Литература бранко симеонов йотев

ГЛАВА II

Когато в Югославия, след Втората световна война, е провъзгласен Законът за защита на националните малцинства, пред нашата литература се отваря път за творческа дейност. Онова, което преди войната е било немислимо, сега става реалност. На писателите от българското малцинство е дадена възможност, съща както на писателите от другите малцинства в Югославия, да могат свободно и равноправно да творят, да пишат своите творби на майчиния си език и да разчитат на държавна помощ. Разбираемо е, че творците ги обхваща силен подем и голямо въодушевление, но същевременно е необходимо да се премине през две големи пречки. Едната идва от самите управляващи, които изказват своята лоялност към държавата с това, че „доказват“, че на нас не ни е нужна литература, а втората е, че трябва да се попълни една почти двадесет и три годишна празнота в творчеството.

Поради спирането на „Гласа на българите“ спират и за известно време литературните дейности. Освен това определен брой автори отиват по различни краища в Югославия и завинаги се губят в литературните течения на този край, а онези, които остават, не получават достатъчна подкрепа за своята дейност. Минават две-три години, през които се градят кадри, които да се ориентират професионално към литературата.

И така, за развитието и утвърждаваното на разказа и новелата, както и за цялото ни творчество, особено голяма роля играят списание „Мост“ и книгоиздателската дейност на издателство „Братство“ - единственото списание и единственото издателство на български език в Югославия. Съществуването на „Мост“ отваря възможност за плодовита творческа работа ка­кто на вече представилите се творци на литературното поле за по-нататъшното им творческо каляване и формиране, така и отваря възможност за прилив на нови имена със стихотворния, разкази, новели. Всяка нова книжка на списанието предлага поне едно ново име. В това отношение особено плодовити са творческите конкурси на „Мост”, които откриват нови талантливи имена. С това „Мост“ и творческите конкурси вършат твърде полезна и насърчителна дейност в развитието на литературното ни творчество. И в дадения случай се потвърждава вече констатираната истина за двустранното взаимодействие между спи­сание и сътрудници: както сътрудниците допринасят за развитието и обогатяването на съдържанието на едно списание, така и то въздействува върху тяхното творческо развитие и формиране, когато се касае за млади автори, какъвто е нашият случай. Без „Мост” е трудно да си представим каквато и да е творческа продукция и развитие на младата литература на българското малцинство в Югославия.

Истинското оформяне като писатели и поети на нашите първи автори, появили се в „Глас на българите“, както и на другите след тях, наблюдаваме след създаването на списание „Мост“. Видим е стремежът по това време да се твори с по-голяма творческа взискателност, сюжетният строеж на разказите и новелите да бъде добре обмислен, разказваното да върви плавно, стилът да бъде по-стегнат и колоритен, образите да се обрисуват по-плътно. При някои автори този процес е по-кратък и те успяват да създадат художествено издържани творби, докато при други този процес продължава по-дълго. На литературната ни нива започва плодоносна жътва на изискано съчинени художествени творби - стихотворения, разкази, новели.

Като резултат от засилената творческа работа и изявата на нови творчески сили, намерили изява на страниците на списание „Мост“, излизат и първите литературни произведения от автори на малцинството. По-точно буквално първите книги, литературни творби от автори на българското малцинство, се появяват същата година, когато започва да излиза „Мост“. Най-напред самите основатели намират място в първите броеве на списанието - това са Марин Младенов и Миле Николов Присойски. По-късно намират място и широко известни днес имена от нашата литература - Стойне Янков (поет), Александър Дънков (поет), Прокопи Попов (прозаик), Борис Тодоров (поет), Детко Петров (прозаик), Симеон Костов (прозаик), Милка Христова – първата наша поетеса, Стефан Манасиев и др. През последните години в „Мост“ се изявяват доста талантливи млади автори - предимно със стихотворения и разкази, на които е необходимо да се посвети внимание и да се насърчат в творческото им оформяне.

„Мост“ се появява като списание за литература, изкуство и публицистика и по този начин привлича много по-голям кръг сътрудници, защото литератори са не само тези, които се интересуват от списанието. Въпреки противниците, първият брой е посрещнат с въодушевление и от обикновените граждани, и от интелигенцията. С това се слага началото на едно ново отношение към българското творчество в Югославия и се приема за равноправно да се пише и на български език наред с другите малцинствени езици в Югославия.

Създаването на литературното творчество на българите в Югославия е едно уникално явление, което няма аналог в нито едно друго малцинствено творчество в Югославия - ние притежаваме желание, силен ентусиазъм, но редица спънки ни носи тоталитарното време. Една от тях е затворената граница към България, поради което не можем да стъпим върху основите на националната българска литература. Затова тръгваме от самото начало, без опитни и зрели автори, но автори, които всичко вършат с особен захлас и ентусиазъм. Първите наши автори, почнали тази твърде сложна работа, каквато е да създадат нова литература, разбират всички трудности по това начинание, особено при описаните вече обстоятелства, и поемат върху себе си риска и участта на създателя. Повечето от тях разполагат само със своя талант, но не и с творчески опит в литературата, но успяват да създадат начална литературна дейност и така задоволяват една необходимост в културния живот на нашето малцинство. Защото и покрай трудните години, когато се борим за оцеляване, имаме и задачата да запазим идентичността и достойнството на българите в Югославия, а това значи, че не бива да се задоволяваме само с голото преживяване, а ни трябва и духовна храна за душите ни, за мисълта, за чувствата и влеченията. Защото който забрави духовното, той просто е изгубен изцяло. Освен това художествените произведения, които създават нашите автори, свидетелствуват за нашето съществуване на тези простори като българска етническа общност още от стари времена. Историческата съдба никога не е била благосклонна към нашето население, ние сме преживели турското робство и други потисничества през вековете и въпреки това имаме запазени народни обичаи, песни, предания, легенди, които да ни вдъхновят да пресъздадем определени мотиви и литературни образи, които подсилват духовната нишка от народни песни, предания и легенди, от фолклорни мотиви към нашите индивидуални духовни изяви. Нашите автори създават литературни герои, които се отъждествяват с бита, нравите и душата на нашия човек от Босилеградско и Царибродско. Най-често срещаният герой е селянин - овчар или земеделец, работник гурбетчия, служител, ученик или студент, учител или дори инженер и лекар. Посредством тези литературни герои, които носят особеностите на нашия човек, продължават съществуването си съсловия и категории с различни характеристики, обхващайки в себе си преживелиците, приключенията и въжделенията на нашите съселяни, съграждани и земляци. Нашите автори започват да творят с пълен творчески подем, макар че литературната дейност от световен, модерен характер липсва, но и тези няколко творци от тези начални години знаят да проговорят с автентичен художествен език. Тези начални години можем наистина да наречем истинско въведение в творческото изграждане на българската литература в Югославия.

В началното развитие на литературата ни постепенно се формират всички литературни родове и жанрове. Правят се опити да се движим в ритъма на най-развитите европейски и световни литератури. Нашето регионално наречие ни подпомага да достигнем още по-голяма, по-богата художествена изразителна стойност. Защото наречията не са пречка, а богатство на българския език. С помощта му имаме възможност да се изразим и да представим по-добре събитията и хората в нашия край. И самия Детко Петров признава, че му е било трудно да накара нашите хора да заговорят на сръбския книжовен език.

Изкушенията, с които се срещат нашите автори, са твърде много, но чрез тях те запълва едно празно поле в литературните ни хоризонти с художествени произведения на родния български език. Затова литературните ни произведения са вечно и реално средство за запазване на родното и оцеляването на нашия човек. Литературата ни е и радост, и мъка за родното и напуснатото старо огнище. Тя помага на нашенеца въпреки всичко, което го е сполетяло, да отстоява да живее, да се надява и да остане истински човек, предразположен към съжителство и доброта, за човещина, която никога не е губил.

Със създаването на тази литература се ражда и специфичен език, това е българският книжовен език, но все пак със свои собствени характеристики. Що се отнася до този език, интересно е твърдението на българския литературен критик, Светозар Игов, „Този език на моменти може да задразни ухото на българския писател, изникнал под прякото влияние на българската езикова норма, а на моменти може да действува като симпатичен експеримент (лексикално и синтактично), в какъвто българският писател няма да си позволи да навлезе.“¹

Забавено развитие, селски разкази, традиционна лирика с теми за родното, социалистически реализъм, желание на разказвача да се занимава с теми от голямо обществено значение и намерение да се обхване „реалното“ в живота, относително малко количество на творби (особено в прозата), малък брой критици и читатели – ето това са основните характеристики на литературата на българите в Югославия.

Главните теми са родният край и селският бит. Някои деликатни теми за близкото минало и преломните години почти не присъстват (или присъстват скрито) в нашето литературно творчество. Обаче повечето теми са свързани с местния човек, а чрез него и с общите въпроси на родния ни край и човека изобщо. Езикът, на който се пише, е български, с особено силно влияние на нашия диалект, който не е и не бива да е пречка, а е едно богатство в нашата литература, защото този диалект е изходната езикова база. Влиянието на сръбския език е видимо. И макар да имаме възможност да вземем от традициите на световните литератури, ние се ограничаваме с българските най-известни автори (от училищните учебници) - Вазов, Елин Пелин, Йовков, Вапцаров, Ботев, Емануил Попдимитров и др., и същевременно сме подвластни на влиянията на новата югославска литература.

Както знаем, българите в Югославия след войната предимно живеят на село. Със създаването на социалистическа република, чиято главна цел е аграрната реформа и индустриализацията, българското село в Югославия претърпява най-много промени, които от своя страна водят до нови и различни проблеми. Нашият край е селски, а и повечето писатели живеят на село или произходът им е селски и затова в началото най-много внимание се обръща на селото. В него са запазени езикът, националните обичаи, традициите и националното съзнание. По-късно при писателите се появяват и редица от онези вечни теми за любовта, омразата, самотата, смъртта, мечтите за нещо човешко и възвишено. И разбира се, на първо место се търси онова, което тази литература прави своя, по-различна от другите, тоест как да изрази специфичността си. Избирайки за теми всичко онова, което може да се появи и в други литератури, тя трябва най-напред да реши онези свои проблеми, които среща наново роденият народ: самозапазване след неколкогодишна асимилация, презрения, отрицания. Под влияние на другите народи от Югославия и на голямата югославска литература - как да се изрази онова, което е специфично наше, като например нашите разбирания, вярвания, обичаи, а да не се отиде в друга крайност: да се раздели от постиженията на югославската и българската литература - от което може да останем неразбрани и неприети, а това би значило изолираност, а това значи и пропаст. Всичко това са проблеми, които и днес преследват нашите творци, но те са се захванали, както и самия наш жилав народ, с тези проблеми, и воюват на всички литературни полета, но трябва да се признае - успехите не са големи. И така, литературата ни в началото описва главно селото и събитията от родния край. В нея дълбоко са залегнали случките от селския живот и описания на прекрасните селски предели. Всичко това е заради носталгията по родния край, който е завинаги загубен за нашия човек и защото се знае, че с нищо друго вече не може да възвърне предишния живот, освен със спомени за родното. Писателите, които са се преселили в големите градове, нямат друг мотив (поне в началото на творчеството си), освен да пишат такива разкази и стихотворения. С тези теми се захващат творци като Марин Младенов, Миле Николов-Присойски, Борис Тодоров, Александър Дънков.

Това състояние, породено от преобразуването на селянина в гражданин, намира най-силни отражения в лириката. Лирическият герой е объркан, че настъпва невъзвратима огромна дистанция между някогашната му селска представа за живота и градските условия на живот на съвременния човек. И така, неминуемият конфликт предизвиква мъчителни изживявания и дава по-различен характер на творбите. Много често се забелязва желание за завръщане към нивата и към чистия въздух на полето, тоест към родното село. Героите се загрижени от разрушаването на селския, естествен и природен свят, и заради преминаването в друг материален, градски свят, който за тях е чужд. Затова намират изход в миналото и миналите събития, а настоящето игнорират и не желаят да го приемат. Също така героите здраво стоят върху родната земя, защото там са укрепили най-силно своите корени и там имат най-добро самоуважение. Двата свята у тях се обособяват като изразително нравствено и психологическо объркване. Те най-често живеят с убеждението, че носят жизнената сила на едно здраво потомство, което трябва да бъде движеща сила в новия свят. Подобни произведения виждаме и в българската литература при Първан Стефанов, Андрей Германов, Петър Караангов, Георги Мишев, Иван Давидков, и др., а в югославската при Добрица Ерич, Чамил Сиярич, Драган Колунджия, Слободан Джунич. Обаче това не означава, че те са ограничени регионално, темата за селото е общочовешка и вечна. Друг е въпросът, че ако един писател, пишейки само за селото и селските проблеми, не се вълнува от актуалните общочовешки проблеми, ако той остане равнодушен към съвременните проблеми, ако не се сблъска с тях и ако не се опита да ги реши - тогава той е загубен за високите литературни постижения и си остава в своя собствен свят на спомени и илюзии и остава регионален писател, творчески неоформен и неузрял.

Литература на българите в Югославия още от самото начало се характеризира с изненадващ, всекидневно форсиран полет в наваксване на изгубеното време, в наваксване на всичко онова, което не може нормално и навременно да се постигне заради известните исторически условия, в които живеят българите в Югославия. От ден на ден българската литература в Югославия предлага на читателите все по-зрели звуци на истинско модерно, разнообразно, но не и пълно разбиране на нашата историческа съдба. Липсват творби с деликатни теми, засягащи най-трудните времена. Един добър опит прави Детко Петров в своите разкази, но е трудно за обикновения читател да разбере неговото послание.

Следователно върху авторите от първото поколение, които са приели влияние главно от югославските писатели и по-малко от българските класици, се налага самоизграждане със свои собствени особености в една регионална и провинциална среда, където има редица пречки. При тях преобладава реалистичният подход с известни тенденции на осъвременяване, както и с и присъствие на фолклорни елементи. Авторите от следващите поколения ползват опита на предишните и не са подложени на пълна изолация от съвременната българска литература, те създават и художествено по-зрели творби. Обаче те създават специфични творби, които по-широко навлизат в хоризонтите и просторите на литературата и постоянно се опитват да изтрият следите на нашата литературна анонимност и провинциализъм.

Освен това трябва да имаме предвид, че поради политическата и икономическата обстановка в последното десетилетие хората вече не залагат много на литературата. Всичко, което четат, им е тежко, понеже мислят, че от това нямат полза. И затова нашето регионално творчество, създадено в специфични географски, идеологически и литературно-културни условия, варира между битовото, родното и един ограничен модернизъм. Затова имаме и ограничен брой читатели, които произлизат главно от малочислената ни интелигенция, ученици и работници. Все пак литературата ни се крепи не само на тях, но и на всички онези, които са навсякъде по-света, и които където и да отидат, намират произведения от нашия край и ги носят в сърцето си. По този начин литературата ни, със своите най-стойностни автори, се нарежда на определено достойно място в световния литературен поток, колкото и да я наричат „малка“, „маргинална“, „регионална“, „ниска“ и „провинциална“ .