Леден гамбит
Изтегляне 3.07 Mb. Pdf просмотр
|
| И ти, приятелю, и ти не играеш честно, помисли си Серваз. – Разбирам. – Направих ви списъка на всички, които са имали контакт с Юлиан, но това не значи, че смятам всички за подозрителни. – Така ли? – Например нашата старша сестра. Тя е един от най-старите служители. Била е тук още по времето на доктор Варние. Голяма част от дейността на тази болница се гради върху нейните познания за пациентите. Имам огромно доверие в нея. Няма смисъл да се занимавате с Лиза Ферне. Серваз погледна списъка. – Елизабет Ферне, така ли? Ксавие кимна. – Доверен човек ― подчерта той. Серваз вдигна глава и се вгледа съсредоточено в психиатъра, който се изчерви. – Благодаря ― каза той, сгъна листа и го сложи в джоба си. Поколеба се и продължи: ― Искам да ви задам един въпрос, докторе, който няма нищо общо с разследването. Въпрос, предназначен за психиатъра, а не за свидетеля. Ксавие вдигна рамене и помръдна вежди. Серваз бе събудил интереса му. – Вярвате ли, че ЗЛОТО съществува, докторе? Мълчанието на Ксавие трая по-дълго, отколкото Серваз очакваше. През цялото време гледаше събеседника си през червените си очила, сякаш искаше да отгатне накъде бие. – Като психиатър заявявам ― отговори той накрая, ― че този въпрос няма нищо общо с психиатрията... Той е от областта на философията. И по-точно от областта на етиката. Злото е немислимо без доброто, едното върви с другото. Сигурно сте чували за стълбицата на моралното развитие на Колберг? ― запита психиатърът. Серваз отговори с отрицателен жест. – Лоурънс Колберг е американски психолог. Повлиян е от теорията на Пиаже за достигнатите нива в морала на човека и стига до извода, че съществуват шест нива. Ксавие се намести в едно кресло и скръсти ръце върху корема си, за да събере мислите си. – Според Колберг моралният аспект на индивида се достига чрез последователни нива по време на неговото развитие. Никой от етапите не може да бъде прескочен. Но щом веднъж индивидът е достигнал един стадий, той не може да се върне назад. Придобил е нивото за цял живот. Не всички индивиди достигат до последното ниво. Не е лесно. Мнозина спират развитието си на ниските нива. Впрочем те са характерни за по-голямата част от човечеството. Независимо от видовете култура. Валидни са за всяка точка на планетата и във всички времена. Серваз усети, че е събудил интереса на психиатъра. – На първото ниво ― започна Ксавие доста ентусиазирано ― добро е това, което е обект на награда, а лошо, зло ― онова, което води до наказание. Както удряме детето по пръстите с линия, за да му покажем, че е извършило нещо лошо... Подчинението се смята за вътрешна стойност: детето се подчинява, защото възрастният има властта да го накаже. На второто ниво детето вече се подчинява не само за да не го накажат, а и за да получи някакво възнаграждение, компенсация. Появява се обмяната... Ксавие отново се усмихна. – На третото ниво индивидът достига първия стадий на конвенционалния морал. Той се стреми да удовлетвори очакванията на останалите хора в своята среда. Важна за него е преценката на семейството, на групата. Детето научава за уважението, лоялността, доверието, благодарността. На четвъртото ниво представите за семейството и за групата се разширяват до цялото общество. Вече става въпрос за респект към закона и реда. Все още сме в стадия на конвенционалния морал. Това е стадият на конформизма. Добро означава да изпълниш дълга си, а зло е това, което обществото не одобрява и отхвърля. Ксавие се наведе напред. – На петото ниво индивидът се освобождава от конвенционалния морал и го надскача. Това е постконвенционалният морал. От егоист индивидът се превръща в алтруист. Знае, че всяка стойност е относителна, че законите трябва да се спазват, но това не означава, че те непременно са добри. Мисли преди всичко за колективния интерес. На шестото ниво индивидът си изработва свободно избрани етични принципи, които може да влязат в противоречие със законите на страната му, ако той ги преценява като неморални. Водят го съвестта, съзнанието и разумът му. Моралният индивид на шесто ниво има ясен мироглед, който е в съгласие със собствената ценностна система и е интегриран в нея. Той е действащо лице, ангажирано с асоциативния живот и с благотворителността, изявен враг на далаверата и корупцията, на егоизма и алчността. – Това е много интересно. – Нали? Излишно е да ви казвам, че много индивиди остават на ниво 3 и 4. За Колберг съществува и седмо ниво. Достигат го изключително малко индивиди. Човекът, достигнал седмо ниво, се къпе във всеобщата любов, състраданието и светостта и стои доста по-високо от обикновените смъртни. Колберг дава само няколко примера: Исус, Буда, Ганди... Може да се каже, че психопатите остават притиснати в нулевото ниво. Въпреки че това не е особено академично понятие за един психиатър. – Значи вие смятате, че по този начин може да се построи и стълбица на злото? При този въпрос очите на психиатъра блеснаха иззад червените очила и той прокара зажаднелия си за вода език по устните. – Много интересен въпрос. Признавам, че вече съм си го задавал. На такава стълбица някой като Хиртман би бил на другия край на спектъра ― нещо като обърнато огледало на индивидите от споменатото седмо ниво... Психиатърът го наблюдаваше през очилата си. Сякаш се питаше до кое ли ниво е достигнал Серваз. А майорът усети, че започва да се поти отново и че пулсът му се ускорява. Нещо сякаш щеше да се пръсне в гърдите му... панически страх... В съзнанието му се мярнаха отново фаровете в огледалото си за обратно виждане, виещият от ужас Перо в кабината на лифта, провесеният на моста труп на Грим, обезглавеният кон, втренченият в него поглед на швейцарския гигант, погледът на Лиза Ферне в коридорите на института... Страхът още в началото си е бил вътре в него. Голям колкото зрънце... Което търсеше как да покълне и да избуи... Обзе го желание да побегне от това място, от долината и планините... – Благодаря, докторе ― каза той и припяно се изправи. Лекарят се усмихна, стана и му подаде ръка. – Моля... ― Ксавие задържа за миг ръката на Серваз в своята. ― Изглеждате много уморен и видът ви никак не е добър, господин майор... Трябва да си починете... – За втори път днес ми казват това ― усмихна се Серваз. Когато тръгна към вратата, краката му трепереха. 15 ЧАСЪТ И 30 МИНУТИ. ЗИМНИЯТ СЛЕДОБЕД преваляше. Черните ели все по-ясно се очертаваха на фона на снега, сенките им под дърветата се сгъстяваха, а силуетът на планината се врязваше в сивото заплашително небе, което сякаш затваряше като капак долината. Серваз седна в джипа и погледна списъка. Единайсет имена. Познаваше поне двама души. Лиза Ферне и самия доктор Ксавие... После запали мотора и направи маневра, за да потегли. Снегът почти се беше стопил и по шосето се стелеше мазна черна мека каша. Серваз не срещна никого под сенките на елите, но няколко километра по- нататък, когато излезе пред лагера, малко преди пътя към сградите, видя старо червено „Волво 940“. Намали и се опита да види номера му на светлината на фаровете. Колата беше толкова мръсна, че половината цифри бяха скрити под кал и полепнали листа. Случайност или маскировка? Усети, че го обзема нервност. Минавайки покрай колата, надникна вътре. Никой. Паркира пет метра по-нататък и слезе. Наоколо също нямаше никого. Клоните на дърветата от вятъра шумяха злокобно като ненужни разпилени документи в дъното на сляпа улица. Към този шум се добавяше монотонната песен на планинската река. Светлината ставаше все по-слаба. Серваз взе фенер от жабката и се приближи до волвото, утъпквайки мръсния сняг по ивицата край пътя. Вътрешността на колата не му разкри нищо особено, освен че беше също така мръсна като каросерията. Опита се да отвори вратата, но тя беше заключена. Спомняйки си какво се случи при лифта, се върна да си вземе оръжието. Когато премина по малкия ръждясал мост, го лъхна свежестта на реката. Още щом започна да гази калта, съжали, че не си бе обул ботушите. След няколко крачки градските му обувки имаха същия окаян вид като волвото. Над гората отново заваля. Отначало вървеше под дърветата, но след като излезе на поляната с избуяли треви и коприва, които пробиваха снега, дъждът започна да вали върху него като хиляди пръсти, барабанящи в дяволски ритъм. Серваз вдигна яката си над мокрия си тил. През пелената на дъжда лагерът изглеждаше съвсем пуст. Приближавайки се до сградите, където пътеката ставаше малко по-стръмна, се хлъзна и едва не се просна в калта. Изпусна оръжието си, което падна в една локва. Взе го и изруга. Каза си, че ако някой се е скрил и го наблюдава, сигурно се забавлява много с несръчността му. Сградите сякаш го очакваха. Панталоните и ръцете му бяха омазани с кал, а останалите дрехи ― подгизнали от дъжда. Извика, но никой не му отговори. Пулсът му блъскаше. Едно след друго в сетивата му се появяваха всички предупреждения и сигнали за тревога. Всички светеха в червено. Кой ли можеше да се разхожда из пустия лагер и по каква причина? И най-вече: защо този някой не отговаря?! Със сигурност бе чул повикването на Серваз, повторено от ехото. Трите сгради бяха в стил шале, но построени от бетон, с дървени орнаменти, масивни керемидени покриви, редици тесни прозорци по етажите и широки панорамни прозорци на партера. Помежду си бяха свързани с открити галерии, изложени на волята на ветровете. Зад прозорците нямаше светлина. Някои от тях бяха счупени, а другаде дупките бяха запушени с шперплат. От пробитите улуци шуртеше вода, която превръщаше почвата в кал. Серваз обходи с фенера си фасадата на централната сграда и откри лозунг над входа: „Училището на живота няма ваканция.“ Също и училището по престъпления, помисли си той. Внезапно усети, че някой се движи вляво, на границата на полезрението му. Завъртя се живо. Не беше сигурен какво точно е видял. Може би разлюлени от вятъра клони. Но беше сигурен, че бе видял сянка в тази посока. Сянка сред сенките... Свали предпазителя и вкара патрон в цевта. После тръгна напред, като през цялото беше нащрек... Мина край най- левия ъгъл на сградата. Трябваше да внимава къде стъпва, защото земята под краката му беше кална и хлъзгава. Големите прави стволове на буковете дръзко стърчаха, а сред царствените им корони просветваха късчета сиво небе. Дъждът се лееше като из ведро. Калната наклонена пътека слизаше до течащата няколко метра по-надолу река. Внезапно забеляза нещо... Изтегляне 3.07 Mb. Сподели с приятели:
|