Курсова работа по Етнопсихология на тема: „Изучаване на българския национален характер“

Независимо как се разбира националният характер, дали като дух на народа или като воля на народа, според вижданията на Т. Панов, то винаги националният характер е изра­жение на националната психика. Той не се проявява само в просто преповтаряне на ценности и натрупвания от миналото, не е само тяхно възпроизводство. Той е и акумулация и сътворяване на нови ценности, обогатяване на стари, отхвърляне на вече преживяното и ненужното. Националният характер е по-тясно по съдържание поня­тие от националната психика и се вмества в нея. И в двете категории можем да открием вечно движение. Правилното изграждане на народопсихологическата характеристика на българина е трудна задача, която може да бъде успешна, само ако се придържаме към конкретните исторически събития. За да можем да отговорим на въпроса “Защо сме такива?”, се нуждаем от една историческа съпоставка и поглеждайки назад във времето, трябва да се насочим към онези фактори и събития, които задават отправните точки, при разгръщането на основните характеристики на нашия народ. Народните черти трябва да се разбират по-скоро като навици и склонности, а не като дадени качества.

Националният характер на българския народ се е формирал с течение на неговата история. Има твърдения, че тя е много по – древна, отколкото официалната наука признава. Нека започнем с няколко фрагмента - за племената, които слагат началото на българската държава. В непосредствена близост до Византийската империя, славяни и прабългари създават една нова политическа сила, която ще промени етническата и политическа карта на Балканския полуостров, както и съществуващия социален и икономически ред в империята. Славяните са част от голямата индоевропейска езикова и етническа общност. Водят уседнал начин на живот, който дава отражение върху техния бит и култура. Създаването на българската държава, с два основни етнически компонента – славяни и прабългари, става възможно с идването на прабългарите и донесения от тях държавнически опит. Те принадлежат към тюркоалтийската етническа и езикова общност. Водят полуномадски начин на живот, който предполага създаването на градове.

Периодът, до падането под Османско владичество, се характеризира с изключителна историческа решителност. Поведението на тогавашната българска аристокрация съчетава варварска дързост, със социалния византийски опит. Ранното самочувствие от извоюваните победи, с помощта на меча и дипломацията, прераства в патриотично чувство, намерило израз в идеалите за величието на българската държава. Като една от основните черти на българския характер, трябва да бъде посочена силната родова памет и чувство за принадлежност към българския етнос. Това чувство за принадлежност прераства в любов и дълг към родината, т. е. българите, през цялата си история, са носили заедно със своята родова памет и своята държавност. Текстовете от византийски източници, от времето на Велика България при Хан Кубрат описват българите като изключително еродиран народ, с изградени духовни и държавни традиции. Тук е мястото да обърнем внимание на най-важното събитие от този период в духовния живот на българите – християнизацията на българското общество и появата на славянската писменост. Покръстването е наистина преход от езическата култура към европейската християнска цивилизация.

Доста интересни са взаимоотношенията с населението в новите български земи. Независимо по какви причини, дали от добри чувства към славяните или от стратегически причини, българите не постъпват с тях, както повечето завоеватели с местното население. Напротив, те ги включват в организацията на своя обществен живот и ги правят част от българската държава, предават им своята култура, своите познания, своите държавни традиции, нещо, което славяните, живеещи на племена, не са имали. Тези действия разкриват толерантността към другите народи и племена, с които българите са влизали в контакт. Тази толерантност се проявява по-късно през периода на Османското владичество. То засяга етническите основи на българската култура. Физическото унищожение или прогонването на местното население, като стратегия на завоеванието, предизвикват демографски колапс, който общността ще е в състояние да преодолее едва през XVIII век. Покоряването на българската държава предполага нейните земи и население да бъдат използвани за целите на Османската империя. Въпреки използването на целия арсенал от силови средства за запазване на икономическия и политически контрол върху завладените земи и народи, през втората половина на XIX век империята постепенно започва да се разпада. С течение на времето и на християните, и на мюсюлманите се налага да усвоят правилата на общото живеене. Особено в градовете, където се намират и работят в непосредствена близост, те са принудени да си помагат за да оцелеят. Обикновените хора, независимо от техния етнос и религия, споделят обща съдба. Съществуват множество доказателства за културни взаимодействия между двете общности, както и за верска търпимост, видна от непосредственото разположение едни до други на мюсюлмански джамии и християнски църкви.

Българският народ е бил част от една мултиетническа империя, като заедно с гърци, сърби, евреи, арменци и цигани се превръща просто в рая. Тази историческа съдба, вероятно доразвива специфичната толерантност на българите към останалите етноси и култури. Някои ще кажат, че това е естествено, когато си поставен при еднакви условия с тях, но историята доказва, че съседите на България не са научили този урок. Нито сърби, нито гърци показват нещо подобно след освобождението си, а напротив. Сърбия и до днес има проблеми с религиозната  и етническа толерантност. Гърция и до днес се стреми да асимилира всички българи на своя територия, които се самоопределят като такива. И двете страни са се постарали еднакво да заличат българското самосъзнание в македонските земи. В контраст на това можем да посочим, че още след Освобождението си, България не прави разлика между турско, гръцко или арменско малцинство в своите граници – те всички са български граждани. Няма опити за насилствена асимилация, а българи и турци живеят съвместно, без да имат каквито и да е конфликти помежду си. Тази ситуация се изменя за пръв път при така нареченият Възродителен процес, при който държавата или по - точно комунистическата партия се опитва първо да асимилира турците чрез насилствена промяна на имената, а след това и да ги изсели. Този процес обаче не намира подкрепа в българското обществото, защото както стана ясно, той противоречи на неговия характер. Този характер се е изграждал постепенно през историята, но връзката е двупосочна, той е оказал и своето въздействие върху историческия път на народа ни. Може да се спори дали той е изиграл положителна или отрицателна роля, но въпреки всичко положителната надделява, ако отрицателна изобщо има.

Българският народ е бил изоставян през историята, сякаш нарочно, за да бъде сломен, именно националният му дух, неговото национално достойнство. Била му е отказана помощ при Освобождаването, като Източният въпрос е разтакаван с години между дипломатическите среди и сякаш нарочно не са се предприемали никакви конкретни действия. След Руско - Турската война, Берлинският конгрес нанася поредния удар на българския народ, като се надяват, че това ще сломи силата на националния му характер. Те разделят държавата, но не успяват да разделят нацията. България е и винаги е била национална държава от източен тип, т.е. - първо е възникнала нацията и след това държавата. И за пореден път българите показват силата на своя национален характер и въпреки всичко извършват сами Съединението. За пореден път българите като народ са предадени от западните страни, когато Чърчил и Рузвелт с лекота ги оставят в Съветската сфера на влияние. Те нанасят директен удар върху духовното развитие на българския народ, върху неговия дух, култура и характер. Комунизмът в България навлиза дълбоко във всички сфери на обществения и духовен живот. В крайна сметка българският дух се събужда отново и отхвърля комунистическият режим.

Струва ми се, че в наши дни, много от характерните черти на българския национален характер, споменати по - горе в текста, май не са съвсем характерни за нашето общество или съвсем отсъстват. Може би са скрити под някаква обвивка, която чака да се разчупи, за да излязат наяве наистина онези важни качества на българина, като толерантността, родолюбието, духовната красота и всички останали добродетели, които нашата славна история многократно е доказвала, че притежаваме и чрез тях можем да бъдем една истински силна нация.

1. 
   Панов, Т. (1992). Психология на българския народ. Университетско издателство „Св. Св. Кирил и Методий, Велико Търново.
   
2. 
   Антология. Народопсихология на българите – съст. и ред. М. Драганов (1984), София.
   
3. 
   С. Михайловски, Книга за българския народ