Лекции по Облигационно право Конов
Въпрос 90. Субективно основание на отговорността. Принципът без вина няма отговорност. Проблемът за обективната деликтна отговорност
Изтегляне 3.04 Mb.
|
Въпрос 90. Субективно основание на отговорността. Принципът без вина няма отговорност. Проблемът за обективната деликтна отговорност.ВинатаИма и безвиновна отговорност и въпросът за нейното съществуване е най-спорен в областта на деликтната отговорност. В тази област правилото без вина, няма отговорност, което безспорно трябва да подкрепим в областта на наказателното право ни се струва значимо. Принципът "без вина няма отговорност" има източника си в няколко посоки: В морала Идеологически съображения Отказът да се види противоправното състояние като дефиниция за противоправния резултат и отнасянето на това противоправно състояние като последица от нечие човешко поведение да ни конструира правонарушението прави да се мисли по следния начин: могат да действат противоправно, а това значи и виновно само хората, не и природата, не и неодушевените предмети и следователно не можем да имаме отговорност без вина, а ако все пак се дължи някакво обезщетение, когато нещо се е случило без вината на човека, то няма да бъде обезщетение, а нещо друго - не отговорност, а гаранция, застраховка или нещо подобно. Принципът "без вина няма отговорност" излиза в правото като догма на три пъти и то по необщоважими съображения: римското право не се е занимавало, както и по-късното, особено настоятелно и са неглижирали изискването за вина, когато се е смятало, че се получават едни целесъобразен икономически и справедлив резултат. Но Юстиниановата кодификация се е опитала за пръв път да наложи принципа, търсейки във всяка една хипотеза някаква вина. Това изглежда е станало по повод утвърдената вече християнска религия, чийто морални ценности са изисквали един такъв морален компромис на правото. втори път този принцип е бил поставен като основно изискване през XIX в. също така от морални съображения. Най-ярък негов привърженик е бил Йеринг, който в книгата си "Вината в римското право" е казал, че в крайна сметка от уважаването на този принцип може да се съди за културното развитие на един народ. Ако този принцип би следвало да се поддържа във всички случаи в областта на наказателното право, поради неговата репресивна функция, обезщетителната функция в областта на гражданската отговорност е изиграла шега на Йеринг. Тогава в действителността вече са били вкарани онези опасни и неконтролируеми фактори, които са били в състояние да направят изключително големи поразии, без да можем да упрекнем някой във вина и се оказва, че спазването именно на принципа на вината ще доведе до един несправедлив, а дори и до един неморален резултат. Иначе бихме казали: известно е, че парните котли във фабриките от време на време гърмят дори и добре да са поддържани. Не бихме могли да упрекнем фабриканта в никаква вина и не може да се претендира обезщетение. трети път от зле разбрани идеологически съображения принципът за вината се е поддържал и в социалистическото право. Ленин е казал, че от буржоазното право трябва да се вземе всичко, което е морално, прогресивно и в защита на трудещите се. Не е казал обаче какво точно може да се вземе. Йеринг е буржоазен учен от либералния период, от времето на възхода на буржоазната теоретична мисъл и е по-правилна от наложилата се концепция от времето на загниващия капитализъм. Принципът "без вина няма отговорност" би могъл да се разглежда като една изкуствена догма. Поддържане на този принцип идва и по инерция от наказателното право. Различни теории в НП са подменили въпроса кой е виновен, кой е извършил престъплението да бъде наказан с другия въпрос: кой е потенциално опасен, за да го накажем, като по този начин спасим обществото от него. Безспорно е, че и законът и съдебната практика предвиждат хипотези на обезщетение, които не почиват на вина. Напр. чл.50 ЗЗД: За вредите, произлезли от каквито и да са вещи, отговарят солидарно собственикът и лицето, под чийто надзор те се намират. Ако вредите са причинени от животно, тези лица отговарят и когато животното е избягало или се е изгубило. Този текст във всички случаи не почива на вината на собственика или на този, който надзирава вещта (те отговарят солидарно), защото, ако някой от тях може да бъде упрекнат във вина, няма да може да се носи отговорност по чл.50 за вреди от вещи, а по чл.45 - за лично виновно действие. Така собственикът на чука, с който съм ви ударил по главата няма да отговаря за това, че главата ви е счупена. Но когато едно устройство гръмне само или поради скритите си вътрешни енергии или просто така, без някой погрешно да е манипулирал тогава ще се носи отговорността по чл.50. Т.е. оказва се, че отговорността по чл.50 е изключена когато някой е извършил нещо погрешно и е бил виновен, следователно тя самата е безвиновна. А и искът ще бъде насочен към различни лица: веднъж към собственика, респ. този, който упражнява надзор, втори път - към лицето, което е действало неправилно. Но отговорът дали това са отговорности или не до голяма степен зависи от нашето желание. Стоейки твърдо на принципа "без вина няма отговорност" ние можем да си позволим лукса чрез някакви логически еквилибристики да защитим този принцип. Единият начин е да се взираме така настойчиво в състава на отговорността, във фактическия състав, който поражда задължението за обезщетение, че от взиране да ни се привиди вина: да кажем, че собственикът отговарял за вината си при манипулиране с вещта и тази негова вина се презюмирала необоримо (Кожухаров). Как да установя, че не съм виновен за това, че моето куче изяде съседските цветя след като фактите са против мен - то ги изяде. Това е всъщност по-старата теза на практиката и на доктрината, която изглежда се опитва да възкреси конструкцията на Юстиниан - когато трябва да носим отговорност трябва да конструираме вина, та ако ще и тази вина да е така фингирана, че да е очевидно, че не е никаква вина. Вторият, по-модерен подход, дошъл у нас до голяма степен от съветските автори е следният: когато гражданското право свързва с някакви състави, сред които няма вина задължение за обезщетение това не е гражданска отговорност, защото отговорност без вина няма, а е нещо друго, някаква гаранция, застраховка. Много е трудно да се оборят тези теории с доводи, черпени от самите тях. Палмар "Три принципа на отговорността без вина" - статия, публикувана в Международно ревю за сравнително право, кн.4 1987г. При оспоримостта на понятията "вина", "причина" можем да си отговорим на въпроса налице ли е в даден случай отговорност без вина или не на базата на три принципа: Забраненост на резултата - противоправност на състоянието, което причинява вреди Наличие на фактическа причинна връзка, на фактическа каузалност между този забранен резултат и поведението на лицето, чиято отговорност обосноваваме - защото вината се оказа критерий за правна релевантност на тази фактическа причинна връзка. Тук този критерий се оказва да е отказан като приложим. Ограниченост на възможностите за екскулпиране. Прилагайки тези критерии към различните състави, за които се претендира от едни автори, че представляват безвиновна отговорност, а от други (поддръжници на принципа "без вина няма отговорност") се поддържа, че това не са отговорности, бихме могли да стигнем до следните изводи: забранеността на резултата е очевидна и при вредите от вещи и при отговорността за действия на работници и служители и при отговорността при ядрена катастрофа и при отговорността по чл.200/2 КТ - предприятието отговаря за трудовата злополука, дори тя да е причинена от непреодолима сила; очевидно е стесняването на възможностите за екскулпиране - няма как да се освободя от отговорност след като кучето ми е изяло цветята; дали има фактическа каузалност между поведението на отговорните лица и този противоправен резултат, защото при отговорностите такава каузалност има, а при гаранциите - няма. Ако не беше моята вещ, която аз съм вкарал в оборота, от която извличам ползите нямаше да настъпи този резултат. Деликтна отговорност без вина. Чл.45 ал.1 гласи: “Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму”. А според ал.2: “Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното”. Идеята на това правило е че отговорността за лично действие в общия случай се вменява не само заради резултата, но и заради субективното отношение на дееца, схванато като противоправно поведение, погрешно поведение, което той е можел да избегне, полагайки грижата на добрия стопанин. Оттук и принципа, че без вина няма отговорност. Винаги обаче, е имало отговорности без вина, без погрешно поведение, както в областта на договорната отговорност, така и при деликтите. Един от днешните опити да се оправим в бъркотията на днешната безвиновна отговорност, принадлежи на Бауман. Според него, за да разберем дали сме изправени пред една безвиновна отговорност или пред нещо , което не е отговорност, трябва да приложим три критерия: 1) забраненост на резултата; 2) фактическа каузалност между поведението на отговорното лице и вредите, които се обезщетяват; 3) ограничени възможности за освобождаване от отговорността. И ако забранеността на резултата може да е налице и при една гаранция (защото вие можете да дадете поръчителство срещу неизпълнението на задължението от главния длъжник), то втория критерий показва, че по никакъв начин не можем да видим фактическата каузалност между поведението на гаранта и възникването на противоправния резултат, а оттам на вредите. Обратно, при съставите на безвиновна отговорност, тази каузалност съществува и просто фактическия каузален процес е релевантен в по-големи или в абсолютни граници. Можем ли да кажем, че длъжника би изпълнил по-добре, ако го нямаше поръчителя?! – Абсурд! Но можем ли да си зададем въпроса: щеше ли да има увреждане от моя автомобил, ако аз нямах автомобил? Ако не беше моето поведение да имам автомобил, нямаше да се стигне до това положение. Така, че идеята за фактическата каузалност е нещото, което се съчетава с ограничените възможности за освобождаване от отговорност и показва хипотезите на безвиновна отговорност. Ако се питаме защо се носи тази отговорност, можем да намерим няколко обяснения: 1) Теорията на риска 2) Теорията на стимулирането 3) Теорията на разпределянето на последиците на широк кръг лица Измежду тези три теории, най-точно обяснява основанието теорията на риска. Отговорността се носи не само заради погрешното поведение, ами и заради доброволно поетия, от някой риск при избора на поведение, по принципа “комуто ползите, нему и неблагоприятните последици”. И самия факт, че аз съм предпочел да имам автомобил, възлага, от гледна точка на закона, отговорността за риска, който аз съм поел да причиня вреди, макар моето поведение да не е противоправно. Ако се върнем към принципа “без вина няма отговорност”, можем да го съобразим по два начина – или ако кажем, че той има ограничено действие, или ако забраним всички потенциално опасни дейности. Никъде обаче не се забраняват всички потенциално опасни дейности. На повечето места има ограничение на скоростта, с която се движат автомобилите, емпирично установена. На базата на някакви идеи е казано, че е правомерно да се движат със скорост 90 км/ч. От 90 км/ч на горе започва зоната на противоправното действие, на погрешното действие. И когато вие причините вреди от катастрофа с превишена скорост, ще отговаряте за личното си виновно поведение, защото сте вършили нещо забранено. Но не можем да махнем автомобилите въобще. Извън забраната, остава зоната на риска, в която зона поведението е правомерно, но въпреки това, ако се причинят вреди, ще се носи отговорност. И ако се запитаме за субективното основание на тази отговорност, това е свободата на избора на поведението. Теорията на стимулирането. Безвиновната отговорност има за цел да стимулира към повишаване на безопасността. Третата теория, идва от това, че много от дейностите, които са опасни са не само индивидуално, но и обществено полезни. В този случай риска трябва да бъде разпределен между всички които се ползват от тези дейности – нещо, което става чрез застраховките или разни бонове. Изтегляне 3.04 Mb. Сподели с приятели:
|