Лекции изнесени в Берлин от 20 23. 1914 г превод от руски: петранка георгиева нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис

ВТОРА ЛЕКЦИЯ

Заниманията с духовната наука обуславят необходимостта във всекидневния практичен живот от духовни упражнения. С повдигнатите вчера много въпроси за обсъждане не можем да дойдем до пълна яснота, ако не се опитаме да ги овладеем с помощта, на така да се каже, живо обхващане на духовната проява и особено на мислителния живот.

Защо в духовния живот се получава така, че, например, по отношение на общите понятия, триъгълника “въобще” към отделните представи за частните триъгълници цари у хората неяснота. От къде се вземат такива въпроси поглъщащи вниманието цели столетия, както примери, които приведох вчера със 100 възможни и 100 действителни кантовски талера? Къде е причината, у хората да няма дори и най-обикновените размисли, необходими за изясняване на това, което не може да бъде нищо подобно на прагматичната историография, в чийто дух всичко, което следва се извежда от предидущото? Откъде отсъства здравото съждение, което би трябвало да предизвика у хората удивление за това, което в широките кръгове е получило съвършено недопустим възглед за човешката история? От къде идва всичко това?

Това се случва, защото даже тогава, когато би трябва да намери място, хората наистина влагат твърде малко труд, за да се научат правилно да ръководят своя духовен живот. Дори в наше време всеки човек правомерно претендира в малка степен да каже: “Да мислиш – но това от само себе си се разбира, е просто”. И започват съответно да мислят.

В света съществуват много възгледи. Много, твърде много философи са живели на света. Един говори едно, друг-друго, и всички са били в известно отношение остроумни хора, които са обърнали внимание на много неща. Хората не реагират и не се замислят над противоречията които се срещат. Напротив, още повече се гордеят, че могат да “мислят”. Може да се размишлява над това, за което хората са мислели по-рано и да сме уверени, че сами можем да намерим истината. Нали днес не бива да се прекланяме пред авторитети! Това противоречи на достойнството на човешката природа. Трябва да се мисли, само да се мисли.

В областта на мислене хората безусловно се придържат към тези възгледи. Аз не знам, идва ли им на ум, че във всички други области те постъпват по друг начин. Така, например, никой не мисли, че се увлича и вярва на авторитет или желае да се подчини на авторитет, когато си по- ръчва костюм от шивача или обувки от обущаря. Той не казва, че поръчва неща от хората, за които е известно, че могат да правят това, и е под човешкото достойнство. И дори е възможно да признава, че трябва да се учи на това.

По въпросите на мислене в практическия живот, хората не допускат че светогледа също е необходимо да се получи от там, откъдето хората са се учили да мислят и на много други неща. В днешно време това наистина се допуска в твърде редки случаи.

Това е което владее нашия живот в най-широките кръгове и наистина способства за това, човешката мисъл да не се явява като твърде разпрос- транен продукт в наше време. Аз мисля, че на това може да се намери обяснение. И така, да допуснем, че един прекрасен ден всички хора биха казали: “Да се учим да правим обувки, вече отдавна не се явява работа достойна за човека; на всички нас ни се случва да правим обувки”; и аз не знам, при това дали ще се получат само хубави обувки. Но при всички случаи болшинството от хората на нашето време изхождат от такова отношение към формирането на светогледи на правилно мислене.

Това е едно от обстоятелствата, което показва дълбокото значение на положението изказано от мен вчера: макар мисълта да се явява това, в което човек се намира, така да се каже, изцяло вътре, и затова той може да я разгледа в своето вътрешно битие, все пак мисълта не е толкова разпространено явление, колкото ни се иска да мислим че е. Наистина,
към това в наше време се присъединява още една съвършено особена претенция, която постепенно би могла да ни доведе до това, че всяка яснота относно мисленето би била въобще затъмнена. И с това ние също трябва да се заемем, дори е необходимо да хвърлим поглед на тази страна.

Да вземем следващото, например. В Гьорлиц е имало е имало обущар на име Яков Бьоме. Той се изучил на обущарство: изучил се добре да изрязва подметките, да придава форма на обувката по калъп, да забива гвоздеи в кожата и т.н. Всичко това той добре знаел и можел да го прави. Но да си представим, че този обущар, когото наричат Яков Бьоме, би дошъл и би казал: “А сега, аз ще разгледам, как е образуван света. Аз мисля, че в основата на света лежи голям обущарски калъп. Някога на този калъп е била надяната световната кожа. След това са взети световните гвоздеи и с тяхна помощ световната подметка е била съединена със световната кожа отгоре. След това е била взета световната вакса и с нея е била излъскана цялата световна обувка. Така аз си обяснявам, защо сутрин става светло: така блести световната вакса. А когато вечер световната вакса от нещо се замърси, тогава вече не блести. Затова аз предполагам, че през нощта някой отново почиства световната обувка. И по този начин възниква разлика между ден и нощ”.

Да допуснем, че това го е казал Яков Бьоме. Вие се смеете, защото, разбира се, Яков Бьоме не е казал това. Точно обратното, той правил за гражданите прилични обувки използвайки обущарското изкуство. Но той също е развил и своите грандиозни мисли с помощта на които искал да създаде някакъв светоглед. Той си казал: “Тук не е достатъчно моето мислене за обущарската работа, защото желаейки да мисля за света, аз нямам право да прилагам същите мисли, съгласно които правя на хората обувки, към създаването на света. Тогава той е стигнал до своите възвишени мисли за света. Значи, този Яков Бьоме, който аз хипотетично изградих, в Гьорлиц не е имало, а е имало друг, който е знаел как да постъпи.

Разбира се такъв хипотетичен Яков Бьоме, като този, над който се смяхте, в днешно време съществува навсякъде. Ние виждаме например, физици, химици; те са изучавали закони, по които се извършва съединяване и разделяне на веществата. Виждаме зоолозите, които са се учили да изследват как да лекуват физическото тяло на човек и това, което те наричат “душа”. Но какво правят всичките? Те казват: ако търсиш светоглед, то трябва да използуваш закони, на които учи химията, физиката или физиологията,- други не може да има – и с тяхна помощ строим светогледа. Тези хора постъпват по съвършено същия начин, както би постъпил току-що хипотетично създадения обущар, създал световната

Работата винаги се заключава в това, да се вникне в смисъла на нещата и да не се пренебрегват техните проблясъци, поради сведението че не е толкова проницаемо за погледа, в неговата истинска формула. Тоест, гледайки на всичко от позицията на метода и логиката, не се учудвайте, че при голяма част от опитите за построяване на светогледи, от тях не се получава нищо освен “световна обувка”. В това се съдържа нещо, посочващо необходимостта от обръщане към Духовната наука и към практически упражнения за мислене, за да се види, кога свършва отстъплението от действителността.

Иска ми се да приведа още един пример, за да покажа къде се крият корените на безкрайните грешки в областта на светогледите. Нима, занимавайки се с различни светогледи, няма да достигнеш до едно и също впечатление, че един твърди едно, друг-друго; че един защитава понякога с достатъчно основание /защото “основание” може да се намери за всичко/ едно, други със също такова основание защитава друго, че един опровергава нещо също толкава добре, както друг със същите основания опровергава друго? Привързаността към нещо възниква не в следствие на това, че този или онзи по някакъв начин е убеден в това, което учат по различни места. Вземете за пример пътищата, по които трябва да вървят учениците на великите хора, за да се приближат към този или онзи велик човек и ще видите, че макар за нас в това да се заключава нещо кармически важно, възгледа съществуващ в настояще време във външния свят, е необходимо да се каже: ще остане ли този или онзи човек последовател на Бергсон или Хегел, или на някой друг, зависи в крайна сметка /нали кармата в съвременния външен светоглед, не се признава/ не от дълбоко убеждение в това, в което човек е привързан, а от по-различни неща.

Вчера говорих за номиналистите – хора, които утвърждават, че общите понятия въобще не са реални, че това са просто названия. Но номиналистите са имали противници и по това време те са се наричали реалисти /тази дума тогава е имала различно значение от днешното/. Реалистите утвърждавали, че общите понятия не само думи и че те се отнасят към съвършено определена реалност. През средните векове въпросът

Така, номинализмът и реализмът са съставили противоположност. В крайна сметка, ако се задълбочим в литературата, породена в тези столетия от номинализма и реализма, то ще получите дълбока представа за възможностите на човешкото остроумие, защото най-остроумни доводи са превеждали в полза както на номинализма така и на реализма. А да развие човек такова мислене тогава е било трудно, защото книгопечатането не е съществувало още, да се подготвиш за участие в диспутите, каквито се провеждали между номиналистите и реалистите, било труд- но, така че вземащия в тях участие трябвало да бъде много повече подготвен в духа на времето, отколкото съвременните хора, взимащи участие в диспути. Невероятно количество остроумия са се пускали в ход за защита на номинализма. Какво е предизвикало това? Печално е нали, когато нещо подобно има място. Защото вниквайки по-надълбоко, може да си кажем: каква полза имам аз от това, че ти имаш остър ум? Ти може да имаш остър ум и да защитаваш номинализма и ти по същия начин можеш да имаш остър ум и да опровергаеш номинализма. Може да се объркаш във всичките тези остроумия! Тъжно е, но си струва да се вслушаме за какво говорят тези характеристики.

Ще опитаме да противопоставим на току-що казаното, нещо което далече не е толкова остроумно както повече от изказаното за номинализма или реализма, но въпреки това: то по прав път ни води към целта, т.е., показва направлението в което трябва да се мисли.

Да се обърнем към това как се образуват общите понятия, т.е., по какъв начин се свързват заедно многото отделни явления. С пример можем да покажем, че отделните явления могат да се съчетаят по два начина.

Човекът може, например, в течение на своя живот да наблюдава различни зверчета, копринени или вълнени,с различни цветове, но у които
растат мустаци, които от време на време предават своеобразна дейност, напомняща човешко измиване когато ядат мишки и т.н. Наблюдаваното същество може да се нарече “котки”. Така е образувано общото понятие котки. Всички същества, които изглеждат така имат нещо общо с това, което се нарича “котки”.

Да предположим, че се случва следващото. Човек живял дълъг живот, в който се е сблъскал с различни собственици и със собственици на котки и при това се оказало, че много от тях наричали своите котки “Муфти”. И тъй като това се срещало твърде често, то всички тези същества назовани с името “Муфти”, можем да обединим под общото име “Муфти”. Външно ние получаваме общо понятие “котки” и общо понятие “Муфти”. В основата на общото понятие лежи един и същ факт и многочислените същества и в двата случая попадат под общото понятие. И все пак никой няма да започне да твърди, че общото понятие “Муфти” има значение равно на общото понятие “котки”. Тук реално имате истинско различие. Образувайки понятието “Муфти”, което е само обобщени имена, считащи се за собствени имена, се движи по линията на номинализма и при това с пълно основание. А образувайки общото понятие “котки” се движи по линията на реализма също с пълно основание. В единия случай правилен номинализъм, в другия реализъм. И двете са правилни. Трябва само да се приемат в подходящите граници. И ако и двете са правилни, то няма нищо чудно, че могат да се приведат достатъчно основания за едно или друго. Аз приведох наистина, малко заплетен пример с името “Муфти”. Но мога да преведа много по-важен пример и точно това искам да направя сега.

В сферата на нашия външен опит, има цяла област, в която номинализма, т.е., представата, че обобщението се явява само наименование, има пълно основание. Съществува “едно” съществува “две”, съществува “3”, “4”, “5” и т.н. Но този, който улавя смисъла на нещата едва ли ще отк- рие в думата “число” нещо, което има действително съществуване. “Чи- сло” не съществува. “1”, “2”, “3”, “5” и т.н. обладават съществуването. Освен това, за това което говорих вчера, а именно, че за образуване на общо понятие съществуващите явления трябва да се приведат в движение, не трябва да се прави с понятието число. Защото “1” никога не пре- минава в “2”, а “2” – в “3”. Съществуват само отделни числа, а не число въобще. По отношение на това, какво се заключава в числата, номинализма е абсолютно правилен, по отношение на това, което съществува отделно подобно на това, както определен звяр съществува наред със своята порода, е абсолютно правилен реализъм. Нали по някакъв начин не могат да съществуват елен след това още един елен, и още един елен без да съществува породата “елен”. “Две” може да съществува само по
себе си, “1”, “7” и т.н., могат да съществуват сами по себе си. Доколкото в числото влиза нещо действително, дотолкова това, което се явява /конкретно/ число, представлява нещо отделно, а думата “число” не притежава никакво съществуване. Съществува различие между външните неща и тяхното отношение към общите понятия, и едно трябва да се разглежда в духа на номинализма, а друго в духа на реализма. По такъв път, давайки на мислите правилно направление, ние достигаме до нещо съвършено различно. Ние започваме да разбираме, защо в света има толкова много светогледни спорове.

Изобщо хората не са склонни разбирайки нещо за едно, да разбират още нещо друго. Ако някой би разбрал в някоя област, че общите понятия не обладават съществуване, то той би разпространил това по целия свят. Положението, че “общите понятия не притежават съществуване”, не е лъжливо, доколкото то е правилно за тези области, в които означеното лице е правило своите наблюдения. По този начин, ако искаш да си съставиш представа за мисленето въобще, то много е важно да се изясни, че ако някоя мисъл е истинна в своята област, то това все още не означава, че е истинна въобще. Мисълта може да е безусловно вярна в своята област, но от това не произтича общото значение на тази мисъл. Нека да ми докажат това или онова и нека с това да ми докажат, че не може по-добре, всичко доказано по такъв начин не трябва да се прилага в област към която не се отнася. Затова е необходимо, този, който сериозно иска да търси пътищата, водещи към някакъв светоглед, да разбере преди всичко, че едностранността се явява най-големия враг на всички светогледи и че преди всичко трябва да се избягва едностранността. Ние трябва да избягваме едностранността! На това днес исках да обърна особено внимание.

Нека да разгледаме това, което в частност ще намери своето обяснение в следващата лекция, така че в началото нека да направим общ обзор.

Могат да съществуват хора, които по силата на своите заложби е съвършено невъзможно да намерят път към духа. На такива хора ще бъде трудно някога да се “докаже” духовното. Те ще продължават да държат на това, към което са предразположени нещо да знаят по силата на присъщите им качества; те ще продължат да настояват, да кажем, на това, което им прави най-дълбоко впечатление, а именно материалното. Такъв човек е материалист, а неговия светоглед е материализъм. Не винаги трябва да се счита за глупаво, това което се представя в защита на материалистите и като доказателство за материализма, защото на това поприще са написани извънредно много остроумни неща. И това, което е написано има отношение преди всичко към материалната област от живота – към материалния свят и неговите закони.

Много остроумия са необходими, за да защити светогледа на тези хора. Да наречем техния светоглед спиритуализъм. Може ли да се каже, че спиритуалистите са прави? По отношение на духа техните твърдения могат да бъдат извънредно верни, относно материалното и неговите закони , изглежда, може да се открие много малко от това имащо някакво значение. Може ли да се каже, че материалистите са прави в своите твърдения? Да, по отношение на материята и нейните закони те, много е вероятно, ще могат да разкрият пълни и ценни неща; но когато започнат да говорят за духа, те ще наговорят, изглежда, само глупости. По този начин, трябва да признаем, че страните във възгледите си са прави, всяка в своята област.

Някои хора ще кажат: “Аз нищо особено не мога да зная за това, съществува ли в света наистина само материя или само дух, - човешката способност за познание изобщо не може да се разпростре над това. Ясно е само това, че около нас се разпростира света, а лежи ли в неговата основа това, което химикът, физикът, ако те са материалисти, наричат атоми на материята, аз това не зная. Аз приемам света около себе си,който виждам и за който мога да размишлявам. Аз нямам особена склонност да създавам предположения дали в основата му е духа или не. Придържам се към това, което е около мен”. Този човек може де се нарече реалист, а неговия възглед – реализъм, с малка разлика, от смисъла на тази дума, която употребих преди това. И точно както може да се употреби бездната от остроумия в полза на материализма, така и в спиритуализма,доколкото може да се говори остроумно за спиритуализъм и ето ги – големите глупости за материята, както твърде много остроумно може да
се говори за материята и твърде глупаво за духа,- също така могат да се приведат остроумни доводи в полза на реализма, който не се явява спиритуализъм или материализъм, а нещо такова, каквото аз току-що охарактеризирах.

Но може да има още и други хора, които казват примерно следното: “Нас ни обкръжава материята и света на материалните явления е лишен от смисъл. В него няма истински смисъл, ако в него не действа тенденция за движение напред, ако от света, който се разпростира около нас не може да се роди това, към което човешката душа може да се устреми като към несъдържащото се в света, което се простира около нас”. Съгласно мирогледа на такива хора в световните процеси трябва да присъстват идеи и идеали. Такива хора отдават дължимото на реалните световни процеси. Те не са реалисти, въпреки, че отдават дължимото на реалния живот, но се придържат към възгледа, че реалния живот трябва да бъде пропит с идеи и че само тогава той има смисъл. Под наплива на такова настроение Фихте веднъж казал: “Целия свят, простиращ се около нас се явява нагледен материал за изпълнение на дълга”.

Представителите на този възглед, които предполагат, че всичко се явява само като оръдие за идеи, пронизващи световния процес, могат да се наричат идеалисти, а техния възглед – идеализъм. И областта, която току-що охарактеризирах и чиято задача се състои в това, да покаже, че света би бил лишен от цел и смисъл, ако идеите биха били само плод на човешката фантазия и не биха били действително внедрени в световния процес, в тази област идеализма е напълно обоснован. Разбира се с помощта на този идеализъм не трябва да се обяснява, например, външната действителност, външната реалност на реалиста. Затова идеализма тряб- ва да се различава от останалите възгледи.
МАТЕРИАЛИЗЪМ

ИДЕАЛИЗЪМ РЕАЛИЗЪМ

СПИРИТУАЛИЗЪМ
Сега ние имаме четири правомерни, стоящи редом един до друг възгледи, всеки от тях имащ значение в своята особена област. Между материализъм и идеализъм има някакъв преход. Съвършено грубият материализъм /той се наблюдава особено в днешно време, макар че сега започва да спада/ ще се състои в това,за да развие до краен предел кантовското изречение , че в отделните науки се съдържа толкова наука, колкото я има в математиката. Самият Кант не е правил това! Следователно от материалист може да се превърне в счетоводител на Вселената, ако не признава нищо освен света изпълнен с материални атоми. Атомите се сблъскват един друг, въртят се, а хората изчисляват как се движат. От
тук се получават прекрасни резултати, които свидетелстват че този възглед има своето пълно оправдание. По този начин, например, се получава числото на колебание за синия,червения и т.н. цветове от спектъра; при това целия свят се представя като един вид механичен апарат, който може до най-голяма точност да се изчисли. Наистина това може да обърка някого. Може,например, да се каже: нека да има още по-сложна машина, но дори тя да има още много по-сложни движения, от тази машина никога няма да се получи нещо такова, което да се усеща като синьо, червено и т.н. Следователно, ако мозъкът – това е само сложната машина, то от него все пак не може да произтече това, което е известно като душевно преживяване. Нали тогава можем да кажем, както е казал Реймон Дюбуа: “Ако се обяснява света само от математическа гледна точка, то не бива да се обяснява и най-простото усещане; ако не се ограничаваме с математическото обяснение, ставаш ненаучен”.Грубият материалист би казал: аз също не се занимавам с изчисления, защото би било суеверие да се мисли, като че ли нещата са устроени в съответствие с числа и мерки. А този, който се издига на този груб материализъм, става математик и ще изчислява само това, което може да се приведе към числова формула. В резултат се получава възглед в който всъщност не се допуска нищо различно, освен математически формули. Можем да го наречем математизъм.

Бидейки математик, човек може да поразмисли и да каже: “Няма никакъв предразсъдък в това, че синия цвят има такова и такова колебание. Нали света все пак е устроен математически. Но ако математическите идеи са въплътени в света, то защо в него не могат да се въплътят и други идеи?” Такъв човек допуска, че в света все пак живеят идеи. Но при- знава само тези идеи, които той намира; не такива, които би постигнал отвътре, да предположим, благодарение на някаква интуиция или инспирация, а само тези, които той счита за външни чувствено-реални неща. Такъв човек се явява рационалист, а неговия възглед - рационализъм.

Ако наред с идеите, които откриват, се считат още и тези, които се получават от областта на морала, на интелекта, тогава вече се явяват идеалисти. Този е пътят от грубия материализъм през математизъм и рационализъм към идеализъм.
МАТЕРИАЛИЗЪМ

МАТЕМАТИЗЪМ

РАЦИОНАЛИЗЪМ

ИДЕАЛИЗЪМ РЕАЛИЗЪМ
СПИРИТУАЛИЗЪМ
Но идеализма може да бъде повишен. В наше време се срещат хора, които се опитват да извисят идеализма. Понеже те намират идеите в света. Ако се намират идеи, то в света трябва да съществуват и същества, в които те биха живяли. Нали идеите не биха могли да живеят просто така в някакъв външен предмет. Идеите също не могат да висят във въздуха. Наистина в 19-то столетие са считали, че идеите правят историята. Но тук е имало някаква неяснота, защото като такива идеите не притежават сила на въздействие. За това не трябва да се говори за идеи в историята. Този, който разбере, че идеите, ако те изобщо трябва да имат място, са свързани със съществото, което може да ги има, и той вече не се явява прост идеалист; той допуска, че идеите са свързани със съществото. Той се оказва психист, а възгледа му – психизъм. Разбира се, психист, който на свой ред може да издигне извънредно много остроумия в защита на своя възглед, идва към този светоглед също само благодарение на едностранността, която той в някой случай може да забележи.

Тук трябва да кажа следното. При всички възгледи намиращи се над хоризонталната черта, имат свои привърженици, но те в повечето случаи се явяват упорити глави, които приемат един или друг възглед благодарение на съдържащата се в тях една или друга основна вътрешна предпоставка и си остават при нея. Всички които са под тази черта имат привърженици, които до голяма степен имат възможност да разберат, че отделните възгледи гледат на нещата само от една определена гледна точка и които с голяма лекота могат да преминават от един възглед към друг.

Ако някой е психист, и бивайки човек на познанието, склонен съзерцателно да разглежда света, той трябва да си каже, че в света трябва да се предполага психическото начало. Ако той представи себе си не само като човек на познанието, но и като човек, притежаващ в същата степен симпатия към всичко активно, деятелно и волево в човешката натура, той си казва: “Не е достатъчно, че има същества в които може да има само идеи; тези същества трябва да имат също и нещо активно, трябва да са в състояние да действат”. Това, разбира се, не бива да си го представяте немислейки тези същества за индивидуални. Иначе казано, такъв човек се издига от признанието на одушевеността на света към признание на духа или на духовете в света. Не му е още ясно, трябва ли да признае едно или много духовни същества, но той се изкачва от психизма към пневматизма, учението за духа.

Ако някой действително е станал пневматист, то напълно е възможно да забележи същото, което казах за числата, а именно, че отнасяйки се до числата в действителност едва ли може да се говори за “общо” /einheit/. Той ще каже: Тук би било грешка да се говори за единен дух, за единен

МАТЕМАТИЗЪМ

РАЦИОНАЛИЗЪМ

ИДЕАЛИЗЪМ РЕАЛИЗЪМ

ПСИХИЗЪМ

СПИРИТУАЛИЗЪМ

Това, което нарисувах на дъската, всъщност са възгледите, имащи достатъчно основание всеки в своята област. Защото има области, които обяснява психизма, има области, които обяснява пневматизма. Разбира се, когато се стремиш към основателност в обяснението на Вселената, както ние се опитваме да направим, то идваме до спиритуализма за да допуснем съществуването на духовните йерархии. Тогава не бива да се спираме на пневматизма, доколкото в дадения случай това би означавало следващото. Ако ние сме спиритуалисти, то се случва хората да кажат: “За какво са тези толкова духове. Защо да ги изчисляваме? Има един всеобщ дух!” Този който вижда по-дълбоко нещата, знае, че това е такъв довод, както ако някой би казал: “Ето, ти казваш, че тук се носят 200 комара; аз не виждам 200 комара, а един единствен рояк”. По същия начин би се държал привърженика на пневматизма, пантеизма и т.н. Спиритуалистът вижда само едно множество, вижда само единен всеобвземащ дух. Но това се основава само на неточни видения.

Разбира се, има още друга възможност да се дойде до убеждението за деятелността на духовните същества по различни, а не по тези пътища, по които се опитахме да вървим, които не по-малко ще ни доведат до признанието на основната духовна същност на Вселената. По такъв път е вървял, например, Лейбниц, знаменития немски философ. Лейбниц е стоял високо над този предразсъдък сякаш нещо в света може да съществува само като материален образ. Той търсил и намерил реалното. По-подробно съм описал това в моята книга “Загадки на философията”. Той се е придържал към възгледа, че има същество, което може да води съществуване затворено в себе си, например човешката душа. Наистина по-нататъшни понятия той не е развивал. Той казвал само, че има такова същество, което може да води съществуване в себе си, което извежда представите си от себе си. За Лайбниц това е монадата. И той казвал, че трябвало да съществуват много такива монади и при това от различни степени на яснота на съзнанието. Имайки, например, камбана, аз имам в

Такъв човек не стига до там, да си представя отделни духовни същества в тяхната конкретност, както това прави спиритуалиста; той се ориентира за духовното в света, оставяйки го неопределено. Той го нарича монада, т. е. той се интересува само от характера на представата, както би казал: “Да, дух, духове съществуват в света, но аз ги описвам само като същества, имащи различен род представа. Абстрахирам се от техните свойства. Така създавам този едностранчив светоглед /в чиято полза може да се каже толкова, колко е казано в негова полза от остроумният Лайбниц/. Така аз изработвам монадизъм. Монадизмът – това е абстрактен спиритуализъм.

Разбира се има хора, които не могат да се извисят до монадата, не могат да допуснат, че съществуват същества притежаващи различни степени на представа, но заедно с това те не се задоволяват с признанието на всичко, което се простира във външната реалност, а считат, че всичко което се простира във външната реалност се намира във властта на “силите”. Ако, например, камъкът падне на земята, те казват: “това е силата на притегляне”. Ако магнита притегли желязото, те казват: “това е силата на магнетизма”. Не им е достатъчно просто да кажат “това е магнит”, а казват: “магнита предполага, че съществува разпростряна навсякъде свръхчувствителна, невидима сила на магнетизма”. Може да се развие такъв възглед, който постоянно ще намира подходящи сили за всичко, което се случва в света. Този светоглед може да се нарече динамизъм.

По-нататък може да се каже: “Не, вярвайте в силите – това е предразсъдък”. Пример за подобна обосновка на това, че вярата в силите се явява предразсъдък имаме в “Критиката на езика” на Франц Маутнер. В този случай се основават на това, което реално е разпростряно около нас. По този път ние стигаме от спиритуализма през монадизма и динамизма отново до реализма.

МАТЕМАТИЗЪМ

РАЦИОНАЛИЗЪМ

ИДЕАЛИЗЪМ РЕАЛИЗЪМ

ПСИХИЗЪМ ДИНАМИЗЪМ

ПНЕВМАТИЗЪМ МОНАДИЗЪМ

СПИРИТУАЛИЗЪМ

Но тук е възможно нещо друго. Може да се каже: “Разбира се, аз се придържам към света, който ме обкръжава, но аз не утвърждавам, сякаш съм в правото да считам този свят за действителен свят. Аз мога да кажа за него само това, каквото се явява той за мен. И аз изобщо нямам право да говоря повече от това, каквото е света за мене. Аз нямам право да говоря за него нещо над това”.

В това е разликата. За света, който се простира около нас може да се каже: “той е реален”, но може да се каже: “Аз не мога да говоря за различен свят, на мен само ми е ясно, че има свят който е проявен за мен. Аз не казвам, че светът на цветовете и звука, възникват само благодарение на процесите ставащи в очите ми, и които ми се явяват във вид на цвят, и че в ухото ми стават процеси, които ми се явяват във вид на звук – аз не казвам, че този свят е истински. Това е свят на феномените. Феноменализъм – това е възгледа, за който тук стана дума.

Може да отидем по-нататък и да кажем следното: “Около нас наистина се намира света на феномените. Но всичко,което ние мислим,че се съдържа в тези феномени, внасяйки между другото това в тях, долепейки това до тях – нали всичко това именно ние мислено присъединихме към феномените. А правомерно е само това, което ни казват нашите външни чувства”. Забележете,че човекът, който говори това не е последовател на феноменализма. Той отделя от феномена това, което по негово мнение идва само от разсъдъка и разума и признава за съобщение на реалността това, което като впечатление внасят външните чувства. Този възглед може да се нарече сензуализъм.
МАТЕРИАЛИЗЪМ

МАТЕМАТИЗЪМ СЕНЗУАЛИЗЪМ

РАЦИОНАЛИЗЪМ ФЕНОМИНАЛИЗЪМ

ИДЕАЛИЗЪМ РЕАЛИЗЪМ

ПСИХИЗЪМ ДИНАМИЗЪМ

ПНЕВМАТИЗЪМ МОНАДИЗЪМ

СПИРИТУАРИЗЪМ

кия свят”, тогава пред нас е отново материалиста. Следователно по различен път отново достигнахме до материализма.

Нахвърляното от мен на дъската и охарактеризирано като възглед съществува реално и може да се отстоява. В полза на всеки отделен възглед могат да се използват най-остроумните доводи, може да се вземе позицията на всеки един мироглед и с помощта на остроумни доводи да се опровергаят другите възгледи. Могат да се измислят и други, междинни възгледи, но те ще се различават само в степента и могат да се сведат към основните типове. Ако искаш да получиш представа за основата на света, то трябва да знаеш, че може да се направи това преминавайки през тези 12 входни врати. Съществува не един възглед, който би могъл да се защитава и което би било правомерно; съществуват 12 възгледа. И е необходимо да се разбере: колкото достатъчни основания могат да се използват в полза на един възглед, толкова могат да се използват в полза на всеки един от 12-те възгледа. Светът не трябва да се разглежда едностранно от позицията на някой от възгледите, точно обратно, светът се разкрива само на този, който знае, че му е необходимо да премине от всички страни. Както Слънцето – дори да вземем за основа коперниковия възглед – минава през знаците на Зодиака, за да освети Земята от 12-те различни пункта, така трябва да се установим не само на една гледна точка – гледната точка на идеализма, сензуализма, феноменализма или различен възглед с едно или друго наименование – равноправни дотолкова, доколкото за всеки един от тях – може да се намери от гледна точка на мисленето достатъчно еднакви основания – съществуват за мислителя, желаещ да проникне в природата на мислене.

От гледна точка, на полученото от нас сега, ще продължим разговора утре, така че от разглеждане на човешкото мислене да се издигнем до разглеждането на Космоса.