Лекции изнесени в Карлсруе от 4 до 14. 10. 1911 г

ПЕТА ЛЕКЦИЯ

Ако от до­се­гаш­ни­те лек­ции сте се убедили, че Христовият Импулс след­ва да бъ­де раз­г­леж­дан ка­то на­й-­дъл­бо­ко про­ник­ва­ща­та си­ла в хо­да на об­що­чо­веш­ко­то развитие, Вие не­съм­не­но ще се съгласите, че за да вник­нем в ця­ло­то зна­че­ние на Христовия Импулс, са не­об­хо­ди­ми не­мал­ки ду­хов­ни усилия. Естествено, в ши­ро­ки­те кръ­го­ве е зас­тъ­пен ло­ши­ят на­вик да се казва, че на­й-­вис­ши­те не­ща в све­та би тряб­ва­ло да се раз­би­рат по на­й-п­рос­тия начин; и ко­га­то ня­кой е при­ну­ден да го­во­ри твър­де слож­но за тай­ни­те на би­тието, хо­ра­та изоб­що не го изслушват, по­не­же се при­дър­жат към принципа: Истината тряб­ва да бъ­де проста. Несъм- нено, нак­рая тя се оказ­ва дейс­т­ви­тел­но проста. Ако оба­че в оп­ре­де­лен мо­мент ис­ка­ме да се до­коснем до на­й-­вис­ша­та истина, не е труд­но да се досетим, че пър­во тряб­ва да из­ми­нем оп­ре­де­лен път. И така, ние от­но­во ще съ­пос­та­вим ня­кои факти, за да се ори­ен­ти­ра­ме от ду­хов­на глед­на точ­ка в ця­ло­то величие, в ця­ло­то зна­че­ние на Христовия Импулс.

По-нататък знаем, че не­пос­ред­с­т­ве­но след смъртта, от етер­но­то тя­ло съ­що би­ва из­х­вър­ле­на ед­на твър­де го­ля­ма част, но въп­ре­ки то­ва от не­го ос­та­ва един екстракт, кой­то ние съ­що взе­ма­ме със се­бе си от ед­на ин­кар­на­ция в друга. Нещата сто­ят така, че през пър­ви­те дни не­пос­ред­с­т­ве­но след смър­т­та ние се сдо­би­ваме с един рет­рос­пек­ти­вен пог­лед и об­х­ва­ща­ме ця­ла­та па­но­ра­ма от образи, пред­с­та­вя­щи на­шия до­то­га­вашен жи­вот и от об­раз­но­то съ­дър­жа­ние на то­зи рет­рос­пек­ти­вен пог­лед ние из­в­ли­ча­ме етер­ния екстракт, етер­ния резултат, за кой­то ста­на дума. Остатъкът от етер­но­то тяло, под ед­на или дру­га форма, ко­ято за­виси от ин­ди­ви­ду­ал­но­то раз­ви­тие на кон­к­рет­ния човек, пре­ми­на­ва във все­об­щия ете­рен свят.

Когато на­со­чим пог­лед към чет­вър­та­та със­тав­на част на чо­веш­ко­то същество, към фи­зи­чес­ко­то тяло, пър­во­на­чал­но по­ло­же­ни­ето из­г­леж­да такова, ся­каш след смър­т­та фи­зи­чес­ко­то тя­ло прос­то из­чез­ва във фи­зи­чес­кия свят. И на пръв пог­лед то­ва ка­то че ли мо­же да бъ­де до­ри дока- зано, по­не­же за външ­ния поглед фи­зи­чес­ко­то тя­ло след смър­т­та чис­то и прос­то се разпада, раз­ла­га се. Само че се­га въп­ро­сът гла­си - и все­ки пос­ле­до­ва­тел на Духовната на­ука би тряб­ва­ло да си го зададе: Нима всичко, ко­ето външ­но­то фи­зи­ческо поз­на­ние мо­же да ни от­к­рие за съд­ба­та на
на­ше­то фи­зи­чес­ко тяло, е илюзия, Майя? И всъщ­ност за онзи, кой­то е за­поч­нал да раз­би­ра Духовната наука, от­го­во­рът не е тол­ко­ва труден. Когато чо­век е за­почнал да раз­би­ра Духовната наука, той си казва: Вси- чко, ко­ето ни пред­ла­га се­тив­ни­ят свят, е Майя, илюзия. Как мо­же то­га­ва да очакваме, че е дейс­т­ви­тел­но вяр­но това, ко­ето тол­ко­ва гру­бо се на­би­ва в очи, а именно, че фи­зи­чес­ко­то тяло, не­за­ви­си­мо да­ли е за­ро­ве­но в зе­мя­та или кремирано, из­чез­ва безследно? Може би тък­мо зад външ­на­та Майя, ко­ято е ха­рак­тер­на за це­лия се­ти­вен свят, се крие не­що мно­го по-дълбоко?

Нека да про­дъл­жим нататък: Припомнете си, че за да раз­бе­рем Земното развитие, ние тряб­ва да поз­на­ваме ми­на­ли­те въп­лъ­ще­ния на на­ша­та пла- нета; че тряб­ва вни­ма­тел­но да изу­чим Сатурновото, Слънчевото и Лун- ното въп­лъ­ще­ние на Земята. Ние твърдим, че как­то все­ки от­де­лен човек, та­ка и Земята ми­на­ва през сво­ите по­ред­ни въп­лъ­ще­ния и това, ко­ето пред­с­тав­ля­ва на­ше­то фи­зи­чес­ко тяло, е под­гот­ве­но в хо­да на чо­веш­ка­та ево­лю­ция още през епо­ха­та на Стария Сатурн. Докато през епо­ха­та на Стария Сатурн е из­к­люче­но да се го­во­ри за чо­веш­ко етер­но тяло, ас­т­рал­но тя­ло и Аз в днеш­ния сми­съл на те­зи думи, за­ро­ди­шът на фи­зи­чес­ко­то тя­ло ве­че бе­ше вло­жен там, на Стария Сатурн. През вре­ме на Слън- чевото въп­лъ­ще­ние на на­ша­та Земя, то­зи за­ро­диш се пре­об­ра­зя­ва и в не­го­ва­та но­ва фор­ма ста­ва въз­мож­но да бъ­де вклю­че­но етер­но­то тяло. През вре­ме на Лунното въп­лъ­ще­ние на на­ша­та Земя фи­зи­чес­ко­то тя­ло от­но­во се пре­об­ра­зява и на­ред с етер­но­то тя­ло - ко­ето на свой ред съ­що се пре­об­ра­зя­ва - в него, т.е. във фи­зи­чес­ко­то плюс етерно­то тя­ло ста­ва въз­мож­но да бъ­де вклю­че­но ас­т­рал­но­то тяло. А през вре­ме на Земната епо­ха към фи­зичес­ко­то плюс етерното, плюс ас­т­рал­но­то тя­ло се при­съ­еди­ня­ва и Азът.

Да, и ако се­га се­тив­ни­те въз­п­ри­ятия би­ха би­ли верни, ние би тряб­ва­ло да при­емем че това, ко­ето чо­ве­кът но­си още от Стария Сатурн, не­го­во­то фи­зи­чес­ко тяло, прос­то се раз­ла­га или изгаря, с ед­на дума, прос­то из­чез­ва и пре­ми­на­ва във външ­ни­те елементи, след ка­то ми­ли­они и ми­ли­они го­ди­ни през епо­хи­те на Стария Сатурн, Старото Слънце и Старата Луна бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те Същества са по­ло­жи­ли не­имо­вер­ни усилия, за да съз­да­дат и под­дър­жат то­ва фи­зи­чес­ко тяло! Следователно, не­ща­та би­ха из­г­леж­да­ли така, ся­каш в хо­да на четири, или ако ще­те на три пла­не­тар­ни състояния, Сатурн, Слънце и Луна, ця­ло войнство от Богове е ра­бо­ти­ло за из­г­раж­да­не­то на един ми­ров елемент, ка­къв­то е на­ше­то фи­зи­чес­ко тяло, и сега, през Земната епо­ха те из­вед­нъж ре­ша­ват то­зи ми­ров еле­мент да из­чез­ва без­с­лед­но все­ки път, ко­га­то един чо­век умира! Да, то­ва би пред­с­тав­ля­ва­ло твър­де стран­но зрелище, ако Майя - а от външ­но­то

наб­лю­де­ние не мо­же да се очак­ва ни­що дру­го - би има­ла право. А се­га не­ка да се запитаме: Възможно ли е Майя да има право?

На пръв пог­лед окул­т­но­то из­с­лед­ва­не ся­каш съв­па­да по един стра­нен на­чин със ста­но­ви­ще­то на Майя. Ако си при­пом­ни­те опи­са­ни­ята на окул­т­но­то поз­на­ние за чо­веш­кия жи­вот след смъртта, излиза, че то не от­де­ля поч­ти ни­как­во вни­ма­ние на фи­зи­чес­ко­то тяло. Там ста­ва дума, че чо­ве­кът се ос­во­бож­да­ва от своето фи­зи­чес­ко тяло. После се го­во­ри за етер­но­то тяло, за ас­т­рал­но­то тяло, за Аза, а фи­зи­чес­ко­то тя­ло не се взе­ма под вни­ма­ние и из­г­леж­да така, ся­каш с пре­мъл­ча­ва­не­то на окул­т­но­то поз­на­ние се да­ва пра­во на илюзията, на Майя. Да, на пръв пог­лед из­г­леж­да точ­но така. И в из­вес­тен сми­съл Ан­т­ро­по­со­фи­ята има ос­но­ва­ния за по­доб­ни изводи, по­не­же вся­ко по­-на­та­тъш­но из­с­лед­ва­не би тряб­ва­ло да се опи­ра на хрис­тологията. Защото вър­ху това, ко­ето по от­но­ше­ние на фи­зи­чес­ко­то тя­ло над­х­вър­ля об­лас­т­та на Майя, ние не мо­жем да се про­из­на­ся­ме със сигурност, без пре­ди то­ва да сме обяс­ни­ли по един за­до­во­ли­те­лен на­чин Христовия Импулс и всичко, ко­ето е свър­за­но с него.

Когато на пър­во вре­ме раз­г­леж­да­ме то­ва фи­зи­чес­ко тяло, такова, как­во­то то е из­г­леж­да­ло в съз­на­ни­ето на хо­ра­та през един ре­ши­те­лен мо­мент от еволюцията, ние ще ус­та­но­вим не­що твър­де забележително. Нека да се обър­нем към три раз­но­вид­нос­ти на на­род­нос­т­но­то съз­на­ние и да ви­дим как­во мне­ние са има­ли хо­рата за всич­ко онова, ко­ето е свър­за­но с на­ше­то фи­зи­чес­ко тяло, имен­но през ед­на от ре­ша­ва­щи­те епо­хи за об­що­чо­веш­ка­та еволюция. Нека да за­поч­нем с гърците. Ние знаем, че гър­ци­те са он­зи за­бе­ле­жи­те­лен народ, чи­ето ис­тин­с­ко раз­ви­тие про­те­че през Четвъртата сле­дат­лан­т­с­ка кул­тур­на епоха. Знаем още, че та­зи Чет- върта сле­дат­лан­т­с­ка кул­тур­на епо­ха за­поч­ва през 7-то, 8-то, 9-то сто­ле­тие пре­ди на­ше­то ле­тоб­ро­ене и че за­вър­ш­ва през 13-то, 14-то, 15-то сто­ле­тие на на­ше­то летоброене, след Събитието от Палестина. Външни­те предания, ле­ген­ди и ис­то­ри­чес­ки до­ку­мен­ти лес­но мо­гат да пот­вър­дят това, ко­ето ве­че сме ка­за­ли за та­зи епоха. Ние виждаме, че пър­ви­те дос­та смът­ни све­де­ния за древ­на Гърция да­ти­рат ед­ва от 6-то, 7-то сто­ле­тие пре­ди на­ше­то летоброене, до­ка­то ле­ген­ди­те и митовете, естествено, ид­ват от мно­го по­-да­леч­но­то минало. Обаче ние зна­ем също, че ис­тин­с­ко­то ис­то­ри­чес­ко ве­ли­чие на древ­на Гърция се за­раж­да в пред­ходна­та епоха, а имен­но в Третата сле­дат­лан­т­с­ка кул­тур­на епоха. Омир напри- мер, по­лу­ча­ва сво­ите ин­с­пи­рации през епохата, ко­ято е пред­хож­да­ла Четвъртата сле­дат­лан­т­с­ка епоха; а Есхил, кой­то е жи­вял тол­ко­ва по-рано, че ня­кои от не­го­ви­те съ­чи­не­ния са на­пъл­но изгубени, ни връ­ща на­зад към мис­те­рий­на­та дра­матика, от­з­вук от ко­ято са и не­го­ви­те драми. Ето как Третата сле­дат­лан­т­с­ка кул­тур­на епо­ха про­ник­ва в древна Гър- ция, ма­кар че кул­ми­на­ци­ята на елин­с­т­во­то се па­да имен­но в Четвъртата

Впрочем от древ­на Гърция до нас са дос­тиг­на­ли и оне­зи за­бе­ле­жи­тел­ни думи, ко­ито ни поз­во­ля­ват да про­ник­нем дъл­бо­ко в ду­ша­та на гръц­кия герой: По-добре е да си просяк. в гор­ния свят, от­кол­ко­то цар в стра­на­та на сенките*34. Тези ду­ми са из­вън­ред­но по­ка­за­тел­ни за дъл­бо­ки­те усе­ща­ния на гръц­ка­та душа. От тях прос­то се из­лъч­ва ця­ла­та кла­си­чес­ка красота, ця­ло­то кла­си­чес­ко ве­ли­чие на чо­веш­ки­те идеали, ва­лид­ни за ви­ди­мия фи­зи­чес­ки свят. Замислим ли се за древ­ни­те гърци, не­из­беж­но си спом­ня­ме и оне­зи пре­въз­ход­ни фор­ми на чо­веш­ко­то тяло, кул­ти­ви­ра­ни в гръц­ка­та гимнастика, в мо­ну­мен­тал­ни­те със­те­за­телни игри, към чи­ето ка­ри­ка­тур­но под­ра­жа­ние днес се стре­мят са­мо онези, ко­ито ня­мат до­ри ня­как­во да­лечно пред­чув­с­т­вие за ис­тин­с­ка­та същ­ност на древ­но­то елинство*35. Че вся­ка епо­ха тряб­ва да има сво­ите соб­с­т­ве­ни иде­али - ето как­во след­ва да има­ме предвид, ако ис­ка­ме да разберем, как фор­ми­ра­не­то на външно­то фи­зи­чес­ко тяло, такова, как­во­то го виж­да­ме в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят, бе­ше ед­на от осо­бе­ните при­ви­ле­гии на гръц­кия дух; и как по­-на­та­тък изоб­ра­зя­ва­не­то на ху­до­жес­т­ве­ния иде­ал на човека, то­ва под­чер­та­ва­не на външ­на­та чо­веш­ка фор­ма с по­мощ­та на пластиката, съ­що се очер­та ка­то ед­на от при­ви­леги­ите на гръц­кия дух.

И ако към всич­ко то­ва при­ба­вим нап­ре­дъ­ка на чо­веш­ко­то съзнание, как­во­то е то при един Перикъл, къ­дето от ед­на стра­на ин­ди­ви­дът на­соч­ва своя пог­лед към общочовешкото, а от дру­га стра­на стои здра­во на сво­ите но­зе и се чув­с­т­ву­ва ка­то гос­по­дар и цар в те­ри­то­ри­ята на своя град, - ако се ос­та­вим под въз­действи­ето на те­зи усещания, то­га­ва ние тряб­ва да си кажем: Истинската лю­бов на древ­ни­те гър­ци бе­ше на­со­чена към чо­веш­ка­та форма, такава, как­ва­то тя се от­к­ри­ва­ше пред тях на фи­зи­чес­ко­то поле, а ес­те­ти­ка­та от своя стра­на съ­що доп­ри­на­ся­ше за усъ­вър­шен­с­т­ву­ва­не­то на та­зи форма. Там, къ­де­то хо­ра­та оби­ча­ха по то­зи на­чин и раз­би­ра­ха по то­зи на­чин она­зи част от човека, ко­ято е ви­ди­ма за фи­зи­чес­ки­те очи, там те се от­да­ва­ха на след­на­та мисъл: Когато от чо­веш­ка­та при­ро­да е от­не­то това, ко­ето при­да­ва та­ка­ва кра­со­та на не­го­во­то фи­зи­чес­ко тяло, ос­та­ва нещо, ко­ето не мо­же да бъ­де тол­ко­ва ви­со­ко оценено, кол­ко­то оне­зи ка­чества, ко­ито са от­не­ти при смъртта! Тази вис­ша лю­бов към външ­на­та фор­ма по не­об­хо­ди­мост до­ве­де до там, хо­ра­та да гле­дат с пе­си­ми­зъм към това, ко­ето ос­та­ва от човека, след ка­то той ве­че е ми­нал през Портата на смъртта. И кол­ко ха­рак­тер­но за гръц­ка­та ду­шев­ност е, че съ­щи­те очи, ко­ито с та­ка­ва лю­бов се взи­ра ха във външ­на­та форма, се из­пъл­ва­ха с дъл­бо­ка пе­чал при мисълта, че след смър­т­та чо­веш­ка­та ин­ди­ви­дуал­ност ще бъ­де ли­ше­на от та­зи фор­ма и за­нап­ред чо­веш­ка­та ин-­
ди­ви­ду­ал­ност ще жи­вее без та­зи форма! Ако се­ри­оз­но раз­мис­лим вър­ху та­зи по­-с­ко­ро емо­ци­онал­на подробност, ние тряб­ва да признаем: в ли­це­то на древ­ни­те гър­ци има­ме оно­ва човечество, ко­ето в на­й-­вис­ша сте­пен це­не­ше и оби­ча­ше външ­на­та фор­ма на чо­веш­ко­то фи­зи­чес­ко тя­ло и из­па­да­ше в теж­ка меланхолия, ко­га­то чо­ве­кът тряб­ва­ше да по­тъ­не в ло­но то на смъртта.

А се­га не­ка да се обър­нем към ед­на дру­га раз­но­вид­ност на съзнанието, ко­ято се очер­та приб­ли­зи­тел­но през съ­ща­та епоха. Нека да се обър­нем към съз­на­ни­ето на Буда, ко­ето след из­вес­т­но вре­ме се пре­да­де и на не­го­ви­те последователи. Тук ние сме из­п­ра­ве­ни пред поч­ти пъл­на­та про­ти­во­по­лож­ност на това, ко­ето описах­ме ка­то ха­рак­тер­но за елинството. Достатъчно е да си припомним, че същ­нос­т­та на ед­на от че­ти­ри­те ос­нов­ни истини, до ко­ито сти­га Буда, мо­же да бъ­де из­ра­зе­на по след­ния на- чин: Човешката ин­ди­ви­ду­ал­ност е до­ве­де­на до то­ва мъ­чи­тел­но съ­щес­т­ву­ва­ние и до око­ви­те на външ­на­та фи­зи­чес­ка фор­ма на­й-­ве­че от го­ре­щи­те желания. А за­що чо­веш­ко­то съ­щес­т­ву­ва­ние е мъчително? Защото, ка- з­ва Буда, раж­да­не­то е страдание, бо­лес­т­та е страдание, ста­рос­т­та е стра- дание, смър­т­та е страдание! И в та­зи ос­нов­на чер­та на бу­дизма се крие нещо, ко­ето ка­ра чо­ве­ка да си казва: Чрез всич­ко онова, ко­ето ни об­г­ръ­ща ка­то ед­на външ­на обвивка, на­ша­та индивидуалност, ко­ято с раж­да­не­то сли­за от бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ни­те ви­си­ни и след ка­то ми­не през Портата на смър­т­та от­но­во се зав­ръ­ща там, чрез всич­ко то­ва чо­веш­ка­та ин­ди­ви­ду­ал­ност неп­рекъс­на­то е из­ло­же­на на страдание; и об­що взе­то има са­мо ед­но спа­се­ние за чо­ве­ка и то е из­ра­зе­но в че­ти­ри те велики, све­ще­ни ис­ти­ни на Буда: ос­во­бож­да­ва­не от външ­но­то съществувание, от­х­вър­ля­не на външ­на­та обвивка. Или с дру­ги думи: ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та да по­еме та­къв път на развитие, че да бъ­де в със­то­яние колко­то е въз­мож­но по­-с­ко­ро да от­х­вър­ли външ­на­та обвивка!

Следователно, тук на­ис­ти­на сме из­п­ра­ве­ни пред про­ти­во­по­лож­но­то усе­ща­не на това, ко­ето из­пит­ва­ха древни­те гърци. Колкото по­-сил­но древ­ни­те гър­ци са оби­ча­ли и це­ни­ли външ­на­та те­лес­на об­вив­ка и са из­пада­ли в дъл­бо­ка тъ­га при ней­но­то отхвърляне, тол­ко­ва по­-с­ла­бо са я це­ни­ли пос­ле­до­ва­те­ли­те на Буда, считай­ки я за нещо, ко­ето тряб­ва да бъ­де от­х­вър­ле­но час по-скоро. А с то­ва бе­ше свър­за­на и ос­нов­на­та за­дача на Буда: да се во­ди бор­ба сре­щу жаж­да­та за оно­ва съществувание, ко­ето чо­ве­кът во­ди в око­ви­те на външна­та те­лес­на обвивка.

А се­га не­ка да се по­то­пим още по­-дъл­бо­ко в све­то­усе­ща­не­то на Буда. Тук ние се на­тък­ва­ме на нещо, ко­ето в рам­ки­те на бу­диз­ма мо­же да се раз­г­леж­да ка­то един вид те­ория за пос­ле­до­ва­тел­ни­те ин­кар­на­ции на човека. В слу­чая не ста­ва ду­ма за това, ко­ето от­дел­ни­ят чо­век мис­ли вър­ху те­ори­ята на Буда, а за това, ко­ето е про­ник­на­ло в съз­на­ни­ето на

Докато по­уча­ва цар Милинда, Нагазена из­би­ра и ед­на дру­га притча. „Погледни ба­де­мо­вия плод, кой­то рас­те на дървото", каз­ва той, „и поми- сли, че се­ме­то е взе­то от друг плод, за­ро­ве­но е в зе­мя­та и изгнива; но от не­го из­рас­т­ва дървото, на чи­ито кло­ни виж­да­ме ба­де­мо­вия плод. Мо- жеш ли да твърдиш, че пло­дът върху дър­во­то има не­що об­що с он­зи плод, с оно­ва семе, от ко­ето е из­рас­на­ло дървото, ос­вен име­то и външна­та форма?" - Нагазена ис­ка да каже: Колкото об­що има ба­де­мо­ви­ят плод вър­ху дър­во­то с он­зи ба­де­мов плод, кой­то е бил по­сят в зе­мя­та ка­то семе, тол­ко­ва об­що има и чо­ве­кът със сво­ята пре­диш­на инкарнация; и кой­то вярва, че това, ко­ето стои пред нас ка­то човек, неп­ре­къс­на­то зас­т­ра­ша­ван от бо­лес­ти и смърт, е не­що друго, ос­вен име и форма, до­пус­ка съ­ща­та грешка, как­то и онзи, кой­то вярва, че в ка­ляс­ка­та - в ду­мата „каляска" - се съ­дър­жа не­що друго, ос­вен ней­ни­те части: колелета, оси, се­дал­ка и т.н. От пре­диш­на­та ин­кар­на­ция в но­ва­та ин­кар­на­ция не пре­ми­на­ва ни­що от това, ко­ето чо­ве­кът е свик­нал да на­ри­ча свой Аз.

Ето кое е важното! И неп­ре­къс­на­то след­ва да подчертаваме: не ста­ва ду­ма за това, как един или друг ин­терпре­ти­ра то­зи или он­зи из­раз на Буда, а как бу­диз­мът нав­ле­зе в съз­на­ни­ето на поколенията, как­во той можа да пред­ло­жи на душите! А как­во бу­диз­мът да­де на душите, то­ва е по­ка­за­но съв­сем яс­но и наг­лед­но с притчата, в ко­ято се раз­каз­ва за цар Милинда и бу­дис­т­кия мъд­рец Нагазена. Това, ко­ето ние на­ри­ча­ме „Аз" и за ко­ето казваме, че чо­ве­кът го усе­ща едва, ко­га­то за­поч­не да раз­миш­ля­ва за сво­ята вът­реш­на същност, за не­го бу­дис­тът казва: Всъщност то е нещо, как­то всич­ки дру­ги неща; то при­над­ле­жи към све­та на Майя и изоб­що не пре­ми­на­ва от ед­на ин­кар­на­ция в дру­га инкарнация.
Веднъж, ма­кар и по друг повод, аз споменах: ако на мяс­то­то на бу­дис­т­кия мъд­рец би зас­та­нал един христи­ян­с­ки мъдрец, не­го­ви­те ду­ми към цар Милинда щя­ха да са съв­сем други. Будисткият мъд­рец се об­ръ­ща към царя: Погледни каляската: колелета, се­дал­ка и т.н., то­ва са час­ти­те на каляската, и из­вън всич­ки тях, „каляска" е са­мо име и форма. Когато из­го­ва­ряш ду­ма­та „каляска", ти не се доб­ли­жа­ваш до реалността; ис­каш ли да се доб­ли­жиш до реалността, ти тряб­ва да на­зо­веш частите.

В съ­ща­та си­ту­ация хрис­ти­ян­с­ки­ят мъд­рец би се из­ра­зил по съв­сем друг начин: О, мъд­ри ца­рю Милинда, ти прис­тиг­на тук със сво­ята каляска. Погледни се­га та­зи каляска: там ти виж­даш са­мо от­дел­ни­те ко­ле­лета, се­дал­ка­та и т.н. Но аз те питам: Можеше ли да прис­тиг­неш тук са­мо с колелетата? Можеше ли да пристиг­неш тук са­мо със седалката? и т.н. Следователно, към ко­ято и част да посегнеш, ти не мо­жеш да пъ­туваш с нея до тук! Доколкото са от­дел­ни части, те със­тав­ля­ват каляската; но ти не мо­жеш да дойдеш до тук вър­ху частите. И ко­га­то от­дел­ни­те части, взе­ти заедно, об­ра­зу­ват каляската, не­об­хо­ди­мо е и не­що друго, ос­вен това, че те са части. В слу­чая е не­об­хо­ди­ма ед­на точ­но оп­ре­де­ле­на ми- съл, ко­ято свър­з­ва час­ти­те в ед­но цяло. Да, ми­съл­та за ка­ляс­ка­та е не­що из­вън­ред­но необходимо: наистина, ти не мо­жеш да го видиш, но тряб­ва да признаеш, че то съществува! - После мъд­ре­цът би пре­ми­нал към чо­ве­ка и би казал: От от­делния чо­век ти мо­жеш да ви­диш са­мо външ­но­то тяло, външ­ни­те пос­тъп­ки и външ­ни­те ду­шев­ни из­жи­вя­вания; но у чо­ве­ка ти виж­даш не­го­вия Аз тол­ко­ва малко, кол­ко­то и име­то „каляска" в ней­ни­те от­дел­ни части. Но как­то час­ти­те об­ра­зу­ват не­що съв­сем друго, ко­ето имен­но ти поз­во­ли да пъ­ту­ваш до тук, та­ка и части­те на чо­ве­ка об­ра­зу­ват не­що съв­сем друго, а имен­но това, ко­ето пред­с­тав­ля­ва „Аза". Азът е не­що действително, ко­ето съ­щес­т­ву­ва в свръх­се­тив­ния свят и ко­ето пре­ми­на­ва от ед­на ин­кар­на­ция в дру­га ин­кар­нация.

Как тряб­ва да си пред­с­та­вим схе­ма­та на бу­дис­т­ко­то уче­ние за реинкар- нациите, ако ис­ка­ме да я на­ри­су­ва ме спо­ред са­ма­та бу­дис­т­ка те­ори­я­.­/виж ри­сун­ка­та на дру­га­та страница/.

С пъл­ния кръг ние изоб­ра­зя­ва­ме съ­щес­т­ву­ва­ни­ето на един чо­век меж­ду раж­да­не­то и смъртта. Човекът умира. Нека да обоз­на­чим мо­мен­та на не­го­ва­та смърт с от­вес­на­та ли­ния АВ. Какво впро­чем ос­та­ва от всич­ко онова, ко­ето се раз­г­ръ­ща в нас­то­ящия жи­вот меж­ду раж­да­не­то и смърт- та? Остава един сбор от причини, ре­зул­та­тът от делата, ос­та­ва всич­ко онова, ко­ето чо­ве­кът е из­вър­шил ка­то доб­ро или зло, кра­сиво или гро- зно, ум­но или глупаво. Това, ко­ето остава, про­дъл­жа­ва да съ­щес­т­ву­ва и из­г­раж­да ед­но яд­ро от причини, С, за след­ва­ща­та инкарнация. Около то­ва яд­ро от причини, през след­ва­ща­та ин­кар­на­ция Д, се гру­пи­рат но­ви ­

телес­ни обвивки; и с ог­лед на то­ва при­чин­но яд­ро от миналото, те из­пит­ват но­ви усе­ща­ния,из­жи­вя­ва­ния и факти. После от те­зи из­жи­вя­ва­ния