Летище артър хейли част първа

16

След още една кратка почивка Ансън Харис отново седна зад щурвала.

Радарният диспечер от летище „Линкълн“, чийто глас изглеждаше смътно познат на Върнън Димирест, последователно променяше курса им и ги спускаше с меки завои.

Двамата пилоти разбираха, че ги водят вещо и разумно, и независимо към коя от двете писти ще ги насочат, кацането можеше да се осъществи без особени маневри. Всеки момент очакваха да им съобщят дали три-нула ще бъде освободена.

И колкото повече наближаваше този момент, напрежението у двамата пилоти нарастваше.

Сай Джордън се бе върнал в кабината по нареждане на капитан Димирест, за да изчисли теглото им при кацане заедно с остатъка от горивото. След като изпълни всичките си задължения като бордови инженер, Джордън се върна на своята аварийна позиция в предния пътнически салон.

Ансън Харис и Димирест извършиха своите приготовления за аварийно кацане с повреден стабилизатор.

Тъкмо бяха приключили, когато д-р Компаньо се появи в кабината:

— Искам да ви съобщя, че вашата стюардеса мис Мейгън идва на себе си. Ако успеем незабавно да я отведем в болница, сигурен съм, че ще се оправи.

Димирест, чувствайки, че няма сили да прикрие обхваналото го вълнение, реши да замълчи. Затова Ансън Харис се обърна назад и каза:

— Благодаря ви, докторе. Остават ни още няколко минути.

В пътническите салони бяха взети всички необходими предохранителни мерки. Ранените, с изключение на Гуен Мейгън, бяха привързани с предпазни колани. Двамата лекари стояха от двете страни на Гуен, за да я придържат при кацането. На останалите пътници бе обяснено как да се държат в случай на изключително тежко кацане и при неочаквани усложнения.

Старата дама мисиз Куонсет най на края се поизплаши и здраво стискаше ръката на своя приятел музикант. Лека-полека я обзе и умората след този изпълнен с приключения и усилия ден. Преди малко тя се почувства горда и поласкана от обръщението на капитан Димирест към пътниците, препредадено от една от стюардесите. Капитанът й благодареше за оказаната помощ. И тъй като мисиз Куонсет бе изпълнила отлично своята роля, капитан Димирест й обещаваше да спази своята дума за пътуване до Ню Йорк. Колко възхитително от негова страна, мислеше си Ейда Куонсет! Такъв мил човек, а за колко неща има да мисли в момента! А сега тя се питаше, щеше ли да оцелее, за да осъществи обещаното от него пътуване.

Джуди, племенницата на митническия инспектор Стандиш, държеше бебенцето в ръце и сега го върна на майката. Бебето най-малко се интересуваше какво става на борда и сладко спеше.

Капитан Върнън Димирест провери по указанията за товара, нанесени от втория пилот върху таблицата в графата „тегло-скорост“, и сухо отсече:

— Поддържай скорост сто и петдесет възли!

С тази скорост те трябваше да навлязат в зоната на летището, съобразявайки се с товара си и повредения стабилизатор.

Харис кимна. С навъсено лице той се присегна да нагласи ограничителната стрелка на индикатора за скоростта. Същото направи и Димирест.

Дори на най-дългата писта кацането им щеше да бъде опасно.

Скоростта — повече от сто и седемдесет мили в час — бе дяволски голяма за кацане. И двамата пилоти знаеха, че при такава скорост на самолета му бе нужна дълга писта, след като докосне земята. При това скоростта бавно щеше да намалява заради голямото тегло. А да намалят скоростта, която Димирест току-що бе определил, би било самоубийство. Самолетът щеше да изгуби скорост, да стане неуправляем и да падне на земята като камък.

Димирест протегна ръка към микрофона. Точно в този миг гласът на Кийт Бейкърсфелд оповести:

— „Транс Америка“, 2, завийте надясно, направление две-осем-пет! Писта три-нула е свободна!

— Господи, боже! — въздъхна Димирест. — Тъкмо навреме!

Той включи микрофона и потвърди съобщението.

Двамата пилоти прегледаха отново контролния лист преди кацането. Чу се глух звук — колесниците се спуснаха.

— Снижавай! — каза Харис. — Скоро ще кацаме. Дай, боже, и тази писта да ни стигне.

Димирест изръмжа в знак на съгласие. Той се взираше пред себе си, мъчейки се да проникне с поглед през облаците и мрака, да улови светлинките на летището, които скоро трябваше да се появят. Мислите му, въпреки външното самообладание, непрекъснато кръжаха около повредата на самолета. Те все още не знаеха колко сериозни бяха разрушенията и какви вторични усложнения се бяха появили по време на трудния обратен полет. Най-напред тази ужасна зееща дупка в корпуса. После тежко кацане с висока скорост… Господи! Цялата опашна част може да се отцепи… Станеше ли това, мислеше Димирест, при скорост сто и петдесет възела, с нас е… Ах, този кучи син с бомбата. Жалко, че загина! Димирест искаше със собствените, си ръце да го хване за гърлото и да му разбие черепа.

До него капитан Ансън Харис, водейки самолета по уреди, увеличи скоростта на спускането от седемстотин на осемстотин фута за минута.

Димирест искрено желаеше сам да пилотира. Ако на мястото на Харис беше по-млад пилот или с по-нисък чин, Димирест би поел изцяло управлението. Но в случая Харис пилотирани безупречно… Дано така безупречно осъществи и кацането. Мислите на Димирест се върнаха към пътническия салон. Гуен, почти пристигнахме! Дръж се още малко! Сега бе по-сигурен отвсякога, че ако тяхното дете оживее, все някак си той, Гуен и Сара щяха да се разберат.

По радиото се разнесе гласът на Кийт Бейкърсфелд:

— „Транс Америка“ 2, спускате се нормално. На пистата има лека снежна покривка, духа северозападен вятър, тридесет възела. Имате всички предимства при кацането.

След няколко секунди те излязоха от облака и пред очите им блеснаха светлините на пистата.

— „Линкълн“ подход — извика Димирест, — виждаме пистата!

— Разбрано, Полет 2 — диспечерът не скри облекчението си. — Даваме разрешение за кацане. Превключете на честота на наземния диспечер, когато сте готови. Успешно приземяване! Край.

Върнън Димирест натисна два пъти бутона на своя микрофон. В авиационния код това означаваше „Благодаря!“

Ансън Харис отчетливо заповяда:

— Включете светлините за кацане. Задкрилките под наклон петдесет градуса.

Димирест изпълни командата. Самолетът стремително се спускаше.

Харис предупреди:

— Може би ще имам нужда от помощ в кормилното управление.

— Готов съм да помогна!

Димирест постави крака върху кормилните педали. Когато скоростта започне да спада, кормилното устройство поради повредата в стабилизатора ще бъде неповратливо и може би двамата пилоти ще трябва да вложат всичката си физическа сила, за да овладеят управлението.

Те се понесоха с рев над аеродрума — пред тях светлините на пистата блестяха като перлена огърлица. От двете й страни се издигаха грамади от сняг, а зад тях се простираше нощната тъма. Харис се снижи, доколкото му стигаше кураж. Близостта със земята правеше изумителната им скорост още по-осезаема. И на двамата пилоти близо две мили дългата писта им се струваше невероятно къса.

Харис изравни самолета и затвори и четирите дросела. Грохотът на реактивните двигатели затихна и се чу острото, пронизително свирене на вятъра. Щом приближиха към пистата, пред очите на Димирест се мярнаха мъглявите очертания на струпани аварийни коли, които щяха да ги следват до края на пистата. А нищо чудно да ни потрябват! — помисли си той. — Дръж се, Гуен!

Те все още бяха във въздуха, скороста почти не намаляваше.

Изведнъж самолетът се тръшна на земята. Тежко. И продължи бързо напред. Харис бързо вдигна задкрилките и включи реверсивните клапи. Със страхотен рев двигателите преминаха на спирачен режим.

Бяха изминали три четвърти от пистата, а все още не бяха намалили достатъчно скоростта.

— Рулирай надясно! — изкрещя Харис.

Самолетът изви наляво. Димирест и Харис с общи усилия го удържаха на пистата. Но вече достигаха края й — пред тях отвъд бялата купчина сняг зееше като мрачна пещера.

Ансън Харис с всички сили натисна крачните спирачки. Чу се скърцане на метал, свистене на гума. Мрачната бездна се изправи пред тях. Но постепенно скоростта намаляваше… малко по малко… малко по малко…

Самолетът се спря на метър от края на пистата.

17

— Хей! — извика Уейн Тевис. — Какво става?

— Ето, вземи — отговори Кийт. — Може на някого да му потрябват — и той пъхна слушалките в ръцете на Тевис и излезе.

Кийт знаеше, че така трябваше да постъпи преди много години.

Чувстваше странна лекота, нещо като облекчение. На какво ли се дължи това, мислеше си той в коридора.

Не на това, че успешно приземи Полет 2: в това отношение той вече нямаше илюзии. Кийт беше действувал компетентно, но всеки друг диспечер би постъпил по същия начин, а може би и по-опитно. Нито пък днешната му работа можеше да заличи или изкупи грешките му от миналото.

Нямаше значение и това, че успя да преодолее душевната си скованост, обзела го преди десетина минути. Все му беше едно — той просто искаше да се махне. Нищо не можеше да разколебае решението му.

Влезе в съблекалнята с дървените пейки и дъската, облепена със съобщения. Отвори долапчето си и извади костюма си. На поличките имаше някакви лични вещи, които не докосна. Искаше да вземе цветната снимка на Натали. Внимателно я отлепи от вътрешната страна на вратата. Натали с бикини, усмихната, решителното й лице, обсипано с лунички, косата й, разпиляна по раменете… Поиска му се да заплаче. Зад снимката й беше бележката, която той толкова много обичаше:

„…Но аз съм щастлива, че нашите два сина

са рожби на любов и страст непогасима.“

Кийт прибра и двете в джоба си. Нека някой друг да изхвърли останалите вещи. Не искаше нищо да му напомня за това място. Нищо.

Той се спря.

Замръзна на място, разбирайки, че несъзнателно бе стигнал до ново решение. Не знаеше в какво точно се състои това ново решение, не знаеше как ще му се стори то утре и ще може ли да живее с него. Но ако не може, изход все още имаше — кутийката с хапчетата беше в джоба му.

Но най-главното за тази вечер бе, че няма да отиде в хотелчето „О’Хейгън“. Отиваше си в къщи.

Едно нещо му беше ясно, едно нещо знаеше с положителност: ако иска да живее, да има бъдеще, трябва да се раздели с авиацията. Това щеше да се окаже най-трудното нещо за него, както и за всички, които преди него се бяха разделяли с професията на въздушния диспечер.

Но даже да преодолее раздялата, мислеше си Кийт, ще има моменти, когато миналото отново ще го навестява, когато ще си спомня за летище „Линкълн“, за Лийзбърг, за всичко, което се бе случило там. Можеш от всичко да избягаш, но не можеш да избягаш от спомена. Споменът за загиналото семейство Редфърн… за малката Валери Редфърн никога нямаше да го напусне.

Вярно е, че паметта може да се нагажда — към времето, към обстоятелствата, към реалността. Редфърнови са мъртви. А в библията е казано: „Нека мъртвите сами погребват своите мъртъвци.“ Било каквото било…

Кийт си мислеше дали отсега нататък ще може да се грижи за живите, за Натали, за децата си. А семейство Редфърн да остане само като тъжен спомен.

Не вярваше, че ще успее, не вярваше че ще му стигнат морални и физически сили, отдавна не вярваше вече в нищо. Но ще опита.

Той влезе в асансьора и се спусна надолу. Навън, на път към паркинга Кийт се спря. Обзет от внезапен импулс (макар и да знаеше, че по-късно ще съжалява), той извади кутийката с приспивателните хапчета от джоба си и изсипа съдържанието й в снега…

18

Мел наблюдаваше как светлините на самолета постепенно намаляха и се сляха с галактиката от светлини на аерогарата. Аварийните коли, от които не стана нужда, освобождаваха района на пистата.

Таня и репортерът от „Трибюн“ Томилсън бяха на път към аерогарата. Пътуваха с колата на Джо Патрони, който остави друг да откара мексиканския боинг в хангара.

Таня настояваше да бъде на изход 47 при свалянето на пътниците. Вероятно щяха да имат нужда от помощта й.

Преди да тръгне, тя тихо попита Мел:

— Ще дойдеш ли у дома?

— Бих искал — отвърна той. — Стига да не стане много късно.

Таня отметна червения кичур коса от челото си. Гледаше го със своя прям и ясен поглед и се усмихна.

— Няма да стане късно.

Уговориха се да се срещнат пред главния вход след три-четвърти час.

Томилсън искаше първо да интервюира Джо Патрони и после — екипажа на Полет 2. Несъмнено след няколко часа екипажът и Патрони щяха да станат герои. Драматичната история за произшествието на борда на самолета и неговото оцеляване, мислеше си Мел, ще изтласка на заден план неговите идеи за по-либерално преустройство на летищата, за премахване на недостатъците в тяхната система на експлоатация. А може и да не стане така. Томилсън, пред когото Мел разкри своите възгледи, бе умен и интелигентен журналист, който би могъл да свърже настоящите драматични моменти със сериозни перспективни изменения.

Вече изтегляха мексиканския боинг, Видимо, по него нямаше никакви повреди, но трябваше да бъде почистен и основно проверен, преди да излети за Акапулко. Зад него вървяха колите и техниката, които му помагаха, докато той се мъчеше да се изтръгне от калта.

Мел реши, че няма за какво повече да стои на аеродрума. Можеше да си върви. Но за втори път тази вечер той усети, че самотата на пустия аеродрум, непосредствената му близост до същността на авиацията го настройва за размисъл.

Тук, преди няколко часа, го загложди инстинктът, мрачното предчувствие за предстоящо бедствие. Това предчувствие, не го излъга. Бедствие се случи, но за щастие, не беше нито фатално, нито по вина на летището.

Но все пак катастрофата можеше да засегне и летището. Летището на свой ред можеше да предизвика тотална катастрофа поради опасната несъвместимост между наземни съоръжения и въздушна техника, която Мел безуспешно се бе мъчил да изправи.

Риск винаги съществуваше, защото международното летище „Линкълн“ бе вече остаряло.

Остаряло! Мел знаеше това, въпреки доброто му ръководство и блестящата сграда от стъкло и хром, въпреки наситения въздушен трафик, въпреки рекордния брой пътници, въпреки ниагарския водопад от товари, въпреки надеждите му за развитие и самохвалния му лозунг: „Кръстовище на авиацията от цял свят“.

Летището остаря. Това бе често явление в кратката шестдесетилетна история на модерната авиация. То остаря, защото прогресът във въздуха бързо надмина всички прогнози. Още веднъж опитните плановици на бъдещето се оказаха на погрешен път, правото остана на страната на мечтателите.

Такава беше истината — не само за това летище, а за всички, навсякъде.

В цялата страна, в целия свят картината е една и съща. Говореше се много за растежа на авиацията, за нейните нужди, за бъдещото и развитие, което ще осигури най-ниски транспортни цени за хора и стоки в човешката история, говореше се много за възможностите на авиацията да постигне сближение между народите в мир и свободен обмен. Но нищо не се правеше за наземните съоръжения, поне пропорционално с размерите на този проблем.

Разбира се, един глас нищо не може да промени, но всеки глас, който говори убедено и аргументирано, може да помогне. И Мел реши — все още не знаеше защо и как — да продължи активно да говори по тези проблеми, така както бе говорил тази вечер, а не да мълчи и да се свива като през последните няколко години.

Утре или, по-точно, по-късно днес ще свика за понеделник спешно заседание на Съвета на пълномощниците и ще настоява пред тях незабавно да подкрепят построяването на нова писта, успоредна на три-нула.

Събитията от тази вечер доказаха необходимостта от повече писти, за което Мел отдавна пледираше. Сега вече той ще поведе открита борба със сурови и дръзки слова, ще докаже, че за безопасността на човешкия живот само се приказва, а оперативните нужди се пренебрегват и забравят. Ще се погрижи печатът и общественото мнение да застанат на негова страна и да заставят градските политици да се съобразят с тях.

След построяването на новите писти трябваше да наложи други проекти, за които досега само се приказваше и мечтаеше — като например съвършено нова аерогара и комплекс от писти, творчески нововъведения за пътниците и товарите, по-малки сателитни аеродруми за вертикално кацащи и излитащи летателни апарати.

Международното летище „Линкълн“ или ще влезе в реактивния век, или не! Ако иска да влезе в този век, трябва да не изостава от прогреса.

Освен това, мислеше си Мел, летищата не са нито лукс, нито разглезена приумица. Повечето летища бяха на самоиздръжка, носеха големи доходи и поглъщаха много работна ръка.

Всички битки за съразмерен прогрес на земята и във въздуха не можеха да бъдат спечелени. Това бе невъзможно. Но частичен успех можеше да се постигне. И голяма част от това, което се каже и направи тук, благодарение на авторитета, с който се ползваше Мел в средите на авиацията, можеше да се възприеме в национален и дори в международен мащаб.

Какво по-хубаво, ако успее! Мел си спомни един стих от английския поет Джон Дън:

Човек не е самотен остров,

отхвърлен сам и неразбран.

Човекът е отломка от скала огромна,

частичка малка от велик океан.

Никое летище не е самотен остров. Тези, които се наричаха международни, трябваше така да се развиват, че да оправдаят името си. Може би съвместната работа с други летища щеше да даде резултат.

Хората, забравили за съществуването на Мел Бейкърсфелд, скоро щяха да чуят, че той все още е личност.

Предстоеше му напрегната работа; трябваше да възстанови всестранните си интереси; това щеше да ангажира мислите му, да ги откъсне от личните му проблеми. Поне Мел се надяваше така. Изведнъж си припомни, че скоро — може би още утре — трябваше да позвъни на Синди, да се уговорят кога да изнесе своите вещи. Неприятна работа, дано поне стане в отсъствието на дъщерите му Роберта и Либи. На първо време, мислеше си Мел, ще се настани в хотел, докато си наеме собствен апартамент. Сега вече твърдо знаеше, че решението на Синди и собственото му решение да се разведат не търпеше отлагане. И двамата отдавна знаеха това, но едва днес намериха сили да сринат фасадата, зад която вече нищо не съществуваше. Ако продължаваха да отлагат, нищо нямаше да спечелят — нито за себе си, нито за децата. Разбира се, докато свикнат, трябваше да мине време.

А Таня? Мел не знаеше какво точно им предстои. Във всеки случай времето за решителната стъпка — ако въобще можеше да се мисли за такава — все още не бе настъпило. Но чувстваше, че тази нощ, след дългия и мъчителен ден, той копнее за приятелство, за топлина и нежност, които само Таня можеше да му даде. А докъде щяха да стигнат, бъдещето ще покаже.

Мел включи мотора и свърна по обиколния път, който щеше да го изведе пред аерогарата. Писта три-нула остана вляво.

Въпреки късния час непрестанен поток от самолети излиташе и кацаше по освободената писта. Един „Конвейр 880“ на „ТУА“ се плъзна ниско и докосна земята. На една миля от него заблестяха светлините на друг кацащ самолет. Зад него се задаваше трети.

Като зърна светлините на третия самолет високо в небето, Мел изведнъж разбра, че облачната пелена се бе вдигнала. Чак сега забеляза, че бе престанало да вали, а далече на юг хоризонтът се проясняваше. С облекчение Мел си помисли: бурята отмина.

Край

Бележки

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info

Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2008
__Публикация:__

Артър Хейли. Летище

Жеко Алексиев, Богдан Мавродинов, художник оформители, 1980

Текла Алексиева, илюстрация на корицата, 1980
Рецензенти Димитър Пеев, Петко Георгиев

Редактор Пенко Анчев

Художествен редактор Иван Кенаров

Технически редактор Пламен Антонов

Коректор Паунка Камбурова
Американска, I издание

Дадена за набор на 26. II. 1980. Подписана за печат на 16. IV. 1980. Излязла от печат на 30. IV. 1980

Формат: 32/70×100. Изд. № 1349

Усл. изд. коли: 25,65. Печ. коли: 33. Изд. коли: 21,37

Цена 3,50 лв.

ЕКП 95366-211531-5637-39-80 08

Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна, 1980

Държавна печатница „Балкан“, София