Летище артър хейли част първа

9

Бурята бе мъчение за всички в радарната зала, макар да не я усещаха физически. На един страничен наблюдател, мислеше си Кийт, който нищо не разбира от сложния език на множеството екрани пред него, би му се сторило, че виелицата бушува на хиляди мили далечина.

Радарната зала се намираше в кулата — един етаж под остъклената кулокабина, откъдето диспечерите направляваха движението на самолетите на земята и операциите непосредствено след излитане и преди кацане. Властта на радарната секция се простираше отвъд пределите на летището: радарите водеха самолетите във въздуха, поемайки ги от най-близкия регионален РВД център. Регионалните центрове, които се намираха на километри от летището, контролираха главните въздушни пътища и потока самолети, който пристигаше и преминаваше над тях.

За разлика от горната част на кулата, радарната зала нямаше прозорци. Ден и нощ на летище „Линкълн“ десет радарни диспечери и старши диспечери се трудеха в постоянен полумрак при бледата, почти лунна светлина на екраните. Различни съоръжения — радароскопи, контролни прибори, радиокомуникационни уредби — покриваха четирите стени. Обикновено диспечерите тук работеха с навити ръкави, тъй като зиме и лете се поддържаше температура двадесет и осем градуса, за да се съхранява капризното електронно оборудване.

В радарната зала по правило се говореше със спокоен тон. Но под външното спокойствие винаги кипеше нервно напрежение. Днес заради бурята напрежението бе по-силно, а през последните няколко минути бе нараснало още повече. Сякаш изопната струна се опъваше до краен предел.

Напрежението се усили от появилия се на екрана сигнал, който на свой ред задействува алармения зумер в контролната стая и мигащата червена светлина. Зумерът вече престана, но радарният сигнал продължаваше да мига. Този сигнал, наречен „двойно цвете“, разцъфна на полутъмния екран като трептящ зелен карамфил и означаваше самолет в беда. В случая самолетът в опасност бе един KG–135 на Американските военновъздушни сили, високо над летището в бурята, който молеше за аварийно кацане. Кийт Бейкърсфелд работеше на екрана, където изникна аларменият сигнал, и старши диспечерът застана до него. Сега и двамата раздаваха бързи и уместни указания по вътрешната уредба — на диспечерите от съседните позиции и по радиото — на другите самолети.

Ръководителят на полетите на горния етаж бе незабавно информиран за бедствения сигнал. Той от своя страна обяви произшествие трета степен и уведоми за това всички наземни служби на летището.

Екранът, върху който сега бе съсредоточено всичкото внимание, представляваше хоризонтален стъклен кръг с размери на велосипедна гума, хоризонтално монтирана върху конзола. Стъклото беше тъмнозелено и блещукащите по него зелени светлинни точки показваха всички самолети във въздуха с радиус до четиридесет мили. Точките се изместваха съответно с движението на самолета. До всяка точка имаше малки пластмасови маркери, които идентифицираха самолета. Диспечерите го наричаха „рибарски лодки“ и ги преместваха на ръка, щом като самолетът напредваше и променяше позицията си на екрана. Ако се струпаха повече самолети, идентифицираха ги по радиото. В новите радарни системи не използват „лодчиците“, а идентифициращи кодове от букви и цифри — че дори и височината — се изписват направо на екрана. Но новият метод все още не се прилагаше нашироко и като всички нови системи имаше недостатъци, които трябваше да се отстранят.

Тази вечер невероятен брой самолети блещукаха на екрана и дори някой сполучливо подметна, че зелените точици гъмжат като мравуняк.

Кийт седеше най-близо до екрана, превил дългото си кльощаво тяло на сивия стоманен стол. Беше изопнат като струна. Краката му, обгърнали краката на стола, бяха вцепенени като самия стол. Изразът му съсредоточен, лицето му — напрегнато и изпито. Зелените отражения от екрана зловещо подчертаваха дълбоките и тъмни дупки под очите му. Всеки, който добре познаваше Кийт, но не го бе виждал от година насам, би се изумил от вида му и от промяната в държането му. Някога от него лъхаше жизненост, добродушна и сърдечна непринуденост: сега от тези качества не беше останало нищо. Кийт бе шест години по-малък от брат си, но изглеждаше значително по-стар.

Естествено, промяната в Кийт Бейкърсфелд не остана незабелязана от колегите му, които работеха на другите контролни постове в радарната зала. Те добре знаеха и причината за промяната и искрено му съчувстваха. Бяха все делови мъже, работата им изискваше точност и затова сега старши диспечерът Уейн Тевис скрито наблюдаваше Кийт и растящото напрежение в него. Тевис, дълъг и слаб тексасец с напевна, протяжна реч, седеше в центъра на радарната зала на високо столче и над плещите на диспечерите наблюдаваше екраните пред тях и следеше цялостната картина във въздуха. Сам той бе монтирал колелца на стола си и препускаше с него като на кон из залата там, където бе нужен.

Вече цял час Уейн Тевис не се отделяше от Кийт. Той бе готов да го замести веднага при нужда, а инстинктът му подсказваше, че такава необходимост може да възникне всеки момент.

Старшият диспечер беше мил човек, макар и леко избухлив. Боеше се от намерението си, знаеше, че то би подействувало ужасно зле на Кийт, но все пак, ако трябва, ще го направи.

Без да откъсва очи от екрана на Кийт, той провлачено заговори:

— Кийт, братче, този „Браниф“ излиза на пътя на „Ийстърн“. Ако отместиш „Браниф“ малко вляво, „Ийстърн“ ще може да следва курса си.

Това бе нещо, което Кийт сам би трябвало да види, но го бе пропуснал.

Целият екип в радарната зала работеше трескаво, за да разчисти пътя на военния KG–135, който вече започваше да се спуска по прибори от височина десет хиляди фута. Трудността идеше оттам, че под огромния военен самолет кръжаха още пет граждански машини, наблъскани на разстояние от около хиляда фута един от друг в ограничено въздушно пространство. Те всички чакаха ред за кацане. На разстояние две-три мили от всяка страна идеха колони от други самолети, плътно нанизани един след друг, а още по-ниско три огромни лайнера се готвеха всеки момент да докоснат пистата. Помежду им въздушните коридори за излитане също бяха заети. И все пак някак си военният самолет трябваше да се промуши между гъмжилото от граждански машини, без аварии и без инциденти. Дори при нормални условия тая задача можеше да скъса нечии слаби нерви. А работата се усложняваше още повече от това, че радиото на борда на KG–135 бе повредено и връзка с пилота не можеше да се установи.

Кийт Бейкърсфелд натисна бутона на микрофона:

— „Браниф“–829, завий незабавно надясно, направление нула-девет-нула.

В такива моменти, когато напрежението се превръщаше в нервна треска, гласът трябваше да остане спокоен. Гласът на Кийт беше изтънял и издаваше вълнението му. Видя, че Уейн Тревис го прониза с поглед. Но зелените мигащи точки на радарния екран, които се бяха катастрофално сближили, взеха да се раздалечават, щом „Браниф“ си изпълни указанието. Имаше моменти — този бе един от тях, — когато радарните диспечери благодаряха на бога, че пилотите бързо и точно изпълняват инструкциите. Пилотите се вбесяваха и задето им налагаха внезапна и остра промяна на курса, което ги принуждаваше на резки завои и пътниците политаха на всички страни. Но ако диспечерът изкомандува „незабавно“, те се подчиняваха, а спорът оставяха за после.

Само след една-две минути курсът на „Браниф“ отново трябваше да се коригира, както и курса на „Ийстърн“, който летеше на същата височина. Но преди това трябваше да се даде нов курс на два самолета на „ТУА“, разположени един над друг, на един „Конвеър“ на „Лейк Сентрал“, един на „Еър Канада“ и един на „Суин ер“, които току-що се появиха на екрана. Докато KG-135 не кацнеше, всички самолети наоколо трябваше да летят зигзаговидно в ограничено въздушно пространство, за да не се отклонят в съседни въздушни зони. Това наподобяваше сложна шахматна игра, с тази разлика, че фигурите се намираха на различна височина и се движеха с няколко стотин мили в час. Освен това тази игра изискваше фигурите да се издигат или снижават, но никога да не се доближават на повече от три мили в хоризонтална посока и хиляда фута във вертикал и никоя пешка да не излиза извън очертанията на дъската. А в хода на тази опасна игра хиляди пътници, жадни час по-скоро да завърши полета им, седяха на местата си и чакаха.

В кратките мигове, когато напрежението отслабваше, Кийт се чудеше как ли се чувства пилотът на военния самолет, който с трудност се спускаше в снежната буря и в гъмжащия от самолети въздух. Самотен вероятно, както самият Кийт е самотен, както е самотен целият живот, дори с близкото физическо присъствие на други около тебе. И пилотът имаше втори пилот и екипаж, както и Кийт имаше наоколо си колеги. Но не този род близост имаше значение. Особено когато си сам в малката задна стаичка на съзнанието си, където никой друг не може да влезе, където се оттегляш и оставаш сам с паметта, съвестта и страховете си. Сам от момента, в който дойдеш на белия свят, до смъртта. Винаги и во веки сам.

Кийт Бейкърфелд знаеше колко самотен може да бъде човек.

Той последователно наложи нови координати на самолета на „Суис ер“, на единия от „ТУА“, на „Лейк Сентрал“ и „Ийстърн“. Чуваше зад себе си опитите на Уейн Тевис да установи радиовръзка с военния KG–135. Безуспешно, сигналът за бедствие, изпращан от пилота, продължаваше да мига на екрана. Движението на зелената точка на екрана показваше, че пилотът изпълнява съвършено точно указанията, дадени му, преди радиовръзката да се прекъсне. Така той знаеше, че кулата следи и предугажда действията му. Знаеше, че местонахождението му се следи с радар и вярваше, че от земята ще направят възможното да отстранят всички самолети от пътя му.

Кийт знаеше, че военният самолет бе излетял от Хавай и след зареждане във въздуха бе летял без кацане над западното крайбрежие в източна посока с крайна цел военновъздушната база Андрюс, близо до Вашингтон. Но по пътя получил повреда в един от двигателите, после повреда в електроинсталацията. Това принудило командира да поиска непредвидено кацане в Смоуки Хил, Канзас. Пистите на летището в Смоуки Хил не били напълно почистени и военният KG-135 бил насочен към международното летище „Линкълн“. Междинните диспечерски центрове трасирали пътя му през Мисури и Илинойс. На тридесет мили от „Лишали“ радарният диспечер за западното направление в лицето на Кийт Бейкърсфелд пое полета. Скоро след това прекъсна радиовръзката и положението на пилота още повече се утежни.

Обикновено при нормални летателни условия военните самолети отбягваха гражданските летища. Но в буря като днешната естествено бе пилотът да поиска помощ — и я получи без въпроси и без отлагане.

От всички диспечери в мрачната претъпкана радарна зала се лееше пот. Но когато разговаряха с пилотите във въздуха, гласовете им не издаваха ни следа от възбуда или напрежение. Пилотите и без това са достатъчно претрупани. А тази вечер, когато вятърът ги блъскаше и подхвърляше и те летяха без никаква видимост вън от кабината, ориентирайки се само по прибори, от тяхното умение и ловкост зависеше много. Поради сериозните нарушения в трафика голяма част от пилотите летяха свръхопределената норма от часове, а сега се налагаше още да кръжат и да чакат.

От всеки радарен пост по радиото се лееха като непрекъснат спокоен поток указания, за да се отклонят колкото се може повече самолети от опасната зона. Те чакаха ред за кацане, а на всяка една-две минути броят им нарастваше. Един от диспечерите с тих, но напрегнат глас подхвърли през рамо: „Чък, при мене гори! Можеш ли да ми поемеш «Делта седем-три»?“ Това беше техен израз, който означаваше, че положението при него е наистина напечено и не може да се справи със всички полети. Друг глас: „По дяволите!… И аз съм затрупан… Почакай!… Съгласен, взимам го! Нова пауза… «Целта» седем-три, говори «Линкълн». Подход! Направете ляв завой, дръжте курс един-два-нула. Поддържайте същата височина; четири хиляди!“

Диспечерите си помагаха, когато имаха възможност. Може би след десетина минути другият ще има нужда от помощ. „Хей, погледни този «Нортуест», пристига от обратната страна. Господи! Върви като междуградска железница в пиковия час… «Американ» четири-четири, дръжте сегашния курс, на каква височина сте?“… „Излитащата «Луфтханза» се отклонява от курса. Спазвай курса и не се мешай с пристигащите.“ Излитащите самолети ги отправяха далеч от опасната зона, а пристигащите ги задържаха във въздуха; така се губеше ценно време за кацане. А по-късно, когато опасността премине и военният самолет се приземи, диспечерите знаеха, че едва ли час щеше да им стигне, за да оправят страхотното задръстване във въздуха.

Кийт Бейкърсфелд полагаше отчаяни усилия да се съсредоточи, да запечата в съзнанието си картината на своя сектор. Нужно бе мигновено да запамети местоположението на самолетите, отличителните им знаци, типа на машината, скоростта и височината на полета и реда за кацане — с една дума, сложна диаграма, в която се извършваха постоянни промени; една конфигурация, която нито за миг не оставаше в покой. Дори при спокойни моменти умственото напрежение не спадаше: тази вечер бурята изостряше мозъчните усилия до краен предел. Най-големият кошмар за един диспечер бе „да загуби картината“: ситуация, при която пренатовареният мозък се разбунтува и всичко от него се изличава. От време на време това се случваше и с най-добрите.

Един от най-добрите беше Кийт. Допреди година колегите му се обръщаха към него, щом напрежението ги изваждаше от строя: „Кийт, затрупан съм. Ще ми поемеш ли някой друг полет?“ Той винаги се отзоваваше.

Но напоследък ролите се смениха. Сега колегите му помагаха, доколкото успяваха: хем да гледат своята работа, хем да поемат част от неговата.

Указанията по радиото не спираха. Кийт сега бе сам. Уейн се бе плъзнал с високото си столче в другия край на залата да наблюдава друг екран. Мозъкът на Кийт щракаше решение след решение: „«Браниф» наляво, «Еър Канада» — надясно, «Ийстърн» — промени курса на сто и осемдесет градуса.“ Указанията се изпълняваха. На радарния екран зелените точки се престрояваха. „«Лейк Сентрал» се движи с малка скорост, той може и да почака! Но не и реактивният на «Суис Ер», той всеки момент ще се сблъска с «Ийстърн». «Суис Ер» трябва да поеме нов курс незабавно. Но какъв? Мисли бързо! Четиридесет и пет градуса само за минута и после отново направо. Не изпускай от поглед ТУА и «Нортуест». Нов самолет пристига от запад, и то с висока скорост. Разпознай го и му намери място! Съсредоточи се! Съсредоточи се!“

Стиснал зъби, Кийт трескаво мислеше: „Не, само да не изгубя картината тая вечер, само не тая вечер, само не сега!“ За това си имаше тайна причина, която Кийт не бе споделил дори със съпругата си Натали. Само той знаеше, че за последен път стои пред екрана, че за последен път е дежурен. Днес е последният му ден в радарната зала. А краят на дежурството му наближаваше.

Това ще бъде и неговият последен ден в живота.

— Почини си, Кийт — дочу гласа на ръководителя на полетите.

Кийт не бе го забелязал досега. Беше се вмъкнал неусетно и стоеше до Уейн Тевис.

Само преди минута Тевис спокойно бе казал на ръководителя на полетите:

— Струва ми се, че Кийт е напълно добре. Имаше момент, когато ме обезпокои, но сега се стегна.

Тевис се радваше, че не предприе драстичната мярка да смени Кийт, но ръководителят на кулата промърмори:

— Нека го откъснем от радара за малко — и после добави: — Аз ще му кажа.

Кийт погледна към двамата и веднага разбра защо го сменят. Положението все още беше критично и те не му се доверяваха. Откъсването беше само претекст: по устав той нямаше право на почивка още половин час. Да възрази ли? За диспечер от неговата класа това е обидно, още повече всички щяха да забележат. После се размисли: Защо да повдига въпрос? Не си струва. В десетминутната почивка щеше да дойде на себе си. А когато критичният момент във въздуха отмине, той ще се върне пред екрана и ще изкара остатъка от работния си ден.

Уейн Тевис се наведе над него:

— Лий ще поеме екрана, Кийт. — И повика един от колегите му, който току-що се бе върнал от редовната си почивка по график.

Кийт кимна, без да продума, но остана на мястото си и продължи да дава указания по радиото, докато колегата му запомни картината. Предаването на екрана от един диспечер на друг траеше около няколко минути. Новопостъпващият бе длъжен да изучи разположението на точките на екрана и да възприеме цялостната обстановка. И естествено трябваше да се настрои, да се напрегне.

Способността да се напрегнеш — нарочно и съзнателно — бе част от професията им. Диспечерите наричаха това „да се настроиш“. За петнадесет години на този пост Кийт постоянно наблюдаваше как това става с него и с колегите му. Беше задължително да се настроиш, щом сядаш пред екрана. Настройването им беше станало рефлекс. Например, пътувайки за работа със служебния автобус, те идваха от къщи отпуснати, разговорите бяха непринудени. За небрежно подхвърлен въпрос от рода: „Ще играеш ли боулинг в събота?“ непринуденият отговор е: „Естествено“ или „Не, няма да ми се уреди въпросът тая седмица“. Но като приближаваха летището, разговорът им секваше, отговорите ставаха кратки и остри: „да“ или „не“ и нищо повече.

Заедно с острото умствено напрежение и способността да се настройва от диспечера се изискваше сдържаност и желязно спокойствие. Тези изисквания — противоречиви и трудно съвместими в един човек — изтощаваха нервната система и в крайна сметка се отразяваха на здравето. Много от диспечерите получаваха стомашни язви, които криеха от страх да не загубят службата си. Пазейки тайната си, те пръскаха пари по частни лекари, вместо да се възползват от безплатното медицинско обслужване, което им осигуряваха авиокомпаниите. Криеха в шкафчетата си бутилки с „Маалокс“ — препарат за облекчаване на повишена стомашна киселинност — и от време на време крадешком надигаха бялата сладникава течност.

Напрежението избиваше и в други крайности. Някои от диспечерите — Кийт познаваше не малко от тях — ставаха зли и избухливи в къщи и често вдигаха бурни скандали, за да се освободят от натрупаните на работа емоции. Като се прибави към това и изменящата се схема на дежурства и почивка, което особено затрудняваше семейния живот, резултатите лесно можеха да се отгатнат. Броят на разбитите семейства и на разводите сред радарните диспечери беше най-голям.

— О’кей — каза колегата, който поемаше мястото му, — готов съм.

Кийт се измъкна от стола и свали слушалките си. Още преди да бе седнал на мястото му, колегата започна да дава указания на самолетите на „ТУА“.

Ръководителят на полетите се обърна към Кийт:

— Кийт, брат ти каза, че може да намине насам.

Кийт кимна и излезе от радарната зала. Не се сърдеше на ръководителя на полетите, дори се зарадва, задето не протестира срещу смяната и наложената почивка. В тоя момент страшно му се искаше да запали цигара, да сръбне глътка кафе и да остане сам със себе си. Радваше се, че се отърва от опасната ситуация. Беше изживял достатъчно подобни мигове в миналото, за да съжалява, че ще пропусне днес кулминационния момент.

Подобни произшествия ставаха по няколко пъти на ден не само на международното летище „Линкълн“, но и на всички големи летища. Можеха да се случат при всякакво време — и в най-ясния ден, и в най-страшната буря. Обикновено малцина хора узнаваха за тях, тъй като почти всички завършваха благополучно, а на пилотите във въздуха рядко им се обясняваше защо ги задържат да кръжат във въздуха или защо им налагат рязко да сменят курса. От една страна, не беше нужно да им се казва, а от друга — никога не достигаше времето за разговори по въздуха. Наземните аварийни служби–спасителни екипи, „Бърза помощ“ и полиция, — както и висшето ръководство на летището биваха надлежно алармирани и съобразно степента на инцидента те взимаха съответните мерки. Най-сериозна беше първа категория, но рядко се обявяваше; тя означаваше, че самолетът се е разбил и вече не съществува. Втора категория означаваше наличие на опасност за живота или тежка повреда на самолета. Трета категория — като сегашната — беше предупреждение за готовност до съответните служби, макар и да не стане нужда от техните услуги. За въздушните диспечери обаче всеки инцидент, независимо от категорията, носеше допълнително натоварване с всички последици от него.

Кийт влезе в съблекалнята, която бе точно до радарната зала. Сега, когато имаше възможност да размишлява спокойно, от все сърце пожела KG–135 и всички самолети във въздуха да завършат благополучно полетите си тази нощ въпреки бурята.

Съблекалнята представляваше малка квадратна стаичка с един-единствен прозорец, три стени от метални шкафчета и дървена пейка по средата. На едно табло до прозореца в безпорядък бяха закачени официални бюлетини и съобщения от различни обществени организации на летището. Светлината от голата крушка, която висеше от тавана, изглеждаше ослепителна след полумрака във радарната зала. Кийт беше сам и загаси лампата. От прожекторите на кулата проникваше достатъчно светлина, за да може да вижда.

Той запали цигара. После отвори шкафчето си и извади съдинката с храната, която Натали бе грижливо опаковала. Като наливаше кафе от термоса, мислеше си дали Натали не му е сложила някаква бележка в храната или пък някоя любопитна изрезка от вестник или списание. Това често го правеше, може би се надяваше, че по този начин ще го разсее. След като се случи бедата с него, тя упорито опитваше какви ли не средства, за да го развесели. Отначало действуваше открито, но като видя, че няма ефект, премина към по-необичайни способи и макар че Кийт разбираше защо Натали върши всичко това, оставаше безстрастен и незаинтересован. Напоследък бележките и изрезките се появяваха все по-рядко.

Може би Натали също бе изгубила надежда. Вече все по-рядко намираше какво да му каже, а по зачервените й очи той разбираше, че често си поплаква.

В такива моменти на Кийт му се искаше да й помогне. Но как, след като не можеше да помогне сам на себе си?

От вътрешната страна на вратичката на шкафчето му бе залепена снимката на Натали — цветна, Кийт сам я беше правил. Беше я донесъл преди три години. Сега слабата светлина едва осветяваше фотографията, но Кийт я познаваше толкова добре, че можеше да види всичко по нея, дори в сумрака.

На снимката Натали беше по бански костюм. Засмяна, седнала на една скала, изящната й ръка вдигната към очите и, за да скрие блясъка на слънцето. Светлокестенявата й коса се спускаше назад, а малкото й волево личице бе осеяно с лунички, които неизменно се появяваха през лятото. В Натали Бейкърсфелд имаше нещо дръзко и своенравно, нещо силно и волево и камерата успешно го бе уловила. Зад нея се виждаха сините води на едно езеро, високи зелени ели и остри скалисти зъбери. Тогава бяха на почивка в Канада, спираха в къмпингите край Хейлибъртънските езера и за първи път бяха оставили децата си — Брайън и Тео — в Илиноис при Мел и Синди. Това пътуване бе едно от най-щастливите преживявания в живота им.

Заслужава си да си спомня за тези дни, мислеше си Кийт, тъкмо тази вечер.

Зад фотографията беше пъхната сгъната хартийка. Това бе една от бележките на Натали, която Кийт намери в храната си, и го накара да се замисли. Бележката стоеше там вече няколко месеца и незнайно защо той я бе запазил. Макар и да знаеше съдържанието й, Кийт разгъна хартийката и се приближи към прозореца, за да я прочете. Представляваше изрезка от някакво списание с няколко реда, прибавени от жена му на ръка.

Натали имаше най-разнообразни интереси, някои от тях доста странни, но тя винаги се опитваше да приобщи към интересите си Кийт и синовете си. В тази изрезка ставаше дума за новите експерименти на американските учени в областта на генетиката. Обясняваше се, че сега човешката сперма може да се замразява, да се съхранява безконечно при ниска температура, без да губи свойствата си. След разтопяване ще може да се използва за осеменяване на жените по всяко време — независимо дали в наши дни, или след няколко поколения.

Отдолу Натали беше написала:

„Ной би направил ковчега си двойно смален,

ако знаеше нещо за сперматозоида замразен.

Нищо не пречи да расте броя на децата,

ако не забравяш да затвориш на хладилника вратата.

Но аз съм щастлива, че нашите два сина

са рожби на любов и страст непогасима.“

Тогава тя все още правеше опити, отчаяни опити да върне живота — и на двамата… да зърне нещата, както са били… да запази семейството… „с любов и страст непогасима“, както преди.

Мел също се притече на помощ на Натали, мъчеше се да накара брат си да превъзмогне силната вълна на отчаяние и депресия, която изцяло го бе погълнала.

Тогава сякаш все още имаше някаква частичка у Кийт, готова да откликне. Като изтръгна искричка дух и воля от дълбоките дебри на съзнанието си, той се опита да съедини усилията си с тези на ближните си, да отговори на любовта с любов. Но не успя. Пропадна, знаеше си той, защото в душата му не бе останало ни чувство, ни вълнение. В нея не можеше да пламне ни топлинка, ни любов, нито гняв. Всичко бе пустота, угризения и всепоглъщащо отчаяние.

Тогава Натали разбра, че всичко е безсмислено. И затова, подозираше той, тя си плачеше тихомълком далеч от очите му.

А Мел? Може би Мел също се отказа. Макар и ненапълно — Кийт си спомни думите на ръководителя на полетите тази вечер. „Брат ти каза, че може да намине…“

Щеше да бъде по-просто, ако Мел не си правеше труд. Кийт чувстваше, че няма сили за тази среща, макар че винаги, през целия си живот са били близки като братя. Присъствието на Мел може да усложни замисъла му.

А Кийт беше толкова изтощен, толкова изцеден и безсилен да се пребори с някое усложнение.

Отново си помисли дали Натали не е сложила бележка в храната му. Внимателно отвори съдинката с надежда да открие нещо в нея.

Вътре имаше шунка, сандвичи с кресон, кутийка саламурено сирене, една круша, амбалажна хартия. И нищо друго.

Сега, когато знаеше, че вътре няма бележка, отчаяно му се искаше да бе намерил там някакво послание, па макар и крайно незначително. После осъзна, че вината бе негова. Днес, за да смогне с приготовленията си, излезе от къщи по-рано от обичайното време. Не бе предупредил Натали и тя опакова набързо закуската му. Дори й каза да не му приготвя нищо — може да хапне в един от бюфетите на летището. Но Натали, която знаеше, че бюфетите са претъпкани и шумни, а това е противно на Кийт, не се съгласи и веднага приготви храната му. Не го попита защо тръгва по-рано, макар да я интересуваше. Кийт си отдъхна, слава богу, нищо не го попита. Иначе би трябвало да измисли нещо, а не му се искаше последните думи помежду им да са лъжа.

Времето му стигна за всичко. Пристигна в района на летището и се регистрира в хотелчето „О’Хейгън“, където си бе резервирал стая по телефона още предния ден. Действуваше по план, старателно изработен преди няколко седмици, но не искаше да бърза, нужно му бе спокойно да размисли, преди да пристъпи към действия. После излезе от хотелчето и пристигна на летището навреме за дежурството си.

Това хотелче се намираше на десетина минути с кола от летище „Линкълн“. Само след няколко часа, щом дежурството му свърши, Кийт веднага ще пристигне там. Ключът от стаята лежеше в джоба му. Той го извади, за да се увери, че е на мястото си.

10

Събранието в салона на неделното училище при Първа баптиска църква в градчето — което отстоеше на разстояние петнайсет секунди от летището с реактивен самолет, излитащ от писта две-пет — продължаваше вече половин час. То започна по-късно от определеното време, тъй като голяма част от шестстотинте присъствуващи с трудност се придвижваха — пеша или с автомобили — в дълбокия сняг. Но така или иначе пристигнаха.

Събранието представляваше смесено сборище — нещо типично за едно средно проспериращо селище. Повечето от присъствуващите бяха чиновници от средна ръка, занаятчии и местни търговци, мъжете и жените — приблизително еднакво на брой. Тъй като беше петък вечерта — началото на уикенда — голяма част от хората бяха небрежно облечени, с изключение на външните гости и няколкото журналисти.

Салонът на неделното училище беше докрай претъпкан, въздухът спарен и опушен. Всички столове бяха заети и около стотина души стърчаха прави.

Фактът, че толкова много хора бяха напуснали топлите си домове в нощ като тази, за да присъствуват на събранието, говореше за тяхната тревога и загриженост. Освен това всички бяха бесни от яд.

Причините за техния гняв — почти така видим и осезаем като висящия тютюнев дим във въздуха — бяха две. Първата бе дългогодишното раздразнение от гръмотевичния, оглушителен грохот на реактивните двигатели, от който никой дом в Медоууд нямаше спасение. Ден и нощ той нарушаваше мира и покоя и не позволяваше на хората нито да спят, нито да бодърствуват. А втората причина бе, че по време на цялото събрание неспирният рев над главите им пречеше да се чуят един друг.

Естествено, те очакваха шумът да им пречи. Та нали за това се свикваше събранието. Преносима високоговорителна уредба бе взета назаем от църквата. Но никой не бе предполагал, че тази вечер самолетите щяха да излитат директно над главите им и че техният шум ще раздира и човешките уши, и микрофоните им. Разбира се, заради излязлата от строя писта три-нула със заседналия Боинг 707 на „Аерео Мексикан“ всички самолети получаваха направление за излитане от писта две-пет, насочена като стрела точно към Медоууд. Но жителите на Медоууд не знаеха това, нито пък ги интересуваше.

В настъпилото мимолетно затишие председателствуващият събранието, целият червен, изкрещя:

— Дами и господа, ето вече няколко години се мъчим да постигнем споразумение с ръководството на летището и авиокомпаниите. Говорихме им за вечния терор над нашите домове. Доказахме им с показанията на незаинтересовани свидетели, че под непрестанната звукова канонада, която сме принудени да издържаме, животът тук е немислим. Обяснявахме им, че здравето ни е застрашено, че нашите жени, нашите деца и самите ние сме на ръба на нервното разстройство, а някои от нас вече се поболяха.

Председателят бе оплешивяващ мъж с ъгловато чене, наречен Флойд Занета — медоуудски домовладелец и собственик на печатарска фирма. Занета взимаше дейно участие в решаването на обществените дела.

Председателят и безупречно облеченият по-млад мъж до него седяха на малка платформа. По-младият, Елиът Фриймантъл, бе адвокат. До него стоеше отворено черно кожено куфарче.

— Какво правят летището и авиокомпаниите? — Флойд Занета удари с ръка по писалището пред него. — Ще ви кажа. Преструват се, че се вслушват в нашите искания. Дават лъжливи обещания и ни залъгват с приказки, които нямат намерение да изпълнят. Ръководството на летището, Федералното управление на авиацията и авиокомпаниите са лъжци и мошеници…

Последната му дума се изгуби. Тя бе погълната от разгромителен, неописуемо растящ грохот, който сякаш сграбчи сградата, повдигна я и я разтърси. Повечето хора в залата запушиха с ръце ушите си. Някои като обезумели гледаха нагоре. Други, чиито очи изпускаха гневни искри, разгорещено ръкомахаха, говореха нещо, но само по устните им би могло да се разгадае какво казват. Каната с вода на масата на председателя трепереше. Ако Занета не я бе грабнал, тя щеше да падне и да се разбие на парчета.

Грохотът намаля и утихна така светкавично, както се беше появил. Полет 58 на „Пан Американ“ вече бе на няколко мили разстояние и на няколко хиляди фута височина. Устремен към по-ясни висоти, представляващ бурята и мрака, той поемаше своя курс към Франкфурт, Федерална република Германия. В момента Полет 23 на „Континентал Еърлайнз“ за Денвър, Колорадо се плъзгаше по писта пет-две, готов да се вдигне… над Медоууд. Още няколко самолета стояха на съседните пътеки за рулиране и всеки момент чакаха разрешение да излетят.

Това се повтаряше цяла вечер още преди да започне събранието. А на самото събрание работата се водеше в кратките интервали между заглушителния тътнеж на самолетите.

Занета бързо продължи:

— Казах, че всички те са мошеници и лъжци. Това, което става сега тук, е убедително доказателство. Трябва поне да спазват мерките за приглушаване на шума, но тази вечер и това не правят…

— Господин председателю — прокънтя един женски глас от залата, — всичко това сме чували и преди. А да го повтаряме сега, няма смисъл. — Всички извърнаха очи към жената, която застана права. Лицето й бе енергично и интелигентно. Косата й, дълга до раменете, бе паднала и тя с отривисто движения я отхвърли. — Това, което мен ме интересува, а и всички останали, е какво може да се направи и към кого да се обърнем?

Думите й бяха посрещнати с овации и доволни възгласи.

— Моля, позволете ми да се изкажа… — раздразнено пое Занета.

Но така и не успя.

Още веднъж същият всепоглъщащ рев заля салона на неделното училище. Репликата му увисна и предизвика смях. Дори председателствуващият печално се усмихна и разпери ръце в отчаяние.

Един мъжки глас свадливо се обади:

— Ами карайте де!

Занета кимна. Продължи да говори и подобно на катерач, който си пробира път между скалистите чукари, той търсеше моменти на затишие сред ужасяващия тътен над главите им. Жителите на Медоууд, заяви той, е време да изоставят своята вежливост и благоразумен подход към властите на летището. Напротив, вече трябва да преминат към атака, опирайки се на закона. Жителите на Медоууд са граждани със законни права, които биват потъпквани. Затова трябва да прибягнат към съда; да намерят сили да се борят и по съдилищата с твърдост и дори със злост, ако е нужно. Що се отнася до правната страна на тяхната офанзива, за щастие мистър Елиът Фриймантъл известен адвокат, чиято кантора се намира не в нашето селище, а там, в града, се съгласи да присъствува на събранието. Мистър Фриймантъл добре познава законите на свръхшума, нарушаването на покоя и въздушното пространство и скоро тези, които не се побояха от бурята, за да дойдат на събранието, ще имат удоволствието да чуят този изтъкнат джентълмен. Той дори пристигна тук със собствено предложение…

Докато се лееха тези празнословни клишета, Фриймантъл се суетеше на стола си. Той прокара ръка по модно подстриганата си прошарена коса, поглади гладките си страни и брадичка — беше се обръснал само час преди събранието — и острото му обоняние долови, че изисканият парфюм, който употребяваше винаги след бръснене и след кварцово облъчване, все още се носи из въздуха. Отново кръстоса крака, увери се, че двестадоларовите му обувки от крокодилска кожа все още лъщят с огледален блясък и че няма да развали ръбовете на модния си пръскан костюм. Елиът Фриймантъл отдавна беше разбрал, че хората предпочитат техните адвокати — за разлика от техните лекари — да имат преуспяващ вид. Този вид сякаш осигуряваше ореола на успех в съда, успех, за който жадуват всички тъжители.

Елиът Фриймантъл се надяваше, че повечето от присъствуващите в залата скоро ще станат тъжители и той ще представлява техните интереси. Чакаше с нетърпение мига, когато тоя стар гъсок Занета ще млъкне и той ще може да вземе думата. Няма по-лесен начин да изгубиш доверието на една аудитория или на съдебните заседатели от това да им дадеш време да мислят по-бързо от теб самия и да отгатват мислите ти, преди да си ги изрекъл. Неговата остра интуиция му подсказваше, че точно това става в момента. Следователно, дойдеше ли неговият ред, ще трябва да употреби повече усилия от обичайното, за да утвърди компетентността и превъзходството на своя интелект.

Вероятно някои от неговите колеги биха поставили под съмнение превъзходството на интелекта на Елиът Фриймантъл. Те дори биха възразили на председателствуващия събранието, че Фриймантъл е джентълмен. Други от колегите му юристи гледаха на Фриймантъл като на самохвалко, който печели много благодарение на своето вродено умение да се саморекламира и да привлича внимание. Безспорно той притежаваше завиден усет да се залавя с шумни и доходни дела.

За Елиът Фриймантъл ситуацията в Медоууд дойде сякаш по поръчка.

Беше прочел някъде за проблема на селището и веднага уреди чрез познати хора да подхвърлят името му пред неколцина граждани на Медоууд като единствен адвокат, способен да им помогне. В резултат на това комитет от местни жители се обърна към него. Самият факт, че го потърсиха, му осигури необходимото му психологическо предимство. Междувременно попрегледа повърхностно закона и някои по-нови съдебни решения във връзка с шума и нарушаването на покоя — въпрос абсолютно непознат за него, — но когато пратениците на Медоууд пристигнаха, той им заговори с убедителността на човек, посветил целия си живот на тези проблеми.

После им подхвърли някои свои идеи, което доведе до свикването на днешното събрание и неговото присъствие тук.

Слава богу! Най на края Занета завърши своето вятърничаво встъпление. Банален до последния момент, той монотонно припяваше:

— И така аз имам честта и удоволствието да ви представя…

И дори без да дочака да спомене името му, Елиът Фриймантъл рипна на крака. Заговори моментално, още преди Занета да бе успял да допре задните си части до стола. Както обикновено, изхвърли всякакви уводни приказки:

— Ако очаквате от мене съчувствие, по-добре си тръгнете веднага. Няма да чуете състрадателни слова от мен нито сега, нито по-късно, при следващи срещи. Не се надявайте да предложа носни кърпички, за да попивате сълзите си — ако имате нужда от такива, набавете си ги сами. Моето призвание е законът. Законът и нищо друго.

Той нарочно говореше с остър тон; знаеше, че това ще ги шокира, но такава бе целта му.

Забеляза също, че репортерите се загледаха в него и наостриха слух. Те бяха трима на масата за журналисти — двама младежи от големите градски ежедневници и една по-възрастна жена от местния седмичник. Те му бяха нужни за плановете и затова си бе дал труда да проучи имената им и дори разговаря с тях преди събранието. Сега моливите им препускаха по хартията със страшна скорост. Добре! Сътрудничеството с пресата винаги играеше важна роля в проектите на Елиът Фриймантъл и той от опит знаеше, че най-сигурно може да ги привлече, като им достави жив материал за разказ и свеж ракурс, от който да го поднесат. Обикновено успяваше.

Журналистите особено ценяха това — много повече от глътка алкохол или нещо за ядене — и колкото по-жив и по-колоритен е случаят, толкова по-благоразположен ще бъде репортажът им.

Отново насочи вниманието си към залата. И с една степен по-малка агресивност, той продължи:

— Ако решим, че аз ще представлявам вашите интереси, ще трябва да ви задам някои въпроси относно влиянието на шума върху вашите домове, вашите семейства, вашето лично физическо и духовно здраве. Не искам да оставате с впечатлението, че ще ви питам тези неща от вълнение към вашата участ. Честно казано, не е така. Добре е да знаете, че аз съм изключителен егоист. Тези въпроси са ми нужни, за да установя каква е степента на нанесените ви увреждания от гледна точка на закона. Вече съм убеден, че такива увреждания съществуват, може би не са никак малки и в такъв случай вие имате право на законна компенсация. Добре е също да знаете, че каквото и да науча тук, колкото и дълбоко да ме развълнувате, заради благото на своите клиенти аз няма да жертвувам съня си или спокойствието си вън от кантората ми и съдебните зали. Но… — Фриймантъл направи драматична пауза и посочи с пръст напред, за да акцентира върху думите си — но в кантората ми и в съда вие, като мои клиенти, ще получите всичкото ми внимание и всичките ми юридически способности по въпроси, касаещи закона. И разбира се, ако работим заедно, обещавам ви, ще сте доволни, че съм на ваша страна, а не на страната на противника.

Всички в залата бяха приковали погледи в него. Мнозина, и мъже, и жени, бяха протегнали шии напред, да не пропуснат някоя негова думичка дори в кратките паузи, когато над главите им префучаваха излитащите самолети. Вярно е, че по лицата на някои се появи враждебно изражение. Време беше да смекчи тона си. За миг устните му се разтегнаха в предразполагаща усмивка и после отново сериозно продължи:

— Съобщавам ви тези неща, за да сме наясно още от самото начало. Някои хора ме наричат зъл и неприятен. Може би са прави, макар че аз самият, ако някога имам нужда от юридическа защита, бих избрал за свой защитник именно човек, който е зъл и неприятен, но упорит.

Думите му срещнаха одобрителни възгласи и усмивки.

— Разбира се, ако искате някой по-мил човек, който ще ви предложи повече съчувствие и по-малко законна защита — Елиът Фриймантъл сви рамене, — това си е ваша работа.

Той внимателно и изкъсо следеше аудиторията си и забеляза един солиден мъж с очила в тежки рогови рамки, който се наклони към жената до него и нещо й зашепна. От изражението му Фриймантъл можа да заключи, че й казваше: „Това са сериозни приказки — такъв човек ни трябва!“ Жената, вероятно негова съпруга, кимна утвърдително. И по други лица в залата той прочете същото изражение.

Обикновено Елиът Фриймантъл умееше веднага и точно да оцени настроението на аудиторията и да намери най-удачния подход към тях. Още в началото почувства, че на тези хора им е омръзнало от банални приказки и съчувствие, които, макар и благонамерени, не водят до никакъв резултат. Неговите думи, резки и брутални, им подействуваха като студен отрезвителен душ. А сега, преди да се отпуснат и разсеят вниманието си, трябваше да премине към нова тактика. Моментът за специфичните факти бе настъпил — тази вечер ще им предложи беседа по законите на шума. Изкуството да владееш вниманието на публиката, в което Фриймантъл нямаше равен, се криеше в това, да се движиш винаги с една мисъл напред; нито по-малко, нито повече, така че публиката хем да следва думите ти, хем винаги да бъде нащрек.

— Сега обърнете внимание — изкомандува той, — тъй като ще се спра на особеностите на вашия проблем.

Законът за борба с шума, заяви той, все по-всестранно се изучава от нашите съдилища. Старите концепции се променят. Новите съдебни решения постановяват, че прекомерният шум може да се разглежда като нарушение на човешкия покой и като погазване на правата за собствеността. Освен това съдът е склонен да наложи забрана и глоби, където се установи такова нарушение, включително от прекомерен шум на самолети.

Елиът Фриймантъл изчака да заглъхне грохотът от поредния излитащ самолет, после вдигна ръка и добави:

— Струва ми се, за вас няма да е трудно да го докажете.

И тримата журналисти на масата за пресата си отбелязаха нещо в тефтерите.

— Във Върховния съд на Съединените щати, продължи той, вече съществува прецедент. В делото „Съединени щати срещу Козби“ съдът реши, че един птицефермер от Грийнсбъро, щата Северна Каролина, има правото на компенсации заради „инвазията“ на военни самолети, които летели ниско над къщата му. В друг един случай, разгледан от Върховния съд, „Григз срещу Алигени“ бе застъпен същият принцип. Щатските съдилища в Орегон и Вашингтон съответно в делата „Торнбърг срещу летище «Портланд»“ и „Мартин срещу летище «Сиатъл»“ присъдиха глоби за свръх-шум от самолети, макар и въздушното пространство непосредствено над тъжителите не е било нарушавано. И други селища са започнали подобни съдебни борби, някои дори използват репортажи и кинокамери в подкрепа на своите доказателства. Радиоколите записват и определят децибелите на шума, а камерите — височината на самолетите. И често пъти шумът се оказваше по-силен, а височините — по-ниски от това, което твърдят летищните власти. В Лос Анжелос един гражданин завел дело срещу международното летище в града, задето летището, разрешавайки кацания на наскоро удължената писта близо до дома му, прави неизползваема една от постройките му без юридическо право. Той изискал обезщетение от десет хиляди долара, равно на снижената себестойност на дома му. Навсякъде се водят все повече и повече подобни дела.

Словото му беше сбито и впечатляващо. Споменаването на определената сума — десет хиляди долара — още повече раздвижи интереса на аудиторията, както Елиът Фриймантъл беше предвидил. Цялата му реч звучеше авторитетно, обосновано, плод на многогодишен опит. Само Фриймантъл знаеше, че неговите „факти“ идеха не от дълго ровене из съдебни дела, а от два часа бегло прелистване на изрезки от вестници в една документация вчера следобед.

Съществуваха обаче факти, които той нарочно премълча. Решението на Върховния съд относно птицефермера датираше отпреди двадесет години, а тоталното обезщетение възлизаше на някакви си нищожни триста седемдесет и пет долара — фактически стойността за измрелите пиленца. Случаят в Лос Анжелос засега бе само тъжба, още не бе стигнал до съдебен процес и може би въобще нямаше да стигне. Съществуваше едно по-значително дело — „Батън срещу Съединените щати“, по което Върховният съд се бе произнесъл сравнително скоро, през 1963 г., но Фриймантъл сметна за по-удобно да го отмине. В това дело формулировката на съда бе, че за пряка „физическа агресия“ може да се присъди обезщетение, но само за шум — не. И тъй като в Медоууд нямаше подобна физическа агресия, ако се възбудеше процес, той бе предварително обречен на загуба въз основа на прецедента, създаден от споменатото дело.

Но адвокатът Фриймантъл нито имаше желание това да се знае от аудиторията, нито пък го интересуваше дали започнатото дело ще бъде спечелено, или не. На него му бе нужно само едно: да привлече медоуудските собственици за свои клиенти, и то срещу неимоверен хонорар.

С мисълта за собствените си облаги той вече бе преброил присъствуващите и си бе направил наум своите сметки. Резултатът го зарадва.

От шестстотинте души в залата, мислеше си той, поне петстотин, а може би и повече са частни собственици. Отчитайки присъствието на мъже заедно със съпругите им, той сметна, че ще набере поне двеста и петдесет сигурни клиенти. И ако съумее да убеди всеки от тези двеста и петдесет души да подпише с него адвокатски договор срещу сто долара — което Фриймантъл се надяваше да постигне преди края на събранието, — то една сумичка от двайсет и пет хиляди долара и отгоре щеше да му падне в джоба.

Неведнъж бе постигал подобни удари. Удивително е наистина колко много неща могат да се издействуват с дързост, особено когато хората горят от желание да задоволят собствените си интереси. Тлъста купчина от адвокатски договори лежеше в куфарчето му. „Настоящето споразумение между… по-надолу именуемите ищец/истци и Фриймантъл и Сие, юристи…, който ще защищава законните интереси на ищеца/ците в търсене на полагаемото му се обезщетение, предизвикано от агресията на самолетите при международното летище «Линкълн»… Ищецът е съгласен да заплати на упоменатите Фриймантъл и Сие сто долара на четири вноски от по двадесет и пет долара всяка, като първата вноска се изплати веднага, а остатъкът при поискване на всяко тримесечие… Ако делото бъде спечелено, то Фриймантъл и Сие ще получат десет процента от общата сума на обезщетението за нанесените щети…“

Десетте процента бяха вписани за всеки случай, тъй като бе повече от невероятно да се стигне до изплащане на някакво обезщетение. От друга страна, странни неща се случваха понякога със закона, а Елиът Фриймантъл обичаше навсякъде да заложи предварително.

— Осведомих ви за законната страна на въпроса — обясни той. — Сега бих искал да ви дам един съвет. — По устните му се стрелна мигновено усмивка. — Този съвет, разбира се, ще бъде безплатен като рекламна туба паста за зъби, но всяка следваща туба ще се заплаща.

Думите се посрещнаха със смях, който той рязко прекъсна с отривист жест:

— Съветът ми е, че време за губене няма. Трябва да се действува. Незабавно.

Последваха ръкопляскания и одобрителни възгласи.

— Съществува тенденцията — продължи той — да се гледа на съдопроизводството като на бавен и отегчителен процес. Обикновено е така, но с решителност и юридическа вещина законът може и да се поразмърда. Във вашия случай веднага трябва да се започне дело, защото, ако шумът продължи години, летището и авиокомпаниите ще се оправдаят със заварено положение. — И сякаш за да подчертае думите му, един самолет избоботи над главите им. Още преди тътенът му да заглъхне, Елиът Фриймантъл извика:

— Ето, още веднъж ще повторя съвета си. Няма какво повече да чакате. Действувайте още сега. Тази вечер!

Някъде от първите редове млад мъж с жилетка от лама и спортни панталони скокна на крака:

— Добре де, ще действуваме, но кажете ни как!

— Като начало нека решим дали аз ще поема законната защита на вашите права.

Изведнъж неколкостотин души ревнаха в глас:

— Да, вие, вие!

Председателствуващият Флойд Занета се изправи и зачака виковете да утихнат. Той видимо изглеждаше доволен. Двама от журналистите бяха извили вратове и с интерес наблюдаваха нескривания ентусиазъм в залата. А възрастната репортерка от местния седмичник гледаше към трибуната с приятелска усмивка.

Всичко се нареждаше така, както Елиът Фриймантъл беше предвидил. Оттук нататък работата ставаше проста. Само след тридесет минути голяма част от адвокатските договори щяха да бъдат подписани на място; някои щяха да отнесат договорите в къщи, вероятно малко ще се поразмислят, но утре ще ги изпратят по пощата. Тези хора не се бояха от договори или от съдебни процеси. Още повече че сто долара не изглеждаха огромна сума; дори за някои би се сторила нищожна.

На малцина можеше да им дойде наум да си направят същите сметки, като тези на Елиът Фриймантъл. Но дори и да възразят срещу общия хонорар, той бе готов да поспори, че сумата е напълно оправдана от гледна точка на големия брой тъжители, които трябва да защищава.

Още повече че парите им нямаше да отидат на вятъра — щеше да им предложи истински спектакъл с фойерверки и в съда, и навсякъде. Той хвърли поглед към часовника си: време да започне. Сега, след като вече със сигурност се беше забъркал в играта, искаше му се да заякчи връзката си с тези хора, като разиграе с тях първото действие от своята драма. Тази драма беше предварително добре обмислена и щеше да привлече вниманието на утрешните вестници много повече от сегашното събрание. Тя целеше да убеди присъствуващите, че време за губене няма.

Актьорите в драмата щяха да бъдат жителите на Медоууд, събрани тук, и той бе убеден, че всички присъствуващи са готови да напуснат залата и до късно да не се приберат.

Мястото на действието щеше да бъде летището.

Време на действието: още тази вечер.

11

Гереро се намираше на около петнайсет мили от летището, в заключената стая на един жалък апартамент в южните покрайнини на града. Апартаментът бе разположен над шумна, мръсна и мазна закусвалня на 51-ва улица, недалече от складовете.

Д. О. Гереро беше кльощав, източен като вретено, с леко увиснали рамене. По изпитото бледо лице с тясна издадена челюст трескаво блестяха хлътнали, раздалечени очи; устните му бяха тънки и безкръвни, отгоре с редки русоляви мустачки. Вратът му беше мършав със силно изпъкнала адамова ябълка. Косата по челото му бе почнала да оредява. Ръцете му нервно трепереха, пръстите му не знаеха покой. Пушеше неспирно, цигара от цигара. Беше брадясал с мръсна риза и непрекъснато се потеше, макар че в стаята беше студено. Едва навършил петдесет години, той изглеждаше много по-стар.

Гереро беше женен от осемнадесет години. Бракът му беше сполучлив, макар да не блестеше с нищо. Д. О. (беше свикнал цял живот хората да се обръщат към него само с тези инициали) и Инес Гереро се погаждаха добре и никога на никой от тях не му бе хрумвала мисълта да си намери друг партньор в живота. Д. О. Гереро не се интересуваше от жени; бизнесът и финансовите сделки далеч по-силно го занимаваха. Но през последната година в отношенията на двамата съпрузи се появи дълбока пропаст, която Инес, въпреки усилията си, не успя да превъзмогне. Това бе само една от последиците от множеството провали в бизнеса, които сведоха финансовите им възможности от относително благополучие до бедност; вече няколко пъти се принуждаваха да променят жилището си — първо напуснаха луксозния си просторен, макар и заложен за солидна сума, дом срещу други не толкова изискани, докато на края се свряха в това отвратително, студено, усойно и гъмжащо с хлебарки жилище.

Въпреки че Инес Гереро се измъчваше от създалата се ситуация, тя би направила всичко, за да разведри обстановката, ако мъжът й не ставаше всеки ден по-мрачен, раздразнителен и зъл и понякога въобще не можеше да се разговаря с него. Преди няколко седмици в изблик на гняв той жестоко я удари през лицето. По-късно тя бе готова да му прости, но той нито й се извини, нито пък пожела да разговаря за случая. Опасявайки се от нови изстъпления, тя изпрати двете им деца — момче и момиче около петнайсет-шестнайсетгодишни — при своята омъжена сестра в Клийвланд. Инес остана тук и започна работа като сервитьорка в едно кафене. Работата й беше тежка, а заплатата — нищожна, но изкарваше поне колкото за хляба. Мъжът й, изглежда, не забелязваше нито отсъствието на децата, нито нейното: напоследък бе изпаднал в дълбоко и мрачно униние.

В момента Инес беше на работа. В апартамента Д. О. Гереро беше сам. Не бе нужно да заключва вратата на малката спалня, но го направи за допълнителна сигурност, да не би някой да му попречи.

Подобно на други от нашите герои Д. О. Гереро след малко щеше да тръгне за летището. Имаше редовен билет с „ОК“ за Полет 2 на „Транс Америка“ за Рим. В момента билетът се намираше в джоба на палтото му, метнато върху паянтов дървен стол в заключената стая.

Инес Гереро не знаеше нищо за пътуването му до Рим, нито пък подозираше причините за това пътуване.

Билетът бе за отиване и връщане и обикновено струваше четиристотин и седемдесет и четири долара. Чрез измама обаче Д. О. Гереро успя да получи кредит. Заплати всичко четиридесет и пет долара, с които се сдоби, залагайки последната ценност на жена си — пръстена на майка й (Инес все още не бе открила изчезването му), — и обеща да изплати остатъка плюс лихвата в месечни вноски за две години.

Нямаше вероятност това обещание да бъде изпълнено.

Никоя уважаваща себе си финансова компания или банка не биха дали на Д. О. Гереро заем за автобусен билет, камо ли за билет до Рим. Те първо биха проучили щателно състоянието му и биха открили, че от години е неплатежоспособен, че има десетки личии неизплатени дългове и че неговата предприемаческа фирма „Гереро Контрактинг Инкорпорейтид“ още преди година е била обявена за банкрутирала.

Едно по-прецизно разнищване на заплетените финансови операции на Гереро би показало, че през последните осем месеца — използвайки името на жена си — той се опитал да се сдобие с капитал за поземлени спекулации, но претърпял неуспех. А този неуспех му бе навлякъл нови дългове. Разкриването на някои негови мошеничества, обстоятелството, че след фалита си не е задоволил кредиторите си — а такова разкритие е неизбежно рано или късно, — ще му навлече криминално следствие и почти сигурно затвор. Не чак толкова сериозен, но също така отчайващ бе фактът, че вече цели три седмици бе просрочил наема за тоя жалък апартамент и хазяинът бе заплашил утре да ги изхвърли. Изгонеше ли ги, те нямаше къде да отидат.

Д. О. Гереро изпадна в пълно отчаяние. Финансовите му възможности възлизаха на минус нула.

Авиокомпаниите обаче бяха прочути с това, че лесно даваха кредит и даже ако изплащанията се забавеха, не бяха така строги в изискването на остатъка от сумите. Тази им политика е добре проверена. Дългогодишният им опит доказваше, че платежоспособните пасажери по въздуха са удивително честни, затова и загубите от дългове на повечето авиокомпании бяха нищожни. Несретници като Гереро рядко ги тревожеха, затова се уловиха лековерно за измамния трик, който той им приложи.

Използвайки два прости способа, той изключи всякаква възможност за детайлно проучване на финансовото му положение. Първо, той им представи „Справка от предприятието“, която собственоръчно бе изготвил върху бланка на една несъществуваща вече компания, която някога бе възглавявал (не банкрутиралата), а за адрес посочи своя собствен пощенски адрес. И, второ, в писмото нарочно промени първоначалната буква на името си от „Г“ на „Б“. Така обичайната проверка за кредитоспособността на „Береро“ просто нямаше да даде резултат — вместо ужасяващите данни, записани под истинското му име. Вместо документи за самоличност той приложи застрахователната и шофьорската си книжки, където предварително бе променил началната буква на името си. Беше се погрижил за още нещо — подписвайки се върху документа за кредита, той се постара подписът му да излезе достатъчно нечетлив и да не стане ясно дали името е „Гереро“ или „Береро“.

Грешката в името се продължи и от чиновничката на касата, която оформи вчера билета му на името на Д. О. Береро. Гереро се замисли как ли това обстоятелство би се отразило на непосредствените му планове. Но реши да не се безпокои. Ако по-късно започнеше разследване, то грешката в една-единствена буква както в билета, така и в справката ще изглеждат като невинна грешка. Нищо не можеше да докаже, че тя бе направена нарочно. Но като се регистрира довечера на летището, непременно ще поправи буквата както в списъка на пътниците, така и на билета си. Стъпи ли веднъж на борда, за него беше особено важно да няма никакви съмнения относно истинската му самоличност. Това също влизаше в плана му.

А планът на Д. О. Гереро бе да взриви самолета. Естествено, той също щеше да загине, но това не го възпираше, защото бе уверен, че животът му вече няма никаква стойност нито за него, нито за другите.

Смъртта му обаче имаше стойност и от това искаше да се възползва.

Преди полета щеше да се застрахова за сумата седемдесет и пет хиляди долара в полза на жена си и децата си. Мислеше си, че твърде малко бе направил за тях приживе, затова бе измислил последната си постъпка като трансцедентален жест за тяхно благо. Дълбоко вярваше, че това бе саможертва от любов.

Неговият перверзен, разстроен от отчаянието мозък въобще не бе помислил за останалите пътници или за екипажа на самолета, които щяха да загинат заедно с него. Като всички психопати той гледаше на останалите пасажери само като на евентуална пречка при осъществяването на замисъла му.

Струваше му се, че бе предвидил всички възможни случайности.

Начинът, по който се бе снабдил с билет, нямаше да има повече значение, щом стъпи на борда. Никой не можеше да докаже, че не е имал намерение да изплати вноските по договора си; а разкритието на фалшивата „справка от предприятието“, което бе неизбежно, щеше да покаже, че е бил принуден да получи кредит чрез измама. Но това обстоятелство не можеше да повлияе на изплащане на застраховката му.

Освен това той бе взел билет за отиване и връщане нарочно, за да създаде впечатлението, че има намерение да отиде до Рим и да се върне. Изборът на Рим не беше случаен — Гереро имаше втори братовчед в Италия, когото никога не бе виждал, но често бе споменавал пред Инес, че му се ще да го посети. Така че намерението му да замине за Рим не бе напълно лишено от логика.

Д. О. Гереро обмисляше своя план вече няколко месеца, откакто финансовото му положение стана катастрофално. През това време той прилежно изучи историята на самолетните катастрофи — и по-специално взривяването на самолети с цел облагодетелствуване от застраховката. Броят на подобни инциденти бе удивително голям. Във всички опасни случаи мотивите за катастрофите са били откривани при разследванията и ако конспираторите злодеи са оставали живи, давали са ги под съд за убийство. Застраховките им, естествено, са били анулирани.

Разбира се, няма начин да се докаже колко от катастрофите с неизяснени причини не са дело на саботаж. Наличието на останки от крушението е ключов фактор при разследването. Експертите събират намерени останки и по тях разгадават тайната на катастрофата. Обикновено успяват. След експлозиите във въздуха обикновено остават следи и причините могат да се докажат. Затова Д. О. Гереро реши, че трябва да предотврати намирането на всякакви остатъци.

Това го накара да избере презокеанския рейс без междинно кацане до Рим.

Повечето време „Златната флотилия“ щеше да лети над океана, където останките от взривения самолет никога нямаше да се открият.

Използвайки рекламните брошури на авиокомпанията, които показваха въздушните пътища, скоростта на самолетите и дори поддържаха удобната рубрика „Определете сами местонахождението си в момента“, Гереро правилно прецени, че след четири часа във въздуха, при наличие на нормални ветрове, Полет 2 на „Транс Америка“ ще се намира в средата на Атлантика. Възнамеряваше да провери изчисленията си и да внесе известни корекции — ако е нужно — по време на пътуването. Това нямаше да е трудно: първо ще отбележи точния час на излитане и после внимателно ще слуша съобщенията по високоговорителя, които прави командирът на екипажа по време на полета. При наличието на тази информация беше съвсем просто да определи дали се движат по разписание, дали изостават и с колко. И на края на избраното от него място, приблизително на около осемстотин мили източно от Нюфаундлънд, ще предизвика експлозията. В резултат на което самолетът — или останките от него — стремглаво ще се понесат към морето.

Останки от катастрофата никой никога нямаше да открие.

Отломките на Полет 2 завинаги ще останат погребани на дъното на Атлантическия океан. И никакви разследвания, никакви допълнителни разкрития около мистериозната гибел на самолета. Специалистите ще се чудят, ще се питат, ще гадаят, ще правят предположения: дори и да отгатнат истината, те никога нямаше да я докажат.

Всички застраховки — при липса на доказателства за саботаж — ще бъдат изцяло изплатени.

Основният елемент, върху който се крепеше целият му план, бе експлозията. Несъмнено тя трябваше да бъде с такава сила, че да разруши целия самолет и да избухне в точно определен момент. Тъкмо затова Д. О. Гереро бе решил да вземе взривното устройство на самолета със себе си и сам да го приведе в действие. Сега в заключената стая той монтираше механизма на взривителя и макар че като бивш строител предприемач бе добре запознат с експлозивите, продължаваше да се поти от напрежение вече четвърт час.

Взривното му устройство се състоеше от пет основни части — три динамитни шашки, малък детонатор с изходящи от него проводници и една радиотранзисторна батерия. Шашките бяха специалната марка „Дюпон-Червен кръст“ — малки, но страшно мощни с 45% нитроглицерин. Всяка една имаше диаметър инч и четвърт и с осем инча дължина. Бяха обвити с черен изолационен материал за прикритие и поставени в обикновена кутийка, отворена в единия край.

Върху парцаливата покривка на леглото, където работеше Гереро, внимателно бяха разположени всички необходими неща — дървена щипка за пране, две кабарчета, парченце пластмаса и късо канапче. Това устройство, което щеше да унищожи самолета за шест и половина милиона долара, струваше по-малко от пет долара. Всичките му съставки, включително и динамита — остатък от дните на Гереро като предприемач — можеха да се купят от обикновен железарски магазин.

На леглото също лежеше плоско черно куфарче, подобно на тези, в които бизнесмените носят книжата си. Точно в него Гереро монтираше взривното устройство. А после с това куфарче щеше да се качи на самолета.

Всичко беше невероятно просто. Всъщност толкова просто, мислеше си Гереро, че хора, незапознати с експлозивите, никога не биха повярвали, че механизмът му ще задействува. А той щеше да задействува с опустошителна гибелна сила.

Внимателно постави кутийката с динамита в куфарчето и я прикрепи неподвижно с пластир. Недалеч от нея закрепи дървената щипка и батерията. Батерията щеше да възпламени заряда. Щипката представляваше ключа, който в определения момент ще подаде електричество от батерията.

Ръцете му трепереха. Усещаше как потта на ручейчета се стича под ризата му. Поставеше ли детонаторната капса на място, само една малка грешка, едно невнимание можеше да взриви и него, и стаята, и голяма част от сградата.

Затаи дъх, докато свързваше и втория проводник от детонатора и динамита с единия край на щипката.

Той се спря, почака. Сърцето му лудо биеше. Изтри с кърпичка влагата от ръцете си. Нервите му бяха изострени до краен предел. Седна на леглото и усети под себе си тънкия дюшек, целия на буци. Желязното паянтово легло изскърца недоволно.

Залови се отново на работа. С изострено внимание той свърза и другия проводник. Сега само малката пластмасова пластинка възпираше електрическия ток от батерията и… експлозията.

Тънката пластмасова пластинка имаше малка дупка в единия си край. Д. О. Гереро взе и последното нещо от вещите — канапчето — прекара единия му край през дупката на пластинката и го завърза предпазливо, като внимаваше да не помръдне пластинката. Другия край на канапчето извади през едва забележима дупчица, предварително пробита през куфарчето, и го извади точно под дръжката. Остави канапчето вътре в куфарчето съвсем хлабаво, а на външния му край върза голям възел, за да не се изхлузи вътре. После направи от канапчето примка за пръста си, като миниатюрна примка за обесник, и отряза излишното.

Това бе всичко.

Пръстът в примката и само едно подръпване! Електрическият ток ще потече и ще последва внезапна, разрушителна експлозия за всичко и всички наоколо.

Сега, след като всичко беше готово, Гереро се отпусна и запали цигара. Язвително се усмихна, като си помисли колко сложна, си представят хората бомбата, в това число и авторите на криминалните романи. В книгите, които сам бе чел, винаги се разказваше за сложни механизми, бикфордови шнурове, часовници, които тиктакат, свистят или жужат и издайническият им глас може да се заглуши само ако се потопят във вода. А в действителност никакви сложни механизми не бяха нужни — единствено простите, обикновени елементи, които току-що беше съединил. И нищо не можеше да спре детонацията на неговата бомба — нито вода, нито куршуми, нито човешката смелост — само веднъж да дръпна канапчето!

Захапа цигарата между устните си и присвивайки очи в дима, той внимателно постави някакви документи в куфарчето си, покри динамитните пакетчета, щипката, батерията, проводниците и канапчето. Погрижи се книжата да не се местят из куфарчето и канапчето да е свободно и хлабаво под тях. Дори да се наложеше да отвори куфарчето си, съдържанието му изглеждаше напълно невинно. После затвори куфарчето и го заключи.

Погледна евтиния будилник до леглото. Осем минаваше, до излитането оставаха по-малко от два часа. Време е да тръгва. Първо ще вземе метрото, а после автобуса до летището. Беше си оставил пари, колкото за билети и да си купи застраховка на летището. Това го подсети, че трябва да отиде по-рано, да има достатъчно време да се оправи с документите по застраховката. Грабна бързо палтото си и провери дали билетът за Рим е във вътрешния му джоб.

Отключи спалнята и влезе в жалката, бедна всекидневна, като внимателно носеше куфарчето.

Още нещо! Последно! Бележка за Инес! Намери парченце хартия и молив и като помисли няколко секунди, надраска:

„Ще отсъствувам няколко дни. Заминавам. Очаквай скоро добри вести, които ще те изненадат.“

И се подписа: „Д. О“.

За миг се поколеба, разнежи се. Едва ли с такава бележка трябваше да сложи край на осемнадесетгодишния им семеен живот. После реши, че това е достатъчно; ще сбърка, ако каже нещо повече. В края на краищата, дори от самолета да не остане прашинка, при разследването списъкът на пътниците ще се гледа под микроскоп. И бележката, както и всичко, което е оставил, ще се изследва и тълкува с особено внимание.

Остави бележката на масата, където Инес непременно щеше да я забележи.

Слизайки по стълбите, Д. О. Гереро чу гласове. Музика от джукбокс долиташе от долнопробната закусвалня. Той вдигна яката на палтото си, стисна здраво куфарчето, а под дръжката пръстите му усещаха примката в края на канапчето.

Запъти се към метрото, а навън снегът все още продължаваше да трупа.