Конспект или развиване на 2 въпроса 22. 11 събота 16 ч четни
Изтегляне 0.76 Mb.
|
дипломатическите ноти меморандумите паметната записка декларациите обръщенията Декларациите по принцип са безадресни. Много често НС освен съответни закони приема и декларации, обръщения. Декларациите на нашето НС са по външнополитически проблеми и проблеми на МО. Служат просто за информация на останалите участници в МО. Обръщенията не са безадресни. Много често държавните глави на държавите правят обръщения до други такива. Напр. дори една поздравителна телеграма за РД на един държавник е обръщение. Нота – предложение на една държава спрямо друга държава за двустранна среща. Това предложение ще бъде оформено в дипломатическа нота. Изпраща се от Външното министерство на една държава до посолствата на другите държави в същата държава. Възможно е дипломатически ноти да си обменят и чуждите дипломатически представителства.Когато се получи нотата, посолството я предава нататък. Има различни класификации на нотите. Според адресантите нотите се делят на 2 вида: индивидуални и колективни. При индивидуалната една държава адресира нота до друга държава. При колективната нота имаме няколко държави, които формулират и изготвят една и съща нота и я връчват на друга държава. Документът е един, само че той е изготвен от няколко държави, подпечатан от представителите на всички държави и се връчва от името на всички тези държави. Колективната нота се връчва в присъствието на дипломатите на всички държави, които се включват в нотата. Колективните ноти се възприемат като много авторитетна форма на протест. Втората класификация е според адресатите. Тук нотите са 2 основни вида: паралелни и циркулярни. Паралелната нота прилича на колективната по това, че пак няколко държави изготвят ноти. Разликата е, че всяка от държавите си изготвя собствена нота. Приликата е, че тези ноти са със сходно съдържание. Циркулярната нота е нота с едно и също съдържание в няколко копия. Идеята на циркулярната нота е едновременно да бъдат уведомени повече чужди представителства. Последната класификация на нотите е според формата им. Това е основната класификация, която се прави на дипломатическите ноти. Според формата си те се делят на лични и вербални. Разликата между тях е единствено и само във формата, не и в значението. Разликата е в това как се оформят, как се пишат, какви са им реквизитите.Личните ноти имат формата на лично писмо, т.е. те започват като писмо с обръщение, пишат се в 1-во лице, ед.ч. и накрая обикновено се подписват. Вербалните ноти изглеждат по съвсем друг начин. По формата си много повече наподобяват формални документи. Вербалните ноти нямат обръщения. Пишат се в 3-то лице, ед.ч. (Напр. МВР на Република България уведомява посолството на Франция, че …………..). Те не се подписват, а се подпечатват с печата на министерството и на дипломатическата мисия. Въпрос на практиката е до коя нота ще се прибегне. В настоящето се използват все повече вербалните ноти, в миналото – личните. Чрез размяна на ноти може да се сключи международно споразумение. Това означава, че преговори могат да се водят и по този начин – чрез обмен на писмени документи. Държавите си обменят ноти по съответния въпрос, по който се договаря и договарят споразумението. Споразумението се счита за сключено от момента, в който се получи втората нота или ако е многостранно в момента, в който бъде получена последната нота. Международните споразумения, сключени по този начин, имат същата сила както споразуменията, сключени по обичайна процедура. Включват се споразумения, засягащи най-често технически и оперативни въпроси, свързани с прилагането и изпълнението на други международни договори. Меморандумът представлява изложението на една държава по даден проблем на външната политика и МО, т.е. меморандумът е един по-обемен документ, тъй като държавите използват документите за да изложат своите виждания по даден проблем и да ги изложат по обективен начин. Меморандумът, за разлика от дипломатическите ноти, не съдържа искания, протести. Той е просто цялостно, подробно, обективно излагане на факт на обективната ситуация по даден проблем. Меморандумът може да засяга всяка една страна на проблема – политическата, правната. Меморандумите могат да се връчват по 2 начина:
Паметните записки преди са били наричани мемоари. Днес се наричат само паметни записки. Паметната записка е вид дипломатически документ, който се свързва винаги с протичането на дипломатически разговори или преговори. Връчват се по време на протичащи дипломатически разговори или преговори докато разговорите, преговорите текат. Тогава паметната записка се използва да се закрепи устно зявление, направено по време на тези разговори, преговори.Вторият случай, когато се връчват паметни записки, са случаите, когато преговорите или разговорите вече са приключили. В този случаи е възможно всяка от държавите да покаже как е изтълкувала преговорите, какъв според нея е крайният резултат от тези преговори, какъв смисъл е вложила в тези преговори. Паметните записки са важен документ, в смисъл, че паметните записки служат на държавите помежду си да не изпадат в заблуждения. Non-paper – това не е част от дипломатическата преписка. Non-paper-ът е материал, който се оформя в писмен вид, текст върху един бял лист, без заглавие, обръщение, подпис, дата. Отгоре пише само “non-paper” и следва текст. Non-paper-ът се прави в случаите, когато има някакъв проблем във външната политика и МО, който проблем предизвиква интерес и загриженост за другите участници. Въпросът е дотолкова деликатен, че държавите предпочитат да се обърнат към другата държава с „non paper”, тъй като този документ не ги обвързва. С него се иска информация, изясняват се някои въпроси. 22. ДИПЛОМАТИЧЕСКИ ПРЕГОВОРИ Дипломатическите разговори представляват обмяна на информация. Провеждат се с цел страните да обменят информация помежду си. Разговори от преговори се различават според това коя е крайната цел. Преговорите преследват тази основна цел, а именно разрешаване на дадения проблем, намиране на решение на проблема, стигане до компромис. Дипломатическите преговори изискват много по-грижлива подготовка. В най-общ смисъл под дипломатическите преговори се разбира основният и най-важен способ на дипломацията и процес, който протича между две или повече участници в международните отношения с цел постигане на компромис между тях , който компромис се счита за най-доброто решение на въпроса или поне за най-ефективното. В тесен смисъл на думата дипломатическите преговори са контакти между лица с дипломатически пълномощия за постигане на конкретен резултат. Резултатът може да е от всякакво естество – политически, икономически, културен. Видовете дипломатически преговори. Има различни класификации. Според броя на участниците:
Според целта, която се преследва с преговорите:
Според характера на самите субекти (според това кой точно води преговорите):
Освен за видове преговори, можем да говорим също така за форма на дипломатическите преговори и за класификации на формите. Според техническите средства, с които се водят преговорите имаме 2 форми:
Според степента на публичност преговорите могат да бъдат:
Откритите преговори са израз на т.нар. явна дипломация. Това е обичайният, правомерният случай. При тях, когато приключат преговорите се оповестяват както резултатите от преговорите, така и позициите по време на преговорите, кога и къде, защо се провеждат. Закритите преговори са израз на тайната дипломация и те се провеждат, когато международната обстановка е напрегната. Тайни преговори се водят и когато страните, които преговарят смятат, че трети страни ще попречат на тези преговори или са враждебно настроени към тях. При тайните преговори се пази в тайна мястото на провеждане, а когато приключат се оповестява само резултатът от тях. Фазите на преговорния процес. 2 предварителни фази. Това са: - сондаж (инициатива за преговори) – едната страна се обръща с предложение към другата да се преговаря по даден проблем. Получава се така, че ако отношенията между двете страни са изострени до такава степен, че те са прекъснали дори дипломатическите отношения помежду си, двете страни не могат да направят пряко сондажа за преговорите и тогава инициативата се прави от трета страна, като третата страна прибягва до института на добрите услуги или института на посредничеството. При добрите услуги имаме една трета страна, която предлага да помогне на другите да започнат преговори, като помощта, която третата страна предлага е техническа преди всичко – напр. да им осигури място, където да се проведат преговори, да им помогне за превода и др. Идеята е третата страна е да постави преговарящите в пряк контакт. При института на посредничеството третата страна в ролята си на посредник не просто помага на страните да преговарят, а им предлага възможен вариант на решение на проблема. - подготовката на един дипломатически преговор. Тази фаза е задължителна. Без нея преговори не могат да започнат. В рамките на тази фаза се определят мястото; времето на преговорите; предметът, за който ще се преговаря; рамките, в които ще се преговаря; участниците. При тази предварителна фаза се изготвя проектът за дневен ред на преговорите. Третата фаза е същинската фаза на преговорите. В рамките на тази същинска фаза на преговорите имаме следните подфази:
Видовете документи, които могат в писмен вид да закрепят протичането и резултата от едни дипломатически преговори. Един от тези документи е дипломатическата нота. Друг документ е паметната записка. Друг документ – протоколът от протичането на преговорите. След края на преговорите документът, който се изготвя, много често е комюнике. То съдържа резултатите от преговорите и позициите на страните. 23.ТЕОРЕТИЧНИ ВЪПРОСИ НА СИГУРНОСТТА. НАЦИОНАЛНА МЕЖДУНАРОДНА СИГУРНОСТ Концепцията за национална сигурност – Първото определение за национална сигурност е дадено от един изследовател на МО – това е Уолкър. Според това определение сигурността е състояние, в което може да се намира всяка една държава, когато на тази държава не й се налага да жертва своите законни интереси, за да избегне войната и също така националната сигурност е състояние, в което държавата може да защити при необходимост своите интереси, включително и чрез война. Проблемът на тази дефиниция е, че в нея се набляга на употребата на силата и по-конкретно на въоръжения аспект на силата. Това е дефиниция на националната сигурност, тъй като в нея се посочва като субект на сигурността само държавата. По-късно на ниво международна общност са преодолени недостатъците на тази дефиниция и в средата на 80-те години на 20 в. в рамките на ОН е дадена нова, по-съвършена дефиниция на сигурността, която е по-съвършена. Тази дефиниция е, че сигурността отново се определя като състояние, само че сигурността е състояние, в което държавите считат, че за тях няма опасност от въоръжено нападение, политически натиск или икономическа принуда. Това определение е несъмнено по-добро и защото то почита и другите възможности и други възможни заплахи за сигурността освен въоръжената сила. Включва се и възможността за политически и икономически натиск.Тази дефиниция е станала възможна поради факта, че около 10-ина години по-рано е дадено определение за това що е агресия. Това е станало през 1973 г. До голяма степен проблемът да се даде дефиниция за сигурността се е свързвал с проблема да се даде дефиниция за агресия. Агресията се определя като извършване на въоръжено нападение, с което се нарушава териториалната цялост и суверенитетът на дадена държава. Понастоящем също са правени опити да се определи какво е сигурност, но вече да се определи какво се разбира под „международна сигурност”. В ТМО повечето изследователи се придържат към следното работно определение на международната сигурност: тя се разбира като състояние на МО на отделните участници в системата, но и на цялата система на МО, при което състояние няма опасности и заплахи за техните интереси, а ако пък възникнат такива опасности или заплахи за интересите са налице достатъчно надеждни средства, за да бъдат преодоляни. В теорията на сигурността и на МО се говори за 4 подхода към сигурността, 4 доктрини в сферата на сигурността. Това са: 1. Пацифизъм 2. Милитаризъм 3. Изолационизъм 4. Интервенциолизъм Под „пацифизъм” се разбира абсолютизиране на мира за сметка на войната, като при пацифизма, когато се прави преценка за сигурността, субектите на МО се интересуват и за тях критерии не е военната сила на другите субекти, а критерий за тях е целите, принципите, от които се ръководят другите субекти в МО или поне заявяват. При милитаризма е точно обратното. Войната се абсолютизира за сметка на мира и участниците в системата на МО не се интересуват и не отчитат какви принципи, ценности, цели са декларирали другите участници в МО. Те се интересуват и се ръководят само от военната сила на другите. „Изолационизмът” – при него съответният участник в МО се пази от системата, изолира се от нея, с идеята да не си внася несигурност отвън, тъй като смята, че системата извън него е източник на несигурност, на заплахи за собствената му сигурност и за да не си привнася несигурност, се изолира. При изолационизма това, че доктрината е изолационистична, не означава, че този участник не общува с другите участници в МО, но в общуването си той посочва на другите участници в системата, но не им налага начините, принципите, средствата, с които могат да си послужат те, за да си увеличат и те собствената сигурност. При интервенциолизма даденият субект на МО възприема следният подход: не като се изолира от останалите, а като се опитва да направи системата извън него по-сигурна и за да я направи такава, той й изнася, трансплантира й сигурност. При интервенциолизма даденият участник в МО, някоя държава се опитва да им налага собствените си принципи и разбирания за гарантиране на сигурността. Различните държави възприемат една или друга от тези доктрини, но възприемането на една доктрина не е константно във времето. Възможно е една държава в отношенията си с друга държава да практикува една концепция, а в отношенията си с друга държава – друга концепция – напр. САЩ. В теорията на сигурността се говори за различни видове сигурност. Едни от най-разпространените класификации са следните:
Тази класификация се свързва с концепцията за „тоягата и моркова”. Тоягата е твърдата сигурност, а морковът е меката сигурност. Обектите и субектите на сигурността. Обект на сигурността е всичко онова, което външната политика на една държава се опитва да го съхрани, да го промени или ако го няма, да го придобие. Под всичко това се разбира някаква ценност за външната политика на държавите. За да се превърне съответната ценност в обект на сигурност съответната държава трябва да има средствата и възможностите тази ценност да я брани. Обектът на сигурността – тази ценност – може да бъде както от материален, така и от нематериален характер. Материални ценности може да бъде териториалната цялост на държавата, опазване, разширяване на границите й. Ценности от нематериален характер са напр. опазването на юридическата независимост на държавата, защита на суверенитета й, опазването на единството на нацията. Когато теорията на сигурността направи връзка с теорията на външната политика се стига до заключението: обект на сигурността са националните интереси на всяка една държава, тъй като те винаги са абсолютна ценност за съответната държава. Подреждат се приоритетни скали на всяка една държава. Във връзка с националния интерес, трябва да се уточни, че той трябва да отговаря на някои условия, за да бъде обект на сигурност. Тези условия са:
Субект на сигурността. Всички субекти на МО са субекти и на сигурността. Субектите на сигурността са:
Субектите на международното право: първият и основен субект е държавата. Тя е с първична международна правосубектност и е с пълния кръг от правомощия, които характеризират международната правосубектност. Освен държавата субект на международното публично право са международните организации. Те имат договорна правосубектност, в смисъл, тяхната международна правосубектност произтича от международния договор, който държавите са сключили и с който са създали съответните организации. Субекти на международното право са и нациите, борещи се за национално освобождение. Спорен е въпросът дали отделните физически лица са субекти на международното право. Приема се, че са възможни случаи, когато и отделните индивиди могат да станат субекти на международното право. Субектите на МО са всички субекти на международното право + физическите лица,субекти могат да бъдат не само международни организации, но и неправителствени организации. Субекти на МО могат да бъдат и ДНК – това са транснационалните корпорации. Субектите на международната сигурност е най-широкото понятие. Това са всички субекти на МО + международната общност като цяло. Някои изследователи в МО говорят също така за форуми и равнища на сигурността. Има различни възгледи. Приема се, че формите на сигурността са 2:
Има възглед за 3 равнища на сигурността:
В теорията на сигурността са въведени понятията “безопасност” и „гарантирана надеждност”. В ТМО се приема, че тези 2 понятия са 2 различни състояния на международната сигурност, т.е. идеята е, че безопасност и сигурност не са синоними, а просто сигурността обхваща безопасността. Безопасност е състояние на сигурността, при което няма вероятност да възникнат заплахи за нея или ако има такава вероятност, тя е минимална. Под „гарантирана надеждност” се разбира състояние на сигурността, когато вероятност да възникнат заплахи има и дори такива заплахи са възникнали, но съответните субекти разполагат с достатъчно средства и потенциал да преодолеят заплахите и да се справят с тях. Тогава състоянието е „гарантирана надеждност”. В теорията на сигурността се разграничава опасността за сигурността и заплахата за сигурността. При опасността надделява обективният елемент. Под опасност се разбира обективно развитие на МО. Заплахата се свързва със субективния елемент, тъй като в теорията за сигурността се счита, че заплахата за сигурността се свързва с поведението на другите участници, защото те предприемат съответните действия, с които вредят на сигурността на другите. 25. МЕЖДУНАРОДНИ КОНФЛИКТИ Характерно за международните конфликти е, че когато се прави опит да се даде определение на това какво е международен конфликт, има различни определения, в зависимост от гледната точка. Изтегляне 0.76 Mb. Сподели с приятели:
|