Летище артър хейли част първа

3

В полутъмната съблекалня до радарната зала Кийт Бейкърсфелд осъзна, че зяпа в ключа и в пластмасовата му табелка вече няколко минути. Или може би само секунди? Кой знае. Напоследък губеше представа за времето и способност да се ориентира. У дома Натали често го заварваше да стои неподвижен и да гледа безизразно в пространството. И само загриженият й въпрос: „Кийт, къде си?“ го изтръгваше от това състояние и го връщаше към нормални действия и мисъл.

Ето и сега, предположи той, неговото измъчено и изтощено съзнание бе изключило. Някъде в сложната плетеница на мозъка от кръвоносни съдове, мускули, натрупани мисли и емоции има едно малко ключе, един самозащитен механизъм, подобно на термостат в електродвигател, който задействува при прегряване и предпазва мотора от пръскане. Разликата обаче между двигателя и човешкия мозък е тази, че машината може да се остави да почине, ако има нужда. А мозъкът не може.

През единствения прозорец проникваше достатъчно светлина от прожекторите, за да може Кийт да вижда. Но това не му беше нужно. Седнал на дървената пейка, до него недокоснатите сандвичи на Натали, той държеше ключа от хотела „О’Хейгън“ и размишляваше върху парадоксите на човешкия мозък.

Човешкият мозък може да постига възвишени образи, да ражда поезия и радари, да създава Сикстинската капела и свръхзвуковия „Конкорд“ и в същото време, благодарение на своята памет и съзнание, човешкият мозък може да измъчва, да терзае човек, да не му дава минутка покой и единствено смъртта може да го избави от такова мъчение.

Смърт… Забрава… Безпаметност… — И най на края покой… Това бе накарало Кийт да сложи тази вечер край на живота си.

Скоро ще трябва да се върне в радарната зала. До края на смяната оставаха няколко часа и той си даде дума да приключи дежурството си. Сам не знаеше защо, просто смяташе, че така е редно, той винаги всичко беше вършил съвестно. Съвестното отношение към работата беше семейна черта: типична за него и за брат му Мел.

Но когато дежурството свърши и той се отърси от последното си служебно задължение, ще отиде към хотел „О’Хейгън“, където се бе регистрирал рано следобед. Необезпокояван от никого, без да губи време, ще нагълта четиридесет капсули „Нембутал“, които лежаха в малка кутийка в джоба му. Той бе събирал капсулите по една, по две през последните месеци. Предписваха му ги за сън и от всяка опаковка, която аптекарят на Натали му изписваше, той си заделяше и укриваше половината. Преди няколко дни отиде в една библиотека и провери в справочника по клинична токсикология дали количеството „Нембутал“, което си бе приготвил, превишава смъртоносната доза.

Смяната му ще завърши в полунощ. Малко след това ще глътне хапчетата и ще заспи последния си сън.

Погледна часовника си. Беше почти девет. Да се връща ли в радарната зала? Не, нека остане още малко. Искаше да се върне спокоен, за да могат нервите му да издържат на всичко, което последните часове от дежурството му предложат. Отново разгледа ключа от хотелската стая. Стая 224. В тези цифри имаше странно съвпадение. Номерът на случайно избраната стая окончава на 24. Има хора, които вярват в номерологията, в тайното знамение на цифрите. Кийт не беше от тях, но последните две цифри, предшествувани от едно „2“ показваха, че цифрата 24 се явява за втори път в неговия живот.

Първият път цифрата 24 беше дата преди година и половина. Очите на Кийт се замъглиха, както винаги, когато си спомняше за този ден. Тази дата бе запечатана с болка и чувство за вина в паметта му. От този ден се отприщи тъмният мрак на неговия дух, тоталното му отчаяние. Заради тази дата той се готвеше да сложи край на живота си.

Летен ден, утро. Четвъртък, 24 юли.

Беше ден само за поети, за влюбени и за фотографи на цветни снимки, ден, какъвто хората пазеха дълго в паметта си и след много години, когато искаха да си спомнят нещо красиво, те се връщаха към него като към изрезка от стар албум. В Лийзбърг, щата Вирджиния, недалеч от историческото място Харпърд Ферид, при изгрев небето беше ясно — в сводките за времето бе отбелязано CAVU, което на езика на авиацията означаваше таван и видимост неограничени. Чак след обяд се появиха малки пухкави бели облачета. Слънцето грееше, но не прежуряше. От планините Блу Ридж полъхваше лек ветрец и носеше аромат на орлови нокти.

На път за работа тази сутрин, шофирайки към Центъра за ръководство на въздушното движение в Лийзбърг, Кийт Бейкърсфелд видя храсти, цъфтящи диви рози, спомни си едно стихче от Кийтс, което беше учил в училище: „О, лято, пъстроцветно!“ Стори му се подходящо за ден като днешния. Пресече границата с Вирджиния — от Адъмстаун, щата Мериланд, където той, Натали и двамата им сина бяха наели чудесна малка къща. Гюрукът на фолксвагена му беше свален. Пътуваше спокойно, радваше се на свежия въздух и слънцето, когато и пред него се появиха познатите ниски модерни постройки на Центъра за ръководство на въздушното движение. Не се чувстваше напрегнат, както друг път. По-късно неведнъж се питаше дали това не беше причината за последвалите събития.

Дори в оперативното крило — здание с плътни стени, без прозорци, където дневна светлина никога не проникваше — Кийт имаше чувството, че сиянието на летния ден някак си бе успяло да проникне и във вечната тъма. Сред седемдесетте дежурни диспечери се усещаше някакво чувство на лекота, противно на потискащото напрежение през повечето работни дни. Една от причините вероятно бе по-слабата натовареност на движението във въздуха поради ясното време. Множество нетърговски самолети — частни, военни, дори няколко лайнера — работеха на VFR, т.е. на принципа на пряката видимост, и нямаха нужда да се свързват често по радиото с Центъра за РВД.

Центърът за ръководство на въздушното движение „Вашингтон“ в Лийзбърг беше ключова контролна точка. Той следеше въздушното движение в шест източни крайбрежни щата. Контролираната зона надхвърляше сто хиляди квадратни мили. В рамките на тази зона всеки самолет, който излиташе по прибори от кое да е летище, попадаше веднага под ръководството и наблюдението на центъра в Лийзбърг. Центърът го ръководеше до края на полета му или докато напуснеше зоната. За всеки самолет, влязъл в зоната, веднага постъпваше информация от някои от дванадесетте подобни центрове, разхвърляни из целите Съединени щати. Центърът в Лийзбърг бе един от най-активните. Той наблюдаваше южния край на Североизточния коридор, който бе с най-интензивната дневна натовареност в света.

Макар и странно, Лийзбърг бе далеч от какво да е летище и на четиридесет мили от летището във Вашингтон, район Колумбия, затова центърът носеше неговото име. Самият център, разположен в провинцията на Вирджиния, представляваше група от ниски модерни здания, от три страни заобиколени с просторни нивя. Недалече шуртеше малко поточе, Бул Рън, останало навеки в историята като полесражение на две битки по време на гражданската война. Веднъж след работа Кийт Бейкърсфелд се разходи до поточето, размишлявайки върху странната, изпълнена с превратности съдба на Лийзбърг в миналото и сега.

Тази сутрин, въпреки ясното и слънчево време навън, работата в просторната, подобна на катедрала диспечерска апаратна вървеше както винаги. Помещението — по-голямо от футболно игрище — бе слабо осветено, за да се виждат ясно десетките радарни екрани, подредени в редици над тях с козирки. Първото нещо, което поразяваше всеки новодошъл, бе шумът. От огромните изчислителни машини, прилежащата им електронна апаратура и автоматични телетипи, където постъпваха и се обработваха данните за полетите, се носеше непрестанно жужене и тракане. А от десетките диспечерски постове, където на различни честоти се раздаваха указания на пилотите, долиташе неясен човешки говор. Тракането на машините и човешкият говор се преливаха, превръщайки се в постоянен шум, който проникваше навсякъде, но странно се приглушаваше от акустичните, звукопоглъщащи стени и тавани.

Над диспечерите по протежение на цялата апаратна минаваше един мост за наблюдение, където понякога водеха посетители. Оттам погледнато, работата на диспечерите наподобяваше на фондова борса. Диспечерите рядко хвърляха поглед към моста, свикнали да пренебрегват всичко, което би отклонило вниманието им от екрана. И тъй като твърде рядко някои привилегировани личности идваха на посещение, диспечери и външни хора рядко се срещаха. Така работата беше не само напрегната, но и монашеска — в центъра не работеше ни една жена.

Кийт свали сакото си и влезе в диспечерската апаратна по снежнобяла риза, което представляваше нещо като неофициална униформа за всички диспечери. Защо беше така, никой не знаеше — правило за това не съществуваше, но диспечерите по негласно споразумение почти винаги носеха бели ризи. Кийт се запъти към своето място и неколцина негови колеги приятелски му кимнаха с „добро утро“. Поради внезапното чувство за напрежение, което обхващаше всеки, щом влезеше в диспечерската апаратна, бе станало нормално да поздравяваш само с леко кимване или с бързо „здрасти!“, а често пъти нямаше дори време за това.

Кийт работеше в зоната Питсбърг — Балтимор, която обикновено се наблюдаваше от трима души. Кийт бе радарен диспечер: той поддържаше връзка със самолетите и им даваше указания по радиото. Двамата му помощници събираха информации за полетите и поддържаха контакт с летищата. Старши диспечерът координираше работата на тримата. Днес в екипа работеше и стажант-диспечер, когото Кийт обучаваше от няколко седмици насам.

Заедно с Кийт влязоха още няколко диспечери, всеки заставаше няколко минути зад колегата си, когото трябваше да смени, докато „запечати картината“. Така беше пред всички контроли постове в диспечерската апаратна.

Изправен в своя сектор зад колегата си, чието дежурство свършваше, Кийт усети как сетивността му се изостря и как съзнателно се усилва мозъчната му дейност. В продължение на следващите осем часа, с изключение на две малки почивки, мозъкът му трябваше да работи с това напрежение.

Направи му впечатление, че въпреки хубавото време, движението в този час от деня не беше особено напрегнато. На тъмната повърхност на екрана блестяха около петнайсет яркозелени точици или „мишени“, както ги наричаха радарните диспечери, обозначаващи местоположението на самолета във въздуха. Един „Конвеър“–440 на компанията „Алигъни“ на 800 фута височина наближаваше Питсбърг. Зад него на различни височини летяха един ДС–8 на „Нешънъл еърлайнз“, един 727 на „Американ еърлайнз“, два частни самолета — „Лиър“ и „Феърчайлд“ Ф–27 — още един на „Нешънъл“, този път „Електра“. Още няколко полета, забеляза Кийт, щяха всеки момент да се появят на екрана или от други сектори, или от летището „Френдшип“ във Балтимор. В противната посока с направление към Балтимор летяха един „Делта ДС–9“, който скоро щеше да се поеме от кулата на летище „Френдшип“. Следваха един самолет на „ТУА“, един „Мартин“ на „Пиедмон еърлайнз“, още два частни, още два на „Юнайтид еърлайнз“ и един „Мохок“. Дистанцията между самолетите в хоризонтал и вертикал беше задоволителна. Като че ли само двете машини на „Юнайтид“ бяха малко близко, помисли си Кийт. Сякаш прочел мислите му, диспечерът, който все още командуваше екрана, даде инструкции на задния самолет леко да промени курса си.

— Запомних картината — спокойно каза Кийт. Колегата му кимна и се отдалечи.

Старши диспечерът на Кийт — Пери Йънт — надяна слушалките си над главата на Кийт и се наведе над него, за да провери сам какво е положението във въздуха. Пери бе висок, слаб негър, няколко години по-млад от Кийт. Имаше бърза и всепоглъщаща памет и умееше да съхранява в ума си всевъзможни данни за полетите и след това да ги възстановява на части или в цялост с точността на изчислителна машина. В трудни минути присъствието на Пери действуваше окуражително и успокоително.

Кийт вече бе приел няколко нови полета и предал няколко самолета на съседни контролни центрове, когато Пери се докосна до рамото.

— Кийт, днес наблюдавам два екипа — този и съседния. С един човек сме по-малко. При тебе всичко е наред в момента, нали?

Кийт кимна.

— Прието. — Той предаде наставления на един Боинг-727 на „Ийстърн“ и посочи към стажант-диспечера Джордж Уолас, който седеше до него. — Джордж е при мен, той ще ме наблюдава.

— О’кей! — Пери Йънт свали слушалките си и се придвижи към съседния екран. Подобни неща се бяха случвали и друг път и диспечерите се справяха без усилие. Пери и Кийт работеха заедно вече няколко години и можеха спокойно да се доверяват един на друг. Кийт се обърна към стажанта:

— Джордж, опитай се да запомниш картината!

Джордж Уолас кимна и се приближи до екрана. Беше около двадесет и пет годишен и стажуваше вече втора година. Преди това бе изкарал военната си служба в авиацията. Проявяваше се като момче с бърз и подвижен ум и умееше да запазва самообладание при тревожни ситуации. След около седмица щяха да го направят пълноправен диспечер, макар и сега да бе практически напълно подготвен да поеме самостоятелно този пост.

Кийт нарочно остави един БАС-400 на „Американ еърлайнз“ и един Боинг-727 на „Нешънъл“ да се доближат повече от допустимото. Беше готов за светкавични инструкции, ако разстоянието станеше критично. Джордж Уолас моментално забеляза нередността и предупреди Кийт.

Този вид непосредствени тестове бяха единственият сигурен начин да се провери способността на един нов диспечер. Също така, когато стажантът сам наблюдаваше екрана, даваха му се възможности да прояви съобразителност и сам да се справи със ситуацията. В такива моменти обучаващият диспечер бе задължен да стои спокойно, да стиска палци и да се облива в пот. Все едно, беше казал някой, че „висиш във въздуха, вкопчил нокти в тухлена стена“. Беше много важно кога ще се намеси — нито прекалено рано, нито прекалено късно. Ако инструкторът се намесеше не навреме, можеше да се подкопае самочувствието на стажанта и един потенциално добър бъдеш диспечер да изгуби вяра в себе си. От друга страна, ако инструкторът не съумееше да се намеси навреме, във въздуха можеше да се получи страхотна катастрофа.

Рисковете и нервното напрежение бяха толкова големи, че повечето диспечери отказваха да обучават стажанти. Обикновено изтъкваха, че нито получават официално признание, нито пък им заплащат за това. А случеше ли се произшествие, инструкторът изцяло носеше отговорността. Струваше ли си да поемат толкова допълнително напрежение и отговорност за нищо?

Кийт обаче с удоволствие приемаше стажанти и проявяваше търпение при обучението им. Въпреки че самият той често се потеше и трепереше от страх, вършеше тази работа, защото чувстваше, че е необходима. В момента той лично се гордееше с постиженията на Джордж Уолас.

— Ще накарам „Юнайтид“ 284 да завие вдясно, докато дадете нова височина на „Мохок“ — спокойно каза Уолас. Кийт кимна с глава и натисна бутона на микрофона.

— Полет 284 на „Юнайтид еърлайнз“. Тук е Центърът „Вашингтон“. Завой вдясно, курс 06–0.

Отговорът дойде незабавно.

— Център „Вашингтон“. Тук е „Юнайтид“ 284. Прието. 06–0.

На екрана яркозелената точка започна да пулсира, когато „Юнайтид“ 284 пое новия си курс.

Под диспечерската апаратна в една стая, изпълнена с рафтове от множество бавновъртящи се магнетофони, се записваха разговорите между земята и въздуха — за прослушване, ако станеше нужда. Всеки разговор от всеки пост в диспечерската апаратна се записваше и съхраняваше; периодически някои ленти се прослушваха контролно от старши диспечерите. Никой диспечер не знаеше кога неговите разговори ще бъдат прослушани за анализ. На вратата на магнетофонната апаратна с чер хумор бе написано: „Внимание! Големият брат ви подслушва!“

Пери Йънт се появяваше от време на време. Продължаваше да контролира двата екрана и се задържаше дълго, за да проследи положението във въздуха. Явно бе доволен от екрана на Кийт, затова оставаше по-малко при него, отколкото на съседния пост, където често изникваха трудности. Около 10 часа напрежението във въздуха започна леко да спада, но малко преди обед щеше отново да се увеличи — след 10,30 часа Кийт и Джордж Уолас си размениха местата. Стажантът застана пред екрана, а Кийт го наблюдаваше отстрани. Нямаше нужда от намеса. Младият Уолас действуваше умно и компетентно. Доколкото позволяваше обстановката, Кийт се отпусна.

В единадесет без десет на Кийт му се наложи да отиде до тоалетната. През последните месеци на няколко пъти прекара стомашен грип, боеше се, че започва нова атака. Махна към Пери Йънт. Той кимна.

— Джордж справя ли се?

— Не по-зле от ветерана — отвърна Кийт достатъчно високо, за да чуе Джордж.

— Аз ще наглеждам — каза Пери, — ти върви, Кийт.

— Благодаря!

Кийт отбеляза в дневника времето, в което излиза. Пери драсна инициалите си в следващата графа, поемайки отговорността за работата на Уолас. След няколко минути, когато Кийт се върне, щеше да се повтори същата процедура.

Излизайки от апаратната, Кийт Бейкърсфелд забеляза, че старши диспечерът изучава екрана, сложил леко ръка на рамото на Джордж Уолас.

Тоалетната се намираше на горния етаж. През матиралото стъкло проникваше блясъкът на слънчевия ден. Като свърши, Кийт се наплиска с вода и отвори прозореца. Дали времето е все така хубаво, както сутринта? — помисли си Кийт. Беше все така прекрасен ден.

От прозорчето на задната стена на зданието, отвъд служебния двор, той видя зелени поляни, дървета и диви цветя. Беше станало по-горещо. Във въздуха се носеше сънливото жужене на насекоми.

Кийт продължи да гледа навън — не му се искаше да се раздели със сияйната слънчева светлина и да се върне в полумрака на диспечерската апаратна. Напоследък често го обхващаха подобни настроения — дори доста често — и ако трябваше да признае честно пред себе си, не му се връщаше не заради тъмнината, а заради силното напрежение на работата. А имаше време, когато напрежението и трудностите в професията му, все така безмилостни както и сега, не му правеха никакво впечатление. Сега обаче той ги усещаше и понякога трябваше да се насили, за да ги превъзмогне.

 

Докато Кийт Бейкърсфелд стоеше на прозореца и мислеше, един Боинг 727 на „Нортуест Ориент“ на път от Минеаполис-Сент Пол — приближаваше към Вашингтон. В салона на самолета стюардесата се бе навела към един възрастен пътник. Лицето му бе станало пепелявосиво, нямаше сили да проговори. Стюардесата реши, че е изкарал или в момента прекарва сърдечна криза. Тя забърза към кабината да съобщи на командира. Секунди по-късно, действувайки по инструкции на командира, първият пилот на самолета поиска от Центъра за ръководство на въздушното движение „Вашингтон“ специално разрешение за аварийно кацане на националното летище във Вашингтон.

Неведнъж Кийт си мислеше, както се замисли и сега, колко ли още години ще може да измъчва и напряга уморения си мозък. Работеше като диспечер вече петнайсет години. А бе едва на тридесет и осем.

Кийт знаеше, знаеха и другите диспечери, беше и отдавна официално признато, че напрежението на тяхната работа изтощава човешкия организъм. А папките на лекарите, които следяха здравето на авиационния персонал, бяха набъбнали от такива примери. Сред болестите, които се явяваха непосредствено в резултат от диспечерската работа, бяха нервно изтощение, инфаркти, стомашните язви, тахикардия, психическите разстройства и още много други по-малко тежки заболявания. Множество изтъкнати лекари в своите научни изследвания потвърждаваха и обосноваваха тези заболявания. Един от тях бе писал: „Диспечерът ще прекарва нервни, безсънни часове всяка нощ, потънал в мисли, как ли за бога бе успял да предотврати сблъскването на самолетите във въздуха. Днес бе успял да се размине с катастрофата, но ще има ли същия късмет утре? Постепенно нещо вътре в него — физически, душевно, а най-често и двете — неизбежно ще почне да се руши.“

Въоръжено с тези данни, Федералното управление на авиацията се бе обърнало към Конгреса с предложение въздушните диспечери да се пенсионират след петнадесет или двадесетгодишна служба. Двадесетгодишен стаж, по мнението на лекарите, се равняваше на четиридесет години в друга професия. Федералното управление на авиацията отправи предупреждение към законодателните органи, че от тяхното решение зависи безопасността на пътуващите по въздуха граждани. На диспечери, прекарали пред радара повече от двадесет години, не бива да се разчита. Конгресът, спомни си Кийт, не обърна внимание на това предупреждение и отказа да внесе законопроект.

По-късно назначената от президента специална комисия също се изказа против съкратения стаж на диспечерите, а на Федералното управление на авиацията казаха да прекрати всякакви опити в тази насока. И сега официално нищо не се вършеше. По свой път обаче Кийт знаеше, че хората от ФУА във Вашингтон са убедени, че трябва да се продължи борбата; те дори предричаха, че въпросът ще се постави отново само след като по вина на уморен диспечер стане катастрофа във въздуха и се вдигне обществено недоволство и шум в пресата.

Мислите на Кийт отново се върнаха към зелените поля пред него. Днес наистина бе славен ден. Полята бяха така примамливи, дори гледани от прозореца на тоалетната. Прииска му се да излезе и да се изтегне на слънцето. Но, уви, беше невъзможно. Реши, че е време да се върне в диспечерската апаратна. Ще се върне, още един миг само.

 

Боингът 727 на „Нортуест Ориент“, по указание на Центъра „Вашингтон“, започна да снижава. На всички машини, които летяха по-ниско, бе спешно заповядано да променят курса или да кръжат на безопасно разстояние. Сред растящото движение във въздуха бе прочистен наклонен коридор, в който трябваше да се спусне самолетът. Кулата на летището във Вашингтон бе алармирана. Тя щеше да поеме самолета, след като той излезе от зоната за наблюдение на Центъра „Вашингтон“. В този момент отговорността за полета на „Нортуест Ориент“ и останалите машини ръководеше съседното отделение до Кийт, наблюдавано от младия негър Пери Йънт.

 

Кийт продължаваше да стои на отворения прозорец, любуваше се на полята на Вирджиния и си мислеше за Натали. Въздъхна. Напоследък помежду им се бяха появили разногласия заради неговата работа. Имаше някои моменти, които жена му не можеше да разбере. Натали се тревожеше за здравето на Кийт. Искаше той да се откаже от тази работа, да напусне и да избере някоя друга професия, докато все още са млади и докато не е загубил окончателно здравето си. Сега той осъзна, че бе грешил, доверявайки на Натали какво става с другите диспечери, които от напрегнатата работа преждевременно остаряваха и заболяваха. Натали се тревожеше, и не без причина, но той си имаше съображения и не можеше да напусне работата си, не искаше да махне с ръка на толкова години обучение и опит — съображения, които Натали трудно можеше да разбере, може би не само Натали, а всяка друга жена.

Жена му не можеше да разбере, мислеше си Кийт, че човек не може безотговорно, по прищявка, пък дори и да иска да се раздели с работата си, още повече когато има да издържа семейство, да дава образование на децата. Особено когато вещината и умението, които с търпение си натрупвал в своята работа, не можеш да използваш другаде. Съществуват служби, където чиновниците могат да преминават от едно място на друго и навсякъде да прилагат своето професионално умение. За въздушните диспечери това бе невъзможно. Тяхната квалификация нямаше приложение в частната индустрия и никой не би ги взел на работа.

За разлика от другите професии диспечерите не можеха да се стремят към повишение, старши диспечерските места бяха няколко и само неколцина щастливци можеха да се доберат до тях.

И въпреки всичко… Ако не си безразсъден или безотговорен — а сред диспечерите нямаше такива поради естеството на тяхната професия, — не можеш да напуснеш работата си току-така. Затова Кийт реши, че няма да изостави своя диспечерски пост. Ще трябва отново да поговори с Натали: за добро или лошо тя трябваше да се примири — за промени беше вече късно. Нямаше намерение на тази възраст да си пробива тепърва път в живота.

Наистина трябва да се връща. Погледна към часовника си и виновно осъзна, че петнадесет минути бяха изминали, откакто напусна диспечерската апаратна. За част от времето той прекара в мечти — нещо, което рядко правеше, и вероятно днес то се дължеше на упойващото въздействие на летния ден. Кийт затвори прозореца, излезе в коридора и забърза надолу към апаратната.

 

Високо над областта Фредерик, щата Мериленд, лейтенант Нийл изправи своя Т–33 и полетя напред. Той хвърли небрежен поглед навън и не забеляза други самолети. Започвайки първия си лупинг и полутоно — той се гмурна остро надолу.

Веднага щом като влезе, Кийт почувства, че темпото на работата се е изменило. Шумът от гласовете бе станал по-силен. Диспечерите бяха погълнати в екраните си и не поглеждаха встрани — както тази сутрин, когато идваше на работа. Кийт се разписа в дневника, отбеляза времето, и застана зад Джордж Уолас, за да запомни картината, а очите му се мъчеха да привикнат с полумрака на апаратната след ярките слънчеви лъчи навън. Джордж промърмори „Здрасти!“, когато Кийт се върна, и продължи да дава наставления на самолетите във въздуха. Щом запомни картината Кийт, ще смени Джордж и ще заеме неговото място. Може би не беше зле, помисли си Кийт, Джордж да остане сам за малко — това ще повиши самочувствието му. От съседния сектор Пери Йънт забеляза връщането на Кийт.

— Какъв е този самолет до „Бийч Бонанса“ 403?

 

Лейтенант Нийл привърши своя първи лупинг и полутоно, издигна се отново до петнадесет хиляди фута все още над областта Фредерик, макар и малко още по на юг. Той хоризонтира самолета си, след това рязко заби нос надолу и се гмурна за втория си лупинг.

— Какъв друг самолет? — Джордж Уолас проследи ръката на Кийт по екрана, пое въздух и изхриптя: — Господи боже!

— „Бийч Бонанса НС 403“. Тук център „Вашингтон“. Вляво от вас лети неопознат самолет. Завийте незабавно вдясно!

 

Т–33 на националната гвардия беше в най-ниската точка на гмуркането. Лейтенант Нийл дръпна лоста към себе си и като даде пълен газ, започна бързо и стремително изкачване. Точно над него се намираше мъничкият „Бийч Бонанса“ със семейство Ървинг Редфърн, който стриктно летеше по трасе V44.

В диспечерската апаратна… затаили дъх… безмълвни… молейки се… всички наблюдаваха приближаващите се яркозелени точки. Радиото изпращя.

 

Ървинг Редфърн бе инженер-икономист. Той бе опитен пилот любител, но не и професионалист.

Ръцете на Кийт трепереха, когато отново пое микрофона.

Устните на Джордж Уолас беззвучно помръдваха. Лицето му се бе изцедило от кръв.

Докато наблюдаваха с ужас, двете точки на екрана се сляха, силно припламнаха и после угаснаха.

Пери Йънт, почувствал нещо нередно, веднага пристигна.

— Какво става?

Устата на Кийт беше пресъхнала.

— Катастрофа във въздуха.

И точно в тоя миг се разнесе кошмарният глас. Всички, които го чуха, биха дали мило и драго да не го чуват повторно, но този глас никога нямаше да се изличи от съзнанието им.

 

В обречения, въртящ се надолу „Бийч Бонанса“ Ървинг Редфърн продължаваше да седи на пилотското място — може би неволно, а може би с последни отчаяни усилия да направи нещо — той натисна бутона на своя микрофон. Радиото все още работеше…

В Център „Вашингтон“ заработи динамичният високоговорител, който Кийт беше включил, щом пое пулта. Първо говорителят изпука, после се разнесоха пронизителни, безумни, вледеняващи писъци. Всички диспечери обърнаха глави. Лицата им побледняха. Джордж Уолас хлипаше истерично. Старши диспечерите от съседните сектори се струпаха пред пулта. Изведнъж над тези писъци се чу отчетливо един-единствен глас, изплашен, изоставен, умоляващ. В началото думите не можеха да се разберат. Едва по-късно, когато магнитофонният запис на последната радиовръзка бе прослушан многократно, се разбра смисъла и се опозна гласът на деветгодишната Валери Редфърн:

Като по милост връзката прекъсна.

„Бийч Бонанса“ се разби и изгоря близо до селцето Лисабон, щата Мериланд. Останките от четирите трупа бяха, неразпознаваеми и погребани в общ гроб.

Лейтенант Нийл благополучно се приземи с парашута си на пет мили разстояние от тях.

 

Тримата диспечери, свързани с катастрофата — Джордж Уолас, Кийт Бейкърсфелд и Пери Йънт, — бяха незабавно освободени от работа до края на следствието.

Младият негър, старши диспечерът Пери Йънт понесе цялата вина. В продължение на дни и седмици комисията по разследването прослушваше ленти, разпитваше свидетели, преразглеждаше решения, които Йънт бе взимал за секунди в напрегнатите мигове; на края комисията се произнесе, че Йънт е трябвало да не отделя толкова време на самолета на „Нортуест Ориент“, а по-внимателно да наблюдава Джордж Уолас в отсъствието на Кийт Бейкърсфелд. Обстоятелството, че Пери Йънт изпълняваше двойно дежурство — което, ако не беше сговорчивата му натура, той можеше напълно да откаже, — комисията не взе под внимание. Йънт бе официално наказан и понижен в службата.

Кийт Бейкърсфелд бе напълно оправдан. Комисията положи усилия да изтъкне, че Кийт бе поискал разрешение за временно отлъчване от дежурство, че молбата му е била основателна и е спазвал правилата за отписване и вписване в дневника. Още повече че непосредствено при завръщането си е забелязал опасността от въздушна катастрофа и се е опитал да я предотврати. Комисията го похвали за бързата му мисъл и рефлекси, макар и опитът му да бе неуспешен.

Първоначално въпросът за времето, в което Кийт бе отсъствувал, не се повдигаше. Към края на следствието — усещайки как се развиват нещата за Пери Йънт — Кийт сам повдигна този въпрос, за да раздели вината с него. Любезно го изслушаха, но стана ясно за комисията, че това е рицарски жест и нищо друго. След като разбраха насоката на неговото изложение, не му позволиха да продължи. В крайния доклад на комисията за този опит на Кийт не се споменаваше нито дума.

Въздушните сили на националната гвардия проведоха свое разследване, в което доказаха, че лейтенант Хенри Нийл е виновен, тъй като, нарушавайки поради нехайство заповедта да се придържа в околностите на въздушната база Мидълтаун, е навлязъл със своя Т–33 в трасе V44 и е предизвикал злополука. След като обаче точното му местонахождение не можеше да се потвърди, не последваха никакви репресии. Лейтенантът продължи да препродава автомобили, а през неделните дни да лети.

Когато научи за решението на комисията, Пери Йънт получи нервен шок. Бе откаран в болница и поставен под грижите на психиатър. Явно вървеше към подобрение, но един ден получи по пощата от анонимен подател печатен бюлетин на калифорнийска дясна група, която се бореше и срещу гражданските права на негрите. Бюлетинът изопачаваше злобно трагедията на Редфърн. Той рисуваше Пери Йънт като некадърен тъпак, безотговорен и нехаен към гибелта на семейството. Целият случай, твърдеше бюлетинът, трябва да послужи като предупреждение към „добродетелните либерали“, които съдействуват на негрите да получават отговорни постове, за които нямат нужните умствени способности. Препоръчваше се чистка на всички негри, работещи като въздушни диспечери, „преди подобна трагедия да се повтори отново“.

По всяко друго време човек с интелигентността на Пери Йънт не би обърнал внимание на бюлетина. Би го приел като работа на маниаци, фанатици, както и беше. Но все още не-оздравял, той получи повторен шок. И би останал неопределено дълго в болнично лечение, ако правителствената комисия не бе отказала да му изплаща болничните разходи, изтъквайки, че болестта му не се е възобновила при травма, получена по време на работа. Йънт бе изписан от болницата, но не се върна в авиацията. Последното, което Кийт Бейкърсфелд чу за него бе, че работел в един пристанищен бар в Балтимор и пиел жестоко.

Джордж Уолас изчезна от хоризонта. Носеха се слухове, че се записал в армията, но в пехотата, а не във военновъздушните сили, и че имал сериозни неприятности с военната полиция. Чуваше се, че Уолас често участвувал в кавги и побоища, където правел всичко възможно да бъде битият. Слуховете не бяха потвърдени.

Що се отнася до Кийт Бейкърсфелд, за известно време изглеждаше, че животът му ще продължи, както преди. Когато разследването приключи, той бе върнат на работа: мястото и длъжността му останаха същите. Върна се отново в Лийзбърг. Колегите му, които знаеха, че участта на Кийт можеше лесно да сполети и тях, се държаха приятелски и съчувствено. В началото работата му тръгна добре.

След неуспешния си опит да повдигне въпроса пред комисията по разследването той не разкри пред никого — дори пред Натали, — че в онзи фатален ден се бе мотал дълго и безцелно в тоалетната. И все пак тази негова тайна често измъчваше мозъка му.

В къщи Натали бе любяща и внимателна, както винаги. Разбираше, че Кийт преживява душевна травма, от която човек трудно се възстановява, и се опитваше да се държи според настроението му: беше бъбрива и жизнена, когато усещаше, че това му е приятно, и мълчалива, когато той мълчеше. Насаме обясни поотделно на всеки един от синовете им, Брайън и Тео, защо и те трябва да бъдат внимателни със своя баща.

Кийт разбираше и оценяваше усилията на Натали, макар и по свой абстрактен начин. Вероятно тактиката й би успяла, но липсваше едно обстоятелство: въздушният диспечер имаше нужда от сън. Кийт малко спеше, а имаше нощи, когато осъмваше, без да мигне.

Щом заспиваше, му се явяваше един и същ сън със сцената в диспечерската апаратна, мигове преди катастрофата… сливащите се зелени точки на екрана, последните му указания по радиото… писъците… гласът на малката Валери Редфърн…

Понякога този кошмарен сън се явяваше в различни вариации. Когато Кийт тръгва към екрана, за да вземе слушалките от Джордж Уолас и да предаде тревожното предупреждение към Редфърн, изведнъж ръцете му се вдървяват, движенията му се забавят, сякаш се намира в безвъздушно пространство. Мозъкът му налудничаво повтаря: „Ако можеш бързо да се движиш, ще предотвратиш трагедията…“ И макар че се мъчи и бори с всички сили, винаги късно постига целта си. Друг път му се присънваше, че грабва веднага слушалките, но от гърлото му не излиза глас. Ако можеше да изрече поне една дума, едно предупреждение, щеше да е достатъчно да предотврати гибелта. И той напрягаше дробове, напъваше гласните си струни, но звук не излизаше.

Независимо от тези вариации кошмарът винаги завършваше по един и същи начин — с последния радиосигнал от „Бийч Бонанса“, който бе слушал толкова пъти по време на следствието. Той лежеше до спящата Натали вече разбуден, мислеше, спомняше си, мечтаеше за невъзможното — да промени вече случилите се неща, — после се боеше да не заспи, бореше се да остане буден, за да избяга от повторното мъчение на същия кошмарен сън.

И тогава, в самотата на нощта, съзнанието му се връщаше към откраднатите, безцелно пропиляни минути на прозорчето на тоалетната… критични минути, когато трябваше да се е върнал на поста си, но улисан в собствените си мисли, не го направи. Кийт знаеше — единствено той, — че истинската вина за трагедията на Редфърн бе негова, а не на Пери. Пери Йънт бе жертва на обстоятелствата. Пери беше приятел на Кийт, той се беше доверил на неговата съзнателност, че ще се върне веднага на поста си. А Кийт, макар и да знаеше, че приятелят му изпълнява двойно дежурство, че е двойно натоварен, се бави по-дълго и провали Пери. На края Пери Йънт бе обвинен вместо Кийт.

Пери бе изкупителната жертва.

Но Пери, макар и жестоко онеправдан, бе все още жив, а семейство Редфърн ги нямаше. Те бяха мъртви, защото Кийт потъна в мечти и се забави на слънцето, оставил полуобучения стажант да се справя с работата му. Нямаше и съмнение, че ако се беше върнал по-рано, щеше да забележи нарушителя Т–33 много преди да се приближи до самолетчето на Редфърн. Наистина той го забеляза, когато се върна, но твърде късно, за де помогне.

И така… отново и отново, час след час, по цели нощи съзнанието на Кийт, болно от мъка, неспирно се самообвиняваше, бичуваше, терзаеше. Най на края заспиваше от изтощение, но отново кошмарът го нападаше и той отново се събуждаше. Мисълта за Редфърн не го напускаше и през деня. Ървинг Редфърн, жена му и двете деца, които Кийт никога не бе виждал, го преследваха неумолимо. Присъствието на двамата му сина, живи и здрави, той приемаше като личен укор. Целият му живот, цялото му съществуване за него бе един жесток упрек.

Безсънните нощи и душевният тормоз скоро започнаха да се отразяват на работата му, реакциите му станаха бавни, решенията му колебливи. Няколко пъти в напрегнати ситуации Кийт изгубваше картината и трябваше да му помагат. След време забеляза, че го следят отблизо. Неговите старши диспечери знаеха от опит какво може да се случи и внимаваха да му помогнат в моменти на превъзбуда.

Викаха го при началниците на неофициални, дружески разговори, но нищо не излезе. По-късно, по внушение на Вашингтон и с негово съгласие, Кийт бе прехвърлен от Източното крайбрежие към Средния запад — на международното летище „Линкълн“ като радарен диспечер. Надяваха се промяната на обстановката да му подействува оздравително. Те отчитаха и това, че по-големият брат на Кийт — Мел — бе генерален директор на летището и може би неговият авторитет щеше да му повлияе укрепващо. Натали, която обичаше щата Мериленд, се прехвърли безропотно.

Но нищо не помогна.

Чувството за вина продължаваше да преследва Кийт. Не го напуснаха и кошмарите му; те растяха, приемаха различни форми, но в основата си оставаха същите. Заспиваше само с помощта на барбитурати, предписвани от един лекар, приятел на Мел.

Мел разбираше тежкото състояние на брат си, но не напълно. Кийт все още пазеше в тайна безцелното си шляене в тоалетната на Лийзбърг. След време, когато Мел забеляза, че положението на брат му се влошава, накара го да потърси помощта на психиатър, но Кийт отказа. Обяснението му беше просто. Защо трябва да търси лек, защо трябва изкуствено да приспива вината си, когато вината му е реална и нищо на земята и на небето, и нищо в клиничната психиатрия не може да я промени.

Кийт ставаше все по-потиснат и дори устойчивата натура на Натали започна да се бунтува срещу мрачните му настроения. Тя го виждаше, че не спи, но не знаеше нищо за неговите кошмари. Един ден го запита нервно и нетърпеливо:

— Нима цял живот ще трябва да жалим? Нима вече няма да се веселим, да се смеем, както преди? Ако смяташ така да я караш, знай едно — аз така не мога да живея и няма да позволя на Брайън и Тео да живеят в такава атмосфера.

Кийт не отговори и Натали продължи:

— И преди съм ти казвала — нашият живот, нашият брак, нашите деца са по-важни от твоята работа. Ако тази работа вече не ти е по силите и толкова те изморява — зарежи я, заеми се с нещо ново. Знам какво ще ми кажеш: че тук парите са повече, че ще се простиш с пенсията си. Това не е най-важното. Все някак си ще се справим. Аз не се боя от трудностите, Кийт Бейкърсфелд! Може малко да роптая, но няма да е много. И все пак ще е по-добре, отколкото е сега. — Тя едва сдържаше сълзите си, но продължи: — Предупреждавам те, повече не мога да издържам. Ако продължаваш да упорствуваш, ще останеш сам.

Това бе единственият случай, когато Натали намекна за възможна разруха на техния брак. И тогава за първи път на Кийт му хрумна мисълта за самоубийство.

По-късно тази мисъл се наби в главата му и прерасна в решение.

 

Вратата на тъмната съблекалня се отвори. Лампата светна. Кийт се върна от мислите си към реалността и присви очи от ярката светлина над главата си.