Лекциите: Благой Видин Тема №1 Понятие за съвременно международно право. Определение. Характерни особености



страница1/8
Дата21.07.2016
Размер1.16 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8

Международно публично право Титуляр на лекциите: Благой Видин

Тема № 1 Понятие за съвременно международно право. Определение. Характерни особености.
Съвременното МП е спорен в теорията термин. Редица автори считат, че МП не може да бъде разделяно на съвременно и на класическо МП, но промените, настъпили в МП за периода от началото на века дават основание да се направи изводът, че става дума за нов тип МП. Промените в МП се обуславят от обективни фактори:

  1. научно-техническият прогрес. Неговото въздействие се изразява във възникването на нови отрасли на МП (космическо право), в нарастналите възможности на човечеството да влияе върху природната среда. Така възникват нови глобални проблеми, които засягат човечеството като цяло и чието решаване изисква съгласуването на усилията на всичк страни. МП е инструментът за преустройството на международните отношения.

  2. ролята на развиващите се страни или страните от третия свят. Процесът на деколонизация води до появата на голям брой независими държави. Тези страни са обединени от общи интереси и представляват влиятелна група в МП в цели отрасли.

Държавите са разделени и до днес по идеологически признак. Тяхното деление, започнало от 1917г. ускорява процеса на деколонизация. От друга страна, след разделянето на света на цивилизовани и нецивилизовани народи МП се развива под влиянието на противоположни социални ценности. Като резултат се засилват регионалните тенденции в МП. Регионалните норми ограничават ефективността на ерудбата, дадена с общото МП – това се отнася до поддържането на международния мир и сигурност.
Основните промени в МП се свеждат до субектите на МП:

  1. Утвърждават се международните организации като важен фактор в международните отношения и като нови субекти с ограничена правосубектност. Появяват се нови субекти – нации и борещи се за национална независимост народи, в някои случаи може да се говори за международна правосубектност на индивида.

  2. Изменят се характерът и формите на международната отговорност. Разширява се международната наказателна отговорност на индивидите за международни престъпления.

  3. Други – международният договор се превръща в предпочитан източник на МП; получават признание императивните норми; появяват се нови дялове на МП – международно икономическо право, право на международните организации, международно трудово право, международна защита на правата на човека и др.

МП представлява самостоятелна система от правни норми, която не е дял от националното право. В зависимост от международните отношения, които регулира, МП се разделя на отрасли, както и националното. Някои от тях са на дипломатическото право, правото на договорите, морското право и др.

Прието е в теория и практика да се използва наименованието международно право, защото названието международно публично право не е съвсем точно. Исторически се произхожда от римското jus gentium. Терминът и днес се използва, за да се посочи предшественикът на МП, но нито в древния Рим, нито сега това съответства на МПП. Jus gentium се е прилагал към чужденците в Рим и е регулирал както публичноправни, така и частноправни въпроси.

По-късно се извежда терминът междудържавно право. В действителност в течение на дълъг период от време държавите са били единствените субекти на МП.

Исторически Великата френска революция има голяма тежест при определянето на “международното право”, като издига една от своите идеи – разбирането, че народите са субекти на МП и ги противопоставя на държавите.

В съвременното право става дума за международно право, действащо между държави, нации и народи, които са на път да създадат свои самостоятелни държави, международни организации и други образувания или физически лица, които притежават определена международна правосубектност.

Корените на определението публично откриваме в римското право – значението на понятието jus publicum не е съвсем ясно. Публичното право е представлявало част от римското действащо право и е регулирало дейността на държавата в най-широк смисъл. Установените норми в jus publicum не е можело да се изменят от индивидите посредством техни допълнителни споразумения, очевидно е едно поставяне на определени норми в качеството им на общи над останалите. Това обединяване е предпоставка и условия за защита на обществения интерес. Това е основната идея на публичното право.


Определение

Международното право е система от правни норми – договорни, обичайни и други, които регулират международните отношения в сферата на междувластни отношения. Създават се от самите субекти на МП, преди всичко от държави и международни организации. Спазването на МП се осъществява доброволно, а в случай на необходимост се гарантира с индивидуална или колективна принуда, осъществявана от държавите и международните организации.



МП е правна система, независима от вътрешнодържавното право, но двете системи си въздействат взаимно.
Характерни особености на международноправната система

  • Международната система е децентрализирана. В нея отсъства върховна власт, не същестуват законодателни, съдебни и изпълнителни органи, присъщи за всяка национална система.

  • Международното право е система, която се основава на суверенитет, при това – главно на взаимодействието на субекти, носители на суверенитета. То е единственото възможно право, което може да съществува между суверенни субекти.

  • Спорна е тезата за примитивността на МП. Над суверенните държави няма висша власт и те сами създават норми, с които се обвързват. Ето защо МП рядко се нарушава от вътрешнодържавното.

  • Международната система е слабо интегрирана и децентрализирана. За нея е присъща тенденция да се институционализира. Ролята на международните организации нараства.

  • Няколко са основните различия между вътрешнодържавното право и МП – основните са във връзка със:

    • Субектите, обекта на МП, източниците, спазването на източниците

Тема № 2 Съдържание и форма на международноправните норми. Диспозитивни и императивни норми.
Правната норма обикновено се определя като общо правило за поведение. Тя е адресирана към индивидуално неопределен кръг от субекти на правото. Може да бъде също абстрактно правило за поведение – такива са нормите на общото международно право – което действа в отношенията между всички държави.

  • Освен общото, съществува и локално, регионално, партикуларно международно право. То се състои от норми, които действат между ограничен кръг субекти на МП. Когато става дума за локална норма на МП, тя може да бъде индивидуализирана или персонифицирана, макар и рядко. Според едно деление международните договори са многостранни и длустранни, като двустранните договори съдържат винаги норми, които са персонифицирани – правата и задълженията са винаги конкретно адресирани.

  • Друга особеност на МП е, че при една висока степен на нормативност, то има различна, понякога ниска степен на определеност. В миналото цялото МП е имало ниска степен на определеност, поради липсата на орган или институция, която да се занимава със систематизацията на договорите или обичаите. Днес фактор, който обуславя ниската степен на определеност на нормите е съществуването на международния обичай – правило за поведение, което се признава като норма в отношенията между субектите на МП, то това е едно мълчаливо споразумение, което не е явно изразено.

  • Правната норма е общо правило за поведение, създадено с цел да се прилага многократно. Това не е така при всички международни договори – т.нар. правообразуващи международни договори и договори сделки. Редица международни договори се създават, за да се постигне конкретна цел, след което се прекратяват.

  • Логико-юридическа структура на нормите – при изграждането на тази структура се имат пред вид нейните три елемента – хипотеза, диспозиция и санкция:

    • Хипотеза описва обстоятелствата, при наличието на които адресатите на тази правна норма са задължени да изпълняват правилото за поведение

    • Диспозицията - съдържа правилото за поведение, което определя правата и задълженията за субектите

    • Санкцията - описва правните последици, предназначени да се реализират в случай на неизпълнение на главното предписание

В МП не се среща подобна структура. Хипотезата с известно приближение може да се разглежда като съдържаща се в преамбюлите на международните договори, но понякога е разпръсната в текста на целия договор. Санкцията би могла да се търси в определен отрасъл на МП – правото на международната отговорност.
Диспозитивни и императивни норми

Легалното определение за императивна норма се съдържа в член 53 на Виенската конвенция за правото на договрите от 1969г. В него се казва, че международният договор е нищожен, ако в момента на сключването си противоречи на императивна норма от общото международно право. За целите на конвенцията императивна норма от общото международно право е такава, която се приема и признава като такава от международната общонст като цяло, отклонението от която е недопустимо и която може да бъде изменена само от последваща норма от общото МП, имаща същия характер.

В конвенцията се определят и последствията от такова противоречие. Възможни са две хипотези:


  • когато се сключва договор в противоречие с вече съществуваща императивна норма. Държавите са длъжни да отстранят всички последствия от договора, доколкото е възможно.

  • когато договор влиза в противоречие след своето създаване с новопоявила се императивна норма. Запазват се всички права и задължения за страните по договора, доколкото това положение не противоречи на новата императивна норма.

Не съществува изчерпателно изброяване на императивните норми.

Както императивните, така и диспозитивните норми в МП са задължителни за изпълнение. Разликата е в съдържанието на тяхната задължителност. Диспозитивните норми допускат сключването на споразумения между страните с друг договор, с който се изменят разпоредбите, установени с предишни споразумения, докато с императивните норми се установява забрана да се сключват споразумения, които изменят разпоредбите, установени от императивните норми.

Императивните норми в МП са относително ново явление. Появата им се свързва с усложняването на обществените отношения, регулирани от МП – когато се появяват отношения, които засягат интересите на всички държави, възниква нуждата да се осигури предимство на общия интерес над частния.

Огромният брой в съвременното МП са диспозитивни. Императивните норми са изключение и тяхното съществуване специално се доказва. Докато не бъде доказано друго, всяка норма в МП се разглежда като диспозитивна.

Същността на императивните норми в МП е предмет на обширни изследвания. Една широко разпространена аналогия в правната литература е с понятието “публичен ред”. Съображението за публичен ред е широко разпространено и признато от всички национални правни системи. Използват се и други сродни наименования като “обществен ред”, “добри нрави” и т.н. Най-общо това понятие може да се определи като признаване съществуването на принципи, които могат да ограничават свободата на договорна инициатива между отделните субекти, з ада се гарантира общ интерес. В МП отсъства власт, подобна на законодателната, съдебната и изпълнителната в една държава, затова и понятието публичен ред не може да се прилага в същия вид, в който се използва във вътрешното право.

Държавите сами създават нормите, с които се обвързват и сами установяват кои норми са императивни. Като правило императивните норми са норми от сферата на общото международно право.

Освен идеята за общия интерес, съществуването на императивни норми има и още едно значение. Съществуването им се налага и от необходимостта да се осигури на правото непротиворечивост и съгласуваност. В системите на вътрешното право това се осъществява в условията на законодателната и съдебната власт. В МП императивните норми безспорно установяват известна йерархия на правните норми.

Тема № 3 Понятие за източници на МП. Особености на нормотворческия процес. Видове източници на МП.
Понятие за източници

Източниците в МП могат да се определят като форми, в които съществуват нормите на МП. В доктрината по МП често източниците се делят на материални и формални.



  • Формални – форми, в които съществуват правните норми.

  • Материални – социални явления, които оказват влияние върху процеса на създаване на правните норми. Това могат да бъдат различни социални норми, правосъзнанието, материалните условия на живот на обществото. Терминът материални източници се отнася до процеса на създаване на нормите на МП. Става дума за обективни условия, които обуславят волеизявлението на субекта на МП.

Тук използваме понятието източници в т.нар. формален смисъл.

В МП не съществува изчерпателно изброяване на неговите източници. Обикновено изследването на въпроса започва от Статута на Международния съд на ООН. В член 38 на статута са изброени източници на МП:

1. Съдът, чиято функция е да решава в съотвествие с международното право – спорове, отнесени до него, прилага:

а) международните конвенции както общи, така и специални, които установяват правила, изрично признати от спорещите държави

б) международния обичай като доказателство на общата практика, призната като право

в) общите принципи на правото, признати отцивилизованите нации

г) под резерва на разпоредбите на член 59, съдебните решения и доктрината на най-квалифицираните автори на различните нации като помощни средства за установяването на правните норми.

...”

Извън изброеното в Статута остават юридически задължителните актове на международните организации, които също съдържат права и задължения за субектите на МП.

От понятието “източник на международното право” е необходимо да отграничим понятието “източник на международноправни задължения”. Второто понятие е по-широко и включва едностранните актове, с които се поемат международни задължения и решенията на международните съдилища, на международните арбитражи или други форми на уреждане на спорове, чиито окончателни изводи спорещите субекти са признали за задължителни.
Особености на нормотворческия процес

Особеностите се определят преди всичко от участващите в нормотворческия процес субекти. Най-значителен брой норми в МП се създава от суверенните държави. Суверенното равенство между държавите като основен принцип на МП допуска налагането на задължения на една държава само с нейното изрично съгласие.

Принципът на суверенното равенство на държавите се състои от два елемента:


  • Зачитане на суверенитета – държавите притежават суверенитет от момента на своята поява. Суверенитетът им принадлежи, независимо от каквото и да е външно волеизявление.

  • Равнопоставеност - следствие е от суверенитета и го допълва с признаване на юридическото равенство между държавите.

С налагането на принципа на суверенното равенство се появяват и първите теоретически обяснения на нормотворческия процес в МП.

Хуго Гроций смята, че съществува право, което се създава с общото съгласие на държавите. Според него МП е право, регулиращо отношенията между държавите или техните владетели, като източник на правото е природата, създадена по законите божии. Главни източници на МП във формален смисъл той счита, че са обичаят и договорът.

Емер де Вател продължава същата логика. Различава естествено от позитивно право (позитивното право е произволно или право, което се поражда от съгласието на народите). Позитивното право се дели на доброволно (извежда се от презюмираното съгласие), конвенционно (от ирично заявеното съгласие) и обичайно (от мълчаливото съгласие).

Мартенс нарича естественото право общо, защото свързва всички държави и при това независимо от тяхната воля, още го нарича необходимо право.

През втората половина на ХІХ и началото на ХХ век се налага теорията за споразумението, която изхожда от постулата, че субекти на МП са суверенни държави и единственият начин за създаване на задължиетлни норми е споразумението между тях. Трипел е представител на тази доктрина, счита, че в МП споразумението създава обща воля, получена от сливането на еднаквите воли на държавите и тя е източник на нормите на МП. Общата воля може да бъде само наддържавна.

Междунароната практика дава примери за тенденции, които се отдалечават от модела за абсолютния суверенитет. Това са част от нормите на Устава на ООН, императивните норми на международното право, нормите на някои регионални международни организации.

Съвременната версия на теорията на съглашението е теорията за съгласуване на волите на Тукин. Тя доказва възможността и необходимостта от съществуване на общо международно право, еднакво задължително за всички държави. Отрича опростителската теза за еднозначно класовия характер на правото, доказва, че международноправните норми са резултат от “съгласувани воли на държавите”, които невинаги напълно отразяват международноправните позиции. Международното право не може да се дели на “капиталистическо” и “социалистическо”, а представлява право и във всеки случай МП не е оръжие за класова борба. Като цяло теорията за съгласуване на волите е своеобразна мотификация на теорията за съглашението, но е по-прагматична и по-съвременна.



Тема № 4 Понятие, видове, структура и наименование на международните договори. Ролята на международния договор в съвременното международно право.
Международният договор се приема за основен източник на МП. Правото на международните договори е една обширна и добре обработена част от международното право. В резултат на извършената кодификация на нормите относно международните договори, те са почти изключително договорни.

Понастоящем в сила са Виенската конвенция за правото на договорите от 1969г. и Виенската конвенция за правото на договорите между държави и международни организации или между международни организации от 1986г.

Международният договор може да бъде определен като споразумение между субекти на международното право, независимо от неговото конкретно наименование и независимо от това, дали споразумението се съдържа в един или в няколко свързани помежду си документа.
В международното право не съществува ограничение да бъдат сключвани договори в устна форма. Те са редки случаи и и са предмет на обичайноправно регулиране.

Конвенциите приемат, че наименованията на договорите нямат правно значение. В същото време международната практика е изработила някои утвърдени термини за определени категории договори:



Компромис – споразумението за предаване на един спор за уреждане от арбитражен съд.

Конкордати – споразуменията, сключени между Светия престол и суверенна държава.

Пакт – подчертава се политическият характер на договорите.

Използват се и наименованията трактат, конвенция, спогодба, договор, споразумение, протокол и др.

Ако се придържаме към текста на конвенцията, наименованието на договора няма значение. Ако се придържаме към един практически подход, то безспорно се отделят договори според тяхното наименование. В практиката в България, ако не е наложено изрично наименование от международния договор, за многостранните договори се използва терминът “конвенция”, за двустранните – “договор”. Визовите споразумения обикновено се наричат “спогодби”.
Страни по договора могат да бъдат всички субекти на МПП, но не всички имат еднакъв обем договорна провоспособност. Най-пълна, неограничена договорна правоспособност имат суверенните държави.

Според броя на участниците, договорите биват:



  • Двустранни

  • Многостранни

Според предмета си договорите биват:

  • Политически

  • Икономически

  • В областта на транспорта

  • В областта на здравеопазването и др.

Според адресатите или съдържанието си договорите биват:

  • Общи – насочени са спрямо всички лица ; уреждат въпроси от всички сфери на обществените отношения

  • Специлазирани – насочени са спрямо дадена категория индивиди ; регулират само конкретен сектор

Според обхвата на договора:

  • Универсални – споразумението е от значение за всички субекти на МПП

  • Регионални – споразумението е от значение само за определени субекти, групирани в интересите си поради географското си положение и сфера на дейност




  • Срочни и безсрочни – срокът на действие на договора може да бъде продължен преди изтичането му –пролонгация.




  • Договори, които обвързват само страните по тях и такива, които предвиждат права и задължения за трети страни – задълженията за трети страни са допустими само при тяхното изрично писмено съгласие.




  • Договори-сделки – не създават нови правила в международното право, а само използват съществуващото право и в този смисъл имат характера на сделка. Прекратяват се с постигане на поставената цел.

  • Договори – закони – нормоустановителни договори – имат за цел постоянно повтарящо се спазване. Нормите, създадени от договора, не прекратяват своето действе след изпълнение от страните.


Структура

Международният договор в структурно отношение се състои от три части:



  • Преамбюл – съдържа страните по договора, мотивите и други данни

  • Основна част – излага собствено съдържанието на договора

  • Заключителна част – посочва начините и срокът на влизане в сила на договора, срок на действие ...

Договорът може да съдържа и приложения. По взаимно съгласие на страните приложенията може да се смятат за неразделна част от договора.
Всеки договор урежда отношенията между страните чрез създаване, изменяне или прекратяване на взаимни права и задължения и всяко нарушение на задължение, произтичащо от договора води до международна отговорност.


Тема № 5 Сключване. Традиционна техника. Ускорено и опростено сключване на международните договори.
В изработването на международни договори не съществува задължителен език. В миналото такъв е бил латинският, който по-късно е изместен от френския. Постепенно като официален език се налага английският. В момента се смята за утвърден принципът за равнопоставието на езиците за участниците в договора. Това означава, че страните са свободни да се договарят на кои езици да се изработи договорът. Този въпрос има важно значение, тъй като договорът е явно сключено споразумение и извън своя текст той не съществува.

Процедурата по създаването на международния договор е в значителна степен формализирана. Работата по създаването на един договор започва с установяване на пълномощията.

Съгласно Виенската конвенция от 1969г. следните лица могат да представляват своите държави без специални пълномощия:


  • Държавните глави, главите на правителства и министрите на външните работи – за всички действия, отнасящи се до сключване на договора

  • Главите на дипломатически представителства – за приемане текста на бъдещия договор само със страната, в която са акредитирани

  • Представителите на държавите при международни организации, техни органи или международни конференции – аналогично на главите на дипломатическите представителства.

Изработването на един международен договор се дели условно на две части:

    1. Съвместни, колективни действия на участниците в преговорите – изготвя се текстът на бъдещия договор

    2. Индивидуални действия на държавите, с които те изразяват своето съгласие да се обвържат юридически с текста на договора, т.е. превръщането му в норма на МП.

Текстът на договора се установява като автентичен и окончателен с отделна процедура. Обикновено това е предварително подписване, по-известно като парафиране. Възможно е това да стане и по друг ред, съгласуван между участниците в преговорите, в това число и с подписване или чрез подписване ad referendum.

Съгласието на държавите може да стане посредством:



  • Подписване

  • Подписване ad referendum – което, ако се потвърди, означава окончателно подписване

  • Размяна на документи – ноти, писма, международната практика използва размяната на документи като сключване на международен договор в опростена форма

  • Утвърждаване - най-често от изпълнителния орган на държавата

  • Ратификация - необходимо е одобрението на компетентния държавен орган – за Република България това е Народното събрание. В България ратификацията се осъществява със закон. Член 85 от Конституцията определя кои договори задължително подлежат на ратификация


Традиционна техника

Първи стадий – съгласуване на волята на субектите на МП относно изработването на текста на договора – преговори, конференция за разработването на многостранен международен договор. Съгласуваният текст се парафира и подписва.

Втори стадий – съгласие на договарящата се страна относно обвързването й с юридическите задължения, произтичащи от разпоредбите на договора.
Ускорена процедура при сключване на многостранни договори с участието на международни институции

В някои международни институции се прилага ускорена процедура за разработването и приемането на текста на многостранни договори. В рамките на международните организации все повече се разработват и сключват многостранни опростени форми и ускорени процедури за тяхното приемане. В това отношение се отличават специализираните организации при ООН и нормотворческата практика на МОТ. Съгласно утвърдената в Устава на МОТ оригинална техника за разработване и приемане на актове, максималният срок е две години (процедура за двойна дискусия), но съществува и процедура за ускорена дискусия за една година.


При подписването на международни договри се спазва определен ред. Двустранните договори се подписват по правилото на алтерната.
Тема № 6 Влизане в сила и прилагане. Ратификация и конфирмация на международния договор изобщо и според българското действащо право. Депозитарий.
Договорно закрепване са получили следните начини на изразяване на съгласие за обвързване с международен договор – подписване, размяна на документи, ратификация, приемане, утвърждаване, присъединяване.
Договорът влиза в сила по начин и време, посочени в самия него. Възможно е временно прилагане на договора преди влизането му в сила, ако страните се договорят за това.

Съгласно член 102 от Устава на ООН “всеки договор и всяко международно съглашение, сключени от който и да е член на организацията, трябва колкото е възможно най-скоро да бъдат регистрирани в Секретариата и обнародвани от него.” Нерегистрирането на договора не влияе върху неговата задължителност. Липсата на регистрация лишава страните по такъв нерегистриран договор от възможността да се позовават на този договор, пред който и да е орган на ООН.


Ратификацията е институт, който се използва най-често в международната практика за обвързване на договорите. Терминът “ратификация” произтича от лат. Ratum facere – правя окончателен – и означава, че международните договори се утвърждават съгласно националното законодателство от всшия орган на властта в държавата. Например от държавния глава, от държавния глава със съгласието на висшия орган на властта и от висшия орган на властта.

Конфирмацията е начин за изразяване на съгласие за обвързване с по-маловажни международни договори и се извършва от правителството или други ведомства при условия на онези, които се прилагат по отношение на ратификацията.


В България ратификацията се осъществява със закон. Член 85 от Конституцията определя кои договори задължително подлежат на ратификация:

Чл. 85. (1) Народното събрание ратифицира и денонсира със закон международните договори, които:

    1. имат политически или военен характер;

    2. се отнасят до участието на Република България в международни организации;

    3. предвиждат коригиране на границата на Република България;

    4. съдържат финансови задължения за държавата;

    5. предвиждат участие на държавата в арбитражно или съдебно уреждане на международни спорове;

    6. се отнасят до основните права на човека;

    7. се отнасят до действието на закона или изискват мерки от законодателен характер за тяхното изпълнение;

    8. изрично предвиждат ратификация.



  1   2   3   4   5   6   7   8


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница