Конспект понятие за местно управление

1. 
   Понятие за местно управление.
   
2. 
   Развитие на местното управление по българските земи до освобождението от турско робство.
   
3. 
   Развитие на местното управление от освобождението до приемането на Конституцията от 1991 година.
   
4. 
   Административно-териториално деление на Република България.
   
5. 
   Административно-териториално устройство на Република България.
   
6. 
   Централизация на държавното управление.
   
7. 
   Деконцентрация на държавното управление.
   
8. 
   Децентрализация на държавното управление. Самоуправление. Съотношение между централизация и децентрализация.
   
9. 
   Община. Понятие. Конституитивни белези.
   
10. 
    Юридическо лице на общината.
    
11. 
    Сдружаване на общините.
    
12. 
    Органи на общината. Понятие и видове.
    
13. 
    Общински съвет. Формиране. Състав. Правно положение. Функции, компетентност и актове.
    
14. 
    Кмет. Правно положение и актове.
    
15. 
    Областен управител. Правно положение и актове.
    
16. 
    Европейска харта за местно самоуправление. Развитие на идеята за създаването на ЕХМС.
    
17. 
    Съдържание и основни принципи на ЕХМС.
    
18. 
    Участие на гражданите в управление на общината.
    
19. 
    Местен омбудсман.
    
20. 
    Права и интереси на общините. Защита на правата и интересите на общините.
    
21. 
    Защита по административен ред.
    
22. 
    Защита по съдебен ред. Защита пред конституционния съд.
    
23. 
    Регион. Регионално развитие.
    
24. 
    Общински бюджет и общинска собственост.
    
25. 
    Местно управление в САЩ.
    
26. 
    Местно управление във Франция.
    
27. 
    Местно управление в Германия.
    

Тези обществени отношения имат двойнствено значение – от една страна, те наложиха създаването на особена нормативна база, свързана с местното управление, от друга страна, тези обществени отношения представляват резултат от създаването на особени правила в областта на конституционното, административното, финансовото и гражданското право. Тези процеси наложиха възстановяването на науката и на учебната дисциплина Местно управление. Тя се изучава в повечето университети в света под различно наименование.

Предпоставките за съществуването на обособена нормативна база, на наука и на учебна дисциплина, свързана с отношенията в местните териториални общности могат да бъдат търсени в няколко направления:

На първо място е възможността на гражданите да участват в управлението на населените места и общините. Тази възможност е част от упражняването и гарантирането на политическите права, които са уредени в конституцията и в законите на всяка демократична държава.

На следващо място, управлението на ниво населено място и община е важно, тъй като по необходимост тук се решават основните въпроси от съществуването на всяко едно човешко същество.

На трето място, местното управление е важно, тъй като то разглежда няколко групи отношения. Това са отношенията между гражданите и държавата, между гражданите и местните власти, а също така между местните власти и централните държавни органи. Тези три вида отношения имат своята специфика, основно в тях е съществуването на органи за управление в териториалните общности.

Важен момент при формирането на местното управление е възникването и развитието до определена степен на гражданското общество в България, след приемането на конституцията от 1991 г. С нея се създават условия за ликвидиране или поне за ограничаване на силно централизираната единна и еднопартийна държавна система. Наред с началото на гражданското общество се постави и началото на политическите промени. Те са свързани основно с разделението на властите, многопартийност и плурализъм. Промени настъпиха и в стопанската дейност. С конституцията от 1991 г. се уреди съществуването на публична и частна собственост, освен това на държавна и общинска собственост. С различни закони бяха установени правилата за използване на общинската собственост. Местните орани за управление получиха възможност да се разпореждат със сериозен ресурс и да го използват за решаването на определени местни въпроси.

В теорията и практиката често пъти се поставя въпроса за мястото на местното управление и неговата правна регулация в правния мир. Съществуват няколко становища. Според едно от тях, това е част от конституционното право, според друго то е част от административното право, според трето е част от публичното право изобщо, тъй като в него се съдържат норми и правила, които имат отношение към публичноправното регулиране изобщо.

Съществува разлика между местното управление, като част от обективното право, като наука и като учебна дисциплина. Местното управление като част от обективното право представлява система от норми, които имат някакво отношение към решаването на местни въпроси. Местното управление, като наука обхваща историята, настоящето, законодателството и перспективите за развитие и връзката с други научни направления (икономика, социология, политология и др.). Местното управление, като учебна дисциплина обхваща част от науката, т.е. част от действащото законодателство, част от историята и част от перспективите за развитие.

Въпрос 2: РАЗВИТИЕ НА МЕСТНОТО УПРАВЛЕНИЕ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ДО ОСВОБОЖДЕНИЕТО ОТ ТУРСКО РОБСТВО

Освен това съществуват и няколко междинни периода, които са кратки като историческо време, но са изключително важни от гледна точка на историята и на местното управление. Такъв е случаят с руско-турската война и периода на временното руско управление.

Почти липсват конкретни и доказани факти за териториалното устройство преди създаването на Първата българска държава. От това време са известни градовете държави, като Одесос и Месемврия. Водещ елемент е патриархално-родовият. При идването си, славяните установяват селища, основани на кръвно-родовите връзки и на земеделския начин на живот.

По време на Първата българска държава, териториалната организация на славяните се запазва и тя се съчетава със силно централизираната държавна администрация, установена от прабългарите. Положението донякъде се променя при приемането на християнството. С това се слага някаква рамка на абсолютната феодална власт. През този период, църквата по един или друг начин придобива земи и имущество и се формират, т.нар. църковни общини. Поради особеното си геостратегическо положение, някои градове и населени места получават относителна самостоятелност или система от привилегии. Те им дават възможност за самостоятелно решаване на част от местните проблеми.

В началните години на турското робство, общината губи своите възможности за самостоятелно развитие. Тя губи своята публичноправна характеристика. През последните години от турското робство, под влияние на измененията в икономическия и обществен живот, се създават известни възможности за самостоятелност и самоуправление. Важно място в този процес има развитието на образованието на читалищното дело и на стопанските отношения. Появява се група от по-богати и по-будни българи, които искат повече самостоятелност, в това число и за населените места. Турската държава реагира със закъснение на тези процеси и се опитва да прави реформи. Поради това през 1839 г. и 1856 г. са приети два основополагащи акта – Хатишериф и Хатихумаюн. Въз основа на тях са приети два закона – Закон за вилаетите и Закон за общата организация на вилаетите. С тях се възприема подобие на френската административна система. В това число и на френското административно-териториално устройство. Тези нормативни актове почти не намират практическо приложение, поради започването на поредната руско-турска война, установяването на руска военна администрация и временното руско управление.

Въпрос 3: РАЗВИТИЕ НА МЕСТНОТО УПРАВЛЕНИЕ ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО ДО КОНСТИТУЦИЯТА ОТ 1991 Г.

Въпросът за вида и характера на местното управление се разисква и на Учредителното събрание. Особена активност там проявяват Марин Дринов и Драган Цанков. Поради различни причини, като липсата на опит в държавното строителство и разнопосочните интереси, в Търновската конституция съществува само една разпоредба, посветена на местното управление - това е чл. 3. Независимо от това, въз основа на Търновската конституция са приети няколко нормативни акта, които действат през следващите няколко десетилетия. Това са Закона за градските общини и Закона за селските общини. В тях е предвидено съществуването на общински съвети. Измежду съветниците се избира кмета на града/селото и този избор се утвърждава, за селата от Министъра на вътрешните работа, а аз градовете от Княза. Кметовете са представители, както на централната власт, така и на местното самоуправление. Тези закони действат ефективно до 1934 г. Тогава, въз основа на политическите промени, са приета Наредбата-закон за градските общини, Наредбата-закон за селските общини и през 1938 г. - Наредбата-закон за Столичната голяма община. С тези закони местното самоуправление се ликвидира. Въвежда се принципът за назначаемост на общинските управители. След Втората световна война и след приемането на конституцията от 1947 г. се възприема съветската форма на местно управление. Конституцията от 1971 г. обявява народните съвети за органи на държавната власт и народното самоуправление. Това не води до същностни промени. Ликвидиран е институтът на кмета, като едноличен орган и е заменен с т.нар. изпълнителни комитети. През 1987 г. се прави ново административно-териториално деление и отново се въвеждат области в България. През 1990 г. народните съвети са разпуснати, създават се временни органи за местно управление.

Конституцията от 1991 г. дава сравнително подробна уредба на местното управление. България е определена с нея, като държава с местно самоуправление. Въз основа на конституцията са приети редица нормативни актове за регулиране на съответните отношения – Закон за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА), Закон за местните избори (ЗМИ), Закон за общинската собственост (ЗОбС), Закон за общинските бюджети (ЗОбБ), Закон за допитване до народа (ЗДН). Освен това, отношение към регулирането на местното управление имат нормативните актове за концесиите, за обществените поръчки, Административно-процесуалния кодекс (АПК), Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). От 1995 г. насам България възприема Европейската харта за местно самоуправление (ЕХМС). Освен това трябва да посочим Закона за административно-териториалното устройство на Република България (ЗАТУРБ).

ВЪРПОС 4 – АМНИСТИЯ

Въпрос 5: АДМИНИСТРАТИВНО-ТЕРИТОРИАЛНО УСТРОЙСТВО НА РЕПУБЛКА БЪЛГАРИЯ – да се научи много добре
Нормативната основа на административно-териториалното деление и административно-териториалното устройство се съдържа в конституцията на Република България (КРБ) и в Закона за административно-териториалното устройство на Република България (ЗАТУРБ). В литературата съществуват различни схващания за отношенията между двете понятия административно-териториално устройство и административно-териториално деление. Административно-териториалното деление показва какви са и кои са административно-териториалните и административните единици в определен момент. Административно-териториалното деление обхваща повече въпроси, то показва какви са видовете териториални единици, населените места и процедурата по промените в тези административно-териториални единици. Поради това в чл. 1 на ЗАТУРБ се казва, че с този закон се урежда създаването на административно-териториални и териториални единици и извършването на административно-териториални промени.

Териториалното устройство на България обхваща три вида териториални общности. Те са уредени в чл. 2 на ЗАТУРБ. На първо място са административно-териториалните единици – това са общините и областите. Общината е определена като основна административно-териториална единица. Тя е основна, тъй като от нея нагоре се формират областите, а вътре в нея, т.е. от общината надолу, са съставните административно-териториални единици. Това са кметствата и районите. Кметствата и районите се състоят от населени места. В България населени места са градовете и селата. Съществуват и т.нар. селищни образувания. Това са курортните местности и курортните комплекси.

Областта е административно-териториална единица, която обхваща територията на една или няколко общини. Тяхната територия образува територията на областта. Областта, общината и кметството имат територия, граници, население, наименование и център, а района има територия, граници, население и наименование. Областите се създават със закон и се закриват по същия начин. Границите и центровете им се определят с указ на Президента, по предложение на Министерски съвет. Общината се състои от едно или повече населени места. Територията на общината обхваща територията на включените в нея населени места.

С този закон отново се въведе в българското право понятието землище. Землище е територията, която исторически или по някаква друга причина, принадлежи към населеното място. Законът определя условията за създаване на нова община, те са в чл. 8 от ЗАТУРБ (да се научат наизуст). Тези условия са свързани с население, инфраструктура, отдалеченост между центъра и другите населени места и възможност за формиране на собствен бюджет.

Съществува процедура за създаване на нова община. Инициативата може да принадлежи на група от населението, на Областния управител или на Министерски съвет. Процедурата е описана в чл. 8 от ЗАТУРБ, като основният правопораждащ факт е местното допитване, с положителен резултат. Крайният акт, след който възниква новата община, е указът на Президента за определяне на нейните граници и наименование. Целта на местния референдум е да се гарантира, че такава важна административно-териториална промяна няма да бъде осъществена без положителната позиция на заинтересованото население.

Районът е съставна административно-териториална единица. В българското право са установени два вида райони и съответно две процедури за създаване на район. В градовете с население над 100 000 души, районите се създават с решение на Общинския съвет, ако могат да се обособят части от града с население 25 000 души и ако има възможност за райониране. В градовете с население над 300 000 жители, районите се създават със закон, това е Законът за териториалното деление на столичната община и големите градове. В този закон са определени броят, територията и границите на районите в София, Варна и Пловдив. Целта на законодателя е да се създаде устойчивост в районирането на големите градове.

Как се създава кметство?

Кои са условията за създаване на община или кметство?

Какво означава сливане, разделяне и присъединяване?

Въпрос 6: ЦЕНТРАЛИЗАЦИЯТА НА ДЪРЖАВНОТО УПРАВЛЕНИЕ
Съвременната държава представлява цялостна система от регулирани отношения между различни субекти на правото, на политиката и на обществения живот. Тези взаимоотношения се подчиняват на определени закономерности. Извеждането на тези закономерности има значение за тяхното изучаване и приложение. Основен въпрос тук е този за правилното и целесъобразно разпределение на функции и правомощия между различните звена на държавния апарат. Тук е важно съотношението между централизацията и децентрализацията в държавното управление.

Централизацията означа няколко неща. Това е съсредоточаване на власт в едно лице или на едно място. Тя произтича от разделението на труда и разделението на властите. В началото на съществуването на държавата, тя се стреми да обхване в един орган или в една властова позиция всички въпроси относно функционирането на държавата, т.е. създаването на правни норми, прилагането на правните норми и контрола за тяхното изпълнение. С течение на времето, отношенията по управлението се усложняват и е необходимо създаването на нови органи със самостоятелни правомощия. Централизацията е принцип в държавното управление, при който се възлага единодействие и концентрация и те се съсредоточават в един орган. Пример за централизация е устройството на едно министерство. Съгласно Закона за администрацията, Министърът е едноличен държавен орган, който провежда държавната политика в съответната област. Той издава задължителни разпореждания с властнически характер. Неговите указания са задължителни за по-долу стоящите, тъй като съществува единна йерархическа система.

Поради особеностите на обществените отношения съществуват два вида централизация – пълна и частична. При пълната централизация е налице безпрекословно подчинение на по-долу стоящите, техните актове подлежат на изменение и допълнение. Такава централизация е възможна най често в военизираните ведомства. Тук често пъти се налагат бързи еднолични решения, при ясно поемане на отговорност. Частичната централизация е по-често срещана, тя съществува поради различни политически икономически или юридически съображения. При нея йерархическата подчиненост и зависимостта спрямо горестоящия орган са смекчени. Актовете на по-долу стоящите органи могат да се отменят, при определени условия. Пример за това е фактът, че заместник-министрите не се назначават от министъра от Министър-председателя. Това осигурява определен тип независимост, спрямо министъра-титуляр. Вид частична централизация е координацията в държавното управление. При координацията съществува властническо въздействие от горестоящия орган, спрямо долустоящи органи, които не са подчинени един на друг. Властническото въздействие се разпределя между тях и то губи от своя интензитет. Чрез координацията се създава възможност за съвместно решаване на определени задачи в държавното управление.
Въпрос 7: ДЕКОНЦЕНТРАЦИЯТА В ДЪРЖАВНОТО УПРАВЛЕНИЕ
Деконцентрацията е един от основните способи за практическо приложение на принципа на централизацията. Деконцентрацията представлява организационна техника, при която на местни структури се дава възможност да вземат решения, предоставени на централната власт. Определящото тук е предаването на функции от централните държавни органи на местни звена и органи, които са на централно подчинение. Чрез деконцентрацията, законодателят се стреми да доближи решаването на въпроса до мястото на неговото възникване. Чрез деконцентрацията централната администрация може да обхване по-широк кръг въпроси и да участва, чрез местните си звена, в тяхното решаване. Практическо значение и израз на деконцентрацията е институтът на Областния управител. Той представлява централната власт на местно равнище.

Въпрос 8: ДЕЦЕНТРАЛИЗАЦИЯ И САМОУПРАВЛЕНИЕ

Децентрализацията има двойнствена природа. От една страна, съществува професионална децентрализация, другият вид децентрализация е териториалната. Първият вид децентрализация, означава, че на различни структурни звена и обединения, по професионален признак, се предоставя възможност да решават определени въпроси, в рамки, установени от държавата. Пример за това са висшите училища, на които е предоставена т.нар. академична автономия. Друг пример са някои неправителствени организации, които сами решават въпроси относно правото, а се упражнява професия и контрол по упражняването на това право. Пример за това е Българския лекарски съюз, Нотариалната камара, Камарата на строителите и архитектите.

Териториалната децентрализация означава, че за определена част от населението и територията, на която то се намира, е установена възможност самостоятелно, чрез избрани органи или пряко от населението, да се решават въпроси от местно значение. Териториалната децентрализация има три форми. Първата най-висока форма това са държавните образувания в държавите с федерално устройство. Пример за такива държави са Русия, САЩ, Германия. Те са образувани от държави, които имат определена степен на самостоятелност. При тях за централната държава са оставени въпросите на сигурността и външната политика. Следващата, по-ниска степен на самоуправление, са автономните образувания. При тях на определени територии и географски райони е предоставена самостоятелност на по-ниска степен от тази при федералните държави. Най-известните примери в това отношение са Италия и Испания. Третият вид децентрализация, това е местното самоуправление. То се свързва с възможност на органите, избрани в териториалните общности, да решават сами, на собствена отговорност, въпроси от местно значение. Това може да стане, или пряко от населението, чрез общи събрания и местни допитвания, или чрез излъчени от населението органи. Така населението получава възможност, в определени рамки и при възможност за съдебен и административен контрол, да решава въпроси от местно значение.

Въпрос 9: ОБЩИНА – ПОНЯТИЕ, КОНСТИТУТИВНИ БЕЛЕЗИ

Обединяващите за една община фактори са географската близост, населението и единната инфраструктура. Въз основа на казаното дотук може да се определи, че общината е непосредствено възникнала, автономна в определени граници, общност на населението, върху част от територията на страната, която се основава на принципа на местното самоуправление, при установени връзки и зависимости с централната администрация.

Общината има определени конститутивни белези. В теорията няма единство по този въпрос. Според ЗАТУРБ тези конститутивни белези са територия, граници, население, наименование и център.

Населението съществува като понятие, но за него няма единно определение. Конституцията говори за граждани. Населението показва група лица, които са в някаква връзка с общината. Тази връзка е различна и предполага различни възможности за участие в обществения живот в населеното място. От населението зависи броят на общинските съветници.

Общината се състои от едно или повече населени места. Тяхната територия е територията на общината. Територията има значение в два аспекта. Това са пределите на действие на органите на общинско ниво и на второ място, в тези предели те могат да осъществяват правновалидни действия. Територията отграничава една община от другите общини. Територията е непосредствено свързана с границите на общината. Те имат преимуществено географско и по-малко юридическо значение.

Наименованието на общината е най-важният индивидуализиращ и конститутивен белег. То се определя въз основата на традиции, а при нововъзникнали общини – с указ на Президента.

Административният център е конститутивен белег. Това е населено място с определени характеристики, уредени със закон.

Въпрос 12: ОРГАНИ НА ОБЩИНАТА – ПОНЯТИЕ И ВИДОВЕ

За България, подобно на повечето европейски държави, е характерна единна общовалидна структура на местните органи за управление. Конституцията и Закона за местното самоуправление и местната администрация предвиждат еднотипно административно-териториално деление. В известен смисъл, изключение е организацията на големите градове, за чието районно деление има създаден специален закон. Съществува спор дали органите за управление на общината са държавни органи. Според едното разбиране, те са част от системата на държавното управление. Според другото, те са различни от държавното управление и са извън администрацията.

Особеност на органите за управление на общината е, че те са два вида. Едните са звена на централната администрация, другите са формирани след избор от населението. Дейността им има подзаконов характер. Тя е производна на законовите правила и е вторична по отношение на закона, защото е последваща, движи се в неговите рамки и не може да противоречи на закона.

За органите за управление на общината е характерно специфичното проявление на принципа на разделение на властите. От една страна, има разграничение между правомощията на централните и местните органи на ниво община, а от друга, има разграничение във възможностите между самите общински органи. Пример за това са правомощията на Общинския съвет и Кмета. Общинският съвет е определен като орган на местното самоуправление, а Кметът осъществява изпълнителната власт в общината.

За органите за управление на общината съществуват различни класификации. Те са следствие от класификациите, установени в административното право.

Според начина на вземане на решение, те са еднолични и колегиални. Пример за еднолични органи са кметовете на общини, кметовете на населени места и началниците на звена в общинската администрация. Пример за колегиални органи са общинските съвети и съществуващите други съвети и комисии по различните закони. При колегиалните органи съществува определена последователност във вземането на решение. Прави се проект за решение, той се представя на заседание на колегиалния орган. При наличие на кворум, решението се обсъжда и след това следва гласуване. Гласуването трябва да има положителен резултат, съобразно предвидено в закона мнозинство и тогава се счита, че колегиалният орган е изразил своята воля по определен въпрос.

Съобразно компетентността, съществуват органи с обща и специална компетентност. Пример за органи с обща компетентност са кметовете, общинските съвети и областните управители. Те вземат решение във всички области на местното управление в определени рамки. Органите със специална компетентност управляват различни области от обществения живот в общината – собственост, икономика, финанси, образование и др.

Въпрос 13: ОБЩИНСКИ СЪВЕТ – ФОРМИРАНЕ, СЪСТАВ, ПРАВНО ПОЛОЖЕНИЕ И АКТОВЕ

Общинският съвет, съгласно КРБ и ЗМСМА, осъществява местното самоуправление в общината. Той е формиран чрез преки избори, по пропорционалната система и при определени норми на представителство от населението на общината. Той се състои от общински съветници, чиито брой зависи от броя на населението. Правилата за избиране на общински съветници са установени в Закона за местните избори и в Закона за местното самоуправление и местната администрация. След като става дума за избори, става дума и за срочен мандат.

Общинският съвет е колегиален орган на местното самоуправление. За него са установени правила за работа. Той се свиква на заседания, които имат определена периодичност. За да са законни тези заседания е необходимо да има определен кворум. Волята на общинския съвет се определя от гласуването на мнозинството на общинските съветници. При определени случаи, законът изисква т.нар. квалифицирано мнозинство (2/3 или 3/4). За да функционира нормално общинския съвет, законът е създал особено правно положение на общинските съветници. За да изпълняват своите функции, те трябва да имат определени възможности получават възнаграждение и могат да влизат в определени отношения с различни държавни органи, в това число и тези на централната администрация. Установени са т.нар. несъвместимости между качеството общински съветник и други дейности и длъжности. Правомощията на общинския съвет са описани в чл. 21 и следващите от ЗМСМА. Отделни правомощия притежава общинския съвет, въз основа на различни специални закони. Например Закона за общинската собственост, Закона за устройство на територията и други.

Общинският съвет осъществява своята дейност чрез определени актове. Те са описани в чл. 21, ал. 2 от ЗМСМА (да се научат наизуст). Това са правилници наредби инструкции и решения. Тези актове са актове с юридическо значение. Съществуват още две категории актове, това са декларациите и обръщенията. С последните две промени на закона от 2003 и 2006 г., беше предвидено съществуването на няколко вида правилници за дейността на общинския съвет, за общинската администрация и за дейността на обществения посредник, това е местния омбудсман.

Особеност има в решението, като акт на общинския съвет. От една страна, то има самостоятелно значение, от друга, то показва правната форма, чрез която са приети останалите актове. В този смисъл то има двойнствена правна природа.

Въпрос 14: КМЕТ – ПРАВНО ПОЛОЖЕНИЕ И АКТОВЕ

Кметът, като орган на местното самоуправление, традиционно съществува по българските земи още при създаването на българската държава. След освобождението, до 1934 г., той се избира от общинския съвет. След това от 1934 г. до 1947 г. се назначава от правителството. След приемането на конституцията от 1947 г. т.нар. Димитровска конституция, институтът на кмета е ликвидиран и той е заменен от колективен изпълнителен орган, това са т.нар. Изпълнителни комитети. За пръв път отново кметската институция се появява през 1979 г.

Особеностите на кметската институция са в няколко насоки. Преди всичко това е изпълнителен орган и като такъв притежава качествата изобщо на изпълнителните органи. На следващо място, той е част от изпълнителната власт, тъй като закона му възлага правомощия не само като орган, пряко избран от населението, но и като държавен орган. Длъжността на кмета се заема чрез пряк избор от избирателите, за определен мандат, по мажоритарната система. За кандидатите за кметове са установени особени изисквания – възраст, гражданство, адресна регистрация и други. Кметовете изпълняват своите функции до полагането на клетва на следващия. Съществува процедура за предсрочно прекратяване на кметските правомощия. До измененията на закона от 2003 г., заместник-кметовете се избираха от общинския съвет, след 2003 г. те се назначават от кмета на общината.

Кметът е едноличен изпълнителен орган с териториално ограничена компетентност. Той има правомощия в редица насоки и затова се определя като орган с обща компетентност. Освен, че назначава заместник кметовете, той назначава и секретаря на общината.

Правомощията на кмета са в няколко насоки. На първо място той ръководи дейността на общинската администрация и нейните специализирани звена. Той организира изпълнението на общинския бюджет и дългосрочните програми. В тази връзка, той предлага проектобюджета на общината на общинския съвет и след това се отчита за неговото изпълнение. Особено внимание заслужават неговите правомощия по опазването на обществения ред. Той може да издава писмени заповеди, които са задължителни за изпълнение за съответните полицейски служби.

Кметът на общината е длъжен да изпълнява решенията на Общинския съвет. Когато той не е съгласен с тях, то той може да оспори актовете на Общинския съвет пред съответния административен съд. Освен това актовете на общинския съвет могат да бъдат оспорени пред Областния управител.

В ЗМСМА е определено, че кметът издава заповеди при изпълнението на своите правомощия. Те представляват властнически волеизявления на едноличен изпълнителен орган. Следва да се има предвид, че поради спецификата на неговите правомощия, кметът издава и други актове с правно значение. Той е орган на административното наказване, освен нова той подписва молби и жалби. Кметът е единственият, който може да представлява общината. Освен това, кметът е лице по гражданското състояние, т.е. той носи отговорност за отразяването на събитията по гражданското състояние. Това свое правомощие, той може да възлага на упълномощено от него длъжностно лице от общинската администрация.

Въпрос 15: ОБЛАСТЕН УПРАВИТЕЛ – ПРАВНО ПОЛОЖЕНИЕ И АКТОВЕ

Особено значение имат неговите задължения по контрола за спазването на законността. Общинските съвети са длъжни да изпращат приетите от тях актове на Областния управител. Той упражнява върху тях контрол за законосъобразност. Той не може да упражнява контрол за правилност, тъй като се счита, че по този начин той би ограничил местното самоуправление. Ако областния управител прецени, че един акт на Общинския съвет е незаконосъобразен, той го връща за ново обсъждане в Общинския съвет или го оспорва пред съответния административен съд. Оспорването от страна на Областния управител спира изпълнението на индивидуалните и общите административни актове. За нормативните актове, това става по преценка на съда.