Кой е виновен ?!

Пак тази мисъл изпълни главата му и за татко му, не ходи да я търси. “Може би защото нема да бегат оттука”. Никой от домашните още нищо не е проговорил за това. Неусетно той стигна пред вратата на малката къщичка. Мисълта му се прекъсна. Той отвори вратата и влезе. Вътре бяха всички – и татко му, и батко му Мирослав, и чичо му Араслан. Те мълчаха всички. Баща му наруши тишината, като му заговори:

- Ти много закъсняваш, Видулчо. Идвай си по-рано, че нещастията са тръгнали само по нас.

- Бех при господаря – отвърна Видулчо – пък ходих и до поточето.

След това наведе главата и настъпи вече познатата му тишина. Те бяха всички насядали около огнището на малки дървени трупчета. По едно време бащата, сякаш за да пропъди мрачното мълчание, вдигна глава, обърната към Мирослав и заговори:

- Ех, сине, измина толкова време от смъртта на майка ви, требва да изпълнем обещанието си, но къде да троша глава да търся дом?

Мирослав държеше все така наведена голямата си глава. Като помълча няколко мига, той отговори кратко, без да вдига глава:

- Не знам, татко.

След малко той пак продължи:

- Мене ми се струва, че това не е причината за нашите страдания, татко. Където и да бъдем, все ще сме така, щом сме сиромаси, но щом беше такова желанието на майка ни, да го направим, ние й обещахме и трябва да го изпълним.

- Знам, сине, знам как мислиш, но и хората мислят така, както майка ти мислеше и затова требва по неволя да търсим ново село, нов дом, пък и ние й обещахме.

След кратко мълчание бащата пак започна:

- Знаеш ли, сине, какво съм намислил?.. Ето наближават Великденските празници. Когато дойдат, ще тръгна надоле из полските села, дано ми дадат некъде един кът земя да построиме една къщичка за зимата. Там сигурно ще се намери кът земя. Преди да се оженим с майка ви, аз бех надоле зад границата в Гърция, където са сега вашите вуйчовци и лели. Там работих и се ожених. Когато поставиха границата, ние се преместихме тука, в моето родно село. Това помните вече и вие. Тогава дойдоха много бежанци нагоре и всичките заседнаха в полските села. Те живеят още там. Там сигурно ще има место и за нас да заживеем нов живот. Нали, брате, и ти нема да откажеш?

- Не, никога нема да се разделя от вас. Къде ще мрем, всички да мрем – отвърна Араслан кратко и пак замълча.

След малко те се размърдаха, застлаха постелките, легнаха и заспаха спокойно, сякаш бяха хвърлили от душите си товар, сякаш бяха свършили много работа, защото пристъпиха към обещанието си. От смъртта на майка им до тая нощ те сякаш живееха на чужда къща, защото живееха с мисълта, че ще я напуснат.

Това беше първата стъпка към новия живот на страдащото Видулово семейство след смъртта на майка му. От тая вечер нататък от всичко повече Видул мислеше за новото село, в което ще бъдат, за новото поле, за новия дом. Тая мисъл не го оставяше от сутрин, когато се събуди, чак до вечерта, когато затваряше овцете и заспиваше. Ето дните си минаваха един след друг. Оставаха още няколко дни до празниците. Баща му беше взел от господаря му две жълтици, с които щеше да закупи парцел за къща в някое село, като му беше обещал, че ако купи парцел с тях, ще му даде овцете, които пасяха за тях. На господаря жълтиците му бяха много мили и не му се даваха, но нямаше как да откаже.

Той беше сгодил своята дъщеря и оставаха само още няколко дни до сватбата. От сгодяването на дъщеря си насам, той й беше забранил да ходи за вода, дори да не излиза и навън, защото се страхуваше, че може да избяга. Той беше винаги около къщи и я пазеше като птичка в кафез. Той наложи желязната си чорбаджийска воля. Това подейства на дъщеря му като слана на пролетно цвете. Тя изгуби своята руменина по лицето, изведнъж загуби своята веселост и сръчност, тя изгуби всичко това, което прави човека млад. Само за няколко дни тя заприлича на старица. Лицето й стана бледо и мрачно, което винаги беше мокро от сълзи. Тя не ходеше и не говореше по цели дни. Когато беше сама в стаята си, а почти винаги беше сама, тя гледаше през прозорчето небето, както птичката през кафеза – простора, но беше безсилна. Нейното сърце беше приковано в гърдите й, то не можеше да тупти свободно. Нейните чувства бяха умъртвени и тя не можеше да чувства живота, не можеше да чува птичките, които толкова хубаво пееха вън, не можеше да вижда как цветята й цъфтяха в малката градина пред

къщата, не можеше да се радва на хубавата пролет, на която всеки друг се радва. За нея беше всичко грозно и мрачно. Тя сякаш беше жив мъртвец.

Когато Видулчо прибираше вечер овцете и го викаха за вечеря, той слушаше как и майка й не беше доволна от това положение да гледа как се измъчва дъщеря й. Тя беше съгласна на всичко друго, но не и на това. Винаги, когато Видул вечер вечеряше и излизаше през вратата да си отива, той прошепваше на себе си : “Лош човек”. “Такива са всички богаташи”, допълваше той в мисълта си и излизаше навън. Господарят му дотолкова беше оковал дъщеря си, щото й забраняваше да говори насаме с Видул, защото се страхуваше, че може да изпраща някакви заръки на оня “голтак”, както го наричаше този, когото обичаше тя.

Беше последната вечер, която Елена – дъщерята на Видулчовия господар, трябваше да прекара като мома при баща си. Момчето, за което щеше да се жени, беше докарало вече свирки и тъпани и те веселяха тяхната къща. Сватбата беше почнала, но къщата на Видулчовия господар чорбаджи Стоимен беше все така мрачна. Тая вечер Видул по-късно от друг път прибра овцете си. Когато ги затвори, извикаха го за вечеря. Те го чакаха винаги, защото той оживяваше къщата им и ободряваше по малко душите им. След вечеря щяха да идват роднини, а може би и моми и ергени, за да поиграят и развеселят къщата на новата булка. Момите едва ли ще дойдеха, защото те бяха дружки на Елена и познаваха скръбта й.

Когато Видулчо се качи горе, трапезата беше сложена и на нея наредени по-богати гозби от всеки друг път. Извикаха Елена, но тя решително отказа да вечеря. Майката пак започна да укорява бащата:

- Така ли правят хората сватба, като нас – с плач и сълзи. (Впрочем Елена вече не плачеше). - Такива ли са младите булки – продължи Еленината майка, - като наша Елена. Заприличала е на истински мъртвец. Как ще я изведем пред хората? И аз не съм съгласна с такава сватба – без радост и мерак. Като че ли мъртвец ще изведем от къщи.

Тя сякаш предчувстваше мрачния облак, който щеше да се свие над къщата им. Опитваше се да го спре, но беше много слаба. Той идваше с неудържима сила.

- И тя, пък и ти ще разберете хубавото – заговори бащата с един укорителен тон, като придаваше на лицето си мъдро изражение, - но требва да ви се даде насила. Тя ще ме благославя после, че съм я спасил от тоя голтак, за да живее

хубав живот, ама на, сега се мръщи. Последна вечер е тая. Пък там ще се оправи. Не ще да бъди тъй - като при майка си и баща си, да се сърди. При нови хора ще отиде и ще се срамува да върши това. Ще поскучае малко отначало, но после ще привикне и ще й хареса повече оная къща, отколкото бащината.

Такива приказки навярно успокояваха майката. Те започнаха да вечерят.

Чорбаджи Стоимен беше ловец. Есенно време, когато привършваше полската работа, той се събираше с други ловци от селото и ходеха в планината на лов. Сам никога не ходеше, защото се страхуваше от разбойници. Когато се завръщаше от лов, той закачваше ловджийската си пушка отвън на един пирон на стената на чардака и тя беше там през всяко време. Той я държеше винаги пълна, да може да му послужи за някой неприятен случай от разбойници, от които се страхуваше много. Той не се задоволяваше само с хубавия турски револвер, който му го взе разбойникът и който винаги го държеше пълен под възглавницата си и го носеше

със себе си, когато беше навън, а разчиташе и на ловджийската си пушка, защото не знаеше какъв ще бъде случаят.

Откакто се беше заел със сватбата, той беше забравил всичко по-маловажно. Беше забравил и пушката си на стената, защото къщните неприятности за дъщеря му не свършваха и не го оставяха на мира.

Елена знаеше, че не ще склони своя баща на волята й, но и тя никога не можеше да се склони с неговото. Тя би предпочела смъртта, отколкото това, което й налагат. Тя се надяваше на майка си, че ще може да й помогне, но и тя беше безсилна, защото баща й беше неумолим. През последните дни, като видя, че всичко върви отчаяно, тя реши твърдо – смърт. Мъчно й беше, че не можеше да се види поне веднъж пред смъртта си.. с тоя, когото тъй много обича и за когото ще умре. Мъчно й беше, че не можеше да запита нищо чрез Видул, но нямаше как. “Така й било писано”, помисли си тя. Тя мислеше и плачеше по цели дни и нощи, но нищо не помагаше, навсякъде излизаше пред един край – смъртта.

- Какво ли си мисли за мене сега той. Какво ли ще прави след мойта смърт... – се запитваше тя. Запитваше се още за хиляди други въпроси, но отговора им не можеше да знае. Ядосваше се и й беше мъка, че ще причини такава безмерна скръб на майка й, от която може би ще умре и тя, но само едно прошепваше на края – смърт и само смърт. Тя беше решила да изпълни това, което беше намислила, последната вечер. През деня, когато беше останала сама в къщи, тя беше прегледала пушката и беше решила точно на вечерята да извърши замисленото. Моментът беше настъпил. Те вечеряха. Тя стана, отвори вратата и се отправи към пушката.

Когато Елена отвори вратата, майката и бащата помислиха, че най-после тя е спряла да упорства и сега идва да вечеря. Те се спогледаха, усмихвайки се и въздъхнаха, успокоявайки се.

- Най-после – промърмори бащата доволно.

Но за тяхно учудване тя не влезе при тях, а след малко отново се затвори в стаята си, така както никой друг път. Те се спогледаха отново учудено и въпросително. В тоя миг се гръмна. Страшната мисъл просветна в главите им като светкавица. Майката падна, както си седеше пред трапезата. Бащата скочи и се втурна през

вратата, но като отвори вратата на дъщеря си и като видя прострения й труп, озарен от кандилената светлина, строполи се като прострелян до него. След малко пак се надигна и изрева обезумяло като ранена мечка:

- Ох, Елено, Елено, защо направи така!...

Той си блъсна главата в стената, за да може да понесе удара, и пак зарева с мощния си глас:

- Елено!.. Елено!.. Ах, любов, любов, какво ли не правиш ти. Ти погуби дъщеря ми. Ти си виновна, да загубя едничката ми хубава дъщеря, Елено, Елено... – занарежда той.

В тоя момент влезнаха майката, а след нея – Видул. Елена лежеше все така. Тя се беше простреляла в сърцето и под нея се беше стекла вече локва кръв. Като я видя, майката се просна върху нея и замря. Бащата все така ревеше с несдържан глас.

От тоя изстрел и рев на бащата роднините, които бяха тръгнали към тях да ги развеселят, и съседите се стекоха, за да видят какво се е случило. Цели тълпи започнаха да прииждат и да се трупат на двора. По-близките хора започнаха да се качват горе. Станалото като гръм се разнесе по всички краища на селото. Видулчо, като се намери в неудобно положение - пред трупа на мъртвата дъщеря на господаря си, излезе кротко навън. Майката беше се надигнала вече, когато пристигнаха първите изплашени гости и нареждаше с припевен глас:

- Господ да те убие, Стоимене, ти направи това. Ти си виновен да загубим хубавата ни дъщеря и защо... защото са ти много мили парите. Радвай им се сега, да им се не нарадваш дано... По-добре на сиромах, на просяк да бехме я дали, но да не беше това. Ти направи това, Стоимене. Ти си виновен. Ох, Елено, Елено...- занарежда тя майчините си припеви.

Тия думи на майката сякаш се забиха като нож в сърцето на чорбаджи Стоимен. Той се изправи в целия си ръст, блед и ужасен изрева:

- Кой е виновен?!... Аз? Аз съм виновен!!!...- произнесе той като удряше главата си с двете си ръце. Но след малко, събуден от нова мисъл, той пламна в гняв, викайки като луд:

- Не, аз не съм виновен! Оня, оня голтак е виновен. Той я направи да се убие! Заради него...Сега, сега и него ще убия с тоя патрон.

Той грабна пушката и тръгна навън. Никой не се опита да го спре. Видулчо беше на двора пред кошарата. Той знаеше всичко най-добре, което стана. Другите не знаеха какво точно и как е станало и се питаха. Като чу заканителните думи на господаря си, че ще убия невинния момък, когото обичаше Елена, искаше да се затича, за да му каже да бяга, познавайки гнева на господаря си, но се изплаши, че не ще успее, защото той беше вече слязъл на самата порта.

Майката не спираше своя припев. Към нейния се присъединиха и други, които изпълниха цялата къща.

На далечния край на селото, в една малка къщичка, покрита със слама, и приличаща на колиба, седеше един младеж. Той беше седнал до стената и в ръцете си държеше един стар револвер. До краката му на земята имаше поставен един патрондаш. Лицето на тоя младеж беше малко, кръгло и изпито. То беше мрачно. Очите му светеха като на котка и самата му глава приличаше на котешка. Малките му черни мустачки също така го оприличаваха на котка. Това беше любовникът на

Елена, който заслужено носеше своя прякор Котурок. Така го наричаха почти всички хора, пък и сам той не се сърдеше.Това сякаш си му беше собственото име. Неговото тяло беше твърде ниско и набито. Той беше винаги стегнат и бодър. Пъргав беше като същинска котка. За много неща служеше за пример на хората в селото. Може би затова го беше обикнала Елена, дъщерята на богаташа.

Настрана от него седеше майка му, стара и слаба жена. Тя го погледна плахо и му заговори с умолителен глас:

- Остави ги тия лоши револи, бре сине, татко ти си служеше с тех, но не го изведоха на добър край. Хвърли ги. Какво си се закахърил за една мома. Та само Елена ли е в нашето село, та си погрознел и си се загубил съвсем. Моми – много. Ех, тя е хубава и чорбаджийска, но не е за нас. Тя си е за чорбаджии.

Котурока вдигна главата. Очите му светнаха сякаш повече в полумрака, като горящи въглени, като очи на котка:

- Стига, мамо, стига си ми бърборила, че не мога повече да търпя. Идва ми да запаля цялото село. Да избия всички хора!.. Богати били, та всичко могли да вършат. Да вършат и насилие. Ах, ако тая вечер можем да се видим с Елена, тя никога нема да отиде при тех, пък и баща й нема да я гони!...Но да видим!

- Остави тоя револ, сине, за какво ти е – замоли го майката с тих глас.

- Може да ми потребва, мамо. Ако не друг, то себе си ще убия с него.

Майката го замоли, като заплака:

- Недей, сине, недей върши лоши работи, че ще умра без теб.

- Нема, майко, и аз не искам да върша нищо лошо – отговори той - но нека бъда готов.

В тоя миг се дочу изстрелът от Еленини. Той вдигна глава и заговори гневно:

- Ето, те гърмят и се веселят, а на мене и на Елена ни се плаче.

Майката пак започна да го утешава с майчиния си тон. След малко спряха да бият тъпаните, не свиреха вече и свирките.

- Сигурно вечерят вече – прошепна Котурока. Да, време е, трябва да излеза, дано се видим с Елена, пък те нека бият тъпаните после.

Майка му вдигна тревожно глава, но не можа да се изкаже, защото един случаен глас я прекъсна:

- Елена, Елена се убила – се дочу отвън.

Навярно някои се обясняваха за станалото. Котурока скокна като ужилен, държейки в ръка револвера си. Лицето му беше пламнало в ужас. По това време се дочуха тежки стъпки по малкото дворче и заканителните думи на чорбаджи Стоимен:

- Заради тебе, кучи сине, заради теб моята дъщеря...

Вратата се отвори от силно блъсване. Чорбаджи Стоимен изглеждаше полудял. С влизането той насочи пушката към Котурока, но Котурока беше вече готов, макар и изненадан, и изгърмя. Чорбаджи Стоимен се олюля, гръмна във въздуха и се строполи пред прага. Майката на Куторока беше припаднала вече.

- Ето каква сватба направи – разгневен сякаш от това изръмжа Котурока.

Той се върна назад, взе патрондаша си, разтърси майка си, като я видя, че е припаднала и излезе бързо навън изплашено. Наистина чорбаджи Стоимен направи една много рядка сватба в село. Да, той наложи своята желязна и богаташка воля на

дъщеря си. Той й натрапи със сила своето добро. Такова е всяко добро, което се дава насила.

А Котурока? Котурока излезе от своя дом, за да не се върне никога вече в него да заживее спокоен живот, за който той мислеше. Той не вярваше и не очакваше, че животът ще го тласне да върви по тоя път. Той мислеше за съвсем друг живот, за съвсем друго бъдеще, както всички други младежи в село, но животът му изневери и ги излъга. Той извърши убийство, за което не беше мислил, което просто му се натрапи. Това беше неговото първо убийство. Другите убийства вече бяха лесни. Лесен му стана и самият път, по който тръгна, защото нямаше никаква пречка пред него. Преградата, която спира всеки, която спираше и него да не тръгне по тоя път, рухна още с първото убийство и той тръгна свободно по него. Той започна да убива

всеки, който се изправяше насреща му. По-нататък започна да върши и други престъпления и които поквариха неговата душа и които го направиха такъв човек, от който и той сам по-рано се плашеше. Той стана такъв, какъвто никога ни би мислил. Той стана разбойник, на когото славата скоро се разнесе по всички села, от когото започнаха да се страхуват и треперят всички хора, като които той сам можеше да бъде.

Такива бяха първите невинни стъпки на Котурока по разбойническия му път, който дълго се извива по стръмнини и падини, по който свободно крачеше и краят му излезе там, където излиза краят на всеки разбойнически път като неговия.

Със всяка стъпка по своя разбойнически път той ставаше все по-голям и по-голям престъпник, вършеше все по-големи и по-големи престъпления, неусетно загубваше всичко човешко, което имаше в душата си и в края на живота си той стана един велик престъпник. Но той стана такъв, защото го направи назадничавият невеж живот, който вместо щастие, му поднесе отрова.

III

Просъмваше се. Беше първият ден от Великден. Полето беше тихо и спокойно. Нямаше в него, както други сутрини, орачи, едни от които да впрегат, а други, повече подранили, да подвикват след воловцете си. Нямаше и никакъв работник. Всички почиваха в домовете си и отпразнуваха великите Христови празници.

Полският път, който минаваше през тях, също беше пуст, нямаше никакви минувачи, излизащи на работа като друга сутрин. Само една фигурка се мяркаше из него в леката мрачина. Тоя пътник идеше от планината. Спускаше се по спадащите баирки, минаваше през полето за полските села. Тоя пътник слизаше надолу към полето. Той беше взел в дясната си ръка една тояга и беше метнал една торба на гърба си. Той беше облечен в селска премяна, която беше извехтяла и не беше хубава. Краката му бяха обути в цървули, които бяха стегнати добре. На главата си носеше стара кожена шапка. Пък и той изглеждаше старец, защото

твърде дългите му мустаци и брада, която не беше бръснал доста отдавна, беха почти бели. За къде ли беше тръгнал тоя човек и то толкова рано в деня на велик празник, когато всички хора бяха по домовете си? Кой ли беше той? Пътник ли, който беше осъмнал някъде в планината и бързаше да се прибере в своето село и в своя дом, за да отпразнува празниците? Да, пътник, но който не се прибираше в своя дом, а беше излязъл от него. Той сякаш беше избегал от къщи, за да не отпразнува празниците там, които навярно не му носеха радост и почивка. Това беше Видуловият баща бай Атанас или както го наричаха вече хората дедо Тасо, макар че нямаше повече от петдесет години. Той беше тръгнал да търси новия дом. Тръгнал беше от своето село още в тъмно, когато всички спяха. Сега той беше в полето. Минаваше с равномерни крачки долчета и височинки, през които минаваше пътят, отместваше равномерно своята тояга, която държеше и се смъкваше надолу към полските села, за където бе тръгнал. Той вървеше все така, държейки главата си леко приведена, с поглед, падащ на няколко крачки пред него. Лицето му беше бледо и прорязано с бръчки, но все пак то беше приятно и изглеждаше, че винаги е готов да се усмихне, макар че не беше весело. Снажната му фигура напомняше за здравината и силата, която е имал като юноша. Да, на младите години той беше един от най-здравите и силни младежи. Той беше пръв борец по съборите и пръв работник на полето. Тия му качества беше наследил син му Мирослав. Сега той беше запазил само снажното си тяло, защото дълги години нещастията го мъчеха. Когато беше млад, той работеше на полето на чужди хора, за да си изкарва хляба. В юношеството си той всяка пролет копаеше на лозята на турския бей, който беше свил чифлици из полските села. Сега, крачейки с равномерни крачки по пътя, мислеше за своето нещастно и горчиво минало, сякаш за да минава неусетно пътят му. Мисълта му започваше от най-близкото минало и свършваше някъде далече в детинството му. Тя се спираше за по-дълго време на всяка по-важна случка и преживелица, от които се ободряваше или натъжаваше старческата му душа.

Един път в младите си години той беше отишъл да копае лозе на бея. Там имаше много други нещастници като него, отишли да копаят на бея за парче хляб и някой грош. Току-що бяха изкопали по няколко реда, дойде и беят, за да види как работи раята. Кой знае какво го накара, че взе един дикел и почна да копае сам. Може би искаше да види как се ражда гроздето и виното, което тъй много му беше сладко. Но той беше дребен и слаб човечец и прекопа няколко лози (гиджи), изправи се цял изпотен, хвърли дикела, седна и каза:

- Който прекопае сто лози, без да се изправя, ще го наградя.

Всички се спогледаха, усмихвайки се. Никой не се реши. Младият дедо Тасо, висок, червендалест и силен повече от всички, без колебание отговори:

- Аз мога да прекопая сто лози, без да се изправя. Дори да бъдеш и ти на моя гръб. Ставай и ми се качвай – му рече дедо Тасо, като плю на ръцете си.

Беят не се почуди много, ами стана и яхна върху плещите на младото тяло, като искаше да каже, че това е невъзможно. Той закрепи паразитното си тяло, а младият момък започна да маха с бясна не свършваща сила дикела. Той разкъсваше жилавите треви, които се сплитаха около рогата на дикела и бързо измина далеч пред всички лозокопачи. Той прекопа сто лози, без да се изправи. Накрая, преди беят да скочи от гърба му, той го грабна с двете си мощни ръце, като му каза, смеейки се:

- Искаш ли да те хвърля сега на десет метра от мен?

Младият момък искаше да каже, че не се е уморил още. Беят също се смееше и го чукаше доволно по огромните голи плещи.

- Аферим, аферим – произнасяше той.

После извади от пазвата си голяма кожена кесия, извади от нея две жълтици и му ги подари.

Крачейки по своя път, дедо Тасо се усмихна леко на тоя ободрителен спомен и неволно протегна едната си ръка към пазухата, за да провери двете жълтици, които ги беше взел от чорбаджи Стоимен, с които щеше да купи кът земя за новия дом.

Слънцето го плисна в лицето с първите си лъчи. Той се спря и го загледа, като премигаше със старческите си очи. Планината беше залята цялата от неговата червеникава светлина, която като златно море се спускаше надолу, за да залее и полето. След това дедо Тасо се обърна на другата страна и загледа нивята. Те бяха буйни и капчиците роса, с които бяха обсипани, блестяха от изгряващите лъчи на слънцето като бисерни зърна.

- Хубави нивя – прошепна той.

Не високо над главата му една пролетна чучулига пееше безгрижно своята песен. Той повдигна глава и я погледна. Погледа и небето, което над неговата глава беше замрежено от памучни облачета, прилепени сякаш за небето, изписани подобно тънки прозрачни дантели. След това потри с дланта на лявата със ръка челото, повдигна малко калпака си и тръгна пак по пътя с предишните си крачки.

След малко той влизаше вече в едно село и се намери на малкото селско площадче пред черквата. Хората не бяха излезли още от нея. Отвън малки дечурлига, облечени в хубава великденска премяна, си играха, крещейки. Те всички държаха в ръцете червени яйца и бяха весели. Той запита нещо едно от малчуганите, което го заведе в една къща.