Лекции изнесени в Карлсруе от 4 до 14. 10. 1911 г

ВТОРА ЛЕКЦИЯ

Вчера аз опи­сах пред Вас един вид посвещение, ко­ето про­ти­во­ре­чи на ви­со­ка­та ни оцен­ка за чо­веш­ка­та природа, сле­до­ва­тел­но ед­но посвеще- ние, ед­но ус­во­ява­не на из­вес­т­ни окул­т­ни способности, как­во­то сре­ща ме при йезуитизма, и ко­ето е твър­де неп­ри­ем­ли­во за нас с ог­лед на чис­ти­те окул­т­ни възгледи. Сега мо­ята за­да­ча ще бъ­де да опи­ша ро­зен­к­ройцер­с­т­во­то ка­то окул­тен път, кой­то дейс­т­ви­тел­но це­ни чо­веш­ка­та при рода. Но за та­зи цел е не­об­хо­ди­мо пред­ва­ри­тел­но да си изяс­ним ня­кои ос­нов­ни понятия.

От обясненията, ко­ито съм да­вал по раз­лич­ни поводи, ние знаем, че ро­зен­к­ройцер­с­ко­то пос­ве­ще­ние по съ­щес­т­во е ед­но доразвиване, ед­но до­из­г­раж­да­не на хрис­ти­ян­с­ко­то посвещение, та­ка че за не­го с пра­во мо- жем да го­во­рим ка­то за ед­но хрис­ти­ян­с­ко­-ро­зен­к­ройцер­с­ко посвещение. В пре­диш­ни­те лек­ци­он­ни цик­ли съ­що съм съ­пос­та­вял чис­то хрис­ти­ян­с­ко­то пос­ве­ще­ние с не­го­ви­те се­дем сте­пе­ни и ро­зен­к­ройцер­с­ко­то посве­ще­ние с не­го­ви­те се­дем степени.

Но се­га след­ва да обър­нем вни­ма­ние вър­ху не­що из­к­лю­чи­тел­но важно: ево­лю­ци­он­ни­ят принцип, на който е под­чи­не­на и чо­веш­ка­та душа, тряб­ва да бъ­де спаз­ван съ­що и в об­лас­т­та на пос­ве­ще­ни­ето или ини­цияцията. Ние знаем, че ро­зен­к­ройцер­с­ко­то пос­ве­ще­ние въз­ник­ва приб­ли­зи­тел­но през 13 век и че то­га­ва то бе­ше приз­на­то ка­то ед­но пра­вил­но пос­ве­ще­ние за по­-нап­ред­на­ли­те чо­веш­ки ду­ши от оне­зи ин­ди­ви­ду­ал­ности, ко­ито бя­ха от­го­вор­ни за съд­би­ни­те на човечеството. След ка­то ро­зен­к­ройцер­с­ко­то пос­ве­ще­ние без­с­порно се съ­об­ра­зя­ва с нап­ре­дъ­ка на чо­веш­ка­та душа, то тряб­ва да оце­ни и факта, че от 13 век на­сам чо­вешки­те ду­ши съ­що са нап­ред­на­ли в сво­ето развитие; следователно, душите, ко­ито тър­сят посвещението, не мо­гат да бъ­дат ос­та­ве­ни на рав­ни­ще­то от 13 век. Аз бих же­лал спе­ци­ал­но да се спра на та­зи подробност, по­не­же в на­ши дни съ­щес­т­ву­ва един явен стре­меж за уед­нак­вя­ва­не на нещата. От то­зи лош на­вик - а не от ня­как­во оп­рав­да­но ос­но­ва­ние - про­из­ли­за ед­но сло­вес­но объркване, ко­ето за­ся­га на­ше­то Антропософско Движение*11 и ко­ето след вре­ме мо­же да до­ве­де до го­ле­ми затруднения. Както е вяр- но, че на­ше­то Движение из­ця­ло съ­дър­жа в се­бе си това, ко­ето тряб­ва да оз­на­чим ка­то прин­цип на розенкройцерството, та­ка че в рам­ки­те на

Ние не сто­им ве­че на съ­що­то място, на ко­ето са сто­яли ро­зен­к­рой­це­ри­те от 13 век и през след­ва­щи­те ве­кове, а се съ­об­ра­зя­ва­ме с нап­ре­дъ­ка на чо­веш­ка­та душа. Ето за­що това, ко­ето по­ка­зах в мо­ята кни­га „Как се пос­ти­гат поз­на­ния за вис­ши­те светове?" ка­то на­й-­под­хо­дящ път за из­ди­га­не в ду­хов­ни­те сфери, не би­ва да се смес­ва с онова, ко­ето на­ри­ча­ме „ро­зен­к­ройцер­с­ки път". Следователно, чрез на­ше­то Движение мо­же да се про­ник­не в ис­тин­с­ко­то розенкройцерство, оба­че сфе­ра­та на на­ше­то ду­хов­но Движение, ко­ято об­х­ваща ед­на мно­го по­-ши­ро­ка област, от­кол­ко­то та­зи на розенкройцерите, а имен­но сфе­ра­та на ця­ла­та ан­т­ропо- софия, не тряб­ва да се на­ри­ча „розенкройцерска"; тя след­ва да се на­ре­че „Духовната на­ука на 20 век" или прос­то „Антропософия". Особено хо­ра­та из­вън на­ши­те сре­ди - съз­на­тел­но или не - би­ха из­пад­на­ли в го­ля­мо недоразумение, ако ква­ли­фи­ци­рат на­ше­то Движение нап­ра­во ка­то „ро- зенкройцерско". За нас е из­вън­ред­но близ­ко и скъ­по оно­ва ду­шев­но пос- тижение, из­во­юва­но в зо­ра­та на съв­ре­мен­ния окул­тен ду­ховен жи­вот през 13 век, а именно, че вся­ко днеш­но пос­ве­ще­ние тряб­ва да за­чи­та и да це­ни в на­й-­дъл­бо­кия сми­съл на ду­ма­та он­зи све­щен цен­тър на волята, за кой­то го­во­рих вчера. И по­не­же чрез окул­т­ни­те ме­то­ди, за ко­ито ста­на ду­ма вчера, чо­веш­ка­та во­ля би­ва по­тъп­к­ва­на и на­соч­ва­на в стро­го оп­ре­де­ле­на посока, ис­тин­с­ки­ят окул­ти­зъм тряб­ва енер­гич­но да се бо­ри сре­щу по­доб­ни окул­т­ни техники.

Преди да раз­г­ле­да­ме ро­зен­к­ройцер­с­т­во­то и днеш­но­то пос­ве­ще­ние въоб- ще, не­ка пър­во да се спрем на ед­на подробност, ко­ято се ока­за от ре­ша­ва­що зна­че­ние за това, че ро­зен­к­ройцер­с­ко­то пос­ве­ще­ние от 13, 14, 15 век - а до­ри и от 16 и 17 век - по на­ча­ло тряб­ва­ше да бъ­де зна­чи­тел­но видоизменено. Розенкройцерство­то от пре­диш­ни­те ве­ко­ве не мо­же­ше да се съ­об­ра­зя­ва с един ду­хо­вен елемент, кой­то въз­ник­на в ево­люци­ята на чо­ве­чес­т­во­то ед­ва по­-къс­но и без кой­то днес ние не мо­жем да нав­ле­зем в ос­нов­ни­те еле­мен­ти на всич­ки оне­зи ду­хов­ни течения, ко­ито из­рас­т­ват от поч­ва­та на окултизма. Поради причини, на ко­ито подроб­но ще се спрем в след­ва­щи­те лекции, ве­ко­ве на­ред външ­ни­те ек­зо­те­рич­ни уче­ния на хрис­ти­ян­с­т­во­то не съ­дър­жа­ха онова, ко­ето днес тряб­ва да стои в са­-
ма­та из­ход­на точ­ка на на­ше­то ан­т­ро­по­соф­с­ко поз­нание: уче­ни­ето за ре­ин­кар­на­ци­ята и Кармата все още не бе­ше ис­тин­с­ки зас­тъ­пе­но в пър­ви­те сте­пе­ни на ро­зен­к­ройцер­с­ко­то пос­ве­ще­ние от 13 век. Ето за­що бъ­де­щи­ят ро­зен­к­ройцер мо­же­ше да стиг­не дос­та далеч в сво­ята подготовка, до 4-та, 5-та сте­пен на розенкройцерството, мо­же­ше да е ми­нал през това, ко­ето ро­зен­к­ройцер­с­ко­то пос­ве­ще­ние на­ри­ча изучаване, ус­во­ява­не на имагинацията, на окул­т­на­та писменост, на фи­ло­соф­с­кия камък, до­ри да из­жи­вее част от т.н. мис­тич­на смърт - мо­же­ше да се из­диг­не и до още по­-вис­ши окул­т­ни поз­на­ния -, но та­ка или ина­че той не из­пит­ва­ше пот­реб­ност и не при­те­жа­ва­ше дос­та­тъч­но сила, за да об­х­ва­не оза­ря­ва­що­то уче­ние за ре­ин­кар­на­ци­ята и кармата. Обаче днес ние тряб­ва да сме на­ясно: по­ра­ди нап­ред­ва­що­то мис­ле­не на съв­ре­мен­но­то човечество, в то­ва мис­ле­не въз­ник­ват та­ки­ва мис­ловни форми, чрез ко­ито - ако ло­ги­чес­ки след­ва­ме изводите, на­ла­га­щи се от са­ма­та ек­зо­те­рич­на дейс­т­ви­телност - ние бе­зус­лов­но ще стиг­нем до приз­на­ва­не­то на ре­ин­кар­на­ци­ите и Кар- мата. Това, ко­ето в мо­ята втора ро­зен­к­ройцер­с­ка дра­ма „Изпитанието на душата"*12 е ка­за­но от ду­ша­та на Щрадер: че ло­ги­чес­ки мис­ле­щи­ят чо­век - ако не ис­ка да скъ­са с всич­ко онова, ко­ето е нас­ле­дил от мис­лов­ни­те фор­ми на пос­ледни­те сто­ле­тия - нак­рая прос­то по не­об­хо­ди­мост тряб­ва да стиг­не до приз­на­ва­не­то на ре­ин­кар­на­ци­ите и Кармата, то е нещо, ко­ето се ко­ре­ни в дъл­би­ни­те на днеш­ния ду­хо­вен жи­вот и пос­те­пен­но се офор­мя ка­то не­що на­пъл­но са­мос­то­ятел­но в ус­ло­ви­ята на за­пад­ния ду­хо­вен живот.

Да, за­бе­ле­жи­тел­но спон­тан­на и не­за­ви­си­ма е не­об­хо­ди­мос­т­та - раз­би­ра се са­мо у отделни, из­тък­на­ти мисли­те­ли - да бъ­де приз­на­та ис­ти­на­та за реинкарнациите. Достатъчно е са­мо да на­со­чим на­ше­то вни­ма­ние вър­ху ня­кои факти, ко­ито умиш­ле­но или не­вол­но би­ват иг­но­ри­ра­ни от на­ша­та съв­ре­мен­на литература, и ко­ито нап­ри­мер са чу­дес­но пред­с­та­ве­ни в кни­га­та на Лесинг*13 „Възпитанието на чо­веш­кия род". Нека да си припом- ним, как Лесинг, ве­ли­ки­ят дух на 18 век, кой­то в апо­гея на своя жи­вот обоб­ща­ва всич­ки свои мис­ли и на­пис­ва „Възпитанието на чо­веш­кия род", дос­ти­гай­ки - ся­каш чрез ня­как­во вдъх­но­ве­ние - до иде­ята за пре- раждането. Така иде­ята за ре­ин­кар­на­ци­ите или преражданията, за­ема сво­ето мяс­то в съвре­мен­ния жи­вот по си­ла­та на ед­на вът­реш­на необхо- димост. И та­зи идея тряб­ва да бъ­де взе­та под вни­мание - раз­би­ра се не как­то то­ва ста­ва с дру­ги по­доб­ни идеи, с ко­ито се сблъс­к­ват на­ши­те ес­тес­т­ве­ни науки, или, ка­за­но най-общо, на­ша­та об­ра­зо­ва­тел­на система. Защото днеш­ни­те пред­с­та­ви­те­ли на ес­тес­т­ве­ни­те на­уки и на об­ра­зо­ва­тел­на­та сис­те­ма взе­мат под вни­ма­ние те­зи не­ща спо­ред ста­ра­та из­пи­та­на рецепта: Да, на въз­рас­т­ни­те хора, ко­ито са ста­на­ли тол­ко­ва мъдри, все пак тряб­ва да се про­ща­ват ня­кои неща!; и въп­реки че се прек­ла­нят

Но на­пос­ле­дък та­зи идея въз­ник­ва спо­ра­дич­но и на дру­ги места. Един пси­хо­лог от 19 век, Дросбах*14, също го­во­ри за та­зи идея, естествено, до­кол­ко­то то­ва е би­ло въз­мож­но през оне­зи години. Без как­ви­то и да е окул­т­ни средства, един­с­т­ве­но чрез вни­ма­тел­ни наб­лю­де­ния на това, ко­ето ста­ва в при­род­ния свят, Дросбах се опит­ва - ка­то пси­хо­лог и по свой соб­с­т­вен на­чин - да стиг­не до иде­ята за реинкарнациите.

Има и мно­го дру­ги случаи. Едно мал­ко ли­те­ра­тур­но об­щес­т­во връ­чи сво­ята наг­ра­да - то­ва ста­на към 50-те го­ди­ни на ми­на­лия век - на на­й-­доб­ра­та книга, тре­ти­ра­ща проб­ле­ма за без­с­мър­ти­ето на душата. Това бе­ше ед­но за­бе­ле­жи­тел­но съ­би­тие в нем­с­кия ду­хо­вен живот! Впрочем то ос­та­на не­за­бе­ля­за­но По съ­що­то вре­ме бе­ше наг­ра­де­на и кни­га­та на Ви- денман*15, до­каз­ва­ща без­с­мър­ти­ето на чо­веш­ка­та ду­ша с ог­лед на пов­та­ря­щи­те се зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния - раз­би­ра се, по един не­съ­вър­шен на- чин, как­то и след­ва­ше да се очак­ва през 50-те го­ди­ни на ми­на­лия век, ко­га­то мис­лов­ни­те фор­ми все още не бя­ха дос­та­тъч­но нап­ред нали.

И така, лес­но е да бъ­дат по­со­че­ни от­дел­ни случаи, при ко­ито иде­ята за ре­ин­кар­на­ци­ите въз­ник­ва ка­то един вид постулат, ка­то ед­но изис­к­ва­не от стра­на на 19 век. Ето за­що в мо­ята мал­ка книж­ка „Реинкарнация и Карма"*16, а след то­ва и в „Теософия", аз под­хо­дих към иде­ята за пре­раж­да­ни­ята не по друг начин, а с мис­лов­ни­те фор­ми на ес­тес­т­ве­ни­те науки, ка­то ги при­ла­гах спря­мо чо­веш­ка­та индивидуалност, а не спря­мо жи­во­тин­с­ки­те видове.

Впрочем ние тряб­ва да сме на­яс­но вър­ху следното: съ­щес­т­ву­ва ог­ром­на разлика, не меж­ду са­ма­та идея за пов­та­ря­щи­те се зем­ни съществувания, а меж­ду начина, по кой­то Западът стиг­на до та­зи идея по чис­то мис­ло­вен път и он­зи път, по кой­то нап­ри­мер та­зи идея бе­ше об­х­ва­на­та от будизма. Интересно е да хвърлим пог­лед вър­ху начина, по кой­то Лесинг стиг­на до иде­ята за пов­та­ря­щи­те се зем­ни съ­щес­т­ву­ва­ния в сво­ята кни­га „Възпитанието на чо­веш­кия род". Разбира се, край­ни­ят ре­зул­тат мо­же да бъ­де не са­мо сравнен, а прос­то при­рав­нен с иде­ята на бу­диз­ма за пре- ражданията; и все пак при Лесинг пъ­тят е съв­сем друг. Впрочем по­ве­че­то хо­ра изоб­що не се за­мис­лят за ес­тес­т­во­то на Лесинговия път. И как стиг­на Лесинг до та­зи идея?

Ако вни­ма­тел­но про­учим „Възпитанието на чо­веш­кия род", ние ще раз­по­ла­га­ме с един дос­та то­чен от­говор на то­зи въпрос. Защото то­га­ва ще знаем: в хо­да на об­що­чо­веш­ко­то раз­ви­тие дейс­т­ви­тел­но съ­щес­т­вува, и то в на­й-с­т­ро­гия сми­съл на та­зи дума, един ис­тин­с­ки напредък. Лесинг казва: Този нап­ре­дък е един вид въз­пи­та­ние на чо­ве­чес­т­во­то от стра­на

И се­га у Лесинг въз­ник­ва след­ния въпрос: Как всъщ­ност мо­жем да си обяс­ним то­зи напредък?

Лесинг не мо­же да си от­го­во­ри по друг начин, ос­вен да приеме, че вся­ка ед­на ду­ша взе­ма учас­тие във всяка кул­тур­на епоха*17, по­не­же в про­ти­вен слу­чай прос­то ня­ма ни­ка­къв сми­съл да се го­во­ри за ка­къв­то и да е нап­ре­дък на човечеството. Защото ка­къв сми­съл би имало, ако ед­на ду­ша би жи­вя­ла са­мо през епо­ха та на Стария Завет, а дру­га ду­ша - са­мо през епо­ха­та на Новия Завет. Смисъл има са­мо тогава, ко­га­то ду­ши­те са пре­ми­на­ли през всич­ки кул­тур­ни епо­хи и са взе­ли учас­тие във всич­ки сте­пе­ни от въз­пи­та­ни­ето на човечеството. Или с дру­ги думи: Напредва- щото въз­пи­та­ние на чо­веш­кия род има сми­съл са­мо ако от­делна­та ду­ша се преражда.

Ето по ка­къв на­чин в ума на Лесинг въз­ник­ва иде­ята за прераждането, ко­ято из­ця­ло е съ­об­ра­зе­на с чо­вешко­то същество. Защото в един по­-дъл­бок смисъл, за Лесинг та­зи идея оз­на­ча­ва и още нещо: Когато ед­на ду­ша е би­ла ин­кар­ни­ра­на през епо­ха­та на Стария Завет, тя е при­ела това, ко­ето е мо­же­ла да при­еме то­гава; но ко­га­то се пре­раж­да в ед­на по­-къс­на епоха, тя пре­на­ся пло­до­ве­те от пре­диш­ния си жи­вот в ус­ло­вията на след­ва­щия си живот, пло­до­ве­те от вто­рия си жи­вот - в пос­лед­ва­щия и т.н. Ето как пос­ле­до­ва­тел­ните сте­пе­ни на­ми­рат сво­ето обяс­не­ние в хо­да на развитието. И ко­га­то ед­на ду­ша пос­ти­га нещо, тя не го пос­ти­га са­мо за се­бе си, а за ця­ло­то човечество. За Лесинг чо­ве­чес­т­во­то се прев­ръ­ща в един ве­ли­чес­т­вен и жив организъм, а пре­раж­да­не­то - в не­що необходи- мо, за­що­то без не­го чо­веш­ки­ят род не би мо­гъл да напред­ва в сво­ето развитие. И така, Лесинг тръг­ва от ис­то­ри­чес­ко­то развитие, от то­ва ко­ето е де­ло на ця­ло­то чо­ве­чес­т­во и нак­рая сти­га до иде­ята за реинкар- нацията.

Но ако раз­г­леж­да­ме съ­ща­та идея от глед­на точ­ка на будизма, не­ща­та из­г­леж­дат съв­сем различно. Тук чове­кът е пре­дос­та­вен на са­мия се­бе си, на сво­ята соб­с­т­ве­на душа. Тук от­дел­на­та ду­ша си казва: Аз съм поста­ве­на в све­та на Майя, мо­ите страс­ти са ме до­ве­ли в све­та на Майя, но в ­
хода на пос­ле­до­ва­тел­ни­те ин­карна­ции аз - ка­то ин­ди­ви­ду­ал­на ду­ша - ра­но или къс­но ще се ос­во­бо­дя от зем­ни­те инкарнации! - Тук пре­ражда­не­то е де­ло на от­дел­на­та ин­ди­ви­ду­ал­ност и пог­ле­дът е на­со­чен един­с­т­ве­но към нея, а не към чо­ве­чеството.

Ето я го­ля­ма­та раз­ли­ка меж­ду два­та пътя: да­ли не­ща­та би­ват раз­г­леж­да­ни отвътре, как­то пос­тъп­ва бу­дизмът, или отвън, ка­то Лесинг, кой­то ис­ка да об­х­ва­не с пог­ле­да си ця­ло­то раз­ви­тие на човечеството. Крайният ре­зул­тат е един и същ, но пъ­тят на Запада е ста­нал съв­сем друг. Докато бу­дис­тът се ог­ра­ни­ча­ва в пробле­ма­ти­ка­та на от­дел­на­та чо­веш­ка душа, пог­ле­дът на за­пад­ния чо­век е на­со­чен към нещо, ко­ето за­ся­га ця­ло­то човечество; за­пад­ни­ят чо­век се чув­с­т­ву­ва свър­зан с всич­ки хо­ра в един общ организъм.

Но кое до­ве­де за­пад­ния чо­век до та­зи не­об­хо­ди­мост - да мис­ли не са­мо за от­дел­на­та чо­веш­ка душа, а при ре­ша­ва­не­то на всич­ки жиз­не­но важ­ни въпроси, да не пропуска, че има ра­бо­та с ця­ло­то човечество?

Тази не­об­хо­ди­мост се ро­ди у не­го по­ра­ди обстоятелството, че той прие в сфе­ра­та на сво­ята душа, в своя чув­с­т­вен свят ду­ми­те на Христос Исус за поб­ра­ти­мя­ва­не­то на всич­ки хо­ра по света, над всич­ки на­ци­оналности, над всич­ки ра­со­ви различия, за прев­ръ­ща­не­то на ця­ло­то чо­ве­чес­т­во в един ве­ли­чес­т­вен и общ ор­ганизъм. Ето за­що е ин­те­рес­но да видим, как и при вто­ра­та личност, за ко­ято споменах, при Дросбах, мис­лене­то не по­ема по пъ­тя на будизма, а по един уни­вер­са­лен кос­ми­чес­ки път, ма­кар и по един не­съ­вър­шен начин, по­не­же ес­тес­т­ве­но­-на­уч­ни­те идеи през пър­ва­та по­ло­ви­на на 19 век все още не бя­ха при­ели съ­от­ветни­те мис­лов­ни форми. Дросбах из­хож­да от то­га­ваш­ни­те ес­тес­т­ве­но­-на­уч­ни идеи и раз­г­леж­да ду­ша­та в кос­ми­чес­ки измерения. И той не мо­же да си я пред­с­та­ви по друг начин, ос­вен че, та­ка да се каже, за­ро­дишът пре­ми­на­ва през ед­на външ­на форма, за да се по­яви по­-къс­но в дру­ги външ­ни форми, или ка­за­но по друг на­чин - да се реинкарнира. При Дросбах та­зи идея зву­чи до­ня­къ­де фантастично, за­що­то той смята, че пре­об­ра­зя­ва­не­то тряб­ва да за­сег­не це­лия свят, до­ка­то Лесинг об­х­ва­ща с ми­съл­та си кратки, но не­съм­нено на­пъл­но въз­мож­ни пе­ри­оди от време. Съвсем пра­вил­ни са и из­во­ди­те на Виденман в не­го­ва­та наг­ра­дена кни­га вър­ху без­с­мър­ти­ето на ду­ша­та и свър­за­ни­те с не­го реинкарнации.

Ето как те­зи идеи, съв­сем изолирано, про­ник­ват тук или там, чрез те­зи духове. И по­ка­за­тел­но е че въп­реки не­за­до­во­ли­тел­ния им ло­ги­чес­ки ход, те­зи идеи въз­ник­ват не са­мо у по­со­че­ни­те личности, а и у мно­го други. Защото тък­мо в то­ва се със­тои го­ле­ми­ят обрат, кой­то пре­тър­пя раз­ви­ти­ето на чо­веш­ка­та ду­ша от 18 до 20 век, че ние мо­жем да заявим: Който днес се­ри­оз­но прис­тъп­ва към изу­ча­ва­не на еволюцията, той пре­ди всич­ко тряб­ва да ус­вои оне­зи ми­с­лов­ни форми, ко­ито в на­ши дни са­мо­по­ня-­
тно во­дят до при­ема­нето на иде­ята за ре­ин­кар­на­ци­ята и Кармата. Сле- дователно, през ин­тер­ва­ла меж­ду 13 и 18 век чо­веш­ко­то мис­ле­не все още не бе­ше дос­та­тъч­но напреднало, за да стиг­не до приз­на­ва­не­то на реинкарнацията. Обаче ние ви­на­ги тряб­ва да из­хож­да­ме от кон­к­рет­на­та ис­то­ри­чес­ка епоха, в чи­ито ус­ло­вия чо­веш­ко­то мис­ле­не се из­ди­га до най-­вис­ша­та си форма. Ето за­що днес из­ход­на­та точ­ка след­ва да бъ­де тър­се­на в мисленето, ко­ето по стро­го ло­ги­чес­ки път - т.е. по хи­по­те­тич­но пра­ви­лен път - прис­тъп­ва към иде­ята за ре­ин­кар­на­циите, ка­то си слу­жи с мис­лов­ни­те форми, ха­рак­тер­ни за ес­тес­т­ве­ни­те науки.

Без да се впус­ка­ме в дру­ги ха­рак­те­рис­ти­ки на ро­зен­к­ройцер­с­кия път, днес ние са­мо ще из­тък­нем на­й-­съ­щес­т­ве­ни­те чер­ти как­то на ро­зен­к­ройцер­с­кия път, та­ка и на пътя, при­същ за днеш­но­то чо­веш­ко поз­на ние. В аб­с­т­рак­тен смисъл, бих­ме мог­ли да кажем: Характерното при тях е, че всеки, кой­то пред­ла­га съ­вети и ука­за­ния за посвещението, це­ни до на­й-го­ля­ма сте­пен са­мос­то­ятел­ния й неп­ри­кос­но­вен еле­мент на чо­веш­ка­та воля. Ето за­що същественото, за ко­ето ста­ва дума, е следното: Благода- рение на един осо­бен вид мо­рал­на култура, бла­го­да­ре­ние на един осо­бен вид ду­хов­на култура, нор­мал­ни­те връз­ки меж­ду фи­зичес­ко­то тяло, етер­но­то тяло, ас­т­рал­но­то тя­ло и Аза тряб­ва­ше да се про­ме­нят и да ста­нат раз­лич­ни от тези, ко­ито съ­щес­т­ву­ват по природа. И как­то указанията, ко­ито се да­ват за раз­ви­ти­ето на мо­рал­ни­те чувства, така и указанията, ко­ито се да­ват за кон­цен­т­ра­ция на мисленето, за медитация, всич­ки те имат ед­на край­на цел: да „разхлабят" ду­хов­на­та връзка, ко­ято свър­з­ва етер­но­то тя­ло и фи­зи­чес­ко­то тя­ло на човека, та­ка че на­ше­то етер­но тя­ло да не бъ­де тол­ко­ва здра­во свър­за­но с на­ше­то фи­зи­чес­ко тяло, как­то то­ва е да­де­но по природа. Всички уп­раж­не­ния имат за цел то­ва разхлабване, то­ва ос­во­бож­да­ва­не на етер­но­то тяло. Но по то­зи на­чин се про­ме­ня и не­що друго, а имен­но връз­ка­та меж­ду ас­т­рал­но­то тя­ло и етер­но­то тяло. Поради обстоятелството, че в обик­но­ве­ния жи­вот етер­но­то тя­ло и фи­зи­чес­ко­то тя­ло са до го­ля­ма сте­пен здра­во свързани, на­ше­то ас­т­рал­но тя­ло да­леч не мо­же да възприеме, да из­жи­вее всич­ко оно­ва - ста­ва ду­ма за ежеднев­ния жи­вот -, ко­ето ста­ва в не­го­во­то етер­но тяло. Етерното тя­ло е раз­по­ло­же­но имен­но вът­ре във фи­зичес­ко­то тя­ло и по­ра­ди та­зи причи- на, на­ше­то ас­т­рал­но тя­ло и на­ши­ят Аз въз­п­ри­емат външ­ния свят са­мо чрез пос­ред­ни­чес­т­во­то на фи­зи­чес­ко­то тяло; на­ше­то ас­т­рал­но тя­ло и на­ши­ят Аз ос­мис­лят връз­ки­те и за­виси­мос­ти­те на външ­ния свят са­мо чрез по­мощ­та на фи­зи­чес­кия мозък. Етерното тя­ло е нав­ляз­ло пре­ка­ле­но дъл­бо­ко във фи­зи­чес­ко­то тя­ло и по­ра­ди та­зи при­чи­на в обик­но­ве­ния жи­вот чо­ве­кът не мо­же да го въз­п­риеме ка­то своя са­мос­то­ятел­на със­тав­на част, ка­то свой са­мос­то­яте­лен ин­с­т­ру­мент на мисленето, чув­с­т­ва­та и волята. Усилията, ко­ито се по­ла­гат при мис­лов­на­та кон­цен­т­ра­ция и ко­ито ще

Но за да про­дъл­жим по-нататък, не­об­хо­ди­мо е - по­не ка­то пред­ва­ри­те­лен опит - да се про­ник­нем с прак­ти­чес­ка­та идея за Кармата. И ние се про­ник­ва­ме прак­ти­чес­ки с иде­ята за Кармата, ко­га­то пос­ти­га­ме из­вес­т­но рав­но­ве­сие в на­шия мо­ра­лен жи­вот и в чув­с­т­ве­ни­те си­ли на на­ша­та душа. Един човек, кой­то не сти­га до извода: „За всичко, ко­ето ме спо­ле­тя­ва в живота, в край­на смет­ка съм ви­но­вен са­ми­ят аз!", не мо­же да нап­ред­ва доб­ре в сво­ето развитие. По от­но­ше­ние на Кармата, пър­ва­та крач­ка - до­ри и са­мо чис­ти хи­по­те­тич­но - се със­тои в пос­ти­га­не­то на оп­ре­де­ле­но спокойствие, на оп­ре­де­ле­но разбиране. Човек, кой­то не мо­же да се ос­во­бо­ди от своя Аз, кой­то ос­та­ва зат­во­рен в тес­ни­те рам­ки на сво­ите усе­ща­ния и чувства, и ви­на­ги прех­вър­ля ви­на­та за сво­ите не­ус­пе­хи не вър­ху се­бе си, а вър­ху другите; човек, кой­то е об­ла­дан от мисълта, че „све­тът - или по­не ед­на част от не­го - е на­со­че­на сре­щу мен!" -, който, следователно, си остава, бих казал, един „мърморко", и не мо­же да се из­диг­не над оби­чай­ни­те си мисли, ни­то да въз­п­ри­еме това, ко­ето му пред­ла­га ек­зо­те­рич­на­та антропософия, та­къв чо­век ще има из­к­лю­чи­тел­но го­ле­ми труд­ности в сво­ето развитие.

Ето за­що е пре­по­ръ­чи­тел­но да пос­тиг­нем спокойствие, вът­реш­на ов­ла­дя­ност и неп­ре­къс­на­то да си при­помняме, че ако не ус­пя­ва­ме в нещо, и на­й-­ве­че в окул­т­ния път, ви­на­та тряб­ва да тър­сим не в другите, а в се бе си. Това на­й-м­но­го под­по­ма­га окул­т­но­то раз­ви­тие на човека. И ние спъ­ва­ме своя нап­ре­дък на­й-­ве­че тогава, ко­га­то тър­сим ви­на­та във външ­ния свят, неп­ре­къс­на­то сме­ня­ме ме­то­ди­те и т.н. Тази под­роб­ност е мно­го по-важна, от­кол­ко­то мо­же би из­г­леж­да на пръв поглед. Винаги е по­-доб­ре - ко­га­то нап­ре­дъ­кът се ба­ви - да тър­сим ви­на­та у са­ми­те се­бе си. И то­га­ва ще установим, че нап­ред­ва­ме не са­мо в езотеричния, но съ­що и в ек­зо­те­рич­ния живот. Хората с опит в те­зи неща, ви­на­ги ще повтарят, че бла­го­да­ре­ние на максимата: „Нека да по­тър­сим ви­на­та за не­ус­пе­ха в са­ми­те се­бе си", ние от­к­ри­ва­ме нещо, ко­ето пра­ви външния жи­вот мно­го по­-лек и по-поносим. Ако дейс­т­ви­тел­но се опи­та­ме да жи­ве­ем спо­ред та­зи мак- сима, ние мно­го по­-лес­но ще се спра­вя­ме със за­оби­ка­ля­щия ни свят.
Тогава ние ще пре­одо­ле­ем мрач­но­то нас­т­роение, хи­по­хон­д­рич­ни­те оп- лаквания, не­до­вол­с­т­во­то от жи­во­та и ще ста­нем мно­го по­-­уве­ре­ни в на­шия път. Нека да не забравяме, че във вся­ко ис­тин­с­ко пос­ве­ще­ние онзи, кой­то пред­ла­га сво­ята помощ, спаз­ва строго­то за­дъл­же­ние да не се на­мес­ва в неп­ри­кос­но­ве­но­то све­ти­ли­ще на чо­веш­ка­та воля, та­ка че до­ри по от­ноше­ние на волята, ние тряб­ва да по­емем лич­на отговорност, а не да се оплакваме, че сме по­лу­чи­ли не­под­ходя­щи съвети. Ако не жи­ве­ем спо­ред по­со­че­на­та максима, съ­ве­ти­те мо­гат да са правилни, но ра­бо­та­та да не върви.

Това спокойствие, та­зи вът­реш­на овладяност, след ка­то ве­че сме се ори­ен­ти­ра­ли към тях - а изборът, ес­тествено, тряб­ва да бъ­де нап­ра­вен сво­бод­но -, е ед­на доб­ра ос­но­ва за медитиране, опи­ра­що се на вглъ­бя­ва­не в мис­ли­те и чувствата. Изобщо при всичко, ко­ето се опи­ра на ро­зен­к­рой- цер­с­ка­та традиция, при вся­ка­къв вид медитации, кон­цен­т­ра­ции и т.н., важ­но е да се от­на­ся­ме към не­го не ка­то догма, а ка­то към не­що общо- човешко.

В един или друг пог­ре­шен път, ка­то този, кой­то опи­сах­ме вчера, за из­ход­на точ­ка слу­жи това, ко­ето пър­вона­чал­но се да­ва на чо­ве­ка под фор­ма­та на лич­но съдържание. Но след ка­то не е пред­ва­ри­тел­но известно, как би тряб­ва­ло то­ва лич­но съ­дър­жа­ние да се до­каз­ва чрез окул­т­но­то познание? Тук ние тряб­ва из­ця­ло да се до­ве­рим на ро­зен­к­ройцер­с­ка­та традиция. А именно: ние тряб­ва да приемем, че по на­ча­ло не сме в със­тояние пред­ва­ри­тел­но да из­вър­шим нещо, ако се опи­ра­ме един­с­т­ве­но на външ­ни ма­те­ри­ал­ни из­точ­ни­ци - нап­ри­мер от­нос­но това, ко­ето се е слу­чи­ло при Мистерията на Голгота. Защото до те­зи не­ща ние тряб­ва да сти­га­ме по окул­тен път, а не да ги предполагаме. Ето за­що тряб­ва да тръг­ва­ме от из­ход­на­та точ­ка на общочовешкото, от това, ко­ето има сми­съл и оп­рав­да­ние за вся­ка чо­веш­ка душа. Един пог­лед във външния свят, пре­из­пъл­нен с удив­ле­ние пред от­к­ро­ве­ни­ята на светлината, бли­ка­ща от днев­но­то Слънце; с усещането, че това, ко­ето на­ше­то око виж­да от светлината, е са­мо външ­но­то бу­ло на светлината, ней­но­то външно проявление, или как­то се из­ра­зя­ва хрис­ти­ян­с­кия езотеризъм, сла­ва­та на светлината; с пред­чув­с­т­вието, че зад външ­на­та се­тив­на свет­ли­на е скри­то не­що съв­сем друго: ето то­ва е не­що общочовешко! Да си пред­с­та­вя­ме светлината, ле­тя­ща през прос­т­ран­с­т­ве­на­та Вселена, да я съ­зер­ца­ва­ме така, че пос­ле да сме на ясно, че в то­зи раз­ши­ря­ващ се еле­мент на свет­ли­на­та жи­вее не­що духовно, ко­ето тъ­че плат­но­то на свет­лина­та през прос­т­ран­с­т­во­то - да се кон­цен­т­ри­ра­ме в та­зи мисъл, да жи­ве­ем в та­зи мисъл: ето то­ва е не­що общочовешко, до ко­ето се приб­ли­жа­ва­ме не чрез ня­как­ва догма, а чрез ед­но об­що усещане. Или по­-на­татък: Да усе­ща­ме топ­ли­на­та в при­род­ния свят, да усещаме, как чрез топлината, в све­та се
вмък­ва нещо, което е от ду­хов­но естество; а после, имай­ки пред­вид из­вес­т­но срод­с­т­во меж­ду на­шия ор­га­ни­зъм и чув­с­т­во­то на любов, да се кон­цен­т­ри­ра­ме вър­ху след­на­та мисъл: „Каква е ду­хов­на­та същ­ност на свет­ли­на­та и как пул­си­ра тя през света?" - а след то­ва да се за­дъл­бо­чим в това, ко­ето ни да­ват ин­ту­ици­ите и ця­ло­то мо­дерно окул­т­но учение, пос­ле да об­съ­дим с онези, ко­ито зна­ят не­що в та­зи област, а именно, как да се кон­центри­ра­ме по един пра­ви­лен на­чин вър­ху мировите, кос­ми­чес­ки мисли. И още по-нататък: Облагородяване, пре­чис­т­ва­не на мо­рал­ни­те усещания, чрез ко­ето сти­га­ме до разбирането, че това, ко­ето усе­ща­ме в мо­рална­та област, е ед­на действителност, та­ка че се­га ние пре­одо­ля­ва­ме он­зи предразсъдък, спо­ред кой­то на­шите мо­рал­ни чув­с­т­ва са не­що преходно; и накрая, за нас ве­че ня­ма ни­как­во съмнение: това, ко­ето усе­ща­ме сега, то про­дъл­жа­ва да жи­вее и по­-на­та­тък ка­то мо­рал­на сила, ка­то мо­рал­на същност.

Ето как чо­ве­кът се на­уча­ва да из­пит­ва от­го­вор­ност за начина, по кой­то той из­г­раж­да сво­ите мо­рал­ни чув­с­т­ва в света. В ос­но­ва­та на це­лия езо­те­ри­чен жи­вот сто­ят по­доб­ни об­що­чо­веш­ки елементи. Обаче днес тряб­ва да опи­шем пос­ле­ди­ци­те от оне­зи упражнения, ко­ито раз­чи­тат на това, до ко­ето мо­жем да стиг­нем при ед­но мъд­ро са­мо­наб­лю­де­ние на на­ша­та чо­веш­ка природа. Когато тръг­ва­ме от та­зи из­ход­на точка, ние сти­га­ме до там, че раз­х­лаб­ва­ме връз­ка­та меж­ду фи­зи­чес­ко­то тя­ло и етер­но­то тя- ло, и пос­ти­га­ме един вид познание, ко­ето е съв­сем раз­лич­но от обикно- веното. От са­ми­те се­бе си, ние ся­каш раж­да­ме един вто­ри човек, та­ка че ве­че не. сме та­ка здра­во свър­за­ни с фи­зи­чес­ко­то тяло, как­то обикновено, а в на­й-п­рек­рас­ни­те мо­мен­ти на жи­во­та на­ше­то етер­но тя­ло и ас­т­рал­но тя­ло би­ват об­гър­на­ти ка­то от ед­на външ­на обвивка, бла­го­да­ре­ние на ко­ето ние усещаме, че сме сво­бод­ни от ин­с­т­ру­мен­та на фи­зи­чес­ко­то тяло. Ето как­во пости­га­ме по то­зи начин. Обаче в съ­що­то вре­ме ние има­ме въз­мож­ност да ви­дим и опоз­на­ем фи­зи­чес­ко­то тяло в не­го­ва­та ис­тин­с­ка същност, да ви­дим и опоз­на­ем не­го­ви­те въз­дейс­т­вия вър­ху на­ша­та ду­ша през периодите, ко­га­то тя се на­ми­ра вът­ре в него. Ние виж­да­ме съ­щин­с­ки­те въз­дейс­т­вия на фи­зи­чес­ко­то тя­ло вър­ху чо­веш­ко­то съ­щес­т­во ед­ва тогава, ко­га­то в из­вес­тен сми­съл сме из­лез­ли из­вън него. Както змията, след ка­то из­ле­зе от ко­жа­та си, мо­же да я гле­да отвън, до­ка­то до то­зи мо­мент я при­ема ка­то част от са­ма­та нея, та­ка и ние - на­ми­рай­ки се ед­ва в пър­ва­та сте­пен на пос­ве­ще­ни­ето - ус­пя­ва­ме да се усе­тим сво­бод­ни от на­ше­то фи­зи­чес­ко тяло, и по то­зи на­чин - да го опоз­на­ем истински. В то­зи мо­мент у нас въз­ник­ват съвсем осо­бе­ни чувства, ко­ито пър­во­на­чал­но ще опи­шем по след­ния начин.

По пъ­тя на пос­ве­ще­ни­ето въз­ник­ват тол­ко­ва раз­лич­ни изживявания, че не е въз­мож­но да бъ­дат опи­са­ни всички. В кни­га­та „Как се пос­ти­гат по-­
зна­ния за вис­ши­те светове?" Вие ще на­ме­ри­те са­мо ня­кои от тях. Това, ко­ето мо­жем да из­жи­ве­ем най-напред, то­ва ко­ето мо­же да из­жи­вее поч­ти всеки, кой­то пре­ми­на­ва от външ­ния жи­вот в пъ­тя на поз­на­ни­ето е, че - пре­дим­но в чув­с­т­вен ас­пект - той си казва: „Аз не съм из­г­радил сам то­ва фи­зи­чес­ко тяло, такова, как­во­то зас­та­ва пред мен. Аз дейс­т­ви­тел­но не съм съз­да­вал то­ва фи­зи­чес­ко тяло, в ко­ето хо­дя по Земята. Но ако не при­те­жа­вах то­ва фи­зи­чес­ко тяло, то­га­ва Азът, ко­го­то за се­га смя­там за мой висш идеал, не би се свър­зал с мен. Аз съм това, ко­ето представля- вам, са­мо бла­го­да­рение на факта, че аз съм по­лу­чил фи­зи­чес­ко­то тя­ло ка­то един вид прик­ре­пе­но към мен." И от всич­ко то­ва се по­раж­да един вид ненавист, един вид огор­че­ние спря­мо ми­ро­ви­те Същества, че сме ста­на­ли такива.

Разбира се, лес­но е да се каже: Аз не же­лая да из­пит­вам ни­как­ва нена- вист!" Ако оба­че пред нас зас­та­не ця­ло­то тра­гич­но ве­ли­чие на това, ко­ето сме ста­на­ли по­ра­ди ес­тес­т­во­то на връз­ка­та ни с фи­зи­чес­ко­то тяло, та­зи глед­ка но­си в се­бе си ед­на зав­ла­дя­ва­ща си­ла­. И ние дейс­т­ви­тел­но усе­ща­ме не­що ка­то ненавист, ка­то омраза, ка­то огор­че­ние спря­мо ми­ро­ви­те Същества, че сме ста­на­ли такива. И тук на­ше­то окул­т­но обу­чение след­ва да е нап­ред­на­ло до та­ка­ва степен, че да пре­одо­ле­ем огор­че­ни­ето и да признаем, че имен­но ние, с ця­ла­та си същност, с ця­ла­та си индиви- дуалност, ко­ято ве­че е сляз­ла в по­ре­ди­ца­та от инкарнации, сме от­го­вор­ни за всич­ко онова, в ко­ето се е пре­вър­на­ло на­ше­то фи­зи­чес­ко тяло. И ко­га­то пре­одо­ле­ем то­ва огорчение, ние сме об­зе­ти от ед­но дру­го усеща- не, ко­ето чес­то пъ­ти е би­ло из­ра­зя­ва­но приб­ли­зи­тел­но по следния на- чин: Да, се­га зная, че аз са­ми­ят съм този, кой­то се явя­вам тук в из­ме­не­на­та фор­ма на мо­ето фи­зи­ческо съществуване! Това съм са­ми­ят аз! Но до­се­га аз не съм зна­ел ни­що за мо­ята фи­зи­чес­ка същност, по­неже то­ва поз­на­ние би ме смазало!

Тук ние сме из­п­ра­ве­ни пред на­ша­та съд­бов­на сре­ща с Пазача на пра- га*18. Но след ка­то сме нап­ред­на­ли до та­зи степен, из­жи­вя­вай­ки то­ку що опи­са­ни­те опитности, чрез про­дъл­жи­тел­ни и стро­ги упражнения, то­га­ва - из­хож­дай­ки от об­ща­та чо­веш­ка при­ро­да - ние опоз­на­ва­ме са­ми­те се­бе си и на­ша­та се­гаш­на форма ка­то ре­зул­тат от на­ши­те ми­на­ли инка- рнации. Обаче ние на­уча­ва­ме и друго: че мо­жем да из­пи­та­ме най-сил­на­та болка, но и да се из­ви­сим над та­зи болка, за да из­диг­нем се­гаш­но­то си съ­щес­т­ву­ва­не на ед­на още по­-ви­со­ка степен. И за все­ки един, ко­й­то е дос­та­тъч­но нап­ред­нал и е из­пи­тал спо­ме­на­ти­те усе­ща­ния в ця­ла­та им интензивност, кой­то е ви­дял Пазача на прага, не­из­беж­но въз­ник­ва един има­ги­на­ти­вен об­раз - един образ, кой­то не е про­из­вол­но съставен, как­то то­ва ста­ва при йе­зу­итиз­ма по­ра­ди факта, че той е описан в Библията - а не­пос­ред­с­т­ве­но из­жи­вян ка­то нещо, ко­ето е за­ло­же­но в на­ша­та об­що­чо­-
веш­ка природа. Така той се доб­ли­жа­ва до об­ра­за на бо­жес­т­ве­ния иде­ален човек, кой­то - съ­що ка­то нас - жи­вее в ед­но фи­зи­чес­ко тяло, но и съ­що ка­то нас усе­ща в то­ва фи­зи­чес­ко тя­ло всичко, ко­ето мо­же да се слу­чи с ед­но фи­зи­чес­ко тяло. Изкушението и образът, кой­то си­ноп­тич­ни­те Евангелия да­ват за изкушението, от­веж­да­нето на Христос Исус към пла­ни­на­та с обе­ща­ни­ето за всич­ки външ­ни реалности, за при­дър­жа­не­то към външни­те реалности, из­ку­ше­ни­ето да ос­та­не свър­зан с материята, накратко, из­ку­ше­ни­ето да ос­та­не при Пазача на пра­га и да не се ос­ме­ли да го прек­ра­чи - ето как­во зас­та­ва пред нас във ве­ли­чес­т­ве­ния иде­ален об­раз на Христос Исус, сто­ящ на планината, ре­дом с Изкусителя, и всич­ко то­ва би зас­та­на­ло пред нас, до­ри и ако не сме чу­ва­ли ни­то ду­ма за Евангелията! И се­га ние знаем: този, кой­то на­пи­са ис­то­ри­ята за Изкуше- нието­,е опи­сал сво­ите лич­ни опитности, и че той дейс­т­ви­тел­но е ви­дял Христос Исус и Изкусителя там, в ду­хов­ния свят. Сега ние зна­ем още нещо: Действително вяр­но е, вяр­но в Духа е, че този, кой­то на­пи­са Еван- гелията, всъщ­ност опи­са нещо, ко­ето и са­ми­те ние мо­жем да изживеем, до­ри ако не сме чу­ва­ли ни­що за Евангелията.

Ето как ние сме до­ве­де­ни до един образ, кой­то е ед­на­къв с този, кой­то опис­ват са­ми­те Евангелия. Така ние зав­ла­дя­ва­ме за се­бе си това, ко­ето се на­ми­ра в Евангелията. И те­зи не­ща не са пос­тиг­на­ти на­сил­с­т­вено; те прос­то са из­в­ле­че­ни от дъл­би­ни­те на на­ша­та чо­веш­ка природа. Нашата из­ход­на точ­ка ле­жи в об­що чо­веш­кия еле­мент и чрез на­шия окул­тен жи­вот ние от­но­во въз­п­ро­из­веж­да­ме Евангелията, ка­то усе­ща­ме се­бе си ед­но ця­ло с евангелистите.

След из­вес­т­но вре­ме у нас се по­раж­да ед­но дру­го усещане, един вид но­ва сте­пен от окул­т­ния път. Ние усещаме, как Изкусителят ид­ва и из­рас­т­ва ка­то ед­но мо­гъ­що Същество, ко­ето стои зад всич­ки яв­ле­ния на света. Да, ние дейс­т­ви­тел­но се на­уча­ва­ме да раз­поз­на­ва­ме Изкусителя, но от дру­га стра­на пос­те­пен­но се науча­ва­ме да го ценим. Ние ве­че си казваме: Светът, кой­то се прос­ти­ра пред нас - не­за­ви­си­мо да­ли той е Майя или не­що дру­го - има сво­ето пъл­но оправдание; чрез не­го ние по­лу­ча­ва­ме ед­ни или дру­ги от­к­ро­вения.

После въз­ник­ва ед­но вто­ро усещане, ко­ето мо­же да бъ­де опи­са­но ка­то съв­сем кон­к­рет­на опит­ност при всеки, кой­то доб­ро­съ­вес­т­но из­пъл­ня­ва ус­ло­ви­ята на ро­зен­к­ройцер­с­ко­то посвещение. Възниква след­но­то усеща- не: Ние при­над­ле­жим на Духа, кой­то жи­вее във всич­ки не­ща и с кой­то ние тряб­ва да се съобразяваме. Ние не мо­жем да над­ник­нем зад Духа, ако не се от­да­дем на Духа. И то­га­ва ни об­х­ва­ща страх! Ние из­па­даме в един страх, кой­то тряб­ва да бъ­де из­пи­тан от все­ки ис­тин­с­ки поз­на­вач на ду­хов­ния свят; ние из­т­ръпва­ме пред ве­ли­чи­ето на ми­ро­вия Дух, кой­то из­пъл­ва световете! Това ве­ли­чие се из­п­ра­вя зас­т­ра­ши­тел­но пред нас и

Както чрез езо­те­риз­ма сти­га­ме до усе­ща­не­то за пред­с­то­ящи­те усилия, та­ка ние тряб­ва да усе­тим то­зи страх ка­то ед­на борба, ко­ято пред­п­ри­ема­ме с Духа на света! И ко­га­то осъз­на­ем на­ша­та безпомощност, наша­та незначителност, как­то и необходимостта, че тряб­ва да се бо­рим за пос­ти­га­не­то на на­шия идеал, за да ста­нем ед­но ця­ло с това, ко­ето дви­жи световете, ко­га­то осъз­на­ем то­зи страх, ед­ва то­га­ва ние ще мо­жем да от­х­вър­лим стра­ха от се­бе си и да тръг­нем по пътя, по пътищата, ко­ито ще ни от­ве­дат до на­шия идеал.

И ко­га­то яс­но осъз­на­ем всич­ко това, то­га­ва пред нас от­но­во зас­та­ва ед­на за­бе­ле­жи­тел­на имагинация. Дори и да не бих­ме про­че­ли ни­как­во Еван- гелие, до­ри и хо­ра­та ни­ко­га да не би­ха раз­по­ла­га­ли с ед­на та­ка­ва външ­на кни­га - пред на­шия яс­но­виж­дащ пог­лед съ­що би се по­явил един ду­хо­вен образ: Ето, ние сме от­веде­ни в уса­мо­те­ние - и то­ва яс­но се за­бе­ляз­ва от на­ше­то вът­реш­но око -, ние зас­та­ва­ме пред об­ра­за на идеалния човек, кой­то - на­ми­рай­ки се в сво­ето фи­зи­чес­ко тя­ло - из­пит­ва все­въз­мож­ни­те страхове, ко­ито из­питва­ме и са­ми­те ние в то­зи момент. Да, пред нас зас­та­ва об­ра­зът на Христос в Гетсиманската градина, обхва­нат от неопи- суемия, мак­си­мал­но уси­лен страх, съ­щия страх кой­то тряб­ва да из­пи­та­ме и са­ми­те ние по пъ­тя на познанието: страхът, кой­то из­би­ва по че­ло­то Му ка­то кър­ва­ва пот! - В оп­ре­де­лен мо­мент от на­шето окул­т­но развитие, то­зи об­раз дейс­т­ви­тел­но зас­та­ва пред нас, и то без пос­ред­ни­чес­т­во­то на ка­къв­то и да е вън­шен ре­ли­ги­озен източник! И се­га в окул­т­ния път пред нас зас­та­ват ка­то два мощ­ни стъл­ба две­те ду­хов­но из­жи­ве­ни събития: раз­ка­зът за Изкушението и сце­на­та от Маслиновата планина. И ед­ва се­га ние раз­би­ра­ме думите: Бдете и мо­ле­те се, и жи­вей­те в молитва, за да не бъ­де­те изкушени, за да не из­пад­не­те в из­ку­ше­ни­ето да ос­та­не­те при­вър­за­ни към ед­на точ­ка от сво­ето развитие, а неп­ре­къс­на­то да вър­ви­те на- пред!

Ето как­во оз­на­ча­ва първичното, не­пос­ред­с­т­ве­но из­жи­вя­ва­не на Еван- гелието; то означава, че в ре­зул­тат на на­ши­те свръх­се­тив­ни опитности, ние бих­ме мог­ли от­но­во да на­пи­шем Евангелието и то в съ­щия вид, в кой­то са го на­пи­са­ли евангелистите. Защото два­та образа, за ко­ито то­ку­-що ста­на дума, да­леч не е не­об­ходи­мо да ги тър­сим в Евангелието; ние мо­жем да ги из­в­ле­чем от на­ша­та соб­с­т­ве­на душа, от са­мо­то све­тили­ще на на­ша­та душа. И то­га­ва ня­ма нуж­да да ид­ва ня­ка­къв учи­тел и да казва:

Йезуитският ду­хо­вен път, кой­то вче­ра описахме, изис­к­ва­ше на­й-­нап­ред уче­ни­ци­те да имат в сво­ите ръ­це Евангелията, а пос­ле да из­жи­вя­ват то- ва, ко­ето е пред­с­та­ве­но в тях. Окултният път на обучение, кой­то опис­ва­ме днес, се раз­ли­ча­ва от не­го по това, че - след ка­то ве­че сме по­ели по пъ­тя на ду­хов­ния жи­вот - ние пър­во из­жи­вя­ва­ме по окул­тен на­чин това, ко­ето е пря­ко свър­за­но с на­шия соб­с­т­вен живот, и бла­го­даре­ние на то­зи факт впос­лед­с­т­вие сти­га­ме до образите, до има­ги­на­ци­ите на Евангелия- та чрез са­ми­те се­бе си.