Лекции изнесени в Карлсруе от 4 до 14. 10. 1911 г

ЦИКЪЛ от 10 ЛЕКЦИИ

изнесени в Карлсруе

от 4 до 14. 10. 1911 г.
превод от немски: ДИМО ДАСКАЛОВ

изготвил: ПЕТЪР ИВАНОВ РАЙЧЕВ – сканиран от книга

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

СТР.

Подсъзнателният ду­ше­вен жи­вот на човека. Син, Отец и Дух. Посвеще- ние в Духа при ро­зен­к­рой­це­ри­те и пос­ве­ще­ние във во­ля­та при йезуи- тите. Окултна ха­рак­те­рис­ти­ка на йезуитизма. Екстремното усил­ва­не на Исусовия принцип. Директна на­ме­са в чуж­да­та воля.

Християнско-розенкройцерското посвещение. Пътят към из­жи­вя­ва­не на Христовото Събитие. Идеята за пре­раж­да­не­то в кни­га­та на Лесинг „Въз- питанието на чо­веш­кия род". Реинкарнация и Карма от ан­т­ро­по­софска глед­на точка. За въз­мож­нос­т­та от пов­тор­но въз­п­ро­из­веж­да­не на Еванге- лията.

Трите поз­на­ва­тел­ни из­точ­ни­ка за про­ник­ва­не в хрис­ти­ян­с­ки­те тайни: Евангелията, из­с­лед­ва­не­то на яс­нови­де­ца и вярата. За връз­ки­те меж­ду Исус от Назарет и ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та на Заратустра. Аполоний от Тиана. Лемурийската епо­ха и пър­ва­та ин­кар­на­ция на чо­веш­ки­те души. Блез Паскал и Владимир Соловьов.

Радикалната про­мя­на в об­що­чо­веш­ка­та ево­лю­ция през след­ва­щи­те 3000 години. Вярата ще бъ­де за­ме­не­на от не­пос­ред­с­т­ве­но­то виж­да­не на етер­ния Христос. Антропософското раз­би­ра­не на Христовото Събитие. Хро- никата Акаша. Църковният отец Йеронимус и как той пре­ве­де Еванге- лието на Матей.

Четирите със­тав­ни час­ти на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во и тях­на­та съд­ба след смъртта. За про­ти­во­по­лож­нос­т­та меж­ду пос­ле­до­ва­те­ли­те на Буда и древ­ни­те гърци. Легендата за цар Милинда и бу­дис­т­кия мъд­рец Нага- зена. За връз­ки­те меж­ду фи­зи­чес­ко­то тя­ло и Азовото съзнание. Драмата на Йов.

За ха­рак­те­ра на те­зи час­т­ни из­да­ния Рудолф Щайнер (1861-1925) каз­ва след­но­то в сво­ята ав­то­би­ог­ра­фия „Моят жиз­нен път" (Събр. Съч. №28, гл.35):

„Съдържанието на те­зи из­да­ния бе пред­ви­де­но да се из­не­се под фор­ма­та на устни, неп­ред­наз­на­че­ни за из­да­ва­не съобщения...

Никъде и в ни на­й-­мал­ка сте­пен не е спо­ме­на­то нещо, ко­ето да не пред­с­тав­ля­ва чист ре­зул­тат от из­г­раж­даща­та се Антропософия... Читателят мо­же на­пъл­но да ги при­еме за това, ко­ето Антропософията има да каже. Ето защо... пър­во­на­чал­но тръг­нах­ме от условието, те да бъ­дат раз­п­рос­т­ра­ня­ва­ни са­мо всред чле­но­ве­те на Антропософското Общество. Нека оба­че се има предвид, че в те­зи неп­рег­ле­да­ни от мен ръкописи, има и не­пъл­ни неща.

Право за оцен­ка на по­доб­но час­т­но из­да­ние оба­че се приз­на­ва са­мо на онзи, кой­то знае как­во е ус­ло­ви­ето за та­ка­ва оценка. А за по­ве­че­то от те­зи из­да­ния ус­ло­ви­ето се със­тои по­не в ан­т­ро­по­соф­с­ко­то поз­на­ние за чо­ве­ка и космоса, до­кол­ко­то същ­нос­т­та им е из­ло­же­на от Антропософията и в поз­на­ни­ето на това, ко­ето под фор­ма­та на „ан­т­ро­по­соф­с­ка история" се съдържа в съ­об­ще­ни­ята от ду­хов­ния свят."

ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Тези лек­ции са пред­ви­де­ни да съз­да­дат из­вес­т­на пред­с­та­ва за Христо- вото Събитие, до­кол­ко­то то е свър­зано с кон­к­рет­ния ис­то­ри­чес­ки факт: по­ява­та на Христос в лич­нос­т­та на Исус от Назарет. С та­зи ос­нов­на те ма са свър­за­ни и още ре­ди­ца важ­ни въп­ро­си от ду­хов­ния живот, та­ка че с под­би­ра­не­то на точ­но та­зи тема, ние ще сме в със­то­яние да хвър­лим об­ши­рен пог­лед как­то в об­лас­т­та на Антропософията*1, та­ка и в ней­на­та да­леч­на мисия. Ние ще се опи­та­ме да изяс­ним съ­що и зна­че­ни­ето на Ан­т­ро­по­со­фи­ята за съв­ре­менния жи­вот имен­но с по­мощ­та на та­зи тема. От дру­га стра­на ще има­ме въз­мож­ност да се за­поз­на­ем от близо със са­мо­то съ­дър­жа­ние на религията, ко­ето по сво­ята същ­ност е пред­наз­на­че­но за ця­ло­то човечество, да вник­нем в съ­от­но­ше­ни­ята меж­ду то­ва съ­дър­жа­ние и всич­ко онова, ко­ето окул­т­ни­те извори, из­во­ри­те на Духов- ната на­ука мо­гат да ни от­к­ри­ят за ес­тес­т­во­то на ре­ли­ги­оз­ни­те и све­тог­лед­ни стре­ме­жи на хората. Възможно е ня­кои от подробностите, вър­ху ко­ито ще спрем на­ше­то внимание, да ни се сто­рят наг­лед твърде от­да­ле­че­ни от глав­на­та тема; но ра­но или къс­но ще се убедим, че те дейс­т­ви­тел­но са свър­за­ни с нея.

Обаче, това, ко­ето то­ку що загатнах, мо­же още от са­мо­то на­ча­ло да бъ­де обяс­не­но по един по­-то­чен на­чин, ко­га­то - за да раз­бе­рем съв­ре­мен­ния ре­ли­ги­озен жи­вот от ед­на стра­на и ан­т­ро­по­соф­с­ко­то му за­дъл­бо­ча­ва не от дру­га стра­на - хвър­лим пог­лед към са­мия про­из­ход как­то на религио- зния, та­ка и на окултния, ду­ховен жи­вот през пос­лед­ни­те столетия. Защото имен­но през пос­лед­ни­те сто­ле­тия от раз­ви­ти­ето на ев­ро­пейския ду­хо­вен жи­вот се очер­та­ха две ек­с­т­рем­ни течения, две ек­с­т­рем­ни напра- вления: от ед­на стра­на пре­комер­но­то усил­ва­не на Исусовия принцип, а от дру­га стра­на - едно, не бих ка­зал „усилване", а по­-с­ко­ро грижли­во и доб­ро­съ­вес­т­но спаз­ва­не на Христовия принцип.

Когато се из­п­ра­вим пред те­зи две те­че­ния от пос­лед­ни­те столетия, в пре­ка­ле­но­то усил­ва­не на Исусовия прин­цип ние от­к­ри­ва­ме ед­но ог­ром­но заблуждение, ед­но опас­но заблуждение, ко­ето сил­но зас­т­ра­ша­ва ду­хов­ния жи­вот на човека, а от дру­га стра­на ние от­к­ри­ва­ме ед­но ду­хов­но дви­же­ние с дъл­бок смисъл, стремя­що се да тър­си пра­вил­ни­те пъ­ти­ща и гриж­ли­во да из­бяг­ва вся­как­ви греш­ки и заблуждения. Следователно, още в пред­ва­ри­тел­на­та пре­цен­ка на те­зи две твър­де раз­лич­ни ду­хов­ни движения, ние виждаме, че ед­но­то во­ди до теж­ки заблуждения, а дру­го­то по­каз­ва един неп­ре­къс­нат и се­ри­озен стре­меж към ис­тината.

Фактически ця­ло­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то мо­же да бъ­де раз­б­ра­но са­мо ако до­пус­нем на­ли­чи­ето на един та­къв под­съз­на­те­лен ду­ше­вен жи- вот. Защото как­во дру­го оз­на­ча­ват пос­ти­же­ни­ята в ду­хов­ния живот, ос­вен това, че от под­съз­на­ни­ето на ду­шев­ния жи­вот блик­ва над по­вър­х­но- с­т­та всич­ко онова, ко­ето от­дав­на жи­вее долу, за да при­еме ед­на или дру­га фор­ма ед­ва тогава, ко­га­то е из­х­вър­ле­но над повърхността. Следова- телно, на­ред със съз­на­тел­ния живот, ка­то вто­ри еле­мент от на­шия ду­ше­вен жи­вот ние тряб­ва да приемем и под­съз­на­тел­ния ду­ше­вен живот.

Но ако пре­не­сем то­зи под­съз­на­те­лен ду­ше­вен жи­вот в об­лас­т­та на не­поз­на­то­то - имен­но непознатото, а не не­поз­на­ва­емо­то -, ние тряб­ва да му про­ти­во­пос­та­вим и един тре­ти елемент. Този тре­ти еле­мент ние и без дру­го мо­жем да ус­та­но­вим в об­лас­т­та на външното, ек­зо­те­рич­но наблю- дение, ко­га­то си кажем: Насочвайки на­вън пог­ле­да на сетивата, на ра­зу­ма или на ос­та­на­лия ду­хо­вен живот, ние сти­га­ме до раз­лич­ни ви­дове познание. Обаче при ед­но по­-в­ни­ма­тел­но об­мис­ля­не на ре­зул­та­ти­те от познанието, ние все пак тряб­ва да допуснем, че зад ви­ди­мия свят се крие и не­що друго, ко­ето - без да е не­поз­на­ва­емо по прин­цип - във все­ки мо­мент от вре­ме­то след­ва да от­на­ся­ме към „все-още-непознатото". Тази об­ласт на „все­-­още­-не­поз­натото", ко­ято ле­жи под по­вър­х­нос­т­ния пласт
на „познатото" - как­то в минералното, та­ка и в растителното, и в жи­во­тин­с­ко­то цар­с­т­во -, при­над­ле­жи как­то на външ­на­та природа, та­ка и на са­ми­те нас. Тя ни при­надлежи, до­кол­ко­то в на­шия фи­зи­чес­ки ор­га­ни­зъм ние при­ема­ме и пре­ра­бот­ва­ме ве­щес­т­ва­та и си­ли­те на външ­ния свят; и до­кол­ко­то има­ме в се­бе си ед­на част от природата, до­тол­ко­ва има­ме в се­бе си и ед­на част от „все­-­още­-не­поз­на­то­то­"­. ­Ето за­що в света, в кой­то живеем, ние тряб­ва да раз­ли­ча­ва­ме след­ни­те три неща: на­шия съз­на­те­лен ду­хо­вен живот, т.е. това, ко­ето вли­за в сфе­ра­та на съзнанието; пос­ле това, ко­ето се на­ми­ра под пра­га на съз­на­ни­ето ка­то под­съз­на­те­лен ду­ше­вен живот, и нак­рая она­зи част от не­поз­на­тата външ­на природа, ко­ято при­със­т­ву­ва в нас под фор­ма­та на не­поз­нат чо­веш­ки живот.

Тази тро­ич­ност се про­явя­ва при вся­ко смис­ле­но наб­лю­де­ние на света. И ако се аб­с­т­ра­хи­ра­ме от всич­ки дог­ма­тич­ни определения, от всич­ки фи­ло­соф­с­ки или те­ософ­с­ки твърдения, до­кол­ко­то те са об­ле­че­ни в де­фи­ни­ции от по­ня­тия или схеми; ако запитаме: „Как чо­веш­ки­ят дух е из­ра­зя­вал ви­на­ги това, че то­ку­-що опи­са­на­та тро­ич­ност съ­щес­т­ву­ва не са­мо в за­оби­ка­ля­щия ни свят, а в це­лия свят, към кой­то при­над­ле­жи и са­ми­ят той...?, то­га­ва тряб­ва да отговорим: Човекът е из­ра­зя­вал това, ко­ето е мо­жел да опоз­нае в свет­лина­та на сво­ето съз­на­ние с ду­ма­та „Дух"; а това, ко­ето дейс­т­ву­ва в под­съз­на­тел­ния ду­ше­вен живот, из­х­върляй­ки към по­вър­х­нос­т­та са­мо сво­ите вълни, той е на­ри­чал „Син", или „Логос". И нак­рая това, ко­ето принад­ле­жи към не­поз­на­тия при­ро­ден свят и на она­зи част от на­ша­та същност, ко­ято е тъж­дес­т­ве­на с природата, чо­ве­кът ви­на­ги е на­ри­чал прин­цип на „Отца", по­не­же усещал, че по то­зи на­чин той до­пъл­ва два­та еле­мен­та с един тре­ти елемент. Наред с определе- нията, да­де­ни то­ку­-що за прин­ци­пи­те на Духа, Сина и Отца, важат, естествено, и дру­ги­те характеристики, ко­ито раз­лич­ни­те све­тог­ле­ди са да­ва­ли за тях. И все пак ед­но от на­й-­дос­тъп­ни­те оп­ре­де­ле­ния на те­зи по­ня­тия е това, ко­ето нап­ра­вих­ме току-що.

Нека се­га да пос­та­вим въпроса: Как на­й-­доб­ре бих­ме мог­ли да оха­рак­те­ри­зи­ра­ме пре­хо­да от това, ко­ето при­над­ле­жи на Духа, т.е. ко­ето не­пос­ред­с­т­ве­но се ра­зиг­ра­ва в съз­на­тел­ния ду­ше­вен живот, към под­съз­нател­ния ду­ше­вен живот, кой­то при­над­ле­жи на прин­ци­пи­те на Сина? Ние ще об­х­ва­нем то­зи пре­ход най-добре, ако от­се­га сме наясно, че в обик­но­ве­ния ду­хо­вен жи­вот на човека, в съзнанието, нах­лу­ват от под съзнанието, съв­сем яв­но и недвусмислено, оне­зи елементи, ко­ито - за раз­ли­ка от еле­мен­ти­те на мис­ле­не­то и чув­с­т­ва­та - тряб­ва да на­ре­чем еле­мен­ти на волята. Достатъчно е са­мо да из­тъл­ку­ва­ме по един пра­ви­лен на­чин ду­ми­те на Новия Завет: „Духът е бодър", по­не­же то­ва означава, че към об­лас­т­та на Духа спа­да всичко, ко­ето чо­ве­кът об­х­ва­ща със сво­ето съзна-

ние,- „но тя­ло­то е немощно*3, с ко­ето се под­раз­би­ра всичко онова, ко­ето при­над­ле­жи на­й-­ве­че към подсъзнанието.

А от­нос­но при­ро­да­та на волята, дос­та­тъч­но е са­мо да се за­мис­лим как всъщ­ност ние из­г­раж­да­ме по­ня­тията си за това, ко­ето по един или друг на­чин из­б­лик­ва от дъл­бо­ки­те плас­то­ве на подсъзнанието, за да се про­яви пос­ле в об­лас­т­та на съз­на­тел­ния ду­ше­вен живот. Едва след ка­то сме пре­вър­на­ли в по­ня­тия и идеи това, ко­ето се ко­ре­ни ка­то смътни, не­яс­ни си­ли в еле­мен­ти­те на ду­шев­ния живот, то ста­ва съ­дър­жание на Духа; в про­ти­вен слу­чай то ос­та­ва в об­лас­т­та на Сина. И ко­га­то чрез чувствата, во­ля­та се про­явя­ва в пред­с­тав­ния живот, ние виж­да­ме съв­сем яс­но как въл­ни­те ид­ват от мо­ре­то на под­съз­на­ни­ето и се из­дигат над она­зи повър- хност, ко­ято на­ри­ча­ме „съзнание". Ето за­що мо­жем да кажем: В троич- ността*4 на ду­шев­ния живот, под фор­ма­та на два­та еле­мен­та „мислене" и „чувства", ние има­ме нещо, ко­ето при­над­лежи към съз­на­тел­ния ду­ше­вен живот; оба­че чув­с­т­ва­та сли­зат още по­-на­до­лу в об­лас­т­та на волята; и кол­ко то по­ве­че се приб­ли­жа­ва­ме до во­ле­ви­те импулси, до во­ле­вия жи- вот, тол­ко­ва по­-на­до­лу сли­за­ме в под­съзнанието, в оне­зи тъм­ни области, в ко­ито потъваме, ко­га­то „губим" съз­на­ни­ето и из­па­да­ме в дъл­бок сън, ли­шен от вся­как­ви съновидения, с ед­на ду­ма - ко­га­то заспиваме.

Езиковият ге­ний чес­то сти­га по­-да­леч от съз­на­тел­ния чо­веш­ки дух и на­зо­ва­ва мно­го по­-точ­но нещата, ко­ито ве­ро­ят­но би­ха би­ли не­точ­но на- зовани, ако чо­ве­кът съз­на­тел­но би уп­рав­ля­вал говора. Например някои чув­с­т­ва са та­ка на­зо­ва­ни в на­шия говор, че са­ма­та ду­ма ве­че из­ра­зя­ва из­вес­т­но род­с­т­во меж­ду чувства­та и волята; съ­от­вет­на­та ду­ма не из­ра­зя­ва ня­ка­къв во­лев импулс, а са­мо ед­но чув­с­т­ве­но съдържание, и въп­ре­ки то­ва в го­во­ра се упот­ре­бя­ва ду­ма­та „воля"; но съ­що и в об­лас­т­та на по­-дъл­бо­ко ле­жа­щи­те чувства, за ко­ито обик­но­ве­но не си да­ва­ме точ­на сметка, чес­то си слу­жим с ду­ма­та „воля". Такъв е случаят, кога­то нап­ри­мер го­во­рим за „Widerwille" (отвращение). Тук не ста­ва ду­ма за ня­ка­къв импулс, за то­ва да се из­вър­ши ед­но или дру­го действие; тук съв­сем не е нуж­но да се включ­ва „Wille" (волята). Но то­зи слу­чай яс­но по­каз­ва род­с­т­во­то на по­-дъл­бо­ки­те чувства, за ко­ито ве­че не си да­ва­ме сметка, с об­лас­т­та на во­ля­та в под­съз­на­тел­ния ду­ше­вен живот. И по­не­же то­ва е така, по­не­же во­ле­ви­ят еле­мент сли­за в об­лас­т­та на под съз­на­тел­ния ду­ше­вен живот, ние тряб­ва да разберем, че та­зи об­ласт на во­ля­та вли­за в съв­сем дру­ги от­ноше­ния с чо­ве­ка и с не­го­ва­та индивидуалност, с не­го­ва­та лич- ност, в срав­не­ние с об­лас­т­та на познанието, с Духа. И ко­га­то пос­ле се опит­ва­ме с ед­ни или дру­ги ду­ми да из­ра­зим раз­ли­чи­ята меж­ду Духа и Сина, трябва да сме наясно: Да, за­нап­ред ние сме длъж­ни да про­бу­дим у се­бе си предчувствието, че чо­ве­кът не би­ва да има ед­нак­во от­но­ше­ние към Духа и към Сина! Какво оз­на­ча­ва това?

Или с дру­ги думи: до­кол­ко­то е здрава, чо­веш­ка­та при­ро­да се стре­ми да раз­вие жи­во­та на об­щ­нос­т­та именно в сфе­ра­та на Духа, а сфе­ра­та на

Ние виждаме, че това, ко­ето то­ку­-що казахме, е из­ра­зе­но по един не­пов­то­рим и ве­ли­чес­т­вен на­чин във всич­ки разкази, ко­ито се съ­дър­жат в Новия Завет от­нос­но об­ра­за на Христос Исус, на не­го­ви­те пър­ви учени­ци и последователи. Ние виж­да­ме - и то­ва се пот­вър­ж­да­ва от аб­со­лют­но всичко, ко­ето бих­ме мог­ли да ка­жем за Христовото Събитие - как след смър­т­та на Кръста, всич­ки Христови последователи, ко­ито се бя­ха съб­ра­ли око­ло Него, до­ка­то бе­ше жив, из­пад­на­ха в ед­на дъл­бо­ка заблуда; да, то­ва ста­на вед­на­га след она­зи смърт, ко­ято в страната, къ­де­то се ра­зиг­ра Христовото Събитие, бе­ше смя­та­на ка­то един­с­т­ве­но спра­вед­ли­во­то въз­мез­дие за на­й-­го­ле­ми­те прес­тъп­ле­ния в чо­веш­кия живот. И ма­кар та­зи смърт да не по дейс­т­ву­ва вър­ху всич­ки така, как­то тя по­дейс­т­ву­ва вър­ху Савел, кой­то пос­ле ста­на Павел, и кой­то ка­то Савел стиг­на до извода: Не мо­же да бъ­де Месия или Христос този, кой­то уми­ра от та­ка­ва смърт! - ма­кар и вър­ху дру­ги­те уче­ни­ци смър­т­та на Кръста да нап­ра­ви едно, бих казал, по­-ме­ко впе­чат­ле­ние - ед­но не­що е пре­дел­но ясно: ав­то­ри­те на Евангелията ис­ка­ха да пре­диз­ви­кат тък­мо то­ва усе­ща­не­,че в из­вес­тен сми­съл Христос Исус из­гу­би вся­ко въз­дейс­т­вие вър­ху сър­ца­та на за­оби­ка­ля­щи­те го хо­ра имен­но по­ра­ди факта, че тряб­ва­ше да по­не­се по­зор­на­та смърт на Кръста.

Но с та­зи под­роб­ност е свър­за­но и не­що друго, а имен­но че въздейст- вията, ко­ито Христос Исус из­гу­би - през след­ва­щи­те лек­ции ще се спрем още по­-в­ни­ма­тел­но на то­зи въп­рос -, след Възкресението от­но­во из­лязо­ха на пре­ден план. Днес мо­жем да раз­съж­да­ва­ме вър­ху Възкресението как­то си искаме, но през след­ващи­те дни ние ще го раз­г­ле­да­ме в сми­съ­ла на Тайната на­ука и то­га­ва - ако се при­дър­жа­ме към еван­гелски­те раз­ка­зи - ще ни ста­не пре­дел­но ясно: на онези, за ко­ито се разказва, че Хри- стос им се явя­ва след Възкресението, Той се по­каз­ва по един съ­вър­ше­но
раз­ли­чен начин, от­кол­ко­то пре­ди това. Още в лек­ци­ите си вър­ху Еван- гелието на Йоан*6 аз посочих: не­въз­мож­но би би­ло след три дни ед­на поз­на­та на Исус от Назарет да не го раз­поз­нае и да Го сбър­ка с дру­га личност, ако Той не би зас­та­нал пред нея в съ­вър­ше­но друг облик, в дру­га форма. Точно то­ва впе­чат­ле­ние ис­кат да про­бу­дят у нас Евангелията: След Възкресението, Христос се по­явя­ва в дру­га форма. Но Евангелията за­гат­ват и не­що друго: че в дъл­би­ни­те на чо­веш­ки­те ду­ши ве­че тряб­ва­ше да съ­щес­т­ву­ва ня­как­ва предразположба, ко­ято да поз­во­ли на пре­об­ра­зе­ния Христос да се до­бе­ре до те­зи чо­веш­ки души, а имен­но оп­ре­де­ле­на възприемчивост. Обект на та­зи въз­п­ри­ем­чи­вост мо­же­ше да бъ­де не са­мо това, ко­ето при­над­ле­жи към об­лас­т­та на Духа; обект на та­зи въз­п­ри­ем­чи­вост стана - и то не по друг начин, а ка­то не­пос­ред­с­т­ве­но виж­да­не - са­мо­то съ­щес­т­ву­ва­не на Христовото Същество.

Ако се запитаме, за как­во ста­ва ду­ма тук, тряб­ва да на­пом­ним следното: Когато пред нас зас­та­не един човек, то­га­ва това, ко­ето дейс­т­ву­ва вър­ху нас, е не­що мно­го повече, от онова, ко­ето ние ре­гис­т­ри­ра­ме в на­ше­то съзнание. Във все­ки момент, ко­га­то вър­ху нас дейс­т­ву­ва да­ден чо­век или дру­го същество, вър­ху на­шия ду­ше­вен жи­вот дейс­т­ву­ват та­ки­ва под­съз­на­тел­ни елементи, ко­ито дру­го­то съ­щес­т­во по­раж­да по стра­нич­ния път на съз­на­ни­ето и ко­ито мо­гат да въз­ник­нат са­мо бла­го­да­ре­ние на това, че въп­рос­но­то съ­щес­т­во е не въображаемо, а на­пъл­но реално. Това, ко­ето пър­во­на­чал­но Христос пре­диз­ви­ка в ду­ши­те на уче­ни­ци­те след т.н. Възкресение, въз­ник­на имен­но в тех­ни­те под­съз­на­тел­ни сили: ед­но за­поз­на­ва­не със Сина. Ето от­къ­де ид­ват и раз­ли­ки­те в опи­са­ни­ето на въз­к­ръс­на­лия Христос, раз­лич­ни­те ха­рак­те­рис­тики, спо­ред ко­ито Хрис- тос се явя­ва на все­ки един от уче­ни­ци­те спо­ред съ­от­вет­ни­те им ду­шев­ни осо­бе­ности. Действията на Христовото Същество са на­со­че­ни към под­съз­на­ни­ето на Неговите ученици; ето за­що те­зи дейс­т­вия са не­що стро­го лично, стро­го ин­ди­ви­ду­ал­но и не би­ва да се под­веж­да­ме от наг­лед про­ти­воре­чи­ви­те опи­са­ния на Евангелията.

Да, след ка­то Христос тряб­ва­ше да до­не­се не­що об­що за всич­ки хора, от то­зи Христос тряб­ва­ше да ид­ват не са­мо ин­ди­ви­ду­ал­ни­те въздействия, ха­рак­тер­ни за Сина; Христос тряб­ва­ше да об­но­ви са­мия еле­мент на Ду- ха, за­що­то об­щ­нос­ти меж­ду хо­ра­та мо­же да съз­да­ва са­мо Духа. На та­зи ми­съл ни на­веж­да фактът, че след ка­то уп­раж­ни въз­дейс­т­ви­ята си вър­ху Логосовата при­ро­да на човека, Христос из­п­ра­ти Духа под фор­ма­та на об­но­ве­ния или „светия" Дух. Така е съз­да­ден и еле­мен­тът на общността, по­не­же пос­ле от Евангелията научаваме, че след ка­то при­еха Духа, уче­ни­ци­те за­поч­на­ха да го­во­рят на на­й-­раз­лич­ни ези­ци С то­ва е за­гат­нат имен­но об­щи­ят елемент, кой­то се крие в из­ли­ва­не­то на Светия Дух.

Обаче Евангелията за­гат­ват и не­що друго: кол­ко мно­го се раз­ли­ча­ва то­зи еле­мент от чис­то­то пос­ла­ние за си­ла­та на Сина; за­що­то Деянията на апос­то­ли­те разказват, как ня­кои хора, при ко­ито апос­то­ли­те отиваха, ве­че има­ха кръ­ще­ни­ето спо­ред Исус - и въп­ре­ки това, как­то Деянията сим­во­лич­но загатват, го­во­рей­ки за „въз­ла­га­не на ръце" - те те­пър­ва тряб­ва­ше да при­емат Духа. Нека да обобщим: Именно при опи­са­ни­ето на Хри- стовото Събитие, Евангелията из­рич­но под­чер­та­ват го­ля­ма­та раз­ли­ка меж­ду съ­щин­с­ко­то дейс­т­вие на Христос, уп­раж­ня­ва­но вър­ху под­съз­на­тел­ни­те плас­то­ве на ду­шев­ния живот, по­ра­ди ко­ето то тряб­ва­ше да ос­та­не не­що лично, не­що интимно, и еле­мен­ти­те на Духа, ко­ито са ис­тин­с­ка­та пред­пос­тав­ка за из­г­раж­дане­то на чо­веш­ки­те общности.

А се­га да се аб­с­т­ра­хи­ра­ме от пред­ва­ри­тел­ни­те мо­лит­ве­ни упражнения, ко­ито сто­ят в на­ча­ло­то на йе­зу­итско­то обу­че­ние и да раз­г­ле­да­ме са­ми­те окул­т­ни упражнения. Най-напред уче­ни­кът тряб­ва­ше да по­ро­ди в се­бе си един жив образ, ед­на жи­ва има­ги­на­ция за Христос Исус ка­то Цар на све­та - доб­ре забележете: ед­на имагинация! И ни­кой не би­ва­ше до­пус­кан до съ­щин­с­ки­те сте­пе­ни на йезуитизма, ако не бе­ше про­веждал та­ки­ва упражнения, и не бе­ше из­пит­вал в ду­ша­та си ис­тин­с­ко­то преобразя- ване, ко­ето се усе­ща от целия чо­век след по­доб­ни упражнения. Обаче те­зи има­ги­на­тив­ни пред­с­та­ви за Христос Исус ка­то Цар на све­та тряб­ва­ше да бъ­дат пред­хож­да­ни от не­що друго. Ученикът тряб­ва­ше да си пре- д­с­та­ви - в ус­ло­ви­ята на пъл­но уса­мо­те­ние - об­ра­за на човека: как то­зи чо­век ид­ва на света, как из­па­да в грях и как под­ле­жи на на­й-­ужа­ся­ва­щи наказания. Изключително стро­го се дър­же­ше на след­на­та подробност: уче­ни­кът тряб­ва­ше да си пред­с­та­ви об­ра­за на един та­къв човек, кой­то е изос­та­вен сам на се­бе си и тряб­ва да по­не­се мъ­ки­те от всич­ки въз­мож­ни наказания. Да, пред­пи­са­ни­ята са из­вън­ред­но строги; и без да до­пус­ка как­ви­то и да е дру­ги по­ня­тия и идеи в сво­ята душа, в ду­ша­та на бъ­де­щия

И всич­ко то­ва не­из­беж­но по­раж­да страх пред изос­та­вя­не­то от Бога, ис­тин­с­ко от­в­ра­ще­ние от чо­ве­ка и от чо­веш­ка­та природа. А после, в ед­на дру­га имагинация, та­ка да се каже, из­г­ра­де­на сре­щу об­ра­за на от­х­върле- ния, на изос­та­ве­ния от Бога човек, тряб­ва­ше да зас­та­не об­ра­зът на пре­ми­лос­ти­вия Бог, кой­то пос­ле се прев­ръ­ща в Христос и чрез Своите де­ла на Земята из­куп­ва всич­ко онова, ко­ето чо­ве­кът е из­вър­шил по­ради от­к­ло­не­ни­ето си от Божия път. И така, сре­щу има­ги­на­ци­ята на на­пус­на­тия от Бога чо­век тряб­ва да се по­яви ця­ла­та милост, ця­ла­та лю­бов на Хрис- тос Исус, на Когото един­с­т­ве­но дъл­жим въз­мож­нос­т­та да се из­ба­вим от страш­ни­те мъ­ки и наказания. И как­то пре­ди то­ва в ду­ша­та на бъ­де­щия йе­зу­ит тряб­ва да се по­ро­ди чув­с­т­во­то на през­ре­ние спря­мо вся­ко от­к­ло­не­ние от Божия път, та­ка и се­га в ду­ша­та му тряб­ва да из­г­рее чув­с­т­во­то на смирение, на раз­ка­яние спря­мо Христос. След ка­то уче­ни­кът про­бу­ди у се­бе си те­зи две усещания, то­га­ва сед­ми­ци на­ред ду­ша­та тряб­ва да жи­вее в на­й-с­т­ро­ги упражнения, близ­ки до ка­зар­мено­то обучение, ка­то в сво­ята има­ги­на­ция тя тър­си всич­ки важ­ни под­роб­нос­ти от Исусовия живот, за­почвай­ки от раж­да­не­то и за­вър­ш­вай­ки със смър­т­та на кръс­та и Възкресението. И то­га­ва в ду­ша­та въз­ник­ва всич­ко онова, ко­ето мо­же да възникне, ко­га­то - с из­к­лю­че­ние на вре­ме­то за хра­не­не и спа­не - уче­ни­кът живее в стро­га изо­ла­ция и не поз­во­ля­ва до съз­на­ни­ето му да се доб­ли­жи ни­що друго, ос­вен образите, ко­ито Евангелието опис­ва за пре­из­пъл­не­ния с ми­лост Исусов живот. Обаче уче­ни­кът не си пред­с­та­вя то­ва по ум­с­т­вен път, с по­мощ­та на мис­ли и понятия, а с по­мощ­та на жи­ви и под­виж­ни имагинации.

Само онзи, кой­то лич­но е из­пит­вал пре­об­ра­зя­ва­ща­та си­ла на жи­ви­те имагинации, знае също, че при та­кива ус­ло­вия ду­ша­та дейс­т­ви­тел­но се променя. А имен­но по­не­же та­ки­ва има­ги­на­ции са край­но ед­нос­т­ран­чиви, и са на­со­че­ни пре­ди всич­ко към греш­ния човек, и ед­ва пос­ле към все­ми­лос­ти­вия Бог, ка­то се със­ре­дото­ча­ват един­с­т­ве­но вър­ху об­ра­зи­те на Новия Завет, спо­ред за­ко­на на противоположността, те по­раж­дат една под­чер­та­но за­си­ле­на воля. Накратко: по­не­же раз­миш­ле­ни­ето вър­ху те­зи об­ра­зи е стро­го забранено, чрез тях мо­же да се дейс­т­ву­ва ди­рек­т­но и мно­го целенасочено. Необходимо е са­мо уче­ни­кът да не за­не­маря­ва имагинациите.

Сега ние сме из­п­ра­ве­ни пред след­ни­те последици: В по­-на­та­тъш­ни­те стро­ги уп­раж­не­ния йе­зу­ит­с­ки­ят послуш­ник за­поч­ва да си пред­с­та­вя Христос Исус - и то на­й-­ве­че Исус, а не Христос - ка­то все­общ Цар на

Да, ко­га­то хо­ра­та прев­ръ­щат Исус в Цар на то­зи свят, ко­га­то Го прев­ръ­щат в нещо, ко­ето Той би станал, ако не бе­ше ус­то­ял на Изкусителя, кой­то Му пред­ла­га­ше „всич­ки цар­с­т­ва на света", то­га­ва Исусовият еле- мент дейс­т­ви­тел­но по­каз­ва приз­на­ци на хипертрофия. В то­зи слу­чай Исус от Назарет би тряб­ва­ло да стане един цар, който, за раз­ли­ка от дру­ги­те царе, ко­ито вла­де­ят са­мо част от те­ри­то­ри­ята на Земята, би господ­с­т­ву­вал над ця­ла­та Земя. Как да си представим, следователно, то­зи цар, чи­ято цар­с­т­ве­на власт се разпрос­ти­ра вър­ху ця­ла­та Земя? Да, се­га ние фак­ти­чес­ки бих­ме стиг­на­ли до он­зи има­ги­на­ти­вен образ, кой­то бъ­де­щи­ят йе­зу­ит се стре­ми да пос­тиг­не в хо­да на пред­ва­ри­тел­ни­те упражнения, след ка­то е ук­ре­пил дос­татъч­но сво­ята воля. И за да бъ­де под­гот­вен то­зи об­раз на „Царя Исус", вла­де­те­ля на всич­ки зем­ни царства, уче­ни­кът тряб­ва­ше да си пред­с­та­ви след­на­та имагинация: Ето, се­га аз виж­дам Вавилон и по­ле­то око­ло него ка­то един жив образ, как­то и сед­на­лия на тро­на Луцифер*10 със зна­ме­то на Луцифер. Ученикът тряб­ва да си пре- д­с­та­ви та­зи сце­на съв­сем точно, по­не­же тя е ед­на мо­гъ­ща имагинация: Царят Луцифер със своето зна­ме и сво­ето войн­с­т­во от лу­ци­фе­ри­чес­ки Ангели, се­дящ всред огън и гъст дим, из­п­ра­ща сво­ите Ангели, за да зав­ла­дее цар­с­т­ва­та на Земята. И на­й-­нап­ред бъ­де­щи­ят йе­зу­ит тряб­ва да си пред­с­та­ви ця­ла­та опасност, ко­ято ид­ва от „зна­ме­то на Луцифер", но без изоб­що да пог­леж­да към Христос Исус. Душата из ця­ло тряб­ва да се по­то­пи в има­ги­на­тив­ния об­раз на опасността, ко­ято ид­ва от зна­ме­то на Луцифер. Душа та тряб­ва да усети: ня­ма по­-го­ля­ма опас­ност от тази, ко­ято би настъпила, ако зна­ме­то на Луцифер победи. И след ка­то то­зи об­раз е жи­вял дос­та­тъч­но в душата, на не­го­во­то мяс­то тряб­ва да бъ­де пос­та­ве­на дру­га­та имагинация, „зна­ме­то на Христос". За та­зи цел уче­ни­кът тряб­ва да си пред­с­та­ви Йерусалим и по­ле­то около Йерусалим, и как Царят Исус из­п­ра­ща Своите войнства, как Той по­беж­да­ва и про­гон­ва войн­с­т­ва­та на Луцифер, за да ста­не цар на ця­ла­та Земя: Знамето на Христос по­беж­да­ва зна­ме­то на Луцифер!

Ето как из­г­леж­дат ук­реп­ва­щи­те во­ля­та имагинации, вър­ху ко­ито бъ­де­щи­ят йе­зу­ит тряб­ва да работи. Това е нещо, ко­ето то­тал­но пре­об­ра­зя­ва не­го­ва­та во­ля и фак­ти­чес­ки та­зи пре­об­ра­зе­на во­ля - по­не­же тя е из­г­раде­на с окул­т­ни сред­с­т­ва - от­х­вър­ля всич­ко ос­та­на­ло и се кон­цен­т­ри­ра един­с­т­ве­но вър­ху идеята: Царят Исус тряб­ва да ста­не вла­де­тел на
Земята! И ние, ко­ито при­над­ле­жим към Неговото войнство, сме длъж­ни да из­пол­зу­ва­ме всич­ки средства, ко­ито един ден ще Го нап­ра­вят гос­по­дар на Земята. Ето в как­во се зак­лева­ме ние, ко­ито при­над­ле­жим към войнството, съб­ра­но в зе­ми­те на Йерусалим: ние ще сра­зим войн­с­т­во­то на Луцифер, ко­ето е съб­ра­но в зе­ми­те на Вавилон. И на­й-­го­ле­ми­ят по­зор за един войн на Царя Исус е този, да изос­та­ви знамето!

Тази идея, със­ре­до­то­че­на в ед­но окон­ча­тел­но решение, е нещо, ко­ето мо­же да при­да­де на во­ля­та ед­на мо­гъ­ща сила. И ако ис­ка­ме да вник­нем в та­зи важ­на подробност, тряб­ва да попитаме: Коя част от ду­шевния жи­вот е не­пос­ред­с­т­ве­но за­сег­на­та в то­зи случай? Засегнат е он­зи елемент, кой­то след­ва да бъ­де считан за не­до­се­га­емо­то све­ти­ли­ще на все­ки човек: еле­мен­тът на волята! Понеже при обу­че­ни­ето в йе­зу­итизъм се по­ся­га на во­ля­та - ка­то Исус би­ва тър­сен имен­но там, във во­ля­та -, Исусовият прин­цип хи­перт­рофи­ра по един из­к­лю­чи­тел­но опа­сен начин, за­що­то бла­го­да­ре­ние на те­зи окул­т­ни тех­ни­ки чо­ве­кът мо­же да се на­мес­ва ди­рек­т­но във во­ля­та на другите. Да, ко­га­то во­ля­та ук­реп­не чрез имагина- циите, т.е. чрез окултни средства, тя ве­че ста­ва спо­соб­на за ди­рек­т­на на­ме­са в чуж­да­та воля. Същото се от­на­ся и за дру­ги­те окул­т­ни пътища, по ко­ито ре­ши да се от­п­ра­ви ед­на та­ка­ва воля.

И така, през пос­лед­ни­те сто­ле­тия ние виждаме, на­ред с мно­го други, две ос­нов­ни нап­рав­ле­ния в ев­ро­пейския ду­хо­вен живот: Едното во­ди до хи­перт­ро­фия на Исусовия еле­мент и смя­та Царя Исус за един­с­т­ве­ния иде­ал на християнството; дру­го­то се със­ре­до­то­ча­ва един­с­т­ве­но вър­ху Хри- стовия еле­мент и вни­ма­тел­но сле­ди за всичко, ко­ето би мог­ло да про­из­ле­зе от него; то чес­то е би­ло оклеветявано, по­не­же по­соч­ва съвсем ясно: Христос е из­п­ра­тил Духа, за да мо­же Той, по окол­ния път на Духа, да про­ник­не в сър­ца­та и ду­ши­те на хората. Едва ли има по­-го­ля­ма про­ти­во­по­лож­ност в кул­тур­но­то раз­ви­тие през пос­лед­ни­те столе­тия от та­зи меж­ду йе­зу­итиз­ма и розенкройцерството, за­що­то йе­зу­итиз­мът не съ­дър­жа ни­що от това, което ро­зен­к­ройцер­с­т­во­то смя­та за на­й-­вис­ше из­ме­ре­ние на чо­веш­ко­то достойнство, и за­що­то ро­зен­к­ройцерство­то ви­на­ги се е пред­паз­ва­ло от вся­ка­къв до­сег с елементи, ко­ито би­ха мог­ли да имат ма­кар и да­леч­на при­ли­ка с йе­зу­итис­ки­те елементи.

С то­ва аз ис­ках да по­со­ча как до­ри един тол­ко­ва висш елемент, ка­къв­то е еле­мен­тът на Исус, мо­же да хи­перт­ро­фи­ра и да ста­не опасен; ис­ках да по­-со­ча кол­ко не­об­хо­ди­мо е чо­ве­кът да се по­то­пи имен­но в дълби­ни­те на Христовото Същество, ако ис­ка да разбере: си­ла­та на хрис­ти­ян­с­т­во­то тряб­ва да се със­тои тъкмо в това, че то в на­й-­го­ля­ма сте­пен за­чи­та чо­веш­ко­то достойнство, и че ни­ко­га не по­тъп­к­ва с гру­би стъпки това, ко­ето чо­ве­кът тряб­ва да раз­г­леж­да ка­то своя неп­ри­кос­но­ве­на същност, ка­то своя светиня. Йезуитски­ят еле­мент се стре­ми да раз­ру­ши хрис­ти­ян­с­-