те поставиха по някой камък от всяка страна, за да ограничат парцела и застанаха пак един до друг.

- Значи – готово е – прошепна дедо Тасо, като въздъхна дълбоко облекчен и потри челото си с длан, което му беше навик.

- Готово, готово – отвърна кметът. – Още утре можеш да си построиш една къщурчица тук и да заживееш като наш съселянин. Пък ако имаш пари, ела да ти продам ниви и да заработиш на полето още от тая пролет – добави хитро кметът.

- Немам, кмете, – отвърна дедо Тасо – ако имах, то беше лесна работа, но сиромах човек съм. Но нали за къща взех земя, стига ми толкоз, пък за ниви!.. Дал Бог здраве.

- Сега ще си вървиш, ли?.. – подхвана пак кметът, като разбра напълно, че този човека наистина няма повече жълтици и пари.

- Ще си вървя ами, какво ще правя – отвърна дедо Тасо. – Ще ме очакват децата в къщи. Може да си помислят нещо лошо.

- Хайде, със здраве тогава – каза кметът, като си тръгна, сякаш бързаше за вкъщи да си допие шишенцето с ракия, което го беше оставил недопито.

- Сбогом, кмете – отвърна дедо Тасо. Много съм ти доволен, загдето ми помогна, иначе не знам как щех да се върна вкъщи.

Кметът не му отговори нищо и се отдалечи.

Дедо Тасо изгледа още един път парчето земя и си тръгна.

Слънцето беше залязло вече и падаше лек прохладен мрак. Селото весело жужеше от детски викове. Той започна да се отдалечава полека-лека от него и да се загубва в мрачината. Той не чуваше тия шумове и викове. Той не чуваше и тракането

на щъркелите, които се прибираха от полето в гнездата си. Той бързаше, погълнат от мисли. Бързаше така, както щъркелите, за да се прибере като тях в своя дом,

далече някъде в планината. Но той беше изморен. Капнал беше от дългото пътуване и глада и неговите крака, въпреки усилията му да ходи бързо, се преплитаха и пътят не спореше. Той не беше както някога, в младите си години, по цял ден да ходи и да не усеща умора. Сега той в душата си носеше доста години с много нещастия, които му тежаха като товар и които го уморяваха бързо. Когато беше паднал гъстият мрак на нощта, той беше вече далеч от селото, сам в полето. Като почувства, че силите го напускат бърже и краката му се подкосяват и преплитат, той реши да поседне и похапне малко, дано ги върне и пак да продължи пътя си. Той отметна с едната си ръка торбата от рамото си и седна край пътя върху малката трапчинка. Наоколо нямаше жива душа. Мракът падаше все по-гъст и закриваше с черното си було полето. Дето Тасо развърза торбата, откъсна едно

малко парче от останалия хляб и сирене и почна да яде. С първия залък той усети, че е жаден, защото устата и гърлото му бяха засъхнали и той не можеше да го погълне. Наоколо не се чуваше да шурти вода, а как много му се пиеше! ...”Да има поне една глътка да разхладя устата си, щеше да бъде по-друго, си рече дедо Тасо,

но!.” Той хапна едва няколко залъка и отново сложи всичко в торбата. Опита се да стане и пак продължи, но чак сега разбра колко е изморен. Не можеше да стане. Искаше да почине. Умората и гладът бяха повикали и съня, който го караше да почива. Дрямката беше застанала сякаш на очите му и те се затваряха сами. “Да дремна за малко, си помисли дедо Тасо, сигурно ще ми поолекне, ще отпочина и после ще ми наспори и пътят”. Той се изтръгна още над пътя, на равното върху зелената тревичка, полегна като зави лицето си с грубото разкопчано палто и веднага заспа. Лек топъл ветрец лъхна от юг и го приспа, както малко дете в люлка.

Не след много един бухал измежду клоните на дърветата в дола на един поток избухна зловещо и грозно. Тоя глас на царя на нощта се разнесе глухо из цялото поле. Дедо Тасо се събуди. В първия миг той не разбра къде се намира, но скоро се опомни и потърси с ръка тояжката и торбичката си, за да стане и тръгне пак. Небето беше обсипано със звезди. Луната я нямаше. Тя изгряваше скоро или пред слънцето или след слънцето и не се виждаше нито нощем, нито денем. Скоро щеше да има новолуние и сега беше тъмно. Дедо Тасо стана и продължи пътя си. Навярно беше му поолекнало и той крачеше вече с бодри и по-бързи крачки.

Беше изминало полунощ и скоро щеше да се просъмне, когато дедо Тасо натисна малката стара ключарка на къщната вратичка и влезе вътре. Там спяха двамата му

сина и брат му Араслан. Още с влизането единият от тримата спящи се надигна и запита:

- Ти ли си, брате?

- Аз съм, Араслане – отвърна дедо Тасо.

Събуди се и Видул. Те с чичо му Араслан спяха по-леко. Мирослав спеше още.

- Бате, бате Мирославе, – започна да вика Видул.

Мирослав се надигна и започна да търка очи. След това запалиха кандилцето и се наобиколиха около баща си.

- Е, татко, измори ли се?- запита Мирослав.

- Изморих се, сине, капнал съм като круша – отвърна дедо Тасо, който беше седнал и размотаваше вървите на цървулите си.

- Намери ли къща, татко? – запита Видул скромно с детското си любопитство, сякаш питаше дали са му купили някой великденски подарък.

- Намерих, Видулчо, но не къща, а земя за къща купих – отговори дедо Тасо – но ние къща не можем да направим, сине, можем да направим само малка къщурчица, колкото тая, за повече нямаме сили.

- Сигурно някъде далече в полските села си ходил, татко? – запита Мирослав. Аз мислих, че нема да се върнеш преди нощта, щом не се завърна снощи.

- Далече е, сине, доста далече е, но щом намерих, пак добре, че много села изходих и все напразно.

- Но кога ще се местим там, татко? – запита отново Мирослав.

- Не знам, сине, хубаво село е, там има винаги работа, но ние немаме нищо още там, освен едно парче земя за къща. Да имахме пари, продават се ниви, щехме да купим и заработим на тех, но!...Немаме!...Нищо си немаме! Пък и къща не можем

да си направим. Там, там всичко е хубаво – и ниви, и поле, пък и хората са добри. Той взе подробно да разправя за всичко, което беше видял. Започна да разправя за младия присмехлив човек, за мургавия, който му помогна, за хитрия мързелив кмет, за брат му и за всичко друго.

- Но щом има работа там, татко, аз ще отида там да работя. Ще направим

една колиба на нашия парцел и там ще се прибирам за нощуване. Сега иде вече лето, всекак може. Като работя цело лето, ще събера пари и на есен ще можем да си направим една къщичка и да се преместим там...Пък за другата пролет все ще можем да купим някои декари земя, за да заработим и ние като всички. Ето и чичо Араслан, и Видул може да вземат по некой лев, загдето пасат овцете. И с тех ще свършим некоя работа. Щом има работа, аз искам да работя, татко, стига да мизеруваме.

- И аз, като бех като тебе и аз работих, сине, но и това не ни помогна, все с нещастия и мизерии се разправям... Но щом като искаш, нека бъде така. Ти ще работиш тамо, аз – тука и ще гледам къщата, та дано наесен да можем да направим една къщурчица и се преселим... Нема как, така я захванахме.

- Така ще бъде, татко. Когато на есен се попривърши полската работа, ще взема и ще правя кирпичи за къща, пък и греди ще отнесем оттука. Ще купим и дъски, колкото можем и ще я направим.

- В неделя ще тръгнем оттука с един добитък с дървета за колибата, ще я направим и ти ще се върнеш, а аз ще остана там да работя. Ще работя на хората, ще ме хранят и ще печеля по някой лев, а вие тук ще живеете и ще печелите, колкото можете и наесен ще се съберем пак в новата къща.

- Не знам дали ще успееш, сине, но нека бъде така, дано ни потръгне.

Видул и Араслан само мълчаха, слушаха и гледаха с широко отворени очи. Те се чувстваха некадърни да разискват по такива важни въпроси. Със своите добри душици бяха съгласни на всичко, което става, което им се кажеше от дедо Тасо и Мирослав, пък Мирослав беше наистина умен младеж, в когото се вслушваше и баща му, защото беше ходил на училище и знаеше много работи.

Те продължаваха да говорят подробно за всяко нещо, което се отнасяше за новата къща. Вън се просъмваше. Петлите пееха усилено. Победен от умората и съня, дедо Тасо поиска най-после да поспи.

- Хайде, Видулчо, пък ние да пускаме овцете – каза Араслан и излязоха след малко и двамата навън.

Отсега нататък Видул знаеше вече кога ще отидат на новия дом и винаги мислеше за него. Той броеше месеците и седмиците до есен... когато той щеше да остави и се раздели с всичко, което обичаше в своето село.

IV

След една седмица, в деня, в който дедо Тасо и Мирослав се готвеха да тръгнат, станаха рано преди зазоряване. Те натовариха едно муле, което го бяха търсили от съседите, с приготвените греди и ръженица за колибата и тръгнаха. Видул и Араслан ги изпратиха чак извън селото. Тая сутрин те също бяха станали по-рано,

- Хайде, Араслане, връщайте се вече – каза дедо Тасо, когато бяха излезли отвън селото – Нема за какво да ни изпращате. Довечера аз сигурно ще се върна рано.

- Ще се върнеш – рече Араслан – за овцете е рано още, пък тепърва не може да спим.

- Бате Мирославе, не забравяй да си идваш от време на време, в некои празнични дни – каза Видул на раздялата с едно умолително и натъжено гласче.

- Ще гледам как ще ми излиза работата, Видулчо. Ако има работа, ще си идвам по на рядко, но ако няма редовно или не мога да намеря никаква, ще си дойда пак, какво ще правя там.

Видул и Араслан се върнаха, а дедо Тасо и Мирослав подкараха по-усилено мулето и се изгубиха в мрачината по тесния път.

Слънцето се беше вдигнало вече три остена, когато дедо Тасо и Мирослав пристигнаха на мястото. Те разтовариха късите греди, приготвени за колиба и ръженицата, завързаха мулето в крайпътната полянка да пасе и седнаха да починат. Не след много те станаха отново. Дедо Тасо показа на Мирослав границите на техния парцел, отбелязани с камъни. Някои от камъните, които ги

беше поставил дедо Тасо за граници преди една седмица, ги нямаше. Навярно децата ги бяха разместили в своите игри. Все пак повечето от камъните стояха на местата си и дедо Тасо лесно откри границите на целия парцел. След това Мирослав взе една голяма мотика, която беше донесъл, хвърли палтото и започна да копае, за да очертае мястото на колибата. Той направи един четириъгълник, докато дедо Тсао подбираше греди. Когато скелето на колибата беше готово и те се готвеха да я покриват с ръженицата, един човек, който се зададе по пътеката от крайните селски къщички, които бяха съвсем близо, ги накара да прекъснат работата. Това беше едно ниско, черномустакато човече, на около четиридесет години, което твърде много приличаше на циганин, поради черния цвят на кожата. По изражението на лицето се виждаше, че тоя човечец е простодушна, наивна и

42

измъчена личност, въпреки че на лицето му имаше една лека, едва доловима постоянна весела усмивка. Той вървеше право към дедо Тасо и Мирослав. Когато ги наближи, той извика учудено, с един почтителен тон, като беше отправил погледа си към колибата:

- Колиба, колиба, байчо, – отговори дедо Тасо, който сякаш се страхуваше от някаква неприятност.

- Но защо тука? – запита пак черното малко човече.

- Ами къде? – заговори още по-учудено дедо Тасо. Немаме друго место, освен това кътче земя в това село.

- Но това е мой парцел – каза – каза черното човече, което ококори учудено малките си очички. – Тоя парцел кметът го дава на мене. Аз му работя цела седмица за него и съм му дал два килограма ракия – продължи да разправя то с наивното си тънко гласче, сякаш с тия подробности искаше да ги увери, че не лъже.

- Но как кметът ти го е дал? – запита още по-учудено дедо Тасо - когато кметът го продаде на мене! На първия ден на празниците дойдохме заедно тука и той ми го отмери. Ето къде сме побили камъните – започна да обяснява дедо Тасо. – Може би има грешка – продължи той.

- Нема грешка – започна черното човече. – аз съм оттука и познавам много добре парцелите. Тоя парцел съм го купил аз. Работил съм на кмета цела седмица и съм му дал два килограма ракия – повтори пак той.

- Но и аз съм го купил за две жълтици – отвърна дедо Тасо, като лицето му избледня леко. Той се страхуваше, че е излъган и че двете му жълтици ще пропаднат. Грозният лик на кмета ярко се изпречи в паметта му.

- Но как така тоя кмет, един парцел го дава на двама души. Те се дават безплатно на бежанците, а пък той ги и продава.

Мирослав стоеше до баща си и беше смръщил недоволно чело. Изглеждаше, че той се ядосва от играта на тоя хитър кмет, от когото баща му се оплакваше и по-рано.

- Иди кажи на кмета, нека дойде и се обясни – заговори най-после и той. – Нема какво да се разправяме. Все пак може да има некаква грешка.

- Не знам дали има грешка – отговори черното човече – но аз ще го доведа кмета да се разберем. Той или мене, или вас е лъжел.

След това той се обърна гърбом към тях и пое към вътрешността на селото. Дедо Тасо и Мирослав разтревожени седнаха край скелето на колибата и започнаха да разглеждат затруднението.

- Тоя кмет още от началото ми се виде недобър човек – каза дедо Тасо. – По лицето се познава – мързелив и хитър.

- Лош – добър – каза Мирослав – докато не върне жълтиците, нема да оставим парцела.

Те поговориха доста време, като през цялото време поглеждаха към пътеката, дали не идват черният човек и кметът, но напразно. Най-после, след дълго очакване и поглеждане, те се зададоха.

- Тоя ли е кметът? – запита Мирослав баща си, който не снемаше поглед от него.

- Същият човек – отвърна дедо Тасо.

Кметът крачеше с бавни мързеливи крачки, като беше навъсил грозното си сипаничаво лице, сякаш му беше горещо. Черното човече също крачеше до него с малки, но пъргави крачки. Главата му едва достигаше до плещите на кмета, който беше твърде висок. Като достигнаха до дедо Тасо и Мирослав, кметът прие едно мило изражение на лицето, с което за пръв път посрещна дедо Тасо и ги поздрави учтиво с “Христос въскресе”. Дедо Тасо отвърна на поздрава също така учтиво и добродушно.

- Вие сте почнали да правите колибата – продължи кметът.

- Започнахме... – отвърна дедо Тасо. – Синът ми иска да остане да работи във вашето село, пък требва да има къде да пренощува. Затова я правим, но...тоя човек разправя, че тоя парцел си го дал на него.

- А бе... вие требвало да я направите малко по в страна, за да може и той да си направи тука една къщурчица. И той е сиромах човек като вас.

- Ние не знаехме – отговори дедо Тасо. – Той дойде, когато ние я бехме сковали колибата, както си е сега, след туй ние не сме работили върху нея. Пък аз знам, че целият парцел е на нас, нали така говорихме миналия път.

- Нищо – каза кметът. Тук има повече от един парцел. Преместете колибата малко по встрани, за да може и той да си направи къщичка до вашата колиба.

Дедо Тасо замълча недоволно. Мирослав, който беше смръщил лице и мълчеше, поглеждайки от време на време кмета през вежди, сякаш разбра лукавата му игра и не можа да изтърпи, когато замълча баща му. Той се обърна към кмета със сериозен вид на лицето и запита недоволно:

- Но вие, кмете, тоя парцел сте го продали целия на баща ми, а сега искате да го разделите на двама. Нема ли друг парцел да му дадете на тоя човек?

- А бе ти, ако искаш парцели и ниви и ако имаш пари, ела, аз ще ти дам колкото искаш – отговори кметът надменно, като искаше да затъпка въпроса за разделянето на техния парцел, защото разбра, че баща му лесно ще се съгласи с това.

- То, ако имаме пари, ние ще си купим ниви – каза още по-разсърдено Мирослав, - но въпросът е там, че тоя парцел вие сте го продали на баща ми, а след това го продавате и на друг човек.

Кметът, учуден от упоритостта на тоя младеж, уверил се, че не ще може да го склони да им раздели парцела наполовина, започна да говори с друг тон, в който имаше уважение и благородство:

- Но аз не ги продавам – каза той – тия парцели. Те се дават на бежанците, но... понеже на баща ти дадох повече от един парцел, обещах и на нашия човек да дам от него да си направи къщичка, но щом като не се съгласявате, то аз ще му дам друг парцел на него.

Той се обърна към черното човече и каза:

- Ето бе, Свирчо, пък на теб ще бъде съседният парцел. Ей от оня камък нататък.

Той тръгна към камъка, побит на края на дедо Тасовия парцел и започна да отмерва с крачки на длъж и шир.

- Ето това е парцелът, където ти можеш да си направиш къщичка – каза той – нали нема да се сърдиш?!

- За какво ще се сърдя – каза черното човече. - Аз искам да бягам от онова место, па иначе ми е все едно къде ще бъде новият ми парцел за къща. Аз те извиках, понеже ти ми обещаваше оня парцел, но все едно тоя или оня. Нали сме хора. Всички требва да живеем.

- Хайде, па не забравяй да ме почерпиш с шише ракия – каза кметът с преправен глас.

- Имам още малко – отвърна черното човече – ще ти я донеса.

После кметът се обърна към Мирослав и с мил глас го запита:

- Та ти в нашето село ли искаш да останеш да работиш?

- Искам и така съм намислил, но не знам дали ще има работа.

- Работа ли!? Работа има много – каза кметът. – Да има само кой да работи. - Например утре можеш да дойдеш да работиш на мене. Имам лозе за копаене. Ще работите заедно с брат ми. Той е младеж като тебе. Пък ще си подхождате и на приказките. За плащане – нема какво. Колкото другите хора плащат, толкова и аз. Ти си млад и силен и нема да си по-слаб работник от другите, я.

- Но къде живеете? – запита Мирослав.

- Живеем до черквата, но аз ще кажа на брата ми да те потърси довечера, пък може да дойдеш още довечера при нас за вечеря. Как се казваш? - Запита любопитно кметът.

- Мирослав.

- Хубаво име е това - Мирослав – каза кметът, гасейки цигарата си с крак, като се усмихваше леко и подаваше нечистите си жълти зъби.

- То всички имена са хубави – допълни Мирослав, - но не всички хора са добри.

- Истина е, Мирославе, но не всички хора можем да бъдем еднакви. Такъв е животът, едни – добри, други – лоши...Не всички хора почитаме еднакво Бога.

Мирослав не отговори нищо. След това кметът се обърна към черното човече и каза с бодър глас:

- Хайде, Свирчо, да си вървим, че мене може да ме търсят некои хора вкъщи, пък не ме знаят домашните къде съм.

- Ще си вървим, кмете – каза черното човече и чешеше с едната си нечиста ръка косматия си врат. – Чакай да си направя цигара.

Той извади от пояса си една завързана зацапана кърпа и я заразвързва. Вътре имаше нарязан тютюн и нечиста хартия, навярно намерена на пътя. Той откъсна от хартията едно голямо парче и започна да я пълни с тютюн. Той я наплюнчи с език и я пъхна в уста. Това беше една огромна цигара, която му придаваше един твърде смешен вид. Той я запали с другата, която още не беше угасил и каза:

- Хайде, кмете, да си вървим.

Преди да тръгнат, кметът се обърна към дедо Тасо и го запита:

- А ти ще си вървиш ли, чичо, сега?

- Ще си вървя, кмете, като направим колибата. Нема какво да правя тук. За мене има работа и вкъщи.

- Ами какво стана с онова момче от вашите села, което беше убило един селски чорбаджия? ..Хванаха ли го?

- Не са го хванали – отговори дедо Тасо. – Колкото повече се мъчат да го хванат и да го убият, толкова повече убийства прави, и толкова по-страшно става.

- Лошо момче, брей - каза кметът. – Голем разбойник ще стане.

- Но не е само той – добави дедо Тасо. – Има и по-страшни от него.

- От тая страна ние сме по-добре – каза черното човече. – Поне денно време не ни нападат.

- Страхуват се да излизат денно време в полето – каза кметът. В балкана им е по-добре, но и тук се явяват от време на време.

След като поговориха доста на тая интересна тема, черното човече отново се досети, че трябва да си вървят и подкани кмета, който навярно беше забравил.

- Хайде довиждане – казаха в един глас черното човече и кметът, като тръгнаха.

- Довиждане, довиждане – им отговориха дедо Тасо и Мирослав.

- Нали утре ще дойдеш да ни работиш, Мирославе? – запита кметът.

- Ще дойда, ще дойда, кмете, нали затова оставам.

Кметът и черното човече се отдалечиха, а дедо Тасо и Мирослав станаха да покрият колибата. Когато колибата беше готова, слънцето преваляваше пладне. Те седнаха, похапнаха сирене и хляб и като починаха, станаха пак. Дедо Тасо трябваше да си върви. Мирослав доведе мулето, намота въжето на самара и помогна на баща си да му се качи. Когато тръгна Мирослав да изпраща баща си, сърцата и на двамата се натъжиха. Те изминаха доста път без да си говорят, докато най-после дедо Тасо наруши мълчанието.

- Идвай си в празничните дни, сине, че без тебе къщата ни съвсем ще опустее. Ще ни е мъчно без тебе. Ние с Араслан всекак можем, но на Видулчо ще му е много мъка за тебе. И той сам ти каза да си идваш.

- Ако има работа, ще работя и в празничните дни, татко – каза Мирослав – дано най-после хванем изгубения край и заживеем като хората и ние.

- Недей работиш в празничните дни, сине. Нека Бог ти помага в другите дни да бъдеш здрав. Пък гледай да ти плащат, да не работиш напразно. Тоя кмет уж говори хубави работи и изглежда за добър човек, но струва ми се, че не е много добър, а само пред хората се прави на добър и то с думи само. Той взе двете ни жълтици за тоя парцел, макар че не бил негов, а сега искаше да ни го раздели наполовина с тоя човек.

- Но аз не съм вече малък, татко – каза Мирослав. – Ще работя там, където ще ми плащат.

Говорейки така, те се отдалечаваха неусетно от селото, навлезли в полето, докато най-после бащата, досетил се, подкани сина си да се върне и да почива в колибата. При раздялата дедо Тасо се беше натъжил толкова, че очите му се напълниха със сълзи. Като че ли изпращаше своя син на фронта. Мирослав също се беше натъжил, но той беше твърде упорит и винаги в такива моменти успяваше да си налага да прикрива вълнението си.

Когато стигна в селото при колибата, неговата мъка и скука бяха толкова нараснали, щото беше намръщил недоволно лицето си, привел беше леко голямата си глава и гледаше само пред себе си. Струваше му се, че се намира в някоя друга страна, защото в новото село му беше всичко непознато.

Недалеч от колибата имаше салкъми. Те бяха разцъфтели и навели белоснежните си гроздове към земята, сякаш им тежеше ароматът, който изпускаха. До тях имаше и други дървета, които придаваха още по-голяма красота на околността. По-далече зад тия дървета имаше едно поточе, един чучур вода, от двете страни на който бяха израснали гъсто дървета и къпини. Наблизо до колибата малки деца се бяха насъбрали, навярно да я видят като нещо ново и шумно си играеха на някаква игра. Птичките пееха весело из клоните на дърветата. На оттатъшната страна на поточето, на едно голямо дърво, един щъркел превиваше дългия си врат и тракаше върху гнездото си, над което летеше друг щъркел, спускайки се към него с увиснали крака. Лек пролетен вятър полъхваше, донасяше ободрителния аромат на салкъмите до Мирослав, който беше застанал мълчалив до колибата, но той не го

чувстваше. Той сякаш не виждаше и не чуваше нищо, защото душата му беше препълнена с някаква странност.

Той мислеше...Мислеше как ще живее в това село без нито един познат, нито един близък човек, нито един приятел. “Какъв жесток живот”, си прошепна той, като се тръшна на земята като повален от гръм, затваряйки очи. Той легна и затвори очи, сякаш искаше да не вижда и да не чува нищо, сякаш искаше да пропъди мислите, които така страшно му тежеха и да се намери в друг свят, където те не ще могат да го намерят. Но макар и легнал и затворил очи, той не можеше да се скрие от тях. Те се въртяха като досадни мухи около него, които с нищо не можеше да пропъди. Децата, които си играеха близо до колибата, помислиха, че тоя човек, който преди стоеше до колибата, е заспал, с крясъци започнаха да мерят и хвърлят камъни на колибата. Мирослав стана и ги погледна мълчаливо, като пиян. Децата хукнаха да бягат. След малко те се изпокриха. Мирослав пак се подпря на колибата и пак се умисли. Изведнъж някаква мисъл просветна в главата му. Той се обърна, огледа с един бърз и преценяващ поглед парцела, отвори малката вратичка на колибата и извади голямата мотика, която я беше донесъл от къщи. Той започна да оглежда парцела и да го отмерва с пръст във въздуха.

- Ето тука – си прошепваше той – на есен ще направим къщурката. А тука, пред нея, ще направим една малка градинка, където ще садим зеленчук. По края - си казваше той – ще посадя дървета. Нито една педя необработена земя.

След това той съедини четирите краища на парцела с по една права черта, направена с мотиката и започна да копае с юнашки замах по тях. Не след много и четирите края на парцела бяха съединени с прекоп и той ясно се очертаваше. Като свърши работата, Мирослав прибра мотиката в колибата и започна да гледа ясно определящия се вече парцел. Лицето му беше изпотено, но мрачността, която преди се изписваше по него, беше поразсята. Той намери разтуха в работата.

Гледайки така умислено парцела, той дочу песента на селските моми, които пееха някъде в селото. Това го накара да откъсне погледа си от парцела. Той вдигна глава и погледна към селото. Момите пееха. След това погледна слънцето, което клонеше към залез и сбърчи умислено чело.

• 
  Може би кметът не ще ме повика утре да му работя – си помисли той. – а само ме лъже. Може би неговият брат не ще ме потърси, а аз трябва утре на всяка цена да бъда на работа, ако не на кмета, то на некой друг стопанин. Но аз требва да се
  

Умислено, с бавни големи крачки, той тръгна към близкия път, който минаваше през среди селото. Когато стигна при него, той застана и започна да го разглежда, догдето се виждаше, защото той криволичеше и се скриваше зад малките къщуркички. Някъде сред пътя бяха застанали група хора и разговаряха. Мирослав се накани да отиде при тях, но се досети, че братът на кмета може да го потърси в колибата и затова реши да почака...

На същия път, на долния край на селото, до брега на малката рекичка, която идеше от планината, двама младежи бяха застанали лице срещу лице и говореха за нещо.

Единият от тях размахваше ръка във въздуха и със сериозно изражение на лицето говореше нещо убедително:

- Ленин и Троцки – казваше той - това са най-великите хора на земята, защото те за пръв път осъществиха идеалите на свободата, братството и равенството.

Другият младеж беше обърнал продълговатото си лице към лицето на другаря си и го гледаше с хитрите си очи:

- Но в Русия всичките ли хора са равни, бе Стамене? – запита той и чакаше нетърпеливо отговор.

- Да, там всички хора са равни – отговори другарят му. - Там няма бедни и богати. Там всички хора са свободни и всичките са като братя.

Младежът, който обясняваше, говореше с пълна вяра в думите си.

- Кога ли ще бъде и тука така!!! – каза любопитният младеж с лека тъга в душата си, сякаш завиждаше на ония хора там, в Русия, които са всичките равни и които живеят като братя.

- И тука ще бъде така, Стойчо, – каза другарят му – но ние трябва да се организираме и да се борим.

Любопитният младеж с продълговатото лице и хитрите очи беше братът на много имотния селски кмет – Стойчо, когото на другия край на селото очакваше Мирослав. Другият младеж беше син също на един от селските богаташи. Той беше височък, с голямо червендалесто и леко продълговато красиво лице. Устните ми бяха широки и зачервени, а погледът му – сериозен. Това изражение на лицето

вдъхваше винаги убедителност в думите, които говореше. Преди войната този младеж беше ученик в града и ако не беше тя, той сигурно щеше да завърши училището и да стане или учител или друг учен човек, но поради нея той го напусна, а след нея се заергени и не влезе вече през училищната врата. Пък и баща му беше заможен земеделец и имаше какво да работи на село. Освен училищните познания, които беше придобил в училище, беше се увлякъл и в политиката, имаше такава политическа подготовка, каквато никой друг младеж и възрастен човек нямаше в село. Той симпатизираше на руската Октомврийска революция и сам се наричаше комунист. Дори хората в селото не го наричаха на собственото му име – Стамен, а го наричаха “комуниста”. Той беше повел неколцина младежи от селото след себе си, най-верният от които в последно време се очертаваше братът на кмета. Те бяха винаги заедно и винаги говореха така разгорещено за политиката, че хората дори им завиждаха на приятелството.

Когато лекият ветрец донесе до двамата приятели моминския припев, те прекъснаха разговора за политиката и тръгнаха към селото бавно.

- Къде ли е Тимото, пък и другите младежи, та никой нема навън из селото? – попита Стамен, когото наричаха “ комуниста”.

- Тимото какъв е веселяк – отговори братът на кмета – Стойчо – сигурно е на хорото при момите. Пък там са сигурно и всички младежи.

- Добър човек е Тимото – каза Стамен. Златна душа носи той.

- Малко е страхлив – добави Стойчо с лека хитра усмивка – но нищо.

- Ех – възрази обидено Стамен. – Нима некъде има съвършен човек, бе Стойчо, нима ние сме напълно издържани?! На всеки човек не му достига по нещо. На наш

Тимо не му достига кураж, но важното е там, че той е добър човек. Той е комунист по душа. В него не има и не може да има зло.

- А бе то е така, но!... – каза малко засрамено Стойчо и като не доизказа мисълта си, прекъсна я и заговори за друго.

- Знаеш ли какво, Стамене?

- Какво, Стойчо?

- Аз трябва да отида до края на селото, ей там, до поточето.

- Но за какво, Стойчо? – запита учудено Стамен.

- Нали знаеш – подхвана Стойчо – оня човек, който идва на първия ден на Великденските празници да търси къща в нашето село, днес е направил една колиба до поточето близо и син му е останал в нашето село да работи като надничар. Брат ми го е помолил утре да дойде да работи на нас – ще копаеме лозе, та ми каза да го предупредя, за да бъде сигурен.

- Но откъде са тия хора, които искат да се преселват в нашето село? – запита Стамен. – Да не са некои бежанци?

- Не, не са били бежанци – отговори Стойчо – от планинските села са били,

- Но защо искат да се преселват! – се запита учудено Стамен. – Може би не са доволни от живота си в онова село и са тръгнали да си търсят късмета другаде... Но едва ли ще го намерят и в нашето село!.. Ще идеме заедно до там, Стойчо, - добави Стамен – защо ще ходиш сам?..

- Добре – каза Стойчо – пък после ще отидем на хорото да се посмеем малко с Тимето.

- Може да закараме и чужденеца с нас – се досети Стамен – на него сигурно му е скучно сега сам в чуждо село, сред непознати хора...

Те ускориха крачките си. Бяха вече сред село. Когато излязоха край селото и забелязаха колибата, те почнаха да я гледат. Не далеч от тях край пътя стоеше Мирослав, отново потънал в мрачността, която го беше завладяла преди. Той никак не повярва, че единият от двамата младежи, които се показаха на пътя и които гледаха към колибата, може да е братът на кмета, който да идва за него. Срещата с тия двама млади непознати хора му се виждаше неудобна, затова той извърна тялото си от пътя на страна и загледа някъде в пространството. Двамата приятели го наближаваха и той ясно чуваше стъпките им, но се преструваше, че не ги чува... Той беше взел такава поза, която ясно говореше, че не иска да го заговарят. Двамата приятели бяха спрели да разговарят помежду си. Като стигнаха до него, те спряха и в един глас го поздравиха бодро:

- Здравей, младеж.

Мирослав се обърна към тях и също поздрави “Здравейте”, но още с обръщането погледът му падна върху Стамен и лицето му придоби удивено изражение. Стамен също така измени изражението на лицето си. Той сякаш напрягаше паметта си да припомни нещо старо-минало.

- Ти ли си чужденецът, който ще работи в нашето село? – запита Стойчо.

- Да, аз съм – отвърна ободрено Мирослав.

- Аз съм брат на кмета – продължи Стойчо – нали утре ще работиш на нас?

- Да, ще работя – каза Мирослав. – Аз обещах на брат ти.

- Струва ми се, че аз съм ви виждал некъде, приятелю – каза Стамен с весело изражение на лицето и лека усмивка – но не мога да си припомня точно къде и кога.

Мирослав също се беше усмихнал леко и също се мъчеше да си припомни нещо, като за по-дълго време спираше погледа си в лицето на Стамен.

- Откъде ще го познаваш бе, Стамене, – каза Стойчо, сякаш искаше да го увери, че се лъже.

- Стамен Гюров – повтори като че ли неволно Мирослав.

- Да, да – Стамен Гюров – повтори и Стамен. – А вие! ..Вие!..

Мирослав се усмихваше повече.

- Вие... не сте ли Мирослав Атанасов?

- Да, същият – отговори засмян Мирослав.

Те си стиснаха здраво ръцете и започнаха да се тупат весело по рамената, като стари другари, които не са се виждали дълго време.

- Но вие излезохте и познати – каза Стойчо, останал малко настрана.

- Познати и приятели, Стойчо, – каза щастливо Стамен. – Заедно сме били ученици.

- Нали ти беше на последния чин на крайната редица, Мирославе, – каза Стамен, гледайки в лицето новия си приятел – а аз бех на предпоследния чин на средната редица.

- Да, на последния чин седех – каза Мирослав – а ти беше срещу мен.

- Но да вървим към хорото – подсети Стойчо.

Мирослав и Стамен, хванали се за ръце, започнаха да крачат бавно на една крачка след Стойчо, като продължаваха да говорят сърдечно, поглеждайки се често в лицата.

- Помниш ли, Мирославе, - каза Стамен – когато щеше да биеш учителя една сутрин? Той искаше да те хване за ушето, загдето не се кръстеше по време на молитвата, но като му замахна с юмрук, побегна изплашен от клас.

- Помня, помня – побърза да отговори Мирослав с лека горчива усмивка, сякаш му беше мъка за онова хубаво отлетяло време.

- Какъв беше див тогава, всички ти се боеха в училището – каза ласкателно Стамен, но като забеляза горчивата усмивка и странното придобито изражение на другаря си, допълни – Но ти си се изменил много, Мирославе, не можах да те позная. Може би не си буен вече, какъвто беше тогава.

- Такъв е животът, Стамене, – отговори още по-огорчено Мирослав – и ти си се променил доста; докато стигнем до гроба, все ще се променяме.

Стамен забеляза, че Мирослав е недоволен от живота и лицето му придоби сериозно изражение. След един миг той го запита малко нерешително, с удивен глас:

- Защо се преселвате в нашето село, Мирославе?

- А бе,... Друг път ще ти разправям – отговори Мирослав. – Нали тук ще бъда цело лето, ще има време да си говорим за всичко.

Стамен повече не го заговори за това.

- Ако не беше обещал да работиш утре на Стойчови, щеше да дойдеш при нас, че и ние имаме много работа, но щом си обещал, ще работиш утре на тех, пък след това – на нас. Ще ни минава по-леко времето на полето, като бъдем заедно.

- Добре е това, Стамене, че ти се намери в това село, че как ми беше натежало, струваше ми се, че ще се задуша тука сред непознати хора. Един познат и приятел струва много в такова положение.

- Ще привикнеш, Мирославе, - започна да го утешава Стамен. – Ще опознаеш и хората, и селото, пък и ще привикнеш с тая обстановка и нема да ти бъде толкова скучно.

Те отново обърнаха разговора за някои интересни случки, припомваха си някои работи, докато неусетно стигнаха при хорото, където момите пееха. Около хорото се бяха насъбрали в групички мъже и жени, които гледаха. През тях се провираха деца, играейки си на гоненица.

Напред на хорото играеше кметът. Той размахваше с дясната си ръка една бяла кърпа и сръчно и леко местеше краката си, сякаш не е същият човек, който едва влачи краката си, когато ходи по пътя. До него играеше едно младо момче, което постоянно гледаше в краката си и в краката на кмета, пооглеждаше се в страни към хората от време на време и се усмихваше самодоволно. Хората гледаха отстрана и се изсмиваха весело понякога на подкляканията, които правеха кметът и младежът.

- Ха така, Тимо, ха така, браво, браво – се обаждаше весел глас от тълпата. – И първият, и първият е игрохорец, но и вторият не се шегува, не пада по-долу – се обаждаше друг зрител.

Младият човек още повече започваше да сплита краката си и да подскача, поласкан от зрителите. Това беше същият Тимо, който винаги веселеше и разсмиваше хората. Може би хорото не би било толкова интересно и хората не ще се смееха, ако не беше там той.

- Нали ти казах, бе Стамене, че Тимото е на хорото – подвикна Стойчо, когато те тримата се приближиха край тълпата близо до хорото.

Двамата стари приятели прекъснаха разговора, който не бяха прекъсвали нито за миг през цялото време и се загледаха в хорото.

- Те с твоя брат пак се надиграват – каза усмихнат Стамен.

Стойчо не отговори нищо. Изведнъж старинната моминска песен, която пееха момите, спря и хорото се развали.

- Надиграха те, Тимо, надиграха те – се обади закачлив глас от тълпата. Другите хора се смееха.

- Тимо, Тимо – извикаха почти в един глас Стамен и Стойчо. Но Тимо сякаш не ги чуваше. Той се отправяше към тълпата с бързи, нервни крачки с разсърдено, но и комично изражение на лицето.

- На такова бабишко хоро аз не се надигравам – каза той, колкото нервно, толкова и смешно. Навярно се беше ядосал от предварителната оценка на закачливия зрител. Хората се изсмяха гласно. Някой взеха да се превиват от смях. Тимо се спря пред малък черен човек, който беше накрай тълпата, и му каза почти с висок глас:

- Ще ти донеса гайдата или кларнето да свириш, па да видим кой кого ще надиграе тогава.

- Ха така, хо, гайдата или кларнето донеси, Свирчо ще посвири с тех – обади се някой от тълпата.

- Гайдата, гайдата, гайдата донеси, Тимо, ти на гайда играеш по-хубаво – се обади друг присмехлив глас.

Ниският черен човечец – Свирчо – започна да се дърпа настрана и да отказва.

- Какво, бе – започна да нарежда той - Аз толкова време не съм свирил...Сега... Имам загинал брат във войната... Ще ми се кара жената...Нема не, нема да свиря.

- Ами че и аз, ако бях загинал във войната, сега немаше ли да играят младите хора зарад мен? – каза Тимо. – Ние, живите да се видим, пък убитите – убити – допълни той и тръгна с бързи крачки.

Тълпата се разсмя след него. Ниският черен човек – Свирчо започна да мръщи недоволно черното си лице.

Слънцето залязваше. Момите се нахващаха за ръце и започнаха пак да играят и пеят. Мирослав, Стамен и Стойчо също се бяха разсмели от тая постъпка на Тимо.

- Как се е разпалил сега, не ние, но и брат му да го вика, няма да му отиде – каза Стойчо.

- Весела душа – каза Стамен. Ако той не е в нашето село, няма да има толкова смях и шеги. На човек да му се плаче, щом като му заговори, го хваща смях. В него няма злоба, няма завист, няма нищо лошо. Чиста като слънцето душа. Него никой не го мрази.

- На тоя човек Свирчо ли му е името или по прякор го наричат така? – запита Мирослав, който се беше вгледал в ниския черномурен човек.

- Не – отговори му Стамен – името му е Запрян, а го наричат Свирчо, защото свири на гайда и кларнет и весели хората, но от войната насам не е свирил. Загина брат му в нея, пък и много неволи го сполетяха и съвсем се промени. Добър, но сиромах човек.

Мирослав наведе леко глава и не каза нищо.”Ето още един нещастник като нас, си помисли той, и то – нещастник от войната и от бедността”. Стамен се вгледа за миг в лицето му, което се беше помрачило така ненадейно за няколко мига, но не проговори нищо.

След малко от отсрещната страна се зададе Тимо. Той носеше в ръцете си една свита гайда, поглеждаше я и се усмихваше самодоволно. Хората започнаха пак да се смеят и весело да подвикват.

- Ха сега, дръж се, кмете, ха да те видим – подвикваше някой.

Кметът беше застанал при хората и също се смееше. Когато Тимото стигна тълпата, удари с една ръка сухата кожа (гайдата). От нея се вдигна облаче прах. Хората го гледаха засмени, втренчили в него очи.

- На – рече той, като подаде гайдата на Свирчо. - Щеше да ме бие стрина Фикия, но нали я взех. Вземи, па посвири да поиграем малко. Какво си се сгърчил като врабец. Откакто спря да свириш, взе да старееш.

Свирчо започна да протестира, заразмаха малките си къси ръце и взе да се извръща настрана, отказвайки да вземе гайдата и да свири. Тълпата го обгради и започна да настоява:

- Ще свириш, ще свириш, Свирчо, – се обаждаха неколцина в един глас.

Свирчо все така мръщеше лице и отказваше, размахвайки ръце.

- Вземи, посвири най-после бе, Свирчо, стига са те мъчили – се обади висок мургав човек с дебел ясен глас.

Гласът му прозвуча над всички. Хората отправиха погледи към него и стихнаха.

- Какво ще свиря бе, Перо, - каза със смекчен глас Свирчо. – Нима всичко ми е наред, та веселбата не ми достига?

- А бе на нас никой път всичко не ни е било на ред, но посвири да се повеселят младите. Толкова време не си свирил, пък виж колко хора искат да те чуят – каза същият мургав човек.

- Посвири, посвири, Свирчо, искаме да те чуем – започнаха да викат пак от всички страни.

Свирчо се почувства победен и недоволен от натрапването, протегна ръка към гайдата. Той я взе и я погледна със смръщени вежди.

- А бе, тя е изсъхнала и не може да свири, какво ме карате.

- Надуй я, надуй я, ще свири – обадиха се някой.

Нямаше какво да прави Свирчо, изтри дървените части на гайдата, огледа се засрамено и започна да я надува.

- Най-после – се обади някой.

На лицето на Тимо беше цъфнала весела усмивка. Той повдигаше извехтелите си панталони и разтриваше ръце.

- Хайде, давай – обърна се той към кмета. – Сега аз ще водя хорото.

Момите пак бяха спрели да пеят. Младите момчета се бяха нахванали за поясите и чакаха гайдата. Кметът и Тимо се хванаха за тях. Гайдата изписка. С още едно надуване пръстите на гайдаря заиграха сръчно върху кавала на гайдата и под тях започнаха да излизат пискливите звуци, наредени в чудна мелодия. Лицето на Свирчо зачервеня от напъване. Тимото заизви хорото нашироко като луда вихрушка. Нахванаха се и момите. Жените, които бяха на малки групички около хорото, започнаха да се разотиват, а мъжете не искаха и да знаят за разотиване. Те гледаха и следяха с погледите си всяка стъпка на Тимо и кмета. Лекият вечерен здрач започна да се сипе незабелязано.

Тримата другари, застанали край пътеката, също гледаха хорото. Мирослав и Стамен, погълнати от новата обстановка, бяха спрели да разправят спомените си.

- Ако кметът има една трошка от това сърце, когато работи, с което играе сега тук, то той нема да бъде най-големият мързеливец в селото и кмет, а ще бъде най-

силният работник от всички. Играе като мечка, а работи като буболечка – каза високият мургав човек, когото наричаха Перо.

- Играе като мечка, а работи като буболечка – започнаха да повтарят някои като първолаци, когато заучават нещо от учителя си.

- Пръв мързеливец, но и пръв игрохорец – се обади някой. - Никой не може да го надиграе.

- Тимо напразно дзипа пред него и си мисли, че по-хубаво играе – се обади друг.

Стойчо, застанал до двамата си другари, наведе някак засрамено главата от тая насмешка над брат му. Стамен и Мирослав се усмихнаха леко, обхванати от смеха на хората.

- Бай Перо пак се шегува - каза Стамен, за да ободри засрамения си другар от приказките на хората.

- Само един ли Перо има във вашето село? – запита Мирослав, вгледал се в мургавия висок човек.

- Да, само един – отговори Стамен. – Но защо питаш, Мирославе?

- Баща ми разправяше за некой си добър човек на име Перо от вашето село, останал доволен от него - каза Мирослав. – Сигурно е тоя.

- Тоя е, тоя – добави Стамен бързо. – Да, той е много добър човек, справедлив, умен, честен и уважаван от всички. Той е най-добрият и мъдър човек в селото ни. И старците му правят пардон. Умен човек. Никаква партия не гони и на никого лошо не е направил. С хубавото винаги е съгласен. Обича да се шегува с хората, но това не му е недостатък. Така го обичат всички повече...Все си мисля дали тоя човек не е комунист, но не мога да разбера, пък и никой не може да го разбере – добави зачудено Стамен.

- То комунистите са такива – каза Мирослав – само една доброта има в тех и никога не правят лошо на никого.

- Нали и ти симпатизираш на комунистите, Мирославе, - запита Стамен, с весела усмивка озарен.

- Да, симпатизирам – отговори Мирослав. – Бих искал дори да бъда и аз комунист, защото комунизъма ще донесе правда между хората, но все не мога да се уверя, че съм такъв, въпреки че мечтая за него и че се чувствам комунист.

- Сигурно защото не си живел между такива хора, Мирославе, – каза Стамен.

- Верно е, не съм живел и общувал с такива хора, пък нали сме в балкана, откъснати сме от всичко ново, от целия живот.

Хората, които бяха до тях, не ги заглеждаха и не се вслушваха в разговора им, защото бяха унесени в хорото, но въпреки това, забелязал ги един от тях, дочул разговора им, заговори:

- А бе вие, Стамене, старци ли сте или млади хора, та не се хванете да поиграете на хорото. Вие няма да се ожените, докато сте с тия глави. Виж Тимо и той уж ходи с вас, но не можете да го откажете да играе.

- А, че ние не сме против хорото – отговори Стамен. – Нека се постъмни, да видиш и ние как играеме.

- Да поиграеме, Стамен – каза мило Стойчо – виж всички са се нахванали, дори и стари хора.

- Да поиграем – съгласи се Стамен. – Хайде, Мирославе, да потропкаме и ние малко.

- Не аз!...Не мога!...Не ми се играе. Поиграйте си вие – отговори смутено Мирослав.

- Как? Не знаеш ли да играеш? – запита усмихнато Стамен.

- Не, знам, но!...Не ми се играе...

- Тогава и аз нема да играя – каза Стамен. – Аз искам да се развеселим всички, но щом като не ти се играе и аз не ще играя.

- И аз не се хващам сам. Брат ми и без това играе и за мен – каза весело Стойчо, с едва уловима преструвка.

Кметът беше хвърлил хубавите си обувки и играеше по чорапи. Тълпата гледаше весло и от време на време подвикваше да насърчава Тимо, който упорито се надиграваше със своя съперник. Гайдата пищеше. Свирчо на няколко пъти се опитваше да прекъсне свиренето, но не го оставяха. Когато хорото свърши в сгъстилия се вече мрак, тълпата хора, пък и младите, започнаха да викат и да поздравяват веселия Тимо, когото започнаха да го заобикалят.

- Браво, Тимо, браво, ти надигра – обаждаше се някой.

- Стойчо, - каза Стамен – иди закарай Тимо да дойде и се разходим из селото, че като го огърнат хората, до утре нема да го оставят на мира.

Стойчо се промушна през тълпата, приближи се до наобиколения Тимо, прошепна му нещо и го поведе с ръка през тълпата. Хората започнаха да го дърпат, за да остане, но Тимо не остана. Когато застанаха пред Стамен и Мирослав, той се загледа в лицето на втория, протягайки шията напред и запита:

- Кой е тоя чужденец?

Стамен започна да му разправя кой, откъде е и че това е нов техен приятел, с когото ще другаруват занапред.

- Аха – досети се Тимо – нали твоят баща идва тука през празниците?

- Да, идва – отговори Мирослав.

- Ти имаш убит брат във войната, нали? – запита пак Тимо.

- Да, имам – каза Мирослав кратко и изненадано, – но ти откъде знаеш?

- Баща ти казваше – отговори Тимо.

- Но ти брат ли имаш убит във войната, Мирославе? – запита Стамен.

- Да, имам, Стамене.

- Пък аз те каня на хоро.

Мирослав не отговори нищо, като всеки друг път, намиращ се на такова положение.

- Аз се пошегувах малко с баща ти тогава, макар че на него не му е било до шега, но вервам, че нема да ми се сърдиш – каза Тимо, с тон, с който сякаш просеше извинение за някаква голяма грешка.

- Е, нищо – каза Мирослав успокоително, с притеснение.

- Но да се поразходим малко из селото – каза Стамен. – Стига сме стояли тук.

Те се отдалечиха от тълпата и тръгнаха по главната селска улица. Не след много ги настигна един висок човек.

- Тимо – каза той с тих и мек глас, сякаш се молеше. – Хайде, прибирай се в къщи, че има работа. Кой ще ни сготви вечеря.

- Ей сега, бате – отговори Тимо, обърнали се и четиримата към настигналия ги човек.

- Но да не те чакам – продължи той недоверчиво и ги отмина.

- Няма, няма – отговори уверително Тимо – ей сега ще се прибера.

- Тоя твоя брат сигурно нито един път не ти се е скарал, Тимо, ха? – запита го хитро Стойчо, когато човекът беше отминал далече.

- А бе, той не се кара, но често пъти, когато му е криво и когато сгреша нещо, ме удря и без да ми се кара – каза чистосърдечно Тимо.

- Как? Нима те бие по некой път брат ти? – запита още по-любопитно Стойчо, сякаш нищо не знаеше за отношенията на двамата братя. – Че ти не си малко дете, та му се даваш да те бие.

Тия думи засегнаха достойнството на Тимо и той каза почти троснато:

- А бе, той ме бие, но некой път, като ме ядоса, ще го ровна (бодна) с некое шило, та да помни какъв брат има.

Стамен и Мирослав се засмяха леко, Стойчо – с глас.

- Ти с твоята добра душа никой път нема да го направиш това – каза недоверчиво Стамен, за да го укроти. – Пък и брат ти не е лош човек. Ех, на кой не му става криво по некой път, кой е без разправии вкъщи. Такъв е животът.

- Ами когато дойде комунизъма нема ли да има разправии и караници между хората, бе Стамене? – запита Тимо.

- Нема да има, Тимо – отговори Стамен.- Тогава всичко ще се върши съзнателно, Никой на никого нема да заповеда и да се налага. Нали и ти така мислиш, Мирославе.

- Аз не го познавам комунизъма - каза Мирослав, - но вервам, че той ще донесе

за хората всичко това, което е хубаво.

- Ех, колко хубаво ще бъде тогава – каза Тимо, като въздъхна дълбоко.

- Ще бъде, Тимо, но ние требва да се организираме и да се борим – се намеси и Стойчо, като повтори и същите думи, които пред няколко часа беше чул от Стамен. – Комунизъма сам нема да дойде.

- Че ние сме много малко бе, Стойчо, как ще се борим. Виж земеделците колко много са. Затова и властта е в техни ръце, защото са много – каза Тимо.

- И ние можем да станем много, Тимо, и то за скоро време – взе да обяснява Стамен. – Всички можем да станем комунисти и да доведем комунизма, само трябва дълбоко да вярваме в него.

След още малко обяснения върху комунизма, Тимо се досети, че трябва да си върви. Беше станало вече късничко. Хората се бяха прибрали по домовете си, докато те минаваха нагоре – надолу по тясната селска уличка.

- Хайде да се разотиваме, бре хора, – каза той – че утре не е празник; работа ни чака, пък и аз закъснех, брат ми ще ме очаква.

Той си взе “лека нощ” и си тръгна. След малко и Мирослав предложи да се разотидат, оплаквайки се, че изморен и че трябва да си почива.

- Ти ще ми бъдеш гостенин тая вечер, Мирославе, - му каза Стамен.

- Че аз си имам колиба – отговори му Мирослав – защо ще идвам при вас на гости.

- Нищо, ти ще ми бъдеш на гости за вечеря, пък после пак може да си отидеш в колибата, защото и без това ние сме голямо семейство, пък и къщата не ни е много голяма.

- Не, няма да дойда – каза Мирослав – аз си имам и вечеря.

- Нищо, че си имаш, Мирославе, все пак ще дойдеш.

- Не, няма какво да ме каниш повече, Стамен, да си кажа истината, че ми е неудобно да ходя на гости.

- Но ти си ми приятел, Мирославе, защо ще ти е неудобно и ще се срамуваш от мене. Аз те каня като приятел и ти требва да ми дойдеш без да отказваш. Знаеш ли ти, че ние със Стойчо, пък и с Тимо, по некой път ядеме при нас или при тех общо.

- Ех, сега е работно време, нема какво да идвам при вас и да те притеснявам. Друг път може, но сега...

- Но аз сега те каня, Мирославе, и ти сега трябва да дойдеш, за друг път – здраве – каза упорито Стамен. – Ето и Стойчо може да дойде, щом като ти е толкова неудобно. Нали, Стойчо? Ще отидем и тримата да вечеряме при нас.

- Може – отвърна Стойчо.

Той извади от джоба си една тенекиена кутия, която лъсна в тъмнината, и предложи на Мирослав да си увият по една цигара от дробен на ръце тютюн.

- Стамен няма да го каня - каза той – защото той не пуши.

- И аз не пуша – каза Мирослав.

- Е добре, аз сам ще запуша, че отдавна не съм пушил – каза Стойчо.

Те се спряха за малко, той си сви цигара, запали я и пак тръгнаха. Те бяха застанали недалеч от долния край на селото, на брега на малката рекичка, която идеше от планината. Сега те тръгнаха пак към селото. Малките прозорчета на полусрутените къщурки блещукаха.

Когато стигнаха първите къщурки на долния край на селото, Стамен се спря за миг и загледа в неясно определящи се обгорели и срутени стени на една къща край пътя и каза с бавен и натъжен глас:

- Ето, Мирославе, тук беше нашата стара къща преди войната…