ГЛАВА VI РОЛЯТА, МЯСТОТО И БЪДЕЩЕТО НА ЛИТЕРАТУРАТА НА БЪЛГАРИТЕ В ЮГОСЛАВИЯ

ГЛАВА VI

РОЛЯТА, МЯСТОТО И БЪДЕЩЕТО НА ЛИТЕРАТУРАТА НА БЪЛГАРИТЕ В ЮГОСЛАВИЯ

Нашата литература през изминалите години претърпява редица промени, при което тя постоянно се опитва да върви към по-високо равнище, завладява някои нови простори в съдържанието, в идеите и формите, разширява границите на творческото въображение, донякъде постига творчески и стилно-езикови висоти, доближава се до изкуство, което е от съдбовно значение за нейната роля, място и бъдеще. Но не оставя съществени следи в духовността на нашето малцинство. Ние все още не сме достигнали общата зрелост на великите литератури, може би защото началото на нашата литература е след Втората световна война - момент, в който се създават повечето малцинствени литератури в бивша Югославия, и въпреки силата на новото време, не успяваме да получим признание (или достатъчно признание) от страна на националните литератури, защото дълги години изобщо не става дума, че въобще има такива „малки“ литератури извън границите на съответните национални държави. Но все пак с това, което постигнахме в литературата, можем да видим общото състояние на нашето малцинство.

Когато говорим за ролята на нашата литература в нашия живот, ние говорим за ролята й като духовен интерес на нашето малцинство. Литературата ни все още не е в състояние да отхвърли белезите на провинциалното, маргиналното, регионалното творчество. Покрай слабата информация за съществуването на нашето творчество, владее и увереността, че литературата ни не е на също равнище както останалите национални литератури. Това са фалшиви уверения, без доказателства, защото ако една литература е млада, нова, тя е и девствена, тя започва на чисто, не е обременена от традиции, няма нужда никому да подражава. Може да вземе най-доброто от световните литератури, вместо да следи някаква традиция, която не винаги води до големи постижения. По този начин такава литература може да намери своето място в световното литературно пространство и тогава ще получи своето признание.

Когато говорим за мястото на нашата литература, ние говорим за мястото, което тя трябва да има в нашия културен живот и отделно за мястото в българското, сръбското и световното литературно пространство. Времената се променят, кратък е човешкият живот, само духът е вечен. Колко и да са велики и силни някои народи и държави, те са едно краткотрайно явление. Само духовните постижения остават вечни и определят мястото на една общност или литература. Ако една литература внесе нови идеи, форми на живот, разкрие истината и осъществи нравствени и художествени идеали, тя намира своето заслужено място в световното литературното пространство, но ако не направи нищо подобно, тя ще бъде осъдена на регионализъм, маргиналност и провинциализъм.

Досега нашата литература не достига това заслужено място. Но това не значи, че тя трябва да спре движението си към по-високите стъпала на литературната йерархия. На нас ни е нужна по-упорита работа и повече наблюдения върху световните литературни постижения, тоест по-упорито изследване на световните творчески процеси. Отделно е важно да се наблюдават движенията в малцинствените литератури по света, да се търсят връзки с такива малцинствени литератури и тогава ще се появи перспектива, но само ако се работи сериозно, защото днес литературата ни не заема съответно място в културния ни живот, тя все още има белези на областна, регионална, маргинална, затворена литература. Безспорно е влиянието на „другия“, което ни прави билингвисти и лесно достъпни за културна асимилация и ако не запазим и не подобрим литературните постижения, няма да можем да запазим националната си и културната самобитност. С помощта на литературата трябва да се върнем към фолклорната традиция, която е най-важна, за да предпазим и запазим етническата и културната си принадлежност. И за да излезем от това положение, е нужно ние самите да й дадем заслужено място, да я четем повече, да погледнем критически към нея, да не я отричаме, да не я считаме за непълноценна, с други думи да се отнасяме към нея с уважение и почит.

Литература ни има няколко цели. Най-напред това е опазване на идентичността, на културната традиция, да развие духовността на българите в Сърбия, и също и да се опита да бъде мост между българската и сръбската култура и народ, като възприеме най-доброто от тези две култури. Тези цели само донякъде са осъществени, остава още доста да се направи, но едно е факт - литературата на българите в Югославия все пак съществува. Перспективите пред нея можем да окачествим и като малки, като големи: тя е провинциално ограничена в край, в който живеят българите в Сърбия, но същевременно е и отворена за световните литературни тенденции от други страни. Литературата ни е част от нашия живот, тя е духовно богатство за нашето малцинство. Разбира се, тя не е единственото ценно в нашия живот, но има безценно значение за нашата култура. От друга страна, литературата ни не заема достатъчно високо място в нашия живот. Литературата ни не е важен фактор в живота ни, не е движеща сила в него. За да решим този въпрос, най-напред трябва да намерим причините за това положение. Най-напред това е страхът, чувството за малоценност, постоянното политическо напрежение, което се отразява и на литературния процес. Не успяваме да преодолеем тези пречки, а те от своя страна спират развитието на индивидуалната духовна енергия. Всичко това ни отдалечава от всяка мисъл да направим големи творби и голяма литература. Друг важен въпрос пред нея е дали отразява живота на българското малцинство. Отговорът е - твърде малко! Не че не съществуват произведения, които засягат сложния въпрос за нашия живот като малцинство, но те са изключение. Налице е една отчужденост от истинските проблеми на нашето малцинство. Трудно ще намерим произведения, които дълбоко да проникват в същността на своето време, на същинските проблеми на нашето малцинствено общество. Отделни стойностни произведения наблюдаваме през последните години, но те не успяват да поправят общото състояние на нещата. Ние нямаме автор, който да поеме върху себе си бремето на големите световни писатели. Нямаме писател, който да залага на нравствеността и философията, не на колорита, а на мъдростта. Писатели с оригинални идеи и всеотдайни на литературата почти нямаме. Почти никой с цялото си битие не е отдаден на творческото занимание, каквито писатели можем да намерим в другите световни литератури. Истински талант намираме само при неколцина наши автори, които все пак в общата ни неблагосклонност към литературния живот не въздействат много силно на обществения живот на малцинството ни. Липсват и условия за такъв полезен труд - нашият най-добър белетрист Детко Петров бе принуден да напусне нашия край и да твори извън нашия простор поради политически причини, а той се оказа най-добрият, макар че пише на сръбски. Напусна, за да не се подчини морално и финансово на политическата власт.

Критика почти липсва, но тя би била по-малко важна, ако имахме повече стойностни писатели, които не биха се вълнували много от написаното от критиците. Освен това - влиянието върху младото поколение от страна на телевизията, видеото, компютрите и интернет все повече ги отдалечава от литературата, а с това и от духовните интереси на нашето малцинство. С други думи фалшивата култура измества истинската. От друга страна политическият живот привлича много повече общественото мнение, отколкото културата, а литературният живот е на най-ниското си ниво от последните години. Както казва Марин Младенов - в нашия литературен живот грее слънце, но то е „зъбато“, няма достатъчно сили да разтопи зимните снегове и да разкрие истинско литературно творческо поле.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Пред нас е една работа, за която се надяваме, че ще се намери достойно място в духовния живот на нашето малцинство, защото въпреки всичко, литература ни живее и се поддържа традиционно. Нямаме много творци, но някои са по-стойностни дори от автори в националните литератури на някои страни, но не са имали своя шанс да се докажат във своето време. Освен това ние сме отворени за всичко ново. Това е литература на едно сравнително малко малцинство, което не мрази и не презира никого, което има широко сърце за разбиране и любов - най-напред към своя край, след това към различните езици и народи, и най-накрая - към всичко човешко. Във всеки случай това е литература на едно малцинство в Югославия, а това е факт, който означава, че то не остава зад културата на останалите народи и малцинства в този свят. Затова литературата на българите в Югославия трябва да се гордее с постиженията си и със своите особени характеристики, които я правят и българска, и югославска, и световна, и надеждна, и стойностна, и която никой няма право да нарече „маргинална, провинциална и регионална“, ако не е запознат с нея. Тя е българска, защото се създава от българи и на български език, югославска е, защото се създаваше в бивша Югославия (федерация със собствена културна програма, с непостоянна малцинствена политика и с особените духовни характеристики на един авторитарен политически конгломерат), тя е и световна, защото има стойностни автори, които могат да навлязат в световното литературно пространство. Но българската литература в Югославия трябва да продължи да търси своето място най-напред между хората от нашето малцинство, без много да се привързва към югославската или българската литература, тя трябва да си остане лоялна към нашия край. Както един човек има лоялност към собственото семейство, така и нашата литература по някакъв начин трябва да остане лоялна към нашия край и нашите проблеми. Разбира се, тя трябва тясно да се свърже и с другите литератури, защото ние като „регионална“ литература сме под влияние на националните литератури, но това не означава, че ние трябва да се стопим в тях. На първо място е необходимо да запазим нашата индивидуалност, но с това литературата ни не трябва да се стреми да се отдели напълно от националните литератури и с универсалните литературни проблеми, защото инак ще остане заробена в своя регион и ще загуби всички връзки със околния свят. Но трябва да имаме предвид, че литературата ни е в процес на развитие и е едно нежно цвете в градината на литературното изкуство, което се нуждае от постоянно внимание и грижа, за да преживее и порасне, без грижата за това цвете няма да можем да осъществим набелязаните цели. По този начин литературата остава ако не единствено, то тогава доста важно средство да оцелеем и да бъдем и чрез литературата да възвърнем загубените национални идеали и национална гордост.

1. Мила Васов. Алманах - Струма 2, с. 40, Благоевград 1999

1. Дисертацията е първият опит в българското литературознание да се систематизират непознати данни за един български литературен процес, който се създал и развил извън България, но с безспорни художествени завоевания.