КЛАВДИЙ — крал на Дания
ХАМЛЕТ — племенник на сегашния крал
ПОЛОНИЙ — главен съветник на краля
ХОРАЦИО — приятел на Хамлет
ЛАЕРТ — син на Полоний
ВОЛТИМАНД, КОРНЕЛИЙ, РОЗЕНКРАНЦ
ГИЛДЕНСТЕРН, ОЗРИК — придворни
АКТЬОРИ
ДВАМА ГРОБАРИ — смешници
ФОРТИНБРАС — норвежки принц
ГЕРТРУДА — кралица , майка на Хамлет
ОФЕЛИЯ — дъщеря на Полоний
Придворни дами, офицери, войници,
моряци, вестители, свита
ПРИЗРАК на Хамлетовия баща
Място на действието — замъкът Елсинор.
3 действие - 2 сцена
....................................................
ПОЛОНИЙ
Офелио, ти тука се разхождай!…
А ние да се скрием, господарю!…
Чети таз свята книга, та това
занятие да оцвети в смиреност
самотността ти. Грешно е, но знаем,
че с кротък лик и действия набожни
ний често захаросваме отвънка
самия Сатана.
КРАЛЯТ (настрани)
Ах, точно тъй е!
Как шибнаха тез думи съвестта ми!
На блудницата сбръчканата буза
не е така далеч от красотата,
с която се покрива, както мойте
деяния ужасни са далеч от
цветистата ми реч!… О, тежко бреме!
ПОЛОНИЙ
Той иде. Да се дръпнем, господарю!
Кралят и Полоний излизат.
Влиза Хамлет.
ХАМЛЕТ
Да бъдеш или не? Туй е въпросът.
Дали е по-достойно да понасяш
стрелите на свирепата съдба,
или обнажил меч, да се опълчиш
срещу море от мъки и в таз битка
да ги зачеркнеш всички? Смърт…
Заспиваш…
И толкова… И в тоя сън изчезват
душевният ти гнет и всички болки,
измъчващи плътта ни. Такъв завършек —
от бога да го просиш! Смърт… Заспиваш…
Заспиваш… И сънуваш може би?
Ха, тук е спънката! Защото туй —
какви ли сънища ще ни споходят
в тоз смъртен сън, когато се измъкнем
от бренната обвивка — то ни спира,
таз мисъл прави земните ни мъки
тъй дълголетни. Кой търпял би инак
безчетните камшици на века ни:
неправдите на наглия потисник,
високомерието на рода,
сълзите на отритнатата обич,
бавежа на закона, произвола
на тлъстия чиновник, злия присмех,
със който недостойният заплаща
на тихата заслуга — всичко туй,
когато едно бодване тук вляво
очиства сметките ни? Кой би пъшкал
под бремето на отмилял живот,
ако не беше този страх пред него
зад гроба, в неоткритата страна,
отдето никой пътник се не връща?
Той смазва волята ни и ни кара
да се мирим с познатите беди,
наместо да летим към непознати.
Тъй размисълът прави ни пъзливци
и руменият цвят на мъжеството
посърва под отровното белило
на многото мъдруване. И ето,
мечти високи, почини с размах
отбиват се встрани и губят право
да се зоват „дела“! … Но тихо! Ей я
красивата Офелия!… О, нимфо,
в моленията си къмто небето
спомни за всички мои грехове!
ОФЕЛИЯ
О, принце, нямаше ви толкоз дни.
Добре ли сте?
ХАМЛЕТ
Благодаря сърдечно —
добре, добре, добре!
ОФЕЛИЯ
Любезни принце,
аз имам много дарове от вас,
които дирех случай да ви върна.
Вземете си ги, моля ви!
ХАМЛЕТ
Не, не!
Аз никога не съм ви давал нищо.
ОФЕЛИЯ
Вий знаете, че сте ми давал, принце,
и придружени от уханни думи,
които правеха ги дваж по-ценни.
Но днес дъхът им изветрял е. Дръжте!
Най-скъпият подарък стойност губи,
дарителят когато ни разлюби!
Вземете си ги, моля!
ХАМЛЕТ
Ха-ха! Вие честна ли сте?
ОФЕЛИЯ
О, господарю!
ХАМЛЕТ
А хубава ли сте?
ОФЕЛИЯ
Какво иска да каже ваша милост?
ХАМЛЕТ
Това, че ако сте честна и хубава, честността
ви би трябвало да се пази
от много разговори с хубостта ви!
ОФЕЛИЯ
Нима, мой господарю, хубостта може
да има по-добра събеседница отчестността?
ХАМЛЕТ
Да! Може, разбира се. Защото силата на хубостта наддумва честността и я превръща в сводница,преди силата на честността да преобрази нея по свой образ. Това в миналото е било парадокс,
но днешните времена го потвърдиха.
Аз ви обичах някога.
ОФЕЛИЯ
Наистина, господарю, вие ме накарахте да го повярвам.
ХАМЛЕТ
А не е трябвало! Защото на нас, колкото и да ни присаждат добродетели, дивото ни стъбло си пуска вкуса. Аз не ви обичах.
ОФЕЛИЯ
Толкоз по-зле за мен!
ХАМЛЕТ
Върви в манастир! Защо ти е да плодиш грешници?
Аз сам съм донейде честен и все пак мога
да се упрекна в такива неща, че по-добре
майка ми да не бе ме раждала. Аз съм много надменен, отмъстителен, славолюбив, и имам на свое разположение толкоз много гадости, че не ми стигат ум да ги обмисля, въображение да си ги представя и време да ги извърша. И за какъв дявол нещастници като мене се мотаят между земята и небето? Всички сме дипломирани негодници. Недей да вярваш на никого от нас!
Казвам ти, поемай към манастира! Къде е баща ти?
5 действие – 1 сцена
ХАМЛЕТ
Добре, добре! За кого копаеш този гроб?
ПЪРВИ ГРОБАР
Не е „за кого“, господине.
ХАМЛЕТ
За коя тогава?
ПЪРВИ ГРОБАР
И „за коя“ не е.
ХАМЛЕТ
Че за какво го копаеш тогаз?
ПЪРВИ ГРОБАР
Виж „за какво“ е добре. Копая го за нещо..
ХАМЛЕТ
Гледай го, хитреца, как държи на точността!
Човек трябва да си мери думите с него,
иначе ще ни съсипе от двусмислици.
От три години, Хорацио, наблюдавам колко изтънчени са станали времената. Селякът вече така е застигнал придворния, че току му настъпва
слиновете по петите… От колко време си гробар?
ПЪРВИ ГРОБАР
Ами че от оная година, господине,
когато покойният ни крал Хамлет
надви Фортинбрас, оня норвежкия.
ХАМЛЕТ
А кога беше то?
ПЪРВИ ГРОБАР
Че как да не го знаете! Всеки глупак го знае. Това беше точно в деня, когато се роди младият
Хамлет, тоя, дето се побърка и го пратиха в Англия.
ХАМЛЕТ
А, да! А защо го пратиха в Англия.
ПЪРВИ ГРОБАР
Ами че защото му хлопаше дъската.
Пратиха го да се оправи, ама и да не се оправи, там не е страшно.
ХАМЛЕТ
Че защо?
ПЪРВИ ГРОБАР
Ами защото няма да личи. Те в Англия
всички са смахнати като него.
ХАМЛЕТ
А той защо се е смахнал?
ПЪРВИ ГРОБАР
Вследствие особена причина, казват.
ХАМЛЕТ
Каква особена?
ПЪРВИ ГРОБАР
Ами такава — че мръднал........
ХАМЛЕТ
Дай да го видя. (Взема черепа.) Бедни ми, Йорик!
Аз го познавах, Хорацио. Беше човек
с неизчерпаема духовитост, с блестяща фантазия!
Колко пъти ме е носил на гърба си!
Къде са твоите шеги сега? Твоите премятания, твоите песни? Къде са твоите мълнии от остроумие,
които караха цялата трапеза да избухва в смях.
..................................................................................
2 сцена
ХОРАЦИО
Но що за крал е този!
ХАМЛЕТ
И питам те сега, не съм ли прав
на този изверг, умъртвил баща ми,
покварил майка ми, наврял се подло
между надеждите ми и престола
и хвърлил мрежи към самия мен,
не съм ли длъжен да му заплатя
с ей таз ръка? Не е ли грях, ако
оставя тази язва да разнася
наоколо си зло?
ХОРАЦИО
От Англия той скоро ще получи
известие за станалото там.
ХАМЛЕТ
Но дотогава времето е мое,
а живият превръща се във труп,
дордето кажеш: „Раз!“. Тежи ми, вярвай,
кавгата със Лаерт, защото виждам
във неговия случай брат на своя.
Ще сторя всичко, за да се сдобрим.
Гръмливата му скръб подпали в мен
тоз взив от чувства..................................
КРАЛЯТ
Сложете тука чашите със вино!
Ако във двете първи схватки Хамлет
спечели точка или пък завърши
наравно третата, за него кралят
на Дания наздравица ще пие
и в чашата ще пусне рядък бисер,
по-чист от оня, който е красил
короната на вече четирима
предшественици негови. Подайте
тук чашите! И нека съобщят
литаврите на медните тръби,
тръбите на топовете отвънка,
топовете на облаците горе,
а облаците на земята вредом
тържествената вест, че кралят вдига
наздравица за Хамлет! Да започнат!
...............................................................
КРАЛИЦАТА
Напитката! Напитката! О, Хамлет!
От чашата! Там! Чашата! Отрова!
Умира
ХАМЛЕТ
Злодейство! Ха! Вратите затворете!
Коварство! Ей сега ще го разкрием!
Пада.
ЛАЕРТ
То в мен е, Хамлет! Хамлет, ти си мъртъв!
За тебе няма лек на тоя свят —
след четвърт час ще бъдеш вече труп!
Ти сам държиш във своята ръка
оръжието — с връх, и то отровен —
на подлостта нечувана! Но тя
накрая срещу мен се извъртя!
Не ще се вдигна! Майка ти е също
отровена! За всичко е виновен…
не мога повече… той, краля, краля
ХАМЛЕТ
Отровена и шпагата? Тогава
на работа, отрово!
Пробожда краля.
ВСИЧКИ
Предателство! Предателство!
КРАЛЯТ
На помощ! Аз съм само наранен!
ХАМЛЕТ
На, блуднико! Убиецо, лочи!
Смесителю на кръв и на отрови,
изгълтай своя лек! Пий своя бисер!
Пътувай подир майка ми?
Кралят умира.
лаерт
Така!
Полагаше му се! Той сам приготви
отровата си! Благородни Хамлет,
да си простим взаимно: да не пада
проклятието страшно върху тебе —
за моята и татковата смърт —
и върху мен — за твоята! Прости!
Умира
ХАМЛЕТ
Да ти прости небето! Аз те следвам!
Хорацио, приятелю, умирам!
И ти прости, окаяна кралицо!
А пък на вас, които тук стоите
като статисти неми във финала
на страшна драма, ако имах време…
но този полицейски капитан
на име Смърт е, дявол, твърде бърз
при арестуването… бих ви казах…
Но и без туй ще мине! Аз съм мъртъв,
Хорацио!… Правдиво разкажи
за моята съдба на тез, които
поискат да я знаят.
Резюме
Трагедията „Хамлет”, написана от Уилям Шекспир, е изградена от 5 действия.
Първо действие започва със завръщането на принц Хамлет от Витенберг в Елсинор.Неговите верни приятели, Хорацио и Марцел, му съобщават новината, че една вечер, когато били на стража, видяли призрака на неговия баща.За да се убеди в думите им, Хамлет решава да застане на пост с тях още същата вечер.Завръзката на трагедията е моментът, в който принца среща духа на своя баща.Духът му разказва за ужасния начин, по който е бил отровен от собствения си брат и Хамлет решава, че ще отмъсти за това жестоко убийство.Той взима решение от тук нататък да се престори на луд.Хамлет кара Хорацио и Марцел да се закълнат, че ще пазят тайна и няма да кажат на никого за станалото през нощта.
В началото на второ действие е представен диалог между Полоний и Рейналдо. Полоний му заръчва да проучи какъв е Хамлет и на какво се дължи лудостта му, като подхвърли на датчаните в Париж, които го познават, лъжи, които могат да го опозорят. Появява се Офелия, дъщеря на Полоний, която споделя на баща си за необичайната и среща с Хамлет, което навежда Полоний на мисълта, че лудостта на датския принц се дължи на любовта му към Офелия. Действието продължава със сцена между краля, кралицата и приятелите на Хамлет – Розенкранц и Гилденщерн. Клавдий и Гертруда молят двамата придворни да останат за известно време при тях за да разберат на какво се дължи лудостта на сина им. Влиза Полоний, който споделя на краля и кралицата своето мнение за причината за лудостта на принца.Сцената продължава с разговор между Хамлет и двамата придворни. Хамлет им споделя своите наблюдения за живота в Дания, как неговата държава се е превърнала в една тъмница, в едно неблагоприятно място за живеене. Те от своя страна му съобщават, че са довели в Елсинор любимата му актъорска трупа. Хамлет се радва на срещата с артистите и се уговаря с тях да изиграят следващата вечер пиесата „Убийството на Гонзаго”, като ги моли да включат в пиесата и няколко стиха написани от него самия.
Трето действие започва с уж случайната среща между Офелия и Хамлет. В тази сцена Хамлет започва със запомнящ се монолог, в който говори за суровата действителност, в която живеят. Думите, които казва на Офелия са жестоки и тя все повече започва да мисли, че Хамлет е полудял. Кралят , скрит зад завесите, разбира каква е истинската причина за лудостта на неговия племенник и има опасение за последствията от тази лудост. Действието продължава с представлението на актьорите, с което Хамлет иска да провери дали думите на духа са били истина или е срещнал дявола, който е щял да го подтикне към ужасни действия. По време на представлението, когато актьорите, без да осъзнават, представят убийството на бившия крал на Дания, брат на Клавдий, чичото на Хамлет напуска по средата на пиесата силно смутен. Хамлет и Хорацио осъзнават, че думите на духа са били истина. Датския принц бива повикан при майка си, защото тя иска да говори с него за станалото по време на пиесата. По веме на разговора Хамлет неволно убива Полоний,скрит зад завесата,мислейки го за краля. Той признава на майка си, че лудостта му е престорена.
В началото на четвърто действие е представена сцена, в която Розенкранц и Гилденщерн разпитват Хамлет къде е скрил трупа на Полоний. Появява се краля, който изпраща принца в Англия. Смъртта на Полоний, довежда Офелия до лудост. Нейният брат Лаерт се решава да отмъсти за лудостта на сестра си и убийството на баща си. В следващата сцена Хорацио получава писмо от Хамлет, с което принца го моли незабавно да отиде при него за да му разкаже за случилите се събития.Докато кралят и Лаерт кроят план за убийството на Хамлет, кралица влиза силно разтревожена, защото красивата Офелия се е удавила в реката.
В пето действие е представено погребението на Офелия. Хамлет и Лаерт се сбиват над гроба ѝ.Датския принц получава писмо от краля, в което Клавдий му съобщава за облога, който е направил с Лаерт, и Хамлет се съгласява да участва в двубой срещу сина на Полоний.В дуела Лаерт използва сабя намазана с отрова, от която никой не може да се спаси. Докато гледа битката на сина си, кралицата изпива чаша с вино, в която е сипана отрова.Тя пада на земята и умира.Лаерт успява да промуши Хамлет, но сабята на Лаерт попада в принца и той също го ранява, след което пронизва и краля.Остава жив Хорацио, който обещава на датския принц да разкаже на всички за нещата, които са се случили в Елсинор.
Молиер
Тартюф- комедия
Анотация
Къщата на Оргон е разкъсвана от конфликт, породен от присъствието на Тартюф. Клеант, Дорина, Дамис и Мариана са убедени, че Тартюф вреди на домакинството и чрез лицемерие и лъжи е станал близък на господаря на къщата. Оргон и майка му са убедени, че благочестивостта на госта е искрена. В същия момент Мариана вече е сгодена за Валер, но баща ѝ постоянно отлага датата на сватбата. Оргон обявява на Мариана, че е размислил и е решил да даде ръката ѝ на Тартюф. Мариана, Дорина и Валер решават да се преструват на съгласни с този годеж, за да могат по някакъв начин да го осуетят. В същото време Тартюф ухажва Елмира. Тя не склонява, но решава да не казва нищо на Оргон. Дамис подслушва излиянията на Тартюф и споделя всичко с баща си. Оргон продължава да вярва сляпо на Тартюф и гони сина си от дома въпреки фалшивите молби на Тартюф да не го прави. Клеант критикува Тартюф за това, че е позволил събитята да се развият по подобен начин. Елмира решава да разкрие безчестното поведение на Тартюф и увещава Оргон да се скрие под масата, докато тя привиква Тартюф и го кара да повтори думите си под предлог, че е склонна да отвърне на любовта му. Планът е изпълнен и Оргон разкрива същността на Тартюф мошеник и лицемер. Оргон гони Тартюф от дома си като забравя, че преди това му е прехвърлил цялото си имущество, включително и едно ковчеже, поверено му от Аргас. Пристига господин Лоял със заповед за отнемане на имота на Оргон в полза на Тартюф. Приставът дава срок до следващия ден заповедта да бъде изпълнена и след това излиза. Пристига Тартюф, придружаван от полицай с цел да арестува Оргон, обвинен от краля. В крайна сметка полицаят арестува Тартюф, обяснявайки, че кралят е прозрял през клеветите на лицемера. Имуществото на Оргон е върнато и Мариана бива омъжена за Валер.
“ТАРТЮФ” - Действащи лица
КЛЕАНТ- шурей на Оргон
ГОСПОЖА ПЕРНЕЛ - майка на Оргон
ОРГОН- съпруг на Елмира
ЕЛМИРА- жена на Оргон
ДАМИС-син на Оргон
МАРИАНА-дъщеря на Оргон и приятелка на Валер
ВАЛЕР-приятел на Мариана
ТАРТЮФ-лицемерен набожник
ДОРИНА-прислужница на Мариана
Г-н ЛОЯЛ-съдебен пристав
ЛОРАН- слуга на Тартюф
Действието става в Париж
1 действие – 1 сцена
ГОСПОЖА ПЕРНЕЛ
Не бих остала веч у вас ни миг дори
за мене никой тук не дава пет пари.
Обидена съм, да, напущам тая къща:
на всеки мой съвет тук смело се отвръща,
тук всеки е голям, говорят всички в хор,
на що прилича туй на жабешки събор!
ДОРИНА
Че…
ГОСПОЖА ПЕРНЕЛ
Драга, вий сте тук слугиня уж наета,
а вашите уста надлайват всички псета.
Без мнение от вас не може нийде веч…
ДАМИС…
ГОСПОЖА ПЕРНЕЛ
Вий пък сте глупак с една-едничка реч!
Това го казвам аз, която съм ви баба.
Аз вашия баща предвардвах както трябва, че вий сте взели път, що води в пропастта, и готвите му срам и мъка пред света…
V сцена
ОРГОН
Дорино!… Шуре драг, за малко потърпете: от грижата сърце да облекча завчас да питам по-напред за новини у нас. Е, що? През двата дни как мина? Кой що прави? Добре ли сте дома? И всички ли са здрави?
ДОРИНА
Ах, завчера цял ден горката госпожа
във треска и във жар в постелята лежа.
ОРГОН
Ами Тартюф?
ДОРИНА
Тартюф? Той чувствува се славно!
Пълнее, руменей, разхожда си се бавно.
ОРГОН
Ах, клетия човек!
ДОРИНА
Дори и вечерта
ни залък не можа да сложи тя в уста:
от мъка и бодеж й беше невъзможно.
ОРГОН
Ами Тартюф?
ДОРИНА
О, той вечеря си набожно
и сам пред нея там изяде с доста труд
две пилета на шиш и половина бут.
ОРГОН
Ах, клетия човек!
ДОРИНА
Нощта измина цяла,
а още ни за миг не беше тя заспала:
не можеше от жар очи си да закрий.
И тъй до сутринта над нея бдяхме ний.
ОРГОН
Ами Тартюф?
ДОРИНА
Надвит от сладостна омая,
от яденето той премина в свойта стая,
намъкна се завчас във топлото легло
и спа до заранта с усмихнато чело.
ОРГОН
Ах, клетия човек!
ДОРИНА
Склонихме я най-сетне
да й се пусне кръв, та малко да й светне; и огъня тогаз премина изведнъж.
ОРГОН
Ами Тартюф?
ДОРИНА
О, той държа се като мъж
и за да бъде твърд пред пристъпите груби и да навакса той кръвта, що тя загуби, със литър вино сам закуси заранта.
ОРГОН
Ах, бедния човек..1
ДОРИНА
Та тъй са той и тя.
3 действие СЦЕНА III ДОРИНА
Но няма ли сте вий, или какво, кажете, та ролите си тъй размесихме ний двете? Стоите си така, потънала във свян, и нито реч против безумния му план!
МАРИАНА
Деспот баща! Какво да кажа! Аз съм слаба.
ДОРИНА
Да кажете това това, което трябва!
МАРИАНА
Кое?
ДОРИНА
Че няма дълг в сърдечните неща,
че жените се не за майка и баща,
че булка ще сте вий и редно е тогаз
жениха да е драг не нему, а на вас,
пък щом е той пленен от оня дебелак,
то нека сам тогаз да встъпи с него в брак.
МАРИАНА
Ах, бащината власт тежи с такава сила, че никога до днес не съм му възразила.
ДОРИНА
Но иска ви Валер; кажете мен поне:
обичате ли вий Валера, или не?
МАРИАНА
Към моята любов, уви, си тъй неправа! Как може още тук въпрос да се задава? Не ти ли поверих аз моите мечти, не знаеш ли сама за обичта ми ти?
ДОРИНА
Отде да зная аз не лъжат ли устата,
че тоя момък тъй вълнува ви душата?
МАРИАНА
Обиждаш ме накрай, Дорино, с твойта реч.
О, истината тук е доста ясна веч.
ДОРИНА
Та любите го, да?
МАРИАНА
Да, любя го безкрайно.
ДОРИНА
И също тъй и той ви люби всеотдайно?
МАРИАНА
Аз вярвам.
ДОРИНА
И със жар двамината накрайкопнеете за брак така ли?
МАРИАНА
То се знай.
ДОРИНА
А вашия баща? А брака с оногова?
МАРИАНА
Насилят ли ме, знай, на смърт съм аз готова.
ДОРИНА
На смърт ли?! Виж за туй не се и сетих аз!
Отлично средство, да спасена сте тогаз.
Но злъчката ми май надига се навънка,
щом някой се разлей такива да ми дрънка.
МАРИАНА
О, Боже. Тя със мен си прави тук шеги.
Безчувствена си ти към чуждите тъги.
ДОРИНА
Безчувствена съм аз към оня, що дърдори
и що във тежък час покорно свежда взори.
МАРИАНА
Борба ли искаш ти? Аз нямам смелостта…
ДОРИНА
На влюбено сърце пръв дълг е твърдостта.........
5 действие СЦЕНА III
ГОСПОЖА ПЕРНЕЛ, МАРИАНА, ЕЛМИРА, ДОРИНА, ДАМИС ОРГОН, КЛЕАНТ
ГОСПОЖА ПЕРНЕЛ
Що чух? Загадка тук невям се е разкрила?
ОРГОН
Това са новини, що аз видях с очи
и виждате, че в тях признателност личи.
Извадих аз един човек из нищетата
и дадох му подслон, и имах го за брата; и щедър всеки ден, успях да го даря със моя цял имот и мойта дъщеря, а той, злодеят скрит, не се, уви, засрами да се опита тук да съблазни жена ми и малко му е туй, та днес не се свени да ми задава страх чрез моите добрини и с меча, що една наивност му е дала, да ме закара сам на гибел и провала: да вземе моя дом, а мене в своя бяс да хвърли във калта, отдето взех го аз.
ДОРИНА
Ах, клетия човек!
ГОСПОЖА ПЕРНЕЛ
Не мога да допусна,
че той е пожелал такава стъпка гнусна.
ОРГОН
Как?
ГОСПОЖА ПЕРНЕЛ
Честният човек боде като с рога.
ОРГОН
Какво желайте с туй да кажете сега
вий, майко?
ГОСПОЖА ПЕРНЕЛ
Че у вас живота стана… разен.
А знае се, че тук Тартюф е смъртно мразен.
ОРГОН
Що общо има то с това, що казах аз?
ГОСПОЖА ПЕРНЕЛ
Забравихте ли как ви учех всеки час:
че вечно честността заварено дете е
завистниците мрат, но завистта живее.
ОРГОН
Не виждам връзка тук с това, що стана с мен.
ГОСПОЖА ПЕРНЕЛ
Със глупости безчет е бил наклеветен.
ОРГОН
Но казах ви преди, че видях аз самият.
ГОСПОЖА ПЕРНЕЛ
Клеветниците зли безкрайна злоба крият.
ОРГОН
Вий вкарвате ме в грях! Нали ви казах сам: със моите очи аз видях тоя срам.
ГОСПОЖА ПЕРНЕЛ
Езиците са зли и винаги готови
да давят всичко тук със своите отрови.
ОРГОН
Това са то слова без мисъл и без свяст!
Аз видях, видях сам, с очите видях аз
разбрахте ли сега или пък нужда има
да го повтарям пак и викам тук за трима?
ГОСПОЖА ПЕРНЕЛ
Но, Боже, външността измама често крий, не вярвайте докрай на виденото вий.
ОРГОН
Беснея!
ГОСПОЖА ПЕРНЕЛ
Наший дух се много лесно мъти
ний смятаме за зло доброто често пъти
ОРГОН
Да сметна, че от дълг на християнин благ
прегръща с милост той жената ми?
ГОСПОЖА ПЕРНЕЛ
Все пак:
за да виним човек, е нужно да сме прави.
Разбрахте ли добре, че той ще го направи?
ОРГОН
По дявола! Та как да разбера добре?!
Да чакам, значи, той пред мене да простре
ръце и… Вижте как ще кажа глупост, мамо!
ГОСПОЖА ПЕРНЕЛ
Но той бе тъй обзет от чиста вяра само!
Не влиза в моя ум, не ми се вярва мен,
че той желал е туй, в което е винен.
ОРГОН
Ох, майка сте ми вий а иначе не зная
какво ви рекъл бих от гняв и от замая.
ДОРИНА
На Оргон.
Въздава ви се мъст и правда в тоя час:
не вярвахте ни вий сега не вярват вас.
КЛЕАНТ
В безсмислени неща ний губим златно време,
а трябват мерки тук, злодееца да спреме.
Не бива да стоим той няма грях, ни срам...
СЦЕНА VII
ТАРТЮФ, ЕДИН ПОЛИЦАЙ, ВАЛЕР, ОРГОН, ЕЛМИРА, МАРИАНА, ГОСПОЖА ПЕРНЕЛ, ДОРИНА, КЛЕАНТ
ТАРТЮФ
Полека, драгий мой, недейте толкоз бяга
ще найдете без труд убежище веднага:
по кралска воля вий затворник сте сега.
ОРГОН
Издайнико, това е сетната стрела:
със тоя удар ти уби ме триста пъти
той слага най-подир венец на подлостта ти.
ТАРТЮФ
Не ще ме разгневят обидните слова
за вечното Небе понасям и това.
КЛЕАНТ
Пред тая скромност аз прекланям се в забрава!
ДАМИС
И как с Небето той без срам се подиграва!
ТАРТЮФ
Не ще да ме смути гневът ви тоя час
и пътя на дълга ще следвам твърдо аз.
МАРИАНА
О, да, по тоя път ви чака чест и слава
и тая длъжност тук ви много подобава!
ТАРТЮФ
О, всяка длъжност нам принася скромна чест,
щом дава ни я тоз, що тук ме праща днес.
ОРГОН
Не си ли спомни ти, измамнико лукави,
как моята ръка от бедност те избави?
ТАРТЮФ
Да, помощта ви аз без друго съм признал,
но най-пръв е за мен дълга към моя крал.
И тоя дълг владей у мен с такава сила,
що в моята душа е всичко заглушила,
че нему всеки миг бих жертвувал без страх
другар, жена, баща и себе си със тях.
ЕЛМИРА
О, лицемер!
ДОРИНА
И как умее за защита
да се покрий с неща, що всеки тук почита!
КЛЕАНТ
Но щом като е тъй всемощен и голям
дълга, със който вий прехвалихте се сам,
защо на вас Оргон омразен стана само
кога ви хвана, че задиряте жена му,
и своя донос вий направихте тогаз,
кога в погнуса той изпъди ви от нас?
Оставям настрана защо не ви е спряло
това, че ви дари имота си изцяло
но щом като е бил престъпник според вас, защо приехте вий от него дар тогаз?
ТАРТЮФ
На полицая.
Спестете ми това да стихнат виковете и, моля, своя дълг редовно изпълнете.
ПОЛИЦАЯТ
Да, много закъснях тук право ще ви дам, навреме за това напомняте ми сам и за да турим край, елате с мен веднага в затвора, що сега за дом ви се предлага.
ТАРТЮФ
Как, господине? Аз?
ПОЛИЦАЯТ
Да, вий!
ТАРТЮФ
В затвора? Аз?!
ПОЛИЦАЯТ
Отчет затуй дължа на Други не на вас.
На Оргон.
Смирете си накрай тревогата голяма
над нас царува крал, що не търпи измама. Великата душа на тоя мощен крал във всичките неща прониква с поглед зрял и в нея кът не ще успее да намери и хитростта дори на всички лицемери.
Измамните слова не ще го заблудят
и не изпада той във крайност никой път.
Добрите хора сам обсипва с чест и слава, но своето сърце той сляпо не раздава и всякога умей там кът да отдели за ярост към сганта от лицемери зли.
Не смогна тоя тук с лъжи да го измами избавял се е той от по-изкусни ями.
В сърцето му прозря веднага с ясен взор и зърна тъмна паст от подлост и позор и тоя вас вини, а сам-самичък блесна и по върховен знак на правдата небесна пред краля се разкри един измамник смел познат му отнапред, но друго име взел.
Измамите му вредса истинска верига
излязла би от тях една дебела книга.
Непризнателността му краля възмути
и силно отвратен от всички гнусоти,
той сметна къмто тях да прикачим и тая и прати ме у вас да видя и узная
догде ще стигне той, и дързък, и без срам, и най-подире: тук вам правда да въздам. Да, той желай пред вас да свърша със книжата, за чийто господар измамника се смята.
С върховната си власт разваля той чрез мен контракта, с който бил имота ви дарен, и дава прошка вам за грешката опасна, по чийто склон дълга приятелски ви тласна.
Той дава със това награда и цена
на подвига ви смел в последната война и пример, че кога и сам човек не смята, той знай да награди заслугата с отплата, че жертвата цени и в грижите безброй, забравил всяко зло, доброто спомня той.
ДОРИНА
Небе, благодаря!
ГОСПОЖА ПЕРНЕЛ
Ох, падна ми товара!
ЕЛМИРА Щастлив край.!
Жан-Батист Поклен (на френски Jean-Baptiste Poquelin) е френски драматург, режисьор и актьор, един от майсторите на комичната сатира.Той е роден в Париж на 15 януари 1622 година като първороден син в семейството на Мари Кресе и Жан Поклен. Бащата произхожда от род на търговци-тапицери, заможни буржоа, чиято състоятелност стига до там, че бащата на Молиер купува титлата придворен тапицер и я завещава на сина си. Завършва Клермонския колеж (1640 г.) и заминава за Орлеан, за да следва право. Напуска училище след 2 години и работи като юрист. След кратка и неособено успешна адвокатска кариера основава с група млади хора, любители на сцената, свой театър, който нарича "Блестящият театър". Става директор на трупа, но след двегодишни усилия театърът приключва с дългове, за които Молиер за известно време е в затвора, откъдето го спасява баща му. По това време заменя фамилията си Поклен с Молиер. Молиер не се отчайва и с няколко от останалите артисти постъпва като актьор в един пътуващ провинциален театър и 13 години /1645-1658/ пътува из Франция, водейки несигурния живот на странстващ артист. По време на странстването той се среща с десетки различни хора, които обезсмъртява в комедиите си. По това време той пише за нуждите на трупата първите си оригинални пиеси, повечето от които не са се запазили. През 1650 г. става директор на пътуващия театър. Постепенно Молиеровият театър се утвърждава, славата му се разнася из цяла Франция. През 1658 г. неговият театър се установява в Париж. Трупата на Молиер получава разрешение да изнесе спектакъл в караулната зала на двореца Лувър в присъствието на краля и неговия брат. Молиер представя фарса си “Влюбеният доктор” и успехът надминал всички очаквания, а трупата получила разрешението да играе на сцената на придворния театър “Пти Бурвон” през 1661. Така започват най-плодотворните петнайсет години от живота на Молиер, когато той разгръща напълно гениалния си драматургичен и актьорски дар и оставя трайни следи не само в историята на френския, но и на европейския театър. Молиер е бил в едно и също време автор драматург, режисьор и актьор. Първоначално покровителстван от брата на краля, а от 1665 г. и кралски комедиограф, Молиер наистина е имал благоразположението на Луи XIV. След като Луи XIV се възкачва на престола, Молиер е осигурен с 2000 ливри годишна заплата, а комедиите му намират добър прием в Париж. Между 1658 и 1673 г. Молиер създава най-хубавите се комедии. Първата от тях е „Смешните преструвани”, следват „Сганерал, или мнимият рогоносец”, написана през 1660г., ”Училище за мъже”-1661 г. и „Училище за жени” и „Критика на „Училище за жени” - 1663, „Тартюф” - 1664 г. и „Дон Жуан” - 1665 г., когато написва и определяната за най-мрачна комедия „Мизантроп”, „По неволя доктор” - 1666 г., през 1688г. написва „Жорж Данден” и „Скъперникът”. Молиер има и жанрови експерименти - комедии балет – „Господин дьо Пурсоняк”, написана през 1669 г. и „Великолепните влюбени”, написана през 1670 г. В личния си живот Молиер е донякъде нещастен. Бракът му с Аманда Бежар през 1662 година не върви добре. Някои автори свързват с този неуспешен брак мотивите за ревността и изневярата в неговите пиеси. Молиер умира на сцената, на 51 години, в разцвета на творческата си зрелост. На 17 февруари 1673 г. при представяне на последната му комедия "Мнимият болен", в която играел ролята на Арган, той се почувствал зле. С огромно усилие на волята изиграл гениално ролята си, но след спускане на завесата силите му го напуснали. Бил пренесен вкъщи, където получил кръвоизлив и след няколко часа умрял. Католическото духовенство, което Молиер така силно ненавиждал и така талантливо осмивал, отказва да даде разрешение за погребението му. Съпругата на Молиер, Арманда, потърсила съдействието на краля. Той разрешил погребението да стане без тържества. Заравят го вечерта зад гробищната стена, където погребвали самоубийците и некръстените деца. Подир ковчега на великия писател вървели много негови почитатели, между тях Лафонтен, Боало, колегите му от театъра и много други, които разсмивал в театъра. След Великата френска революция властта изразява почитта си към Молиер, като останките му са пренесени в гробищата на един манастир, а през 1817 г. тържествено са пренесени в парижкото гробище ПерЛашез.
Шарл Бодлер
Изповед
Един-единствен път, жена чаровно сладка,
ръка в дланта ми сложи ти,
но в моята душа (по-мрачна от загадка)
все още споменът пламти.
Бе късно. И луна сред свода гол проблясна
като излъскан стар медал.
Обливаше нощта, тържествена и ясна,
Париж — безгрижен сън заспал.
Под пътните врати, край зданията стари
зовяха котки с жален глас —
нащрек! Или без шум по лунни тротоари
вървяха като сенки с нас.
Разкрехна се цветът на близостта минутна,
но в миг ти всичко помрачи —
от теб, от твойта гръд, където — златна лютня звънтяха весели лъчи;
от теб — като тръба игрива и сияйна,
вестяща идващия ден —
един печален глас на изтървана тайна
изтръгна се зашеметен:
Дете недъгаво, уплашено, без сили
(за цялото семейство срам),
което в стар зимник от хората са крили,
но е избягало оттам.
Мой беден Ангел, той, гласът ти, пя унило:
„Как е несигурен светът
и хорските злини под пластове червило
лицето само си менят.
Какъв банален труд — да си жена красива!
И аз това тегло познах:
танцьорката така безгрижно се извива —
пред всички! — със заучен смях.
Градеж върху сърца — о, глупост непозната!
Любов, измами, красота —
подбира ги Смъртта и хвърля ги в торбата,
и връща ги на Вечността!“
Все тъй си спомням аз — покой, сразена вяра,
луната с грейнало лице
и тази изповед ужасна пред олтара
на моето сърце.
Лулата на поета
Аз съм лулата на поета,
напомням му сред дим и здрач
арабка, абисинка клета,
но ме обича — стар пушач!
Когато тъжен е до плач,
димя — колиба сред полето,
в която тихо ври гърнето
с храна за бедния орач.
С дима от мойта жарка паст
изплитам синя люлка — в нея
душата му люлея аз;
в сърцето му възторг ще влея,
че зная — той лекува с мен
духа си, вечно угнетен.
На Ернест Кристоф
С осанка горда и надменна — като жива! —
с воал и ръкавици, прегърнала цветя,
с екстравагантен вид — кокетка костелива,
нехаеща пред всички, и днес напомня тя.
По-тънка талия видял ли си на бала?
Тя с царствената рокля — преливащ водопад —
прикрива мършав крак, но ловко е подала
пантоф с помпон, разцъфнал като разкошен цвят.
А рюшът, заиграл край ключиците криви,
тъй както млечен ручей пълзи между скали,
свенливо погледи, усмивки похотливи
от прелестите мрачни се мъчи да свали.
Дълбоките очи са две гнезда на мрака
и черепът, нагизден от някакъв цветар,
полека се тресе, забучен на гръбнака.
О, как небитието ни смайва с трескав чар!
Мнозина в тоя свят посрещат те с насмешки,
не виждат те докрая — пияни от плътта —
безименния шик на костите мъртвешки.
Но ти, огромен скелет, за мене си мечта!
Реши ли да смутиш с ужасните гримаси
житейския ни празник? Или сред тая гмеж
на пиршеството на Насладата дошла си,
пришпорвана жестоко от някой стар копнеж?
Нима с цигулките и пламналите свещи
мечтаеш да прогониш ехидния кошмар
в буйни оргии духа да отървеш ти
от онзи ад, разпалил в сърцето ти пожар?
Бездънен кладенец на глупостта позната!
О, тая вечна колба с хилядолетна скръб!
През разкривената решетка на ребрата
усойница съзирам — с оголен хищен зъб.
Боя се — вярвай ми, на вятъра отива
и твоето кокетство със странния си стил;
за смъртните сърца ли са шеги такива?
Единствено храбрецът от ужаса би пил!
Очите бездни са, със страшни мисли пълни;
усмивката ти вечна от тридесет и два
блестящи зъба към танцьора хвърля мълнии —
готов да заповръща, с размътена глава.
Но кой не е летял със скелет — в танца слети,
и кой не се е хранил от гробищата, кой?
Какво са дрехи и парфюми, тоалети?
Гнусливият си мисли, че най-красив е той
Ти, баядерко, ти, развратнице безноса,
на тия запъхтени танцьори, на гмежта
кажи: „И червила, и пудри за какво са,
о, скелети под маска?
Как чувствате смъртта,
о, антиноевци презрели, беловласи
ловласовци и денди с увяхнали страни,
вас танцът на Смъртта ви люшка във властта си
и ви влече към нови, неведоми страни!
Стада от смъртни в бяг се носят, гмеж безрода —
от ледената Сена до пламналия Ганг! —
не виждат ангела, през страшна дупка в свода
като мускет тръбата насочил в тая сган.
Под слънцето навред, където те намира,
Човечество нещастно, приветства те Смъртта
и често, като теб ухаеща на миро,насмешката си с твойто безумство смесва тя!“
Балзак - "Дядо Горио"
Първият роман от поредицата “Човешка комедия” на Балзак е “Дядо Горио”. Той разкрива два свята – живота в пансиона на бедните хора и живота във висшето общество, който е напоен с лицемерие, сребролюбие и други пороци, обезличаващи човешката душа.
Един от главните образи в романа е дядо Горио, който е опиянен от необхватна обич към дъщерите си. Друг движещ образ е Йожен Растиняк, който иска да влезе в света на аристокрацията. Той е още в началото на житейския си път и пробва всекакви начини за постигането на успех. Третият персонаж е Вотрен – каторжник.
В романа авторът разкрива това, което интересува най-много френското общество, а именно парите и властта. Показва, как под влиянието на тези фактори страда съвестта, приятелите, семейството. Балзак разкрива чрез героите си различни нравствени качества, характерни за времето.Господарката на пансиона е скъперница и преценява хората по парите. Дядо Горио обича неописуемо дъщерите си и задоволява всяка тяхна прищявка. Не съзнава, че така ги превръща в егоисти. Той е натрупал богатство и чрез него иска да покаже силните си чувства към Делфин и Анастази. Но те не са така всеотдайни като него, те го уважават когато им дава пари. Когато вече е беден не му помагат, а се срамуват от него.Личи опустошаващото влияние на парите, които могат да обезличат всяка една душевност На смъртния си одър Дядо Горио разбира истината, разбира заблудата, в която се е намирал цял живот , като е мислел, че е обичан от дъщерите си. Той умира в пансиона в дълбока бедност и дори децата му не присъстват на погребението . Единствен останал до край с любящия баща е Растиняк. Йожен се стреми точно към това, от което пада дядо Горио. Първоначално Йожен иска да пробие в обществото чрез труд, но разбира, че може да постигне нещо само ако го завоюва. Предстои му да разбере покварата на света и да открие основата за успех в алчността и парите, но не и в честността. Вотрен е извън закона и от много време е разбрал това, което дядо Горио чака пред смъртта си. Вотрен и Растиняк разговарят много. Каторжникът разяснява на Йожен как се стига във висшето общество : “трябва да връхлетиш като снаряд или да се промъкнеш като чума”….
Балзак разработва много персонажи, за да покаже обществото от всяка страна. Целта му е читателят да извлече за себе си нравствени поучения. Творбата завършва с думите на Растиняк : “А сега ще видим : аз или ти!” – думи на млад и амбициозен човек, който няма да се спре пред нищо.
Откъси от романа “ДЯДО ГОРИО”
…Обикновено приходящите пансионери се договаряха само за обяд, който струваше тридесет франка на месец. По времето, когато започва тази история, пълните пансионери бяха седем души. На първия етаж се намираха двете най-хубави помещения на къщата. В едното, което беше по-малко, живееше госпожа Воке, а в другото — госпожа Кутюр, вдовица на военен комисар на Френската република. Тя беше прибрала една девойка на име Викторина Тайфер, на която беше като майка. Тези две жени плащаха годишно за пълен пансион хиляда и осемстотин франка. Двете помещения на втория етаж бяха заети — едното от някакъв старец на име Поаре, а другото — от един мъж на около четиридесет години, който носеше черна перука, боядисваше бакенбардите си, казваше, че е бивш търговец на едро и се наричаше господин Вотрен. Третият етаж се състоеше от четири стаи — две от тях бяха дадени под наем: едната на някаква стара мома на име госпожица Мишоно, а другата на бивш производител на фиде, макарони и нишесте, който позволяваше да го наричат дядо Горио. Другите стаи бяха определени за ония прелетни птици, за ония злочести студенти, които като дядо Горио и госпожица Мишоно не можеха да плащат повече от четиридесет и пет франка на месец за храна и квартира. Обаче госпожа Воке не ги искаше много и ги приемаше за квартиранти само когато не можеше да намери по-добри: ядели много хляб. По това време в една от тези стаи живееше един младеж, дошъл от околностите на Париж в Ангулем, за да следва право. Неговото многобройно семейство понасяше най-тежки лишения, за да му праща хиляда и двеста франка годишно. Йожен дьо Растиняк, така се казваше той, беше един от ония младежи, които нещастието приучва към труд, разбират от млади години надеждите, които възлагат върху тях родителите им, и си готвят хубаво бъдеще, като пресмятат отдалеч ползата от познанията си и предварително ги пригаждат към бъдещото развитие на обществото, за да могат първи да изстискат сока му. Без неговите любопитни наблюдения и без сръчността, с която той съумя да се прояви в парижките салони, този разказ нямаше да бъде оцветен с истинските багри, които дължи без съмнение на проницателния си ум и на желанието си да вникне в тайната на една ужасна участ, така грижливо скривана от тези, които са я създали.....
...Йожен дьо Растиняк имаше съвсем южняшко бяло лице, черна коса, сини очи. Обноските м у, държанието му, привичната му стойка показваха, че е син на благородно семейство и от малък е добил добро възпитание, основано на традиции и добър вкус. Наистина той пазеше дрехите си, в делнични дни доизносваше миналогодишното си облекло, но понякога можеше да излиза и облечен като елегантен момък. Обикновено носеше стар редингот, лоша жилетка, овехтяла черна измачкана и лошо вързана студентска вратовръзка, такива панталони и стари закърпени ботуши...
Вотрен, четиридесетгодишният мъж с боядисаните бакенбарди, представляваше преход между тези две личности и останалите. Той беше от ония хора, за които народът казва: „Ето един славен човек!“ Той имаше широки плещи, добре развити гърди, мускулите му бяха изпъкнали, ръцете му бяха едри, здрави, обрасли с гъсти червеноруси косми по пръстите. Лицето му, набраздено с преждевременни бръчки, издаваше белези на жестокост, които противоречаха на любезните му и дружелюбни обноски. Басовият му глас, който отговаряше на грубата му веселост, беше приятен. Той беше услужлив и веселяк. Ако някоя ключалка не работеше, той веднага я разглобяваше, смазваше я, изпиляваше я и пак я сглобяваше, като казваше: „Разбирам от тия работи!“ Той наистина разбираше от всичко: от кораби, от море, познаваше цяла Франция, чужбина, сделките, хората, събитията, законите, хотелите и затворите. Ако някой се оплакваше твърде много, веднага му предлагаше услугите си. Много пъти бе заемал пари на госпожа Воке и на някои от пансионерите, обаче длъжниците му предпочитаха да умрат, но да му се издължат, тъй като, макар че изглеждаше добродушен, той внушаваше страх с проницателния си и пълен с решителност поглед. С начина, по който изплюваше слюнката си, той показваше невъзмутимо хладнокръвие, което не би го накарало да се спре пред престъпление, за да излезе от някое затруднено положение. Като на строг съдия очите му сякаш проникваха до дъното на всички въпроси, на всички съвести, на всички чувства. Той имаше навика да излиза след обяд и да се връща за вечеря, след това да изчезва през цялата вечер и да се прибира към полунощ, като си отключваше вратата с помощта на един запасен ключ, който му бе поверила Воке...
...Дядо Горио, около шестдесет и девет годишен старец, се бе оттеглил у госпожа Воке в 1813 година, след като бе напуснал търговията си. Отначало той нае помещението, в което живееше госпожа Кутюр, и плащаше тогава хиляда и двеста франка годишно, като човек, за когото пет луидора повече или по-малко бяха дребна работа. Госпожа Воке бе подновила трите стаи на това помещение с една предплата, която, казват, дала за тази нищо и никаква покъщина, състояща се от жълти хасени завеси, лакирани дървени кресла, тапицирани с утрехтско кадифе, няколко зацапани картини и тапети, които не вземаха и кръчмите в предградията. Може би безгрижната щедрост, с която се бе оставил да бъде измамен дядо Горио, когото по онова време наричаха почтително господин Горио, я накара да го смята за простак, който не разбира нищо от търговия. Горио пристигна с добре натъпкан гардероб, с великолепно бельо на търговец, който нищо не си отказва, след като се е оттеглил от търговията. Госпожа Воке бе разглеждала с възторг осемнадесетте ризи от полухоландско платно, чието изящество бе още по-забележително, тъй като бившият производител на фиде носеше на нагръдника си две карфици, съединени с верижка — на всяка от тях блестеше по един голям брилянт. Облечен обикновено в светлосин фрак, той носеше всеки ден една жилетка от бяло пике, под която се люлееше издутият му като круша корем, върху който подскачаше тежък златен ланец с дребни украшения. В табакерата му, също така златна, имаше един медальон с къдрици, които му придаваха вид на герой на любовни приключения. Когато хазайката му го обвини, че прилича на женкар, по устните му се появи весела усмивка на еснаф, когото са засегнали по слабото място. Шкафовете (той произнасяше тази дума така, както я произнасяше народът) бяха пълни с множество сребърни съдове от домакинството му. Очите на вдовицата пламнаха, когато му помогна да разопакова и нареди разни лъжици за сипване на супа и за рагу, лъжиците и вилиците, приборите за зехтин и оцет, сосиерите, многото блюда, сервизите за закуска от позлатено сребро, с една дума, всички кой от кой по-хубави съдове, които тежаха няколко килограма и с които той не желаеше да се раздели. Тези подаръци му напомняха разни тържествени случаи от семейния му живот....
...— Те са се отказали от баща си! — повтаряше Йожен.
— Да, техният баща, бащата, е истински баща — продължи виконтесата, — той е добър баща, който, казват, дал на всяка една по пет или шестстотин хиляди франка, за да ги направи щастливи, като ги омъжи добре, а за себе си оставил само осем или десет хиляди ливри годишен доход, като вярвал, че дъщерите му ще си останат негови дъщери, че ще си създаде у тях две кътчета, два дома, където ще го обожават, ще му угаждат. Не минаха и две години и зетьовете му го изгониха от къщите си като най-големия негодник…
...— Светът е безчестен и зъл — каза най-после виконтесата. — Щом ни постигне нещастие, веднага ще се намери приятел да дойде и да ни го каже, да прободе сърцето ни с кинжал, като ни кара да се възхищаваме от дръжката му. И веднага започват насмешките, подигравките! О, аз ще се браня!...
...— И тъй, господин дьо Растиняк, постъпвайте с този свят така, както той заслужава. Искате да се издигнете, аз ще ви помогна. Ще измерите колко дълбока е женската поквара, ще видите колко голямо е жалкото тщеславие на мъжете. Макар и да съм чела много в книгата на живота, доста страници ми бяха непознати. Сега вече зная всичко. Колкото по-хладнокръвно пресмятате, толкова по-бърже ще напредвате. Удряйте безмилостно, за да се боят от вас. Отнасяйте се с мъжете и с жените като с пощенски коне, които ще оставите да пукнат на всяка станция; така ще постигнете всички свои желания. Знаете ли, няма да представлявате нищо, ако нямате някоя жена, която да се интересува от вас. Тя трябва да бъде млада, богата, елегантна. Ако изпитвате истинска любов, крийте я като съкровище: не бива и да подозират, че я имате, защото тогава сте изгубен. Няма да бъдете вече палач, ще станете жертва. Ако някога обикнете, крийте добре тайната си! Не се издавайте, докато не разберете кому откривате сърцето си. За да запазите предварително тази любов, която още не съществува, научете се да не се доверявате на света. Слушайте, Мигел… (Тя неволно сбърка името му, без да забележи това.) Има нещо по-ужасно от баща, изоставен, от двете си дъщери, които биха желали той да умре: то е съперничеството между двете сестри. Ресто е добър род, жена му е приета във висшето общество, представена бе в двореца, но сестра й, богатата й сестра, хубавата госпожа Делфина дьо Нюсенжен, жена на финансист, умира от мъка, завистта разкъсва сърцето й, тя стои много по-долу от сестра си; сестра й не й е вече сестра; тия две жени се отричат една от друга, както се отричат от баща си...
...Жан-Жоашен Горио бил преди революцията обикновен работник във фабрика за фиде, сръчен, пестелив, и толкова предприемчив, че купил цялото предприятие на господаря си, който паднал случайно жертва при първото въстание през 1789 година. Той се установил на улица „Жюсиен“, близо до житния пазар, и постъпил много разумно, като приел председателството на секцията, в която живеел, за да постави търговията си под закрилата на най-влиятелните хора по онова опасно време. Тази благоразумна постъпка сложила начало на богатството му, което почнало по време на истинския или лъжлив глад, благодарение на който житото в Париж поскъпнало страшно много. Народът се избивал пред вратите на хлебарниците, а някои отивали спокойно да си купуват макарони от бакалниците. През тази година гражданинът Горио натрупал състояние, което по-късно му послужило да разшири търговията си с пълното преимущество на човек, който има много нари; с него се случило онова, което се случва с всички сравнително способни хора: посредствеността му го спасила. Пък и богатството му станало известно, чак когато не било вече опасно да бъде човек богат и то не възбудило завист у никого. Житната търговия погълнала сякаш всичките му способности. Щом станело въпрос за жито, за брашно, за трици, да се разпознае качеството им, произходът им, да се положат грижи за запазването им, да се предвидят цените, да се предскаже богата ли ще бъде жътвата, или не, да се купи евтино жито или да се набави жито от Сицилия или Украйна, нямало втори като Горио. Само да го видел човек как върши работата си, как обяснява законите за износа и за вноса на житото, как изучава духа им, как открива недостатъците им, и решавал, че Горио има заложби за министър. Търпелив, предприемчив, смел, постоянен, бърз в сделките си, той имал орлов поглед, всичко изпреварвал, всичко предвиждал, всичко знаел, всичко криел; дипломат по замисли, войник в походите. Но напуснел ли работата си, излезел ли от своето просто и тъмно дюкянче, на прага на което стоял през свободното си време, опрял рамо о рамката на вратата, той отново се превръщал в глупав и недодялан работник, в човек, неспособен да разбере едно разсъждение, безчувствен към всички духовни наслади, човек, който заспива в театъра, един от онези парижки долибановци, които са силни само с глупостите си. Почти всички такива хора си приличат. В сърцата на почти всички ще намерите някакво възвишено чувство. Сърцето на производителя на фиде било изпълнено с две изключителни чувства, погълнали всичката му нежност, както житната търговия била погълнала целия му ум. Жена му, единствена дъщеря на богат земевладелец от Бри, била за него предмет на благоговейно обожание, на безгранична любов. Горио се възхищавал от нейната нежна и силна, чувствителна и хубава душа, рязко противоположна на неговата природа. Ако в сърцето на един човек има някакво вродено чувство, това е без съмнение гордостта, която изпитва, като закриля всеки миг някое слабо същество! Прибавете към него и любовта, тази жива признателност на всички честни души към източника на техните наслади, и лесно ще разберете множество нравствени особености. За свое нещастие след седем години безоблачно щастие Горио загубил жена си: тя почвала да добива над него власт извън областта на чувствата. Може би тя е щяла да облагороди тази бездейна натура, да я научи да разбира действителността и живота. Тогава бащинското му чувство се развило до безумие. Той прехвърлил своята измамена от смъртта любов върху двете си дъщери, които отначало задоволявали напълно неговата нужда да обича. Колкото и блестящи да били предложенията на някои търговци или земевладелци, които се надпреварваха да го оженят за дъщерите си, той решил да остане вдовец. Тъстът му, единственият мъж, към когото той бил добре разположен, твърдял изрично, че Горио се заклел да остане верен на жена си дори и след смъртта й. Хората от съсловието му, неспособни да разберат тази възвишена лудост, се подигравали с него и му прикачили някакъв смешен прякор. Първият от тях, който посмял да го каже на производителя на фиде, когато се черпели за някаква сделка, получил такъв удар в гърба, че полетял презглава към един крайпътен камък на улица „Облен“. Безумната преданост, плашливата и нежна любов на Горио към дъщерите му, била така известна, че веднъж един от конкурентите му, като искал да го отстрани от пазара, та сам да остане господар на цените, му казал, че някакъв кабриолет бил съборил Делфина. Производителят побледнял като смъртник и веднага напуснал пазара. Той лежал няколко дни болен от стълкновението на противоположните чувства, предизвикани от тази лъжлива тревога. Този път той не стоварил убийствената си ръка върху плещите на виновника, но затова пък го изгонил от пазара, като го принудил при един опасен случай да фалира. Възпитанието на двете му дъщери, разбира се, било съвсем неразумно. Понеже имал повече от шестдесет хиляди франка годишен доход, а харчел за себе си по-малко от хиляда и двеста, за Горио било щастие да задоволява прищевките на дъщерите си: на най-добрите учители било възложено да им дадат познания, като белег на добро възпитание; имали си компаньонка; за тяхно щастие тя се оказала жена с ум и вкус; яздели, имали кола, живеели, както биха живели любовниците на стар и богат благородник; достатъчно било да изразят най-скъпи желания, бащата бързал да ги задоволи: срещу всеки подарък той искал само по една милувка. Горио приравнявал дъщерите си с ангелите и ги издигал, разбира се, над себе си; горкият човек, той обичал дори болката, която те му причинявали. Когато дъщерите му станали за женене, можели да си изберат мъж по вкуса си: всяка от тях имала за зестра половината от състоянието на баща си. Анастази, която била ухажвана за красотата си от конт дьо Ресто, имала аристократични наклонности — те я накарали да напусне бащината си къща и да се понесе във висшите кръгове на обществото. Делфина обичала парите: тя се омъжила за Нюсенжен, банкер от германски произход, който станал барон на Свещената империя. Горио си останал производител на фиде. Дъщерите му и зетьовете му скоро почнали да се засягат, като го гледали, че продължава тази търговия, макар че била за него целият му живот. След като понасял цели пет години техните настоявания, той се съгласил да се оттегли с парите от продажбата на предприятието си и с печалбите от последните години — капитал, който госпожа Воке, у която той се бе настанил да живее, бе оценила, че докарва от осем до десет хиляди ливри годишен доход. Той се бе заврял в този пансион от отчаяние, като видял, че дъщерите му, принудени от съпрузите си, не само че не го искали да живее при тях, но и не смеели да го приемат открито...
ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ
СЛАВЯНОБЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ
Текстът е предаден на съвременен книжовен език по зографски ръкопис, обнародван от проф. Йордан Иванов:
История салвеноболгарская, собрана и нареждана Паисием иеромонахом...
Стъкми за печат по първообраз Йорд. Иванов, София, 1914.
ПОЛЗАТА ОТ ИСТОРИЯТА
Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живеели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри читателю. Ако навикнеш да прочиташ често тия неща, ще се обогатиш с разум, не ще бъдеш много неизкусен и ще отговаряш на малките деца и простите хора, когато при случай те запитат за станалите по-рано в света деяния от черковната и гражданска история. И не по-малко ще се срамуваш, когато не можеш да отговориш за тях.
Отгде ще можеш да добиеш тия знания, ако не от ония, които писаха историята на този свят и които при все че не са живели дълго време, защото никому не се дарява дълъг живот, за дълго време оставиха писания за тия неща. Сами от себе си да се научим не можем, защото кратки са дните на нашия живот на земята. Затова с четене на старите летописи и с чуждото умение трябва да попълним недостатъчността на нашите години за обогатяване на разума.
Сподели с приятели: |
