Литература за деца през Възраждането Българската художествена литература за деца през Възраждането

Българската литература за деца през Възраждането

Изтегляне 41.67 Kb. страница 2/3 Дата 05.04.2023 Размер 41.67 Kb. #117221 Тип Литература

Навигация на страницата:

• Художествена литература за деца през Възраждането
• Заключение
• Библиография

Българската литература за деца през Възраждането Българското Възраждане е период на обществено – политически и културен подем, характеризиращ се с народното самосъзнание ,формиране на нацията и борба за духовна и национална независимост. Тогава се поставя началото на новата българска литература ,чиито представители, а и самата тя като съвкупност от произведения ,ще играят значителна роля в тези процеси. Възраждането е времето на историко – културна ситуация, при която е имало предпоставки за раждането на героичен епос (епопея), както се е случвало и в други национални литератури. Епопеята би могла да бъде мощен тласък към за пробуждането на народно самоъзнание след вековете на робство преди това, че тя има характер едновременно и на история, и на култура и се стреми да постигне монолитен народностен ,национален светоглед ,толкова необходим в борбата с поробителя за национална самостоятелност. Значението на епопеята не е само обществено – идеологическо ,но и общокултурно и литературно. Създаването на една епопейна творба върху основата на юношеските песни при намесата на индивидуален творец би поставило началото на нова литературна традиция и тогава наистина бихме могли да говорим за с основание за преход от фолклор към литература, макар и в по – ново време. Епопеята, вече в основата на писмен текст , а не устна интерпретация ,би установила и един книжовен език , което би изгладило противоречията между бързо развиващия се език и консервативната писменост през Възраждането . В периода на Българското възраждане не се осъществява преход от фолклорно към индивидуално ,литературно творчество ,а се търсят чужди модели за литературно развитие. Възрожденци като Константин Фотинов, Христаки Павлович и Емануил Васкидович вуждат предимствата на гръцкия молдел, докато други като Васил Априлов и Найден Геров се интересуват от руския. Свои защитници имат и идеите за самотоятелно самобитно развитие (Неофит Бозвели), за близост до „цивилизования“ западноевропейски модел (Петър Берон , но мощният призив за това приобщаване ще бъде издигнат десетилетия по – късно ,вече в исвобожденска България ,от кръга „Мисъл“),за общобалканско развитие( Раковски, Каравелов). Някои изследователи търсят връзките на новата със старата българска литература, но дори и да съществува такава ,но дори и да съществуват такива , те не са първостепенни за цялостното литературно развитие. Старата литературна традиция не е толкова жизнена и устойчива по време на робството и причина за това можем да търсим отново на равнището на „вноса“ ,осъществен в началото й , на чуждия (византийския ) модел. Голяма част от старобългарската книжнина е била преводна ,друга е комбинация от чужди произведения или е суздадена по чужди жанрови канони .По време на робството тази литературна традиция продължава ,но се затваро в манастирите и връзката с широките народни маси не е толкова здрава и стабилна ,причина за което е и вече архаичният й книжовен език ,останал непроменен,докато говоримият се е развивал. Причината е не само в остарялата писмена и жанрова форма на стробългарската литература,тя е в липсата на актуално съдържание във времето на издигане на идеите за народностно самосъзнание и за национална независимост ,които са водещи Българското възраждане. В своето начало новата българска литература ( в най – широк смисъл -книжовност) започва с исторография ,с интереса към миналото, когато България е била независима и велика държава. Емблеми на тази независимост и величие са българските царе ,по дирите на чиито славни дела ще тръгне един монах, за да събере отломките от една завидна история ,пръснати из различни книги в различни библиотеки. Значението на Паисиевата „История славянобългарска“ е не толкова литературно (като начало на новата българска литература), колкото политическо .Защото тя е първата поява и първият стимул за пробуждане на националното самосъзнание и р отпор на чуждите асимилаторски домогвания. Без да има жанровите характеристики , „История славянобългарска“ ( подобно на „Именник на българските ханове“ във времето на формиране на българската народност ) играе сходна на епопеята роля , само че в историческия период на формиране на нацията. Творбата на Паисий има за обект славното минало ,което трябва да е пример за съвременниците му ,някои от които са склонни да забравят своя роден език. Към тях е насочен гневът на монаха: „ О, неразумни юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин...“Паисиевата „История“ е повече публицистични, отколкото историческо съчинение . В нея стремежът за патриотично въздействие надскача историческата достоверност .Ето защо тук нямат място кризите и несгодите в няколковековното съществуване на българската държава - те или са споменати мимоходом, или ижобщо не става дума за тях. Да се отстои на чуждите нападки и обиди ,засягащо достойнството на българина – от това е обусловано желанието Паисий да изведе произхода на славяните от рода на библейския Ной. Подобна цел има и главата ,посветена на сръбските крале , в която авторът твърди,че мнозина от тях са от български произход , а също така и забележката, че и сърбите са имали своите исторически несгоди. Самоосъзнаването и обособяването на другите ,стремежът да се постигне народностно единство чрез запознаване с героичното и достойното за гордост минало – това са цели на епопейното. Но в най – силна степен то се излъчва от главите ,запознаващи читателя с политическата (разказ за царете), културната (разказ за делото на Кирил и Методий) и църковната ( разказ за българските светци) история на българите. Възраждането събужда интереса към всичко българско, не само към историята, но и към фолклора. Любопитно е ,че интересът към фолклора е пробуден от чужденци. Българите като че ли са твърде много вътре в него ,за да го възприемат и изследват по – систематизирано. Събирането на народни песни и проза започва сравнително късно , по едно и също време с раждане на новата българска литература,та дори и малко по – късно. С формирането на нацията взаимоотношенията фолклор – литература намират своето проявление в мистификацията (представянето на оригинални творби на индивидуалното творчество за чужди, фолклорни). Издадените от Сатефан Веркович сборници „Веда Словена (1874г.) и „Веда словенах :(1881г.) ,съдържащи песни мистификации предимно от българския учител Иван Гологанов ( не е случайно, че много от тях са юнашки песни), като своеобразен отговор на обвинениетона П. Безсонов, който във втория предговор на сборника си от 1855г застава на мнението ( както и Вук Караджич преди това),че българите имат свой „епос“, а образът на Крали Марко е взет от сръбския фолклор. По времето на българското и на сръбското възраждане се разгарят спорове за народностната принадлежност на централния герой в юнашките песни на южните славяни. Наред с това се правят опити и в двата лагера“ да бъдат създадени творби с национална значимост ,чийто главен герой да е Крали Марко. Но подобни начинания ( у нас такива прави П.Р.Славейков) не се увенчават с успех. Причината за това е не само в противоречивостта на героя и сюжетите с него ,,което би могло да бъде туширано от някой писател. Причината е,че героят е общ за Славянския юг, че в периода на сформиране на нацията той не е емблема нито на българското, нито на сръбското, а на общата робска съдба. Затова не е случайно, че възрожденският поет ,който е най – добре запознат с еталона на епопея (Омир) и който има най- големи възможности за създаването на такова произведение (спечелилият лавров венец в гръцки поетичен конкурс Григор Пърличев), не прави Крали Марко свой герой, а търси други исторически личности, останали в народното съзнание и познати в родния му край. Тъй като патриархално – колективното съзнание продължава да е преобладаващо, а фолклорът заема важна част от бита на народа ,времето на Българското възраждане все още е подходящо за създаване на героичен епос. Съществена е ролята на индивидуалния творец в тези епопеи, сюжетното съгласуване на тези мотиви, създаването на нови епизоди.Това може да променя малко идиличната ни представа за епопеята повече като фолклорно, отколкото като литературно произведение , но не това е важното, а това не само да притежава жанровите характеристики на епопеята ,но да изпълнява ролята на епопея в националния обществен и културен живот . Да спомага за раждането на национално самосъзнание , основа за развитието на литературата , благодарение на епопеите се развиват книжовните езици, но най – главното е ,че епопеята се включва в борбата за национална независимост и става нейно знаме. Подобна би била и ролята на една епопея в Българското възраждане. И тъй като българската литература продължава да бленува по своята епопея ,без да успее да я постигне, това се отразява върху развитието на водещите жанрове през Възраждането – лирическите и поемата. Лирическото начало е водещо в литературата ни през Възраждането, което не позволява на епичното да се разгърне докрай. Литературата не може да прескочи създалата се епопейна ситуация и затова епопейното получава любопитни преображения в основните жанрове- стихотворения с георгично – патриотична тематика и героична поема. Става дума само за трансформация на отделни части на епопейния жанр ( изобразяване на славното минало като идеал за съвременниците на автора, идеята за единството на формиращата се нация, хиперболезаране и идеализиране на главния герой ,представяне на значимия исторически конфликт – ботбата с поробителя...). Творбите на новата българска литература през 19в. Се разпространяват чрез периодичният печат и книгопечатането. Така много от тях имат възможност да играят значима роля за формирането на нацията и борбата на независимост .Героично – патриотичните стихотворения и поеми неминуемо се свързват с националноосвободителните борби, което възпитава у децата чувства като гордост и принадлежност към нация и борбен народ. Основните герои във възрожденската поезия са двама. Първият е хайдутинът, бунтовникът ,който се бори срещу поробителя. Това е актуалният за времето герой и никак не е случайна идиализацията му, защото той е въплъщение на идеала ,който осмисля дори смъртта,което от своя страна събужда у детето чувство на уважение ,възхита и благодарност пред саможертвата на героя,като и желание за подражание. Децата считат героя за нещо ценно и достойно за пример .Ето защо често авторът го превръща в рупор на своите идеи .С образът на героя често се свтрзва образът на родната майка ,при което или родината се асоциира с майка ( в стиховете на Чинтолов, Славейков ,Ботев) ,или майката придобива характеристиките на символ на родината. Другият главен герой във възрожденската поезия е носталгично въздишащият сред руините на славното минало българин .Това не е просто романтичен интерес към миналото. Историята е възприемана като света реликва, която по времето на Възраждането е придобила особено висока стойност. Художествена литература за деца през Възраждането Възраждането е бурен период ,през който се поставят основите на литературата задеца. Тъй като е взето решение да има модерно образование в светско училище се появява спешната нужда от книги за деца. В този начален период е невъзможно да се постави рязка граница между книгата за възрастни и книгата за деца .Първо ,защото има много малко книги и те се четат от цялото семейство. Първата възможност за създаване на книга за деца била свързана с образованието . Учебниците и учебните помагала са били първите детски книги .През 1835 г излиза първата книга на Неофит Бозвели „Славянобългарско детеводство“, а след нея 42 други читанки, което показва колко важна е тя като книга. Втората група произведения ,които създават условие за развитие на детската книга е народното творчество. През 1842г Иван Богров издава книгата „ Български народни песни и пословици. Авторът на първата българска поема „Стоян Рада“- Найден Геров ,издава „Български народни песни“. Книга със същото заглавие издават и Братя Миладинови през 1860г. През следващата 1861г в Москв Любен Каравелов издава „Паметници на народния бит на българите“. Третата основа върху която се развива детската книга , това са преводите. Трябва да отбележим, че първите преводи са много далеч от това , което днес разбираме под тази дума. Теса били по – скоро свободни интерпретации ,побългарен свободен превод ,запазващ само основната идея в книгата. Петко Славейков прави първия превод през 1849г на“Робинзон Крузо“ .Добри Войников побългарява басните на Крилов. „Приказки от 1001 нощ също са преведени за прув път през това време. Издава се и първият учебник „Рибен буквар“ на Петър Берон. Наречен е така,защото на корицата му има делфин. Тук има малка грешка,защото делфинът не е риба , о под това наименование се е запазил този учебник. Разбира се ,че това не е литература за деца, а учебно псобие, буквар. В неговото предисловие Петър Берон казва, че е враг на килийното образование ,че иска книгите да бъдат написани на живият български език , а не на черковно – славянски. Той също така отрича взимноспомагателната метода, при която по – големите ученици обучават по – малките. Един от талантливите руски филолози Юрий Венелин казва за този буквар, че не е срещнал нито един руски буквар, който може да се сравнява с него ,защото начинът на изразяване е много близък до художествена литература. Стигаме до името на най- големият български книжовник и общественик – Петко Рачев Славейков. Роден е на 17.11.1827г в град Велико Търново. Учил е в килийни училища в Гърция Турция. Имал е широки културни представи и досег с голям обществен хоризонт .Учил е и в светско училище в Свищов. Още 19 - годишен става учител в Търново,а после и в Трявна. Отива в Цариград ,където издава вестници и списания. Заклет русофил е, има силно обществено поведение и присъствие. Петко Славейков е създател на няколко читанки - през 186и и 1869г в Цариград ,а през 1873 в Пловдив. Творбите му за деца са събрани в отделни издания , например на издателство Отечество - „Кукуругу петленце“ и „Татковина“. Какви са темите на неговите произведения и защо казваме , че Петко Славейков е създател на българската литература за деца? Първите произведения за деца винаги са поетични, прозата идва малко по – късно,защото поезията е по- активна, по – гъвкава , по – бързо реагира на нещата , които се случват в момента. Тя е много спонтанен акт .Първо са стиховете, после преразказана приказка , авторска приказка, разказ и т.н. Основните теми при Славейков са на първо място родолюбие, на второ място трудолюбие и на трето ученолюбие като част от трудолюбието. Патриотизмът – любов към родната земя ,любов към мама, към татка, , природата, родния край. България. Първоначално патриотизмът е насочен към по – мащабната представа за красотите на отечеството чрез средствата на възторга – най- хубавото място ,татковината и т.н. Нй- характерното произведение в тази насока е „Татковина“ - „ Хубава си татковино , земя сладка, земен рай ,сърце младо и невинно за теб трепка, та играй...“.Други подобни стихове са „Пролет“, „Балкан“, „Утро“. Родолюбието е защитено с тези произведения ,с истинска и непресторена обич, с вглеждане в красотите на природата ,с налагащо се динамично и мащабно чувство на любов към нашата ощастливена с изключителна природа родина. На следващо място в неговите произведения е темата за трудолюбието . Докато в родолюбието има наивитет ,пресиленост на чувствата ,дълбока искреност и художествена пластичност, тук вече има засилен елемент на дидактичното, на открито възпитателното- „ Денят не убивай, часът не губи“. Да има у детето уважение към учителите, да не се пилее времето , да се събужда разумът. Чрез вмъкване на хумора се преодолява твърдия дидактизъм,за да стане все пак приемлив за детето - „Пенчо работи, Пенчо пак не ще...“ Директната система на възпитание отблъсква децата ,затова той избягва да използва директната дидактика,чрез използване на кратко стихотворение ,залъгалките ,наследство от богатото народно творчество. Той има кратки ,закачливи и игриви авторски залъгалки - „Кукуригу пртльо,заколи го татко, да не буди мама, да си спиме двама...“. Тези кратки стихотворения показват неговия талант ,който му позволява от поезия за възрастни да премине към поезия за деца ,туй като за деца се пияе като за възрастни, само че малко по – добре. Друга негова основна заслуга е създаването на българския периодичен печат за деца. Това става с издаването на списание „Пчелица“ през 1871г в Цариград. Важното в тази дата е това, че то излиза много преди Освобождението. Излизат десет книжки в рамките на година и половина. То е енцеклопедия по своя характер. В първия брой има обръщение към българчетата ,където се отбелязва ,че ако жаждата на нашия народ за учене не се утолява с често четиво, то тогава той ще се обърне към лошите, нискокачествени и пошли издания. На страниците на „Пчелица“ могат да се открият четива с познавателен характер за произхода на земята, животните, растенията, животът на великите хора , статии с патриотичен заряд ,например „Наше отечество“. В него той казва „ Нашата родина е майка България ,затова защото в нея от памтивека са живели нашите деди и отци .Майка е ,защото тя се грижи за нас ,дава ни храна от своите земи ,а когато умрем те покриват нашите голи кости навеки.“ Това са наченките на художествената литература. В списанието има и четива със социален характер ,които са част от изграждането на реалистичната представа на света. Той пише за град Лондон ,за това как живеят хората в него, как полицаите са повече от хлебарите, а 30 хиляди деца ходят без покрив над главите си . Пише за Ейбрахам Линкълн ,велик човек и освободител на черните роби в Америка. Петко Славейков винаги е бил на ръба на фалита , но той е съзнавал колко важно е да запознае децата,години преди Освобождението със списанието и с периодиката .Той има огромни заслуги за развитието на българската литература .В своята бележита автобиография разказва за годините ,когато е бил учител в Търново. Там той влиза в спор с гръцките управители на църквата ,фараниотското духовенство и написва остра сатира против владиката ,който го вкарва в затвора. Там един дядо му казва -“ Да би мирно седяло, не би чудо видяло!“ .От тук идва неговата любов и колекционерска страст към народните умотворения. Но неговият огромен архив е загубен завинаги в голям пожар .Издава и вестник „Македония“ през 1869г., също преди Освобождението. След Петко Славейков имаме бурно развитие на поезията и на белестричните жанрове , особено след Освобождението. Основните писатели тук са Иван Вазов, Константин Велчковв, Захари Стоянов, Пенчо Славейков, Яворов, Петко Тодоров, Елин Пелин и много, много други. Усилията на писателите се насочват към близкото минало и ,към важни исторически събития и личности, както и насочване към конкретната действителност с всички социални, икономически и политически борби. Те успяват в отразяването на този свят, това се отнася и за писателите, които пишат за деца. Има много важни тенденции в началото на българската литература за деца .На първо място много от първите автори за деца идват от учителската професия . Това е много важно до 30-те години на миналия век,защото нуждите на училището предизвикват появата на творци за деца . Втората тенденция е следната ,огромна част от българските писатели пишат поне по една книжка за деца ,въпреки че не са профилирани детски творци. Това дава изключително разнообразие и многообразие на всички поетични и белестрични жанрове. Първите автори ,които създават литературата за деца на границата на Освобождението са четери човека. Те утвърждават поетичните детски жанрове до края на 19век – Васил Попович, Константин Величков ,Цанко Церковски, Иван Вазов. Васил Попович е родн през 1832г,,починал през 1897 вг. Роден е в Браила, родителите му са преселници в Ямбол. Учи в гръцки и турски училища ,гимназия в Киев ,дипломира се в Москва. Работи като учител ,след Освобождението е висш чиновник в Пловдив ,преподавател във Военното Училище и т.н. Ерудиран и умен човек, той е автор на първата булгарска стихосбирка за деца “ Детска гусла“ , издадена през 1880г. Трябва да се отбележи, че той има подготовка като поет , туй като в Русия той публикува свое сатирично произведение , остра сатира на фнариотското духовенство “ Монолог или мисълта на владиката“. Важното за „Детска гусла“ е, че в специален предговор Васил Попович изброява четирите условия, с които се е съобразявал докато е писал книги за деца. На първо място да отговарят на педагогическите нужди и да улесняват учителите в тяхната работа . Второто е съобразено с духовния свят на децата и детската възраст. На трето място – темата трябва трябва да е подходяща за деца. На четвърто, езикът трябва да е понятен за децата. Дидактизмът при него е силен,особенно като става въпрос за учене. Другите му стихотворения са посветени на любовта към природата и родината. Тук най – силно се проявява неговия талант да създава художествени картини. „Пролет“, „Цвете“,“Дунав“ , „Зима“ и т.н. Васил Павлович е човек с поетичен усет, който умее да внуши красотата на поетичния детайл. Константин Величков е един от първите творци за деца след Освобождението и има много голяма роля за изкореняването на грубата дидактика от детската литература .Той е роден в Пазарджик ,учил в Цариград, следвал в Париж , участник в Освобождението , създател на Художествената Академия в София .Бил е личен приятел с Вазов и двамата заедно правят и двамата заедно правят двутомна българска христоматия .Починал е в Гренобъл. Превежда Петрарка, Данте, Шекспир и е писал прекрасни сонети за възрастни .Основни теми в поезията му за деца са патриотични и родолюбиви ,а също и пейзажни. Налага темата за любовта на майката към детето ,като акцента е върху образа на майката .В неговите стихове има много нежност и състрадателност, добросърдечност. Чрез образи на бедни деца с тежка съдба, той иска да събуди инстинкт за доброта и човечност. Той е възпял и любовта на бащата към детето. В книгата си „В тъмница“ той описва своята собствена участ , като участник в Априлското въстание .Много интересен е моментът , в който пристига френска делегация да инспектира затворите и един зле облечен затворник на перфектен френски език започва да разказва за истинското им положение. Константин Величков пише главно за градското дете. Цанко Церковски е известен главно със своята дейност като земеделски лидер . Роден е в Бяла Черква ,Търновско и главно се самообразова. Взема участие в първия конгрес на земеделското движение ,издава списание „Селска Пробуда“. Министър е в правителството на земеделците при Стамболийски. Като творец насочва своето внимание към стиховете. През 1898 написва първият български разказ за деца „Воловарчета“.В него нма наивни, директно дидактически и морализаторски внушения .Той пише главно за селското дете и от прозата преминава към поезия, а не като болшинството автори първо пишат поезия, а след това проза. В този период той е един от най – талантливите поети ,пише интересни залъгалки ,раздвижени истории с вътрешен диалог. Описва от една страна тежките работни задължения на селски деца, но и влага чувство на бодрост, сила, самочувствие,че те участват едва ли не равностойно в отговорния труд на неговите родители. Красотата на природата е жива и цветна картина , самия той остава в детската литература с игрово и пластично присъствие. Благодарение на него поезията за деца започва да прилича на истинска поезия, отдалечава се от директните внушения и навлиза в поетичната вселена. Иван Вазов е роден в Сопот на 09.07.1850г,Отоманска империя, Завършва местно взаимно и класно училище. Учи гръцки и турски език в Калоферското училище при Ботьо Петков( бащата на Христо Ботев), като става помощник даскал. Там намира богата библиотека от френскоезични и рускоезични книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. Иван Вазов е академик на българската академия на науките и министър на народното просвещение от 07.09.1897г до 30.01.1899г от Новата партия. Умира на 22.09.1921г., в София, Царство България. И акто човек и като творец Вазов е уравновесен, монолитен без драматични повторения и вътрешно раздвоение. Тих ,мечтателен ,великодушен към хорските грешки ,далеч от острите хорски препирни и близо до България и нейния народ, който безкрайно обича. Няма творец с по – определени пристрастия към всичко българско и родно. Той издига в култ националното .За него родината е увенчана с ореол на святости се превръща в свръх ценност, в елемент на мирогледа му и с цялото си творчество той се домогва до от говора на въпроса:“Що е България?“. Вазов е първия български романист, първият майстор на късия разказ у нас .На Иван Вазов дължим една огромна част от нашата литература. Макар иRa по- голямата част от произведенията му да са написани след Освобождението,Вазов остава един поет,писател на всички времена , на всички поколения. В последните години преди Освобождението се появяват първите му стихосбирки. Иван Вазов е патриарха на българската литература . Почти 90% от цялото му творчество вече е в кръга литература за деца и юноши ,защото неговото творчество отговаря на изискванията на детските творби – ярки герои ,силни личности,липса на тежко психологически реминистенции. Той е летописец на много национални герои от стари времена и със своите произведения е спомагал за формирането на българската нация. Заключение: През Възраждането основна цел е създаването и утвърждаването на новобългарския книжовен език. Движението за светски училище подтиква развитието на българската книжнина,най – вече като съдейства за формирането на новобълкаски книжовен език. Най – важното значение за развитието на възрожденската книжнина имал започналия през първата половина на 19 век процес за формиране и утвърждаване на единен национален книжовен език. Развитието на новобългарската просвета и култура през Възраждането дава принос и мощното развитие на литературата за деца ,имайки своето значение за развитието на българската история. Успехите за движенията за новобългарска просвета и култура изиграват решаваща роля за формирането на национално съзнание на българите през Възраждането. Тези две движения заедно с борбата за независима църква обособили мирния етап в развитието на българското възрожденско общество до Освобождението. Библиография: Изтегляне 41.67 Kb. Сподели с приятели: