разбойниците гледат алтъните на Рада, а Шибил – лицето и /естетическа проява/
в/ тоталното отчуждение на Шибил и от двата свята: светът „горе” не може да бъде царство на свободата, защото налага забрана на правото за любов
ярка пространна метафора: „Шибил изпрати жените до края на гората, където вече започва полето” – краят на гората и началото на полето е не само пространство, но е и екзистенциалната граница, символизираща междинно ничията среда, в която се озовава героят
сила, тласкаща героя към промяна на досегашната си социална самоличност
Максимална естетизация на сцената на втората среща на Шибил с Рада
а/ създава впечатлението, че красотата ще извърши отново чудото – веднъж превърнала разбойника в смирен и почтен човек, тя ще умилостиви дебнещите го в засада съселяни, ще спомогне да му се опростят греховете б/ подвластен на красотата е отново само индивидът, но не и групата /сравни с отношението към Рада на Шибил и на останалата част от бандата му/
думите на бея „Какъв юнак! Какъв хубавец!” – въвеждат идеята за неподсъдността на красотата, за физическата хубост като знак за духовно обаяние;
Смъртта на Шибил
а/ кулминационен момент, в който грешникът постига духовно единение със себе си б/ израз на несъвместимостта на романтичното – на любовните копнежи, с битовата проза на живота
забранената любов между чорбаджийската щерка и обирджията не може да има реализация
в/ доказва, че човек с изключителни физически и духовни възможности не може да се вгради в обикновения свят г/ въвежда идеята за изкуплението на греха