Летище артър хейли част първа

9

Събранието на жителите от Медоууд в салона на неделното училище на Първа баптистка църква кипеше от въодушевление и ентусиазъм, който Фриймантъл ловко бе успял да разпали. Всички присъствуващи се готвеха да тръгнат към международното летище „Линкълн“.

— Не ми излизайте с приказките, че е твърде късно или че не ви се ходи — Елиът Фриймантъл предупреди аудиторията от шестстотин души. Той стоеше пред тях, самоуверен, блестящ в безупречния си скъп костюм и лъскавите си обувки от крокодилска кожа. Модно подстриганата му коса бе изящно подредена. Целият му вид излъчваше сигурност. Сега вече цялото събрание горещо го подкрепяше и сякаш колкото по-безцеремонно говореше, толкова повече им допадаха думите му.

Той продължи:

— И без глупави извинения, защо не можете да дойдете — никакви деца, никакви самотни свекърви в къщи, никакви загорели ястия във фурната; тези неща съвсем не ме интересуват, а в такъв момент не бива да интересуват и вас. Ако колата ви е затънала в снега, оставете я и тръгнете с колата на някой друг. Запомнете: тръгвам тази вечер на летището заради вас, заради вас ще си навличам неприятности. — Той спря и изчака поредния самолет с трясък да отмине над главите им. — Боже мой, време е някой да предприеме нещо!

Последните му думи бяха посрещнати със смях и овации.

— Нужна ми е вашата помощ и ви искам там — всички до един. Затова ще ви попитам просто и направо: Ще дойдете ли?

Цялата зала отвърна с рев:

— Дааа! — Хората бяха наскачали на крака и викаха.

— Добре тогава — каза Фриймантъл и глъчката стихна. — Преди да тръгнем, нека уточним някои неща.

Вече им бе съобщил, но изтъкна отново, че само по съдебен път жителите на Медоууд могат да постигнат някакво обезщетение от заглушителния шум на летището. Съдебните дела обаче не бива да се водят незабелязано, в някаква незнайна съдебна зала и при закрити врати. Напротив, подобни дела трябва да попаднат в центъра на общественото внимание и съчувствие.

— А как ще постигнем това обществено внимание и съчувствие? — Фриймантъл направи кратка пауза, после сам си отговори на въпроса. — Като нашите възгледи и позиции събудят интереса на пресата. Само тогава средствата за масова информация — радиото, печатът, телевизията — ще разтръбят нашия случай и ще it осветят така, както ние желаем. Представителите на печата тук са приятели — продължи той. — Ние не държим те да споделят нашите възгледи, а само да ги отразят честно, както според мен те винаги постъпват. За нашите приятели журналисти ще е полезно, ако събитията вземат драматичен обрат: тогава репортажите им ще станат още по-интересни.

Тримата репортери се ухилиха, когато Фриймантъл продължи:

— Затова ще се погрижим да разиграем някаква драма специално за тях тази вечер.

Докато говореше, Елиът Фриймантъл хитро наблюдаваше движението из залата на договорните формуляри, които щяха да му осигурят законното право да представлява интересите на медоуудските домовладелци. Голяма част от формулярите — около стотина по негова преценка — бяха подписани и се предаваха напред. Виждаше как се измъкват химикалки, как мъж и жена навеждат глави над документа и заедно го подписват, задължавайки се по този начин да му изплатят сто долара. Адвокатът Фриймантъл си направи щастливата сметка: сто попълнени формуляра означаваха за него десет хиляди долара. Не беше малко за една вечер работа, а крайният хонорар щеше да бъде значително по-голям.

Ще им поговори още малко, реши той, докато формулярите все още вървят из залата.

— Развитието на събитията на летището — обърна-се Фриймантъл към слушателите си, — ако обичате, да оставите на мен. — Надяваше се да се стигне до среща с ръководителите на летището, но при всички случаи възнамеряваше да устрои такава демонстрация на самата аерогара, която хората дълго нямаше да забравят.

— Единствено ще ви моля да не се отделяте един от друг и да вдигате глас само като ви кажа.

Той изрично предупреди да няма никакви безредици. Нека никой да няма повод да каже, че демонстрантите от Медоууд са нарушили законния ред.

— Разбира се — Фриймантъл се усмихна многозначително, — можем да им създадем известни затруднения. Както схващам, тази вечер хората от летището са затрупани от работа. Но ние не сме длъжни да се съобразяваме с техните грижи.

Отново избухна смях. Той усети, че хората са готови да го последват.

Нов самолет затрещя над главите им и той почака, докато грохотът утихне.

— Чудесно, да тръгваме! — адвокатът Фриймантъл разпери ръце като един Мойсей на реактивния век и изопачено издекламира: „Че мен ме чакат ред дела, преди да легна да заспя!“

Смехът се смени с викове и хората започнаха да се придвижват към изхода.

В този момент Фриймантъл забеляза преносимата високо-говорителна уредба, заета от баптистката църква, и нареди да я вземат със себе си. Флойд Занета, председателят на събранието, който изцяло потъна в сянка, откакто Фриймантъл стана център на внимание, побърза да изпълни нареждането.

Самият Фриймантъл бързо натъпкваше подписаните формуляри в чантата си. Едно бързо преброяване му показа, че бе подценил присъствуващите — имаше повече от сто и шестдесет формуляра, което значеше повече от шестнайсет хиляди долара в неговия джоб. Освен това мнозина от тези, които дойдоха лично да му стиснат ръка, го увериха, че ще изпратят по пощата своите формуляри заедно с чек още утре сутринта. Адвокатът Фриймантъл сияеше.

Той нямаше изработен план как да действува на летището, както и предварително не бе мислил как да проведе събранието тази вечер. Елиът Фриймантъл ненавиждаше установените планове. Той предпочиташе да импровизира, да позволява на събитията да се развиват и след това да ги насочва по свое желание, в своя изгода. Неговите свободни методи му донесоха успех тази вечер. Не виждаше защо да не му помогнат и по-нататък.

Най-важното беше да поддържа у жителите на Медоууд убеждението, че са си намерили динамичен ръководител, който ще постигне желаните резултати. Освен това той трябваше да поддържа у тях това убеждение, докато четирите тримесечни вноски според подписаните формуляри му бъдат изцяло изплатени. След като веднъж парите влязат в банката, тяхното мнение нямаше толкова да го интересува.

И така трябваше да поддържа тази атмосфера с лекота в продължение на десет или единадесет месеца. Можеше да го направи. Щеше да предложи на тия хора всичката енергия, от която имат нужда. Щеше да се наложи да проведат още няколко подобни събрания и демонстрации, за да задържат вниманието на печата. Нещо, което съдебните процедури не можеха да му осигурят. И макар че преди няколко минути бе споменал за нужната гласност на съдебните дела, по всяка вероятност събитията в съда щяха да се развият безинтересно и безрезултатно. Разбира се, той щеше да направи необходимото да внесе известни театрални моменти, макар че вече доста съдии познаваха тактиката на адвоката Фриймантъл и рязко го прекъсваха.

Но това не са сериозни проблеми, реши Фриймантъл, за когото най-важният фактор винаги бе грижата за пълния му джоб.

Той забеляза, че един от репортерите, Томилсън от „Трибюн“, говореше по автомата в коридора. До него стоеше другият журналист. Чудесно! Това означаваше, че редакциите на градските вестници са вече известени за предстоящото събитие на летището. Освен това, ако се спазеха предварителните уговорки на Фриймантъл, на летището щеше да пристигне и телевизионен екип!

Тълпата в салона намаляваше. Време беше да потеглят!