ГЛАВА III НАЙ-ЗНАЧИМИТЕ АВТОРИ В ЛИТЕРАТУРАТА НА БЪЛГАРИТЕ В БИВША ЮГОСЛАВИЯ

ГЛАВА III

НАЙ-ЗНАЧИМИТЕ АВТОРИ В ЛИТЕРАТУРАТА НА БЪЛГАРИТЕ В БИВША ЮГОСЛАВИЯ

С разказите си Младенов успява да постигне убедителен рисунък на нашето битуване в тези исторически обусловени простори. Навлиза в проблема за родовото и социалното устройство, трудовата определеност и духовността на нашия човек и ни сродява душевно с бита на хората от нашия край и ни показва пътя към опазването на нашите традиции, обичаи, духовност, което, с други думи, ще ни помогне да запазим душите си.

Една от общите характеристиките на прозата на Д.Петров, според Зилхад Ключанин, е „последователността в писането, а общите характеристики на прозата му са: Прецизност в израза, разказване без излишност, разказвателност, добре обмислена атмосфера, типизиране на образите, лека ирония, „отбягване на края„ и привидна екзотеричност².

Всички тези характеристики са едно доказателство за съвършенство на този писател, който своя жизнен път e свързал с литературата и който и да иска, не може да избяга от нея. Не може да избяга и от родното, Зaбърдиeтo присъства в почти всичките му творби. Всеки писател, колкото и да се опитва, не може да избяга от родното и да го забрави. Творчеството на Дeткo Петров освен тези характеристики има и едно много силно и важно значение за нашата литература, защото той, макар и непознат за по-широк кръг читатели, e първият в нашата литература, който достига върха на съвършенството. Той не успява да получи заслуженото място, но си остава един от най-добрите разказвачи за своето време и ако прозата на югославските българи изобщо някога е имала за цел да накара читателя да мисли - тогава това са разказите на Детко Петров.
СИМЕОН КОСТОВ
В началния стадий на своето творчество той създава предимно битови разкази за родния край, след което продължава с хумористично-сатирични и с легендите в босилеградския край. В последните години разказите му са тематично свързани с войната в бивша Югославия и с проблема за човешките взаимоотношения по време на война. С първите три сборника от разкази, създадени върху автобиографична и народопсихологическа основа, Костов поставя и художествено изследва черти от нашия национален характер, изкристализирали в ретортите на историческите събития и легенди. В някои от последните разкази Симеон Костов се занимава с войната в Босна и с братоубийствата, която носи. Такива са разказите „Злокобна музика“ и „Две луни“, в които той се опитва да накара човека да се замисли над ужасите, които носи не само конкретната война, а и войната изобщо. Темата за войната му позволява да навлезе и експлицира своята гледна точка за сблъсъка между човека и времето, за сблъсъка между правдата на чистото човешко сърце и грозната неправда на военната действителност.

За край можем да кажем, че с легендите и преданията Костов се връща към историята на нашия край и представя всички положителни черти на нашия човек. Същевременно с темата за войната обръща внимание на психологията в човешките действия, но не се поставя в ролята на съдия, а разсъждава върху нравствените криволици на съвестта.

Ставам революционер без револвер

А с надежда

Че в своята революция

Ще променя поне себе си

/„Сбогом приятел“/

Стилово поетът разчита на контраста, на разчленяването на словото и фразата, на на оксиморона, парадокса в „Нова народна песен“, на омонимията в „Сам“:

Лъчи'

Л'ъчи ?

А болката мълчи в ъгъла

С три тона

И малко инструменти

Долу няма ни

кой

В очите

Върви да върви

под водата

над водата.

Накъсаният стих на Мила Васов е самоосъзнат от него подход за ословесяване на мислите („Рева на срички“). Думите се разчленяват и в същото време разширяват семантичния си радиус:

лудува чужденец

дува чука

ува

мъка

... Царевица царувам

/„Тих е търговецът търпелив“/
За Васов можем да кажем, че е един модерен поет, който върви по свой собствен път и който не се съгласява да играе по някакви правила, а единствено следва правилата на живота - в това вижда смисъла на биологическото и душевното съществуване. В нашата литература той си остава най-велик модерен поет и ако кажем, че символ на модерната поезията в Сърбия е Васко Попа, със сигурност можем да твърдим, че творчеството на Васов символизира модерната поезия на българите в Югославия.
СТОЙНЕ ЯНКОВ
Стойне Янков се появява в литературното творчество на българите в Югославия в началото на шестдесетте години във вестник „Братство“, където започва да обнародва своите стихотворения. Ако ги прочетем внимателно, ще се влюбим от пръв поглед в тях. Макар че те имат песимистична нагласа, той с тях изнася загадката на своята съдба под символичния образ на живота и смъртта:
ВЧЕРА повторно бях мъртъв!

Другаря ми цялата претърси душа,

търсейки жилка.

Майка си не виках,

защото ако ме беше срещнала,

не би могла да разбере, че ме няма.

При Янков съществува трагичен момент, а той идва, когато в съзнанието му всички надежди изчезват и мястото на реализма се заема от трагизма, когато в съзнанието все по-малко стават реалните неща, а все повече - чувствата за неминуемия край. И тогава като най-важен излиза въпросът дали чрез поезията можем да променим неизбежността на подобен край, като намерим пътя към добротата. Но, както и други поети, и Янков не успява да открие доброта в този свят и близост с другите хора, които да направят поне поносимо чувството на самота и безразличие в битуването в ледения свят около себе си. Онова, което за него е трагично, не е самата преходност на живота и неминуемостта на смъртта, а невъзможността да се намери добротата в този живот, добротата, без която всичко се обезсмисля и мисълта да се живее е отчайваща.

Стойне Янков умира млад, но оставя следа след себе си. Това са неговите стихотворения, които го правят безсмъртен. Неговата душа е тука, сред нас, да ни помогне, да ни покаже правилния път, да ни насочи към истинските ценности на живота. Който е оставил нещо след себе си, той не умира, неговите творби го правят вечен и не трябва да съжалява, че идва краят, това e нещо нормално и защото, може би „Щастието е от другата страна“:
ЕЛИЗАБЕТА ГЕОРГИЕВА
Биографията на младата поетеса не е изпълнена с интересни събития и обемно творчество, но въпреки това нейната писателска дейност заслужава внимание най-вече поради това, че внася нов момент в поезията, придава на техниката и на емоцията първостепенно значение, което означава, че нейната поезия е съвършена и дълбоко мисловно-чувствителна, тя представлява една изповед и размишления за живота, за самотата, за надеждите, вярата, любовта, душата и мъката. Нейните стихове са изблик на сънища от копнежи и желания, които жената поет носи в своята човешка и поетична душа. Нейната изповед действа с блестяща светлина, сътворена от многобройни метафори и метонимии:
Изниква синджир из гласа,

и търси и вика,

всяка халка, като дух,

всяко съкровище ражда

изкривеният кръг

на небесната клетка.

/”Раждане”/

Мотивът, който доминира, е светът на самотата във всичките форми и метаморфози, а самотността е разтърсваща в природния свят на поетесата. Тя използва словото, за да изрази чувството за самота, разочарованието от живота и безизходицата, породена от тях:

последния сън

Или:

Орис ли е,

е винаги празен.

/”Влак”/
Както и при останалите наши автори, и нейното творчество не е обемно, но носи послание към всеки човек, който търси чисти човешки изповеди и естетически преживявания – така нужни в съвременния, забързан и нечувствителен свят. Поезията й представя нуждата за комуникация, за обръщане към доброто, за чиста човешка дума, която все още нейният лирически герой не е намерил при хората:
Търся само границата на спасение

нито височината нито дъното,

нито увехналата миризма, нито райската градина.

Търся поне малко

да забравя на смъртта,

която е неминуемия край.

Появата на критици и критика е явление, особено значимо за една млада литература, каквато е българската в Югославия. След войната с появата на списание „Глас на българите“ се увеличава броят на авторите, а с това и нуждата от критика. В него се появяват първите опити за критика, но доста неуспешни. След спирането нса този вестник по едно време излиза притурка на български език към официалния всекидневник „Слобода“ в Пирот, но в него почти няма критически текстове. Засилва се и издателският интерес към книги на български език. Всъщност, между първите текстове, които можем да приемем за критически, е текстът на Миле Николов-Присойски „Рацин – родоначалник на съвременната македонска литература“, печатан в първия брой на „Мост“ от 1965, и неговата книга „Безмерни хоризонти“, но в нея не откриваме критика за нашето творчество. Така че първият критически текст за нашето творчество е написан от Властимир Вацев, а това е „Оригинален поетичен свят“ (Борис Тодоров), „Довиждане Бурел“ ³. Критиката на югославските българи, с отделни изключения, се създава от самите писатели, в нашия край. Някои от тях са едновременно и писатели, и пишат понякога критика. Нивото на литературната критика е публицистично. То често се изразява в рецензии, уводи към стихосбирки и сборници с разкази, по-рядко се пишат критики, дори и за представяне на новопубликувани книги, и понякога чрез статии в пресата. Те обикновено носят характер на отзив и представят позитивна емоционална оценка за някой творчески акт. Критическите текстове обикновено са насочени към местната, а не специализираната научна аудитория. Тези текстове имат за цел да информират и насърчат, а не да предизвикват идейни литературни спорове сред творци или читатели. Критиката ни е по-скоро в монолог и както казахме - не поражда литературни дискусии в печата и не разполага с издадени критически книги, а полето на реализирането й са периодичните издания. По обект на изследване критиката в литературата на българите в Югославия се насочва основно към литературата на българите в Югославия, а в незначителен обем и към югославската и към българската литература, така че не липсват критически статии и за двете литератури, като вниманието е съсредоточено основно към по-известните имена в тези две литератури.

Първият и най-важен критик в нашата литература, свободно можем да кажем - и основоположник, е вече споменатият Властимир Вацев, който с единствената критическа книга „Творчески измерения“ се утвърждава като единствен автор, занимаващ се предимно с критика. Критиката му е предимно насочена към нашето творчество. С такъв характер е „Обновена реалистична традиция (Миле Николов – В различни посоки) ⁴“. Подбраната критика в тази книга е главно за творбите на Марин Младенов, Миле Николов-Присойски, Александър Дънков, Снежана Илиева-Виданович и Прокопи Попов. Не липсват и критически материали за българската и за югославската литература, печатани главно в списание Мост. Вацев е от най-изтъкнатите литературни критици измежду споменатите петима в нашата литература, с ярко изразена индивидуалност и разностранни интереси. В своите критики той отчита спецификата на нашата действителност, воюва страстно и безкомпромисно за по-високи художествени изисквания, за достигане върховете на художествената мисъл, за развитие на нашата малцинствена литература. Той дава собствено мнение и становища по отделни проблеми и оценката на конкретни литературни творби. Критик е с блестяща мисъл и доколкото е възможно - без субективна преценка. Неговата критика не е безпощадна, но винаги държи на непосредственото чувство и лично впечатление. Държи на последователност във своите възгледи и не отстъпва от мнението си. Стремежът му е да не сложи нашата литература в един ограничен кръг на регионалното и провинциалното, а да й намери място в по-широк мащаб. Така той се бори нашата литература да получи достойно място в югославското, българско и световно литературно пространство.

Следващия критик, който ще споменем, е Миле Николов- Присойски. Той издава „Безмерни хоризонти“ (1965) - книга с литературна критика за познати български и югославски писатели, които творят съответно в България и в Югославия, но в която няма критика за писателите от нашия край, което е неин минус. Вероятно причината е, че по време на издаването на тази книга все още няма утвърдени писатели, за които да се пише. В своите критически статии той обръща повече внимание на тематиката на творбите, отколкото на стила и качествата на стиха. Оценява преди всичко неповторимото, строго специфичното в творческия свят на авторите. Той е един от основоположниците на нашата критика, но това не е основната му литературна дейност (пише главно проза). Критиката му е съсредоточена главно върху творчеството на по-известните наши поети: „Вълнуващи поетични съзнания (Стойне Янков: „Сега е нашият ред“)“⁵ ; „Малцинствена поезия“⁶; „25 години издателска дейност на българската народност в Югославия“⁷.

На края можем да споменем, че критиката в литературата на българите в Югославия е особено културно явление, което е характерно за всяка новосъздаваща се и млада литература и не трябва да изискваме много от нея, защото по-важно е да имаме стойностни автори, които да не се засягат от това, което пишат критиците и критиката в нашата млада литература да не бъде на последно място по значение, защото това спира развитието на нашето литературно творчество и ние трябва да работим, за да разширим дейността си в тази област.
ГЛАВА V
БЪЛГАРСКАТА И ДРУГИТЕ МАЛЦИНСТВЕНИ ЛИТЕРАТУРИ В БИВША ЮГОСЛАВИЯ
Българската малцинствена литература можем да сравняваме най-вече с подобните на нея в бивша Югославия. Това са най-напред литератури, които не са имали приемственост, каквато е и нашата. На първо място можем да я сравняваме с албанската, турската и италианската и след това с подобни такива литератури, които имат определена приемственост още преди войната - като унгарската, румънската и словашката малцинствени литератури.

Албанската малцинствена литература, както и българската, започва своето развитие след Втората световна война. Произведения на албански на тези земи е имало и преди войната, но те главно са писани от духовни лица и малобройната интелигенция. Писало се е с арабски букви или на арабски език. И при албанската литература се започва с поезия и разкази, и то с ангажирана и декларативна поезия – изразяване на радост или гняв, тъга или въодушевление, и разкази за родното и човека от родния край. Писателите са под влияние на традицията и народното творчество. Албанската литература, както и българската, се развива под влияние на две литератури - на националната албанска и на югославската, но изпитва влиянието и на други световни литератури. От друга страна албанската литература повече отразява действителността и дълбоко прониква в съвременните проблеми на албанското малцинството. Тяхната литература е по-обемна от нашата. Младото поколение автори внася в творчеството голям брой романи, стихосбирки, разкази, драми, критика и есета - нещо, което за нас е недостижимо. Но като се има предвид числеността на албанците в Югославия, разбираемо е, че тяхното литературно творчество ще е по-богато от българското. Общо казано, и за албанската литература са характерни регионални мотиви и съдържание, както и общочовешки и абстрактни разсъждения за живота и жизнените проблеми. Литературата им не можем да считаме за малка или незначителна (както впрочем и българската), но и тя, както и почти всяка малцинствена и „регионална“ литература, е с ограничен брой читатели.

Най-известното име в албанската литература е Есад Мекули, който присъства в литературата още преди войната, но тогава той пише главно на сръбски език. Като основоположник на творчеството на албанците в Югославия той основава списание „Jeta e re“ (“Нов живот”), което започва да излиза през 1949 г. В него започват да публикуват както стари, вече утвърдени автори, така и нови млади неизвестни имена. Есад Мекули е и преводач, и автор на статии, и поет. Ще споменем някои негови стихосбирки като „За теб“ и „Нов ден“. От старото поколение ще споменем и Хивзи Сулеймани, прозаик (сборник с разкази „Вятър и колона“, роман-хроника „Хора“, комедия „Мишка в джоб“), литературният автор и научен работник Марк Красничи, прозаика и детски писател Таяр Хатипи, драматурга Йосип Реля, романиста Синан Хасани, прозаика Ситки Имами, прозаика и драматурга Муртеза Пеза, критика Вехан Шита и др.

Както нашата, така и албанската литература навлиза в новия исторически период без някаква автохтонна традиция, която би била отделна инспирация за авторите. Тази липса принуждава определен брой автори да се отчуждят от миналото. Албанската литература в Югославия започва с поезия и разкази, което от началото определя равнището й като млада литература без количество и качество, но тя е развиваща се литература, която има бъдеще.

Турската малцинствена литература в бивша Югославия се формира също след Втората световна война, когато се създават условия за литературни изяви. Турската литература получава вдъхновение от фолклора и под влияние на националната турска литература. За развитието й голям принос имат списанията и вестниците на турски, които почват да излизат след Втората световна война: В Скопие излиза Birlik (Единство, 1944 г.); вестници и списания за деца Sevinc (Радост, 1951 г.), Tomurcuk (Цвят, 1953г.), и Kus (Птица, 1979 г.); за култура и обществени въпроси Sesler (Гласове, 1965 г.), а след това и в Прищина, Косово, където издателството Tan (Зора) от 1968 г. издава седмичник под същото заглавие, а от 1973 г. списание за изкуство и литература Cerven (Хоризонт). В Призрен излиза тримесечник Esin (Развигор, 1971 г.).

Определени автори от турското малцинство пишат и на македонски, но по-късно през петдесетте години издават общи сборници на турски език (Творби на млади турски писатели в Македония), като продължават творбите си в останалите литературни родове и жанрове. Най известни поети (същевременно пишат и проза) са Илями Емин, Неджати Зекерия, Хасан Мерджан, Нусрет Дишо Улку, Искендер Музбег, Фахри Али, Алтай Сурои, Ариф Бозаджи и др. Писатели за деца са Фахри Кая и Ниметулах Хафиз, прозаици са Шукри Рамо и Мустафа Карахасан. Турското творчество не достига високи постижения, както и българското, споделя съдбата на повечето малцинствени литератури и не успява да навлезе в югославското литературно пространство, може би поради исторически причини, но то също има достойни автори и творби, които заслужават да се включат в общата история на югославските литератури.

С настъпването на войната основният литературен жанр вече не е селският разказ, а поезията. Поетът Юрай Мучаи поставя начало на новите литературни стремления при югославките словаци. След него се явяват поетите Палю Сабо Бохуш, Андрей Ферко, Павел Мучаи, Ян Лабат, Михал Бабинка, които откриват нови хоризонти в литературата на югославските словаци и се опитват да дефинират новата жизнена ситуация. Началото в развитието на поезията е повече от духа на въодушевлението, съществуващо във времето, отколкото в търсенето на място в контекста на някаква духовна традиция. И налице е парадоксът поетите да пишат „най-традиционно“ тогава, когато за традиция изобщо не мислят. Това е традиция на простора, „нелитературна“ е традицията особено у Бохуш, Андрей Ферко, Павел Мучащ, ранния Лабат и Бабинка. Средата е често единствен императив на стихотворната творба. През първото десетилетие след войната поезията си поставя за цел онова, което е имала прозата преди войната: да се търсят извори на съществуване при самите словаци, да се вижда съществуването в някакъв вид изолация или запазване на етническите особености и така да се хармонизира животът отвътре. Първостепенна цел на поезията на словаците става култивирането на поетичния израз, а не култивиране на средата чрез поезията. Най-извести поети са Ян Лабат, Михал Бабинка, Вйера Бенкова и Вичозослав Хронец.

Литературата на словаците, за разлика от българската, има традиция и приемственост, има велики имена и необходимо количество, но както и българската малцинствена литература, няма достатъчно качествени автори, за да се включи в общата югославска литература. Но от друга страна тя получава заслужено внимание от страна на новата словашка държава, която усърдно подпомага това малцинство в Югославия.

Унгарската малцинствена литература се твори от унгарци, които са втори по численост в бивша Югославия. Литературата им има традиция датира още от ХV век, когато в Срем, в Каменица, двама хуситски свещеници започват да превеждат библията на унгарски език. Центърът на тази литература от 1918 г., когато унгарците стават малцинство в Югославия, продължава да бъде Велики Бечкерек (днес Зренянин). През 1920 излиза първото така наречено революционно списание Обща воля (Kozakarat), 1920 г. Но за раздвижване на литературния живот не са били достатъчни писателите, които са живеели в териториите на Бачка и Банат - повечето адвокати, лекари и журналисти. Затова голяма роля получават писателите емигранти (Золтан Чука, Петер Леринц, Ищван Тамаши, Шандор Харасти, Лайош Фекете, Пал Шомегьи и др), които след разгрома на Бараньската република идват в Югославия. Золтан Чука (1922 г.) основава списание Пут (Ut), а с Корнел Сантелеки (1932 г.) основава списания Наша литература (Mi irodalmunk), 1928 г., и Кърстина (Kalangya), 1932 г. В Суботица издателство Дневник, 1924 г. издава първия алманах на писатели унгарци в Югославия и първите книги на Золтан Чука, Сноп (Кeve), а на Корнел Сентелски, 1932 г. - книгата с антология-проза Под акациите (Az akacak alatt). Литературата на унгарците в Югославия между двете световни войни може да се групира в няколко значими и характерни литературни кръга. Около Золтан Чука се събират писатели революционери, вдъхновени от идеалите на комунизма и новото общество, а около ежедневния вестник Дневник се събират по-инак мислещи автори, които използват гражданско либералната политика на вестника и пишат по-реалистични творби. Писателите от по-младото поколение основават списанието (Мост) Hid. Мост намира своите естетически норми в идеологията на социалната литература, към края на тридесетте години излиза под редакция на Павле Пап, революционер и носител на новите идеи за по-добър живот, както и Отмар Майер, загинал по-късно през Втората световна война. В него още сътрудничат и Ласло Гал и Лайош Турзо, както и Ервин Шинко и Ерне Казмер.

След Втората световна война литературата на унгарците в Югославия започва с антология Тухли, бразди (Feglak, barаzdak), 1947, заедно със списанието (Мост) Hid, което продължава с идеологическата нагласа. По-организиран и по-разновиден литературен живот започва след 1948 г. с появата на първите самостоятелни стихосбирки, а в началото на петдесетте години - с появата на едно ново поколение започва истински разцвет. Най-известни автори са Кароль Ач, Ференц Фехер, Нандор Майор, Ищван Немет, Ласло Томан, Имре Бори, Имре Шафрань и др. Тогава дават най-големия си принос и писателите от по-старото поколение Йожеф Дебрецени, Янош Херцег, Михаль Майтени и Кароль Сирмаи. Но тези години в унгарската, както и в българската литература в Югославия, не дават отговор какво е мястото на тази литература в духовния живот на Югославия, какво е отношението спрямо литературното богатство и спрямо унгарската литература въобще.