Солунската митница и съдбата на Македония

Според търговеца в третия фейлетон националните и личните интереси не влизат в противоречие - стига „да има някой да освободи Македония, догдето е нашата партия на власт…”. Желанието на героя обаче е продиктувано не от нерешения национален въпрос, не от стремежа, етническите българи да се присъединят към родината майка, а от възможността, самият той в качеството си на оценител или управител на Солунската митница да „обира каймака” на търговците. Характерният за целия цикъл сатиричен прийом, героите сами да говорят за себе си, да разкриват без каквото и да е неудобство дребнавите си мечти и подлите си желания, да изказват без никакво лицемерие презрението си към всеки възвишен идеал, се налага от това, че обектите на сатиричното изображение са хора, които нямат понятие за нищо идеално. Мечтата за Солунската митница и вилата край Охридското езеро са се превърнали в нарицателен синоним на злоупотреба с държавната власт и националните интереси.

Чичото и племенникът от четвъртия фейлетон изхождат от позицията на две взаимно изключващи се философии, на две различни и непримирими ценностни системи. Чичото е проповедник на нагаждачеството, примиренчеството и практицизма*; племенникът е застъпник на честността, принципността и съхраненото достойнство. Чичото се опитва да сплаши вироглавия младеж, че „ще пасе патки”, защото „не си наляга парцалите”, „не си подвива опашката”, „не си мълчи”, „не гледа на всичко през пръсти”, „не е кротко момче”, „не желае да се влее в мнозинството”, а племенникът се смее - очевидно със съзнанието, че той може да разбере прагматизма* на чичо си, но последният не би разбрал неговия идеализъм.