Лекции изнесени в Дорнах от 23. до 16. 10. 1921 г

ВТОРА ЛЕКЦИЯ

Както вче­ра казах, дъл­бо­ко вът­ре в чо­ве­ка съ­щес­т­ву­ва един вид „ог­ни­ще на разрушение". Когато ос­та­ва­ме в на­ше­то обик­но­ве­но съзнание, с не­го дос­ти­га­ме един­с­т­ве­но до там, да за­па­зим впе­чат­ле­ния от све­та на спомените. Ние из­г­раж­да­ме на­ши­те опит­нос­ти с по­мощ­та на сетивата, на разума, изоб­що чрез оп­ре­де­ле­ни въз­дейс­т­вия вър­ху на­шия ду­ше­вен живот. После от спо­ме­ни­те ние мо­жем от­но­во да из­в­ле­чем „копия" на това, ко­ето сме изживели. В ду­хов­ния си живот, ние но­сим „копия" от се­тив­ни­те изживявания. Нещата изглеж­дат така, ся­каш в се­бе си има­ме ед­но огледало, са­мо че то дейс­т­ву­ва раз­лич­но от обик­но­ве­но­то прос­т­ранстве­но огледало. Едно обик­но­ве­но ог­ле­да­ло от­ра­зя­ва об­рат­но това, ко­ето е пред него. Онова жи­во ог­ле­дало, ко­ето но­сим в се­бе си, съ­що отразява, но по съв­сем друг начин. В хо­да на времето, то връ­ща се­тив­ни­те впечатления, ко­ито сме получили, об­рат­но в съз­на­ни­ето и та­ка ние има­ме спо­мен за на­ши­те изживявания. Ако стро­шим ед­но обик­но­вен огледало, ние пог­леж­да­ме зад него. Погледът ни по­па­да в ед­на област, коя то е би­ла зат­во­ре­на за нас имен­но по­ра­ди це­лос­т­та на здра­во­то огледало. Но ако вът­реш­но се уп­раж­ня­ваме по един пра­ви­лен начин, то­га­ва ще дости- гнем, как­то чес­то съм казвал, до не­що ка­то стро­ша­ва­не на вътреш­но­то огледало. Тогава спомените, та­ка да се каже, учас­т­ву­ват за крат­ко вре­ме - но под наш кон­т­рол - и ние про­ник­ва­ме още по­-дъл­бо­ко в на­ша­та същност. И точ­но ко­га­то се вглеж­да­ме дъл­бо­ко в се­бе си, ко­га­то се вглеж­да­ме зад ог­ле­-

да­ло­то на спомените, ние съ­зи­ра­ме това, ко­ето вче­ра аз опи­сах ка­то един вид ог­ни­ще на разрушение.

Подобно ог­ни­ще на раз­ру­ше­ние тряб­ва да съ­щес­т­ву­ва в нас, за­що­то са­мо в не­го чо­веш­ки­ят Аз мо­же да се ут­вър­ди и усили. Това огнище, с дру­ги думи, е ог­ни­ще на укрепването, на ут­вър­ж­да­ва­не­то на Азът. Вчера казах: щом то­зи по­дем на Азът, то­ва се­бе­лю­бие се пре­не­се на­вън в со­ци­ал­ния живот, имен­но то­га­ва въз­никва и злото, зло­то в со­ци­ал­ния живот, зло­то в от­но­ше­ни­ята меж­ду хората.

Виждате кол­ко ком­п­ли­ци­ран е чо­веш­кия живот. Това, ко­ето вът­ре в чо­ве­ка има сво­ите доб­ри основания, то­ва без ко­ето не мо­жем да из­г­ра­дим своя Аз, то не тряб­ва да се из­на­ся навън. Лошият, зли­ят чо­век го из на­ся навън, доб­ри­ят чо­век го за­дър­жа в се­бе си. Изнесе ли се навън, то се прев­ръ­ща в престъ- пление, превръ­ща се в злото. Остане ли вът­ре в човека, то се прев­ръ­ща в из­точ­ник на ис­тин­с­ка си­ла за чо­веш­кия Аз. На све­та не съ­щес­т­ву­ва нищо, ко­ето да ня­ма своя бла­гос­ло­вен и висш смисъл. Ние бих­ме би­ли ог­ра­ни­че­ни и без­раз­съд­ни същества, ако не при­те­жа­вах­ме то­ва ог­ни­ще в се­бе си. Защото в не­го ние из­жи­вя­ва­ме неща, ко­ито ни­ко­га не мо­жем да из­жи­ве­ем във външ­ния свят. Там, във външ­ния свят, ние виж­да­ме не­ща­та материално. Всичко, ко­ето виж­да­ме там, е материално, и под­ра­жа­вай­ки днеш­на­та наука, ние го­во­рим за съх­ра­не­ние на материята, за не­раз­ру­ши­мост на съ­щин­с­ки – материа- лното.

Докато в ог­ни­ще­то на разрушение, за ко­ето вче­ра говорих, ма­те­ри­ята би­ва прак­ти­чес­ки унищожена. Тя би­ва от­х­вър­ле­на на­зад в нищото. И ето че всред то­ва нищо, чрез нас мо­же да въз­ник­не доброто: ако вмес­то на­ши­те ин­с­тин­к­ти и нагони, ко­ито слу­жат са­мо за из­г­раж­да­не на егоизма, ние вло­жим в то­ва ог­ни­ще на раз­ру­ше­ни­ето не друго, а вис­ши­те етич­ни идеали. Тогава въз­ник­ва не­що ново. Тъкмо в то­ва ог­ни­ще на разрушение, то­га­ва въз­ник­ва за­ро­ди­ша на бъ­де­щия свят; въз­ник­ва чрез на­ше­то чо­веш­ко съучастие. И ко­га­то го­во­рим - как­то нап­ри­мер в мо­ята кни­га „Въведение в Тайната Наука" - за то­ва че ня­ко­га на­ша­та Земя ще бъ­де под­ло­же­на на унищожение, за да дос­тиг­не през раз­лич­ни пре­ход­ни със­то­яния след­ва­що­то си Юпитерово въплъще- ние*7, длъж­ни сме да допълним: В то­ва Юпитерово въп­лъ­ще­ние ще съ­щес­т­ву­ва са­мо това, което днес в ог­ни­ще­то на раз­ру­ше­ние чо­век фор­ми­ра ка­то но­во из­ва­яние от мо­рал­ни­те си иде­али - а не­съм­нено и от те­зи импулси, ко­ито са антиморални, ко­ито ак­ти­ви­рат его­из­ма и злото. Така че но­ви­ят Юпи- тер ще бъ­де тък­мо пос­ле­ди­ца от бор­ба­та меж­ду това, ко­ето хо­ра­та ус­пя­ват да нап­ра­вят на Земята, вла­гай­ки мо­рални­те си идеи в своя вът­ре­шен хаос, и то­ва ко­ето те из­важ­дат на­вън ка­то неморалност, егоизъм, ан­ти­мо­ралност. Ето как ние от­п­ра­вя­ме взор към ед­на област, къ­де­то ма­те­ри­ята е тлас­на­та об­рат­но към сво­ето не­битие, към нищото.

Но аз спо­ме­нах и за дру­га­та стра­на на чо­веш­ко­то съществувание, в ко­ето сме за­оби­ко­ле­ни от се­тив­ни­те явления: те ни об­г­ръ­щат ка­то един сфе­ри­чен ек­ран и то­га­ва ние се об­ръ­ща­ме към на­шия ком­би­на­ти­вен разум, за да на­ме­рим всред те­зи се­тив­ни яв­ле­ния оп­ре­де­ле­ни закономерности, закони, ко­ито на­ри­ча­ме при­родни закони. Обаче чрез обик­но­ве­но­то съз­на­ние не мо­же да се пре­ми­не през то­зи се­ти­вен екран. Както с обикно­ве­но­то съз­на­ние не мо­же да се про­ник­не на­вът­ре зад ог­ле­да­ло­то на спомените, зад ог­ле­да­ло­то на спомняне- то, та­ка с не­го не мо­же да се из­ле­зе и на­вън през ек­ра­на на се­тив­ни­те впечат- ления. Но пред­с­та­ви­те­лите на древ­на­та из­точ­на мъд­рост можеха, в оп­ре­де­ле­на сте­пен от раз­ви­ти­ето на сво­ето съзнание, с ед­но инстин­к­тив­но яс­но­виж­да­що съзнание, те мо­же­ха това. И то­га­ва те от­к­ри­ва­ха он­зи свят, в кой­то его­из­мът първо­на­чал­но не мо­же­ше да се изяви, ни­то да пре­тен­ди­ра за глав­но мяс­то в чо­веш­ко­то съзнание. Там его­из­мът се смекчаваше, за­що­то тък­мо зад се­тив­ния ек­ран се прос­ти­ра света, в кой­то не­об­хо­ди­ма­та за чо­веш­ка­та ек­зисте- н­ция Азова сила, все още ня­ма­ше ни­как­во място. Така се раз­ви и осо­бе­ния коп­неж на Изтока да се жи­вее зад се­тив­ни­те явления, коп­не­жът по Нирвана, коп­не­жът да се за­ли­чи его­из­ма и себелюбието.

Вчера обър­нах­ме вни­ма­ние вър­ху го­ля­ма­та про­ти­во­по­лож­ност меж­ду Изто- ка и Запада. На вре­ме­то Изтокът бе­ше из­г­ра­дил всич­ко онова, ко­ето чо­век коп­не­еше да ви­ди зад се­тив­ни­те явления, бе­ше обу­чил пог­леда да се на­соч­ва и чер­пи от един ду­хо­вен свят, със­та­вен не от ато­ми и молекули, а от ду­хов­ни Същества, един свят, кой­то за из­точ­ния ми­рог­лед бе­ше прос­то иден­ти­чен с ви­ди­ма­та реалност. Но се­га в Изтока и Азия се ши­ри ед­на де­ка­ден­т­с­ка сте­пен на то­зи коп­неж по на­д-­се­тив­ния свят, до­ка­то Западът из­г­раж­да егоизма, се- белюбието, из­г­раж­да всичко, ко­ето ук­реп­ва и се кон­со­ли­ди­ра вът­ре в опи­са­но­то вче­ра от нас ог­нище на разрушение. Същевременно с то­ва се за­гат­ва и всичко, ко­ето днес или в близ­ко бъ­де­ще по не­об­хо­димост тряб­ва да се про­мък­не в съз­на­ни­ето на хората. Защото ако въз­ник­на­ли­ят през сре­да­та на 15 век ин­телек­ту­али­зъм би ос­та­нал непроменен, чо­ве­чес­т­во­то окон­ча­тел­но би за­тъ­на­ло в упадък. Това е така, по­не­же с по­мощ­та на ин­те­лек­ту­ализ­ма е не­въз­мож­но да се нав­ле­зе ни­то зад ог­ле­да­ло­то на спомнянето, ни­то зад ек ра­на на външ­ни­те се­тив­ни възприятия. Човекът оба­че е длъ­жен от­но­во да стиг­не до съз­на­ни­ето за те­зи светове. Той тряб­ва да пос­тиг­не съз­на­ние за те­зи све­то­ве и та­ка хрис­ти­ян­с­т­во­то от­но­во ще се пре­вър­не за не го в ед­на истина; за­що­то днес хрис­ти­ян­с­т­во­то не пред­с­тав­ля­ва за не­го ни­как­ва истина. И ние на­й-­доб­ре виж­да­ме то­ва в съв­ре­мен­но­то из­г­раж­да­не на пред­с­та­ва­та за Христос, ако изоб­що мо­же да се го­во­ри за та ко­ва изграждане. Ако мо­дер­ни­ят чо­век в на­ша­та съв­ре­мен­на епо­ха си слу­жи с ин­те­лек­ту­алис­тич­ни­те идеи и понятия, нас­ле­де­ни от 15 век, той не мо­же да дос­тиг­не до ед­на пред­с­та­ва за Христос. Сега, в 19 век и в на­ча­ло­то на 20 век, той е ста­нал прос­то нес­по­со­бен да по­ро­ди в се­бе си как­ва­то и да е пред­с­та­ва за Христос.

Забележително е твър­де­ни­ето на сред­но­ве­ков­на­та схоластика, че ре­зул­та­ти­те от поз­на­ни­ето на све­та чрез обик­но­ве­ния чо­веш­ки ра­зум сил­но ни доб­ли­жа­ват до поз­на­ни­ето за Бог Отец. Нека от­но­во повторя: то­зи човек, кой­то под­хож­да към света, как­то то­зи свят е да­ден на обик­но­ве­но­то съзнание, кой­то дейс­т­ви­тел­но се впус­не да го раз­ч­ле­ни и изследва, и не стиг­не нак­рая до при­род­ни­те закони, не об­х­ва­не в тях това, ко­ето нари­ча­ме Бог Отец - то­зи чо­век е всъщ­ност болен, то­зи чо­век е патологичен. Да си атеист, оз­на­ча­ва да си бо­лен - та­ка се из­ра­зих аз вед­нъж тук, в Дорнах.

Обаче с то­ва обик­но­ве­но съз­на­ние не мо­же да се оти­де по­-да­леч от то­зи Бог Отец. До не­го мо­же да се стигне с обик­но­ве­но­то съзнание, но по­-на­та­тък не може. Показателно е, че Адолф фон Харнак*8 - един от забе­ле­жи­тел­ни­те те­оло­зи на но­во­то вре­ме - го­во­ре­ше че всъщ­ност Христос, Синът, не при­над­ле­жи към Евангелията, че в тях зву­чи пос­ла­ни­ето на Отца и че Христос Исус е са­мо до­тол­ко­ва на­ме­сен в Евангелията, до кол­ко­то но­си пос­ла­ни­ето на Отца. Вие съв­сем яс­но мо­же­те да видите, че то­ва мо­дер­но мислене, до­ри и в днеш­на­та теология, во­ди с ед­на ло­гич­на пос­ле­до­ва­тел­ност до там, че се приз­на­ва
са­мо Бог Отец, и че са­ми­те Евангелия се раз­г­леж­дат така, ся­каш съ­дър­жат са­мо пос­ла­ни­ето на Бог Отец. В сми­съ­ла на та­зи теология, Христос е за­че­тен са­мо ка­то ед­но Същество, ко­ето ня­ко­га е дош­ло на Земята, за да пре­дос­та­ви на хо­ра­та ис­тинско­то уче­ние за Бог Отец.

От тук про­из­ли­зат две неща: на пър­во мяс­то вярата, че пос­ла­ни­ето на Бог Отец мо­же да бъ­де от­к­ри­то и с обик­но­ве­но­то про­уч­ва­не на света. Схоласти- ката приема, че Евангелията са тук, за да го­во­рят за Сина, а не за Бог Отец. Че мо­же да се зас­тъ­пи мнение, по си­ла­та на ко­ето да се го­во­ри са­мо за Бог Отец, то­ва пот­върждава: те­оло­ги­ята съ­що е нав­ляз­ла в за­пад­ния на­чин на мислене, в за­пад­ния морал. Защото до третото, четвър­то­то сто­ле­тие след Христос, ко­га­то из­точ­на­та мъд­рост все още при­със­т­ву­ва­ше в християнство- то, хора­та дъл­бо­ко се въл­ну­ва­ха от въп­ро­са за раз­ли­чи­ята меж­ду Бог Отец и Бог Син. От дъл­го вре­ме насам, ние мо­жем да твърдим: те­зи тън­ки раз­ли­чия меж­ду Бог Отец и Бог Син, ко­ито под вли­яни­ето на из­точ­на­та мъд­рост за­ни­ма­ва­ха пър­ви­те след­х­рис­ти­ян­с­ки столетия, ня­мат ве­че ни­ка­къв сми­съл за мо­дер­ния човек, за то­зи мо­де­рен човек, кой­то тряб­ва­ше - в опи­са­ни­те вче­ра от мен ус­ло­вия - да раз­ви­ва и кул­ти­ви­ра егоизма, себелюбието.

По то­зи на­чин в мо­дер­но­то ре­ли­ги­оз­но съз­на­ние нав­ле­зе ед­на неистина. Това ко­ето чо­век из­жи­вя­ва вът­решно, до ко­ето дос­ти­га в ана­ли­тич­но­-син­тез­ния си под­ход към света, то е Бог Отец. Но след то­ва по тра­диция той има и Бог Син. В то­зи сми­съл му го­во­рят Евангелията. В то­зи сми­съл му го­во­ри и тра- дицията: Той има Христос, той тряб­ва да из­по­вяд­ва Христос - но прак­ти­чес­ки в сво­ите вът­реш­ни изживявания, той ня­ма Христос. И всъщ­ност това, ко­ето тряб­ва да се от­на­ся са­мо към Бог Отец, чо­век го от­на­ся към Христос. Модерната те­оло­гия не раз­по­ла­га с Христос, тя има са­мо Бог Отец, оба­че го на­ри­ча „Христос" - прос­то за­що­то Христовото Същество ни е за­ве­ща­но от ис­то­ри­ята имен­но под то­ва име. Иска ли да бъ­де правдив, днес чо­век ня­ма пра­во да се на­ри­ча християнин.

Но щом се пре­не­сем на Изток, всич­ко то­ва се видоизменя. То се из­ме­ня още в ев­ро­пейс­кия Изток. Вземете нап­ри­мер чес­то спо­ме­на­ва­ни­ят тук рус­ки фи­ло­соф Владимир Соловьов*9: в не­го­во ли­це Вие от­но­во има­те ед­но ду­шев­но устройство, ед­на личност, ко­ято с пъл­но право, с дъл­бо­ко вът­реш­но право, го­во­ри за раз­личи­ята меж­ду Отец и Син, за­що­то два­ма­та - Отец и Христос -за Соловьов са ис­тин­с­ки вът­реш­ни из­жи­вя­вания. Западният чо­век оба­че не раз­г­ра­ни­ча­ва Бог Отец и Христос. И ако Вие има­те ед­на вро­де­на поч­те­ност в ду­ша­та си, ще по­чув­с­т­ву­ва­те сами: по­ис­ка­те ли да се до­бе­ре­те до из­вес­т­но раз­г­ра­ни­ча­ва­не меж­ду Бог Отец и Христос, те­зи две същ­нос­ти се сли­ват в една. При Соловьов то­ва е невъзможно. Соловьов ги из­жи­вява поотделно, и той все още има пред­с­та­ва за она­зи бу­шу­ва­ща през пър­ви­те хрис­ти­ян­с­ки сто­ле­тия ду­хов­на борба, ко­ято ис­ка­ше да при­пом­ни на чо­веш­ко­то съз­на­ние имен­но раз­ли­чи­ята меж­ду Бог Отец и Бог Син.

Впрочем за­нап­ред ще се ока­же наложително, що­то ця­ла­та аб­с­т­рак­т­на фор­ма на съзнанието, в ко­ято чо­век из­рас­т­ва и ко­ято не до­пус­ка ни­що друго, ос­вен приз­на­ва­не­то на Бог Отец, да се за­ме­ни с мно­го по­-кон­к­ретна и жиз­не­на буд­ност на съзнанието. Естествено, та­ка как­то Ви пред­с­та­вих не­ща­та вчера, те не мо­гат да се из­не­сат пред света, той не е дос­та­тъч­но под­гот­вен от Духов- ната Наука, от Антропософията. Обаче ви­на­ги съ­щес­т­ву­ват въз­мож­нос­ти да се по­ка­же на днеш­ния човек, как дъл­бо­ко в се­бе си той но­си ед­но ог­ни­ще на разрушение, и как във външ­ния свят се но­си тък­мо оно­ва­, ко­ето Азът ис­ка да подтисне, оно­ва ко­ето той не мо­же да удър­жи в се­бе си - вмес­то за него, в ста­ри­те вре­ме­на се го­во­ре­ше за гре­хо­па­де­ние и т.н. Днес трябва да се на­ме­ри са­мо фор­ма­та и начинът, с чи­ято по­мощ те­зи не­ща мо­гат да пре­ми­нат в обик­но­ве­но­то съзнание, как­то по­-ра­но уче­ни­ето за гре­хо­па­де­ни­ето бе­ше да­де­но на света, но от ед­на ду­хов­на грижа, твър­де раз­лич­на от на­ше­то уче­ние за Бог Отец.

Нашата Духовна Наука пос­те­пен­но ще тряб­ва да се про­ник­не с та­ки­ва въз- гледи, за как­ви­то вче­ра аз спо­менах. Нашата Духовна Наука на­пъл­но приз­на­ва при­род­ни­те за­ко­ни в дъл­бо­ка­та същ­ност на човека. Обаче там, имен­но в то­ва ог­ни­ще на разрушение, за ко­ето тол­ко­ва чес­то ста­на дума, там при­род­ни­те за­ко­ни се обеди­ня­ват с мо­рал­ни­те закони, там при­род­ни­те и мо­рал­ни­те за­ко­ни ста­ват ед­но цяло. В на­ша­та вът­реш­на същност, ма­те­ри­ята - а на­ред с нея и всич­ки при­род­ни за­ко­ни - би­ват унищожени. Материалният жи­вот с всич­ки при­род­ни за­ко­ни е зах­вър­лен об­рат­но в хаоса, и от ха­оса ус­пя­ва да се на­диг­не ед­на но­ва същност, про­ник­на­та от мо­рал­ни­те импулси, ко­ито ние сме вло­жи­ли в ог­ни­ще­то на разрушение. Вече казахме: всичко онова, ко­ето дейс­т­ву­ва ка­то ог­ни­ще на разрушение, е под ог­ле­да­ло­то на спомнянето. Ако по­то­пим съ­зерца­ващ пог­лед под то­ва огледало, ние за­бе­ляз­ва­ме всъщ­ност онова, ко­ето е не­из­мен­но в човека. С по­мощ­та на познанието, чо­век не мо­же да се до­бе­ре до ни­що друго. Човек уз­на­ва при­мер­но що е той, как е устроен. Но чо­век тряб­ва да из­во­юва не­що мно­го по­ве­че от то­ва да знае, как­во пред­с­тав­ля­ва и как е устроен.

Обаче нав­ли­за­ме ли по то­зи начин, та­ка да се каже, във вът­реш­но­то зло на човека, съ­щев­ре­мен­но до­би­ва­ме съз­на­ние за това, как се из­г­раж­дат и дви­жат ду­хов­ни­те им­пул­си в то­ва вът­реш­но зло, къ­де­то ма­те­ри­ята по сте­пен­но се разрушава, къ­де­то ма­те­ри­ята се под­х­вър­ля на хаоса, и то­га­ва ние сме съв­сем бли­зо до въз­никва­не­то на она­зи на­ша свръх­се­тив­на със­тав­на част, ко­ято ­

С как­во мо­жем да срав­ним това, ко­ето от­к­ри­ва­ме в се­бе си? Ние не мо­жем да го срав­ним с онова, ко­ето наши­те се­ти­ва ни съ­об­ща­ват за външ­ния свят. Ние мо­жем да го срав­ним са­мо с това, ко­ето ни съ­об­ща­ва един друг човек, ко­га­то се об­ръ­ща към нас и ни говори. И за­то­ва не­що по­ве­че от ед­но срав­не­ние е, ко­га­то каз­ваме: Това, ко­ето се из­вър­ш­ва дъл­бо­ко вът­ре в нас, свър­з­вай­ки мо­рал­ни­те или не­мо­рал­ни им­пул­си с хаоса, то се об­ръ­ща към нас, то ни говори. Практически то е нещо, ко­ето го­во­ри вът­ре в нас. Така се сти­га до един смек­чен и от­с­ла­бен за зем­ния свят говор; то­ва не е але­го­рия или символ, а не­що реално, в ко­ето мо­жем да се вслу­ша­ме с на­ше­то ухо; един шепот, кой­то се из­ви­ся­ва ти­хо над ця­ла­та Земя, ше­пот кой­то ид­ва от за­роди­ша на бъ­де­щия свят. Ето как ние про­ник­ва­ме до това, ко­ето мо­жем да на­ре­чем „вът­реш­но слово".

В об­щу­ва­не­то с дру­ги­те хора, го­во­ре­не и слу­ша­не са раз­лич­ни неща. Но щом нав­ле­зем под ог­ле­да­ло­то на спомнянето, във вът­реш­ния хаос, ние има­ме ве­че ед­на дру­га реалност: това, ко­ето там се промълвя, е ед­но вре­мен­но и нещо, ко­ето ухо­то яс­но долавя. Говор и слух там се обе­ди­ня­ват отново. Вътрешно- то сло­во гово­ри в нас, вът­реш­но­то сло­во би­ва раз­поз­на­то и чу­то в нас.

Обаче на­ред с това, ние прек­рач­ва­ме в ед­на област, къ­де­то ня­ма по­ве­че ни­ка­къв смисъл, да се го­во­ри за „обективност" и „субективност". Когато слу­ша­те как един друг чо­век Ви го­во­ри думи, ко­ито Вие въз­п­риема­те с Вашите слу­хо­ви сетива, то­га­ва знаете, че същ­нос­т­та на дру­гия чо­век ос­та­ва из­вън Вас, оба­че все пак Вие - та­ка да се ка­же - тряб­ва да си наложите, да от­да­де­те нещо, за да въз­п­ри­еме­те в чу­ти­те ду­ми същнос­т­та на дру­гия човек. И обратно: щом го­во­ри­те Вие, доб­ре знаете, че из­ре­че­на­та ду­ма не е не­що су­бек­тивно, а нещо, ко­ето обек­тив­но ще се вмък­не в света. Така че ня­ма ни­ка­къв смисъл, в ду­ми­те ко­ито си разме­ня­ме с дру­гия човек, да се тър­сят еле­мен­ти на обек­тив­ност и субективност. С на­ша­та субективност, ние сме зас­та­на­ли вът­ре в са­ма­та обек­тив­ност и в хо­да на се­тив­но­то възприемане, та­зи обек­тив­ност ра­бо­ти в нас и чрез нас. Така е съ­що и ко­га­то се спус­нем на­до­лу към вът­реш­но­то слово. То е не са­мо думи, то е не що обективно. Тук го­во­ри не на­ша­та дъл­бо­ка същност, но от ней­на­та аре­на го­во­ри са­ми­ят свят.

Но виж­да­те ли, по схо­ден на­чин сто­ят не­ща­та и за он­зи човек, спо­ред ко­го­то зад „се­тив­но­то табло" е разпо­ло­жен един друг, един ду­хо­вен свят. Човек въз­п­ри­ема ду­хов­ни­те Същества на вис­ши­те Йерархии", които уп­рав­ля­ват там, с по­мощ­та на има­ги­на­тив­но­то познание. Но то­ва поз­на­ние неп­ре­къс­на­то се ­
изпъл­ва от един сък­ро­вен вът­ре­шен живот, при ко­ето чо­век са­мо при­вид­но въз­п­ри­ема сло­во­то чрез се­бе си; в дейс­т­вител­ност той го въз­п­ри­ема от света.

Човек нав­ли­за в над­се­тив­ния свят с лю­бов и себеотдаване. Той е прив­ле­чен от Съществата и те му се откри­ват спо­ред сте­пен­та на не­го­во­то себеотдаване; чо­век въз­п­ри­ема те­зи Същества чрез вът­реш­но­то слово, на ко­ето той по­па­да в своя сък­ро­вен Аз. Да, та­ка е - щом се про­бу­ди вът­реш­но­то слово, проз­ву­ча­ва и външния свят.

Всичко ко­ето аз тук опис­вам пред Вас, то съ­щес­т­ву­ва у все­ки човек. Само че той ня­ма ни­как­ви представи, ни­как­во съз­на­ние за него. Когато из­с­лед­ва­ме све­та с обик­но­ве­но­то съзнание, с не­го­ви­те ин­те­лек­ту­алис­тични понятия, ние всъщ­ност до­би­ва­ме зна­ние са­мо за преходното, за миналото. И ако то­га­ва ние пра­вил­но възпри­ема­ме това, ко­ето ид­ва от на­шия интелект, то е - в ос­но­ва­та си - пог­лед към преминаващия, към за­ги­ващия свят. Обаче с това, за ко­ето аз загатнах, ние мо­жем да на­ме­рим Бог Отец. Впрочем, как­во съз­на­ние разви­ва­ме ние спря­мо Бог Отец? - Съзнанието, че Бог Отец е в ос­но­ва­та на един свят, чи­ито за­лез ве­че се въз вес­тя­ва в на­шия интелектуализъм.

От сре­да­та на 15 век, в своя ин­те­лект чо­век раз­ви ед­на стран­на спо­соб­ност - да раз­миш­ля­ва вър­ху ги­бел­та на света. Това, ко­ето ана­ли­зи­ра­ме и из­пит­ва­ме с на­ше­то ин­те­лек­ту­алис­тич­но на­уч­но познание, е не друго, а мър­т­вия труп на света. И та­ки­ва те­оло­зи ка­то Адолф Харнак, ко­ито дър­жат са­мо на Бог Отец, те са не­що ка­то тру­ба­ду­ри на про­па­да­щия свят; на всичко, ко­ето на­ред със Земята на­пъл­но ще се заличи, ко­ето на­ред със Земята на­пъл­но ще изчезне.

И най-после, как из­г­леж­дат не­ща­та за то­зи човек, кой­то е на­пъл­но вжи­вян в това, ко­ето при­ро­до­на­уч­но­то мис­ле­не още от детс­т­во­то на­би­ва в гла­ва­та му? Ето как е свик­нал да мис­ли той: наистина, там ня­къ­де в све­та въз­ник­ват вън- ш­ни­те феномени, те въз­ник­ват и умират, оба­че ма­те­ри­ята остава, тя е нераз- рушима, и ако ня­ко­га Земята стиг­не до своя край, ма­те­ри­ята ня­ма да бъ­де унищожена. Наистина тя ще зап­ри­ли­ча на гиган­т­с­ко гробище, оба­че то­ва ги­ган­т­с­ко гро­би­ще ще съ­дър­жа съ­щи­те ато­ми и молекули, от ко­ито е из­г­ра­дена и днеш­на­та Земя. Само че не­ка от­вър­нем пог­лед от то­зи за­ми­ращ свят, не­ка ви­дим как­во взе­ма от не­го идващият, про­буж­да­щи­ят се свят.

Преди всичко: за един ори­ен­та­лец по­доб­но све­то­усе­ща­не е невъзможно, и то­ва се про­явя­ва до­ри в ев­ро­пейския Изток, в неж­на­та фи­ло­соф­с­ка ду­ша на Соловьов. Макар и той да не го каз­ва яс­но - по­не тол­ко­ва ясно, кол­ко­то за­нап­ред ще тряб­ва да се из­жи­вее в съз­на­ни­ето на всич­ки хо­ра - ние тряб­ва да посочим: един такъв дух ка­то Соловьов има в се­бе си не­що от Изтока, той нав­ся­къ­де виж­да уми­ра­щия свят, раз­па­да­щи­ят се и ус­т­ре­мен към ха­оса свят, но съ­що и - а то е мно­го важ­но - въз­ник­ва­щия свят. Всичко ко­ето въз­п­ри­ема ме с на­ши­те сетива, ця­ла­та реалност, човека, всич­ко то­ва един ден ня­ма да го има. Нещата, ко­ито на­ши­те очи виждат, а уши­те чу­ват - един ден тях ня­ма да ги има. Земя и Небе ще пре­ми­нат - за­що­то и това, ко­ето на­ши­те се­ти­ва ни ­

Днес той мо­же да си каже: Аз пог­леж­дам към Бог Отец. Бог Отец е в ос­но­ва­та на света, кой­то аз мо­га да въз­п­ри­емам със сетивата. Този ви­дим свят е не­го­во­то откровение. Обаче то­зи свят е един про­па­дащ свят и в сво­ята ги­бел той ще пов­ле­че и човека, ако чо­век е по­то­пен из­ця­ло в него, ако е раз­вил един­с­т­ве­но съз­нани­ето за Бог Отец. И чо­век би бил вър­нат об­рат­но към Бог Отец, той не би из­тър­пял ни­как­во по­-на­та­тъшно развитие. Но съ­щес­т­ву­ва и един друг свят, един ид­ващ свят, чи­ито но­си­тел е имен­но човека. Ако чрез съз­на­ни­ето за Христос, чрез Христовия Импулс чо­век об­ла­го­ро­ди сво­ите нрав­с­т­ве­ни идеали, ако ги фор­мира спо­ред сми­съ­ла на Христовото ид­ва­не на света, то­га­ва в не­го­вия вът­ре­шен ха­ос ще се ро­ди бъдещето, и то е не един загиващ, а един ид­ващ свят.

Трябва, на­ис­ти­на тряб­ва да има­ме сил­но­то усе­ща­не и за умиращия, и за ид­ва­щия свят. Дори в са­ма­та при­рода ние тряб­ва да до­ла­вя­ме ед­на пос­то­ян­на смърт. Тази смърт ве­че обаг­ря природата. Но за­то­ва пък в при­рода­та има нещо, ко­ето пос­то­ян­но на­пи­ра към живот, не­що ко­ето пос­то­ян­но се ражда. Така че при­ро­да­та се обаг­ря не от това, ко­ето ула­вят сетивата, а от нещо, ко­ето е в са­ма­та нея, сти­га ние да й се от­да­ва­ме с от­к­рито и чис­то сърце.

Навън в при­ро­да­та ние раз­ли­ча­ва­ме цветовете, цве­то­ве­те в це­ли­ят им спек- тър, от на­си­те­но чер­ве­но­то до крайно виолетовото, с всич­ки меж­дин­ни ню- анси. И ако в из­вес­тен сми­съл ние бих­ме съ­че­та­ли те­зи цветове, те би­ха при­ели в се­бе си са­мия живот. Тогава те ще се пре­вър­нат имен­но в това, ко­ето е те­лес­ния свят на плътта, инкарната. Вгледаме ли се в природата, ние вижда- ме, об­раз­но казано, зас­во­де­на­та цвет­на дъга, като знак на Бог Отец. Вгледаме ли се в човека, там ве­че ни го­во­ри инкарната; в не­го са про­ник­на­ли всич­ки цве­то­ве и той е при­ел жи­во­та в се­бе си. Вгледаме ли се са­мо в мър­т­вия труп, жи­во­та ни убягва. В пос­ледния случай, то­ва ко­ето пред­с­тав­ля­ва човека, от­но­во по­ема към не­бес­на­та дъга, към сфе­ри­те на Бог Отец. Обаче в сво­ята дъл­бо­ка вът­реш­на същност, чо­век тряб­ва да съз­ре съ­що и бли­ка­щия из­вор на цветовете, това, ко­ето прев­ръ­ща цвет­на­та дъ­га в инкарнат, в за­ро­диш на жи­вот - то­ва тряб­ва да съз­ре той.

Вчера и днес по един твър­де ком­п­ли­ци­ран на­чин аз Ви въ­ве­дох в та­зи дъл­бо­ка вът­реш­на същ­ност и в ней­но­то съ­щин­с­ко значение: ви­дях­ме как там ма­-­
тери­ята се от­х­вър­ля на­зад в нищото, в хаоса, за да се стигне от­но­во до тво­ря­щия Дух. Вгледаме ли се в то­зи творящ, съ­зи­да­те­лен Дух, ние си казваме: Бог Отец действу­ва в ма­те­ри­ята до там, че я пра­ви съ­вър­ше­на (виж. рис.З, бяло). Тя ни прес­ре­ща на­вън по все­въз­мож­ни начини. Обаче в на­ша­та вът­реш­на същност, та­зи ма­те­рия е тлас­на­та об­рат­но в сво­ето нищо, в сво­ето не битие, за да бъде про­ник­на­та от на­ши­те мо­рал­ни иде­али (червено). И то­га­ва блик­ва един нов живот. Светът зас­та­ва пред нас в своя двойн­с­т­вен образ: Бог Отец тво­ри външ­ния ви­дим свят, но така, ся­каш в чо­вешка­та същност, в хаоса, то­зи свят е стиг­нал до своя край. Ние тряб­ва ос­т­ро да чув­с­т­ву­ва­ме края на то­зи свят, кой­то е свят на Бог Отец, и ще видим, как чрез то­ва сти­га­ме до ед­но вът­реш­но вник­ва­не в Мистерията на Голгота, до ед­но вът­реш­но разбиране, с чи­ято по­мощ ни ста­ва ясно: сът­во­ре­но­то от Бог Отец сти­га до своя край, за да ожи­вее чрез Сина в ед­но но­во сътворение.

От 15 век насам, об­що взето, нав­ся­къ­де в за­пад­но­ев­ро­пейс­кия свят мо­же да се види, как той кло­ни единстве­но към преходното, към близ­ко­то до трупа, към ин­те­лек­ту­алис­тич­но достъпното, как ця­ло­то та­ка на­ре­че но об­ра­зо­ва­ние е фор­ми­ра­но под вли­яни­ето на та­ка­ва наука, ко­ято е хип­но­ти­зи­ра­на от мър­т­вия свят. Всичко то­ва е про­ти­во­по­лож­но на ис­тин­с­ко­то християнство. Исти- нското хрис­ти­ян­с­т­во е длъж­но да има усе­ща­не­то за жи­вия свят, и да го от­г­ра­ни­ча­ва от уми­ра­щия свят. Затова и на­й-­важ­на­та представа, ко­ято чо­век тряб­ва да свър­же с Мистерията на Голгота, е та­зи за въз­к­ръс­на­лия Христос, за Христос, кой­то по­беж­да­ва смърт та. Християнството не е ре­ли­гия на спа­се­ни­ето - та­ки­ва бя­ха и из­точ­ни­те ре­ли­гии - хрис­ти­ян­с­т­во­то е рели­гия на Въз- кресението, ре­ли­гия за но­во­раж­да­не­то на това, ко­ето ина­че е са­ма­та са­мо­раз­ру­ша­ва­ща се материя.

Съвсем ина­че е при Слънцето. Според има­ги­на­тив­но­то познание, тук ма­те­ри­ята не се раз­па­да по то­зи начин, тя се приб­ли­жа­ва към цен­тъ­ра на Слън- цето, за да по­лу­чи живот; тя по­лу­ча­ва живот, кой­то е ус­т­ре­мен лъ­чисто на­вън (рис.6). Тук ня­ма разпадане, тук жи­во­та се из­лъч­ва от цен­тъ­ра по всич­ки посоки. И с то­зи жи­вот се раз­ви­ва астралността. При Луната не е така; там ас­т­рал­нос­т­та се разрушава. В действителност, Слънце то е нещо, ко­ето е про­ни­за­но от вът­ре­шен живот, то не по­на­ся цен­т­рос­т­ре­ми­тел­но­то движение, сре­дищ­ната точка; то дейс­т­ву­ва ка­то не­що оплодотворяващо. В цен­тъ­ра на Слънцето жи­вее кос­ми­чес­кия оп­ло­дот­воря­ващ принцип. Ето я кос­ми­чес­ка­та про­ти­во­по­лож­ност меж­ду Слънцето и Луната: от ед­на стра­на - бли­кащата, избуяваща, из­г­ря­ва­ща материя, от дру­га стра­на - хаотизираната, раз­па­да­ща се, раз­п­ръс­к­ва­ща се из све­та материя.

И щом ние се по­то­пим в на­ша­та вът­реш­на същ­ност - ние се оказ­ва­ме в на­шия вът­ре­шен хаос, в на­ше­то Лунно естество. Там е вът­реш­на­та Луна. Там къ­де­то е Луната - как­то е и във външ­ния свят - там ма­те­ри­ята се разрушава.
Но тогава, в на­ша­та вът­реш­на Луна, нас ни про­низ­ва Слънчевата същност. Материята, ко­ято вътреш­но се раз­д­ро­бя­ва и разпръсква, се за­ме­ня от Слън- чевата същност. Тук, в на­ша­та вът­реш­на чо­веш­ка същност, ма­те­ри­ята пос­то­ян­но се на­тък­ва на Лунното естество, и та­ка чо­век пос­то­ян­но всмук­ва със се­ти­вата си не­що от Слънчевото естество. Да, та­ка сме из­п­ра­ве­ни ние в Кос- моса, и та­ка тряб­ва да има­ме те­зи въз­п­ри­ятия за Лунното естество, за са­мо­раз­ру­ша­ва­ща­та се и раз­пи­ля­ва­на ка­то кос­ми­чес­ки прах материя; и за Слънче- вото естество, за ожи­вот­во­ря­що­то Слънчево естество.

С те­зи две из­жи­вя­ва­ния ние пог­леж­да­ме в раз­д­ро­бя­ва­ща­та се, раз­пи­ля­ва­на материя, в све­та на Бог Отец, до ка­то то­зи свят се пре­вър­не в све­та на Божия Син, фи­зи­чес­ки осе­за­ем и ви­дим за нас чрез Слънчевата същ­ност на света. Лунната и Слънчевата същ­ност - те се от­на­сят по­меж­ду си, как­то Бог Отец и Бог Син.

В пър­ви­те хрис­ти­ян­с­ки столетия, то­ва бе­ше все още до­ла­вя­но инстинктивно. Но чо­век ще тряб­ва от­но­во да го познае, и то в на­й-­пъл­но и яс­но съзнание, щом ис­ка по един чес­тен на­чин да ка­же за се­бе си: Аз съм християнин.

Това е, ко­ето аз имах да из­ло­жа днес пред Вас.