Леден гамбит

– Така или иначе, надявах се доктор Ксавие да ме представи на персонала. Досега не го е направил. Не е лесно човек да се интегрира тук, ако никой не му подава ръка...
Той я погледна приятелски и мило кимна с глава.
– Разбирам... Вижте какво ще ви предложа. Тази сутрин не мога. Имам събрание с моя терапевтичен екип. Но малко по-късно ще обиколим заедно института и ще ви представя на всички...
– Много мило от ваша страна...
– Нормално е. Не разбирам защо доктор Ксавие и Лиза не са го направили досега...
Диан си каза, че Алекс си задава правилен въпрос.
СЪДЕБНИЯТ ЛЕКАР И ДОКТОР КАВАЛИЕ разрязваха единия ботуш на Грим с костотом и екартьор.
26
– Очевидно ботушите не са на жертвата ― съобщи доктор Делмас. ― По-малки са поне с три номера. Нахлузени са със сила. Не знам колко време ги е носил клетият човек, но сигурно е било ужасно мъчително. Разбира се, по- малко болезнено от това, което го е очаквало…
Есперандийо го изгледа с бележника в ръка.
– Защо ще му обува по-малки ботуши? ― попита той.
– Ами вие ще кажете. Сигурно просто е искал да му обуе ботуши и не е имал други под ръка.
– Но защо ще го съблича и после ще му обува ботуши?!
Съдебният лекар сви рамене и се обърна гърбом. После сложи разрязания ботуш на една масичка. Взе лупа и пинсети и педантично извлече от него късчетата трева и ситни камъчета, примесени с кал и каучук. Разпредели уликите в цилиндрични кутийки. Взе двата ботуша и се поколеба дали да ги сложи в пластмасов чувал или в хартиена торба. Накрая избра торбата.
Есперандийо го погледна въпросително.
– Питате се защо избрах хартиената торба ли? Защото калта, макар и привидно суха, може би не е изсъхнала напълно. Влажните улики не бива да се съхраняват в пластмасови торби, защото от влагата може да се образува плесен, а тя веднага ще унищожи биологичните доказателства.
Делмас обиколи масата за аутопсия и се приближи към мястото на отрязания пръст с лупа в ръка.
– Отрязан е с режещ и ръждясал предмет ― клещи или ножица за ламарина, при това още докато жертвата е била жива. Подайте ми пинсети и книжна торбичка ― обърна се той към Есперандийо.
Есперандийо изпълни искането му. Докторът залепи етикет на торбичката, а излишните остатъци хвърли в една от наредените до стената кофи за боклук. После шумно свали ръкавиците си.
– Няма съмнение. Причина за смъртта е механична асфиксия… с други думи, обесването е убило Грим. Ще изпратя пробите в лабораторията на полицията в Росни су Боа, както нареди капитан Циглер.
– Според вас доколко е възможно двама яки грубияни да свършат цялата тази работа?
Съдебният лекар изгледа Есперандийо.
– Не обичам догадките ― каза той. ― Работя с факти. Ваша работа е да градите хипотези. Какви грубияни?
– Двама пазачи. Типове, които вече са осъждани за обири, наранявания и дребен трафик на наркотици. Кретени без много въображение. Сигурно енцефалограмите им представляват почти права линия, а мъжките им хормони са в излишък.
– Ако са такива, каквито ми ги описвате, явно нивото им е като на всички кретени мачо във Франция, които никога няма да разберат, че колите са по-опасни от огнестрелните оръжия. Но повтарям ― ваша работа е да си извадите заключения.
БЕ НАВАЛЯЛ ДОСТА СНЯГ. Всички имаха чувството, че се намират в гигантска сладкарница. Обилна растителност преграждаше края на долината. Зимата я бе преобразила като с магическа пръчка в мрежа от гъсто заплетени ледени паяжини. Във въображението си Серваз ги оприличи на ледени корали на дъното на замръзнал океан. Издълбан в самите скали, със здрав парапет отстрани, пътят напълно се вписваше в релефа на планината.
Беше толкова тесен, че Серваз се зачуди какво ли ще стане, ако срещнат някой камион.
На излизане от поредния тунел Циглер намали скоростта и паркира до парапета на едно място, което приличаше на балкон, надвиснал над заснежената растителност.
– Какво става? ― попита Конфиан.
Без да отговори, Циглер отвори вратата и слезе от колата. Приближи се до парапета. Останалите я последваха.
– Погледнете ― каза тя.
Тримата обърнаха погледи натам и в далечината видяха сградите.
– Бррр! Зловещо място ― възкликна Проп. ― Прилича на средновековен затвор.

Докато частта от долината, в която се намираха, се гушеше в синята сянка на планината, сградите по-горе се къпеха в утринната светлина, която се спускаше от върховете като ледник. Мястото бе невероятно изолирано и диво,
но и толкова красиво, че Серваз се смая. Същата „циклопска“ архитектура бе видял в централата и в подземния завод. Какво ли е било предназначението на сградите, преди да приютят института „Варние“? Очевидно датираха от същата славна епоха като тях ― епоха, през която са строили стени за цели векове. Хората тогава не са били загрижени за бързата възвръщаемост на средствата, а са искали да си свършат добре работата. Живеели са във време,
когато не са съдели за едно предприятие или фирма по финансовите им успехи, а по постиженията им.
– Все по-трудно ми е да повярвам, че някой, който се е измъкнал оттук, ще има желание да се върне ― отбеляза психологът.
Серваз го погледна. Беше си помислил същото. Потърси с очи Конфиан и видя, че говори по телефона на няколко метра от групата. С кого ли му се е приискало да говори в такъв момент. Младият следовател затвори телефона си и се върна при тях.
– Да вървим ― каза той.
На километър по-нататък, след още един тунел, излязоха от пътя, минаващ през долината, и поеха по друг ― още по-тесен, който пресичаше реката и поемаше нагоре между елите. Заради натрупалия сняг той едва се виждаше между преспите. Въпреки това преди тях оттук бяха минали доста коли и бяха оставили следи. Серваз преброи десетина и се отказа. Дали пътят водеше и другаде освен към института? Отговорът дойде след два километра,
когато се озоваха пред сградите. Друг път нямаше.
Затръшнаха вратите на колата и отново настъпи тишина. Като че ли завладени от някакъв страх, всички мълчаха и се оглеждаха наоколо. Беше много студено. Серваз се загърна с якето си.
Институтът бе построен там, където наклонът бе най-полегат. Малките прозорци гледаха към планината: към залесените склонове и главозамайващите покрити със сняг скали. Забеляза на неколкостотин метра жандармеристи в зимни шинели с качулки, които говореха в уоки-токитата си и оглеждаха околността с бинокли.
От института изскочи дребен човек с бяла престилка и дойде да ги посрещне. Полицаят учудено погледна спътниците си. Конфиан махна извинително с ръка.
– Позволих си да предупредя доктор Ксавие ― каза следователят. ― Той ми е приятел.

22 Дефицит на кислород в мозъка ― бел. прев.
23 Механично притискане на гръдния кош и корема до прекратяване на дишането ― бел. прев.
24 Зачервеняване или посиняване на очната ябълка вследствие разширяване на кръвоносни съдове на лигавицата ― бел. прев.
25 Синдромът представлява сбор от симптоми, наблюдаващи се при частично блокирана вена ― бел. прев.
26 Костотом ― хирургически инструмент за разрязване на гръдния кош, екартьор ― хирургически инструмент за захващане и задържане на някой орган ―
бел. прев.

14.
ДОКТОР КСАВИЕ ИЗГЛЕЖДАШЕ ЗАРАДВАН, че има посетители. Той прекоси малката заснежена площадка пред главния вход с широко разтворени ръце.
– Идвате в момент, когато провеждаме работна среща. Всеки понеделник събирам един след друг терапевтичните екипи на отделенията: лекари, медицински сестри и братя, болногледачи, социални работници.
Широката му усмивка обаче като че ли издаваше, че няма нищо против да прекрати една от досадните срещи.
Стисна ръката на следователя особено топло.
– Трябваше да се случи тази драма, за да дойдеш и да видиш къде работя.
Доктор Ксавие беше дребен, все още млад човек, изваден като от кутия. Серваз забеляза връзката му под престилката ― последен вик на модата. Не преставаше да се усмихва. Не сваляше очи от двамата разследващи полицаи, а погледът му бе едновременно доброжелателен и насмешлив. Серваз настръхна ― инстинктивно се пазеше от хора, които се усмихват толкова лесно.
Вдигна очи към високите стени на института. Това бяха две четириетажни сгради, разположени във формата на буквата Т, чиято хоризонтална част бе два пъти по-дълга от вертикалната. Обходи с поглед внимателно малките вградени в дебелите стени прозорци. Сивите каменни стени несъмнено биха издържали ракетно нападение. Едно беше сигурно: че пациентите не можеха да ги издълбаят, за да избягат.
– Тук сме, за да преценим какви са възможностите някой от болните да избяга ― каза Конфиан на психиатъра.
– Това е абсолютно невъзможно ― заяви доктор Ксавие без капка колебание. ― Освен това никой не липсва при проверката.
– Знаем това ― прекъсна го Серваз.
– Не разбирам ― каза объркан психиатърът. ― В такъв случай какво ви е довело тук?
– Нашата хипотеза е, че един от пациентите е могъл да избяга, да убие коня на Ерик Ломбар и отново да се прибере в килията си ― каза капитан Циглер.
Психиатърът присви очи.
– Сериозно ли говорите?
– На същото мнение съм ― побърза да се намеси следователят и погледна строго двамата разследващи полицаи. ― Хипотезата е абсурдна, но те въпреки това искат да се уверят в противното.
Серваз изпита чувството, сякаш са го ударили с електрошок. Младият следовател не само бе предупредил доктор
Ксавие, че ще посетят института, без да им каже, а сега и пречи на работата им.
– Някого специално ли имате предвид? ― осведоми се Ксавие.
– Юлиан Хиртман ― отвърна Сeрваз, без да смущава.
Психиатърът ги изгледа, но този път не каза нищо. Задоволи се да свие рамене и да се завърти на токовете си.
– Последвайте ме.
Входът се намираше на един от ъглите на буквата Т ― тройна стъклена врата, до която се стигаше по пет стъпала.
– Всички посетители и всички от персонала минават през тази врата ― обясни Ксавие, докато се изкачваше по стъпалата. ― На партера има четири аварийни изхода и един в подземието: два са в двата края на централния коридор, един ― на нивото на кухните, един ― в пристройката, след салона за гимнастика ― обясни той, като посочваше част от хоризонталната линия на буквата Т. ― Абсолютно невъзможно е да се отворят отвън, а за да се отворят отвътре, е необходим специален ключ. Отварят се автоматично при голям пожар. Само тогава.
– Кой има ключове? ― попита Серваз.
– Двайсетина души ― отговори Ксавие, докато влизаше през вратата. ― Всички завеждащи отделения, тримата надзиратели на партера, старшата медицинска сестра, главният готвач и аз… Във всички случаи отключването на всяка врата подава сигнал за тревога в контролния пост.
– Ще ни трябва списък на хората ― каза Циглер.
– А в контролния пост има ли човек постоянно? ― попита Серваз.

– Да. Ще видите. Той е точно тук.
Междувременно бяха влезли в голяма зала. Вдясно видяха нещо като чакалня с редица прикрепени към хоризонтална метална тръба седалки и много зеленина. Срещу тях се намираше стъклена клетка във форма на полукръг, която приличаше на банково гише и на рецепция. Клетката беше празна. Голямото обособено пространство вляво беше с лъскави бели стени, покрити с рисунки и картини. На тях измъчени лица на хора показваха остри като ножове зъби и усукани тела. Картини в ярки цветове. Серваз разбра, че са творения на пациентите.
Забеляза една стоманена врата с прозорче. Контролния пост. Ксавие прекоси залата и тръгна натам. Вкара в ключалката ключ, закачен за колана му с верижка, и бутна блиндираната врата. Вътре имаше двама охранители,
които наблюдаваха десетина екрана. Бяха облечени в оранжеви гащеризони с дълги ръкави, а под тях носеха бели фланелки. Всеки път, когато се местеха от един екран на друг, върху коланите им издрънчаваха ключове и белезници. Серваз забеляза също и сълзотворни гранати, закачени на стените. Нямаше огнестрелни оръжия.
Екраните показваха дълги пусти коридори, стълбища, общи помещения и кафене. Двамата мъже се обърнаха към тях и ги изгледаха с безразличие. Погледите им бяха също толкова празни, колкото погледите на пазачите в централата.
– В института има четирийсет и осем камери ― обясни Ксавие. ― Четирийсет и две са вътре. Шест са отвън,
естествено, на най-стратегическите места.
После посочи двамата мъже.
– Нощем тук има поне един човек, през деня са двама.
– Един човек, за да следи повече от четирийсет екрана? ― попита Серваз, като наблягаше на всяка дума.
– Не са само камерите ― отговори Ксавие. ― Сградата е разделена на много сектори, като всеки от тях има различна степен на сигурност в зависимост от това доколко са опасни обитателите му. Всяко преминаване от един сектор в друг без разрешение моментално задейства алармената система ― и той им показа редица малки червени лампи над екраните. ― На всяко ниво на сигурност отговарят съответните биометрични мерки. За да се отиде в отделение А например, където са опасните пациенти, трябва да се премине през две блиндирани врати, между които има къс изолиращ коридор и сканиращи камери, неотлъчно наблюдавани от охранителите.
– Всички членове на персонала ли имат право да ходят в отделение А? ― попита Циглер.
– Разбира се че не. Само терапевтичният екип, който отговаря за отделението, старшата медицинска сестра,
двамата охранители от четвъртия етаж, нашият лекар, свещеникът и аз. А отскоро и една психоложка, която току-що пристигна от Швейцария.
– Всичко ли е автоматизирано? ― попита Серваз.
– Да.
– Кой монтира алармената система тук?
– Частна охранителна фирма.
– А кой се занимава с поддръжката?
– Същата фирма.
– Има ли тук някъде планове?
Психиатърът, изглежда, не разбра.
– Какви планове точно?
– На инсталациите, на кабелите, на биометричните устройства, на самата сграда…
– Предполагам, че в документацията на фирмата ги има ― потърси оправдание Ксавие.
– Ще ни трябват адресът на фирмата, името и регистрацията ѝ, телефонният ѝ номер. Изпращат ли тук свой представител да следи работата?
– Контролират всичко от разстояние. Ако някъде има повреда или се появи друг проблем, компютрите им ги предупреждават веднага.
– Не смятате ли, че това е опасно? Че камерите се контролират отвън от човек, когото не познавате?
Лицето на Ксавие помръкна.
– Не могат да отключат вратите. По никакъв начин. Нито пък да спрат системата. Могат единствено да следят какво става и дали системата работи.
– Ами охранителите? ― попита Серваз, като гледаше двамата мъже. ― И те ли са осигурени от фирмата?
– Да ― отговори Ксавие и излезе от контролния пост. ― Само че те не се занимават с болните, ако нещо се случи.
Поемат ги болногледачите. Тенденцията за разпределение на задълженията, както казват в министерствата, се внедрява и тук ― обясни Ксавие, спря насред залата и ги изгледа един по един. ― И ние сме като всички. Справяме се с наличните средства. Само че средствата ни липсват все повече и повече… За двайсет и пет години всички

правителства в страната тихомълком ликвидираха повече от петдесет хиляди легла в психиатричните клиники и съкратиха хиляди длъжности. Навън, в обществото, заради либерализма и икономическите императиви натискът върху отделния индивид никога не е бил толкова силен. Затова има все повече психично болни, параноици и шизофреници.
Ксавие се отправи към дълъг коридор, който започваше от дъното на залата. Той бе безкраен и сякаш пресичаше цялата сграда по дължина. Другите го последваха, но на равни разстояния ги спираха решетки. Серваз предположи,
че ги заключват през нощта. После забеляза врати с медни табелки с имената на лекарите. Една от тях бе на самия доктор Ксавие, следваше друга, на която бе изписано „Елизабет Ферне, старша медицинска сестра“.
– Въпреки това смятам, че сме привилегировани ― каза Ксавие, докато преминаваха през втората решетка. ― За да компенсираме липсата на персонал, разполагаме със системи за сигурност и наблюдение, които са възможно най-съвършените. Другаде далеч не е така. Във Франция, когато имат за цел да прикрият намаляването на персонала и бюджета, развиват разни мъгляви концепции, както справедливо бе отбелязал някой. Например „качествен подход“, „годишни планове за работа“, „диагноза на медицинската сестра“. Знаете ли какво означава последното?
Карат медицинските сестри да повярват, че могат да поставят диагноза на пациентите вместо лекарите… Очевидно това се прави с цел да се намали броят на болничните лекари. Какъв е резултатът? Един колега е станал свидетел как медицински сестри изпращат пациент в психиатрия, след като му поставят диагнозата „опасен параноик“.
Мотивът? Бил много изнервен и в конфликт с работодателя си, когото заплашвал със съд! Клетият човек все пак извадил късмет. Моят колега, който го приел в болницата, веднага опровергал диагнозата на медицинската сестра и го изпратил вкъщи.
Доктор Ксавие се спря рязко насред коридора и отново изгледа всички. Погледът му бе странно сериозен, дори заплашителен.
– Живеем в епоха, когато институциите упражняват насилие спрямо най-уязвимите слоеве на населението, в епоха на безпрецедентни политически лъжи ― заяви той мрачно. ― Съвременните правителства и техните слуги преследват двойна цел: използват индивида за печалба и контролират обществото.
Серваз погледна психиатъра. Мислеше почти същото, но си зададе въпроса дали в една предишна епоха, когато психиатрите са били всемогъщи, не са отрязали клона, на който са седели, отдавайки се на експерименти повече на идеологическа, отколкото на научна основа ― експерименти, често унищожителни, провеждани вместо върху морски свинчета върху хора.
По пътя Серваз видя още двама охранители с оранжеви гащеризони в друга стъклена клетка. После от дясната страна на екраните се появи кафенето.
– Това е кафенето за персонала ― уточни доктор Ксавие.
В кафенето нямаше прозорци, но панорамни стъкла откриваха изглед към снежния пейзаж. Стените бяха боядисани в топли цветове. Шестима души разговаряха, докато пиеха кафето си.
Преминаха в помещение с висок таван и боядисани в розово-оранжево стени, украсени с фотоси на пейзажи.
Евтини, но наглед удобни кресла, оформяха спокойни и гостоприемни кътчета.
– Това е всекидневната ― обясни Ксавие. ― Тук семействата разговарят с близките си, които са на лечение при нас. Разбира се, това се отнася само за пациентите, които не са опасни. Срещите се наблюдават с камера, а и болногледачите винаги са наблизо.
– Ами останалите? ― попита Проп, който си отваряше устата за първи път.
Ксавие го изгледа подозрително.
– Повечето нямат посещения. Това не е психиатрична болница, нито пък стандартен затвор. Нашето заведение е единствено по рода си в Европа. При нас идват пациенти почти отвсякъде и всички са много агресивни. Извършили са изнасилвания, мъчения, убийства. Техни жертви са били хора от семействата им или непознати. Всички са многократни рецидивисти. Движат се по острието на бръснача. При нас е каймакът на престъпниците ― добави
Ксавие със странна усмивка. ― Малцина искат да си спомнят за тяхното съществуване. Може би затова заведението е на толкова изолирано място. Ние сме последното им семейство.
Серваз намери последното изречение за доста грандоманско и високопарно, както и цялото излияние на доктор
Ксавие.
– Колко са нивата на сигурност?
– Три. В зависимост от това доколко са опасни пациентите: ниско, средно и високо. То определя не само количеството и действието на системите за сигурност, но и броя на охранителите, вида лечение и отношенията между лекуващите екипи и пациентите.
– Кой преценява доколко са опасни новодошлите пациенти?
– Нашите екипи. Организираме клинични прегледи, използваме въпросници. Разбира се, четем и досиетата,

събрани от колегите, които ги изпращат тук, за да им бъде направена нова оценка. Използваме доста революционен метод, внесен от моята страна. А, вижте, тъкмо имаме новодошъл пациент. Последвайте ме.
Ксавие ги поведе към стълба с широки ажурни стъпала, които вибрираха под краката им. Качиха се на първия етаж и се озоваха пред стъклена врата, подсилена с тънка метална решетка. Този път психиатърът сложи ръката си върху устройство, което работеше с биометрични данни, и набра код върху малката клавиатура. Табелка над вратата оповестяваше, че се намират пред сектор С, с ниско ниво на сигурност. В него можеше да влиза персоналът от отделенията С, В и А.
– Само оттук ли се влиза в тази зона? ― попита Циглер.
– Не, има още една блиндирана врата, през която се преминава от тази зона в следващата, която е със средно ниво на сигурност, така че през нея могат да минават единствено хората от персонала, работещи в секторите В и А.
Докторът ги поведе по друг дълъг коридор. Спря пред врата, на която пишеше „Оценка“. Отвори я и се отдръпна,
за да ги пусне да влязат. Помещението беше без прозорци. Бе толкова тясно, че трябваше да стоят притиснати един към друг. Двама души седяха пред екрана на компютър. Мъж и жена. На екрана се виждаше образ на млад мъж и много прозорци с диаграми, графики и таблици. Мъжът седеше на табуретка в друго още по-тясно помещение колкото шкаф за метли.
Серваз забеляза на главата на мъжа каска, а после погледът му бе привлечен от друго. Видя, че панталоните му бяха смъкнати до коленете, и леко потръпна. Защото около члена му имаше някакъв странен цилиндър, от който стърчаха жици.
– Този нов метод за измерване на сексуалните отклонения почива върху виртуалната реалност. Наблюдават се окуломоторните рефлекси
27
на пациента, а също и плетизмографията на пениса му ― обясни психиатърът. ―
Виждате апарата на нивото на члена му. Той ни позволява да измерим физиологията на възбудата, с други думи ―
ерекцията в отговор на различни стимуланти. Благодарение на друг апарат с инфрачервени лъчи успоредно с ерекцията на пациента се отчита и движението на очите му. Защото апаратът засича времето, през което пациентът наблюдава образите, предлагани му чрез каската за виртуална реалност. Освен това указва и точното място, където е насочено вниманието му.
Психиатърът се наведе и посочи с пръст един от прозорците на екрана. Серваз видя как цветните диаграми се променят. Под една от тях беше изписана категорията на стимула: „възрастен от мъжки пол“, „възрастен от женски пол“, „дете от мъжки пол“…
– Дразнителите, чиито образи се изпращат в каската, са за различни категории пациенти: възрастни мъже и жени,
а също за момченца и момиченца на девет години, както и за безполов персонаж. Всяка анимация трае три минути.
Всеки път измерваме физиологичния отговор на пениса и движението на очите.
Психиатърът се изправи.
– Трябва да ви кажа, че основната част от нашата „клиентела“ е от сексуални насилници. Разполагаме с деветдесет и осем легла, петдесет и три в сектор С, двайсет и осем в сектор В и седем в сектор А.
Серваз се облегна на преградата. Дишаше тежко и го побиваха студени тръпки. Гърлото му гореше, но най-вече го потискаше образът на този мъж, поставен едновременно в сюрреалистична и унизителна обстановка, за да се предизвикат изкуствено фантазиите му и да се измерят отклоненията му.
– Колко от тях са убийци? ― попита той с неуверен глас.
Ксавие го изгледа проницателно.
– Трийсет и пет. Всички са пациенти от сектори В и А.
ДИАН ГИ ГЛЕДАШЕ как прекосяват голямата зала и поемат по коридора към служебното стълбище. Трима мъже и една жена. Ксавие им говореше, без да спира, но изглеждаше напрегнат и нащрек. Мъжът и жената, които вървяха от двете му страни, го бомбардираха с въпроси. Диан изчака да се отдалечат и се приближи до панорамните стъкла.
На десетина метра от сградата бе паркиран джип с надпис „Жандармерия“. Тя си спомни разговора с Алекс за убития аптекар. Сигурно полицията също бе направила връзката между убийството и института. После я споходи друга мисъл. Спомни си за вентилационния отвор в кабинета си и за разговора между Ксавие и Лиза Ферне. А също и за странната история с коня... Ксавие и Лиза Ферне бяха споменали за евентуално посещение на полицията. Може ли да има връзка между двете убийства? Полицията сигурно си задава същия въпрос. После отново се сети за вентилационния отвор и бързо прекоси залата.
– ИМАТЕ ЛИ НЕЩО ПРОТИВ ХРЕМА?
Психиатърът за пореден път изгледа Серваз и отвори чекмеджето на бюрото си.
– Разбира се ― отвърна той и му подаде жълт флакон като тези с витамините.

– Вземете това ― парацетамол с ефедрин. Общо взето, препаратът е доста ефикасен. Ама наистина сте много блед. Не искате ли да повикам лекар?
– Благодаря, ще се оправя.
Ксавие отиде към хладилника, който беше в единия ъгъл на помещението, и се върна с бутилка минерална вода и чаша. Кабинетът му беше обзаведен просто и непретенциозно: класьори, барче, празно бюро само с телефон и компютър, малка библиотека, чиито етажерки бяха отрупани с професионални четива, и няколко саксии върху перваза на прозореца.
– Не вземайте повече от една таблетка наведнъж. Максимум четири на ден. Задръжте флакона.
– Благодаря.
За миг Серваз се втренчи в таблетката, която се разтваряше в чашата. Мъчеше го мигрена. Болката зад очите му беше непоносима. Студената вода му подейства добре. Целият бе плувнал в пот. Ризата лепнеше по гърба му. Със сигурност имаше температура, но му беше и студено, а термометърът в стаята показваше 23 градуса. Отново в съзнанието му изплува екранът на компютъра: насилникът, на свой ред насилван от машини и датчици, и отново усети горчив вкус в устата си.
– Трябва да посетим отделение А ― каза той, като остави чашата на масата.
Искаше гласът му прозвучи твърдо, но от пламналото му гърло излезе само хриптене. От другата страна на бюрото насмешливият поглед на психиатъра изведнъж помръкна. На Серваз му се стори, че облак замъглява слънцето и променя пролетния пейзаж в зловеща зимна картина.
– Наистина ли е необходимо?
Погледът на психиатъра потърси дискретно подкрепата на следователя, който седеше вляво от двамата разследващи полицаи.
– Наистина ― реагира моментално Конфиан, като ги погледна, ― дали това всъщност е необходимо?
– Мисля, че е необходимо ― отряза Серваз. ― Ще ви доверя нещо, което трябва да остане между нас ― каза той,
като се обърна към доктор Ксавие. ― Но може би… вие вече го знаете.
Гледаше младия следовател. Един кратък миг двамата мъже се измерваха с поглед. После Серваз премести погледа си от Конфиан към Циглер и прочете нямото послание, което тя му изпрати: спокойно…
– За какво говорите? ― попита Ксавие.
Серваз прочисти гърлото си. Лекарството още не беше подействало. Имаше чувството, че слепоочията му са стегнати в менгеме.
– Намерихме ДНК на един от вашите пациенти там, където е убит конят на господин Ломбар. На горната станция на лифта… ДНК е на… Юлиан Хиртман.
Ксавие опули очи.
– Боже мой, това е невъзможно!
– Разбирате ли какво означава това?
Психиатърът объркано погледна Конфиан и наведе глава. Смайването му не беше престорено. Той наистина не
знаеше.
– Има две възможни обяснения ― продължи Серваз твърдо. ― Или Хиртман е бил там горе през онази нощ, или там е бил някой, който може да се доближи до него дотолкова, че да вземе негова слюнка… А това пък означава, че или Хиртман, или някой друг от вашето заведение е замесен в тази история, доктор Ксавие.

27 Движението на очите ― бел. прев.

15.
– БОЖЕ МОЙ, НО ТОВА Е ИСТИНСКИ КОШМАР! ― успя да проговори онемелият от изненада доктор Ксавие.
Дребният психиатър се гърчеше и ги гледаше ужасено.
– Моят предшественик доктор Варние води истинска битка, за да открие този институт. Не се съмнявате, нали, че имаше противници на проекта. Те винаги са готови да излязат отново на сцената, защото са все хора, които смятат,
че престъпниците трябва да са в затвора. Тяхното присъствие в долината никога не бе прието. Ако това се разчуе,
съществуването на института е застрашено.
Ксавие свали екстравагантните си червени очила. Извади от джоба си кърпичка и започна яростно до трие стъклата.
– Хората, които настаняваме тук, нямат къде другаде да отидат. Ние сме последното им убежище. След нас няма нищо друго. Не могат да ги приемат нито класическите психиатрични болници, нито пък затворите. Във Франция има общо пет заведения за трудни болни, а институтът е единствен по рода си. Всяка година получаваме десетки искания за прием. Става въпрос за извършители на жестоки престъпления, които са освидетелствани като неотговорни за действията си или диагностицирани с личностни разстройства. Затворите не могат да приемат такива хора. Има и опасни психопати, които не могат да бъдат лекувани в класическо психиатрично заведение.
Колегите ги изпращат при нас. Къде ще отидат тези пациенти, ако ние затворим врати?
Ксавие все по-яростно бършеше стъклата на очилата си.
– Вече ви обясних, че цели трийсет години психиатрията е демонизирана. По идеологически причини, заради липса на рентабилност и други приоритети в бюджета. Нашето лечебно заведение струва скъпо. Разбира се, за разлика от това, което се прави в другите психиатрии, тук лечението се провежда на европейско ниво и частично се финансира от Европейската общност. Но само частично. Защото дори в Брюксел има хора, които гледат на нашия експеримент с лошо око.
– Нямаме намерение да разкриваме информацията ― уточни Серваз.
Психиатърът му хвърли поглед, изпълнен със съмнение.
– Рано или късно ще я научат. Как ще водите разследването си, без да я огласите?
Серваз знаеше, че той има право.
– Има само едно решение ― намеси се Конфиан. ― Да изясним случая възможно най-бързо, ако искаме пресата да не го захапе и да не разпространява най-безумни слухове. Ако успеем да научим кой от твоите служители е участвал в това престъпление, преди журналистите да научат за намерената ДНК, поне ще докажем, че никой от пациентите не е излизал от института.
Психиатърът кимна в знак на съгласие.
– Аз също ще проведа мое собствено разследване ― заяви той. ― И ще направя всичко, което е в моите възможности, за да ви помогна.
– Междувременно мога ли да посетя отделение А? ― попита Серваз.
Ксавие стана от стола.
– Ще ви заведа.
ДИАН СЕДЕШЕ НЕПОДВИЖНО на бюрото си и сдържаше дъха си.
Звуците и думите бяха ясни и отчетливи, сякаш произнасяни в същото помещение.
Например гласът на ченгето. Издаваше човек, едновременно изтощен и подложен на силен стрес. Очевидно бе под голямо напрежение. Засега се държеше, но за колко време? Всяка от думите, които казваше, се запечатваха в съзнанието на Диан с огнени букви. Не разбра нищо за историята с мъртвия кон, но за сметка на това схвана, че са намерили ДНК на Хиртман на местопрестъплението и полицията подозира, че е замесен някой от института.

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: